Некадърникът

Миналата неделя ходих да вземам една роднина от болница. Два дни преди това тя беше преодоляла белодробната инфекция, и изглеждаше доста добре. Когато влязох при нея обаче, почти се стреснах. Едва имаше сили да шепне, и изглеждаше доста замаяна. Огледах я набързо, но не видях нищо по-различно от обикновено. След миг размисъл потърсих дежурния лекар. Намерих го в лекарския кабинет – трийсетина и няколко годишен, дребничък и сякаш смачкан на вид. Имах чувството, че ми е познат отнякъде, но не можех да си спомня откъде.

– Извинявайте, дойдох да взема еди-коя си болна.

– Да, заповядайте. Тя изчисти инфекцията доста, справи се чудесно за възрастта си. Антибиотичният курс вече свърши, ще ви изпиша само един антигъбичен препарат, така е редно след този клас антибиотици…

– Това чудесно, само че тя не се чувства никак добре. Да можете да ми кажете нещо по въпроса?

Дежурният премига на парцали.

– Ами, не знам… И аз го бях забелязал, но реших, че може би е от възрастта…

– Не, не е. Обикновено не е толкова замаяна.

– Сигурно. – Той пак премига. – Само че тук сме белодробно отделение, а замаяността вероятно идва от мозъка. Нямаме дежурен невролог в неделя, иначе щях да съм го повикал вече, повярвайте ми…

Господи, откъде се взе този некадърник? И кой му даде диплома?

– А поне да й премерите кръвно, такива работи? Поне да се ориентираме малко какво става, инсулт ли, инфаркт ли, колапс ли…

– Ей сега! – внезапно се разбърза той. Измъкна от едно чекмедже апарат за кръвно и почти хукна към вратата.

Докато го последвах, погледът ми падна върху закачения отвътре на вратата на лекарския кабинет график на дежурствата. По редовете – лекарите: три имена и всякакви титли (начело, естествено, с шефа на отделението, с всичките му титли). По колоните – дните. Където който има дежурство – чавка с изтриващ се флумастер. Вероятно нямаше да обърна внимание, но по навик погледът ми проследи реда с чавката за деня. Грижливо изписаните три имена ме накараха да се усмихна – дежурният май беше чадо на едно от светилата в столичната медицина. А в следващия момент се сетих и къде съм виждал такава физиономия – физиономията на въпросното светило… То бива, бива, ама чак това не бива!

След половин минута вече бяхме в болничната стая, и дежурният мереше кръвното. Премери го два пъти, много внимателно.

– Осемдесет и пет на петдесет. Такова ли й е нормално?

– Определено не, обикновено е към сто и трийсет на осемдесет. Лошо й е, понеже е паднало много.

– А от какво може да е паднало? – Той ме изгледа объркан, с очевидното очакване аз да му отговоря. Бях на път да се разсмея, но се обади болната от съседното легло:

– Вчера и днеска не е яла нищо. И нищо не пие. Два пъти повръща, много лошо й било на стомаха.

– Хммм… Сигурно е от това – неуверено заключи дежурният. Кимнах, като се сдържах да не се разсмея. Или да не избухна. – Ама днес нямаме и гастроентеролог дежурен. Какво да правя сега?

Изглеждаше здравата наплашен. Мислено го отписах, взех от сестринската стая папката с лечението й и я прегледах. Веднага забелязах причината – беше пила почти месец сериозна доза малтофер всеки ден, а и поначало имаше тежък гастрит. Казах го на дежурния, който направо грейна:

– Благодаря ви! Браво, че забелязахте!… Сега какво да я правим? И реаниматор нямаме дежурен…

– Не ни е нужен реаниматор. Просто да й пуснем една-две банки серум глюкозе, преди да я взема. Има абокат, няма да е никакъв проблем. Става?

– Разбира се! – Преди да кажа и дума, той изхвръкна от стаята. Последвах го до неголямо килерче. Надписите по рафтовете му издаваха, че се използва за съхраняване на банки разтвори, но беше почти празно. Само на един от рафтовете се мъдреше самотна банка Darrow.

– Пак не са ни доставили – обърна се дежурният към мен, значително оклюмал. – Нали не им плащат навреме, и те понякога се бавят… Да й пуснем тази банка?

Едва не подскочих.

– Не, не е добра идея. Не е с недостиг на калий, така че по-скоро ще рискуваме да я вкараме в сърдечна слабост. Както е и възрастна и с прекаран инфаркт…

Той се сепна и преглътна.

– Тогава разбира се, че не!… Какво да направя? Това ни е всичкото…

Тръгнах по коридора, размисляйки какво мога да съчиня. На излизане от килерчето с нас се сблъска санитарката – очевидно беше търсила дежурния.

– Шефе оная болната от трета стая дето свири кат диша много свири! – Циганският й акцент беше направо ужасен, но жената изглеждаше наистина загрижена. – Едвам диша! Кво да я прайм, че иде зян момичето!

– Георгиева? Млада, пълничка, с вързана отзад коса?

– Па да, тя е!

– Тя е и с астма освен с пневмония, имаме го писано в стари епикризи. На шкафчето до леглото й има едно синьо пръскало за дишане, и едно кафяво. Ще й дадеш да диша от синьото, после от кафявото, и после пак от синьото, така е по правилник. И ще стоиш да я гледаш. Ако до десет минути не я отпусне, тичаш да ме викнеш – обясни дежурният. Направо се беше изпъчил от гордост, че знае какъв е проблемът, и как да помогне. След това се обърна към мен и отново оклюма:

– Страх ме е, че не знам с какво да ви помогна… Да се обадя на някои колеги от Бърза помощ? Шефът после ще ме направи на нищо, ама…

Краткият оглед на спешния шкаф в сестринската стая също не откри нищо полезно. За щастие, след като вече знаех причината, щях да се справя и без лекарства – ако и малко по-бавно.

– Не се притеснявайте. Ей сега ще отида да взема каквото е необходимо, и ще се погрижа.

– Наоколо няма отворена аптека – погледна ме уплашено “колегата”. – Не зная къде има в неделя…

– Ще се справя и без лекарства – уверих го. Той ме изгледа със съмнение, но нямаше какво да направи. Обърна се и тръгна по стаите да види как са другите пациенти.

След десет минути се върнах от близкия магазин с две кисели млека и солничка. Набързо направих леко соленоватичък айрян, и малко по малко дадох на болната към половин литър. Дежурният лекар висеше зад гърба ми и попиваше всяко движение.

– Ниското кръвно иде от обезводняването, понеже не е яла и пила с денонощия, а съвземането от пневмония иска много течности – поясних. – Айрянът се понася добре дори от раздразнен от желязо стомах. Сложих мъничко повече солчица, да задържи течността в кръвоносните съдове, и да й се допие още. Не се притеснявайте, извън опасност е.

– Мислите ли, че ще свърши работа? – предпазливо ме попита той.

– Съмнявате се, понеже не е лекарство ли? – усмихнах се аз.

– Ами… да. – Той внезапно се изчерви като момченце.

– Не се притеснявайте, ще свърши екстра. За беля в магазинчето бяха свършили захарта, иначе щях да й направя точен еквивалент на серум глюкозе с добавени аминокиселини. Само дето е за перорален прием, а не за венозен…

Няколко секунди той усилено преценяваше нещата със смръщено лице. След това малко по малко физиономията му се отпусна, и в един миг направо просветна:

– Наистина!

Ех, колега, колега. Щом за теб е толкова трудно да съобразиш да дадеш на болния айрян със захар, сигурно татко ти е взел всички изпити не само във ВУЗа, ами още от първи клас. Санитарката досега да се е сетила сто пъти. Май не само не си много научил, ами не си и особено съобразителен. Нищо чудно да си със затруднения в ученето, и с IQ осезаемо под средното. Не ти е направил добра услуга баща ти, като те е добутал до бялата престилка.

Замалко да кажа и че си опасен за болните и себе си, и че е по-добре да си смениш професията, докато не си вкарал някого в гроба, а себе си в затвора… Но няма да го кажа. Защото не мога да отрека – знаеш, че не си особено компетентен. И, което е още по-ценно и рядко дори при много съобразителни хора, имаш много добър усет докъде си компетентен, а откъде не си. Така че може и да опазиш себе си и болните от неприятности.

И заради още нещо няма да те пратя да си ходиш. Защото може да не си знаещ и оправен, но те е грижа за болните. Усетиш ли, че има какво да направиш за тях, си на бегом. Може да не знаеш с какво да помогнеш, но кажат ли ти, не си пестиш труда и силите. А такива лекари, уви, напоследък са редки… Да, последните година-две почвам да ги срещам тук-там, но все още са много редки. Един повече, дори не най-знаещ, може да е спасението на не един пациент.

Да, когато здравето на пациентите взима остри завои, надвиснали над пропаст, на кормилото му ще трябва да те смени друг. Не си достатъчно добър шофьор за такива моменти. Но ти си го знаеш, и сам търсиш кой да те смени. А на утъпканите и прави, но дълги и скучни участъци, на които майсторите се разсейват и им писва, ти ще държиш юздите и ще водиш колата съвестно. Няма да стане от теб доктор Хаус, по-скоро си неговият антипод. Но такива като теб са не по-малко нужни от доктор хаусовците. Вие работите без блясък и слава, но тихичко и кротко помагате на безброй пациенти. Пращате в гроба по-малко хора, отколкото изключителните, но самоуверени лекари. Без вас няма истинско здравеопазване точно така, както го няма без блестящите единици…

– Може ли… още малко… – прекъсна размислите ми хриплив глас. Болната се беше посъвзела. Подадох й чашата с айряна, и тя я поднесе към устните си.

Погледнах оставената до възглавницата й кутия бонбони, и реших – дежурният ги е заслужил. Може би не с помощта си, но като поощрение да работи и да учи, колкото му е по силите… Взех я и тръгнах да го търся. В лекарския кабинет обаче го нямаше. На връщане към стаята на болната срещнах мургавата санитарка.

– Болната с астмата оправи ли се?

– Аа! Мина й екстра! – Усмивката на жената проблесна в полумрака на коридора.

– Къде е дежурният лекар?

– Бега до магазина, да земе нещо. Те сеа ша е тука. Чакайте го саасем малко…

– Няма нужда. Предайте му от мен благодарност. – Подадох й кутията с бонбоните. – И че му желая да е гордост за болницата, и пациентите да се кълнат в него.

Ироничната й усмивка не остави никакво съмнение – очевидно момъкът беше известен не точно с професионално майсторство. Но може и да не са прави, помислих си. Да, този тип справяне с докторлъка не се ползва с добро име. Но може би не съвсем заслужено…

Докато се връщах към стаята на болната, ми мина през ума, че днес срещнах нещо ново, и важно. Срещнах тежко некадърен и недоучил лекар, който обаче успяваше да е сравнително безопасен, и в немалка степен полезен за болните си. За пореден път видях колко е пъстър светът, и как не се побира в правила.

Беше ми добър урок.

23 Responses to 'Некадърникът'

  1. Жилов Says:

    Хм. Дали не рационализираш?

  2. Someone Says:

    Това истински случай ли е или плод на твоята фантазия.

  3. LI Says:

    Идват ми на ум няколко изречения:
    – Всяка майка доктор не ражда!
    – Как да ида на лекар, кат се знам к’ъв съм инжИнер…
    За съжаление в болниците е същото като в училището, и в данъчното – има един-двама кадърни, масата е безнадеждна. Факт!
    Защо така се получи, прехода ли е виновен за всичко, или материала…

  4. юлий Says:

    Много “чеховски” завой. Чудесен запис.
    @LI аз пък се сещам за една моя учителка, която ме стимулираше с думите “какво като объркаш, да не си доктор”

  5. Прасунсен Says:

    Доста от историите ти (вкл. и тая) ми приличат повече на художествена литература, отколкото на нещо истинско, но иначе добър пост.
    А ако положението в болниците наистина е такова, човек по-добре да се лекува сам вкъщи.

  6. Димитър П. Says:

    Четох с увиснала челюст, признавам си.

    Не обръщай внимание на скептичните коментари — хората като не могат да се изказват по определен начин, или когато нещо им звучи “странно”, ergo => не е вярно. 😐

    Ако питаш мен, имал си късмет, че си дошъл навреме! И да, ако човек изобщо може да избегне болниците, е добре да го прави. Вземи научи жената на тай-чи (дихателно-енергийните упражнения, които не искат да си на 20) и се надявай на най-доброто.

    Възхищавам се на постъпката ти, стил д-р Хаус. 🙂 И между другото, чудесен стил на писане. /thumbs up!

  7. Verena Says:

    Аз отдавна вече се лекувам сама вкъщи… пишман-доктори и светила достатъчно са ми потрошили здравето.

  8. Григор Says:

    @Жилов: Възможно е. Но предполагам, че като минимум в разсъжденията ми има и известна доза истина.

    @Someone: Случи се миналата неделя.

    @LI: Боя се, че и прехода, и материала.

    @юлий: Мерси за четката – а завоят беше неизбежен. Просто така се случи.

    @Прасунсен: Чак такива “колеги” са много редки. За щастие. А и за нещастие, защото загриженост за болните като неговата съм виждал също толкова рядко, колкото и това ниво некадърност.

    Мисля си, че вероятно момъкът по начало е бил научен тате да му взима изпитите. Че е разбрал колко е нужно да знае и да учи сам чак след като е постъпил на работа, и колегите му са почнали да му се подиграват и да го остракират. И че оттогава се опитва да учи, според може би ограничения си капацитет – бавно и по малко, но упорито и без да пропуска възможност. И нищо чудно с времето да стане що-годе приличен лекар, без да загуби грижата за пациентите. И тогава може би ще го бива повече от тези, които сега му се подиграват…

    Всъщност, като се замисля, не знам дали дори сега, ако трябва да лежа в болница, не бих искал да съм в неговото отделение. Именно заради него. Колкото и неспасяем да изглежда на пръв поглед. Който има грижа за пациентите като неговата, често ги спасява в ситуации, в които блестящи експерти ги загробват – не от незнание, а от безхаберие.

    @Димитър П.: Нямаше как без болница, жената беше с крупозна пневмония, а е много възрастна и с куп придружаващи заболявания. Без болнично лечение шансовете й да оцелее бяха малки, с или без тай-чи. За идването навреме – ако беше закъсала още, вероятно дежурният щеше да се разтревожи, и да викне Бърза помощ или някой кадърен колега, въпреки неделния ден. Щяха да го накастрят жестоко, че ги разкарва, но болната щеше да оцелее… А за постъпката – всяка санитарка би се сетила за идеята моментално, повечето не-медици също, така че е нищо особено. Пък и не съм фен на д-р Хаус. 🙂 Отделно, неведнъж ми се е случвало да “блокирам” и да не се сещам за решения, очевидни за всяка стринка с незавършено основно. Така че не само не съм д-р Хаус, ами и този ми запис е мъничко присмял се хърбел на щърбел…

    @Verena: Най-често става. Понякога обаче не. Всичко с разсъдък и мярка.

  9. Жилов Says:

    Това да знаеш колко си зле не означава, че ще имаш волята да учиш “упорито и без да пропуска[ш] възможност”. Аз съм живият пример за това. Не съм упорит и пропускам много възможности. А и желанието му да помага може да идва от това, че не иска да се изложи.

  10. Шapкан Says:

    завоят наистина е чеховски.

    винаги съм се възхищавал на способността на Григор да съзира хубавото в лошото. Аз обикновено откривам недостатъците в хубавото по-често, отколкото “всяко зло за добро”.

    има един интересен момент: Некадърникът нито веднъж не пита дали Григор не е колега.
    На пръв поглед е малко странно, но всъщност си е съвсем логично.
    Той просто не смее: ако съветникът не е лекар, излиза че се води по акъла на неспециалист. Ако е колега, ще се наложи да се черви задето е толкова зян.
    Затова не пита, предпочита да не знае. Тоест блокира неудобния повод за размисъл и се отдава на действие (под чуждо ръководство). Именно това е забелязал Григор и чрез съпоставка с другите типове лекари е направил извода, че Некадърникът всъщност наистина не е най-лошото, което може да се случи на един пациент.

  11. Григор Says:

    @Жилов: Според мен ти си чудесен пример. Да, не си упорит и пропускаш възможности. Но си научил наистина много, много повече от типичния самоуверен талант по рождение. А на онзи лекар очевидно му се смеят и санитарките, и докато не почне да се справя наистина добре, ще продължават да му се смеят. Така че има много сериозен стимул да учи. Като минимум, баща му няма да е вечен и да го крепи на мястото доживот…

    @Шаркан: И аз бях стигнал до точно същия извод. Предполагам, че “Некадърникът” по начало е момче с нисък интелект, или по-скоро с нормален интелект, но със затруднения в ученето. Най-вероятно амбициозното родителско тяло още от детенце го е кастрило до скъсване затова (а той не е виновен, че е по рождение такъв), и непрекъснато му е набивало в главата, че е некадърен, смотан… абе, с една дума, комплекси. Които не точно са му помогнали да придобие минимума самочувствие, нужен на успяващия. Най-вероятно дори не се е напъвал особено да учи, убеден, че така или иначе няма да успее, и че той е глупав, тъп и смотан и от него нищо не става.

    Вероятно и в работата е срещнал същото отношение. Но понеже там критерият за справяне е реален, а не свръхамбициите на надарения и успял родител, сигурно е започнал да забелязва и че понякога успява да е от полза с нещо. А по-късно и че понякога случайно научените дреболии са му от полза. И се е хванал да учи, въпреки ограниченията си, и вероятно под подигравките на колегите си. И, въпреки че все още не смее да мигне и да кихне без кимването на другите, вероятно на практика вече е по-добър от доста свои колеги, които са много по-знаещи, но не им пука за болните.

    А това да го е грижа за болните му е силното място, и вероятно го е разбрал. Предполагам, че неговото “Абе еди-кой си болен нещо го гледам, че е зле, може ли да го видим” е спасило не един и не двама болни. И му иде отвътре, и е естествено. Така че не вярвам да го изостави. По-скоро ще се грижи да го поддържа и подхранва, точно както добрият художник търси реализация в рисуването, а добрият певец – в пеенето… А загрижеността за болните е може би най-важният елемент от лечението им, често по-важен и от най-силните лекарства. Затова и не бих се учудил с времето да стане един не славен и известен, но добър лекар. Такъв, при който аз бих искал да лежа, ако съм болен.

    (Спомням си за този и този запис.)

  12. BORIME4KA Says:

    Рядко коментирам, когато нямам какво да кажа…
    Случаят обаче е точно такъв.
    Това е един от най-добрите ти и челюстоувисващи постове 🙂

  13. Виктор Says:

    Има такива лекари, даже май изобщо не са рядкост. На мен ми се е случвало да подскажа нещо на лекар и той да ми го назначава после. А едно време, бях с бъбречна криза, и същевременно пазех още малко зрение, та заради високото очно налягане не щях да пия много течности, та сигурно три дена търпях много болки. Викнах май на третата нощ бърза помощ, щото се уплаших. Лекарката реши, че трябва една инжекция да ми направи, обезболяващо нещо май беше, но аз, като знам как повечето лекари правят инжекции, казах, че искам жена ми да ми направи инжекцията и лекарката, без изобщо нищо да каже, просто я даде на жена ми. А на жена ми на челото не и пише, че е стоматологична сестра, която обаче много добре прави инжекциите, няма човек, на който да е слагала инжекция и който да не се е похвалил, че нищо не бил усетил. 🙂 Това с инжекцията беше преди 89-а.
    Пак тогава, преди 89-а, в института за лечение на чужди граждани, очна клиника, в Окръжна болница, разговарям с една офталмоложка, при това май доцент беше. Разправям й, че си капя капки, Офтан тимолол, половин процент. Така казах, щото те се водят 0.5 и 0.25 процента.
    Тя ме поправи, че сигурно имам предвид 0.5 процента. Аз казах, е да де, нали е същото. Обаче не, тя вика, че не било същото. Аз в точно тоя момент, понеже мислех за други неща, някак допуснах, че сигурно греша. Като си тръгнах, мислих, мислих, и 0.5 си е май половин…
    То не е за разправяне какво беше с лекарствата тогава… Капките в нашите аптеки ги пускаха само за 9 септември и 7 ноември. Е, понякога и пролетно време, но за 9 септември задължително имаше малко. Но през останалото време няма, та измолих от един професор в оная клиника, с арабите и гърците, да ми напише една бележка, че да ходя там да ми капят капки два пъти на ден. Към 10 долара бяха тогава, сега са 6-7 лева. Тъкмо щеше ГДР да започне да ги произвежда, и закриха ГДР. 🙂 На третия ден една сестра в тая клиника се смили, че пътувам с два автобуса дотам два пъти на ден, и ми даде едно шише капки, ама каза да си трая. Да е жива и здрава.
    А след оная инжекция за бъбречната криза съм се унесъл и съм бълнувал нещо за харддиск, казаха ми после.

  14. nohonor Says:

    И на мен ми падна ченето. Г-н Гачев, благодаря ви че разсъждавате и пишете, и само този пост да бяхте написал, пак щях да ви запомня.

  15. юлий Says:

    @Григор – вярно е това, което казвате. Преди време си говорех с една приятелка в подобна на тази посока. Най-накрая решихме, че хората, които стават ветеринари почти винаги го правят от любов към животните, а при лекарите почти никога не се случва това да е станало от хуманност.

    п.с. Между другото учителката, която съм цитирал в предния коментар беше точно по постановка на глас (във връзка с двата записа по-горе ) и целия урок като правило се случваше на отворени прозорци точно над кафето, където всички останали били до преди малко на пангара се заливат от смях. Мисля, че това беше и целта – целенасочено унижение, усмивки, вълнение и най-накрая с всеки изминал урок още малко смелост в подкрепа на това, че може да грешиш, можеш да грачеш колкото си искаш, защото колкото повече го правиш, толкова повече забравяш за гордостта си, няма значение кой си и какво можеш правиш, защото става въпрос за пътя, който ще минеш, а плътта на този път са грешките. С други думи не беше важно колко високо скачаш, а колко дълго ще можеш да бягаш. Мисля, че всяко обучение по изкуство трябва да започва с едно такова “зануляване”, бих го нарекъл урок за гордостта и грешката и може би “телефонната певица” от вашия запис е била точно на този урок.

  16. Жилов Says:

    Позитивно е да чертаеш светло бъдеще на човек, който се чувства безпомощен, презиран, парализиран от въжета, които “сам” си е изплел, с все по-стесняващи се възможности с всеки изминал ден. Нормално е все пак у него да се появява и прилив на енергия и желание за борба от време на време. Но доколко е реалистично да очакваш описания резултат? Какво според теб е наистина по-вероятно да видиш, ако пак срещнеш този човек след 10 или 20 години? Някакво минимално подобрение наистина е вероятно да има, заради спорадичните опити за промяна. Но като цяло…

  17. Григор Says:

    @Жилов: Стимулът му да се оправя е твърде силен – подигравките на околните не са приятни за никого. Особено на тези под теб в йерархията. А като го помня как внимаваше да не пропусне нещо от това, което правех, очевидно има и желание. Може би ще му е нанагорно, но бих очаквал опитите за подобрение да са не спорадични, а непрекъснати. И съответно подобрението – значително. Така че като цяло го очаквам да има познания в рамките на приемливото за лекар, поне в тясната специалност. А като грижа за болните да е далеч над средното. И тъй като тя е по-важната, не бих се учудил да е един всъщност много полезен лекар.

  18. Шapкан Says:

    съвсеееем лек ОФТОП…

    одеве по телевизора чух убийствено изречение. Цитирам:

    “Медикаментите не са лекарства! Медикаментите са химически синтезирани вещества, които НЯМАТ ДУХ, нямат естествено биополе”

    те това е. Медите пръскат изявления на разни хомеопати, холистични доктори, врачки…
    Не съм скоро виждал предаване обаче, в което всички тези “направления” в медицината да се разглеждат критично и аналитично.

    Резил

  19. Rada Says:

    Не бива с толкова негативизъм към всичките лекари! Не случайно постинга и озаглавен “Некадърникът”! Може би точно в тази болница – белодробната на МА – съдбата скоро ме срещна с уникални професионалисти, лекари, които НАИСТИНА си разбират от работата, ВЪПРЕКИ отчайващо лошите условия на работа.За съжаление подобни недоучили некадърници и хора, които използват имената на родители има навсякъде, по-страшното е когато те са лекари. Добре е че някои от тях имат интелект, достатъчен да определят докъде могат, защото другия вариант е много, много страшен!

  20. КОНЦЕНТРАЦИЯ | Без Лого Says:

    […] на болни и пострадали при злополука. Обаче там има ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАЦИЕНТА. А и томографът, роботите, специалистите НАВСЯКЪДЕ не […]

  21. хикса Says:

    Не съм сигурен, че е толкова просто. Всеки може да възприеме готовата информация, некадърникът, в тоя смисъл, е просто човек, който не проявява интерес. Е, може да чувства, че не си е на мястото и да опитва да компенсира безполезността си по някакъв начин. Но на него там просто му е досадно, ако интересът му се събуди, ще започне да попива информация, да прави връзки, да развива умения.

  22. Григор Says:

    @хикса: Може би греша, но ми се струва, че по-скоро имаше проблеми с интелигентността и заучаването. Хич не изглеждаше да му е досадно… За щастие нямаше никакви проблеми със съчувствието към пациентите и желанието да им помага. Така че мисля, че с времето от него ще излезе надали прехвален, но всъщност много полезен лекар.

  23. хикса Says:

    Е, може би е по-скоро въпрос на характер, като се замисля. Виждал съм аутсайдери, които, като подходиш спокойно и добронамерено, в един момент интересът им се събужда. Ако им окажеш доверие, оказва се, че не са такива некадърници, ако им се подиграваш и ги мачкаш, пак се свиват и търсят някой, след когото да вървят. Хората са различни, за един дадена дейност може просто да не представлява интерес, друг е инат, който иска да прави каквото си иска, трети просто е лишен от воля. Този може би е от третите, след като цял живот е оставял баща си да взема решенията за собственият му живот, след като е готов да последва първия срещнат, изявил желание да води. Но такава огромна разлика в интелекта и таланта на отделните хора не съм забелязал. Човек има някакви заложби, вродени или резултат от възпитание не знам, и му трябва време, за да си промени мисленето и да възприеме определена дейност, друга пък му идва отвътре да я прави. Примерно, първият картинг инструктор на Михаел Шумахер твърди, че той е най-некадърното момче, с което някога е работил. Това, което Френцен правел веднага, Шумахер успявал да повтори след 100 опита и маса обяснения. Е, сега Шумахер има повече титли, отколкото Френцен подиуми. Или Мишел Платини – като малък той е нямал никакъв усет към футбола, никой не е искал да играе с него. Баща му, който бил бивш футболист, решил да помогне и започнал да го обучава – техника, спиране, пасове и мислене, събудил интереса му и момчето станало най-големият футболист в света поне през първата половина на 80-те, преди да заблести Марадона. Айнщайн бил слаб ученик, напуснал гимназията в Мюнхен, без да успее да завърши. Записал се в училището в Арау, Швейцария, където изведнъж станал отличник. Обяснението му е, че там царял либерален дух. Няма много общо с доктора, ама като илюстрация на идеята ми, че кадърността се култивира, примери с популярни хора, които могат да се проверят.

Leave a Reply