Grigor Gatchev - A Weblog

Преди около десет години бях отишъл, не помня вече за какво, до “Дружба-1”. Наближаващата вечер носеше обещание за прохлада след горещия летен ден, не бързах, и просто бутах велосипеда си по уличките на комплекса. Внезапно обаче някой ме дръпна за ръкава:

– Здрасти! Помниш ли ме?

Вторачих се с недоумение в човека пред мен. Определено циганин, макар и не съвсем типичен – гладко обръснат, вехти, но безупречно чисти дрехи. И прям, но не нахален или дебнещ поглед. Иначе невзрачен колкото щеш.

– Не – признах си. – Да не ме бъркаш с някого?

Направил съм си нова рубрика. Разкази, или спомени, или както щете – за хора, които са ме възхитили. С нещо велико, или нещо дребно, или (най-често) с нещо и дребно, и велико едновременно. Мъничките великани, незабелязаните велики хора, които тихо и кротко, без шум и врява, най-често без блогове, крепят някаква част от света, често важна, на гърба си.

Пред мен, на пода, е акумулаторът ми. До него – самоделно зарядно устройство. В ръцете ми – тънка книжка, издадена преди години от някой мераклия. С инструкции как се поддържа и съвзема акумулатор.

С времето акумулаторът се износва. Всекидневната работа малко по малко запушва порите на активната маса вътре в него, и тя престава да реагира. Задръства се. С най-различни боклуци, най-вече с частици от себе си, реагирали и свързани твърде устойчиво, за да се разградят лесно, и да могат да реагират наново.

И вече нещата не са същите. Почваш все по-малко да издържаш, и да ти трябва все повече зареждане. Натоварванията почват да те съсипват бързо. Почваш по-трудно и бавно да палиш – а дойде ли бялата зима, често вече съвсем не можеш. Колкото повече време минава, толкова по-зле… Да не се разпростирам. Всеки, който бръмчи наоколо, го знае.

Напоследък се титуловах за писател.

Приятели похвалиха разказите ми – били ставали за четене. Че даже ме карат да пиша още. А аз седя и се надувам като пуяк пред монитора, като прочета хвалбите. Когато им повярвам, де. Защото опитам ли да се сравня с някой по-приличен писател, не задължително с Шекспир или Достоевски, само разбирам колко стотин живота ще ми трябват, за да вляза в тая компания.

Четох известно време блогове, после си направих свой. Станах и на тая почва от читател писател. Сигурно щях да се надуя и още повече, ако имаше как. Естествено, преди още да съм стигнал десетия си запис в блога. Позната картинка.

Всъщност, днес смятах да драсна в блога си нещо съвсем друго. Но когато седнах пред екрана, препрочетох предишния си запис – и другото излетя от главата ми, изгонено от нещо по-важно.

Не зная за вас, но аз се скъсах от смях, когато чух историята с телефона. Само че сега, докато я препрочитах, се замислих.

На кого се смея в такъв захлас? На горката некадърна ученичка, естествено. Чийто опит да пее, да сътвори нещо красиво, произвежда вопъл като от филм на ужасите. Съвсем не красив. И затова й се подигравам в себе си.

Привично отпускам ума си, и в него оживява светът на представите ми, като бяло платно. Урокът по пеене тъкмо е свършил, и ученичката седи уморено на столче в дъното. Без да подозира незримото ми присъствие.

По логиката на повечето хора днес ми е скучен ден. Тичане по клиенти, доправяне на частта на сайта на английски (най-сетне поне там има нещо). Началото на един анализ върху металицензиране на свободния софтуер. Планове как ще си сготвя нещо вкусно, като се прибера…

Да, ама денят не ми е скучен! Отчаяно не ще да бъде сив и незапомнящ се. Помогнах днес на един страхотен приятел и приятелката му да си купят матрак. Навсякъде придвижих нещата при клиентите до успешен край. Правих се на лекар – слагах околоставна инжекция (и я сложих добре). Такива дни си струват живеенето.

И за капак, прочетох в Интернет една история, която не мога да се сдържа да не преразкажа:

Because Bulgarian is my native language, and this blog is a kind of personal diary. It is available for anyone to read, but writing most posts in Bulgarian is easier for me.

So, my apologies to you. Anyway, if there is something really important for you, it will be in English, or will have an English version.

Maybe I will even finally make the English part of the site, too. 🙂

– И когато принцът доближил замъка, вратите сами се разтворили пред него. Престрашил се, и влязъл – и невидими светилници се запалвали пред него, и осветявали пътя му. А когато стигнал до главната зала, там на масата го очаквала топла вечеря, и невидими музиканти свирели музика. Но всичко било тайнствено, защото в замъка нямало никой…

– Ами, тайнствено! – нацупва се Деси. – На вратите е имало фотоклетки, и по коридорите – лампи със сензори. Направили са му бързо вечерята в микровълнова печка, като нашата. И е слушал уредба с дискове. Какво му е тайнственото?

– Това, че всичко е ставало с магия…

Днес вечерта тъкмо почвахме да загряваме, когато внезапно залата потъна в мрак. Секунди по-късно откъм вратата на залата (електрическото табло е до нея) подушихме обяснение за причината.

Сенсей Пламен се изплаши за нас, жълтоклюните новаци, и предложи да прекратим тренировката. Ние обаче се писахме велики, като всеки новак, и не пожелахме! След кратко молене той се съгласи, и продължихме в тъмнината.

Нямам думи да опиша изживяването! На моменти отвън минаваха коли, и проникваше по малко светлина, колкото да различим стойката на партньора отсреща. На моменти мракът беше почти пълен, и действахме по слух – а когато съседите се разшумят, и по усет. И се получаваше не по-зле, отколкото на светло – а често и по-добре!

Днес срещнах едно красиво момиче.

Всъщност може би не беше чак толкова красиво. Разминахме се за миг на улицата, и не можах да го разгледам добре (нямаше и да е учтиво). Имаше правилни черти. И, доколкото може да се различи под зимните дрехи – може би хубаво тяло. Но това са подробности.

Красивото в нея беше излъчването й. Траещата миг комбинация от поза, жест и поглед, това как падат полите на палтото й и как се подава косата изпод шапката й. Замислеността в очите, погледът към нещо свое, вътре в себе си – спокойна и естествена нежност, непристорена, неочаквала да бъде забелязана. Истинска. На човек, който живее в мир със себе си.