Самотният град

Преди нещо време обсъждах идеята, че човек не може и не бива да има всичко. Мислех, че съм я забравил, но не – подобни забравени идеи при мен често водят до… сънища.

—-

Пред мен в мрака се простира улицата.

Редките жълти лампи огряват старите плочи на тротоара. Отстрани се издигат кооперации, тук-там през някой прозорец се процежда топла светлина. Пълна тишина е – нито стъпки на минувачи, нито шум на коли. Единствено вятърът едва шепне в тъмните корони на дърветата, скрили небето над мен.

Не бързам за никъде. Пресичам спокойно уличка след уличка, под краката ми паваж сменя от време на време за кратко тротоара, отстрани от време на време кооперациите отстъпват място на огради с тъмни градинки и къщи зад тях. На поредната пресечка се поколебавам за момент, след това завивам в нея. Тук дърветата са кестени вместо липи, но всичко друго е същото. Не обръщам внимание на табелките с имената на улиците – без значение са.

Бих могъл да бродя с часове тук. Но съм уморен, искам да си почина. Натискам дръжката на вратата на кооперация, наглед съвсем като другите. Отключено е. Подминавам подканящата светлина на асансьора и тръгвам бавно нагоре по стълбите. Качва ми се пеша.

Още на третия етаж ми омръзва. Вратата вляво има черна табелка, и златни букви изписват по нея нещо. Не ме интересува какво. Отключена е, и зад нея има неголямо антре. Изувам небрежно обувките си, пресичам го и влизам в стая с дебел, мек килим на пода и приглушено осветление от лампи, разположени до леглата и насочени надолу.

Хвърлям палтото си на стола до най-близкото легло, вземам оставеното на него дистанционно и включвам телевизора. Някакъв сериал от шейсетте. Бих могъл да си намеря из програмите каквото поискам, но ми е все едно. Оставям го така.

Във високия хладилен шкаф в ъгъла намирам бутилка кола и голяма купа вдигащи пара спагети. Точно каквото ми се яде. Сядам и се заемам с тях. Не се вълнувам как са се оказали там, и защо спагетите са горещи, въпреки че излизат от хладилник. Тук е така. Утре сутринта отново ще има каквото ми се е прияло, и отново ще е перфектно, току-що приготвено. Точно както обувките и дрехите ми ще са идеално изчистени, а ако ми се приискат други, ще ги открия в гардероба, точно по моя мярка и вкус.

Събличам се и мекото, удобно легло ме обгръща. Не се тревожа от мисълта за обитателите на жилището. Знам – то е празно. Нито пък си давам труда да заключа вратата. Ако имаше нужда, тя би се заключила след мен. Но няма. Аз съм единственият човек в целия град.

Нямам представа що за технологии се грижат за всичко това. Но знам – от каквото и да имам нужда, то ще ми бъде подръка. Винаги перфектно, без значение дали е логично, и колко трудно е. Храната ще ме чака в хладилника гореща, точно до запотените от студ бутилки. В библиотеката ще намеря каквото ми се чете, без значение дали някога е било писано – когато го потърся, ще бъде създадено, както и всичко друго…

Така е с всичко наоколо. Времето е неподвластно над тези сгради – те са наглед стари, но запазени, от кой знае кога, и ще бъдат такива завинаги. Земетресенията са безсилни да напукат тези улици, нито движението на континентите ще ги потопи в океана или покрие с ледове. Един ден огнената смърт на Слънцето ще погълне и изпепели всичко наоколо, но не и тях. И когато, милиарди години по-късно, то угасне напълно и настане вечен мрак, дърветата ще продължат да разперват листа в него под светлината на уличните лампи, и уханието им ще продължи да се носи на единственото място на светлинни години наоколо, където все още ще има въздух. И ако тогава дойде неизвестно откъде посетител, ще открие всичко, което му е нужно, точно както винаги. Този град е осъден на вечност.

Утре ще продължа да се разхождам тук. Може би ще отида на кино, или в парка, или където другаде ми хрумне. Вдругиден също. И след месец. И после също. Докато не ми омръзне. Докато не дойде ден да се почувствам отпочинал напълно, готов да продължа по пътя си. Накъдето и да води той. Тогава ще си тръгна оттук.

И градът ще остане самотен. Ще въздъхне неосезаемо със своята свръхтехнологична, скрита от хората тъга. Изоставен от мен, единствения му жител, точно както някога преди това и от построилите го. Все по същата причина. Създаден е бил да бъде идеален, да предлага всичко нужно – но това омръзва, точно както всичко друго. И човек пожелава друго, и зарязва творението си, несъвършено именно със съвършенството си.

А творението остава да чака. Да брои секундите на самота, и да гледа как те се трупат в неизброими хилядолетия. И това го натъжава, но не го плаши. Вечността е негова.

12 Responses to 'Самотният град'

  1. Кръстю Says:

    Градът Диаспар…..сетих се за Артър Кларк.:)

  2. Sveti Says:

    Обичам да тълкувам сънища 🙂

    Сънувал си себе си.
    Знам колко глупаво изглежда това изречение като начало, но всъщност – не е. Сънувал си ума си, твоят собствен разум като изражение на разума, който съществува изобщо.
    Дори след милиарди години, когато не само теб, но и хората има вероятност да ги няма – разумът ще остане непокътнат, запазен някъде. В някакво безвремие.. или може би просто много силно ми/ти/ни се иска да е така. /Земетресенията не могат да докоснат ума, дори и да убият човека. (Това, за съжалението не е точно така, но би било прекрасно, ако беше.)/ Защото знаем, че това което остава след нас е именно разумът – човечността, която сме проявявали, на която всъщност разумът би трябвало да е инструмент.
    /Да измислим как да конструираме жилища, да намерим ваксини, за да оцеляват повече деца, например./

    Затова и в съня ти всичката технология е в полза на човека.. И ти имаш двойна роля в съня си, както на израз на човека, така и като самия себе си. Според мен това, че градът е празен изразява усамотяването ти в просторите на съзнанието. /За колкото и хора да мислиш, когато мислиш си сам. Не се вляеш от хорското мнение, или от това на някого конкретно. Или поне със сигурност се стараеш да бъде така./
    А това, че ще останеш, но можеш да го напуснеш, когато решиш, когато вече си написал за всичко (знам, че е много), за което имаш вътрешното богатство в себе си да пишеш “когато ти омръзне”…. когато се почувстваш напълно отпочинал – в смисъл, че си дал това, което си могъл, не знам дали си въобразявам, но ми звучи като размисли относно самия блог.

    “Градът е осъден на вечност.” – Самотата е вечност в един смисъл. Връзките помежду ни са временни. Винаги можем да се върнем към самотата отново. Но връзките между хората и света са ценното на живота. Затова ни е тъжно, когато сме сами “самотно ни е”.

    О, а краят е особено неочакван. Поне за мен беше, може би защото майка ми е компютърджийка и знам с каква обич се отнася към техниката. Толкова й е близък хардуера, че като сменя някой чарк, почти си общува с нежност с него. И като проработи машината й се радва като на дете =) И ти така май.. близки са ти. Дори на чисто физическо ниво… Може би… подсъзнанието ти мисли за тях като за част от теб.
    Или за нещо, което би могло да е като теб.
    Замисляш какво би чувствал и какво би ти било отношението, ако беше на нейно място и й придаваш, вероятно дори неосъзнато и за теб самия, част от човечността, която не ти липсва.

  3. Кръстю Says:

    Алвин.

  4. Петър Петров Says:

    Много обичам, когато сънувам такива сънища. Обикновено се осъзнавам, че сънувам и зная, че ще получа всичко, за което си мисля. Проблемът ми е, че ми се приискват куп неща, които са леко несъвместими, например хем да си почивам (все пак затова е спането), хем да не пропусна да изживея нещо ново. А ако реша да си “избера” преживяване от няколко, всяко от тях се материализира щом се замисля за него и получавам … пълна боза.

    Напоследък избирам да си заспя безсънно.

  5. Cliff_Burton Says:

    Или пък “Идеалният град” на Шекли. С тази разлика, че твоят град макар и също толкова самотен не е досаден до нетърпимост 🙂

  6. Любо Николов Says:

    Е, а моят град е след война – с неизвестно, но изтребващо само хората оръжие. Затова хора почти няма.
    А техниката е странна. Асансьорите и метрото използват особена механика, напомняща кубчето на Рубик. Така че асансьорът може да те достави до всяка точка на сградата (движи се и настрани), а метрото напомня кресла на конвейерни ленти, способни да сменят направлението. В метрото се слиза по дълъг спирален коридор, ограден с всевъзможни павилиончета. И някъде там е любимата ми антикварна книжарница.

  7. asktisho Says:

    Ехаааа! Не знам какво си сънувал, но как си го разказал само! Впечатляващ текст! Респект!

  8. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Градове, блогове, размисли Says:

    […] Grigor Gatchev – A Weblog (Personal – mostly in Bulgarian. English readers, please check the “In English” category.) « Самотният град […]

  9. Григор Says:

    @Кръстю: Напълно възможно – “Градът и звездите” е една от любимите ми книги. И да – всеки, който я е чел, е Алвин.

    @Sveti: Изумителен коментар! Написал съм му цял отговор. 🙂

    @Любо Николов: Къде го твоят град? Искам да го видя! 🙂

    @asktisho: Точно ти да тръгнеш да ме хвалиш за добър текст някак не върви. Ще взема да си вирна носа. 🙂

  10. Кръстю Says:

    И на мен.

  11. asktisho Says:

    Хехе, накефи ме много текста и не видях никакъв смисъл да ти го спестявам 🙂

  12. Любо Николов Says:

    Драги Григоре,
    За жалост О. е единственият друг човек, който е виждал града от моите сънища. Странно, но тя наистина ми спомена подробности, които нямаше откъде да знае. Естествено, в редица отношения се разминаваме, защото живеем на различни места.
    А иначе спомените ми за града са откъслечни и несвързани – точно като в “Преди Адама” на Джек Лондон. И също като в този роман имам спомен за ситуация, от която просто не знам как съм се измъкнал – помниш ли, там беше сън как групата маймуночовеци висят на дърво насред тресавище и няма път за спасение. За мен това беше навярно епизод от войната. Намирах се в дълго и съвършено празно помещение с големи витрини, напомнящо някогашното кафе “Прага” (в много отношения градът напомня нашата София). Знаех, че се случва нещо ужасно и виждах как към мен бавно пълзи невидима черта, отвъд която стъклата на витрините се покриваха с безброй ситни пукнатини. Парализиран от страх, аз бавно отстъпвах назад и назад, а когато разбрах, че трябва да разбия стъклото и да бягам, вече беше късно – намирах се в дъното на помещението, а чертата отминаваше последната витрина.
    Впрочем, не знам каква е светлината в твоя град – нещо много важно за сънищата. Моят град винаги е нощен.

Leave a Reply