Grigor Gatchev - A Weblog

Май трябваше да си направя специален раздел в блога – “Сънища”. Всъщност, не е късно… 🙂

Наскоро сънувах поредния странен сън. Беше нещо като филм, в смисъл, че не бях участник – гледах нещата отстрани. Две големи фармацевтични фирми се конкурираха жестоко на пазара. Всяка се опитваше да направи нещо по-най, и да измести другата.

В един момент шефът на едната получи компрометираща информация за другата фирма. Ако я беше използвал, можеше да ги накара или да фалират напълно, или да ги купи, или поне да престанат да бъдат едър играч. И неговата фирма щеше да остане на практика монополист…

Той обаче, за смайване на всичките си подчинени, отказа да го направи. Без обяснения. И на борда на собствениците успя да защити някак идеята си, пак без да каже истинските си съображения. Писаха му за това голяма черна точка, и в крайна сметка изпадна в немилост. Но не го допусна.

(Това може би пък трябваше да се казва “Съществува ли Дядо Коледа – 4”.)

Стенли Милграм е американски психолог от втората половина на 20 век. Отнесен от инфаркт на 51-годишна възраст, още в началото на блясъка си. Както би казал някой прабългарин – прибран от боговете, да им служи.

Защото наистина е бил изключителен.

Наскоро след Втората световна той се заинтересува от зверствата на СС и СА из Европа и в Русия, от избитите милиони в концлагерите – и си задава въпроса как е възможно нормални хора (защото повечето участници в немските зондеркоманди са по начало най-обикновени хорица) е възможно да извършат такива неща. Следва серия опити, прочули се по целия свят, и една книга, превърнала се в една от библиите на психологията – “Принципи на подчинението”.

(Оригиналното заглавие на този запис беше “Съществува ли Дядо Коледа – 3”, но реших, че е време за смяна.)

Всъщност, какво се знае за вудуизма? Освен че бодат кукли с игли и зомбират хората? 🙂

Реално вудуизмът възниква на Хаити през 19 век, като секта на християнството. Създаден е от робите – потомци на докарани насила африканци, и носи силния отпечатък на старите племенни вярвания.

Според него, Бог има – Гран Мет – само че той е твърде голям, твърде далече и се грижи за важните неща – да се въртят планетите, да светят слънцата, и т.н. За по-дребните неща, като примерно хората, се грижат специален вид ангели – така наречените Конници на Господа, неговите наместници на земята. Които, противно на първоначалната представа, яздят не коне – а хора.

Съботата и неделята посветих на юнашко отспиване, и днес сутринта почти се чувствах човек. Работният ден, естествено, се стовари като челен удар с бърз влак – къде така, за човек ще се мислиш, а?… Само че и аз го посрещнах челно. А все пак съм от шопски произход. Бързите влакове е добре да са наясно кой следва да отстъпва, като ни се пресекат пътищата. И реномето на етноса следва да се поддържа на ниво – въпрос на патриотизъм е! 🙂

Днес гледах на улицата едно разглезено дете, което се тръшкаше и тормозеше майка си, и ме напуши смях – спомних си една случка, която наблюдавах преди години край битака:

Почивката в понеделника ми излезе през носа.

Вторникът беше така натоварен, че не смогнах да впиша нищо ново. Срядата обаче беше _напрегнат_ 17-часов работен ден. Четвъртъкът – само 16 и половина часа, но още по-напрегнат… И днес не беше приятно, но към 21:30 приключих с клиентите по места и се върнах в офиса си. За пръв път от три дни насам… Колко точно е отметнато като проблеми по места просто ми се губи.

Физически съм капнал. Главата ми обаче не ще да мирясва. Изглежда че дървеното философстване е на практика неразделна част от натурата ми – оцелява дори при такива обстоятелства…

Днес, смайващо, не ми се струпа кой знае колко работа. Обикновено понеделниците са кошмарни, но този не беше.

Като резултат, реших да си припомня, че и аз съм човек. Изгледах с огромно удоволствие, за кой ли път, две чудесни тинейджърски класики – “Назад към бъдещето” 1 и 2. Ей богу, хубаво са направени! И като специални ефекти, и като грим, и като сценарий, и като лафове, и като игра на актьорите.

Един съвет от мен: ако имате изпит по айкидо, не ходете на него болни. Иначе правите неща, на които се веселят всички в залата. Освен изпитващите.

Толкова по въпроса.

Интересното беше една от тренировките след изпита. Дори не беше по айкидо – беше по граплинг. (За който не знае какво е това – нещо като борба твърде свободен стил, с широко приложение на ключове от джиу-джицу.) Водеше го едно от световните имена в стила – сенсей Гокор Чевичиян. Шесткратен световен шампион в боя без правила… Не бях в състояние да участвам, но гледах отстрани внимателно.

Преди повече от сто години, в навечерието на Коледа, главният редактор на един голям нюйоркски вестник получил следното писмо:

Господин главен редактор,

Казвам се Вирджиния, и съм на 8 години. Искам да ви попитам нещо.

Съществува ли наистина Дядо Коледа? Мама и татко казват, че съществува. Децата в училище обаче казват, че не съществува, и че е измислица за деца, които не са достатъчно порасли, за да разберат, че го няма.

Татко всеки ден чете вестника ви, от край до край. Сигурно сте много умен човек, за да пишете всеки ден по толкова много, и толкова интересно. Кажете ми – съществува ли наистина Дядо Коледа?

Днес препоръчах на един познат да гледа “Мълчанието на агнетата”. Не го е гледал досега. Но претендира, че филмов злодей не може да го уплаши. Че всичките са едни плоски, измислени и тъпи… Убеден съм, че няма да претендира повече. Поне не искрено.

Всъщност, с какво толкова смразява Ханибал Лектър? Определено не със страховита физика или външност. Нито пък с психопатия – другият психопат във филма, Били, е още по-изкривен и ненормален. Не е дори с човекоядството си – във филмите на ужасите обикновено всичко наоколо плюска хора, и най-често това наистина повече разсмива, отколкото плаши. Най-малко пък със съчетанието от тези – един човекоядец в края на краищата задължително е психопат. Голяма работа, както се казва.

Днес имах времето да огледам внимателно блога си, двадесетина поста назад. И забелязах нещо, което никак не ми хареса.

Това вече не е блог. Не е дневник. Превърнал се е в суха скучна поредица от тъпи есета. Живият човек зад тях го няма. Има някакъв Велик Индоктринатор, който оповестява на света каквото сметне за необходимо да му сведе. Толкова.

Това ли съм? По начало? Или съм се превърнал в това някъде по пътя?

Не знам. Не ми пука. Но не съм съгласен да бъда такъв. Искам да бъда обикновен, жив човек. И пред другите, и най-вече пред себе си – защото този блог е за мен много повече огледало, отколкото средство за представяне пред околните. Всеки блог, който просто описва простичките неща, които човекът е правил през деня, и на които се е радвал, струва сто пъти повече.