Grigor Gatchev - A Weblog

Напоследък, заради нямането на време, се зачудих с кого ли да споделя писането на един проект, който ми е интересен.

Докато разменях няколко думи онлайн с една позната, ми хрумна, че тя би била много подходящ съавтор. Предложих й идеята – за мое въодушевление, тя прие. Поолекна ми на душата за бъдещето на произведението. 🙂

Дотук – добре. Нещото обаче се очаква да включва значителен елемент на пост-куиър. Казано простичко, за да можем да пишем заедно, се налага да обясня на познатата ми как мъжете чувстват жените. (Не, не какво им се иска да правят с тях. Нито какво биха направили реално. Всичко това жените го знаят не по-зле от мъжете, може би и по-добре. А как ги чувстват. Задачка, нали?

Докато обмислях идеята, попаднах на един диск, който почти бях забравил – сборен албум на Yanni. Прослушах си го отново с удоволствие. Винаги съм харесвал неокласицизма. Едно от парчетата внезапно ми се стори много подходящо. Нарича се “Сънят на един мъж”.

И докато го прослушвах повторно, ми мина през ума още нещо. Елементарно, но не ми беше хрумвало преди.

Бях подбрал музиката като средство за обяснение именно заради универсалността й. Тя е разкошно средство за стимулиране на творчеството. Мои познати, които пишат (чудесно!) нерядко черпят вдъхновението си именно от музика. Точно защото тя едновременно им дава ясна и дълбока визия за нещата във въображението им, и в същото време им дава възможност да “отлетят” в царството на своята муза, а не в това на музата на композитора. Един великолепен баланс.

Нямам представа дали и музиката ще даде на моята позната точното усещане. Може би да, или не, или отчасти. Ще го дискутирам с нея, когато му дойде реда. В момента ме удивлява друго.

Едно от най-човешките неща в хората е, че не просто сме способни да оползотворяваме непълноценно предаване на информация – ние сме способни да извличаме полза от него. Ако бях религиозен, бих казал, че това е, което ни сродява с Бога. Не съм. Затова се възхищавам от това как успяваме да използваме непълната, “некачествена” информация, за да творим.

Нещо повече. Способността ни да изпитваме емоции, настроения, импулси ни дава една невероятна, неправдоподобна посилност. Ние сме в състояние да извлечем от ограничената, непълна информация за нещата на музиката повече богатство, отколкото би била пълната. За сметка на комбинирането и хибридизирането й с информацията в нас.

Има науки и теории, които не разбирам, или поне не ги разбирам колкото ми се иска, но въпреки това ги усещам. Точно както напълно необразован овчар може да не може да брои до двайсет, но вижда, че двайсет овце са повече от десет, ако и да не може да каже с колко точно… Информационната теория е една от тях. Не бих могъл да приведа точните уравнения за изчисляване на количествата първоначална информация, реално предавана информация и резултантна информация. Мога най-приблизително да начертая кривите, които стойностите им описват на графика, по усет. Знам, че принципно изгубената информация е изгубена, и че от гледна точка на получателя хибридът от налична с новополучена информация няма как да съдържа неща, които тези двете не съдържат по начало. Но за практически цели се оказва, че непълното предаване на информация е полезно.

Тази полза си има точното обяснение. Как музиката като информационен канал е изчистена от абстрактно-второсигналната конкретика, която съдържа детайлите, но в същото време блокира и хибридизирането на базовата обща информация с различна конкретика за получаване на хибридни информационни модели. И как точно, след като това блокиране е изчистено заедно с конкретиката, при максимално запазване на общата “първосигнална” информация, хибридните модели получават възможност да са много богати. Как ефектът на умишлено изчистване на част от информация за улесняване на хибридизацията може да се използва и по други начини, в други сфери, с други елементи на информацията. До какви неочаквани елементи може да даде това като метод за генериране на познание (на прима виста ми хрумва поне един, който направо ме смайва като потенциал за резултати)…

Но това е второсигналната конкретика. Може би ще се върна някой път към нея, за да извлека нещичко. Сега просто се радвам на красотата на идеята. Лишена от конкретика.

Може и да не доведе до някой изумителен и свръхбогат информационен хибрид. Но е красива. 🙂

Често наричат интелектуалците “витамините на обществото”. С немалка доза ласкателство – ако и донякъде оправдана.

Напоследък обаче ми се струва все по-неоправдана. Причините са две.

Едната е, че напоследък интелектуалците почти изчезнаха. С културтрегери (и други опорни елементи) е пълно – папагалстват един от друг каквото им изнася, и гръмко го обличат в колкото различни словесни дрехи успеят да скалъпят. За да прикрият папагалстването. И че царят е все по-гол… Но интелектуалците са все по-малко. Тези, които мислят със собствената си глава собствени мисли. Хакерите на обществото, с извинение за изтърканото определение… Топят се. Или поне имат все по-малко влияние върху общественото мнение, все по-малко водеща роля в обществото.

А другата е, че в съвременното общество става нещо интересно. Подобреното средно ниво на стандарта на живот позволява децата да могат да започнат истинска работа на все по-късна възраст. Това отлага средностатистически необходимостта от ранно личностово съзряване: ако през средните векове най-нормално е било десетгодишни деца да опъват хомота наравно с родителите, сега двайсет и кусур годишни льохмани продължаваме да учим в университети, и да ни издържа къде държавната стипендия, къде мама и тате – тоест, имаме възможността да продължаваме да гледаме отчасти по детски на света. А тя е приятна и лесна, свикнали сме й, така че я използваме.

В същото време, акселерацията е налице. Децата не само израстват и съзряват физически по-бързо, но и натрупват повече познания и информация по-бързо. (Поне в държави, където образователната система не е превърната в своето диалектическо отрицание. 🙁 ) Това създава интересен ефект – физическата и интелектуална сила се натрупва по-рано, докато детското и тинейджърско мислене се запазват до по-късно, и се застъпват. Резултатът е много по-силен, продължителен и траен стремеж към различност и бунтарство. Иначе казано – засилена дивергентност в процеса на смяна на поколенията. Сама по себе си тя е огромна и интересна тема; тук засягам само един неин аспект – че процентът на “инаквомислещите” нараства рязко в сравнение с преди.

От една страна, инаквомислещите още далеч не са интелектуалци. Мнозинството са просто поредните ню ейдж кукута, поклоници на календари на древни цивилизации, лечения с хомеотерапия или направо бяла и черна магия, и подобни. (Свястна образователна система може да промени този баланс, но това също е друга тема.) Но въпреки това идеята за различност на мисленете печели територия – а на нея впоследствие се съгражда идеята за самостоятелно мислене, за преценка със собствената си глава. (“Самостоятелно мислене” и “ню ейдж поклонник” често звучат като перфектните антоними, но ако премахнем от ню ейдж кукуто ефекта на Дунинг-Крюгер, ще видим именно опит за самостоятелно мислене. Затова и е толкова важно кукутата не да бъдат индоктринирани, а да им се дава възможност да научат нещата – това премахва заблудите, но запазва мисленето.) Резултатът е, че се създава потенциал за огромно количество самостоятелно мислещи хора. Тоест – за интелектуалци.

Как може реалността да бъде доведена до търсещите своето мислене? Как да не бъдат оставени да паднат жертва на глупости, а често и на умишлено посети слухове? Начини много. Надали бих могъл да опиша дори малка част изчерпателно в рамките на запис на блог.

Един от тях, който ми допада особено, е използваният от места като WikiLeaks и Cryptome. Първо, защото той покрива една особено важна част от връзката ни с реалността – какво всъщност е обществото, в което живеем, и каква е истината за него. И второ, защото го прави по интересен и увлекателен начин – всеки иска да види с очите си това, което толкова старателно се опитват да скрият от него. Защото криенето е най-добрият начин да кажеш на някого, че това е наистина важно и полезно.

Накратко казано, WikiLeaks и Cryptome са места, където човек може да подаде за разкриване конфиденциална информация, разкриваща корупция и престъпления на властниците в обществото му. И двете места са били заплашвани, изнудвани и преследвани дори в най-демократичните държави. И двете са били затваряни неведнъж, и местени по спешност десетки и стотици пъти. Дали информацията ще е за мръсните сделки на исландските банки, дали ще е за пилотите-откаченяци, избивали мирни хора по улиците на Багдад, или за подкупите, раздавани от тази или онази корпорация на това или онова правителство – мястото й е там. Пред очите на целия свят. И пред вашите.

Честичко хвърлям по един поглед на тези сайтове. Те са, от които може да се научи “колко е дълбока заешката дупка”, както казва Морфей. Възможно е в тях да няма всичката информация за всички престъпления на света. Възможно е информацията им понякога да е едностранчива. Възможно е дори в тях понякога да попадне изкусен фалшификат. Абсолютни източници на истината няма, както няма и абсолютни истини. Но има места, където истината е много по-висок процент, отколкото другаде. Те са сред тях.

Ролята на тези сайтове е безценна. По признания на официалните медии, за година те разкриват престъпления на овластените колкото официалните медии за десетилетия. И я разкриват не заради нечий кеф – да работиш за такъв сайт е, меко казано, опасно.

Разкриват я заради нас. За да не изгребе утре някой банков шеф с чувство за безнаказаност нашия джоб. Или да не ни застреля някой откаченяк както си ходим по улицата, и да каже, че сме били терористи. Или да не ни продадат избраниците ни за жълти стотинки, без да го разберем.

Такива сайтове са, които държат смятащите себе си за безнаказани реално подотчетни на хората. Чрез прозрачност и истина за действията им. Те са витаминът, без който корпоративният ни пост-капиталистически свят бързо би се превърнал в нещо, излязло от романите на Гибсън, а може би и на Оруел. Те са, които са истинските интелектуалци на днешното общество.

Нещо повече. Те не ни налагат определен начин на мислене – само ни представят фактите. Ако смятате, че да застреляш случайни журналисти, и да ги представиш после за терористи, е ОК, техните факти няма да променят възгледите ви. Или ако смятате, че е полезно и нужно за обществото всеки да бъде следен и репресиран. Затова и такива места са, които могат да стигнат истински до новото поколение бунтари, търсещи разномислие, и своята истина – защото на им налагат една правоверна истина, а им дават възможността те да си изградят своята.

Със срам си признавам, че досега не съм помагал на такива сайтове. И със страх от този срам, защото е петно на съвестта ми. Бих се гордял, ако бях им помагал. И ако ме осъдеха за това, бих ценил присъдата си, както герой от войната цени ордена си. Няма по-висок орден, който да може да даде едно престъпно управление, от присъда, понеже си разобличил престъпленията му. Срам и позор би било обратното – ако ти даде орден.

Знам, че по въпроса може да има и други мнения. Сигурно бих спорил с тях. Но със сигурност не бих ги смачкал със сила, ако можех. Всъщност, бих направил точно онова от гордите принципи – бих ги подкрепил срещу смачкване, колкото и да не съм съгласен с тях. Защото възможността да кажеш каквото ти е на ума е една за тях и мен – пазейки тяхното право на глас, пазя своето.

Това право всъщност е витаминът на обществото.

Специализираните неща обикновено са по-добри в работата си от нещата с общо предназначение. Типичното швейцарско ножче с няколко десетки остриета става за какво ли не, но е по-неудобно като нож от прост нож (произведен от същата фирма – нека тръгнем от еднаква база). Печат, който отпечатва един точно определен надпис, е много по-прост и удобен (а най-често и по-здрав и с по-качествен отпечатък) от универсален печат, на който можеш да си наредиш произволен надпис. Специализираните автомобили имат по-висока ефективност в своята област от универсален автомобил… Но за по-редки употреби не си струва да се произвежда специализиран автомобил, или надпис на печат – ще е толкова скъпо спрямо използването, че е по-добре да се използва универсалната техника.

В изчислителната техника положението е сходно. Интегрална схема, предназначена да изчислява един точно определен алгоритъм, е много по-бърза и ефективна като консумация от процесор с общо предназначение плюс програма за смятане на алгоритъма. Цяла операционна система е чудесно нещо с купища възможности, но ефективността й често е далеч по-ниска от тази на специализиран софтуерен модул, който включва от интерфейса за потребителя до управлението на хардуера… Но пък създаването на специализираната интегрелна схема, или софтуерен модул, е много по-скъпо, отколкото на потребителско приложение, което работи върху стандартен процесор или операционна система.

Задачата се затруднява и от още един елемент – неангажираността на купувача, и последващото от нея изкривяване на предлагането. Пазарът е универсален регулатор единствено когато потребителите внимателно пазят интересите си. Престанат ли те да са внимателни, информирани и придирчиви, регулационната роля на пазара отпада. Вместо нея влиза в сила правилото на Франсиско Гойя – “Когато разумът спи, се раждат чудовища.”… Нека обаче, за опростяване на разсъждението, да допуснем, че купувачите си пазят интересите и смятат внимателно баланса между цена и ефективност на техниката, която купуват. (И да игнорираме още един огромен брой други начини ефективността да се покачи или цената на разработката да се намали.)

В този случай за всеки вид техника ще се установява баланс между цената за разработка и икономиите от ефективност. Като правило двете са свързани – колкото по-внимателно и специализирано се разработи модул, толкова по-ефективен и икономичен би могъл да бъде той. В крайните случаи малко печели или губи много – ако модулът е напълно неспециализиран, малко специализиране печели доста ефективност, но ако е много добре специализиран, дори много още доизкусуряване печели съвсем малко ефективност. Така че балансът се оказва някъде по средата.

В картинката обаче има един интересен елемент. Проектирането на специализирани модули е интелектуална работа, тоест теоретично може да бъде “механизирана” и оптимизирана чрез употребата на компютри. В някои случаи, например писането на софтуер, добре премислена оптимизираща програма принципно би могла да елиминира големи количества излишен код, и така да намали обема на крайния софтуер, и да увеличи скоростта му – тоест, да го направи по-икономичен и по-ефективен.

Начален опит за такова оптимизиране прави всеки компилатор. Средствата за оптимизация са много – елиминиране на ненужни инструкции, стриймлайнване на цикли, премахване на излишни подпрограми… Почти всички оптимизации на съвременните компилатори обаче работят на “ниско ниво” – микромениджват нещата, без да преценяват големите модули. Причината е, че просто нямат средствата за това. Почти всички реално използвани съвременни програмни езици описват процедурния ход на нещата в детайли, а блоковата функционална структура на програмата остава неизяснена (освен каквито изводи могат да се направят на базата на процедурния изходен код от ниско ниво). Така че имам предвид програми, различни от типичните компилаторни оптимизатори.

В най-простия случай такава програма би могла да работи чрез изчерпващ анализ на комбинацията от софтуери. Да вземем например един чест вариант – рутер с вградена ОС, върху която вървят инструменти за управление на рутинга и неголяма програма за интерфейс към тях. Ако се знае, че това е единственият приложен софтуер, който ще върви на устройството, изчерпващият анализ би могъл да установи кои функции на файъруола, програмките за поддръжка на системата, и т.н. биват използвани от приложния софтуер, и кои – не. Като резултат, излишните възможности могат да бъдат премахнати, и да се създаде облекчена версия на тези програми, специализирана за въпросния рутер. След това, на свой ред, може да се установи кои функции на ядрото на операционната система се използват реално от софтуера, и излишните също да бъдат премахнати. Най-сетне, ако изходният код е свободен, и може спокойно да бъде манипулиран, може целият необходим софтуер да бъде компилиран на единен блок, което ще намали сериозно обема му и ще увеличи скоростта му.

За много цели обаче не е реално излишните неща да бъдат надеждно установени чрез автоматичен анализ. Този рутер, за който говорим, само IPv4 ли ще търкаля (и можем спокойно да махнем IPv6 функционалността), или засега ще е само с IPv4, но в някой момент ще му се наложи да поддържа и IPv6? (Или ще работи само с IPv6, и v4-функционалността може да бъде махната?) Това е нещо, което софтуерът обикновено няма как да знае – знаят го единствено част от хората, които проектират рутера. Това повдига необходимостта от софтуери, чрез които да може да се укаже изрично на “блоково” ниво какво е необходимо, и какво – не.

Най-груби, специализирани версии на подобни софтуери всъщност вече съществуват. Който е компилирал собствено ядро Линукс, знае – достатъчно е да имаш принципна представа какъв хардуер има машината, и горе-долу какво вършат големите блокове в ядрото, и можеш да си направиш ядро с една трета от обема на “стандартното”, а често и осезаемо по-пъргаво. Предполагам, че скоро ще започнат да се появяват подобни конфигуратори и за други софтуери.

Тези конфигуратори съществено снижават бариерата, която пречи на оптимизирането на софтуера. Без тях например създаването на специализирани версии на ядрото Линукс би било много трудно, или дори невъзможно – твърде малко са хората, които познават ядрото толкова добре, че да могат на ръка да изрежат от него точно каквото е излишно за конкретния случай. Проблемът с тях е, че са съобразени за настройване от човек, а не за автоматично напасване на софтуери един към друг.

Описание, което би позволило автоматично оптимизиране например на ядрото Линукс, вероятно може да бъде реализирано като надстройка или разширение на механизма за ръчно конфигуриране при компилиране. Вероятно би представлявало поблоково описание на структурата на ядрото. За всеки блок би имало описание:

– кои други блокове в ядрото са нужни за неговата работа (от кои блокове зависи)
– какво е необходимо да се направи, за да се включи или изключи блокът от компилиране (напр. какви промени в .config да се направят)
– какви функционалности предлага съответният блок за използващи го външни програми
– евентуално колко “тежи” блокът като консумация на памет, изчислителни ресурси и т.н. (полезно при решения “или-или” при оптимизирането)

Подобно описание във вид, удобен за машинно разчитане, би позволило автоматично конфигуриране и компилиране на софтуера. Създаването на описанието за всеки отделен блок ще е сравнително лесно, ако блоковете са разбити на достатъчно малки елементи. (Подходящ софтуер би могъл автоматично да агрегира малките елементи в по-големи блокове, и да прави агрегирани описания. Това би намалило ресурсите, използвани за оптимизирането на всеки различен билд на софтуера, но ако той не е достатъчно добре проектиран, би намалило и оптимизацията му. В крайна сметка ще може да се подбере ниво на оптимизация, което дава оптимален компромис.)

Мисля си – чудесна идея е да се създаде формат (или протокол) за такива описания. Ако се прилагат към изходния код на свободни софтуери, това би позволило много лесно да бъдат създавани цели системи, оптимизирани за конкретни задачи, хардуери или условия. Чрез тях може да се постигне оптимизация далеч свръх даваната от съвременните портажни системи като тези на OpenBSD или Gentoo.

Пълната модулност на идеята, и възможността специализиран софтуер да обработва модулите, дава едно голямо предимство. Най-големите софтуери стават все по-сложни, и е напълно възможно да се стигне скоро до положението, при което ще е все по-трудно да се поддържат актуални и ефективни ръчни конфигуратори, подобни на menuconfig и xconfig за Линукс. Ще е нужно да се търси компромис между актуалност и ефективност. Създаването на подобни машинно-ориентирани описания (те биха могли да включват и ориентиран към човек елемент, например дескриптивен текст) би отложило този компромис за на практика неограничено време.

Някои езици за програмиране се опитват да включват елементи от подобни описания в структурата на езика. Немалко време се прехласвах по Ада именно защото в нея има подобни наченки – от сорса може да бъде извлечена повече информация за бъдещата работа на програмата, отколкото от сорс на ANSI C++, и съответно да бъде генерирана по-оптимизирана програма. Машинно-ориентираните описания на функционалности обаче позволяват да се дава информация за работата на програмата, която обикновено няма как да бъде изразена чрез езика за програмиране (касае цели програмни модули, а не отделни конструкции), а също е полезна при оптимизирането й. Също, те могат да бъдат използвани заедно с програмни модули, писани на произволни езици. Така че е напълно реално за сериозни проекти, особено в областта на свободния софтуер, да се окажат полезно решение.

Уви, надали ще ми стигне времето да се занимая и с това. Прекалено много идеи, прекалено малко време и сили…

Но нищо не ми пречи поне да си помечтая. 🙂

Внезапно всички се отдръпват от пътя на Индиана Джоунс, и той се оказва срещу як мъжага с ятаган. Онзи завъртя няколко пъти ятагана показно – очевидно го владее отлично, и няма търпение да го пусне в употреба.

Индиана Джоунс го изглежда, замисля се за секунда, след това вади пистолет и го гръмва.

Когато за пръв път гледах филма, при тази сцена цялата зала избухна в неудържим смях. Контрастът на контекстния преход беше толкова рязък, че просто беше невъзможно да се издържи. Оттогава насам съм гледал филма много пъти, зная сцената наизуст, но въпреки това всеки път прихвам. Просто не мога да се удържа.

И не напразно. Тази сцена е може би най-култовата в цялата серия филми за Индиана Джоунс. Повтаряна е в най-различни варианти, имитирана е, пародирана е в други филми стотици пъти. Приличен процент от учебниците по киноизкуство я споменават, и често дават за пример. Дори ако човек не обича големите думи, тя си е шедьовър на киноизкуството, и оттам и на културното наследство на човечеството.

Не, не я предлагам като тема за курсова работа. Един господ знае колко курсови работи са написани за нея. Искам да разкажа историята й.

Както и другите “египетски” сцени, тя е снимана в Тунис. Жегата била отвратителна, условията, в които работел екипът – също. Като капак, снимането хич не вървяло лесно, и бюджетът и времето били съвсем на привършване.

По сценарий след появата на г-н Ятаган трябвало да има епична няколкоминутна схватка тип “Индиана Джоунс”, в която, както винаги, нашият юначен археолог да използва голямо количество подръчни материали, да се размине няколко пъти на косъм от смъртта, и да победи едвам-едвам. А проблемът пред заснемането бил, че Харисън Форд този ден страдал от жестоко разстройство. (Погледнете само колко естествено измъчено изглежда лицето му в кадрите с търсенето на Марион с коша – те са заснети същия ден.)

Форд е известен с това, че на снимачната площадка не се огъва пред болежки. (При заснемането на сцената с боя с якия немец и самолета едно колело минало през крака му, и му разкъсало ставни връзки – той просто сложил лед на мястото и продължил снимането.) Този път обаче състоянието му било наистина лошо. След като за пореден път се наложило да прекъснат снимането за петнайсетина минути, за да може да успокои червата си, измъченият актьор накрая се обърнал към Спилбърг:

– Шефе, бе не може ли просто да го застрелям тоя? Не мога повече!

Притиснат от обстоятелствата, Спилбърг приел.

… А, да, бях обещал тема за курсова работа. Ето я:

“Ролята на стомашно-чревните разстройства в създаването на шедьоври на културното наследство на човечеството”.

# Longanlon Says:
April 2nd, 2010 at 1:22 pm e

нали се сещаш, че всеки, който е достатъчно умен и критично настроен да прочете, разбере и приложи написаното от тебе, всъщност няма нужда да му даваш тези съвети, а хората, които имат нужда от подобни съвети, никога няма да разберат, камоли приложат написаното 🙂

Този коментар идва от предишния ми запис. Не мога да отрека, че ми звучи смислено и вярно. Уви, често се получава така – полезната помощ я приемат само тези, които се справят и сами. Тези, които имат реална нужда от нея, не я приемат. (Това е и причината да имат нужда от нея – ако можеха, щяха да са я приели още преди много време, отдругаде. Светът е богат на нея.)

Защо тогава пиша този запис ли? Защото той не е опит да науча другите какво да правят. Той е опит да споделя какво аз правя.

Моят блог не е моето средство да оправя света (макар че на моменти ми се иска да е). Той е нещо като аз отвътре, онлайн. С всичките ми съмнения, предубеждения, колебания, грешки – такъв, какъвто съм. Нужен ми е такъв, за да се науча да не крия от другите кой съм. За да се науча да бъда истински себе си, да имам увереност в собствената си сила.

Ако хванех златната рибка, и тя ми обещаеше един мой съвет да бъде послушан от повечето хора, които го чуят, той би бил: Започнете свой блог, и бъдете в него себе си, истинските, каквито сте отвътре. Или ако не в блог, другаде, където предпочитате. Преодолейте страха и срама, захвърлете фереджетата, в които сте облекли истинското си аз. Бъдете пред другите себе си.

Захвърлиш ли бронята си, винаги ще се намерят помияри, които да се опитат да те хапят. Всеки отначало се бои от този момент. Но който понася болката, и я побеждава, става по-силен от този, който хапе. Защото ухапванията на околните понякога са дялането на нашите трески. Когато го усетиш, и доотдялаш сам треската, повече не могат да те ухапят за нея. А когато ухапването е за нещо истинско, бързо разбираш – няма нужда да изпитваш болка заради това, онези не са прави. И когато се научиш да не се срамуваш от доброто в себе си, то става неуязвимо за зъбите на помиярите.

Този път не е бърз, но си струва. По един начин живееш, когато трепериш всеки миг да не те разкрият отвътре. По друг – когато се чувстваш вътрешно непобедим. Всъщност, само по втория начин живееш – по първия просто просъществуваш дните си. Искреността към другите е, която прави живота ни истински…

Защо въобще разказвам всичко това ли? Защото е вътре в мен, част от мен. Не защото се надявам кой знае кой да вземе и да се поучи от нея.

Но има и още нещо. Част от спомените ми е и тази история:

Някога, много отдавна, имало хитър мошеник. Заловили го, и го изправили на съд пред султана.

– Много хора си излъгал – казал султанът. – И нищо свястно не си направил през живота си. Има ли за какво да те има на този свят?

– Има, велики владетелю! Аз съм… аз съм… аз съм единственият, който може да научи кон да говори!

– Така ли? Я доведете коня ми. Ако го научиш да говори, ще те пощадя. Да видим.

– Това, ъъъ, е дълго изкуство, велики владетелю. Отнема, ммм, двайсет години!

– Чудесно. Имаш ги. Но не научиш ли коня да говори, ще те убиват бавно в течение на двайсет години!

Върнал се мошеникът в къщи, гордо водейки султанския кон. Жена му само вдигнала рамене – толкова хора бил измамил мъжът й, та нямало и султана да измами.

И толкова по-учудена била на следващия ден, когато мошеникът след закуска отишъл в обора и се заел да учи коня да говори. Дошла, гледала го известно време, накрая попитала:

– Нали отърва главата? С кой акъл си се заел с това? Къде се е чуло и видяло кон да говори?

– Двайсет години са много време, жена. За толкова може султанът да умре. Може конят да умре. Може аз да умра… Пък кой знае, може и конят да се научи да говори.

В предишния запис обсъждах схватката между разума и глупостта в съвременни условия – и по-точно как Интернет променя тази схватка. Накратко, изводът ми беше, че масови заблуди, които ангажират емоционално хората, често получават многократно повече подкрепа, отколкото истината.

Как се получава така, при положение, че почти всеки би предпочел да вярва на истината, а не на масовата заблуда? Отговорът не е много сложен. По-важно обаче ми се струва друго – как сам да откривам истината, и да се пазя от масовите заблуди. (И особено от масовите психози. 🙂 )

Ако съм специалист по темата, няма да ми е трудно. Няма как обаче да съм специалист във всичко. Как да преценя къде е истината по теми, от които не разбирам достатъчно?

Първата стъпка е да преценя имам ли всъщност нужните познания. Смея да кажа че разбирам истински добре от някои неща, и прилично от доста други, така че знам добре какво означава да разбираш достатъчно от нещо, по принцип. Така че сравнявам познанията си в съответната област с познанията си в областите, от които разбирам най-добре. Така получавам представа до каква степен съм изобщо адекватен на темата.

След това преценявам доколко конкретното нещо изисква специализирани познания в областта си, за да бъде преценено. Нищо не разбирам например от сладкарство, но вероятно бих лекувал прилично и най-великия сладкар на света. В същото време, ако трябва да иззидам добре стена, не знам дали бих посмял, въпреки че разбирам от строителство повече, отколкото от сладкарство. Познавам майстори зидари, и знам от тях, че цял живот да се учиш да зидаш и най-прости стени, всеки ден ще научаваш по нещо ново, и винаги ще има какво още да учиш.

Ако познанията ми по темата не са съизмерими с необходимите, е много вероятно при пряк опит да преценя дали са достатъчни, да реша че са, на принципа на правилото на Дунинг-Крюгер – тоест, да стана за смях. В такъв случай е най-добре да нямам мнение по въпроса, или поне да съм наясно, че мнението ми може да е абсолютно погрешно. И по възможност да се постарая да натрупам достатъчно познания, за да мога да преценя кое е истината, и кое – заблудата.

(Всъщност, за четиридесет и четири години съм се убедил – колкото повече неща знае човек, толкова повече познанията му са му от полза, и толкова по-лесно учи нови и нови неща. Случаите, когато съм бил абсолютно убеден, че дадено познание няма да ми потрябва абсолютно никога, са просто неизброими. Но истината е, че няма случай да съм научил нещо и то да не се е оказало полезно някой път – и няма случай да съм пропуснал да науча нещо, и да не съм съжалил някой път. Излишни познания НЯМА – има излишно и вредно незнание.)

Ако нямам достатъчно познания, но спешно ми се налага да преценя дали нещо е вярно, или не, обикновено използвам следните отправни точки:

– Аналитичен начин на мислене и разумен скептицизъм. (Без тях често се заблуждават дори специалисти по темата.) Като цяло, те означават проверка на верността на нещото чрез напълно очевидни проби. Пример: възможно ли е генетично променен организъм да промени и нас, ако го ядем, при положение че ядем всякакви други организми, и те не ни променят?

– Проверка на референциите на автора на твърдението. Наистина ли е професор от университета Х, има ли го в списъка на преподавателите? И дали Х е елитен университет, или будка за продажба на дипломи (в много страни това е законно)?

– Ако авторът на твърдението наистина има специалност в областта, значи ли това, че реално се справя с нея? Например тезата, че вечният двигател е възможен, има достатъчно поддръжници, и между тях има и учени-физици – значи ли това, че е реално вероятно той да е възможен? Или просто е пример, че физиците също са хора, и също могат да страдат от психични проблеми? Това се преценява най-удобно според процента на учените в областта, които подкрепят въпросното мнение, и процента, които са против него. (Да, истината не се определя с гласуване – може малкото да са прави. И Галилей е изглеждал луд на съвременниците си. Но не бива да се забравя и че твърде малко луди са нови Галилеевци.)

– Сред поддръжниците на това твърдение какъв е процентът на специалистите в областта? И какъв процент от специалистите в областта го поддържат? Ако е вярно, ще го поддържат поне 90% от специалистите в областта, и значителен процент от поддръжниците му ще бъдат специалисти в нея. Ако не е вярно – обратно: ще го поддържат под 10% от специалистите, и процентът им сред поддръжниците на мнението ще е нищожен. (Макар че сред тях може да има и изключително титуловани и именити учени от други области.) Ако процентите са междинни, е вероятно дори сред специалистите да няма единно мнение – тоест, не е разумно човек, който не е специалист, да се обвързва с мнение по въпроса.

– Информацията от среда на специалисти ли идва, или от среда на хора с интереси, но без сериозни познания в областта? В първия случай заслужава повече доверие, отколкото във втория. А ако сред поддръжниците на тази информация почти няма специалисти в областта, това почти винаги означава, че се касае за масова заблуда.

– Информацията свързана ли е с някоя масова заблуда, и особено с масова психоза? Ако да, е нормално дори хора, които иначе не биха я подкрепили, да я поддържат, или да твърдят, че я поддържат. Това обаче не я прави по-вярна. Затова е разумно да се коригират наум бройките и съотношенията на поддръжниците и противниците й.

Обикновено се опитвам да се въздържам от крайни и цялостни становища. Например, много от популярните информации около ГМО за мен са класическа масова психоза. Това обаче не означава, че между тези информации няма и верни. В такива случаи обикновено се опитвам да преценявам всеки елемент на информацията поотделно.

(Интересен ефект, който обаче ще чопля някой друг път, е че и напълно вярна информация може да бъде подкрепяна масово на психотична основа – без замисляне, с фанатична, безаргументна убеденост във верността й. Това не опровергава информацията, но… хм… навежда на някои размисли.)

Друго, от което се опитвам да се пазя, е вярната, но едностранчива информация – тя изкривява преценката понякога дори по-успешно от откровената лъжа. Отново пример с ГМО: истина е, че “Монсанто” усилено лобират, и вероятно корумпират политици, за да наложат интересите си. Тя обаче стои по един начин, когато човек преценява само нея, и по друг, когато знае, че и противниците на ГМО и “Монсанто” вършат същото, със също толкова малко скрупули.

В крайна сметка, това са моите правила как да преценя дали нещо е вярно, или не (и дали е по силите ми да преценя дали е вярно). Един вид, моята си светлинка в мрака.

Дали е най-добрата възможна? Надали.

Дали е кой знае колко добра? Също надали.

Но все е някаква светлинка. По-добре е от нищо.

Защото и най-бледата свещица прогонва мрака.

Един великолепен анализ на това, което се случва днес в обществото, прочетох днес при Божо. И се замислих.

Един от ужасните негативи на Интернет е, че даде глас на всекиго. Звучи парадоксално – та какво може да е по-добро от възможност всеки глас да бъде чут?

Уви, това има не само добри страни.

Докато е скъпо и трудно нечий глас да бъде чут, обикновено има контрол върху какви гласове се чуват. За лошо – защото понякога се чуват и купени гласове. И за добро – защото повечето обикновено са подбрани по това да са свестни и верни. И местата, които подбират свестните гласове, малко по малко печелят доверие и популярност.

Когато всеки получи глас, нещата се променят радикално. Внезапно става видим един прост факт – огромният процент от хората са некомпетентни и незнаещи, и много от тях са некомпетентни и незнаещи до степен не само да не могат да го разберат, а и да не могат да разберат по принцип колко важни са познанията в преценката на нещо. За повечето знаещи хора това звучи невероятно, но е така.

Резултатът е от тип, с който повечето хора не са свикнали да се справят. А именно:

– най-вярната информация за много неща обикновено може да се намери в Интернет
– но един много сериозен процент от информацията в Интернет е невярна

Резултатът е, че становища и тези, които не са верни, могат да получат разпространение. Ако ангажират много хора, особено емоционално (примерно ако ги карат да се плашат от нещо), те могат да станат и доста популярни. Това на свой ред качва популярността им още – повечето хора сме свикнали, ако някаква теза е широко разпространена, да й вярваме. Резултатът е, че се появяват тези, които се радват на широка подкрепа, въпреки че не са верни.

Нещо повече. Тези, които не са верни, но ангажират масовия човек емоционално или с умела лъжа, обикновено са насочени към неспециалистите в областта (познанията на специалистите им помагат да не се хванат на въдичката). Тези, които са верни, обикновено са насочени към специалистите в областта (заради липсата на познания неспециалистите не могат да ги разберат и оценят). И тъй като във всяка област неспециалистите обикновено са многократно повече от специалистите, резултатът е, че неверните, но ангажиращи емоционално хората тези често получават много повече поддръжници, отколкото верните тези.

И дори това не е върхът на проблема. Специалистите в коя да е област също са хора, и нищо човешко не им е чуждо. Дори сред най-добросъвестните от тях ще има и такива, които имат диплом и/или титла, но не и познанията, с които те би трябвало да се дават. Други ще имат познанията, но силата на масовото мнение ще ги огъва, и те ще се опитват да обосноват някак пред себе си невярната, но далеч по-популярна теза. Най-сетне, има и такива с личностови проблеми, или дори психически отклонения – човешко е. Като резултат, неверните тези нерядко ще имат подкрепата дори на някои специалисти в областта.

Това означава, че човечеството днес е поставено пред ключова схватка между познанието и глупостта. Ако познанието успее да победи, ни очаква разцвет. Ако обаче победи глупостта, ни очаква в най-добрия случай ново Средновековие.

Но как да победи познанието? Поне засега няма как всички да станем специалисти по всичко. Има ли как в схватката с глупостта изобщо да има победа?

Мисля, че да. Трудна, с отчайващо малко надежда, но има. И че тази надежда е в просвещението.

Преди време ми беше попаднало брилятно описание на един от проблемите в тази битка – така нареченият ефект на Дунинг-Крюгер. Накратко, той се изразява в следното:

1. Некомпетентните хора надценяват своята компетентност
2. Некомпетентните хора не са способни да осъзнаят компетентността на компетентните
3. Некомпетентните хора не могат да осъзнаят степента на своята некомпетентност
4. Ако бъдат образовани достатъчно, некомпетентните могат да осъзнаят до каква степен са били некомпетентни

Този ефект се наблюдава най-добре именно в образователни институции, особено преди да са излезли официални преценки на познанията на студентите там. Обикновено средната самопреценка на последните по познания 10% е, че са някъде между първата и втората трета по познания. (Първите 10% пък обикновено се самопреценяват като някъде около средата, или може би на косъм преди нея – тоест, на по-ниско ниво, отколкото се самопреценяват последните 10%.)

На пръв поглед правилото посочва ясно изхода от ситуацията – просто некомпетентните трябва да бъдат образовани в съответната сфера. Проблемите тук са два.

Единият идва от самопреценката на некомпетентните, че знаят всичко, което им е необходимо. Принципно това може да се контрира – достатъчно е некомпетентният да бъде въвлечен в спор с конкретни аргументи, така че да може да осъзнае, че не знае достатъчно, за да води спора. Започне ли да учи, за да може да спори по-успешно, той започва по малко и да осъзнава некомпетентността си. Затруднението тук е, че некомпетентните най-често са и мързеливи, и не обичат да учат (което обикновено е сред причините да са некомпетентни). Съответно, още в началото на спора те осъзнават, че за да го продължат, трябва да си дадат труда да учат. Къде-къде по-лесно е просто да си намериш повод да прекратиш спора, и оттам нататък да го избягваш.

Този проблем обикновено е налице при некомпетентни, които обаче са компетентни в поне едно друго нещо. Често се срещат обаче хора, които не са реално компетентни в нищо. Те са неспособни да оценят изобщо необходимостта от познания, за да бъдеш компетентен в каквото и да било. За тях компетентността е умението да говориш с дълги и сложни думи – те не разбират необходимостта в тези думи да има някакъв смисъл. Поканени на спор, те се опитват да надприказват опонента си, без да се вълнуват дали говорят верни, или дори изобщо смислени неща. Опитите да бъдат образовани най-често се провалят, тъй като тези хора принципно не разбират смисъла на образованието. Някои от тях могат да бъдат подтикнати да учат реално чрез по-малко деликатни средства, например грубички подигравки. При някои обаче единственото работещо средство би било физическо малтретиране – като деца вероятно са били възприемчиви, но времето е било пропуснато безвъзвратно.

Това според мен описва и средствата глупостта да бъде сведена под границата, над която тя поглъща и разрушава обществото. Биха били необходими колосални усилия, но принципно е възможно.

1. Трябва да не се позволява деца да остават некомпетентни във всичко. Какви точно изисквания и промени в образователната ни система следват от това, е много дълга тема. Варианти има много, с големи разлики помежду им. Ако обаче израслият човек е истински компетентен в поне едно нещо, битката с глупостта в него става малко по-лесна.

2. Още като ученици хората трябва да бъдат просвещавани за ефекта на Дунинг-Крюгер. Той трябва да им бъде обясняван подробно, да им бъдат давани конкретни примери, и т.н. Така те ще могат да научат, че самоувереността, че разбираш от нещо, или е подплатена с огромен брой неща и подробности, които знаеш за нещото, или е ефект на Дунинг-Крюгер. Също, по този начин обществото ще може правилно да прецени случаите на Дунинг-Крюгерова некомпетентност, и да й отдава заслуженото – подигравки и пренебрежение. Това ще подтиква всички, освен най-безнадеждните случаи, да се дообразоват и така да избягват ефекта.

… Все повече си мисля колко полезен би бил в училище един курс по психология. Колко полезни биха били на учениците уроци не само за ефекта на Дунинг-Крюгер – и за ефектите на Стенли Милграм, и т.н. И подозирам, че повечето ученици биха ги и учили с интерес и желание… И се чудя – дали не си струва да предвидя от времето си и да стъкмя такъв импровизиран учебник, за който се интересува, ученик или не? Сам няма да се заема да го правя, силите ми няма да стигнат. Но ако има и други, които да имат желание да пишат в него, може и да се стегна да създам една удобна среда за съвместното му писане.

Няма да е всеобхватна, разгромяваща и убийствена победа срещу глупостта. Но все ще е някаква мъничка победа.

Хората ще забравят какво си им казал.
Хората ще забравят какво си им направил.
Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.

Вече не помня откъде е тази мъдрост. Много е вярна, поне за повечето хора. Те помнят с добро тези, които са ги мамили изкусно, и с лошо тези, които са им помогнали, без обаче да ги зарадват с това… Може би затова изкусните измамници са толкова чести по върховете на обществото. И преуспяват в даването на повечето хора на… това, което глупостта им заслужава. Защото политикът е по същество служител в твоята фирма, наречена държава. Ако назначаваш, и още повече ако търпиш във фирмата си некадърни и крадливи служители, кой ти е виновен?

Този ефект се проявява и в една друга мъдрост, но този път в опровергаването й. “Робът мечтае за свобода, а свободният – за съвършенство” – звучи прекрасно, но няма общо с истината.

Уви, твърде малко роби мечтаят за свобода – особено сред родените роби. Повечето мечтаят да станат надзиратели. И да плющят с бича по чуждите гърбове, ама така, че пръски кръв и плът да летят… Това е, което е тяхната представа за хубаво. За свобода, ако щете. За удоволствие – най-малкото защото удоволствието са го виждали най-вече по лицата на надзиратели, най-често бивши роби, докато въртят бича.

Затова е и толкова важно бивши роби да не застават на висши постове в едно общество. Не всички са по тоя калъп, но рискът да са спотаили в себе си това желание е с ужасяващи последици. Повечето от най-жестоките робовладелски държави, съградени по начало такива, са създадени или вдъхновени от бивши роби. Обратно – истински свободните държави в историята най-често са създавани от хора, които са били и по начало до голяма степен свободни.

(Мойсей определено е разбирал това. Пътят от Червено море към земите на Израел е два-три месеца пеша, дори с деца и скромно имущество на гръб. Ако ще никаква представа да нямаш накъде да ходиш – а Мойсей се е водел син на фараона, няма как да не е бил образован – за не повече от година ще изкръстосаш целия Синайски полуостров надлъж и нашир, и пак ще намериш Израел, единствената освен Египет плодородна земя наоколо. А той е водил хората си из пустинята четиридесет години. И не се съмнявам в обяснението, което дава – “за да измрат всички, родени в плен, дори и аз”. Пристигнел ли е преди това, и започнел ли е да гради държава, на върха й са щели да се окажат родени роби…)

… Мисля си – всички в по нещо сме родени роби. На немотия или амбиции, на алчност или на мачкано желание за самостоятелност, на скрити страхове или на глезотия и невъзпитание… И когато късметът, а дори и трудът ни поставят над други в някое отношение, вадим бича и плющим по гърбовете им. Та кръв и плът да хвърчат. С кеф и облекчение, и най-често без осъзнаване какво всъщност вършим. И най-вече по каква причина. Защото огромното мнозинство хора са по начало честни и свестни, и осъзнаят ли какво вършат, гузно спират. А успеят ли да разберат и защо го вършат, немалко по своя инициатива вземат мерки да превъзпитат роба в себе си. Да го направят свободен, истински… Затова и е толкова важно човек да осъзнае, когато не е свободен отвътре – и защо и в какво не е.

Защото желанието да плющиш с бича е може би най-страшното робство – робуването на най-мерзкото, най-отвратителното у нас. Да му угаждаш е като да ходиш с гноен цирей на челото – да, твърде много хора виждат това желание и гнусотата му точно така ясно, както биха видели цирей на нечие чело. И човек, който не вижда лошото в подобни желания, изглежда за околните, все едно се гордее с цирея си.

Мисля си – не бих искал да бъда човек, който изглежда така. А си знам в колко много неща съм роден в робство. Перфектен надали ще стана някога. Но си струва да правя каквото е по силите ми, за да победя робствата вътре в себе си. Те са по-страшни от всичко, което може да ми причини някой – иначе казано, те са най-злият враг, който бих могъл някога да имам. И колкото и умел да стана в прикриването им от околните, ще продължат да ме шибат с бичовете си все по същия начин.

И най-вече, бих искал ежедневието да не успява да ме отклони, да ме примири и насочи към други неща. На моменти ще смогва, няма как човек по цял ден само да чисти канавките на личността си. Но дано успявам да вложа в това достатъчно усилия.

Зависи само от мен.

Hi there,

In a blog post (interview, press release, please substitute the correct place) you complained that ad blocking software is harming your business.

You explained, in polite and courteous terms, that the existence of your site depends on the income from the ads. That you use them sparingly, that you provide meaningful and useful content, and that you invest a lot of your free time and volunteer efforts in the site. So, eventually you do not deserve to be denied of that income. And will I be so kind, please, as to turn my ad blocking software off.

I run over two dozens of web sites myself, and some of them depend on ad income. You couldn’t find a person better suited to agree with you and to support you. Of course I do.

However… did you noticed that blinking and shaking “There is 1 message waiting for YOU!” ad on your site? I have a friend who mistook it for a genuine message, and clicked on it… After cleaning his PC from a horde of Trojans, all downloaded by a single got-through, I decided to trace where it came from. In his browser history, I found your site. Opened it, saw this ad. And clicked on it, having prepared first to examine what is to come.

I underestimated the thing. Hadn’t been my laptop running Debian GNU/Linux, I would be battling a new horde of Trojans now instead of writing this. Your ads are booby-trapped with malware, pal.

I believe you that you didn’t knew that, that you got them by Yahoo, Google or whatever else most reputable ad source can ever exist. However, I couldn’t care less. To me, it is your site that wasted 4 hours of my time on cleaning malware. If it wasn’t my friend’s computer, he would have to pay what could buy him a decend second-hand PC. And, these ads also wasted probably thousands of hours of other sysadmins time, plus uncounted hours of e-mail users time spent on deleting spam, plus unknown amount of money drained from bank accounts, stolen and re-sold personal data, etc, etc.

So please, do not expect me, or anyone I know, to visit your site without an ad blocker in the foreseeable future. Yes, your content is great. Yes, you use ads… well, on less than 100% of the screen area. And I bet you invest a lot of time in your site, it is good. I like you for this.

However, your ads are the computer Tyhoid Mary. Every penny you earn on them costs a grand to a lot of other people. (This penny is a small percent of what the cybercriminals paid to the ad agency, which is a small percent of what they earned from their activities, which is in turn a VERY small percent of the losses they caused to your visitors.) You do not deserve the money. What you deserve is a lawsuit that will cost you more arms and legs than you have.

Next time you would like to complain about being visited with ad blockers, please take a really good look at all the ads ever served by your site. If you absolutely never had a booby-trapped ad, and you can prove it, you may politely tell Mr. Ad Blocker that he doesn’t need this caution. Most people will understand you, and will endure some ads to help you a little. Of the rest, some are assholes that don’t care, but many just too recently paid what could buy them a decent second-hand PC. You can’t really blame them for being overprotective.

However, if you ever maybe have had a malware-infested ad, shut up. Or, even better, thank profusely Mr. Ad Blocker that he visits you at all. Visiting your site is a tremendous act of good will. Learn to value it.

Днес трябваше да изчопля тонове скучна документация. В един момент ми писна, и реших да си почина пет минути. Заредих в плейъра музиката на Глориан, и се заслушах усмихнато, литнал към някакви други светове.

Петте минути минаха, после още пет. Засрамих се, спрях музиката и отново зарових глава в документацията. Уви, изглеждаше ми още по-суха и отблъскваща.

Пишеше ми се. Пишеше ми се, та ми се ревеше. Пред очите ми се въртеше лудешки калейдоскоп. Алфонсо от Виера и Аделмо от Монцина ту крачеха по прашния път между средновековни селца, ту съобразяваха как да се измъкнат от замъка на барона, без той да ги забележи, ту разменяха средновековни коани в мрачната манастирска преписвачна. Ама водеше интелектуален спор с Отвесна Плоскост, докато Лио се мъчеше да разбере дали я е довел при спасението, или при смъртта й. Тоширо Фудзияма , маскиран като селянин от южните блата, се опитваше да подслуша как жителите на тази планета възприемат космическата търговия, но те разказваха само собствените му подвизи, преувеличени до неузнаваемост. Петърчо и Христина се друсаха в магарешка каручка по пътя към Свети град, в търсене каква поредна интрига на Безтелесните ги е завъртяла…

Сцените се преплитаха и наслагваха, развиваха се в невероятна яркост и богатство. Часове действие се побираха в мигове, и изчезваха безследно, надсмивайки се над отчаяните опити на паметта ми да ги задържи. Плачеше ми се, че нямам как да запиша всичко това. За няколко минути през ума ми беше протекло развитие поне колкото два разказа. И беше оставило само бледи следи. Спомени, които утре или други ден ще изчезнат, ако не намеря някоя нощ някой час да ги изсипя върху белотата на екрана.

Вихрушка от визии, потоп от приключения, лавина от емоции, и мисли, и чувства. Ураган от ехота, вдигнат от музиката, която слушах.

Не съм играл Knights of Honor, но съм виждал доста нейни скрийншотове. Знам сюжета й – нищичко общо с нищо от представите, които раздуха музиката й. Защо и как тогава ги отключи?…

В планината ехото повтаря гласа ти. Рядко го променя, дори и малко. Но умът човешки е по-сложен от планинските върхове, а музиката – по-абстрактна от туристическото провикване. Затова и отключва в лабиринтите на личностите ни не прости свои копия, а каквото намери там, и както се съчетае с него.

Личността на човека е като криво стъкло. Или по-точно като много-много криви стъкла. Често ние ругаем, че стъклата в нас са криви, и не можем да видим през тях истината. Често съжаляваме за това, и мечтаем колко щастливи щяхме да бъдем, ако всички стъкла в нас бяха прави. Как щяхме да сме съвършени.

Но кривите стъкла в нас са, които правят нашето вътре различно от нашето вън – и когато правим нещо вън от себе си, то се оказва уникално и наше. Които, като причудлив калейдоскоп, превръщат най-простичкия предмет в многоцветни, сложни и подвижни видения. Които променят единственото, скучно и обикновено налично по непредсказуеми начини.

Накратко – които ни превръщат от прости огледала в творци.

Отдавна вече не е възможно да сътворим нещо изцяло ново и различно, неправено досега в някаква степен от абсолютно никой. Толкова много вече е направеното, че няма как да си съвсем различен от него. (А ако си, кой би те разбрал?) Затова и е толкова важно направеното вече да не става за дълги периоди нечия собственост, забранила всякакво опиране на нея – развитието спира, а с него и еволюцията, и действието на пиесата преминава в чакане на поредния гигантски метеорит. Защото без първоначален глас, дори случаен шум, няма как да има ехота.

Но разлики от направеното вече, или съчетания между различните неща, се появяват непрекъснато. Дали композитор ще съчетае стари тонове и рифове, за да сътвори нова мелодия, или плисъците на вълните ще изваят от крайбрежните скали чудновати и възхитителни форми, или случайните мутации, ръка за ръка с еволюцията, ще създадат от древните амеби цялата пъстрота и богатство на съвременния живот – дълбоко вътре в същността на нещата е едно и също. Кривите стъкла, променящи и деформиращи ехотата около нас или в нас, пораждат нови, различни неща. И обогатяват света.

Защото светът, какъвто го познаваме, е симфония от ехота. Включително самите ние. Спомням си думите на Карл Сейгън: “Силицият в скалите, въглеродът в нашата ДНК, златото в банките ни, уранът в арсеналите ни – всички те са създадени в недрата на звезди на милиарди километри оттук, преди милиарди години.” Писал съм го и преди, ще го повторя – ние може да сме деца на калта, но тя е дете на звездите. Не е необходимо да търсим Творец отвъд небето – самата Вселена е едновременно и творението, и творецът. Най-великата симфония, която може да съществува – симфонията от ехота.

И ние сме част от нея – творения и творци.