Grigor Gatchev - A Weblog

A fan of the popular multiplayer online game The World of Warcraft described recently what its module does, unknown to the game users. In short, it scans all open windows on the computer, makes hashes of their titles, and sends the hashes to the game maker Blizzard. (According to Blizzard, the hashes are checked there against a list of hashes of popular game cheats. If a match is found (that is, the gamer is cheating), his/her program is terminated, together with the contract that allows access to the Blizzard servers.) The author of the article found this to be a violation of his privacy.

People close to Blizzard replied to this article, stating that they do not violate anyone’s privacy, and that their clients, by agreeing to the game EULA, give them the right to do this. (The two articles, and the comments to them in the forums they are posted in, give in-depth coverage of the details.) The discussion continues.

I couldn’t agree more that cheating should not be tolerated. In games like WOW, cheaters gain unfair advantage against users who have invested into their achievements either a lot of time and work, or a decent sum of money. (For example, by cheating you can gain there stronger weapons that otherwise you would have to pay for.) I congratulate Blizzard for taking the initiative aganst the cheaters. However, this should not be made at the price of violating the privacy of the people.

Току-що се възстанових от поредното гръмване на поредния ми работен диск.

Някои неща с времето почват да писват. Повярвайте ми.

Източник, който пожела да остане анонимен, съобщи следното:

Политическото и държавното ръководство на държавата Абсурдистан на последното си заседание е отчело един печален факт – държавата е твърде малко известна в чужбина. За тази цел е взето решение да бъдат създадени уебсайтове в различни държави и на различни езици, които да популяризират Абсурдистан във всяко едно отношение – култура, ежедневие, новини…

В момента се обсъжда създаването на подобен сайт на български език. Адресът на сайта ще бъде съобщен допълнително на широката публика.

—

Воден от остро любопитство, и въоръжен с книгата “Изкуството на измамата” на великия хакер Кевин Митник, реших да се проявя като велик хакер, и да науча повече за нещата – например кой ще бъде адресът на сайта. Безпроблемно проникнах в компютрите на абсурдистанското правителство, за да се окажа изкусно измамен – споменатият адрес все още не е регистриран, тъй като е в процес на обсъждане.

Единственото, на което попаднах, бяха черновите на няколко материала, които се очаква да присъстват на готовия сайт. Използвайки намерен на сайта кратък абсурдистанско-български речник, се заех за отмъщение да ги преведа с и пусна предварително тук, в блога си, с течение на времето, и с риск готовите вече материали да се окажат различни. Поемам пълната отговорност за нарушаването на авторските права на абсурдистанското правителство.

Ето ви и първата (по ред на откриване) статия, подготвена за сайта. Вероятно е била предназначена за раздела за общо представяне на Абсурдистан.

Вчера една позната ми изпрати “We are the Champions” на Queen.

В изпълнение на японски език.

Не мога да отрека, че изпълнителите са талантливи, и че пееха с мерак и хъс. Което само правеше нещата още по-смешни.

Ето парченце от изпълнението, клъцнато в рамките на “fair use” – нещо като цитат:

http://www.gatchev.info/audios/we_are_the_champions_japanese.mp3

Нямам повече думи.

– Извинявайте, идвам да получа пратка.
– Дайте бележката… Ама тя е за фирма!
– Точно така. За моята фирма.
– Имате ли пълномощно?
– Фирмата е моята. Аз съм й управител и собственик.
– Булстат и съдебна регистрация на фирмата тогава.
– Ооох… Като дойде пратка за Мултигруп, примерно, ще ги пратите ли да ви донесат лично Булстата и съдебното решение?
– Те идват с пълномощно.
– Добре. Дайте ми уведомлението. Това на гърба му е формуляр за пълномощно, нали?
– Да.
Такааа… Упълномощил: Григор Колев Гачев. Лична карта номер. Адрес. ЕГН. Упълномощавам Григор Колев Гачев, лична карта номер, ЕГН, да получи от името на фирмата пощенска пратка. Подпис.
– Заповядайте.
– Не може така. Трябва да има фирмен печат.
– Няма проблем, дайте го. – Вадя от чантата си печата. – Така?
– Може…

Днес денят ми започна както не бих искал да се случва често. Но такива дни винаги има – и те отминават също както и щастливите. Ще дойде ден да съжалявам, че няма да имам още, дори и от тях… Но този ден още не е дошъл, и имам малко нужда от съвземане.

И докато до мен се инсталира един компютър, а моят глозга изчисления, ще си го доставя. По начин, който не изисква “откъсване от производствения процес” – като отлетя някъде надалеч вътре в себе си. Не е най-добрият възможен начин, но когато другите не са достъпни, а трябва, става.

Откъде да тръгна?… Докато чаках в едно задръстване с колата днес, мярнах някаква реклама. На модна къща, предполагам. Двойка сладки тинейджъри, зад тях оголените клони на късна есен, и в далечината – старинна сграда. Може би замък или крепост, не забелязах добре… Нека е замък, заради идеята.

Вероятно всеки е попадал на бозата от латински букви, цифри и какви ли не още знаци, с която новоизлюпени чатери и други “Интернет майстори” често комуникират вместо с кирилица. Известна още като “методиевица”, “чатица” и прочее. И която Никола Антонов, журналист в Българско радио и отличен компютърен специалист, беше кръстил с далеч по-подходящо име – шльокавица.

Появи се инициативата “Шльокавица”. Истинските специалисти по компютри масово започнаха да защищават кирилицата. Казаха се куп неща в нейна подкрепа – и с право. (Както и срещу нея – според мен също с право, но по-малко. Да пишеш на латиница още не ти дава нищо – трябва и да говориш английски, като роден, и всъщност за какво ти е българският тогава, и…) Но всичко това има и весела страна.

Минавам днес по един централен софийски булевард (три платна в едната посока), и в един момент масивна лимузина грубо ме притисва до бордюра. Успях почти да спра навреме. След нея още една, идентична и с почти същия номер. Движат се спокойно, с петдесет в час, и не допускат абсолютно нищо да изпревари или да се доближи много.

Огледах ги внимателно. БМВ, бронирана серия, иначе стандартни. Почти непрозрачни стъкла. Няма как да различиш кой се вози вътре. Освен ако не отвориш колата с подходящ калибър снаряд… Преминават абсолютно спокойно кръстовището на червено – пресичащите в този момент коли едва успяват да избягнат катастрофата с тях, две май се чукват леко една в друга – и си продължават нататък.

Не че е и нужно да различаваш кой се вози, де. Знаем кой у нас пътува така. Както беше казал изключително точно възрастен слушател на неизвестно за мен радио – “министри, депутати, мафиоти и други бандити”.

Мисля си – ако ги питат защо карат така, сигурно ще се оправдаят със сигурност. Че много ги били стреляли. Но ми се струва, че е обратното – че ги стрелят много, защото карат така. И на шосето, и в живота, с всекиго и навсякъде. Стрелбата ще да е единственият възможен разговор с тях. На такъв друго освен куршум може ли да му влезе в главата? Нямаш избор…

Сега разбирам защо продажбата на тежко оръжие у нас е забранена. Разбирам и защо търговията с оръжие е толкова печеливша. Сигурно търсенето превишава предлагането. И защо в държави, където притежаването на оръжие е свободно, политиците са много по-свестни – а ако притежаването на оръжие е свободно от повечко време, държавите са проспериращи. Защото бандитите – и изброените, и другите – живеят зле и кратко, а не богато и щастливо.

В този смисъл, се сещам за една незаслужено непопулярна мъдрост на американския писател Едуард Аби:

“Истинският патриот трябва винаги да бъде готов да защищава страната си от правителството й.”

Може би трябва да си я повтаряме по-често. И да я чуват повече хора.

Idea hamsters – така казвали на офисен жаргон в някои държави на тези, дето вечно раждат идеи. (И неизменно тези идеи или са глупотевични, та трескавични, или преоткриват топлата вода.) И аз съм от тях.

Докато висях днес в поредното задръстване, за развлечение се мъчех да си представя екологията и еволюцията в математически вид. (Да, да, знам, че преоткривам топлата вода. Толкова пъти съм го правил, че стотина-двеста в повече няма да ми дойдат много.)

Като си помисли човек, не изглежда непостижимо например да се изчисли скоростта на еволюцията на един биологичен вид. Започва се с максимално опростен модел, и постепенно се доближава до сложността на живота.

Гледам днес по телевизията поредното изстъпление на разюздан политик. Наредил да заградят на бърза ръка към две хиляди декара около резиденция Шабла. За по-голяма сигурност на посетителите й – демек, богоизбраните ни политици. И на гостите им, сто на сто не по-малко богоизбрани. Пътем и Шабленското езеро вътре в тях. Да си ловуват посетителите необезпокоявани от разни журналисти, дето гледат не се ли ловува в природни резервати…

Въпросният министър (слава на всички богове, вече бивш) е познатият ни отдавна вече Димитър Калчев. Същият, дето сключи скандалната сделка с Майкрософт, заради която ни се смя светът. И който излъга право в очите целия парламент, когато го питаха какво става с нея, без да се изчерви. Защо ли не се учудвам? И какво ли трябваше да направи, за да се учудя? Сигурно да каже истината…

Не ми се коментира. Ама хич. Не искам да превръщам блога си в помийната яма на българския език, а себе си – в машина за такава помия. А друга словесна форма, адекватна на случая, притежават единствено съдилищата. И