Това е моя собственост…

През последните няколко месеца имах твърде съмнителното удоволствие да участвам в дискусии, които засягаха “пиратството” в Интернет, и в крайна сметка опираха до авторски права и интелектуална собственост.

Праводържателите винаги искаха по същество криминализиране на всякакви форми на нарушаване на техните права (няколко пъти се изпуснаха в прав текст, че го искат и за “честната употреба”), безусловни правомощия да нареждат на полицията каквото решат, и отнемането на всякакви права на потребителите.

Неведнъж и аз, и други присъстващи им отговаряха, че така просто не става. Че продажбата на интелектуален продукт е сделка. Че ако едната страна има в сделката само права, а другата – само задължения, тоя бизнес не е читав… Винаги този аргумент беше отхвърлян най-категорично. С винаги един и същи довод – “Това е моя собственост. Ще го предлагам при каквито условия си искам.”

Продуктът е тяхна собственост – дотук добре. Дали обаче това наистина им дава правото да го предлагат при каквито условия си искат?

Нека вземем (измислената) фирма “Майонеза ЕООД”, производител на майонеза. Продуктът, който тя произвежда, е без никакво съмнение нейна собственост. Ако към него приложим логиката на интелектуалните “правоносители”, то тя може:

– да слага в майонезата си каквото пожелае
– да не обявява никъде какво съдържа тя
– да я опакова както си поиска, и да пише на опаковката й каквото си поиска
– да я продава само срещу юридически ангажимент, че няма да изследваш състава й
– да я продава само срещу юридически ангажимент, че ще съобщаваш всякакви проблеми само на нея, и на никой друг
– да я продава само срещу юридически ангажимент, че не носи пред теб отговорност за причинени ти от майонезата вреди, и че не ти дължи обезщетения за тях
– да изисква от теб лични данни срещу продадената ти майонеза
– да ти я продава задължително в пакет с неща, които не са ти нужни, или са направо нежелани
– и всъщност, каквото друго й скимне – това е нейна собственост, нали? Тя може да я предлага при каквито условия си поиска.

На практика, естествено, подобно нещо няма как да го бъде. Формално погледнато, защото има закон, който задължава производителите на хранителни продукти да обявяват съдържанието им, и ги обвързва с отговорност. Реално обаче този закон е приет, защото зад него стои определена логика. А именно, че след като купувачите са участници в сделката, имат права. И тъй като сделката между корпорация и частно лице е неравностойна, и не е реалистично купувачите да успяват приемливо лесно да отстоят правата си, правата им следва да бъдат допълнително защитени със закон.

Тази логика я има при всяка сделка, независимо дали има приет закон, или не, и за всеки продукт. Затова интелектуалните “праводържатели” нямат правото да предлагат продукта си както си искат. След като купувачите са страна по сделката, техните права не може да бъдат игнорирани. Например, не може върху продукта да се налагат “антипиратски” ограничения, които всъщност ограничават единствено потребителската му стойност, за да завишават печалбата на праводържателите. Или заедно с него да бъдат пробутвани нежелани продукти – реклами, трейлъри, разни сплашващи съобщения и подобни…

(Всъщност, принципът “продуктът е мой – ще го предлагам както си искам” е девизът на laissez-faire логиката. Когато се опре до човешки права, тя е в основата на всички свободи. Но когато се опре до разлики във възможностите, и особено до монополно положение на една от страните, тя е в основата на всички ограничения на свободата. Третирането като равни на обективно неравните е грешка, и води до нежелани резултати.

Една чудесна илюстрация дава сръбският хуморист Владо Булатович-ВИБ във фейлетона си “Бюрократа и Акулата”. Там Акулата обяснява, че в модерните днешни времена преживява, като се бори за равноправие. А именно: и тя, и хамсията имат по равно правото да се опитат да изядат една друга. Даже тя с удоволствие предлага на хамсията да опита първа…

Затова laissez-faire принципът е любим на акулите, и те толкова настояват за спазването му между тях и хамсиите. Корпорациите – в делата си с частни лица или по-малки фирми. Управниците – в делата на държавата с гражданите. И т.н. И затова е важно да се знае кога този принцип е полезен, и кога е вреден – и да не се допуска във втория случай.)

Интелектуалните праводържатели биха казали, че този закон е смислен за хранителни продукти, но не и за интелектуални. Но не е така. Европейската комисия принуди Майкрософт да предложи избор на браузери в Уиндоус не защото Интернет Експлорер иначе ще е опасен за здравето. Аргументът, че Експлорер и Уиндоус са продукти на Майкрософт, и те могат да ги предлагат както си искат, дори не беше използван от Майкрософт – комисарите на ЕС са юридически образовани, и щяха да му се изсмеят… Антимонополните закони са ключова част от законодателството на всяка развита държава. Всъщност, те са една от основните разлики между развити страни и бананови републики. Където се спазват, се развива страната. Където не, се развиват олигарсите.

А интелектуалната собственост е монополна по същността си. Ако аз притежавам хладилник “Мраз”, това не пречи на никой друг също да притежава. Но ако притежавам правата върху произведението Х, никой друг не може да ги притежава. Ако се опитам да наложа закон, че след като аз имам хладилник “Мраз”, никой друг няма право да има, това ще е нечувана наглост. Но при интелектуалната собственост това е стандартното положение. Такова е поради същността на интелектуалната собственост. Но това не променя факта, че е монополизъм, нито облекчава негативните следствия от него.

Интелектуалните праводържатели често се опитват да омаловажат този факт с тезата “Никой не принуждава никого да потребява точно определено произведение – има много други”. Това обаче е лъжа, най-фрапантна именно при интелектуалните продукти. Лаптоп “Тошиба” със сходни характеристики е адекватна замяна на лаптоп “HP”, но песен на AC/DC не е адекватна замяна на песен на “Битълс”, дори със сходна дължина. Ако е достатъчно близка, за да бъде адекватна замяна, песента би била плагиатство – законът би преследвал нея, вместо монополната собственост върху оригинала.

По тези причини е логично и редно към всеки вид интелектуално праводържателство задължително да се прилагат антимонополни закони, много по-сурови, отколкото към промишлените монополисти. Към момента обаче не е така. Има стотици случаи на съдени заради злоупотреба с монополно положение промишлени производители или търговци, но няма например съден заради монополизъм издател. Причината е проста: монополността е дотолкова неразделна част от бизнеса с интелектуални права, че той бива отъждествяван с нея, и смятан за невъзможен без нея. Затова и бива приемана и търпяна в него, въпреки че именно той е по дефиниция най-злоупотребяващият с монополно положение.

Доколко “праводържателите” са наясно с монополността на статута си? Ще дам пример от една от дискусиите, на които бях. Техен представител заяви, че целта им е пълното унищожаване на пиратството на творби. Бе контриран с аргумента, че огромният процент “пиратствани” творби не се предлагат на българския пазар, така че никой не губи нищо от разпространението им – не му направи никакво впечатление. Аргументът, че на хората им е обидно да им пробутват за “нови” неща, въртени вече шест месеца по екраните другаде, също не го трогна изобщо… Без да искам, по-късно подслушах разговор по повод тези доводи между него и друг негов колега. Не помня точните думи, но същността беше, че потребителите нямат при кой друг да отидат. Така че ще консумират каквото, колкото и когато той благоволи да им предложи.

Ето затова интелектуалните “праводържатели” не може да предлагат продуктите си както те си искат, понеже били “техни”. Продуктите на обикновените монополисти, а и на немонополните производители, са още по-несъмнено техни – но те нямат правото да ги предлагат както си искат. В противен случай правата на потребителите отиват по дяволите… Точно както става сега с правата на потребителите на интелектуални продукти.

Друг популярен аргумент на праводържателите е “Това е капитализъм – да правиш каквото искаш със своята собственост. Другото е комунизъм.” Те старателно пропускат обаче, че именно в страните, които са синоним на капитализма, е ясно казано – когато използваш собствеността си в публични условия, например за бизнес, тя ще се подчинява на публичните изисквания. Пробвайте да продавате там майонеза, в която слагате каквото си поискате, или не казвате какво слагате, да видим какво ще ви се случи. Независимо, че тя е ваша собственост.

А има и още нещо. Праводържателите печелят всъщност не от продажби на собствеността си, а от лицензирането й, тоест по същество от рента върху нея. А капитализмът е строй, при който се печели от находчивост, предприемчивост и купища съсипваща работа. Строй, при който се печели от рента, събирана от мнозинството за използването на поделена между малцина собственост, се нарича феодализъм.

Феодализмът не е обвързан непременно със средновековните технологии. Удобна за негова база е всяка собственост, която е незаобиколима при създаването на блага, и може да бъде присвоена от олигархия – през средновековието земята, през 21 век информацията… В същото време, силните на деня го обожават, тъй като им дава почти безконтролна власт, и често се опитват да го установят. Така че праводържателите често се оказват в съюз с тях, насочен срещу потребителите, творците и изобщо обикновените граждани.

Доколко “праводържателите” осъзнават този момент, поне в България? Според мен – напълно. В подслушания разговор присъстваше и мнението, че който държи търговията с изкуство, държи умовете и емоциите на хората, и държавата ще се съобразява с него, а не с хората. Щото иначе ще направи голяма грешка… След една от тези дискусии изтъкнах пред един праводържател аргумента, че като спре “пиратското” разпространение, той ще свие многократно достъпното изкуство, и така ще отучи повечето потребители от потребяване на изкуство. Беше ми отговорено с иронична усмивка, че потребителите не могат без изкуство – такава ни е реалността, че никой не иска да живее в нея. И че ако се отучат от едно изкуство, ще идат при друго, а то ще е пак собственост на праводържатели. Като се отучили хората от рока, та какво? Научили се на чалга…

Иначе казано, ние сме феодалите, всичката земя е наша. Искаш ли да ядеш, ще си ни крепостен селянин и ще се гърбиш колкото и както ти кажем. Иначе ще мреш от глад, точка… Доскоро се учудвах на логиката на DRM – как така бизнесът не е показал на издателите, които го използват, че да третираш клиента като априори престъпник не е добра идея? Сега започвам да разбирам. Хора с такъв начин на мислене просто нямат как да виждат другите иначе освен като престъпници по подразбиране. Познайте защо. Апропо, познайте и защо действителността ни е такава, че никой не иска да живее в нея…

Ако чакаме интелектуалните праводържатели да си ги наложат сами необходимите антимонополни ограничения, или да дойде да им ги наложи Дядо Коледа, можем да постигнем точно едно – да осъмнем като техни крепостни. В един хомот с творците, ако това е успокоение… Който чака да го оправят други, дочаква. Но в друг смисъл на думата. Или ще им наложим ограничения ние, или ще си получим заслуженото.

Сред тези ограничения биха могли да бъдат (не знам дали са най-добрите – пиша каквото ми хрумне, търсенето на подходящи все трябва да тръгне от нещо):

– забрана за ексклузивното преотстъпване на права от автори на “правоносители”, независимо от сферата и периода на валидност, дори ако е с добри намерения – например да не се конкурират на пазара две издания на едно произведение. (Напротив, те трябва да се конкурират. Иначе разпространителите се сещат за правата на потребителя колкото всеки монополист – много е сладко така, но е недопустимо, точно както всеки друг монополизъм.)
– забрана за ексклузивно лицензиране на само един разпространител на информация, и безмилостен контрол върху разпространителите за избягване на картелни практики. При установяване на такива – забрана да разпространява информация, и евентуално отнемане на информацията в полза на обществото.
– ограничение върху срока на авторското право: никой нормален човек няма нужда да печели 70 години след смъртта си. Добре е децата да са осигурени, но да ги направиш хрантутници доживот означава да им отнемеш истинското в живота. Спечеленото от продажбата на права през един не твърде дълъг срок от създаването на творбата е достатъчно. Който автор иска да подсигури децата си, може да спести от него, точно както правят всички останали хора.
– забрана за продаването на “интелектуални произведения” под формата на “лиценз за ползване”, вместо като продажба на физическо копие: това е “скрито” осакатяване на правата на потребителя, и е скоростната автомагистрала към инфофеодализма.
– забрана върху ограничаването на възможността на потребителя да потребява купената от него информация както пожелае, стига да не вреди на другите, и да прави резервни копия от нея, за в случай на физическа повреда на оригинала. Утвърждаване на правото му да дава назаем, подари или препродаде (еднократно, без да запази копие) тази информация, точно както с физическа книга или носител.
– изрично утвърждаване на правата на потребителите на “честна употреба”: както на цитиране на неголеми части от произведението без значение на контекста, така и на цитиране на по-големи части от произведението, където контекстът го предполага като цитат.
– изрично утвърждаване на статута “обществено достояние” за всички творби, чиито права са изтекли (доколкото зная, към момента в България законът не предвижда такъв статут и, строго погледнато, не е ясно юридически както става с произведенията с изтекли права – дали те не стават например държавна собственост)
– изрично утвърждаване, че всяка информация (художествено произведение или каквото и да е друго), съставянето на която е заплатено пряко или косвено, изцяло или отчасти с обществени пари, е със статут на обществено достояние от момента на създаването си.
– постановяване, че обществено обучение може да се води единствено върху информация, която е със статут на обществено достояние (като за целта съответните произведения или материали могат да бъдат откупувани от авторите им от обществото, чрез подходящи организации).

Със сигурност всеки “праводържател”, прочел това, ще ме обяви за пират, хрантутник и какво ли не още. Но истината е, че съм писател (ако и пишман), и се надявам един ден да се изхранвам от творчеството си. Не съм съгласен да бъда крепостен на самодоволни феодали, и те да пируват от моя труд, а аз да гладувам. Дори ако до мен ще превиват гърбина и читателите – не е утешение. Най-малкото защото всеки писател е и още повече читател: няма как да напишеш едно, без да прочетеш десет. Затова не съм съгласен с такъв порядък, ако и да се въвежда “в защита на моите права”. Да, бе. А пък акулите се борят за защита на правата на хамсиите…

… Може да се напише и още. Но по-важен е принципът зад всичко това. А той е простичък.

Купувам неща, за да станат моя собственост. Ако ще си останат чужди, защо да си давам парите?… Ако някой ще ми предлага “лиценз” за ползването на интелектуален продукт, ще му предложа в замяна лиценз за ползването на парите ми (които обаче ще си остават мои). Ако някой ми го предлага “под наем”, ще му предложа в замяна парите си под наем. Простичко, нали?

Да, даването на неща под наем срещу парично заплащане е утвърдено. Но на материални неща. Предмети, които се износват. Жилища, които остаряват и един ден ще бъдат съборени. Наемът заплаща именно факта, че употребата на даденото под наем го износва с времето, и то се нуждае от ремонт или подмяна, които струват пари.

С интелектуалните произведения е обратното. Четенето на “Гераците” износва физическото копие, но не и творбата като интелектуална собственост. Напротив – прави я по-актуална. “Наемите” и “лицензите” при тях са все едно е да искате рекламната агенция да ви плаща, че ви рекламира, вместо вие на нея… Така че принципът “пари само срещу собственост” е в пълната си сила. Дори ако това е собственост само на копие от произведението – това ми стига.

Без колебание прилагам този принцип към себе си. Всеки, жертвал се да стане мой читател, има пълното право да използва своето копие от мое произведение както описах. Да прави резервни копия, да го дава назаем, подари или препродаде. Всъщност, дори повече. Да си запази копие от него, когато го подари или препродаде. И дори да прави и раздава копия от него, и то без да ми плаща нищо. За повечето ми произведения – дори да продава тези копия, без да ми дължи нищо… И ако не стана богат, ще е заради неумението ми да пиша, а не заради погрешната “търговска политика”.

Така че смятам, че имам правото да агитирам другите да подкрепят този принцип. Да бъда изразител на мнението на тези, които го смятат за справедлив, нужен и верен. И да помагам според силите си той да приеме законодателен вид.

И да се надявам и на помощта на другите за последното.

49 Responses to 'Това е моя собственост…'

  1. Branimer Says:

    Виж, за последните два абзаца не съм съгласен, но не е за интернет. Евентуално като се видим 🙂

  2. Scroch Says:

    евала за статията, жалко че “те” няма да я разберат.

  3. Богданов Says:

    Както писах и в един друг форум, смятам да издам твоя книга. Считам, че отдавна се е събрала критична маса произведения. Даже съм набелязал какво ще влезе вътре.
    Искаше ми се и малко редакция от твоя страна, но вероятно няма да се съгласиш.
    Книгата ще бъде пусната свободно, като е-книга, без да се търси заплащане по веригата, но с всички запазени права. /твои!/
    Каква е целта – да видиш от другата страна на барикадата. То не може да се обясни, преди да се почувства на истина. Бранимир го знае това, затова е скептичен.
    Да, размишленията ти са правилни, но хипотетични. Важат за едни големи държатели на права /лейбъли, издатели или както им викат там/. Не за българската действителност, която е доста различна.
    Тук и издатели, и автори, и читателите, и самото възприемане на идеята за авторски права е друга.
    Всъщност българско кино няма, но позаинтересувай се каква част от правата в българската литература, не са в ръцете на самите автори. Вярвай ми – няма 30%, мисля че е и по-малко. И в това влиза и големия държавен процент, тъй като държавата последните години успешно монополизира правата на автори, които нямат наследници.
    Реално, надали познаваш автор, чиито права не са в него, изключая оная придворна клика около Жанет 45 и още няколко подобни места.
    Западните права са ясни, тях ще ги крадем до откат, полага им се на “мръсните западняци”. Но статията ти няма никакво приложение спрямо авторските права /в най-пълното им звучене/ в България.

  4. Григор Says:

    @Branimer: Нямам предвид да агитирам другите да пускат произведенията си изцяло безплатно и свободно. Достатъчно е да си купуват копието истински, с всички права от това, и без DRM, който да им пречи да си го ползват безпроблемно. Както биха могли с книга, купена на хартия.

    @Scroch: Те я разбират. Знаят всичко в нея. И всичко друго, което знам, но не съм смогнал да напиша на този “малък” обем. И още много отгоре. Затова са толкова ефективни в действията си – защото знаят какво искат.

    @Богданов: И аз имам от две-три години планове да пусна своя е-книга, но все не остава време. Именно за редакциите (повечето ми неща са твърде сурови, за да стават за издаване – определено имат нужда от редакции). Смятам дори да предложа който е доволен от нея, да си плати колкото реши, че струва и може да си позволи. 🙂 Бих се радвал да видя твоята подборка за такава книга; нямам нищо против да я издадеш, и да имаш процент от заплащанията. За редакциите – много ми се иска, не смея да обещая, но ще търся начини.

    В България наистина нещата все още не са като в САЩ или Западна Европа. Съгласен съм, че доста малко от българските автори са принудени да си де факто продават правата. (Има разни други начини на изнудване – знам издателства, които ти извиват ръцете да сключиш с тях дългогодишен ексклузивен договор, след което най-често никога не те издават. Уж защото “нямало търсене”, а всъщност в чакане да се предадеш и да си съгласен и на по-нисък авторски процент (но не ти го казват директно, за да не влязат в съда)… Проблемът е, че и ние вървим накъдето по-белите държави. У нас ще е и по-жестоко – нашите “лейбъли” са също така увълчени както западните, но оперират в далеч по-овча среда. И когато дойде, ще е късно. Не знам дали вече не е. И ще го отнесат не само автори и читатели, но и издателствата, които не са “лейбъли” от тая категория.

    Казваш, че държавата монополизира правата на автори без наследници. Имаш ли нещо в подкрепа – факти, закони които го постановяват, каквото и да е? Ще ми е интересно и полезно.

  5. ... Says:

    Този материал ако се преведе на ЕН и се пусне в няколко саита (например torrentfreak.com) ще се получи една забавна и може би полезна дискусия …

    П.П. Въпроса е дали ще се намери някой който може и има време да направи превода?

  6. Морфиус Says:

    Да, добре казано.
    Монополите (още от времето на водните) водят до извращения… а настоящия модел на бизнес с/около интелектуални творения е основан изцяло на монополен принцип.

    Това което ми е интересно на мен обаче, е интересното съвпадение, държавните структури работят за защита на частни права, субектите държащи тези права работят в интерес на държавните структури – получава се не просто монопол, получава се съвременна “монархо-феодална” структура.
    Май Матрицата ще се окаже утопия 😀

  7. Виктор Says:

    Като спомена някой кино, да ви кажа какво ми сподели щерка ми, щото аз на кино не ходя. Като гледаме телевизия, изтърпяваме рекламите, защото знаем, че телевизията с тях се издържа. Обаче отива щерка ми на кино, плаща си и какво? Седи и гледа преди филма реклами. Пак добре, че не прекъсват филма по средата, като по телевизията, но сигурно им е страшна мъка, че не го правят.

  8. Tweets that mention Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Това е моя собственост… -- Topsy.com Says:

    […] This post was mentioned on Twitter by Sky and Иван Ралчев, conQUIZtador.bg. conQUIZtador.bg said: Ето една хубава статия за интелектуалната собственост 🙂 http://fb.me/OxqZs1eZ […]

  9. Анастас Says:

    Подкрепям написаното горе. Факт е че правата в повечето случаи се държат от издателите /разпространители/ като те извиват не само ръцете на клиентите си, а и на самите автори на произведенията.
    Системата за да проработи, трябва да се изхвърлят всичките алчни издатели, да не държат те правата, а да остават за авторите.
    Тогава нещата може да започнат да изглеждат и по-добре!

  10. Григор Says:

    @Морфиус: Именно.

    @Виктор: Страх ме е, че може да се окаже до време.

    @Анастас: Начинът да се изхвърлят алчните издатели е да работиш с не толкова алчните. А в краен случай – да се издаваш сам. Или с помощта на още няколко прители, на които пък ти ще помогнеш да се издадат. Звучи страшно, но е постижимо (ако и с много труд).

  11. Морфиус Says:

    @Атанас, то да успеем монополните правила и закони да изхвърлим от областта, много бързо ще се наместят нещата… конкуренцията не прощава.
    @Виктор, на киното знаете, ама на легалните ДВД та не знам дали знаете какво чудо е в началото… освен рекламите има и 5 вида заплахи срещу пиратството, наглоста стига до там, че тормозят легални клиенти.
    @Григор, това с рекламите преди филма май е работа на киносалона, не на правоносителите… антракти с реклами ще създадат безумен хаос в салона (примерно пушачите ще отскочат за по цигара… други ще идат до тоалетна и т.н.).

  12. Виктор Says:

    Морфиус, е как тогава да не предпочете човек изтегленото от Маймундата, както се е изразил наскоро един преподавател във ВУЗ за торентите. 🙂

  13. Григор Says:

    @Морфиус: Ако са кратки, но повечко, няма да става. А когато правоносителите се почувстват в силата си, могат и да почнат да пускат в кината филмите с реклами. Могат даже да ги пускат на дълги блокове, и да забранят излизането през тях – законите в САЩ вече ти забраняват да изрежеш рекламите от домашен запис на ТВ предаване.

    @Виктор: Ето една хубава картинка по въпроса – помоли жената или дъщерята да ти я разкажат. Уви, трудно е да се предаде в текст…

  14. Любомир Сирков Says:

    Григор, тъкмо с някои от предишните си постинги беше оставил у мен впечатлението, че си започнал да разсъждаваш по-разумно, и ето че това тук последното ти писание напълно опровергава това.

    Ти пишеш:
    “”
    Купувам неща, за да станат моя собственост. Ако ще си останат чужди, защо да си давам парите?…
    “”
    Да – прав си. Питаш: За какво да си даваш парите? Погледни сегашния закон за авторското право – той дава и на теб, и на всички други купуващи, пълната възможност да купят това, което искаш да стане “твоя собственост” – а именно: авторските права върху дадено произведение. Вадиш съответинте пари, купуваш ги, и готово: придобиваш собственост. Оттам нататък вече можеш да правиш с така придобитите авторски права всичко, което пожелаеш. Според твоите възгледи за тези неща.

  15. Григор Says:

    @Любомир Сирков: Много се надявам никога да не започна да разсъждавам “по-разумно”.

    За разлика от интелектуалните феодали, аз не искам авторските права да станат моя собственост. Искам моя собственост да бъде копието, което купувам, и да мога да се разпореждам с него както пожелая. Да го давам назаем на приятели. Да го чета колкото пъти и колкото дълго време искам. Да си направя резервно копие, за в случай че основното пострада. А реша ли някой ден, че нямам повече нужда от него – да го продам, за да изкарам част от парите за друго. Много скандално ли звучи? Или просто леко антимонополно?

    Сегашният закон за авторските права, за огромно щастие, НЕ позволява да купиш авторските права на произведение. Само права за издаването му, и то за определен срок (до 10 години). Не се съмнявам, че това скоро ще бъде променено. Когато бъде, скоро “праводържателите” ще престанат да се интересуват от права за издаване – ще купуват единствено пълни и вечни авторски права. Който не е съгласен, ще гладува. А аз искам да храня себе си и семейството си, а не някой новоизлюпен феодал. Затова и пиша тези неща.

  16. Божо Says:

    @Любомир Сирков – произведенията на изкуството принципно се правят, за да са достъпни до много хора.
    Купуването на “правата” върху тях от един човек или организация им унищожава смисъла.

    Например ти можеш да си купиш хладилник “Либхер” ама и аз мога. Обаче ако ти купиш “правата” върху раказите на Григор, за мене (и за него) какво остава?

  17. Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Гласувайте с портфейла си Says:

    […] Grigor Gatchev – A Weblog (Personal – mostly in Bulgarian. English readers, please check the “In English” category.) « Това е моя собственост… […]

  18. Григор Says:

    @Божо: Името на Любомир Сирков ми е познато отнякъде, но в момента не мога да си спомня откъде. Върти ми се в ума нещо, свързано с Асоциация “Българска книга” – една от най-лакомите праводържателски организации. Напълно е възможно да греша. Ако обаче не греша, е доста вероятно той да знае тези неща много по-добре от мен и теб…

  19. Богданов Says:

    @Григоре – АБК са баси смотаната и алчна организация/не си плащал щанд на панаира/, но определено не са праводържател, те са браншова организация.
    Праводържатели са Организациите за колективно управление на авторските права /и прочетете го тоя закон най-сетне/.
    За останалото – държавата от няколко години издирва известни автори, които нямат преки наследници и прехвърля правата им на Министерството на културата.
    Което си е правилна практика. В Русия го решиха директно със закон.

  20. Богданов Says:

    Не се съмнявам, че това скоро ще бъде променено. Когато бъде, скоро “праводържателите” ще престанат да се интересуват от права за издаване – ще купуват единствено пълни и вечни авторски права – това няма да се промени, поне не в сегашната законодателна система на ЕС. Авторското право /в цялата му история в Европа/ си е било така.
    Другото е англосаксонската система.

  21. Божо Says:

    @Богданов – какво значение има, как се водят формално?
    Важното е, че драпат със зъби и нокти за бетонирането на монопола върху произведенията на изкуството. А кой формално ще е “праводържателят” на практика няма значение.

  22. Вени Марковски Says:

    Григоре, за възгледите на Любо Сирков виж в блога на Нели Огнянова: http://nellyo.wordpress.com/2009/12/09/data_retention-3/#comment-7155

  23. Любомир Сирков Says:

    @Божо: Авторските права не се отнасят само за “произведенията на изкуството”. Останалите ти разсъждения за хладилниците имат много общо и с разсъжденията на Григор, че “кой формално ще е “праводържателят” на практика няма значение.” Не, Григор, винаги има значение кой е праводържателят – защото той може да провежда съответната политика, която може и да е в посоката, която ти и Божо предпочитате. Именно затова те посъветвах по-горе: купи съответните права и след това ще имаш възможност да провеждаш каквато желаеш политика.

  24. Божо Says:

    А къде по-добре би било, такива “права” да не се купуват и продават.

  25. Григор Says:

    @Богданов: По мои впечатления, АБК винаги са застъпвали позиции, идентични с тези на най-големите и хищни праводържатели. Щом изглежда като патица, кряка като патица, държи се като патица и щипе като патица…

    За прехвърлянето на правата на автори без наследници на държавата – Русия са пословичен пример защо тази идея е много лоша. А именно, защото е широка крачка към вечните права, принадлежащи на един монополист. Останалото е разликата между държавата на теория (майка за гражданите, мащеха за корупционерите) и държавата на практика (майка за корупционерите, мащеха за гражданите).

    За авторските права – много ми се иска да имам твоята увереност, че това няма да стане лесно. Боя се, че ще стане, може би по някакъв заобиколен път. Например ексклузивните договори за издаване, които се преподновяват автоматично. Или нещо друго…

    @Любомир Сирков: Не, няма значение кой ще е праводържателят. Има значение как ще е уредено праводържателството. Ако е уредено така, че да поощрява монополистичните номера, “благородните” праводържатели ще фалират. Бизнесът е като река – на теория може да тече навсякъде, но на практика тече надолу. В монополистични условия laissez-faire логиката не работи. По-точно работи, но не в посоката, в която на свестните хора им се иска.

    Авторски права и аз имам, и провеждам с тях каквато желая политика – на коректност към читателите, които са моите клиенти. И съм заинтересован праводържателството да е уредено така, че да мога да живея от политиката си.

    @Божо: Според мен няма проблем такива права да се купуват и продават. При едно условие – праводържателството да бъде уредено така, че да не се позволява монополизъм. Ако бъде уредено така, конкуренцията ще върши каквото се очаква от нея. Ако не е, и да забраниш продажбата на права, начини за заобикаляне ще се намерят… В древна Асирия, за да се предотврати изкупуването и монополизирането на земята, е имало закон, че земя може единствено да се предава от баща на син. И какво? Познай колко популярно е било “осиновяването”.

  26. Божо Says:

    Аз не виждам, как ще се избегне монопола, ако се продават издателски права.
    Ако всеки може да купи такива права и да издава нещо, ще е същото, както ако не се продават, само дето там едни хора ще вземат едни пари и ще искат тези пари да са все повече и повече…

  27. Морфиус Says:

    Продават се права за издаване на Х екземпляра от произведение (било текст, аудио или видео) на определен издател.
    Издателя издава продукта надувайки обема на книгата с едни трикове дето им се наслаждаваме у нас, прецаква качеството на аудиофайла или тъпче ДВД то с реклами.
    Идва друг издател и купува права за У екземпляра и не прави горните глупости… конкуренцията до какво ще доведе?
    До това, че вместо изданието на първия клиента ще предпочете това на втория.
    Автора/ите не губи изобщо от това, защото общия брой продадени екземпляра ще е същия (даже може би по-голям).

  28. Григор Says:

    @Божо: Ако всеки може да купи права, но неизключителни, между издателите ще има конкуренция. Сега я няма, по дефиниция. Изводът си е за нас.

    @Морфиус: Именно. И тогава издателят, който върши простотии, ще фалира, а коректният ще печели. Което е и целта на задачата.

  29. lammoth Says:

    Книгите станаха прекалено скъпи за мен, затова ги тегля от интернет. Не е нормално билетите за кино, книгите и дисковете в България да гонят европейски цени, а ние да получаваме 5-10 пъти по-ниски заплати. Няма как да си задоволя потребностите, европеецът може да си позволи 5-10 пъти книги/филми повече от мен (а дори и той тегли от торенти). Освен това към клиентите/читателите се отнасят прекалено некоректно:
    – ако си купя една популярна книга за 30 лева, а тя се окаже пълен боклук и не ми хареса, дали ще ми върнат парите за нея? Ако отида на кино и филмът се окаже пълна подигравка с интелекта ми (дори той и да е колкото на проскубана четка), и е с подвеждащ трейлър, дали киното ще ми върнат парите?
    – смешното е, че доста творци са известни именно благодарение на интернет. Ако не беше той, те щяха да са господин Никой. Това се отнася за музикалните групи, най-вече. Идват тук, пълнят зали и стадиони, печелят пари, и то защото интернет ги е направил мегазвезди. Без него феновете им щяха да са 20 пъти по-малко.
    – още по-смешно ми стана, когато преди време видях двама бивши съученици да мучат по телевизията, че счетоводната програма, която били създали, се носи из интернет. Смешното е, че тези двамцата бяха известни че разпространяваха в класа пиратски софтуер (тогава малко хора имаха записвачки), дори печелеха пари от това, а и вероятно са ползвали пиратски софтуер при работата им, и виж ги сега – бръмчат срещу пиратството. Бас ловя, че голяма част от книгоиздателите се късат да теглят филми от интернет 🙂

    Да вметна само, когато една книга много ми хареса, за задължително си я купувам 🙂

  30. Григор Says:

    @lammoth: Ако си купиш книга, която се окаже боклук и не ти хареса, можеш да я продадеш, и така да си върнеш поне част от парите. Не е перфектното решение, но все е нещо. Ако обаче само си я “лицензирал”, не можеш и това – тогава вече подигравката е пълна. Тогава е, когато рекламата може да лъже както си иска за книгата, без риск купените книги да бъдат върнати…

    За музикалните групи – точно така е. Металика, Скорпиънс и прочее си правиха тук концертите на стадиони с десетки хиляди места, и не остана непродаден билет, и билетите стигнаха на черно по над 200 лева. Ако не беше “пиратската” им популярност в Интернет, стадионите щяха да останат полупразни дори при по-ниски цени на билетите – тоест, нямаше да има как и да мечтаят за хонорарите, които взеха. И много, ама много ме съмнява дали от търговия с произведенията им щяха да получат колкото разликата в хонорарите… Не одобрявам краденето на произведения, но очевидно известността от “свободно” разпространение носи повече пари на автора, отколкото строгата комерсиализация. Но по-малко пари, и определено по-малко власт на праводържателя…

    За анти-пиратите – да, често е така. Не забравяй, че когато говори бизнесът, за каквото и да ти говори, става дума за пари. А при най-едрия бизнес – за власт. Ако трябва да префразирам Маркс, достатъчно едрият бизнес преминава от формулата “пари – стока – повече пари” към “пари – власт – повече пари”. А след това от нея към “власт – пари – повече власт”, тоест по същество започва да се изживява като правителство…

  31. Богданов Says:

    @Григоре – когато в едно ято се съберат патици, цялото ято има поведението на отделна патица. Но всяка сама за себе си си снася и търгува с яйцата.
    Пак повтарям – Асоциация “Българска книга” е браншова организация на издателите в България. Нормално е да защитава техните интереси. Но сама по себе си, тя не е носител на никакви права /и освен да събира луди пари за панаирите, нищо друго не прави, но това е отделен въпрос/.
    По въпроса за държавата – ти контактуваш повече от мен със съответния брашнови зам министър в Министерството на културата, поговори директно с него. Аз знам само факти.

  32. Виктор Says:

    Вчера по Дарик радио министърът на транспорта и съобщенията отговаряйки на въпрос на водещия Вълчев каза, че той не вижда нищо нередно в това, произведения на изкуството да се разпространяват свободно без комерсиална цел. Вълчев го питаше трябва ли да се спрат торентите. Сиреч, тоя човек, министърът, не знае закона за авторското право.
    А и не само той не го знае. А и не само министрите в това правителство… Думите му не бяха точно такива, но не ги помня точно.

  33. Виктор Says:

    Аз се изразих още по-неясно и от министъра… Значи, водещият го пита трябва ли да се спрат торентите, а министърът взе нещо да разсъждава, че ако си купи книга, нима няма право да я даде после на някого… Оттам правя извод, че той не знае закона, защото в закона имаше нещо за даване на един човек, на няколко или пък на много, както е с торентите.
    А иначе, Богданов, тая Асоциация “Българска книга” малко ми прилича на офшорка… нещо там прави, за да не е ясно точно кой го прави.

  34. Григор Says:

    @Богданов: Интересите, които защитава АБК, са интереси само на тези български издатели, които се ориентират не толкова към издаване на книги, колкото към праводържателство. Това в България са двама-трима издатели накръст. На всички останали издатели тези интереси им бъркат в здравето, най-малкото защото сбъднат ли се, те ще фалират за една нощ. Повечето от тях го знаят. Но АБК продължава да защитава тези интереси… Изводи?

    За държавата – в Министерството на културата разговорът е труден. Преди два-три месеца внасяхме становище от екипа на Уикипедия за безумния им закон, че за разпространяване на изображения на културни ценности се дължат пари на някого. Така си “съобразиха” закона със становището ни, че ми иде да им скъсам юридическите дипломи. Аз, дето на съм юрист. Тези хора не са наясно с неща, за незнаенето на които късат без право на обжалване в първи курс право. Или се надяват околните да не са наясно…

    @Виктор: Едно е да твърдиш, че законът го разрешава, друго е да твърдиш, че ти не виждаш нищо лошо. Не зная точно в какъв контекст го е казал министърът, но ако е в контекст на лично мнение, това не значи, че той не познава закона.

  35. Виктор Says:

    Точно от контекста разбрах, че тоя министър не знае закона за авторското право. Даже по едно време вмъкна реплика от сорта, че когато еди какво си, тогава законът за авторското право трябва да важи. Общо взето симпатичен човек. Обаче като не е наясно, може би е по-добре да говори по-малко.

  36. Emil Nachev Says:

    Прекрасна статия. Напълно поддържам казаното в нея. Нима труда на инжинера, на преподавателя, на лекаря, на научния работник и т.н. не е интелектуален труд? Жалко, че не сме ние хората, които могат да решат този въпрос. Ние сме независими, защото нищо не зависи от нас.

  37. Красимир Гаджоков Says:

    Макар да не съм съгласен с тезата на Григор, едно голямо име от областта на изкуството се изказва в полза на безплатното изкуство:

    http://gizmodo.com/5747656/francis-ford-coppola-maybe-the-downloaders-are-right

    Доста радикален и уникален аргумент, не съм го чувал в българските дебати по въпроса ….

  38. Илия Базлянков Says:

    @lammoth – “ако си купя една популярна книга за 30 лева, а тя се окаже пълен боклук и не ми хареса, дали ще ми върнат парите за нея?”

    Това е много рядко, но го има по света. Попадна ми една книга на австралийско издателство с обещанието, че ако не се хареса на читателя, ще му върнат парите само срещу касовата бележка.

  39. Виктор Says:

    А, Илия, да отбележим, че така е правил и Шарканът, който коментира чат-пат тука. 🙂 Нали, не когато си е купувал книги, а когато е продавал своята.

  40. Григор Says:

    @Красимир Гаджоков: Мисля, че Копола говори за друго нещо. Той подкрепя не тезата, че не трябва да се допуска монополизъм и феодализъм в търговията с изкуство, а че изкуството трябва да бъде безплатно. Много различни неща са.

  41. Божо Says:

    Все съм се чудил, защо като че ли говорим на различни езици с хора като Гаджоков и не се разбираме.
    Сега започвам да схващам. Такива хора явно разсъждават по някаква схема, без да слушат аргументите на опонентите.
    Зад лозунгите “няма безплатен обяд” и “сиренето е с пари” не забелязват, че опонентът не иска безплатен обяд. А че сме писали много пъти, че не искаме творците и артистите ( а и издателите) да работят без пари, точно обратното, някакси не го забелязват – явно лозунгите са прекалено големи и закриват хоризонта.

  42. Красимир Гаджоков Says:

    @Божо, @Григор: не съм имал предвид че тезата на Копола e по някакъв начин свързана с вашата теза. Дадох го като пример че не съм чувал подобна теза въобще в дебатите в България. тя е коренно различна, но е все близка то тях поне във философията си.

    И нека си говорим с аргументи, а не с квалификации (@Божо).

    Моята теза, развита и защитена много подробно в коментарите към публикацията на Григор преди няколко месеца е, че автора е собственик на труда си и трябва да има право какво да прави с него – дали да преотстъпва правото за публикуването му изключително, или неизключително.

    И да може да е свободен да решвав който си иска бизнес-модел за да печели: дали да публикува безплатно на интернет едно или няколко произведения и да породи интерес, а след това да продава следващите; или да даде право на издателство да продава всеки екземпляр/употреба от даден човек на негово произведение.

    Защото някои предложения на Григор звучат много странно – освен ако не приемем че има някаква фундаментална разлика между правото на собственост върху произведени *материални* неща и на *нематериални* такива. Ако е така, то дискусията е философска и няма как да докажеш абсолютно и еднозначно “единствено правилна” позиция.

  43. Григор Says:

    @Красимир Гаджоков: Не виждам никаква прилика между философията, че авторите не трябва да получават заплащане за труда си, и философията, че от труда на авторите трябва да печелят авторите, а не монополисти посредници.

    Разлика в становището, че авторът трябва да е свободен да решава какво да прави с труда си, нямаме. Имаме разлика в становището дали едрият прекупвач на права трябва да е свободен да изнудва автора и да го принуждава какво да прави с труда си.

    Между правото на собственост между материални и нематериални неща няма разлика. Има голяма разлика между неексклузивното (немонополно) и ексклузивното (монополно) право на собственост.

    Най-сетне, има голяма разлика между това да оставиш двама души да търгуват помежду си както сметнат за добре, и да оставиш по-силен побойник да пребива по-слаба жертва както сметне за добре.

    Надявам се да съм обяснил причината за разминаването ни достатъчно ясно.

  44. Божо Says:

    освен ако не приемем че има някаква фундаментална разлика между правото на собственост върху произведени *материални* неща и на *нематериални* такива.

    Няма какво да “приемаме”. Разликата е гигантска.
    Всъщност проблемите идват от опита да се приравнят нематериалните “неща” към материалните и от там всички изкривявания и недомислици. А начин за приравняване всъщност няма.

    По-точно върху нематериалните “неща” не може да има никаква собственост. Единствено трябва да се разработи адекватен механизъм за заплащане труда на авторите, което е много трудно. Защото не зависи само колко време е изразходвал авторът, но има връзка и с това, до колко се харесва произведението, т.е. много субективни фактори. Тоест пак опираме до невъзможността за приравняване на материалното и духовното произведение.

    Иван Попов го е казал много по-добре:
    http://chitanka.info/lib/text/2035/4

  45. Красимир Гаджоков Says:

    @Grigor: добре де, колко пъти ще се връщаме на едно и също нещо, ще тъпчим на място, все едно не сме го правили толкова пъти досега?

    Защо въобще намесваш “прекупвача” ? Да не би авторите да са задължени да минават през прекупвачи? Всеки автор е свободен да си отпечата книгите сам – сам да търси печатница, да преговаря за цена на отпечатването. Също е свободен сам да ходи по книжарници (или фирмите, които ги притежават) и да договаря с тях да му продават книгите. И след това – да си плаща реклама за да се чува за книгата му.

    И тази му свобода, на автора, не е от днес – винаги я е имало. Не говорим дори за новите технологии, където е неимоверно по-лесно дори – не е нужно отпечатване въобще, не са нужни книжарници. И струва хиляди пъти по-евтино, и става хиляди пъти по-бързо.

    “Прекупвача” е възникнал не заради друго, а защото на много АВТОРИ не им се е занимавало с всичките тези дейности. Те са искали само да творят.

    И силата на “прекупвача” неимоверно намаля с интернет – по изброените вече по-горе причини.

    Ексклузивните права за някакъв продкут са вид свобода на пазара – притежателят на продукта преценя, че ще спечели повече или пък просто така му харесва. Може да му харесва начина, по който дадено издателство прави промоция. И да не иска други да го правят. Може да държи книгата му да се продава скъпо – просто заради престиж. Това е негово СВЕЩЕНО право.

    Нежелаещите ексклузивни права автори също имат ПЪЛНАТА свобода да не сключват такива договори. Нещо повече – както вече казах, имат правото въобще да не минават през прекупвачи. Ако имат желанието да се занимават с всички останали дейности – поемат си риска и това е.

  46. Григор Says:

    @Красимир Гаджоков: Не ми се сърди, казвам го с най-добри чувства – но май живееш далече, не просто от България, а от реалния свят. Някъде в света на лозунгите, както каза Божо.

    Да си намериш печатница никак не е трудно. Трудно е да си продаваш книгата после. В България има 2 разпространителски вериги, и двете играят картел, тоест реално има монопол. Как се работи в такива условия може да ти разкаже примерно Калин Ненов. С помощта на няколко десетки ентусиасти-доброволци той успява да разпространи, чрез малки независими книжарнички, Интернет и всички други възможни начини, тиражи от порядъка на 500-1000 броя. Повече няма как, независимите са твърде малко. А монополистите ти обръщат внимание само при условия от сорта на 50% отстъпка от коричната цена. Имаш ПЪЛНАТА свобода да си разпространяваш книгата на загуба, или да си я държиш в чекмеджето. За теб не знам, но за мен това е точно свободата на ядене една друга между акулата и хамсията.

    И не само в България е така. Кори Доктороу, който е един от най-популярните автори на фантастика, неведнъж е писал за опита си с големите западни разпространители, и особено с тези онлайн. Боя се, че този опит е твърде различен от идеите ти – всъщност, точно противоположен. Превел съм едно негово есе, “Как да унищожим книгата” – в него споменава за опита си, може да ти е полезно. Ако смяташ, че Интернет реално променя нещата, ще ти предложа да го докажеш, като създадеш един реален конкурент на iTunes или Amazon. Ако случайно не можеш (както подозирам), ще те помоля да разказваш другаде за свободата на авторите.

    Ексклузивните права за всеки продукт са вид свобода, само че не на пазара, а за монополиста. А пазар и монопол са взаимно изключващи се понятия: където има монопол, няма пазарни отношения. Пише го във всеки учебник по икономика. Ако държиш на свободата на монополистите, няма да се разбереш не само с мен, но и с никоя развита държава. В учебниците по икономика пише и защо точно. Прочети ги, полезно е. Ако идеологията не ти пречи. Ако ти пречи… вероятно няма още дълго да тъпчем на едно място. Просто защото ще престана да ти отговарям.

  47. Виктор Says:

    Прочее съвсем случайно един познат ми каза, че един от българските мобилни оператори вече пуска книги на PDF, с някакъв ключ, уж само ти да можеш да си ги четеш на телефона. Имало безплатни книги, Йордан Йовков (нали го освободиха скоро), но има и платени, за 2,3 лева, за пет лева, за десет лева. Като си изтеглиш например книга за десет лева, прибавя ти се към сметката за телефона и така…

  48. Божо Says:

    Даа, вървим с бодри крачки натам – http://www.gatchev.info/blog/?p=294

  49. Отново за авторското право и обучението по ИТ « Блог на Zelenkroki Says:

    […] за най-близките часове при единайсетокласниците ми. Това е моя собственост… – статия, която е насъбрала достатъчно дълга […]

Leave a Reply