Grigor Gatchev - A Weblog

Ако има израз, от който да ми е писнало, това е “Нищо не можеш да направиш”. Ако се отнася за съживяването на умрял, не го мога. Оттам нататък обаче винаги има начин, и винаги си струва да се опита. А опиташ ли сериозно, често успяваш.

Особено в политиката. Там тези, срещу които “нищо не можеш да направиш”, много често разчитат точно на отчаянието ти, и на това, че няма да се опиташ.

Наскоро приятел ми изпрати една история, героите на която са направили нещо. Природозащитници, които инспектирали резервата със Седемте езера в Рила, се натъкнали на типична мутра-бабаит. Въоръжена с картечен пистолет, готова да го използва, и с вид на психопат. Който заповядва: “Лягайте на земята, че ще ви избия”.

Какво би направил един “нищо не можеш да направиш”? Би легнал на земята. Би търпял мутрата да го рита, псува, да му пикае на гърба или каквото му дойде на акъла. И след това би се изнесъл като бито куче. За да не стъпи там повече – “нищо не можеш да направиш”.

Тези природозащитници обаче не са били чак такива дрисльовци. Велики герои също не са били. Не са носели автомати, нито са демонстрирали майсторство на нинджи. Просто не се поколебали да защитят своето. Не отстъпвали пред мутрата, и опищели по телефоните света, докато местната полиция не се принудила да дойде и да вземе мерки. В смисъл, да прибере бияча. И може би да го посъветва – не зная на чаша кафе или пред следователска маса, пък и няма особено значение – че е прекалил, и че в такива случаи е по-добре да не се престарава. Казано на прост български, че природозащитниците са по-силни от него, и е в негов интерес да спре.

Тези деца не са били въоръжени. Не са призовавали към бунтове и саморазправи с никого, не са потърсили силови решения, отчаяни от “закона”. Вместо това са настоявали, докато са успели да накарат органите на МВР да си свършат работата. На място и в район, известен (справедливо или не) с това, че полицията там е подизпълнител на мутрите. Доказали са на дело, като неоспорим факт, че който иска, намира начини. Причини намира който го мързи, или го е шубе, или просто не му пука.

Същото е и с всичко друго в “скапаната” ни държава. Съберат ли се обнадеждените, обнадеждят ли се и що-годе прилична част от останалите, ще успяваме да я оправяме. Да, често ще се изправяме срещу далавери за милиони. Точно както тези природозащитници, които са се преборили. Да, много от политиците ни са по-гьонсурати и вредни от психопат бияч. Но и те ще се наложи да ни разберат. Властта сме им я дали ние – не сме ли лайнодушни, не сме ли добитъци, ще им я вземем. Не с бунтове и безредици, а с бюлетини, на избори, цивилизовано и демократично.

(Точно в момента имаме и подходящ случай. След като ЕС отказа да дава парите на данъкоплатците си, за да пълни гушите на българската организирана престъпност, уважаемото ни правителство взе решение да компенсира корупционните си кръгове от излишъка в бюджета. Тоест, от нашите данъци, от нашия джоб. Джоба на мен, който пиша тези редове, и на теб, който ги четеш. Преди години си купуваха с парите НИ луксозни лимузини за политиците, вместо лекарства за болните ни деца и родители. Сега вече почват да купуват с парите за болните и слабите и лимузини и прочее на братчедите с фирмите. И защо да не го правят? Не е луд който яде чуждия зелник…

Официално декларирам, че като данъкоплатец свалям доверието си от агенциите, от които ЕС е свалил доверието си. И че забранявам парите МИ да бъдат давани на и чрез тези агенции, понеже те са доказали корумпираността си, и ще пропилеят парите ми, точно както пилеят тези на европейския данъкоплатец. Ще си върна доверието към тези агенции, когато ЕС ги акредитира отново, и нито секунда по-рано. Ако сегашното правителство и партиите зад него не се вслушат, аз лично ще агитирам срещу тях на следващите избори. Включително чрез блога си.)

А, забравих и линка към статията за случката: http://forthenature.org/news/452

Нещо подобно се очакваше. Не го очаквах точно от Foxconn, но… животът винаги ни изненадва.

Често ползвам кутии на Foxconn за компютрите, които сглобявам. Преди три дни една от тях, на която бях поверил главния сървър на фирмата, ме изненада с лошото си захранване. Гнусна и оплетена хардуерна история беше причинила спадане на напрежението в хостинг центъра, където стои сървърът. Беше спаднало само с десетина волта, но моят сървър се оказа сред трите (от не знам колко десетки) машини, които това беше успяло да извади от строя.

Както и да е. И в най-добрата стока може да се промъкне брак. Но когато производителят в същото време покаже и манталитет на умишлен вредител, нещата излизат от неизбежната случайност, и влизат в некадърността. От днес преставам да купувам кутии на Foxconn. И като протест срещу мръсния им номер, и като мярка за подобряване на качеството на машините, които използвам.

(Ако не ви се чете историята от линка по-горе, накратко:

Касае се за дъна на Foxconn, чийто BIOS е специално написан така, че да се държи коректно под MS Windows, но да забива и срива Linux и OpenBSD. Прави го, като проверява операционната система, която се стартира, и се държи коректно или некоректно в зависимост от резултата.

Би могло, естествено, вариантът за Linux да е омазан случайно, без зла умисъл. Това обаче не дава отговор защо за Linux е предвиден специален, отделен вариант на поведение на BIOS-а. При всички останали варианти на поведение, предвидени за различните версии на Windows, Linux работи безпроблемно. Като се прибави и кореспонденцията с персонала на Foxconn, съм почти сигурен, че грешката не е случайна.

За успокоение на пингвинистите: в статията е даден и начин как проблемът да бъде заобиколен; отделно от това, вероятно в следващата версия ядро ще бъде предвидено специфично справяне с точно тези дъна. Така че Foxconn или ще оправят проблема спешно и ще се извинят, както е редно, или негативите ще са единствено за тях.)

Не зная дали хората са най-красиви, когато спят. Но в съня си те имат една особена красота.

Тиха, умиротворена, спокойна и щастлива. Обезоръжаващо беззащитна. Когато видя как някой спи кротко, и нещо стопля сърцето ми. И винаги си пожелавам наум сънят му да е слънчев и щастлив.

Красотата на съня печели хората. Трудно е да гледаш някого как спи, и това да не те стопли поне мъничко. Един мълчалив и ненатраплив начин да докоснеш сърцето на някого, да отхлабиш напрежението между вас.

Понякога съм се замислял над красотата на децата. Слънчева и стопляща, способна да те накара да се усмихнеш щастливо и в най-труден момент. Или върху красотата на тинейджърките – грабваща окото, а в същото време, поне за мъж на моята възраст, лишена от сексуално излъчване. (А към приятелката ми, надраснала вече тинейджърството, хич не съм безразличен.) Красотата на спящите е точно от този тип – дава тиха и топла радост, сгрява душата и ти припомня, че си човек. Трудно е да гледам дълго в захлас как някой спи, но да го зърна така спокоен и умиротворен огрява за миг съществуването ми.

Да, зная, че зад красотата стоят точни биологични причини. И зад тази на децата, и зад тази на другия пол, и зад тази на спящите. Знам и причините. Но това никак не ми пречи да й се радвам и да черпя щастие от нея. Точно както знам и химическата формула на сълзите, или неврофизиологията на смеха, но това не ме спира да тъжа с разплаканите, или да се веселя със смеещите се. Нека всеки аспект от нас получава каквото му се пада, единствено така можем да сме пълноценни и многостранни.

И част от тази пълноценност, според мен, е радостта от красотата на спящите.

Вече излезе. И?

Каза каквото всички знаем. Посочените в него лица отговориха както се очаква от докопали властта байганьовци. Официалните (да не кажа “казионни”, защото от доста време вече това почва да е по-точната дума) медии се чудят как хем да го обсъждат, хем да не наричат крадците крадци. А българите се чешат по главите, вдигат рамене и се чудят – не е ли това най-сетне дългоочакваният признак, че еврокомисарите се готвят да дойдат в къщи да им измият чиниите и да им изперат чаршафите? Че вече и чиниите, и чаршафите смърдят до небето, пък пустите еврокомисари мързелуват и се скатават.

Надали щях изобщо да пиша по темата. Тя е като празните листове от вица за позивите – “че какво да пише на тях, то всичко си го знаем”. Бях се подготвил да посрещна с равнодушие спекулациите на тема “няма да има парички за бедния ни народ”. Но пак не издържах. Май тенеке суратите не ми понасят.

Ако трябва да цитирам доклада по памет, основната причина да бъдат блокирани фондове (и да се готви блокирането на още) е, че “парите (от тях), вместо да достигнат до обикновените хора и да бъдат в тяхна полза, свършват в джобовете на престъпни групировки”. Ако трябва, прочетете това няколко пъти – важно е да го разберем. На ЕС не им е жал за тези пари, те са ги заделили вече. Проблемът е не че ще ги получат обикновените българи, те за тях са предназначени. А че обикновените българи НЯМА да ги получат, защото ще отидат за баджанаците на управляващите. За престъпниците.

(Как да не си припомни човек “До Чикаго и назад”? Моментът, когато показват на Алеко натрупаните в трезора сребърни цепеници. И думите му: “Господи, какъв патриотичен бяс биха разпалили тези цепеници у нас…” Май ни е нужен политикано-български речник. Можем да го започнем със: “За благото на народа” -> “За гушите на мутрите”.)

Така че повод за безпокойство няма. С тези управляващи, и да ни отпуснат парите, ще ги видим колкото ако не ни ги отпуснат – това е, което иде да каже този доклад. От неотпускането им губят престъпните спонсори на управниците ни. Обикновените хора не губим абсолютно нищо. Има смисъл да се кахърим за неотпускането им единствено ако сме част от престъпните групировки. Ако не сме, би трябвало да празнуваме, и да искаме още по-строги санкции – ние пак няма да изгубим нищо, а мафията ще обеднее. Което пък косвено може да доведе до това ние да позабогатеем, където тя не е имала вече сили да ни изтръска джобовете чрез другите си начини да го прави.

Проблемът тук според мен е съвсем друг. А именно, че когато формулират тезата си малко по-иначе – “тази политика не наказва виновниците за сегашното състояние на България” – политиканите са прави. Тази политика наистина не ги наказва. Както написах в горния абзац, те може дори да спечелят от нея.

За състоянието на една държава винаги е виновен народът й. Той е, който избира добри или лоши управници. Той е, който не търпи престъпници на власт, или пък ги търпи. Той е, който активно търси, издига и избира свестни хора, или оставя престъпниците да се самоизберат – те това го умеят, ако няма кой да ги спре. Както и да бъдат извъртани нещата, колкото и оправдания да бъдат събирани от девет кладенци, колкото и лъжи да бъдат трупани една върху друга, това е истината – отговорният за държавата е народът й, и никой друг. Единственият, който може да оправи държава, е народът й. По тази причина, единственият, който има как да е виновен, ако държавата не е оправена, е народът й. И докато той не се захване да я оправя, тя ще стои в лайната, ако ще всички комисари на света да се съберат да й помагат.

Затова и съжалявам, че тези мерки няма да накажат виновните – обикновените хора, по-точно добитъците измежду тях. И затова си мисля, че няма да имат ефект. Престъпниците няма да спрат да крадат сами – ще спрат, когато им вземем ключовете, които сами сме им връчили, и ги изритаме.

За щастие, се готвят и други наказателни мерки, които може би вече ще бъдат поусетени от народа. Под предлог, че парите за подобрени гранични пунктове също се източват, се готви отлагане на приемането ни в Шенген. Чао-чао, пълна свобода из Европа. Хайде във фризера, скорошни безвизови режими с повечето от света. Стойте тук, митничарски кафета, плащани в крайна сметка от купувача в кварталния магазин. И вие, безбройни разрешително-регулационни режими (зам-министър – плащаш милион на месец и ставаш, ще си ги избиеш от процента от рушветите, дето върви нагоре, тройно). Тези неща вкупом вече бъркат в джоба осезаемо. Крайно време е добитъците да почнат да си понасят заслуженото. Уви, и ние покрай тях – но те не усетят ли тоягата, няма да станат хора никога.

Перспективите са точно за това. Докладът сочи като най-награбили се именно спонсори на скъпия ни президент. Дежа вю? Румен Петков и сие? Надали. Това беше преди повече от три минути… Както и да е. Имаме си, значи, престъпен глава. Дали си имаме държавен глава не е ясно, защото не е ясно имаме ли си държава. И бъдещият кумир, идол и настоящ медиен екшън герой, Бат Бойко, също му се подмазва. Виновен бил Станишев (не че е лъжа, де), Първанов бил чиста вода ненапита. Понеже ББ си прави сметката да управлява три години заедно с него. Само че как ще управлява си личи още отсега, точно в такива моменти. Да му оправдаем сметката, или да му я развалим, как ще е по-добре за нас? Вие какво мислите?

До трети курс отношението ми към следването приличаше на това на повечето ми колеги. Вярно е, учех с много мерак, и ме топлеше мисълта, че ще стана знаещ лекар. Количеството информация, което трябваше да погълнем, обаче беше смазващо – особено след двете години полиране на мозъка, известни като “казарма”… Просто се стараех да си назубря материала колкото мога по-добре, и толкова.

Накара ме да се откажа от този подход една случка в началото на трети курс.

Беше на първото ни упражнение по патоанатомия. Асистенти в катедрата към този момент не достигаха, и упражненията ни ги водеше един от професорите. Пристигна с една голяма тава и я сложи на масата пред нас.

– Колеги, знаете ли какъв е този орган, който съм дисецирал тук?

– Бял дроб – обадихме се около половината от групата.

– Чудесно. Хайде сега, огледайте го и ми кажете забелязвате ли по него нещо особено?

Наведохме се над тавата. То хубаво, ама като в най-добрия случай имаш идея как принципно изглежда бял дроб, от анатомията? Като си нямаш идея как се предполага да изглежда особен, и как неособен бял дроб? Споглеждахме се, чешехме си главите и мислехме.

След пет-шест минути оглеждане вниманието ми беше привлечено от разклонението на трахеята. Около него имаше поне половин килограм месо, старателно разрязано и разтворено. Огледах го внимателно. Колко ли месо трябва да има там? Трябва ли да има изобщо? Може би да, съединителна тъкан, такива работи… А не е ли прекалено много? Така ще притиска белия дроб. Или пък може би малко? Като не съм обръщал никога внимание колко точно има дори на препаратите, които гледахме по анатомия, а пък препарат с твърде малко или много, заради болест, през живота си не съм виждал?… След известно блъскане на главата реших, че не ми е по силите да го преценя, и заоглеждах други неща.

Професорът ни чака търпеливо почти до края на упражнението. След това попита:

– Някой да е забелязал нещо, колеги?

Мълчание.

– А случайно ето този тук масивен тумор да ви е направил впечатление? – Той посочи именно купчината месо, която бях гледал. Идеше ми да потъна в земята от срам. Иди разправяй, че ти е направил впечатление, ама си се разколебал…

– Всъщност, този тумор би могъл да ви направи впечатление с много повече от простото си присъствие. Сраснал се е плътно с трахеята и бронхите, и е проникнал в алвеолите, можете да го видите ето на тези срезове тук. Тоест, е бил злокачествен. В същото време консистенцията му е солидна и сравнително еднородна, очевидно не е бил от най-злокачествените. Ако беше хванат достатъчно рано, примерно чрез рентген или бронхоскопия, вероятно би могъл да бъде опериран, преди да е дал метастази. Уви, пациентът е закъснял да дойде…

Или е дошъл, но не са му обърнали внимание, помислих си. Въпреки че като се замисля, си знам – дори и аз, дето знам какви лоши неща могат да станат, сигурно не бих обърнал особено внимание на симптомите.

– Ето тук туморът е проял стената на белодробната артерия, тоест могъл е да пусне на този по-късен етап вече разсейки по кръвен път. Които ще се очаква да заседнат къде?… В костите, колеги. Там кръвоносните съдчета са най-тесни. А ето тук виждате как масата му равномерно изтънява от бифуркацията на всички посоки – тръгнал е точно от нея, и при операцията е щяло да се наложи реконструиране на бифуркацията, и може би тефлонова протеза… Всъщност, всички тези неща ще се искат от вас чак на изпита, след две години. Питате ли се защо тогава ви накарах да си блъскате главите?

Отново мълчание. Гузно, но и любопитно.

– За да разберете, колеги, че човек вижда това, което знае. Тъй като все още не знаете какво е белодробен тумор, вие не го виждате, въпреки че е огромен и е пред очите ви. И въпреки че отлично знаете откъде можете да вземете учебник по патоанатомия и да прочетете частта за белодробните тумори.

Недоумявах накъде бие. Ако съдех по физиономиите на колегите ми, и те също.

– Ако някога си помислите, че ще практикувате медицина, като четете в учебниците когато ви потрябва да знаете нещо, припомнете си днешния ден. Дано той ви остави ясен спомен защо точно е нужно да знаете и помните нещата, които ви преподаваме, а не откъде да ги прочетете при нужда. И какво означава разликата за пациентите ви.

… Оттогава мина доста време, но не съм забравил защо точно е нужно човек да знае нещата, а не откъде може да ги научи. И се надявам никога да не го забравя.

И когато чуя някой да заявява: “Защо ми е да знам това или онова? В Интернет пише всичко. Като ми потрябва, ще го прочета”, се усмихвам горчиво. И пред очите ми застава половинкилограмовият тумор, убил един неизвестен ми, но сигурно уникален, безценен и чудесен човек.

И си мисля: “Приятелю, дано не попаднеш някой ден на лекар, който мисли като теб.”

Вчера открих под предишен запис следния коментар:

—

Fancho Says:
July 12th, 2008 at 11:05 pm e
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=7729&Level=3
Ето ви нещо доста интересно, но зависи от какъв ъгъл го погледнете. Иначе написаното по-горе е едно страхотно начало да се замисли човек какво даваме все пак на нашите деца?

—

Текстът на Георги Данаилов е брилянтен поглед към ума и мислите на едно дете. Прочетох го няколко пъти, много внимателно, и направо спираше дъха ми от възхищение. За претенциозния читател сигурно би бил малко… детински. Но за мен е толкова автентичен и истински, че не ми стигат думите. Направо сякаш дете е стенографирало мислите си, едно към едно. Смаян съм от таланта на автора.

Мисля си – струва си да бъде прочетен. Едно истинско прозорче е към детския свят. Свят, покрай който непрекъснато минаваме, но някак не успяваме да надникнем в него, и да разберем децата си.

А без това надали има как да ги нахраним пълноценно – нито истински, нито духовно.

Днес получих препратено следното писмо от Стефан Аврамов:

—

Поредният мащабен туристически проект ще сложи край на едно от малкото останали непокътнати и девствени райони на Черноморието.

До няколко месеца на устието на река Камчия, точно където тя се влива в Черно море, ще закипи от багери, работници и изкопни машини.

Два големи проекта едновременно ще стартират, за да бъдат финализирани до средата на 2011 година.

От северната страна на устието на Камчия кметът на Москва Юрий Лужков ще инвестира близо 200 млн. евро в проект за ваканционно селище, простиращо се на 140 дка.

От южната страна на устието собственикът на в-к” Стандарт” и футболен клуб „Левски” Тодор Батков ще вложи почти същата сума в проект за затворен тип апартаментен комплекс с луксозно строителство.

Реализацията на проектите ще сложи край на девствената красота и неповторимата природа на това място. В момента може би няма кътче по Черноморието, което да съчетава едновременно толкова златист чист пясък, прозрачна чиста морска вода и надвесили се горски лесове.

Устието на Камчия е на територията на община Аврен, която се намира между общините Варна и Обзор. Според кмета на Аврен обаче проектите били полезни, защото осигурявали нови работни места и ще стимулират туризма в общината.

Скандалното в случая е, че територията доскоро е попадала в защитена зона, но именно кметската управа на Аврен я е деактувала и е дала зелена светлина на поредното строително безумие.

—

Стандартният въпрос сигурно е “не им ли писна да бетонират и последното кътче природа?”. Не беше Иракли, не бяха Паничище и Седемте рилски езера, не беше какво ли не. А стандартният отговор, естествено, е приказката за лудия и зелника.

Бетонират, защото ги оставяме. Все едно ще чуваме изрази като “Седемте рилски сметища” и “бетономорие” от други деца, а не от нашите си. Няма кой да провери има ли право община да деактува защитена зона. И да изнесе публично имената на замесените, и точно къде и с какво са престъпили закона. Няма кой да постави въпроса за разследването на случая пред МВР, и успоредно с това да пише до Европейската комисия, за да няма как далаверката да бъде потулена.

Все едно унищожават нечия чужда природа, а не нашата.

И си мисля, че българският народ вече се състои почти 100% от емигранти. Някои още не са намерили къде и как да се махнат оттук (а някои от тях избиват комплекса, като го раздават клинични патриоти – но дадеш ли им зелена карта, още на следващия ден са хванали самолета). Но вече са емигранти вътре в себе си. Тази държава не е тяхната – не ги интересува какви говеда ще я управляват. Тази природа не е тяхната – не ги интересува, че бива унищожавана…

Всъщност, излъгах. Извинявам се на истинските емигранти. Тях ги вълнува поне страната, в която живеят. Останалите тук “емигранти” не ги вълнува и това. Вълнува ги мечтата да станат по случайност големи, и да крадат и тъпчат гуши точно така ненаситно, както сегашните големи. (Точно така, а не повече, защото повече просто няма как.) И ми напомнят едно фейлетонче на Владо Булатович – ВИБ. Цитирам по памет:

– Как преживявате в днешните времена, Акуло?
– О, боря се за равноправие.
– Че как така?!
– Много просто. Казвам на хамсията: “Сега сме равноправни. Опитай се да ме глътнеш.” Тя се опитва, и не успява. После се опитвам аз, и успявам…

В нашия случай останалите тук “емигранти” са хамсиите, които мечтаят Бог да ги превърне в акули, па да гълтат, да гълтат довчерашните си събратя… Затова и не се борят против “равноправието”, а го подкрепят с бездействието си. Защото крадливите им инстинкти бързо разпознават истинското му лице – не равноправие, то е друго нещо. РавноКРАДИЕ. По модела на Акулата…

Всъщност, пак излъгах. Ако беше така, и най-рибешките мозъци щяха да се усетят, че няма никога да станат Акули. Че не се ли напънат да махнат равнокрадието, ще бъдат крадени и ядени доживотно. Ако това може да се нарече живот… За тях обаче то е живот. Щом има кочинка, помия в копанката, и никой досадник не задава неудобни въпроси, примерно не наближава ли Коледа, това е единственият живот, който могат да си представят.

Защото са – уви, повтарям се, но това е истината – добитъци. Не протестират. Не се борят. Не им пука, че децата им не са заслужили в наследство 110 000 квадратни километра помийна яма. И луксозни курорти или градчета от затворен тип, в които те нямат право дори да надникнат. (А ако надникнат, ще намерят пак същите добитъци, малко по-богати, но също толкова съгласни да живеят сред помийна яма, щом една стена разстояние ги “дели” от нея.)

Моите деца не са го заслужили. Аз поне протестирам, вдигам шум и се опитвам да будя умовете, доколкото ми стига гласът. И искам да се преборя, колкото мога – и заради своите деца, и заради децата на добитъците.

Решавайте си за вашите деца сами.

Не обичам chain letters, а и еквивалентните им блог-игри. Този път обаче въпросът ми хареса.

Абсолютният ми свят… това сигурно трябва да е идеалният свят за мен. Само че аз просто не знам какъв трябва да е той.

Би било хубаво да имам време за всичко, което искам. Само че това май ще рече безкрайно, или поне огромно количество време. Към момента категорията със статии за оправяне в Уикипедия е над хиляда статии, и по повечето от тях има по няколко часа работа. Сметнете само това колко време е. А колко статии бих написал, или превел от някоя друга Уикипедия – това сигурно ще ми отнеме десетки пъти повече време.

И това е само Уикипедия. БГ-Фантастика просто плаче за помощ. Толкова нещо има да се пише вътре, а няма кога. Толкова прекрасни български фантастични произведения, за които не е написана нито дума. Толкова чудесни автори, преводачи, фенове, за които няма дори два реда биография. Срамота!… Това може да ми глътне и повече от Уикипедия.

И други уикита има, но нека ги оставим настрана. Стара мечта ме чопли от много време – да напиша 3D-среда за Unix / Linux, аналог на X-средата, която е 2D. Цялата й конструкция вече е в ума ми, просто ми трябват към десетина човекогодини, да я изпрограмирам. И с такъв кеф ще я пусна като свободен софтуер… А след това сигурно бих се захванал с правене на библиотеки с елементи и класове за нея. Станат ли поне малко прилични, не само ще улеснят здравата програмирането за нея. Такъв великолепен 3D десктоп ще може да се направи, че общуването ни с компютъра да се промени издъно. (Може и повече от един.) А ако 3D средата го позволява (никак не е трудно), и десктопът го отчита, е страшно лесно да се направят оптимизирани за пряка неврална връзка. (Не треперете – това просто е поредният напредък. Всички новости, от каменния нож насам, са имали и лоши страни – от нас обаче зависи да ограничим лошите, и да разгърнем хубавите.)

А колко още неща ме чоплят, и притеглят! Където и да се разхождам из природата, навсякъде е затрупано от боклуци. И винаги, всеки път, ми се прищява да взема едни ръкавици и топче чували за боклук, и да си прекарам много-много приятни часове в изчистването на това или онова място. Ето една работа, която на снобите и “селяните” може да звучи непрестижно, но на свестните хора топли душата и носи морално удовлетворение. И като гледам колко е мръсотията наоколо, би стигнала за толкова много време!

Върна ли се от природата, сигурно бих седнал на компютъра пак. Толкова недописани разказа ме чакат, един почти готов (само за една масивна редакция 🙂 ) роман, започнат втори… И толкова още неща незапочнати, но плуващи из ума ми, готови да изскочат в момента, в който им отворя вратичка за навън. И някои от тях са красиви и свестни, и би си струвало да излязат на бял свят… А не смогвам.

… Аман от компютри! Иска ми се да си измия колата. Собственоръчно. И да се хвана да си я отремонтирам, с удоволствие и радост. До последното проблемче. Може да е старичка, но си я харесвам. Ако можех да се грижа за нея, колкото ми се иска, щеше да е супер… И жилището ми плаче да му довърша ремонта. И да направя по него куп красиви и приятни неща. Да е удоволствие да се живее в него. Всъщност, и да си купя някъде къщичка с дворче. Да стегна къщичката, и да я превърна в уютен дом. А дворчето – растенията в него никога няма да се оплачат от прекалено много грижа, там има какво да се върши до края на света. Рядко съм се чувствал по-щастлив, отколкото когато съм въртял лопатата в някогашния си двор. Общуването със земята няма как да бъде заменено от нищо, тя дава и сили, и спокойствие, и мъдрост…

(Като споменах за лопатата и за общуването със земята – толкова голи чукари има из красивата ни България! И толкова по-красива ще стане, ако бъдат залесени! Ето това е нещо, което бих правил с истинско удоволствие. Бих плащал да го правя, ако можех да си го позволя. С ясното съзнание, че надали ще доживея да видя издигащите се над тях гори. Но и с щастието, че един ден ще ги има.)

И още неща, и още, и още. Всяко от тях достатъчно за десетки животи. Но сигурно и всяко ще ми омръзва след време, и ще се прехвърлям на нещо друго, задъхан от бързане да не пропусна и там. И когато ми омръзне и то, да се връщам отново към някое старо, или да добавям към списъка на нещата нови, и още нови. Да, знам – това се нарича ненаситност, и не е хубаво. Но сигурно ще се справя някак с лошите му страни – справянето е просто още едно от нещата, които бих искал да добавя, да имам за тях време.

И най-сетне, има едно нещо, което се надявам да не ми омръзне никога, колкото и дълго да живея. Да бъда щастлив с момичето до мен, да се грижа за него, и да го правя щастливо. Да отгледаме заедно децата си, и да преливаме от щастие при всеки техен успех. Да не тъжим за тях, когато пораснат и отлетят – те никога няма да изчезнат, ще създадат деца, които ще бъдат нашите внуци, и нещата ще се повтарят отново и отново… И най-много се надявам никога да не престана да се радвам на красотата й. Дори ако отдавна вече другите виждат в нея само сбръчкана старица. Красотата е в очите на гледащия – а аз зная как да я виждам, и откривам.

… В крайна сметка, да си призная, не зная какъв е абсолютният ми свят. Твърде хилядолик е, едновременно възможен и невъзможен. Сигурен съм само в едно – че трябва да е относителен, и непрекъснато променящ се.

На което описание според мен добре съответства реалността. 🙂

—

Предавам топката на всеки, който се чувства заразен от идеята за абсолютния му свят. Ако нямате блог, бъдете добре дошли да я напишете в коментари тук. 🙂

Това е заглавието на втория роман на Тишо. На Таласъмията в Стара Загора успях да си го купя лично от автора. Срещу ангажимента, като го прочета, да напиша какво мисля.

По принцип съм леко подозрителен към първите произведения на нови автори (съдя ги по себе си 🙂 ), въпреки че имах добри впечатления от блога на Тишо. След малко забавяне успях да изчета книгата, и изненадата се оказа приятна.

Всъщност, течението “околофантастика” е значителен раздел от фантастиката. Представлява описване на принципно нефантастични неща, които обаче оставят впечатление за фантастични. Тук авторът се е справил отлично. Сюжетът е увлекателен, и романът е структуриран неординарно, но с много добър ефект. А приятната изненада е основната идея. Произведенията от този жанр рядко стигат извън “вижте какви глупости можете да вземете за свръхестествени”; и мои неща страдат от този недостатък, макар да съм се постарал да го позамажа. Тишо не само е застъпил тежко идеята за отговорността, но и е успял да я поднесе по ненатрапващ се начин, без морализиране, естествено и приятно за четене. Което е полезно нещо в съвременния свят, в който за основен недостатък на попарата се смята, че е трудна за сдъвкване и гълтане, и в който маймуните се различават от хората по това, че помнят по ЦЕЛИ три минути.

Предимствата на романа не свършват дотук. Героите са смайващо пълнокръвни и достоверни, като за такава тълпа. Гаднярът накрая е наказан по абсолютно убедителен начин, без никакво “защото доброто трябва да спечели”. (За да постави след смъртта си въпроса дали всъщност е престъпник, или жертва – и отговорът отново не е черно-бял, и дава свободата да прецениш сам.) С героите също не стават чудеса: за някои от тях краят е приемлив, за други – поносим, за трети – гаден, точно както и в живота… Жалко е, че илюстрациите от сайта на Тишо не са намерили място в книгата, но и така си струва.

Разбира се, книгата не е съвършена. Не е дори на нивото на най-великите шедьоври във фантастиката, ако сте го очаквали сериозно. Богатството на фантастичните идеи е хилавичко, на места повествованието е съвсем лекичко многословно (без да прекалява), на моменти (далеч не винаги) имах чувството, че романът е леко безцветен. Но като цяло, и особено като за едва втори роман, според мен е чудесен. Ако моят втори роман е на това ниво, ще бъда щастлив – ако изобщо стигна някога до него… С една дума, моят вкус казва, че си е струвала парите; ако не я бях чел, не бих се поколебал да си я купя отново. И че Тишо има всички заложби, за да стане майстор.

Пожелавам му успех, и още нови книги. 🙂

Но нещата не свършват дотук. Книжката ме наведе на интересни размисли.

На времето бях чел чудесната серия книги на Морган Скот Пек – “Изкуството да бъдеш бог”, “Изкуството да бъдеш бог – 2”, “Хора на лъжата”… В една от тях, не помня коя точно, той описва следния свой случай:

Негов пациент, млад съпруг с деца, страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Формата е лека – единственият му проблем е, че всеки път, преди да премине по моста близо до вкъщи, той се обзалага мислено на какво ли не. Пек посреща това с усмивка и почти нехайно. Но когато пациентът споменава, че последния път е заложил мислено съпругата си, Пек моментално подскача, и спокойно, но категорично му казва – това е наистина сериозно нещо, много по-обезпокоително, отколкото изглежда на пръв поглед. Нищо че е само наум, и т.н…

Веднъж Сократ видял един свой ученик да играе на зарове. Без да каже нито дума, му зашлевил силен шамар, и си тръгнал. Ученикът му го догонил, и започнал да се извинява:
– Но учителю, аз седнах само за една игра, и то не на пари!
– Да, но едната игра ще докара удоволствието да играеш, а то ще докара многото игри. И играта не на пари ще докара навика, а той ще докара играта на пари.

Естествено, че нашите залагания наум нямат магическа сила върху реалния свят. Ако заложим наум, пред себе си, близките си, и изгубим облога, те няма да умрат в същия миг. Но подобно залагане съсипва това, което изпитваме към тези хора, и тихо и неусетно ни разрушава като личности отвътре. Прави ни марионетки на навика си, неспособни да бъдат господари на себе си в момент, в който това е нужно. Прави ни слаби. А слабостта ни е вратата към нас на всяко зло нещо, и начинът то да върши в света още зло, чрез нас. (Писал съм и преди, че доброто и злото могат много успешно да бъдат разглеждани като вируси, които ни заразяват, и се разпространяват чрез нас. А и вероятно почти всеки го забелязва в някой момент и сам.)

Затова и оцених високо съвета на Тишо – никога да не продаваме душата си на дявола. Дори на игра. Защото нерядко играта докарва навика, а навикът докарва… реалността. Да, в тази реалност може да няма създания с копита, опашки и вили. Но не е трудно човек да се досети, че те са абстракция на реални неща, и тези реални неща са около нас. Дали Интернет измамници, или нещо съвсем друго – кой на каквото случил.

– Алооо, Григореее! Тук единия UPS пищи, та се къса!

На заден фон пищенето се чуваше, въпреки че UPS-ите при тези клиенти не са в стаята на секретарката. Сигурно момичето се беше шашнало здравата.

– Можеш ли да ми кажеш кой точно от четирите е? Този, дето го донесох вчера от ремонт, най-десният, или…

– Не знам!

– Няма ли как да отидеш при тях, и да се опиташ да чуеш кой точно от четирите издава звука?

– Не мога, не разбирам. Ей сега ще ти занеса телефона там, да ги чуеш ти.

Няколко секунди по-късно в слушалката се чу хлопване на врата, и пищенето се проясни…