Grigor Gatchev - A Weblog

Днес за около ден или беше невъзможно човек да се свърже към сайтовете, които хоствам – и комерсиални, и любителски, и лични – или пък те изглеждаха ужасно. Дължа на всички извиненията си.

Историята е типичната за всеки карък. За желаещите да не й повярват, ето я:

До момента фирмата ми разполагаше с точно един сървър за всичко – Дурон на 1.8Г, 512 МБ памет – и той вече издъхваше под купчината сайтове. Преди няколко дни взех доста по-прилична машина, и вчера я колокирах. Прехвърлих повечето информация, но оставих конфигурирането и пускането за днес.

Днес стакатото на клиентите обаче беше по-интензивно отвсякога – май беше ден за компютърни повреди из София. Наложи се и аз да хвърча като финикиец. И към това се добавиха две благи новини: първата – че провайдерите, където е колокиран първият ми сървър (той и неймсървър на системите ни), били сюрпризирани с внезапна нужда от смяна на IP блок (тоест, сървърът вече го няма онлайн), и че в офиса ни, където е вторият неймсървър, нетът е спрял (за едва ли не пръв път за последните 2 години – тоест, и вторият DNS го няма). С една дума, хостингът ни беше в свободно падане, а аз – в невъзможност дори да огледам откъде и с какво да почна.

Оттук и оттам, докато оправях проблемите на клиентите, на бърза ръка изръшках необходимите DNS промени, минах през първия сървър и го преконфигурирах на спринт. След 20 ч. вечерта успях да се поосвободя, и да пусна малко по-прилично и сайтовете. Уикитата ми се поопънаха (БГ-Фантастика и досега не се справя добре с някои шаблони, заради ъпгрейда на МедиаУики – ще мисля това утре-други ден), и кирилицата в повечето бази данни стоеше брутално омазана дълго време. Избави ме от втория проблем един стар приятел и феноменален хакер, като просто погледна където трябва и откри там познайте какво, и от кого добавено?

(23:30:00) < така (23:30:01) < познай (23:30:06) < какво намирам на старата машина (23:30:12) < в /етц/мъсял/мъ.цнф (23:30:14) < # Added by Grigor, to fix the f****n hardwired charset default of MySQL. init-connect    = 'SET NAMES utf8' (23:30:31) < познай сега какво смятам да направя... (23:30:32) > стига бе 🙂
(23:30:36) < ми (23:30:36) < това е Точно така. Лично бях решавал този проблем вече веднъж, но в спринта днес бях забравил. Тази година няма да кандидатствам за астронавт. 😉 Е, сайтовете вече като цяло работят. И смея да кажа, че се бавят при отваряне доста по-малко отпреди. Възможно е на някои места още DNS-а да не е подменил старите адреси за връзка с новите, и да не можете да отворите някои сайтове. Но... голямата част от проблемите са оправени, другите ще оправям утре, а сега отивам да спя. 🙂 (Този запис май е най-типичният запис в сисадмински блог, който може да съществува. 🙂 )

Бях писал преди време за металицензирането. Същността му е, че често два лиценза гласят едно и също, или много сходни неща, но юридически са различни, и не са съвместими. Например, не може да бъдат обединени в една програма софтуерен код, лицензиран под GPL, и код, лицензиран под CDDL. (Всъщност, дори код, лицензиран под GPL v2 и код, лицензиран под GPL v3.) Това лишава свободните неща от най-голямата им сила – свободата да бъдат споделяни и използвани. Металицензирането заобикаля този проблем, като създава лицензи, които разрешават използване на лицензираното съдържание под всеки от група сходни лицензи.

Наскоро попаднах на разговор в Уикипедия около поетата инициатива за премахването на несвободните картинки от нея. Както и следва да се очаква, тази инициатива непряко води до засилването на притока на свободни картинки. Немалко от тях обаче са под статута “обществено достояние” (public domain), който е най-свободният възможен, и дори не изисква свободното споделяне на съграденото върху тези неща. (И дава възможност на авантаджиите да пият за здравето на глупаците, върху чийто труд градят успеха си – а това не е точно желаното.) Други пък са под лицензи, които са юридически несъвместими с GNU Free Documentation License (това е лицензът на Уикипедия), ако и да гласят същото или почти същото (например CC-BY-SA).

И това ме накара да се замисля – няма ли възможност за лиценз, който хем да защищава свободата на нещата от авантаджии, хем да помага на добросъвестните да преодоляват проблема с различните свободни лицензи. Напоследък съм претрупан, така че съм го мислил на откъслеци, в свободни минути. Надали можах да измисля перфектния лиценз – всяка помощ за доизчистването му е добре дошла. За подходящото му юридическо формулиране – също.

—-

Металиценз “Позоваване – Споделяне на споделеното”:

Този лиценз позволява на потребителите на лицензираното под него съдържание да го използват при условията на всеки лиценз, който изисква от потребителите следните две условия, и никакви други:

1. Позоваване: Имената на автори на съдържанието не може да бъдат премахвани от него.

2. Споделяне на споделеното: Авторите на производно на това съдържание са длъжни да го лицензират под лиценз, който отговаря на изискванията на този.

—-

Този металиценз позволява свободното използване на съдържание под GFDL, CC-BY-SA и всеки аналогичен по дух лиценз.

Весело рекурсивен е, по стар компютърджийски обичай. 🙂

Дано да е от полза.

Оригиналът на този текст е страница на сайта на Човешката библиотека. В блога й пък можете да проследите развитието на идеята. Аз закъснях да я оповестя, така че можах да се порадвам колко хубаво върви засега. 🙂

Четящи приятели 🙂

От четири години насам група момчета и момичета от Казанлък, ученици от най-малките до най-големите класове, се събира всеки ден, за да пише и илюстрира заедно книги. Нарекли са се клуб “Светлини сред сенките” и вече са завършили и издали три истории: приказката “Въже от светлина”, фентъзи притчата “Шахтата” и първия български колективен роман “Монетата”. Разказали сме за тях повече тук.

Сега ви пиша, за да предложа да станете съ-участници 😉 в издаването на следващата им книга: романа “Играта”.

“Играта” е 300-странична фантастична история, която сбира на едно място елфи, юди, мефили (които, с леко присвиване на очите, може да ви напомнят за древните българи) и десетина девойки и младежи, тъй де, тийнейджъри от различни страни по света – нашия свят. Поводът е едно съмнително реалити шоу; причините – човешки, такива, каквито ни водят, когато растем; последствията… ще видите. Все още съм твърде погълнат от книгата (в която участвам като един от редакторите), за да мога да я разказвам без дъжд от слюнки и възклицания. 😀 Затова ви предлагам направо да прочетете първите трийсетина страници.

И да разгледате корицата (на която още й липсва заглавие 😉 и илюстрации от “Играта” – отново дело на художниците от “Светлини сред сенките”.

Ако сте ги харесали – ето как може да съучаствате:

Понеже този път клуб “Светлини сред сенките” не може да разчита на финансиране от читалището, което го помещава, той трябва сам да събере средствата, нужни за отпечатването. При тираж 400-500 бройки ще са нужни 1700-2000 лева при гарантирано добро качество на готовата книга (офертата е от същия печатар, с когото правихме “Последният еднорог”).

Стремим се да издадем “Играта” до средата на юни, преди авторите да се разпилеят по летни ваканции – така че да могат да я представят накуп. 🙂 Това значи да я вкараме в печатницата най-късно в края на май.

Вие може да се включите, като предварително заявите и платите бройки от “Играта”. Цената на една бройка е 10 лева; няма ограничение колко да си поръчате. (Ако се съберат мнооооого желаещи, ще увеличим съответно тиража.)

В такъв случай:
– Пишете ни на poslednorog {@} gmail-точка-com:
1. колко бройки поръчвате;
2. кои градове в България обитавате/посещавате често (за да се засечем за парите и, по-нататък, самите книги).

– И препратете тази покана към вашите приятели, които биха се поинтересували.
За да знаем дали да разчитаме на такъв подход, ще събираме желаещи до 15 май. Ако се окаже, че няма достатъчно – ще търсим друг вариант. Но пък… би било чудно да съ-участваме в колективното издаване на колективен роман, да? (Даже да не е първото… :D)

Ще отбелязваме поръчаните бройки/събраните пари тук.
Всички пари, които останат – от вашето съ-участничество и от продажбите после, – ще се вложат в издаването на следващите книги на Светлинките. Една от тях вече се пише. 🙂

Накрая, като сравнение (и вдъхновение 😉 мога да ви посоча инициативата “Оставката на министъра” – конкурс за разказ.

Там, с общи усилия, беше събран награден фонд от 1300+ лева, за по-малко от три седмици. И министърът си подаде оставката. Незадължително във връзка с конкурса. 😀

Предложения или питания? Пишете!

Калин, Човешката библиотека и целия отбор Светлинки

~ ~ ~
Всеки има свой си вкус. Свои си критерии към четивото, което да определи като хубаво.
Но не гледайте на “Играта” само като на книга, която не знаете дали ще ви хареса.
Тя (освен като книга) е ценна за всеки от нас по (поне) две причини.
Първата е, че тя е създадена от група “деца”.
Огледайте се, ослушайте се: колко хора харесват образованието, което получават децата ни? Колко хора са доволни от знанията, възпитанието и заниманията им? Колко хора виждат надежда в тях? Честно: колко?
Авторите на “Играта” са точно това – НАДЕЖДА.
Това са прекрасни млади хора. Те са едно различно поколение (различават се от своите родители много повече, отколкото ние от нашите).
Чрез тях, чрез “Светлинките”, може да видите, че това ново лудо-младо е ценно, хубаво, търсещо и питащо. Както сме били ние. Както са били и нашите родители.
Втората причина е, че те, авторите, са нашият шанс да надзърнем в света на младата България.
Те живеят толкова различно от нас, заливащата ги информация е толкова разнообразна и най-вече свободна, развлеченията им са тъй различни от нашите, социално са… познайте какви (различни? : )
Всичко това е ТОЛКОВА непознато и непонятно за нас, нали? Че и неприемливо даже. Родителите вече едва имат представа как точно живеят децата им.
Е, книгите на “Светлини сред сенките” са уникална и безценна възможност ДА ВИДИМ това КАК ТОЧНО.
Те са указващ пътеводен справочник за силно изостаналите, но нищо не подозиращи, възрастни : )
Обществено самоубийство би било да не използваме такъв шанс!
Затова нека ги подкрепим.
Защото доказват, че различното, което идва след нас, също е хубаво!
И защото ни изграждат мост, та да не изгубим съвсем връзка с тях.
На мен тези причини ми стигат. А на вас?
(Вяра)

~~~

Калин е един от хората, които винаги са печелели възхищението ми. Може би някой път трябва да напиша специално за него – ще е не по-малко интересно и вдъхновяващо четиво от най-добрите книги, защото ще описва реалността… Но засега ще се задоволя да подкрепя призива му.

И да поръчам своята бройка. 🙂

Долното е копирано от блога на Ясен Праматаров. Ето връзка към оригиналния запис.

Вчера вечерта между 19.30 и 22 часа пред блок в ж.к. “Банишора” е открадната кола Nissan Sunny, модел N14, произведена 1991г. С регистрационен номер CA 6172 MB. Червен цвят, с шибидах, хечбек. Външно прилича горе-долу на тази, но с люк на тавана.

Моля който има възможност, да си запише или запомни номера и ако го види някъде в квартал или друг град, на улицата или в гараж за разглобяване, да се обади на полицията на телефон 166. Червените нисани от този модел не са изобщо много на брой, в сравнение с други по-разпространени модели коли. Надявам се да се намери в близките дни, защото след това е ясно, че ще бъде налична само в насипно състояние из магазините за части втора употреба и сервизите.

Също така и всеки, който е по някакъв начин близък с обществата на автомобилисти и любители, с тези на майстори и специалисти в сервизи, да обърне внимание на тази статия. Може откраднатата кола да “премине” някъде из тези среди, докато открадналите я се опитват да я усвоят някак.

Зная, че вероятността да се намери е малка и се надявам полицията да успее да я намери преди да е изчезнала. Но също така се надявам и на съпричастие и най-обикновена гражданска бдителност — не е нужно да казвам, че за всякаква помощ ще дължа почерпки и най-вече, което е по-важно, голяма искрена благодарност.

Явно лошият късмет не е чудо за три дни, но след като разбиха вилата ни, след като онлайн-вестникът dnesplus.bg си взима мои снимки “ей-така”, надявам се поне колата да се намери. Ще съм ви благодарен и ако препредадете по някакъв начин тази статия или линка към нея на други хора. Все някъде някой може да я забележи, докато още има време.

—

Присъединявам се към молбата на Ясен за помощ. Вече е ясно, че МВР в България служи, за да пази престъпниците от жертвите им. Тоест, не си ли помогнем сами, няма кой да ни помогне. Днес – той. Утре, недай боже – аз, или вие. Ако успеем да създадем традиция за взаимопомощ, ще ни е по-лесно.

След тренировка понякога съм ужасяващо гладен. Така и днес. Непрекъснато оглеждам двете страни на улицата – работи ли някъде нещо, да си взема нещо за хапване. Като че ли имам късмет – отпред още свети забутано капанче с дюнери, и продавачът, мургав момък, стои уморено на отворената врата.

Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис “Работно време – 8:00 – 20:00”. Пресрочил съм с почти час. Но все пак защо да не попитам?

– Извинявайте, работите ли?

– Нема проблем. – Момчето ме оглежда отгоре додолу. – Голям?

Кимвам. Той влиза вътре, оглежда набързо улицата, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана, и събира от тавата под дюнера нарязаното опечено месо.

Сещам се – собствениците на дюнерджийници често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи, и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер, и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да ми даде правилния размер, въпреки че инструкцията е да ме метне. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си, в полза на случаен клиент?… Каквото и да е, харесва ми.

– И две коли. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, сега няма наплив от клиенти. Аз черпя.

Работи като фокусник. По принцип е традиция сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето на дюнера, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза от килийката си, подава ми дюнера и колите, и идва заедно с мен до масичката отвън.

Минута-две запушвам най-острия глад, и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е вкусен (а може да е и от глада, де). Физиономията срещу мен направо грейва, въпреки умората.

– Много те бива. Как се казваш?

– Абдул.

– Откога си в България?

Лицето му помръква за миг, и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.

– Две години. И малко.

– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.

– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.

– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?

Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща, и изплюва:

– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.

– С Европа вече няма визи. Паспорта, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.

Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:

– Няма паспорт. Мене хващат, и обратно. А там лошо. По-лошо оттука.

– По-лошо оттука?

– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато бомби, най-зле, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба в къщи, бум – тях няма.

– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Прав е, бомбите не питат.

– Сега аз тука работи, колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните, и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от където идвам…

Мислех си много неща, но надали има смисъл да ги пиша. Съжалявам, че няма как да опиша лицето на Абдул, мечтата в очите му. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…

Толкова от мен.

На една от вратите в офиса ни пише “Директор”. Не е моята.

Забелязал съм, че човек трябва да спазва определени правила при посещаването на Директора, и общуването с него. (Из Нета витае един правилник, ама той е на Шефа. Съвсем друго е.) Така че си мисля – време е да документираме тези правила.

Ето тези, за които съм се сетил:

Първо и основно правило: Директорът помага при нужда.

Към Директора следва да подхождате с полагащото се уважение. Не ви ли помогне при нужда, сте закъсали.

На някои места освен Директор има и Заместник-директор. Заместник-директорът помага при по-малки нужди. Директорът помага също така и при големи нужди.

Там, където няма Заместник-директор, Директорът отговаря и за големите, и за малките нужди.

Директорът играе важна роля в живота ви – както в служебния, така и в личния.

Денят на повечето от нас започва с посещение при Директора. (Някои му викат “оперативка”.)

Директорът обикновено има самостоятелен кабинет. И обикновено кабинетът му съдържа разни удобства.

При Директора се влиза един по един. Влизането на няколко души едновременно е нежелано и неприемливо, води до това те да не могат да си свършат работата, и поражда разни съмнения в останалите навън. При наплив на повече нуждаещи се е редно те да изчакват на опашка пред кабинета му.

Не се задържайте при Директора твърде дълго. Очакващите посещение при него са склонни да разберат нуждите ви, но ако прекалявате, ще ви заподозрат в неща, които противоречат на статута на Директора (а може би и на вашия).

Не отивайте при Директора, без да носите необходимите материали. Кабинетът му обикновено е оборудван, но предвидливостта е полезна добродетел.

Ако сте се сблъскали с тежък проблем, посещението при Директора може да изисква предварителна подготовка. Не я подценявайте – иначе е възможно то да остане безрезултатно.

Ако въпреки това срещате затруднения в излагането на проблема си, положете необходимите усилия. (Директорът като правило е търпелив, и ще приеме становището ви.) Не е зле обаче да се подготвяте по-добре.

Казано на неформален език, никога не забравяйте да изчеткате Директора! Особено ако резултатите от посещението са надхвърлили очакванията ви.

Достатъчно количество подходящи течности винаги помагат мнението ви да бъде прието по-лесно. Директорът не е изключение.

При посещение при Директора бъдете дискретни – не позволявайте работата да се размирише впоследствие.

(Ако се сещате за други подходящи правила, давайте ги насам. 🙂 )

Чудя се за кой ли път вече пиша на тази тема. Просто днес ми хрумна нещо идиотски просто, но интересно.

Добре е човек да знае дали той всъщност е по-скоро потребител, или по-скоро творец. На пръв поглед е лесно да се каже. Но ако е в заблуда за себе си? Или е и двете, и иска да знае кое е повечето? (Всъщност, почти всеки има у себе си и двете, въпросът е в съотношението им.)

Класическата проба е, ако имате един куп пари, какво ще направите с тях. Дали бихте ги изхарчили по-скоро за разни кефчета, или по-скоро за някакви полезни цели. (Тези, за които върховното щастие е просто да си седят върху парите, и да си ги имат, ги съжалявам от сърце. Горещо им препоръчвам да прочетат “Скъперникът рицар” от Пушкин; ако не знаят руски, Вазов е правил великолепен, ако и доста авторизиран превод.)

Не става дума за какво си мислите, че бихте направили, ако ги имахте – оказва се, че това е съвсем друго нещо!… Първата мисъл винаги е еднопосочна – ще ги дам до стотинка за еди-какво си! После обаче човек открива, че нещата го насищат, и че търси нови. И нерядко хора, които искрено смятат себе си за стопроцентови потребители, след малко засищане дават огромната част от парите за благотворителност или наука. Или хора, които си мислят, че ще дадат всичко за добро, дават малко за луксове, после още малко, после още малко, и в един момент парите са свършили, а на тях им се иска и още, и целият свят в краката им, и още отгоре…

Е, далеч не всеки има куп пари, за да го разбере на дело. Но повечето хора сме изненадващо богати с нещо друго – време. И всеки може да се замисли за какво е харчил свободното си време през последния месец, година или целия си живот – и да си даде отговор на въпроса дали е повече потребител, или творец.

За мен равносметката беше интересна. Първият ми импулс би бил да кажа, че за луксове не давам почти нищо, че запълвам свободното си време с полезни за другите неща. Но като погледна списъка на често употребяваните програми на компютъра ми, една от тях е игра. Да, играя по два-три пъти седмично, по десетина-двайсет минути, но това пак е немалко похабено за луксове време. Или пък ако погледна колко спя, вместо да се науча да спя по-концентрирано. Или как нерядко ям с удоволствие, вместо да използвам времето и да посвърша нещо. Да не говорим пък колко време дневно хабя за новини и интересни неща – направо съм новинохолик, поне по половин час отива. Най-сетне, нерядко се хващам, когато ми е писнало от работата, да се забивам в Уикипедия и да чопля из последно пипаните статии за правописни или граматически грешки, че е лесно и разсейва…

Така че май хич не съм стопроцентов, интензивен творец. А пък познавам немалко хора, които са такива, или са много близо до това. Срамота…

Наскоро получих от приятел линк към новина в Медияпул. Накратко: Европейският съд е решил окончателно, че българският Закон за специалните разузнавателни средства противоречи на европейското законодателство.

Точките на противоречие са няколко. Както сигурно се сещате, всички без изключение са нарушаване на правата на гражданите, и безконтролност на подслушващите:

– Европейската конвенция за правата на човека сочи, че всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. Намесата на държавата в това право е недопустима, освен в случаите, когато са застрашени националната и обществената сигурност. Това обаче трябва да става в рамките на демократичните стандарти.
– Законът дава правомощия на вътрешния министър да назначава подслушване и следене без санкция на съда. ЕС е счел това за недопустимо.
– МВР контролира изцяло съдбата на събраната чрез СРС информация, която не е послужила в рамките на наказателните производства. Според последните статистики това е около 97% от цялата информация, събрана по този начин. Подобно нещо е недопустимо в демократична държава: така събраната информация следва да бъде унищожена.
– Според Европейския съд тежко нарушение на конвенцията е липсата на гаранции в българското законодателството срещу произвол от страна на вътрешния министър в качеството му на политическо лице. Той не е ограничен по никакъв начин при използването и съхраняването на цялата информация.
– В България няма създадена процедура, по която гражданите да научат дали някога са били следени или подслушвани, въпреки че събраните данни не са послужили в дадено дело или разследване. Това не дава възможност на гражданите да искат и компенсации от държавата, ако е било нарушено гарантираното им от Конвенцията лично пространство.

Интересен момент е, че същият въпрос е повдиган пред нашия Конституционен съд, но той е счел, че няма основа за възражения. Очевидно нишката се къса не между закона и българския КС, а между КС и европейското законодателство. Казано другояче, нашият Конституционен съд изглежда е несъвместим с европейското законодателство, и е добре да сменим или членството си, или съда си.

Вярно е, че на теория тези свръх-правомощия не причиняват страшни вреди. На практика обаче те създават в структурата на държавата място за упражняване на безконтролна власт. Такива места винаги привличат злонамерени хора и групировки, и са прицелна точка на усилията им за овладяване. А след като мястото бъде овладяно, и попадне под контрола на негодници, те започват активно да злоупотребяват с тази безконтролна власт. Целите им като правило са повече пари (които в крайна сметка излизат “неусетно” от нашите джобове”, и повече власт (която пък служи, за да вади от джобовете ни още повече пари, и да ни пречи да се защитим срещу това вадене).

Вече видяхме това на практика. Свръхпечалбите на организираната престъпност идват в крайна сметка от джоба ни, до последната стотинка. Не само когато ограбва къщата ни, или краде колата ни. Когато тя рекетира търговец, той си навакса платените суми чрез цените на стоките, които ни продава. Когато прекарва през митницата нелегално стоки, държавата губи пари от мита, и няма пари за полезни за нас неща. Когато безнаказано продава наркотици на децата ни, направо не ми се описва. И какво ли не още… За да се пазим от тези загуби, сме си назначили охрана – тя се казва МВР, и й плащаме заплати от джоба си. А се оказва, че вместо да ни пази, тя харчи парите ни, за да шпионира тези, които търсят начини да протестират срещу бездействието на държавата ни (някой да е забравил случая с Мишел Бозгунов?).

Последните скандали в МВР уж не засягат службите, които се занимават с подслушване. Само че, кой знае защо, в скандалите се оказаха замесени точно хората от тези служби, и ако проследи човек внимателно стенограмите от разговорите с тях, под повърхността все се промъква червената нишка на СРС. Или между редовете, ако предпочитате. Резултатът е, че точно тези служби сега се вадят от състава на МВР и се прехвърлят в ДАНС. Само че с точно същите правомощия – Законът за СРС остава непроменен. Безконтролната власт не се поставя под контрол, а се премества от едни ръце в други. Казано иначе, става дума за боричкане на власт между хора с еднакъв манталитет. Ако някой се е надявал ДАНС да постигне нещо в борбата с престъпността, не вярвам да го огрее. Дано греша – но се боя, че съм прав.

Затова решението на Европейския съд е толкова важно. И затова победата на адвокат Михаил Екимджиев и на Асоциацията за европейска интеграция и човешки права е толкова важна. Не защото отсега нататък всеки българин ще може да съди държавата за по 1000 евро заради вероятността да е бил подслушван. А защото получаваме потвърждение, че Народното ни събрание е приело не-европейски закон, и че Конституционният ни съд го е отстоял. Което е аргумент както че законът трябва да бъде приведен бързо във вид, подходящ за европейска държава, така и че депутатското тяло (поне това от 1997 г.) и КС не са адекватни на членството ни в Европейския съюз, и е добре или да влязат в час, или да бъдат сменени.

(Всъщност, ако политиканите ни не променят закона, или не го променят както е редно да бъде, съденето може да се окаже подходяща линия за натиск. 1000 евро не се намират под път и над път, струва си да ги вземеш. И ако законодателите не се размърдат, човек може да осъди страната, да изчака малко и после пак да я съди за изтеклия междувременно период. Жалко е, че тези пари излизат от нашия джоб, но така е редно, и така трябва – щом не сме се размърдали да натиснем законодателите си, значи това ни харесва, и с гаранция точно това заслужаваме.)

Мисля си и още нещо. Ако някога се реализира мечтаното Сдружение за свобода на информационната инфраструктура, може да е добра идея да потърсим съдействие с адвокат Екимджиев и Асоциацията му. Добре ще е сигурно първо да се докажем малко, защото иначе се получава, че видяла жабата как подковават вола, и вдигнала и тя крак. Но вероятно такова сътрудничество ще е полезно.

А дотогава имаме в ръцете си един силен коз. Ако разберем, че някой ни е подслушал незаконно, винаги можем да го дадем под съд, и при дискусиите да цитираме това решение на Европейския съд, като правен аргумент, че нашият Закон за СРС нарушава европейското законодателство, което юридически стои над него, и съответно е невалиден. Ако съдът въпреки това приеме материалите от подслушването, можем не само да протестираме решението му пред Европейския съд (който няма да отмени собственото си решение, така че ще трябва да отмени това на българския съд), но и да накараме някои хора в ЕС да се замислят дали не следва да наложат непризнаване на българските съдебни решения в ЕС. Дали ще го наложат, не е ясно, но ще можем да цитираме точните имена на съдиите, допринесли да се стигне до обсъждане на подобна мярка спрямо България.

И да добавим, че съгласно старото юридическо правило, не вестоносецът е виновен за престъплението, а престъпникът.

Спрял съм колата пред къщи и я почиствам от насъбралите се хартийки и пликчета. Точно пред мен на пейката седи весела компания тинейджъри и играе игра, която за миг ме връща отново в детството.

– Аз казвам Франция. Ти?
– Япония!
– Пак ли на мен “я”, бе…. М… Някой сеща ли се? – пита късо подстриганото момче.
– Ямайка – обаждам се изненадващо аз.
– Ямайка! Ха да ви видя!… Благодаря ви! – Последното е към мен.
– Англия! – излиза от положението момиче с коса, вързана на опашка.
– Ох, пак “я”… Някой знае ли друга държава с “я”?… Добре де, хайде да може и градове. И села. Става, нали?… Аз тогава казвам Ярлово!
– Че има ли такова село?
– Има, има, баба ми е оттам, всяко лято ходим там с нашите!
– Мммммм…. Град с “о”… Извинявайте, сещате ли се някой? – Въпросът е към мен.
– Много.
– А ще ни кажете ли?
– Осем града в България започват и завършват с една и съща буква. Единият е с “о”. Хайде сетете се!

След кратко чудене пак момичето с вързаната коса се сеща за Оряхово. За да открие очевидното – че този град не решава проблема. Вдъхновена от идеята, че градове с “О” все пак има, се сеща и за Осло. Ооопс – пак!… За мое смайване тук друг тинейджър от компанията заявява, че има държава на име Оман. Вярват му едва когато и аз го потвърждавам.

Проблемът на обратното сортиране обаче е неизбежен: в българския език на някои букви завършват много повече географски имена, отколкото започват. Компанията се вижда принудена да добави всички възможни географски понятия. Когато и това не помага, обхватът е разширен и с всякакви имена, а накрая и това ограничение е отхвърлено – играе се просто на думи…

Докато нося торбичката с хартийките към боклука, усещам, че съм се ухилил до ушите. Играта за момент ме е върнала във веселото детство, радостта от безгрижието и всичко друго, останало толкова назад, сякаш никога не е било. Не е вярно – било е! И може да бъде и сега. Когато за момент забравим грижите, и отново станем деца.

И заради още нещо. Да, веселата компания хич не е добре по география. Но с удоволствие играе на игра за ума, радва се на успехите си, и сигурно тайничко ще внимава в час за интересни имена на градове и държави. За да има какво да покаже после в игрите, естествено – но нима ние сме учили с тежка отговорна мисъл за бъдещето си? Я стига!

Докато има такива деца, светът няма да загине. Което, надявам се, ще е завинаги.

Наскоро намерих в блога на Лидия едно писмо от човек, който в момента работи в Китай.

Често се имам за прав. Повечето хора биха се надували с това. Аз се плаша. Не от “безпогрешността” си, а от това какво означава да е истина това, което си мисля. И в този случай е така. Познавам немалко китайци, и винаги съм си мислел, че Китай изглежда отвътре по точно този начин. Но след това потвърждение съм… и аз не знам.

Уплашен? Да. Не от мощта на Китай – държава, която подтиска личната свобода, може да бъде могъща единствено военно. Докато другите ги водят по стъпките си, и растат екстензивно, ще имат буен икономически растеж. Стигне ли се обаче дотам те да водят научно и икономически, ще започнат да буксуват… Уплашен съм за самите китайци. За това какво вярват, че е величие, могъщество, свобода, и всъщност живот… Не мога да ги спася от тази заблуда, нито е моя работа. Но ми е жал за тях.

Уплашен съм обаче истински от нещо друго. От над сто години насам свободата в света се държи на икономическата мощ и разцвет на САЩ. Те пропагандират навсякъде, че мощта и разцвета им се дължат на личните свободи на американеца, и са абсолютно прави. А комбинацията от лични свободи и благополучие печели сърцата и уважението на хората по света, и ги окуражава да натискат своите правителства за уважаване на личните свободи на хората.

Е, фамилията Буш (и особено младшият) направиха страшно много, за да сринат имиджа на САЩ, а проспаната от Фед секюритизация на ипотеките и други ценни книжа с колосален обем, и още някои неприятни пропуски съсипаха икономиката им, и САЩ загубиха световното лидерство. Вероятно ще се оправят, но същевременно и други ще ги понастигнат. Което е чудесно – мултиполярният, деглобализиран свят винаги е по-добър от глобализирания униполярен. Но само ако и другите големи полюси са също толкова демократични и загрижени за човешките права.

Какво става, ако един такъв полюс е Китай? Нека си го кажем направо – те са тоталитарна държава. Капитализмът спокойно може да бъде не по-малко тоталитарен от комунизма, и те са доказателството. Няма да могат да постигнат колкото истински свободна страна, но слепият патриотизъм на китаеца и огромното им население, ако бъдат съчетани с що-годе интелигиентно командно управление на икономиката, могат да изкушат властта в доста държави да се тоталитаризира. (Което е съкровената мечта на почти всеки властник.) Това изкушение може да бъде оправдано и с обективни причини – тоталитарната държава непрекъснато оказва натиск върху околните демократични, и както беше отбелязал още Желю Желев, тласка целия свят към тоталитаризъм. А един силен икономически Китай би упражнявал силен тласък.

Казано простичко, “днес в Китай – утре и у нас”. Не ми се бяга в САЩ, Канада, Швеция или където остане държава що-годе незасегната от китайския натиск, особено като се има предвид, че той ще е на върха си когато ще съм вече към шейсетте. Но ако ЕС, или конкретно България тръгне да се тоталитаризира по такъв начин, ще се махна без нито капка колебание. Предпочитам на шейсет или седемдесет да започна отново другаде, отколкото да гледам около себе си описаното в писмото на Ванката. И ще препоръчам на всички, на които такъв тип действителност не им понася добре, да направят същото. Не че Китай няма да се протегне и натам – но ако междувременно сме се събрали достатъчно много свободолюбиви и решителни хора, може да успеем да се отградим от него.

И с течение на времето да го надминем. Икономически, а след това и като морален авторитет, дори вътре в самия Китай. Точно както САЩ надминаха европейските държави от началото на 20 век, а след това и комунистическия блок. Китайците надали ще осъзнаят загубата си толкова бързо като нас, пропагандната хватка там е твърде брутална, и сигурно ще си остава такава. Но рано или късно това ще стане.

А междувременно можем да се борим да направим пътя на тоталитаризма у нас колкото се може по-труден. Начините са два – като правим институциите си колкото се може по-неподатливи на хватката му, и като възпитаваме хората да са колкото се може по-нетърпими към него, и способни да го разпознават. Много трудна задача, особено второто. Но няма кой да я свърши вместо нас, повярвайте ми. Тя си е единствено и само наша.