Grigor Gatchev - A Weblog

Днес получих писмо от един мой добър приятел, когото уважавам. (Няма да спомена име – зная, че той чете този блог; ако реши, може да разкрие кой е.) Цитирам част от него:

На 28 януари ще се съберем, за да проверим доколко е започната някаква работа по тези искания. И ако не е – как реагираме ние, _работодателите_, когато служителите ни не си вършат работата.

Ако НЯМА начин да се доберете до София, или сте НЕПРЕОДОЛИМО възпрепятствани да дойдете на площада – бъдете с нас тук:

What Are The Pros and Cons of Period Timber Sash Windows?

– и в мислите си.

Ако не дойдете, защото не подкрепяте идеята; или защото сте на работа; или по някаква друга _необективна_ причина… направо цитирам какво написах в сряда:

Ако и другата сряда сме толкова – 2000 души с клизма, – се заклевам пред всички неподкрепящи, неприсъстващи и/ли друг вид добитъци, писмено и тържествено, когато някой ден ме потърсят за помощ, лично мене, да им обърна гръб. По веднъж за всеки път, когато са ни били нужни, а ги е нямало.

Всеки има право на личен избор. С горното правя моя.

Писмото ме накара да се замисля. След доста размисъл, му отговорих:

Резултатът е предизвестен. Няма да се съберат и толкова даже.

Но се чудя дали не се дължи на точно тази позиция – че ако другите не помогнат, и ти вече няма.

Минал съм през тази мисъл преди доста време. В някои случаи даже съм я прилагал на практика – обявих, че отказвам да даря за кампанията в полза на Дарина, заради всички неподкрепили протеста пред парламента срещу даването на пари за луксозни лимузини вместо за лекарства за болните. С надеждата, че толкова безчовечна позиция ще събуди поне някои добитъци.

След това си дадох сметка, че българите не сме дори добитъци. Добитъкът поне почва да се безпокои, когато колиш друг добитък пред очите му. Ние – не. (Знам, че кампанията в полза на Дарина имаше горещи поддръжници и съорганизатори в София – колко от тях дойдоха сега пред парламента?) Че типичният българин се вълнува единствено от личната си изгода. И по тази причина не само няма как да я има. (Защото стандартът и качеството на живота в една страна се определят не от личните действия за сметка на всички останали, а от общите в полза за цялото общество – а типичният българин гони само личните, и бяга от общите като от чума.) Той не бива да я има, защото не я заслужава. Да му я даваш насила е точно така несправедливо и вредно, както да откажеш заслуженото на борилия се.

Нещо повече, нещата са свързани – където незаслужилите получават, заслужилите не получават. Заслужилите получават единствено където незаслужилите не получават. Не защото “не стига за всички”, а защото общество, което почита незаслужилите, винаги мрази и мачка заслужилите (прилича ли ти това на някоя държава?). Затова човек трябва да се бори по равно заслуженото да се получава, и незаслуженото да не се получава. Иначе няма как да успее.

След това обаче се сетих, че заслужилите могат да се преборят единствено ако се съберат заедно. А има само едно нещо, което може да ги събере – борбата заедно. (А тя е не само борба прегърбените бачкатори да получат малко по-добър и спокоен живот, но и овластените корупционери да получат не толкова добър и спокоен; отговаря на изискването по-горе.) Пък може би ако се съберем достатъчно единомишленици, ще започнем малко по малко да оказваме ефект дори върху добитъците. Те имат стаден инстинкт – ако сме много, може да успеем да ги излъжем понякога да помагат и за общото, а може би дори от време на време да се опитват да се замислят.

Обратното, отказът ти работи срещу тази клауза. Ако аз се бях отказал тогава наистина, сега пред парламента често щеше да има един човек по-малко. (Може би и повече, защото има хора, които съдят по мен дали да отидат.) И тези като теб щяха да се отказват по-лесно, за да подсигурят пък това да се отказват по-лесно тези, които ще дойдат след тях. И борещите се биха останали завинаги разделени, и провалили се.

Разбирам емоцията ти – тя е и моя. Чудя се обаче дали въстаниците по време на робствата, възрожденците-учители, изобщо всички хора по света, които са се борили да го направят малко по-добър, не са минали през точно същото. Защото масата винаги е като много, много влажни дърва – бая огън трябва да видят, преди да подхванат. А много от будителите са успявали, и са правели света по-добър – за нас, защото тяхното време междувременно е отминавало, и са си отивали. Дали с отказа си не предаваме паметта им? И живота на нашите деца?

Не смея да ти предлагам рецепти как да постъпиш. Аз лично съм на принципа, че за всеки нечий отказ да подкрепи опита ми да се преборим за нещо общо, му отказвам една лична услуга. Ако мрънка и пита защо така, му обяснявам подробно и внимателно как това да имаш европейска заплата, да се грижат за здравето ми по европейски и т.н. е по-важно, отколкото да ти инсталират на компютъра някоя (най-често изпиратствана) програма. И как е справедливо и редно, след като той отказва да ми помогне за първото, аз да му откажа второто. Който разбрал – разбрал. Който не – на следващия протест пак ще го поканя. Да видим дали ненавистта му към ползата за всички не е по-слаба поне от мерака му за лична изгода.

(Доктор Кръстников, станете от гроба да видите колко прави са думите ви и днес…)

След това реших, че може би ще е полезно да пусна това писмо и тук. Надявам се приятелят ми да ми прости за нарушената тайна на кореспонденцията (всъщност, то и така е пратено до солиден брой хора).

Защо кадърните хора в България рядко са преуспели хора, защо губим битките не на бойното поле, а на дипломатическата маса, кауза пердута ли е гражданското общество в България, та все не се случва, защо българинът е толкова завистлив, защо се шири шуро-баджанащината, защо сме толкова дребнави, недомаслени и уважителни към лафа “Шамар да е, ама аванта да е!” – към тези въпроси можем да добавим още много подобни.

Преодолима ли е тази ситуация – отговор ни предлага книгата на д-р Никола Кръстников “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот”. Опит, който ни припомня класическата максима, че осъзнаването на проблема го смалява до половин проблем.

Текстът на книгата тръгва като реферат, четен пред Психологическото дружество в София. Издадени са като книга през 1922 година.

През 2001 г. великотърновката Румяна Николова попада на случайно оцелял екземпляр от книгата. Смаяна от точността и актуалността на наблюденията и констатациите, тя измолва помощта на Държавния военноисторически архив, за да успее да я преиздаде. Книгата излиза през 2008 г. Тиражът е само 200 екземпляра – както на повечето книги, които заслужават да бъдат изучавани в училище, и учениците да бъдат изпитвани на тях буква по буква.

Книгата е изпъстрена с много примери от практиката на автора. Ето каква диагноза например поставя той на интелигенцията – кажете, че не е 100% актуална към 2009 г.:

Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупава и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: “Братска злоба мяра няма”. У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя процес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно развитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за “епитроп”.

Бих могъл да дам много други примери от книгата, и добри към българина, и лоши. Но нищо не може да замени прочитането й изцяло, от първата до последната буква – само така дава пълната картина. Съжалявам, но не можах да я открия никъде в Мрежата. Авторските права върху текста са изтекли, но се надявам и издателката да даде съгласието си нейният текст (който е на осъвременен български) да бъде качен в Интернет. Предполагам, че немалко хора ще си купят книгата, след като я прочетат. Такава книга трябва да я имаш.

—-

Кой пък е тоя д-р Кръстников и откъде има морално основание да поставя диагнози на българския характер?

Цитирам Румяна Николова:

Ерудираният лекар психиатър, възпитаник на Военната медицинска академия в Санкт Петербург д-р Никола Гаврилов Кръстников е роден на 16 август 1880 година в Габрово. Родът Кръстникови се слави с обществената си ангажираност към съдбата на българския народ преди всичко на дело. Дядото, чието име носи д-р Кръстников, е държал известния Кръстник-Колчов хан в Габрово, където през 1869 г. по време на своята първа обиколка отсяда Левски. Двамата сина на Колчо Кръстников, Георги и Гаврил, се записват в учредения от Апостола революционен комитет. Баща му по-късно е сред четниците на Цанко Дюстабанов и сред българското опълчение по време на Освобождението.

По време на следването си в Санкт Петербург Никола Кръстников е добре приет в средата на руската интелигенция и е бил чест гост в дома на генерал Столетов. Като студент слуша лекции на такива световноизвестни учени като Иван Петрович Павлов и на Владимир Михайлович Бехтерев. След дипломирането си д-р Кръстников заминава за Тюркмения, за да помага при овладяването на избухналата там холерна епидемия, следвайки гражданския и човешкия си дълг към руското общество, дало толкова много за професионалното му развитие.

В началото на миналия ХХ век обстановката в Русия става все по-сложна и д-р Кръстников решава да се прибере в България, въпреки престижното назначение в клиничната база на санктпетербургската болница-институт “Света Мария Магдалена”. Като санитарен подпоручик взема участие във войните 1912-1913 г., а през Европейската война (първата световна) е вече санитарен поручик. Награден е с военни ордени и отличия.

Никола Кръстников е първият българин, хабилитиран по неврология и психиатрия. Забележителна е всестранната му дейност на общественик, университетски преподавател, учен изследовател, и преди всичко – лекар. Той е сред основателите на Българското психиатрично дружество. Умира на 23 септември 1936 г. от инфаркт. Преждеврененната му смърт се свързва с крайна преумора като инициатор, организатор и деен участник на Всеславянския лекарски конгрес в София през септември 1936 г.

Неговият “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот” излиза през 1922 г. и продължва да е актуален с прозрените причини за недостатъците на българския характер. От нас зависи дали отново ще ги пренебрегнем или ще направим усилия да ги преодолеем.

Днес няколко партии подписаха договор за честни избори. И, както обикновено става в България, идеята е похвална, само че изпълнението – не винаги.

Всъщност, какво е изпълнението още не знаем със сигурност. Нямам предвид, че не сме видели още как този договор се спазва – това е ясно. По-интересното е, че не успях отникъде да намеря и да видя самия договор. А това вече е интересно, и в български условия леко (добре де, никак не леко) подозрително.

За съдържанието му се носят какви ли не слухове. Мой познат разказа например, че Огнян Минчев е давал преди подписването по Дарик радио интервю, което първоначално се появило на сайта на радиото, но само след минути изчезнало. Не съм успял да проверя дали е така, нито какво е имало в интервюто. Всичко, което знаем за договора, е че съдържа 9 точки, и е пълен с намерения за честност в изборите и срещу купуване на гласове. Но нито една конкретна дума… Хм?

Дочух нещо, което, ако е вярно, ме стряска сериозно. Става дума за идея подадените гласове да не се броят по секции, а да се докарват и броят в централни пунктове, след като бъдат смесени в общ куп. За да не можело купувачите на гласове да разберат ефективно ли е купуването им, по секции. Което според мен обаче е надгробен камък за всяка надежда за демокрация в България, и е направено с цел реалните гласове лесно да могат да бъдат подменяни с каквото реши един тесен кръг от хора и/или партии.

Като начало, купувачите на гласове имат чудесна система за контрол, която не се опира изобщо на данните от секциите. Гласоподавателят получава предварително от хората на купувача попълнена бюлетина. В тъмната стаичка той трябва да постави в плика нея, а да запази празната, която е получил от комисията. След гласуването трябва да отиде отново при хората на купувача, и чак тогава получава парите – срещу празната бюлетина, като доказателство, че не я е използвал. (Купувачът пък контролира хората си по бройката празни бюлетини, и т.н.) Това позволява на купувачите да контролират купуването на гласове на ниво не просто секция, а дори на отделен гласоподавател.

Като продължение, малкото елитни центрове за броене са чудесният начин бюлетините да бъдат “преброявани” от ограничен кръг свои хора. Всякакъв опит за присъствие и контрол на журналисти или граждани извън сговорилата се мафия може удобно да бъде отбиван със съображения за сигурност или други подобни глупости. Отделно от това, с урните по пътя към центровете за броене може да се случи всичко – опити те да бъдат съпровождани от независими журналисти или граждани могат да бъдат отбивани с какви ли не доводи, все така удобно. (Примерно ако специалните превозващи коли позволяват с урната да пътуват само двама-трима души.) А последващото смесване преди броенето подсигурява, дори ако се наложи наистина да ги броят, подмяната на бюлетините да остане скрита, или дори ако бъде разкрита някак, да не може да се проследи кой и къде я е направил.

Сегашният механизъм намесва в броенето на гласовете, като участници и контролиращи, десетки пъти повече хора, и така пречи на централизираните машинации далеч по-ефективно. Също така, той позволява точно локализиране на машинациите, за разлика от описания вариант. Описаният има само едно “предимство” – позволява тайно, недоказуемо и трудно проследимо преразпределяне на гласове от по-малките или още неспечелили влияние политически сили към утвърдените вече.

Дано да е само слух. С нетърпение очаквам пълният текст на споразумението да бъде публикуван.

Става дума за американския президент.

Не, не за Обама. За него още е рано да се каже. Едно е сигурно – огромните очаквания няма да позволят да остане в историята като “нищо особено”. Или ще ги оправдае, и ще бъде запомнен като велик президент, или няма да успее, и ще бъде запомнен като провалил се. Но от ново прасе и нов началник винаги е трудно да се каже каква свиня ще излезе.

По-интересният въпрос е как ще бъде запомнен Джордж Уокър Буш. Не знам дали в историята на САЩ има президент, оценките за който да са толкова полярни. А и да не бяха, не винаги обществената оценка в края на мандата на един президент е показателна как ще бъде запомнен. Много американски президенти са били смятани в края на мандата им за добри или дори велики, но днес имената им говорят нещо само на историците. Докато президенти като Линкълн, Труман, Кенеди бяха оценявани по времето си направо зле, но днес имената им са легенди. Какъв е критерият?

Личното ми впечатление е, че като големи и силни президенти биват запомняни тези, които са се борили за установяване на морален императив. Застъпвали ли са тази тема силно, дори големи грешки им биват прощавани от времето. Роналд Рейгън в много отношения се оплеска юнашки, но въпреки това ще остане сред големите президенти. Линкълн подлежеше на критика във всяко отношение, но отмени робството, и затова се води вторият или третият по величие президент за цялата история на САЩ. Кенеди беше плейбой и външнополитически авантюрист, но името му заслужено стана синоним на граждански права. Труман беше мижав във всяко отношение, но без колебание постави военната и икономическа мощ на САЩ зад обсадения Западен Берлин…

Къде се вмества по този показател Буш? Уви, надолу. Вмества се с оправдаване на нападателна война с лъжи, със създаването на концлагера в Гуантанамо, с кръстоносен поход срещу човешките права вътре в САЩ, с подкрепа на авантюристични ходове в още нестабилни след тоталитаризма държави… Съберете почти всичко, правено от великите американски президенти в подкрепа на моралния императив, обърнете го наопаки, и ще получите политиката на Буш-младши.

Затова и си мисля, че няма да остане в историята с добро име. Не заради глупостта си (доста преувеличавана от сатириците, и рекламирана от неумението му да борави с думи). А заради провала си като демократичен президент. Може би от него би излязъл един чудесен управник в тоталитарна, или дори не особено демократична държава – там, където се управлява чрез командване и здрава ръка. Но в истински демократичните държави се управлява чрез вдъхновяване на хората към добро.

Преди известно време писах за Тиодор Стърджън и “Бленуващите кристали”. И си позволих следното мнение:

Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение. (…) Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. (…) Накратко, Стърджън е топлина и човечност.

Някои читатели тук не приеха това, и ме обвиниха в коментари, че несправедливо смятам други автори за недостатъчно човечни. Обещах да обясня защо смятам Стърджън за по-човечен от повечето други западни (и не само) автори на фантастика.

Да сравня един писател с всички по-известни други би било титаничен труд – може би полезен, но свръх възможността ми да отделя време и сили. Затова смятам да направя това сравнение с Толкин. Няма да е толкова пълно и убедително, но ще обясни причината.

Като начало, за мен Стърджън превъзхожда Толкин именно като човечност. Ако говорим за богатство на описанията, или на сътворения фантастичен свят, или за фундаментален принос към определен жанр на фантастиката, определено Толкин е далеч над Стърджън. Но опрем ли до човечността, Стърджън излиза напред: give credit where credit is due. Не че Толкин е човеконенавистен или безчовечен: просто Стърджън дава повече.

Когато говорим за Толкин, обикновено имаме предвид цикъла “Властелинът на пръстените”. Той е построен върху директното противоборство на доброто и злото; би могъл да бъде разглеждан като учебник по теология за деца. Това му дава огромна сила и богата база за художествено съвършенство, но неизбежно поляризира отношенията вътре. (И тъй като Толкин е реално основоположникът на фентъзито, това е дало отражението си върху повечето произведения в този жанр.) А полярността неизбежно ограничава човечността.

Почти всички герои (и главни, и второстепенни, и масови – напр. цели народи) при Толкин са поставени пред избор: или с доброто, или със злото. В реалния свят толкова тежки и наложителни избори са изключително редки, и много хора остават някак по средата, лутат се и често сменят страна, или пазят баланс. В историята на Средната земя такива герои са изключително редки: почти всички там са или добри, или зли. А рязкото делене на “добри” и “зли” винаги предразполага ума ни да мисли в черно-бели рамки, и да решава еднозначно, а не да търси разбиране и съгласие: съгласие между доброто и злото априори не може да има, споровете между тях в Толкиновата вселена се решават със сила.

Правейки избора си, героите се оказват привлечени непоправимо от избраната страна, и почти без изключение остават с нея завинаги – без колебания, без опити да се откъснат, и ако са на страната на злото, най-често без въобще шанс да се поправят. Изключения се допускат само за най-висшите в злото, Саурон и евентуално Саруман: те получават поне малък шанс да се поправят, който обаче никой от тях не използва. Всички по-дребни – балрозите, орките и пр. – са непоправимо зли, и трябва да бъдат убивани. Дори Мъртвите, които идват на помощ на Арагорн, го правят само защото са обвързани от клетва, а не защото имат и най-дребна искрица добро в себе си.

Чести са случаите, когато злото корумпира и завладява някого, и това като правило е безвъзвратно. Почти единствен пример за обратното са корсарите от Умбар, които (заплашени от страховитата военна мощ на Арагорн!) престават да са заплаха за възродения Гондор.

Не мога да отрека, че Толкин е усетил тази черно-белота, и се е опитал на места да я поправи. Елфите “се грижат за Ам-гъл с цялата доброта, която могат да открият в мъдрите си сърца”, казва Гандалф. Пак той измежду всички посланици на Айнурите успява именно защото е най-много доброта и състрадание от всичките (и се жертва, за да спаси света от едно зло). И пак той разбира, че милостта на Билбо над Ам-гъл вероятно е била косъмът, който е удържал света в критичен миг. Но дори така, той не е точно всеблаг: има достатъчно моменти, когато той изобщо не се замисля – а, поне в някои, би могъл поне да пробва.

Също, скритата зад неговата благост черно-белота на света отправя сублиминално, но недвусмислено послание: мъдрите и могъщите могат да са и благи, но обикновените – не: светът е черно-бял, доброто печели единствено чрез клане и избиване на злото. А повечето читатели, дори децата, много добре и много неусетно възприемат именно сублиминалните послания. (Филмът беше запазил този дух на книгата отлично; нищо чудно, че скоро след излизането му екипът дружно обясняваше по пресконференции как по никакъв начин не искат филмът да бъде отъждествяван с войната в Ирак, или която и да е друга.)

Може да се говори още много, и да се дават още много примери – и за католическите влияния в книгата, и за влиянието върху нея на на Втората световна в Африка (където Толкин-син служи в британските ВВС), и какво ли още не. Уви, съотношението им обаче не се променя.

Всъщност, Толкин има и доста други художествени творби – не бива да бъде съден само по този цикъл. В “Листо от Нигъл” например той обсъжда именно изкуплението на греховете, и възможността да се поправиш – но дори там, нещата са по религиозному черно-бели. (Всъщност, изразът не е добър: повечето истински религиозни хора са много човечни.) Възхищавам му се за художественото величие, за красотата, за какво ли не още – но не за човечността. Да, книгите му не са безчовечни – човечни са, но повечето книги на Стърджън ги превъзхождат в това отношение.

Да вземем например “Бленуващите кристали”. (“Повече от човешки” и “Бавно ваяние” – Калине, благодаря за невероятния превод на името! – са още по-добри примери, но и така става.) Как са разгледани там доброто и злото?

Доброто е навсякъде. Срещаме го и в панаирните уроди, и в случайните хора. Хавана и Дейна са готови да рискуват работата си, за да помогнат на Хорти. Блуит трепери от мисълта какво ще стане, ако другите хора научат, че малтретира Хорти. Людоеда дори за миг не се замисля дали да превърже съсипаната ръка на хлапето, или не. Хорти отсича собствените си три пръста (които пак ще пораснат, де – не е голяма жертва, но все пак), вместо да посече Блуит (който веднъж вече му е сякъл пръстите! Представете си как примерно Арагорн решава да нарани себе си вместо някой орк, който вече е успял да го ръгне веднъж, от морални съображения…) Човечността е навсякъде наоколо, пряка и косвена, показана или подразбрана.

Човечност излъчва и отношението към героите. Всеки от тях е индивидуалност, със собствени недостатъци, които обаче не са се появили от добро. Людоеда е гаден, но историята му те кара да го разбереш напълно, и да го съжалиш, въпреки че не приемаш действията му. Всъщност, може би неговата история е най-човечната част на книгата – историята на един лош човек, направен такъв от обстоятелствата, изплакана и изстрадана. Бързо откриваш, че да го осъждаш, че е лош, е все едно да осъждаш Хавана, че е джудже, и не е порасъл. Някак… не можеш вече да го отпишеш с чиста съвест. И когато Хорти го убива, за да спаси Дийна, изпитваш болка, че вместо това Людоеда не е получил топлината, която да го върне към хората, да го извади от злото. (Не зная за вас, но поне аз не съм усетил у Толкин съжаление към избитите орки, че не са получили възможността да станат добри – или към Саурон, или към Саруман.)

Дори Арманд Блуит, който е “черен отвсякъде”, по всички правила, всъщност не е зъл. Той откълцва пръстите на Хорти по невнимание, но без нито капка умисъл. Малтретира го жестоко, но не за удоволствие, а за да го научи да му пази спокойствието. Шантажира момичета за секс, но не изпитва удоволствие от самия шантаж – само търси кефа си. Готов е да измъчва Хорти или който и да е друг до смърт, за да научи нещо важно – но не се радва на мъчението им. Блуит всъщност е безчувствен егоист, и точно това го прави да изглежда толкова черен, но не изпитва удоволствие от вършенето на злини. От гледна точка на свършеното разликата не е голяма, но в отношението ни към него е огромна, ако и фина. Да, много от нас умират от кеф, когато той хвърля топа. Но остава разбирането – той е толкова гаден просто защото е егоист. Нещо като “нищо лично, просто бизнес”. И започваме да си задаваме въпроси за себе си, и цената, която сме готови да накараме другите да платят, за да получим каквото искаме. А това е дълбок и личен урок по човечност.

… Не зная. Може би за някого това сравнение не говори нищо, и не може да му направи разлика в човечността на двамата автори. За мен разликата е като между ярък летен ден и хладноват есенен – пак слънчев, пак игрив и с топли лъчи на слънцето, но нищо подобно на палещото лято. Надявам се всички да успеят да разберат тази разлика. Няма да обяснявам защо.

На 14 и 15 – кога навреме, кога не – успях да мина през мястото на протеста. Поговорих си с поне десетина от полицаите и жандармеристите там. И в едно отношение бях впечатлен.

На протестите след 14 декември 1989 г. се сблъскахме с кордон от милиционери. Тогава ми направи впечатление нещо, което ги обединяваше – излъчваната от тях омраза към нас, митингуващите. Пламтящото настървение не да ни пребият, а направо да ни избият при пръв знак. Не се учудих много – тогава това и очаквах. Комунизъм. Милиция…

На надигането през зимата на 1996-97 г. полицаите бяха различни. Пак бяха готови да връхлетят и пометат митингуващите при заповед. Пак бяха готови да бият до смазване. Но ги нямаше садистичното желание да действат точно така, личната омраза към митингуващите. За тях бяхме просто някакви абстрактни врагове, които трябва да бъдат премазани, защото се опитват да вършат лоши неща.

Сега момчетата в униформа ме възхитиха. Бяха възпитани. Бяха добронамерени – спазваха си заповедите, но почти всички с удоволствие съдействаха на объркали се граждани. И у никого не усетих някакво специално желание да бие до самозабрава – дори в четвъртък, след като бяха замеряни с какво ли не. Беше някакво добродушно “вие протестирате, ние охраняваме, нека всеки си върши своето по културния начин”.

(Познат днес ми спомена, че в разговор един от полицаите направо му е казал: “Абе, и ние мислим, че ония трябва да си ходят, ама такава ни е работата, да ги пазим – иначе ще ни уволнят, пък и ние семейства храним…”)

Не съм поклонник на полицейската бруталност. И не съм проспал бруталните полицейщини след протеста на 14-ти в уличките отзад и в парковете. Но тези разговори ми помогнаха да се пробудя от параноичния черно-бял кошмар, в който всеки полицай е враг и зло. Да разбера че както между митингуващите имаше лумпени и вандали (освен провокаторите), така ги има и сред полицаите, и не те са истинското лице на никоя от страните.

А както огромното мнозинство митингуващи са достойни хора, излезли на оправдан протест срещу золумите на властниците, така и мнозинството полицаи са най-обикновени хора, които страдат от същите тези золуми, и го знаят. Които се опитват да си вършат работата, както им е наредено, и да пазят порядъка и закона, за да не настане хаос – но и разбират добре в какво протестиращите са прави. И нямат желанието да са верни кучета на овластените престъпници, и да пребиват всеки, надигнал се срещу своеволията на тези престъпници.

Накратко – че загражденията между нас и полицаите са изкуствени. Че всъщност сме от една и съща страна на барикадата с тях. А от другата са престъпниците във властта и престъпниците от улицата. Парадоксално обединение на двете крайности? На пръв поглед – да.

Но след това се досетих кой е подсигурил за митинга провокаторите, а може би и немалка част от “редовите” лумпени и вандали. И единството на престъпниците от върха и дъното започна да не изглежда толкова странно.

А след това се сетих и кой докара обществото ни дотам лумпенството и вандализмът да са единственият начин за съществуване, единственият отдушник, единственото хоби и битие за огромен брой хора, и млади, и вече не млади. И в момента не мога да си представя едните престъпници без другите: тези от върха създават с действията си класата на тези отдолу, а тя е удобният им слуга и инструмент.

Време е да разберем кои всъщност са на наша страна, а кои са ни врагове. Време е да знаем, че полицаите (поне редовите, поне повечето) са част от нас. Че истинските ни врагове са престъпниците, без значение дали във властта или от улицата. И че силата на престъпниците е в нашето разединение – например между протестиращите и полицията. Време е да ги лишим от тази сила. Време е да разберем, че сме едно, че сме срещу измекярите във властта заедно.

Затова и охотно ще подкрепя идеята да отидем в 11 часа на 17 януари пред сградата на МВР, на ул. “Шести септември” 29, и да подкрепим протеста на полицаите. Те страдат от същите неща, както и ние. Управляват ги същите измекяри. В един и същи казан сме. Нека престанем да правим този казан “български”, и да дърпаме обратно вътре който се помъчи да излезе. Нека помогнем на другите да излязат – може би някои от тях пък после ще помогнат да излезем ние.

Защото, ако искаш да излезеш от казана, трябва да го заслужаваш. Което значи, че трябва да си дадеш труда, примерно да ходиш на протести. Но има и морална страна, а тя е – за да заслужаваш да не си в казана, трябва да си готов да помогнеш на другите, които искат да не са… Нека бъдем истински, достойни хора. Нека докажем, че заслужаваме да не сме в казана, като помогнем на полицаите да не бъдат. Като подкрепим техния протест.

Още не зная каква форма ще е подходяща. Мислех да отидем да ги “охраняваме”, но не зная дали шегата ще бъде разбрана правилно, като подкрепа за тях. Може би този призив е по-адекватният – простичко да си закачим по една бележка с подкрепата си за тях, в прав текст.

И искам да призова всички – не вършете золуми, било то дори в подкрепа на полицаите. Не носете оръжие или опасни предмети, не вдигайте патардия до небето, не блокирайте улици, не горете портрети. Просто бъдете там, и показвайте подкрепата си за полицаите. Това е, от което властниците ни ще се уплашат много повече, отколкото ако атакуваме и сринем сградата на МВР. Защото няма да имат зад какви лъжи да скрият, че са се оказали сами срещу целия окраден от тях народ – дори срещу органите, които трябва да ги пазят. Носете си документите… и бъдете хора.

… Може би за някои протестиращи, пострадали незаслужено от полицейския побой, няма да е лесно да приемат този призив. Искам да ги попитам – съгласни ли сте да ви слагат наравно с лумпените, които замеряха и удряха полицаите, без да имат повод? И които са оправданието на лумпените сред полицията пък да пребие вас?… Ако не сте, не слагайте и всички полицаи в един кюп. Който от тях се е осъзнал до степен да протестира пред МВР, надали би пребивал протестиращи за удоволствие. Подкрепете свестните хора в полицията – това е доказателството и за вашата мъдрост и свястност.

Преди всичко – най-важното: УТРЕ, 15 ЯНУАРИ, ОТ 11 ЧАСА, ПРОТЕСТЪТ ПРОДЪЛЖАВА.

—

Не успях да бъда пред Народното събрание точно за прословутия момент на атаката на полицията. Но бях в доста други моменти, и гледах и заснети филми – а понякога забелязвам неща и си задавам въпроси, които повечето хора пропускат.

И така, поред:

Почти всички атаки срещу полицаите бяха направени от една доста еднородна групичка. 17-18 годишни младежи с еднотипни облекла и еднотипни маски за лица.

– Защо толкова внимаваха маските им да ги скриват добре не толкова от полицаите, колкото от хората около тях и от камерите? С какво е по-страшно ние да разберем кои са, отколкото полицията да го разбере?

– Защо, когато нападаха полицаите, винаги ритаха и удряха само по щитовете им? Аз поне не видях удар, насочен другаде; поправете ме, ако сте забелязали. (И добре че беше така – полицаите от охраната са просто хора като нас, престъпниците са други! Но не е ли логично да се предположи, че който не е провокатор би се целил другаде?)

– Защо полицаите нито веднъж не взеха бързи мерки срещу атакуващите от тази групичка? Ако мислят, че не биха получили подкрепата на истинските протестиращи, се лъжат!

– Защо, когато полицаите тръгнаха в атака, не докоснаха с пръст точно тези побойници? Те си личаха много добре, надали са ги забравили! Мирни протестиращи и дори случайни минувачи бяха смазани от бой, без да са мръднали пръст срещу никого.

Беше съобщено, че площадът е разчистен заради сигнал за бомба. Един командващ от жандармеристите, на въпроса защо са дошли и те освен полицията, ми отговори (културно и разбрано – благодаря му за това), че е заради сигнала за бомба.

– Само че от случайно подслушан разговор между две от момчетата му разбрах, че на едното “заради тия протестиращи му съсипали целия вчерашен ден”. Дали в жандармерията са нямали сведения от бъдещето?

– Сигнал за бомба – добре. Площадът разчистен – добре. А защо после цял ден никой дори не огледа да види има ли бомба, или не? Хайде добавете поне малко правдоподобност, така лъжата пука по шевовете очевадно…

Бяха арестувани, по данни на полицията, около 150 души. Били се били с полицията, били я замеряли с камъни, и пр. (Като гледам репортажите по някои телевизии, се чудя дали са от същия протест, на който бях. Спомням си за фалшифицирания по нареждане на Филип Боков репортаж от студентския митинг пред парламента през декември 1989 г. И въобще не се учудвам на мнението на Ирина Петкова, че пред парламента са ставали вандалщини и поразии – ако не бях присъствал лично, и аз щях да остана с точно това мнение от репортажите.)

– Провокаторите (защото определено бяха такива) замеряха полицаите само със снежни топки. Няколко деца между 12 и 16 години също хвърлиха снежни топки. (Камък не видях да хвърли никой, но по БТВ показаха полицай с бинтована глава – може и да съм пропуснал.) Защо децата, а и много абсолютно мирно протестирали, бяха пребити зверски, а провокаторите не бяха пипнати с пръст?

Напълно разбирам родителите на пребитите и арестувани деца. И от сърце и душа се присъединявам към думите на бащата на едно от тях:

“Искам да се извиня на всички деца, които протестираха днес. Защото там трябваше да са не те, а ние.”

… Има повече за писане за днешния протест, отколкото ще издържи да прочете и най-търпеливият. Ще завърша с отговора си на един укор по адрес на протеста:

Да, протестът не беше идеален. Имаше провокации, за които се знаеше още от вчера, че са поръчани. Имаше “съобщение за бомба”, за което МВР-шефове знаеха още преди появата му, а много други не знаехме, но се сещахме, че ще го има. Имаше и брутален побой на полицията, почти само върху мирните протестиращи, но не и върху провокаторите – за него само идиотите не се сещаха, че ще го има.

Това е, което ще бъде всеки протест срещу такива управляващи. Не защото ние, протестиращите, искаме да е такъв – искаме да е мирен и културен. А защото, ако ще да протестират ангели, престъпниците във властта винаги ще подсигуряват и провокаторите побойници и вандали, и фалшивите съобщения за бомби (а може и истински, за сплашване), и полицейското насилие.

И точно затова тези протести са толкова важни и нужни. Каквито има как да бъдат. Защото мястото на такива управляващи е не в парламента, а в затвора. И протестите са начинът да разберем, че можем да поправим ситуацията, и да спасим България от тях.

Из форумите на “Капитал” видях една идея, която страхотно ми хареса.

Нека си донесем по една-две стари обувки на протеста. Не, не за да замеряме сградата или депутатите. За да ги натрупаме на купчина пред парламента. Може и метли да донесем, и да метем около купчината, за малко веселба. И за да видят тези, които само гледат телевизия, че не ни е страх, въпреки заплахите на хора, на които мястото е не в парламента, а в затвора. (И те го знаят, по-добре от нас – затова и се опитват да ни плашат.)

(Изобщо, като нещата в държавата ни вървят толкова хубаво, защо управляващите направо се посират от ужас при идеята за протест? Дали случайно не са съсипали нещата като през зимата на 1996-97, ако не и по-зле, ама още да не се знае? Тепърва да предстои да гръмне? Аз не знам. Не съм им светил. Но те с гаранция знаят. Така че дали това предположение не е добре информирано, след като точно те го потвърждават?)

И още нещо. Създаден е сайт за виртуален протест. На него можете да се запишете сред протестиращите, ако не можете да дойдете на истинския. Да, истинският протест е незаменим – но ако сте в чужбина, или работата ви наистина не позволява да се отлъчите (такива работи не са много), бихте могли да подкрепите протеста онлайн.

Ще повторя: Сигурно немалко мизерабили ще се опитат да яхнат протеста, за да драскат за власт. Аз ще отида на него, въпреки тях. Защото който чака да дойде идеалното, че да помага, никога няма да свърши нищо добро – и така ще е по-истински враг на доброто и от злия човек, който поне може да бъде убеден и спечелен. И защото това или друго протестиране може да не докара на власт идеалния политик, най-малкото защото такъв няма – но ще ни научи мъничко да бъдем граждански активни, и да отстояваме своето срещу грабителите му. А това е, което може да спаси България. Единственото.

Извинявам се за неволната грешка. Протестът пред Народното събрание е на 14 януари, сряда.

А ето и един коментар, който отразява ситуацията право в десятката. Щом управляващите са почнали да бягат така панически още негонени, значи не само са гузни, но са и уплашени, че може да им бъде потърсена сметка за всичките золуми, грабежи и дебелоочия.

Да не забравяме обаче – освен съсипници те са и гьонсурати и наглеци. (В името на цензурността спестявам по-точните думи.) Не излезем ли достатъчно хора на протест, те ще насмелеят отново, и ще изнаглеят още повече. Затова още веднъж моля всички – зарежете си толкова важната работа или кеф поне за час, и елате да им напомним, че България е наша, а не тяхна бащиния. И че сме хора, с които трябва да се съобразяват, а не добитъци, създадени за доене, стригане и дране.

Утре е Видовден. Денят, в който ще се види какво управление заслужаваме – с това колко масово ще протестираме, ако то е корумпирано, крадливо и продажно. Търпим ли го, значи ни харесва, и е нужно и редно да имаме такова. И е престъпление да ни се налага честно и свястно управление, след като не го искаме.

Защото прадедите ни отдавна са казали: “Не ме гледай какво говоря – гледай ме какво върша”. Казаното по кръчмите, пред телевизорите и под юрганите е шум. Мучене. Истината какво искаме я казват действията или бездействията ни.

Време е да видим (и ние, и западноевропейците, и целият свят) какво заслужаваме.

Мразя шаблони от типа на “зимата на нашето недоволство”. Само че в момента май се очертава нещо подобно.

За последната година срещу това управление протестира кой ли не. Еколози, фермери, учители, работници от какви ли не отрасли, дори полицаи. И с право, на пръв поглед.

Продължаваме да сме най-бедната страна в Европа, въпреки че вече повечето българи работят здраво. Наскоро след промените не беше така, но сега е, а богатството не се вижда. Вижда се обаче как националното ни богатство бива разпределяно от управниците щедро в джобовете на техни баджанаци, и въпреки натиска от ЕС (който ЕС не е длъжен да упражнява), няма нито един осъден за тази корупция. Нито един. Има ли как това да е възможно, ако корупцията не се протектира и защитава от най-високо ниво, с желязна решителност и непоколебимост?

Бандитите продължават да се стрелят по улиците, а бивши и бъдещи политикани ни обясняват как това било, понеже държавата ги притискала. Личното ми впечатление е, че държавата, в лицето на политиците, притиска чрез духане някои техни телесни части – съжалявам за израза, ама не ми хрумва по-културен за реалното положение.

… Безсмислено е да изброявам. Положението с несретите ни е като във вица – няма нужда да пише нещо по позивите, то всичко е ясно. Само че има едно монументално неясно за повечето българи нещо – откъде идват тези несрети.

Правилно, пак ще се повтарям. Само че има неща, които ако не бъдат повтаряни, докато ги разбере и последното двукрако добиче в България, няма да можем всички ние да живеем като нормални хора.

Тези политици сме ги избрали ние. Не ни ги е назначило нито ЦРУ, нито КГБ, нито Мосад, нито марсианците. И ние сме, които не ги контролираме, когато си разиграват коня. Когато лапат милиони, творят простотии за милиарди, и се опитват да ни сплашват, ако им кажем истината в очите.

Ще повторя отново: Пирински с нищо не е по-лош политик от примерно Митеран. Или Костов – от Кол. Разликата е в народа, който управляват. Ако Пирински или Костов отидат да управляват във Франция или Германия, ще са образцови държавници, защото ще знаят – за най-дребната простъпка европеецът ще излезе на улиците, и ще се прибере чак след като види оставката им, и започнатия срещу тях съдебен процес. А ако Митеран или Кол дойдат тук, видят ли какви търпеливи и страхливи добитъци имат под себе си, до месец-два ще си позволяват същите простотии. За положението ни не са виновни политиците ни – не е луд който яде чуждия зелник. Виновни сме си открай докрай ние, обикновените хора.

Това, което на Запад имат, а ние нямаме, се нарича “гражданско общество”. Представлява система от социални и други механизми, които да контролират безпощадно политиците, и да образоват добитъците, докато не ги направят хора. Една от причините да го нямаме е тъпият егоизъм на българина, който все чака друг да му измие чиниите и оправи бушоните. Друга е, че политиците ни знаят как то ще ги вкара в пътя, и вземат активни мерки то да не се образува – купуват медии, сплашват протестиращи и каквото още се сетят. Има и още причини, и много хора са ги казвали. Но проблемът е не само да бъдат те изброени, а най-вече гражданското общество да бъде създадено.

Как точно да бъде създадено? Както може. Протестът утре от 11 часа пред Народното събрание може да бъде една от стъпките. Присъединявам се към призива да отидем там. Например тези, които не можем, защото виждате ли, на работа сме. Ако държите да продължавате да взимате няколко пъти по-малко от словенците, чехите и всички други, които са създали гражданско общество… ами, стойте си на работа. Бандитите от властта има да пият за здравето на вашата “зрялост” и “трудолюбие”… И аз съм на работа, но ще изляза, и ще отида.

А, и още нещо. Ако очаквате, че на този протест всичко ще е идеално, забравете идеята. И на мен не ми се иска да виждам там политически мутри, опитали се да трупат кредит, но сигурно ще ги има. Или пък, ако той успее, ще ми е тъжно да видя някогашни протестиращи да се кипрят в луксозни костюми и луксозни коли, купени с парите на обикновените хора, и да се правят, че не ги познават вече. Само че сигурно и това ще стане. Каквото и да направим, няма да е идеално. Просто, ако сме мъдри и решителни, може да е малко по-добро от сегашното. Политиците, които ще изберем, да ни имат мъничко повече страх и уважение, а може би дори срам. Което и се иска. Заради което е и този протест.

Идеални неща върши само Господ. Ние, обикновените смъртни, вършим несъвършени неща. Някой беше казал, че по-доброто е враг на доброто. А най-злият, смъртният враг на доброто е съвършеното. Защото който иска да направи нещо само ако ще е съвършено, го прави, ако не е Господ, никога. Всъщност това е и сигурният начин да провалите нещо завинаги – да поискате то да бъде направено, но съвършено.

Още по въпроса – тук.