Grigor Gatchev - A Weblog

Човек се ражда, живее и умира. Когато се роди, е безпомощен, и дълго време има нужда други да се грижат за него. Често преди да умре е същото… И който не иска да остане в дълг към света, докато живее, се грижи за другите.

Много от “ипостасите” човешки са също така. Професионалистът има нужда от обучение и опит, преди да навлезе в силата си. Семейният човек също не се ражда такъв. Нито читателят, или катерачът по планини, или дори клиентът на ресторант… Така е и с блогъра. И той има нужда от помощ, докато придобие смелост да направи блог. И от още, докато преодолее първите препятствия при писането – неувереността, колебанието, нетърпеливостта да събере читатели, неумението да разкрие пред тях богатството вътре в него…

Спомням си своето раждане като блогър. И искам да благодаря на Сашо Велин, че ми даде първия тласък към софтуера, който задвижва, освен много други неща, и блога ми. На Йовко Ламбрев, който ненатрапливо и деликатно ме убеди, чрез пример и добра дума, да си направя блог. На Пейо Попов, който беше между първите, оповестили блога ми. На… Господи, колко много са! Неуслужливата ми памет отказва да изброи всички – а са го заслужили. Простете ми, че не споменавам изрично имената ви, и ви благодаря от сърце, и от душа!

И се чудя – дали съм върнал дълга си? Подкрепил съм немалко хора в идеята да си направят блог. Някои от тях бодро пишат, и радват околните, и им дават онази искрица, без която животът ни е сив и скучен, просто съществуване между две дати. Други са се отказали, но може би един ден пак ще продължат. И много се надявам да има и още, на които да кажа: “Този път е хубав – пробвай го”. И след това щастливо да напиша за раждането на новия блогър, за появата на нов прозорец към една уникална вселена. И да се почувствам малко по-добър.

Защото блоговете не са обикновено забавление. Нито са графоманство, или ексхибиционизъм. В една мутренска, мафиотска, корумпирана държава блоговете са територия, свободна от миазмите на мафията. Глътка чист въздух – но и нещо повече. Място, където обикновените хора решават кого ще подкрепят, просто с интереса си към него, а кого ще оставят в забрава. Защото всичко, което е нужно, за да подкрепиш ценността и да отритнеш смрадта е просто да си избереш кого да четеш.

И така малко по малко изплуват и се задържат стойностните, истински хора – и дават на околните пример, че животът е не само подлости и рушвети. Че има как, и си струва да живееш истински, да се чувстваш човек, и да го отстояваш. Кошер пчелички, всяка от които лесно можеш да смачкаш поотделно, но с решимостта си да се подкрепят неведнъж са прогонвали свикналите да бъркат до лактите в меда.

И малко по малко отвоюват територия и в реалния свят. Правят го място, мъничко по-поносимо за живеене. Излетите върху виртуалната не-хартия на екраните мисли, мечти и радости идват обратно при нас, истински. Сякаш сме магьосници, сътвореното от които оживява, и повиканите от тях сенки на благородни рицари прекрачват в истинския свят, и изправят щитовете и мечовете си срещу злото.

… Неведнъж съм писал – магията не просто съществува, тя е навсякъде около нас. Мислим си, че я няма, защото сме твърде свикнали с нея, за да можем да я разпознаем. Защото и самите ние я творим, непрекъснато. Защото всички ние сме магьосници.

Остава единствено да разберем това, и да го повярваме. И да осъзнаем силата, която то ни дава.

Наскоро се запознах с този момък. Симпатяга, отдаден изцяло на едно твърде неглижирано напоследък поприще – операта. Отличен певец, тенор с чудесен диапазон и неизчерпаем перфекционизъм в пеенето. Отскоро – студент по оперна режисура.

Преди няколко дни го срещнах, и ми се похвали, че си е направил блог. Винаги любопитен за новородените блогъри, огледах какво е написал. И останах приятно изненадан.

Първите записи на всеки обикновено са боза. Няма как, не можеш да се родиш научен… Тези на Ангел обаче носят нюх за откриване на добре забравеното, и уж изтъркано вече старо. За намиране на пропуснатото, проспано и прозяпано в нещата, които мислим, че знаем наизуст и са ни опротивели.

А и с още нещо ме изненада. Погледът му към нещата е твърде силно оформен от изкуството, а в същото време е абсолютно искрен. В такива гледни точки често се помества невероятен диапазон. Срещат се и клишета, пробиващи си път от ежедневието в главата на всеки от нас. Срещат се обаче и безценни бисери, които другаде няма да бъдат открити, части от душевността на автора. Тези парченца от мозайката вътре в него, които го правят уникален и различен от всички други… И клишетата лесно и бързо се забравят, а бисерите остават, и се помнят. И дават разбирането на още един поглед, и богатството.

Не зная как да го кажа най-простичко. Може би като “този блог не е за чалга”. В абсолютно всички смисли на думата – от пошла музика, през пошла душевност до пошли творби. Дори когато обсъжда наглед популярен и непретенциозен филм, Ангел някак успява да извади от него ценното. И да го поднесе деликатно и ненатрапливо, без да ни набива в очите какво трябва да виждаме във филма, и какво следва да мислим, след като сме го гледали.

А хора, които успяват да намерят ценното в ежедневието, зрънцата злато сред тоновете руда, винаги си струва да бъдат четени. Особено ако и поднасят намереното по начин, който оставя читателя сам да избере какво и как ще вземе от него.

Успех, Ангеле! 🙂

Не съм убеден, че съм фен на Бойко Борисов. Но наскоро гледах интервю със сестра му – лекарка в София. И на нея определено съм й фен – или поне на това, което тя каза.

Че в бранша твърде много се е наложило гледането на пациента не като на човек с проблеми, който има нужда от помощ, а като на ходещ портфейл, който трябва да бъде изпразнен.

Моят опит с бранша, уви, е богат. По простата причина, че неизброима тълпа от роднини, познати, приятели, съседи и какви ли не още очаква от мен да им помогна за здравословни проблеми. А аз разполагам само с две ръце и главата си. Често и този минималистичен набор свършва работа, но е далеч от възможностите на добре оборудвана болница. Налага се да прибягвам до такива. И виждам какво представляват уважаемите ми колеги там.

Виждал съм всякакви – и такива, които виждат в пациента болен за лекуване, и такива, които виждат портфейл за изпразване. И ми е направило впечатление едно простичко правило, от което почти не съм видял изключения:

Който би те излекувал, ще ти помогне и ако не можеш да му платиш. Който не би се мръднал, ако не му платиш, НЯМА да те излекува, ако ще да го позлатиш.

Затова и плащането на рушвет с надеждата, че така човек ще получи по-свястно лечение, според мен е изхвърляне на парите. Медикът ги взима, евентуално ти се усмихва и те уверява, че ще получиш специално отношение… и след това ти дава точно същото, както и ако не дадеш пари. (Тук не обсъждам случаите, които ти вредят умишлено, ако не платиш рушвет – с удоволствие бих помагал за натрошаването или осакатяването на някой. За мен те са убийци с престилки, и към тях имам толкова милост, колкото към чумен бактерий. От почти свръхчовешка доброта съм склонен да ги оставя живи, при условие да се махнат завинаги от професията. Но нищо повече.)

Причината е проста. Страшно трудно е – не зная дали е изобщо възможно – да виждаш пациента едновременно като портфейл, приходно перо, вид добитък, и да го виждаш като страдащ човек, който има нужда от помощ. (Освен ако не си в тази клинична степен на психопатия, в която виждаш страдащите хора единствено като приходно перо.) И обратното – дори ако е много закъсал финансово, нормален човек много трудно може да се насили да откаже помощ на страдащ, ако той не си плати. Невъзможността да съвместяваме двете ни е вградена “на хардуерно ниво”.

Отделно от това, добрият лекар се нуждае от колосален обем познания. Придобиването им е огромен труд, който обикновено хората не си дават за пари – дават си го заради желанието да могат да помагат. Който мисли за пари, обикновено шкартира голямата част от тези познания, тъй като употребата на всяко от тях се налага твърде рядко, и трудът по заучаването му не се рентира. И така остава с тесен набор познания върху най-често срещаните заболявания и варианти.

На теория и такъв лекар би могъл да бъде полезен. Но шкартираните неща са огромен брой, и въпреки че всяко поотделно е нерентабилно рядко, все по някое се намира при значителна част от пациентите. А познаването му често е от значение за хода на лечението. Така че значителна част от пациентите на тези лекари остават да се надяват на правилото “когато на болния му е писано да оздравее, всички средства на медицината са безсилни”.

Затова и видя ли лекар, който се опитва да ми намекне за рушвет, автоматично го отписвам, и тръгвам да търся друг. Не защото ми се свидят парите, а защото ми е свиден болният. Парите лесно ще ги прежаля, но здравето на мой роднина или приятел – не. А да връчиш болния на лекар с рушветно мислене е руска рулетка. Независимо колко рекламиран е този лекар, и в колко елитна и добре оборудвана болница работи.

Но когато лекар е свършил добра работа, и е излекувал мой познат, с удоволствие му се отблагодарявам според силите си. Да си призная, преценката какво и колко точно ми е проблем – аз лично потъвам в земята от срам, когато някой благодарен пациент ми донесе дори кутия евтини бонбони или бутилка обикновена ракия. Щастлив съм, когато просто ми кажат “благодаря”. Но на колегите, свършили добра работа, винаги ми се иска да дам повече.

Защото те са, които заслужават да получат нещо.

Наскоро прочетох за една решителна стъпка, поограничаваща донякъде софтуерните патенти. Главният й спонсор – ако щете вярвайте! – е не друг, а Майкрософт.

Причината зад тази стъпка е проста. Софтуерните корпорации се занимават с това да пишат софтуер. А всеки софтуер неизбежно нарушава стотици (ако е по-голям – хиляди) патенти. Да се изчисти от патентни нарушения софтуер от 1000 реда код (или дори просто да се направи точен списък кои патенти нарушава той) би струвало милиони. Стотици, може би хиляди пъти цената за написването на този софтуер. Иначе казано, ако софтуерът се чисти от патенти реално, това би повишило производствената му стойност (а оттам и цената) стотици, може би хиляди пъти. Представете си примерно един лиценз за Уиндоус да струва сто хиляди долара, и ще разберете какво имам предвид.

Причината за този безумен разход е във факта, че самото съществуване на софтуерните патенти е нелогично, тъй като по същество представлява патентоване на абстрактни идеи. Тези идеи са далеч по-основни и обхватни от конкретните идеи, допустими за патентоване в другите браншове на икономиката. Големите софтуерни компании обаче за нищо на света не биха допуснали отмяната им – софтуерните патенти са основният инструмент, чрез който те разчистват конкуренцията си.

Ако конкурентът ти е от твоята категория, се налага да се примириш с него, и да сключиш споразумение за кръстосано лицензиране на патентите, за да си спестиш разходите за изчистване от патенти. Това обаче не е страшно – големите компании най-често са тромави и мързеливи. Страшните конкуренти са средните и малки пъргави компании, които могат да създават много бързо и евтино продукти с високи потребителски качества. Почти всички съвременни големи софтуерни компании са започнали като малки и пъргави, и са изпреварили големите благодарение на тромавостта им. Да позволят на малките около тях да се развиват означава в кратък срок да бъдат изпреварени от някой по-пъргав и ориентиран – нещо, което би означавало упадъка и в крайна сметка фалита им.

Малките компании нямат толкова патенти колкото големите, така че не могат да сключат равностойно споразумение за кръстосано лицензиране с тях. Пак заради разликата в размера на патентното портфолио те не могат и да съдят успешно големите компании: ако дадеш Майкрософт под съд за един нарушен твой патент, те ще те дадат под съд за нарушени сто техни. Така че софтуерните патенти са великолепен инструмент за унищожаване на по-малките в бизнеса и създаване на олигополи или монополи на най-големите.

Защо тогава точно големите се борят да ограничат властта на софтуерните патенти?

Причината са така наречените “фирми за интелектуална собственост”, известни още като NPE (Non-Practicing Entities), или “патентни тролове”. Това са компании, които се занимават с това да купуват евтино патенти от закъсали изобретатели или фирми, и след това да съдят всеки наоколо за огромни обезщетения за нарушаването им. Самите те не произвеждат нищо, така че са неуязвими за ответно съдене. (Което е още един чудесен пример доколко софтуерните патенти спомагат за производството и развитието.) Реално те са чисти паразити, печелещи на гърба на произвеждащите фирми. И обикновено техни жертви стават най-напред най-големите корпорации, тъй като имат най-много пари.

Точната формулировка на инициативата на Майкрософт е да се замени един израз в стандарта за решаване на патентни дела. В настоящия му вариант, той изисква от обвиняемия да представи “ясни и убедителни доказателства”, ако иска да докаже, че патентът е невалиден. Новопредлаганият вариант би изисквал да се представят “доказателства за достатъчна вероятност”. Тоест, вместо да трябва да се докаже непоклатимо невалидността, да е достатъчно да се докаже, че е по-вероятно патентът да е невалиден, отколкото да е валиден.

Разликата е доста дребна, но би улеснила значително защитата на софтуерните корпорации срещу патентните тролове. В същото време, тя запазва като статут софтуерните патенти, и съответно неравнопоставеността на големите и по-малките софтуерни фирми. Накратко казано, това е промяна, от която големите софтуерни корпорации печелят, а патентните тролове губят. На малките фирми им е почти все едно.

За потребителите на пръв поглед също е все едно. На втори обаче не е. Ако патентните тролове процъфтяват, всички софтуерни компании ще бъдат принудени да предвиждат повече разходи за плащане на патенти и за съдебни цели. А това ще означава по-скъп софтуер. Познайте от чий джоб има как да излезе поскъпването в крайна сметка. И друго: всяко едно ограничаване на вредните неща, колкото и малко да е, е от полза. Философията “колкото по-зле, толкова по-добре” често изглежда полезна и вярна, но в реалния свят твърде рядко е.

Така че Майкрософт има моята подкрепа в това си начинание. 🙂

Ако някой ви обещава, че екскурзия до Кушадасъ, Канарските острови, Хаваите или Полинезия ще ви достави незабравими преживявания, сигурно лъже (или поне надценява паметта ви).

Ако обаче ви кажат, че една прилична невралгия ще ви достави незабравими преживявания, вероятно е истина.

Мразя да се гавря с някого.

Днес обаче го направих. И ми капна мед на душата…

Докато чаках на оживено кръстовище, към мен се приближи някакъв момък:

– Извинявайте, можете ли да ми помогнете с няколко стотинки?

Обикновено не съм от светкавично съобразяващите. Този път обаче нещо в мен прещрака.

– Разбира се. Елате с мен.

Поведох го към магазина на десетина метра от кръстовището. Влязох и попитах продавачката:

– Извинявайте, имате ли метла?

– За какво ви е?

– Това момче иска да му помогна с малко пари. Ще му дам да измете улицата отпред, срещу заплащане. Четири лева на час.

Тя ме изгледа и прихна. Обърнах се. Както и предполагах, момъкът вече излизаше през вратата.

– Ей, човек, чакай бе! Не искаш ли да изкараш пари?

– Ти си луд, бе!

– Луд или не, ето ти възможност да изкараш нещо. Не ти ли трябват пари?

– Ти си за психиатрията, бе? Ъъъъ, кой мете улици по следобедно време? Нощем се метат, нощем…

– Не искаш ли да изкараш пари? Измети улицата, и ще ти платя – повиших аз глас, за да ме чуват всички наоколо. – Повече на час, отколкото аз взимам, дето съм компютърен специалист… Ей, къде тръгна? Парите те чакат, просто трябва да поработиш мъничко за тях. По-малко от всеки наоколо за тая сума… Къде побягна? Не искаш ли пари?…

Всички наоколо се скъсваха да се смеят. И аз също.

Поне веднъж, поне един от тези “просяци” си беше получил заслуженото. Не беше бит или наказан, просто беше показал на дело на десетки хора, че по-скоро няма да вземе пари, отколкото да върши работа, по-добре платена от тази, с която те изкарват парите си. За които той ги моли.

Защото “Може ли да ми помогнете с няколко стотинки” при такива като него е половината от въпроса. Премълчаваната друга половина е “Ама без да ме карате да работя!”.

Мисля си – предложението за пари срещу работа е може би перфектният начин да различиш човека в реална нужда от наглия мързеливец. Който наистина е закъсал, с удоволствие ще работи за пари. Който иска пари, без да работи, не ги заслужава, колкото и да е изпаднал на вид.

Затова бих предложил на всеки – винаги щом срещнете “може ли да ми помогнете…”, да предлагате парите срещу малко полезна работа. И да съветвате всички свои познати да постъпват по същия начин.

В течение на години OpenOffice.org беше стопанисван и развиван от Sun Microsystems. Което беше хубаво – фирмата наливаше в него хиляди часове квалифициран програмистки труд, и продуктът на практика настигна почти монополния Microsoft Office. Но беше и лошо. Защото политиката на Sun на строг контрол върху продукта изискваше контрибуторите да се отказват от авторското си право върху техните парчета код, в полза на Sun, дори без трудът им да бъде платен. А и защото “контролът заради контрол” върху приемания код нерядко водеше до това чудесни приноси да не бъдат включвани, просто заради корпоративната политика.

Нещата започнаха да се разчупват, когато Sun лицензира кода на OpenOffice.org под няколко пермисивни лиценза, между тях и LGPL. Само по себе си това не промени политиката на прием, но позволи на Novell да създаде набор допълнения към кода на пакета – така нареченият Go-oo. (Същото име се използва понякога и за пакета, компилиран с тези добавки, но по-често се използва оригиналното.) Доста бързо много популярни дистрибуции – Debian, Mandriva, Ubuntu, Gentoo и пр. – започнаха да използват частично или изцяло Go-oo версията.

Със закупуването на Sun от Oracle се появиха съмнения – доколко Oracle ще продължи да инвестира в свободен софтуер. Хора, които познават компанията, изказаха съмнения. Някои ходове на Oracle (например обявяването на ODF плъгина на Oracle за платен) ги засилиха. А OpenOffice.org е един от ключовите пакети в свободния софтуер. Без него функционалността на свободния софтуер ще бъде сериозно увредена. Затова и започна търсене на алтернативи.

Преди няколко дни (на 28 септември, да бъда по-точен) част от общността зад OpenOffice.org създаде фондация, наречена The Document Foundation. Сред тях са Novell, RedHat, Canonical и Google. Целта й е да осигури развитие на пакета, което да не е зависимо от никоя отделна компания, и да не изисква прехвърляне на авторски права. Oracle, които сега са формално притежатели на кода, бяха поканени да станат членове на фондацията, и да й прехвърлят търговската марка OpenOffice.org. (Не зная дали ще се съгласят, и дали изобщо ще коментират поканата. Ще видим.)

Фондациите и сродните им общности засега се показват като най-успешната форма за подкрепа и развиване на свободен софтуер. Ядрото Linux се развива от общност, под егидата и с частичното финансиране на фондация. Проектът GNU – също. Голям брой успешни дистрибуции се съставят от фондации или общности. При тях рискът собственикът, който притежава проекта, да промени по някаква причина приоритетите си и да внесе нежелани промени в проекта, клони към нулата.

Затова много се надявам Oracle да приеме поканата, да се присъедини към фондацията и да й прехвърли марката OpenOffice.org. Ако това не се случи, проектът ще бъде развиван под провизорното име LibreOffice. (Лицензът LGPL позволява това.) И вероятно бързо ще надмине като функционалност пакета на Oracle, и ще им демонстрира колко по-изгоден е изборът да се присъединят.

Един друг софтуер, който при закупуването на Sun попадна под контрола на Oracle, е най-популярната свободна база данни – MySQL. Отначало опасенията за съществуването й бяха големи, тъй като тя е пряк конкурент на основния продукт на Oracle – едноименната база данни. От корпорацията се опитаха да ги успокоят, като казаха, че двете бази данни са насочени към различни пазарни сегменти, и много повече се допълват, отколкото се конкурират. Аналитиците в общността обаче продължиха да са скептични, с аргумента, че Oracle вероятно ще забави или спре инкорпорирането на нови възможности от висока класа в MySQL, а може би дори постепенно ще изостави развиването на свободния клон на пакета, и ще развива само комерсиалния. (Двойният лиценз, под който е MySQL, го позволява.)

MySQL не е толкова ключово критичен за екосистемата на свободния софтуер, защото има сравнително сериозен конкурент там – базата данни PostgreSQL. Въпреки това обаче, ако пакетът бъде “закрит”, щетите ще са огромни. Тъй като той е ключов елемент от стека LAMP (Linux / Apache / MySQL / Perl,Python or PHP), ще се наложи огромна част от съществуващите уебсайтове да бъдат пренаписани, и доверието в свободния софтуер ще бъде сериозно подкопано. Затова за опазването възникнаха два проекта.

Единият се нарича Drizzle, и представлява доста орязана версия на MySQL 6.0. Поддържа се от общност от програмисти. Целта му е да бъде по-компактен и по-пъргав от MySQL. Има и някои предимства, но липсващите възможности не му позволяват да бъде “drop-in” замяна на MySQL в обозримото бъдеще.

Другият се нарича MariaDB, и е движен от фирма, основана от създателя на MySQL – Михаел Видениус. Наскоро след продаването на MySQL на Sun, Монти (както е по-известен) напуска Sun, организира нова фирма и се заема да пише точна замяна на MySQL. Целта е продуктът да бъде поддържан от общност, и да се разпространява под лиценза GPL. Към момента стабилната му версия е 5.1.50, и е на практика съвместима замяна на MySQL 5.1. Целта на проекта е да пуска успоредно с MySQL версии, които да са негови съвместими замени.

… Не зная дали Oracle ще се окаже такава заплаха за свободния софтуер под негов контрол, каквато изглежда към момента. Може би да. Може би не.

Но се радвам да видя, че общността вече взема мерки подобни заплахи да бъдат елиминирани. А тези мерки са най-сигурната гаранция, че заплахите, дори ако съществуват, няма да имат изгода да опитат да се реализират.

Спете спокойно, деца. Винаги ще има утре. 🙂

Често се опитвам да си представя този или онзи писател като някой от героите му. (Подозирам, че всички читатели го правят – голямо изкушение е.) Картинката понякога е скучна, понякога – весела, а понякога е замисляща.

С Толкин изкушението е на пръв поглед еднозначно. Повечето хора, които съм чувал да дават подобна представа, го виждат като Гандалф. (Много често и аз.) Чудя се обаче дали един друг негов “автопортрет” не е по-верен.

Толкин като… хобит.

Да, определено не е славно и велико като Гандалф. Но носи един оттенък, който често убягва на търсещите слава и величие. А именно, че в него може би има повече, отколкото вижда окото. Дори ако окото го е гледало дълго и старателно.

Преди време бях писал импровизиран анализ на образа на Том Бомбадил. Провокиран от странното положение на Том в книгата – той някак не се вмества удобно в Толкиновата митология и светоизображение. Отказва да се вмести в която и да било категория, и то точно в книга, в която категоризирането на героите е ключово.

А не е само Том Бомбадил. Какво да каже човек примерно за съпругата му Златоронка – щерката на реката? В Толкиновата митология няма самовили, нито каквито и да е духове освен маярите. Откъде се взе пък щерка на реката там? И то с митична мощ – с нея е свързана смяната на сезоните и времето… Намек би могло да се намери във “Властелинът на пръстените” – ако Том е “стопанинът” (не творецът!) на Средната земя, или един от стопаните, то Златоронка е без съмнение “стопанката”. Това обаче продължава да не отговаря на простия въпрос – откъде се е взела, и какво всъщност представлява? Нали речни духове няма? Нали реките не раждат хора, или нещо подобно?

Друго странно създание е Пазачът на портата на Мория. За щастие лесно обяснимо – Толкин неведнъж е писал, че “в корените на света” живеят същества, дошли от мрака, по-древни от маярите. Нито Том, нито Златоронка обаче са обясними с тази категория. Или може би в този свят има и други категории, неспоменати в сътворението му – точно както не са споменати там хобитите?

Други кандидати за тази категория има. Когато Задругата не успява да пресече прохода на Карадрас заради бурята, Гандалф обяснява, че върхът не е дружелюбен към дръзващите да нарушат покоя му – и то по начин, който не оставя съмнение, че бурята е дело именно на Карадрас, или поне Гандалф смята така. (Във филма е дадено обяснение, че Саруман я е предизвикал – но дори да е така, ми е трудно да си представя Гандалф да греши в убеждението, че Карадрас е, или най-малкото би могъл да бъде недружелюбен по разумен начин.) Приликата със Златоронка, която сменя сезоните, според мен се набива в очите… Така че определено зад редовете виждаме нова категория същества в Толкиновия свят, на която повечето читатели не са обърнали внимание.

И не е само тя. Колко от нас са се замисляли за Беорн? В разговор с Билбо Гандалф споменава, че той вероятно е по-скоро от рода на мечките, отколкото от този на хората. И отново никакво обяснение – как така е човек (повечето време), защо така?… Един мой приятел, когото заговорих на темата, предложи “изящно” обяснение – Беорн е генетичен експеримент на Радагаст. Не ми се струва обаче твърде изящно. Едно, че Беорн има много добро, но определено не синовно отношение към Радагаст. И второ, че задачата не изглежда твърде лесна. За превръщане от хора в елфи или обратно се изисква намесата на Създателя. Би могло да се предполага, че Валарите го могат, но спазват порядъка. А и Моргот е успял да създаде орките от елфи, което е огромна разлика, но все пак е в рамките на някакво “човекоподобие”.

Маярите, какъвто е Радагаст, обаче не изглеждат толкова могъщи. Саурон така и не успява да създаде по-добри бойци от орките (които не са чак кой знае какво), и дори Саруман създава своите урук-хаи чрез кръстосване с хора, и хранене на орки с човешко месо. А Беорн е съчетание не от човек и елф, или орк, а от човек и мечка… Обяснението е възможно, но ми се струва доста малко вероятно. Най-малкото защото хич не ми изглежда в духа на Толкин. На доста места той изрично указва, че подобни неща стават единствено с волята на Създателя.

Всъщност, Толкин е оставил като загадка произхода дори на главните си герои – хобитите. Така и не знаем как и откъде всъщност са се появили те. Споменато е, че те са “отделен вид” хора, но как точно се е стигнало до появата му е неизвестно. И да, надали е от значение, включително за Професора… Но за любопитния читател може би ще е от значение изводът, че Средната земя включва далеч не само описаното. Че по нея бродят и много други същества, за които авторът не е споменал, случайно или умишлено.

Преди няколко дни ми попадна интервю с Джеймс Гослинг – създателят на езика Java. Дълги години той беше служител на Sun Microsystems, където и беше създаден Java. Известно време след закупуването на Sun от Oracle обаче, Гослинг ги напусна.

Повечето твърде големи корпорации са учебникарски пример как една фирма може да бъде не-добра дори към собствените си служители. (Причините са дълга тема. Сравнете примерно с големия процент свръхуспели държавници, които са били тежки комплексари или дори клинични параноици.) За щастие, не всички. Но ако вярвам на думите на Гослинг, Oracle е именно такава фирма (ако и той да не го казва директно).

Особено ме порази описанието на случката, когато Гослинг решава да повдигне духа на останалите в Sun след закупуването служители, и предлага да се купят билети за развлекателен парк и един (почивен) ден да бъде изкаран там. Бюджетът на мероприятието е бил смешен, напълно в рамките на властта на шефовете на вече закупения Sun, Скот МакНили и Джонатан Шварц. Те дават ОК, билетите биват закупени… но няколко дни преди случката съпрезидентката на Oracle, Сафра Залц, научава за събитието и го забранява. Причината? Не, не са парите. А че “Oracle не прави такива неща”. Иначе казано, тук не сте ценени и добре дошли колеги, а ратаи на чорбаджията. Не правете грешката да мислите обратното…

Писал съм го трудно изброим брой пъти, но се изкушавам да го повторя: такава фирма няма бъдеще, освен ако конкурентите й не прозяпат грешката й. Талантът е най-ценният ресурс на света именно защото е твърде ограничен. А такова отношение не прави живота на талантите във фирмата щастлив. Аз веднага бих я заменил за друга от типа на (също не идеалните) Google, дори срещу чувствително по-ниска заплата. Работата е повече от половината от будното ми съществуване, което е всъщност животът ми – как го прекарвам може да е и по-важно от някоя и друга пара в повече.

Същото, с други думи: Гослинг е известен с уменията си, докато Залц е известна с поста си. Ако аз съм собственик на компания, в която съпрезидент докарва някой от ранга на Гослинг да напусне, и не заради лоши качества, а в името на опазването на мизерническа “фирмена култура”, въпросният съпрезидент ще излети със задна дата. А именно, към момента на решението, с което е изгонил истинския талант. Уменията не се намират лесно, а за поста кандидати винаги много.

Dixi.

(Добре де, не докрай. Мисля, че тази случка донякъде дава отговор на въпроса дали Oracle ще бъде добър стопанин на проектите свободен софтуер, закупени със Sun. Подобен чорбаджийско-мизернически манталитет е патентована рецепта за загробване на всеки свободен проект. Ех, да имаше как Oracle да си задържат този “патент” само за себе си…

В тази връзка, много ми се иска да разкажа за MariaDB и за LibreOffice, но ще е в някой друг запис.)

Вчера ми се наложи да прекарам известно време в… печатница. И докато Ели уточняваше разни неща с печатарите, си губех времето, като зяпах налепените по стените афиши.

Мислех, че надали ще запомня посещението с нещо, но бях сгрешил. Тази нощ сънувах, че съм в печатницата, и разглеждам афиш.

Доминиран от физиономията на Джак Спароу. По-надолу и по-дребен – капитан Барбоса. А до него – Оби-уан Кеноби и Императорът.

Надявам се да не сънувам някоя нощ и филма от този афиш. Ще ми дойде много.