И пак за доносниците

Поредната комисия на тема “досиета” избълва поредния списък “доносници”. Писал съм вече някои неща по тази тема – тук, тук, тук и тук. Още тогава споменах – ще ни бъде сервиран просто поредният пример как който слушка досието му ще бъде скрито. (В списъка ги няма хора, за които преди е било официално оповестявано, че са доносници.) И как, ако някой не слушка, пък може да се сдобие с досие, взело се отникъде. (Знам поне един такъв случай от оповестените, със сравнително висока вероятност да е истински; по-долу ще разкажа за него.) С може би малко истински досиета в списъка, за подправка.

Няма да забравя каква погнуса изпитах още по времето на Великото народно събрание, когато беше обявен за доносник Бойко Димитров – синът на Георги Димитров. Първата ми реакция беше да тържествувам: още един комунист доносник! След това обаче, като прочетох обявеното, щях да повърна. Бил вербуван на 17-годишна възраст, вероятно с типичните уверения за служба и защита на родината. 17-годишен хлапак, пълен с идеализъм – ако някой беше дошъл да вербува мен на тази възраст, да браня страната си, най-вероятно щях да приема с удоволствие. Наивник, да – но който на тази възраст не е наивник, не е човек… Призля ми. И се замислих – докъде ли стига мерзостта и низостта на вербовчиците? “Просто работа, нищо лично”…

Отговорът за мен дойде от последния списък, и по-точно от един от случаите в него. Нямаше да ми говори нищо, ако по семейна линия не знаех парченцето информация, което осветлява нещата.

През март 1976 г. майка ми кандидатства за преподавател по английски език във Висшия икономически институт. С ясното съзнание, че няма да го бъде. Внучка на (набедени) кулаци да стане преподавател в елитен соц-вуз – през тия години това още беше трудно мислимо… Но когато си с десетгодишно дете на ръцете, а майка ти и баща ти са болни старци с ниски пенсии, се хващаш и за сламка. Анонимен изпит, със задачи по английски език – може и да има шанс.

На 1 април, съвсем не на шега, излизат резултатите. Майка ми е втора в класирането, на няколко стотни след първия. Тогава и се запознава с него – млад симпатяга с наистина великолепен английски, на име Димитър Стефанов… На 3 април обаче идва шокът – повикана е, за да й кажат, че е назначена. На въпросите й “Нали съм втора – мястото е едно, как така?” отвръщат с оня поглед, който ти казва да не питаш за някои неща. Кой знае – може би Митко се е отказал, или да са го отхвърлили заради още по-“вражеския” произход от този на майка ми… А на 10 април внезапно бива обявено още едно свободно място за преподавател по английски. И, тъй като все пак е бил първи на изпита, го заема Митко Стефанов, без допълнителен конкурс. Логично и справедливо.

Бях забравил тези неща, но когато попаднах на името на Митко в списъка на доносниците, се стреснах, и прочетох изнесеното много внимателно. Второ главно управление – контраразузнаване. На соц-български – слухтене около чужденци. Вербуван на 3 април, заведен на отчет на 10 април 1976 г.

Нещата са ясни. Викнали са Митко и са му обявили, че го дисквалифицират от конкурса заради произхода му. Тях какво ги вълнува, че той е с възрастни родители и прочее? Да не се е раждал в такова семейство. Те са лошите ченгета… Дали са му 2-3 дни, да изпита докрай горчилката и несигурността, след което се е появило доброто ченге. С увещанията за служба на родината, измиване на петното на произхода, справедливост и признание най-сетне за рода му, работа единствено срещу чужденци… И Митко, като потомствен патриот, е приел. Толкова сладко поднесена покана, в толкова черен и безнадежден момент…

Мисля си с ужас – какво ли щеше да бъде, ако първа в класирането се беше оказала майка ми? Разликата е била няколко стотни – една правописна грешка. На вербувачите надали им е пукало кого точно ще изнудят по мръсния начин, жена даже ще е още по-лесно. С дете и възрастни родители с малка пенсия, бъхтеща от зори до мрак срещу най-мизерната възможна заплата. При толкова сладко поднесена покана, в толкова черен и безнадежден момент… Една правописна грешка – и сигурно щях да намеря в този или някой друг списък нейното име.

(А вашите родители? За колко се е разминало на тях? И сигурни ли сте, че им се е разминало, а не пазят позорната тайна, разкъсвани всеки ден от нея – не от страха, че ще ги разкрият, а от срама, че са се поддали на шантажа, или са се подвели по измамата? Ако се окаже, че не им се е разминало, как ще се чувствате?)

Имам познати, които казват – дайте да унищожим тези досиета, да изличим тази рана. Но не съм съгласен. Също съм писал и преди защо.

Имало е немалко доносници, които са топели другите и са им вършели мръсно с неизказано удоволствие. Отмъщавали са на околните заради собствената си безстойностност, ненужност и мръсотия… Имало е и немалко, които са го правели заради облагите – аз да докопам поста, или публикацията, или наградата, какво ми пука за тези, дето ще ги накисна?… Но мисля, че най-много са били вербуваните насила, или с изнудване, или с измама. Точно такива жертви на системата, както и тези, за които са донасяли, или е трябвало да донасят. Истинските злодеи, надзирателите в концлагера “Народна република България”, са не те – а техните вербовчици.

Защо във всички списъци на служители на “службите”, изнесени досега, няма нито едно име на вербовчик? Изнесени са вече над 300 имена на “агенти”, на тях трябва да се падат поне десетина вербовчици. Къде са?! Няма как молохът на “социализъма” да е стоял във въздуха, без крака. Кой крие краката му, и защо? Не стои ли именно на тях днес молохът на “капитализъма” по български (“мутрирал социализъм” ми се вижда по-точно определение – защо ли)? И ако стои на тях (а защо иначе да бъдат така старателно пазени и крити), какъв да очакваме да бъде – като в белите държави? Кога, след колко време?… Във фантастиката на крака на хиена може да стои тяло на благороден елен, но в реалния свят на тях стои винаги и без изключение хиена. Докато не престанат да бъдат крака.

И не, не е безсмислено да задавам този въпрос! Точно както не беше безсмислено да чистя падналите камъни от планинския път. Може да съм почистил твърде малко, но съм направил каквото беше по силите ми. Ако всички, които ги подминаваха, бяха направили същото, това щеше да е най-перфектният път на света. Аз свърших моята част от работата – имам правото с чиста съвест да ги посоча с пръст и да кажа: “Живеем в кочина заради вас. Вие сте, които я осирате.”

Ако достатъчно българи зададат този въпрос, и не мирясат, докато не получат отговора му, в доста кратък срок държавата ни изведнъж ще започне да се чисти и оправя. Ако ли не го направят – какво пък, те и децата им ще живеят в държавата, която са си създали, живота, който са си заслужили. Аз пък някой ден ще се предам, ще си избера държава с по-нисък процент на добитъците, и ще отида там. Наистина ми е писнало да живея в обор само защото достатъчен процент от околните са добитъци – аз съм човек, и съм се потрудил за правото да живея в нормален дом. Заслужил съм го. И за себе си, и още повече, за децата си. Нямам право да ги заключа да растат в обора при добитъците, сред смрадта и миазмите им, само защото аз съм роден там.

… Отклоних се от темата. А тя има още един важен аспект.

Вече зная за случаи от соц-времето, когато вербовчици са отчитали за “вербувани” нищо неподозиращи хора, и дори са писали доноси “по материал от тях”. Отчетност, план… Насрещни планове… Преизпълнения… И все по-често чувам за старателно допълнени или дори написани специално досиета, с които да бъдат шантажирани по-непослушни или пък ключови хора. “Ей оня, кривия, видиш ли го? Така ще те подпише, че сам ще се кълнеш, че си бил ти…” Така че нямам много вяра на отваряните днес досиета – но това е само началото.

Не съм, и не вярвам да стана някога много ключов човек. Непослушен обаче съм бил винаги, и смятам и да бъда завинаги. Така че рано или късно сигурно някъде ще се пръкне мое досие – дебело и с пикантни доноси, “писани” и “подписани” от мен. Може би социалистическо. Може би постсоциалистическо. Топящо мутри или политици, руснаци или американци, в зависимост от кой ще е тогава силен, и ще се почувства заплашен. Или прости изстрадали хора, ако ще е за консумация на масмедии… Ако не се появи, значи не съм си свършил работата на този свят както трябва. Не съм изплашил, засегнал и притиснал достатъчно тези, които ни учат колко е сладка ярмата, колко са удобни оглавникът и поводът, и колко са полезни доенето и стригането.

Затова и смятам още в първия ден, когато ми остане малко свободно време, да отида и да подам молба към съответната комисия (и да науча коя е тя, и къде се подават такива молби). За разкриване на всякакви мои връзки с всякакви ДС-та, ако имам такива. Досега не ми беше хрумвало, че има смисъл, и че може да се наложи – но като гледам текучеството на досиетата, се замислям. (Не че няма да мине време, и някой да каже: “Той тогава е публикувал в блога си фалшификат!… Какво, истинският документ с печата ли? Осигурил го е някак, такива като него имат връзки навсякъде…” И хората да му повярват. Но не ми пука.)

Искам да знам дали вече няма нещо по мой адрес. Било съчинено още по соц-време от някой пре-отчетен вербовчик. Било скалъпено тайно в по-скорошно време… И смятам да публикувам резултата тук, дори ако е тлъсто досие със “собственоръчни” доноси. Ако ще никой да не ми повярва, че не съм бил кука, истинските им автори вече няма да могат да ме шантажират с тях. Което е едно чудесно отмъщение за мръсотията им.

И бих приканил всеки да направи същото.

Какво ли ще се случи, ако аз или вие се окажем с дебели досиета? Не зная как ще съдят другите. Но знам какво ще мисля аз за тези, които са публикували досиетата си.

Едно друго име в публикувания списък е това на Александър Маринов. Бивш председател на софийската градска организация на БСП, бивш член на ВС на БСП. Той надали подозира за съществуването ми, но аз го познавам задочно доста добре – и искам да разкажа за него.

Някъде през 1996 г. той внезапно започна да се оттегля от дейността на БСП – още по времето, когато нямаше признаци за разклащане на управлението й. Не помня точния график, но пет години по-късно той вече изобщо не беше неин член. И което е по-странно за тази кариера хора, нямаше луксозни коли и вили, работеше не особено доходни професии, и се простираше според скромна черга… Неведнъж е разказвал за причината за оттеглянето си – как след среща с бедни, гладуващи пенсионери-симпатизанти попаднал на кьорсофра във ВС на БСП ли, в нейния тогава Министерски съвет ли, и не понесъл контраста, и започнал да се отдръпва. Говорил е публично как именно той е държал контактите на БСП с Мултигруп и с разни мутренски фирми, и се е разкайвал и извинявал за това пред всички. (Вместо да капитализира тези контакти в тлъсти позиции, участия в бордове, луксове, пари, власт…) Напоследък е обикновен журналист в един от най-антикомунистическите вестници – “Гласове”. В много други вестници сигурно с удоволствие биха му предложили място, и вероятно далеч повече пари, особено ако си мълчи – но е избрал там. Защо – той си знае.

Информация за него изтече (няма да споменавам къде) още преди официалното обявяване на списъка. Маринов беше шокиран, и категорично отрече да е имало такова нещо. В списъка пише – дал съгласието си домът му да се използва за явка на агенти. Не е кой знае какво, но хвърля петно… Реакцията му беше, че след като е разказал какви неща е вършил във ВС на БСП, съгласие за явочна квартира е твърде дребно, за да си струва да мълчи и отрича за него. Звучи ми логично. Всъщност, дори само това, че е бил член на ВС на БСП през това време вече говори по-лошо, отколкото да е дал някога такова съгласие, и той го знае, и никога не го е крил – но за квартирата отрича. И е пуснал молба за пълно изнасяне на данните му. Срокът за обработка е един месец…

Не зная какво ще излезе след месец – само косвени данни, или и реални подписани документи, истински или фалшиви. Но си мисля, че не ми пука давал ли е съгласие преди повече от 20 години, или не. Преценявам го по това какъв е и на каква кауза служи сега. Дори ако наистина е направил тогава грешката, тя не е като да е топил невинни хора заради удоволствието или придобивките – по моите критерии заслужава без колебание прошка и забрава. Особено след осъзнаването и отдръпването му от позиции, за задържането на които немалко хора биха убивали. Отдръпване от срам, заради съвест…

Това за мен приключва въпроса с Александър Маринов. И смятам да приключа по точно същия начин въпроса с всеки, който при проверката открие на свое име досие, и има смелостта да го оповести. Каквото и да съдържа досието му, ако е имал смелостта и силата да го покаже, и да поиска прошка (ако наистина е вършил тези неща), за мен ще е удоволствие и чест да го познавам.

Това според мен е и истинският начин досиетата да бъдат “изгорени”. И може би е все някаква прелюдия към издирването не на жертвите, а на палачите в концлагера.

Защото единствено свободният от властта на досието си има силите и желанието да издири палача си, и да осветли и него. А има бъдеще единствено страна, в която светлината върху подобни палачи е безпощадна. Не е ли, с времето още много българи ще идат по други държави, а останалите един ден ще открият, че някоя друга държава е дошла тук. И вероятно ще въздъхнат с облекчение, след всичко, което ще са видели и преживели.

11 Responses to 'И пак за доносниците'

  1. проф.Янко Янков Says:

    ДОСИЕТАТА НА ДС (21)
    http://iankov.blogspot.com/2007/09/21.html

  2. Michel Says:

    Темата за досиетата винаги ме натъжава… И може би малко сме позакъсняли с частичните отваряния на стари папки… 1989 беше почти преди две десетилетия… 🙁

  3. Тихомир Димитров Says:

    Ми, истината е проста. Едно време всеки втори беше доносник. Но тези хора не са престъпници, автоматично. Те са просто обикновени, зависливи клюкари, които са избрали по-лесният начин за оцеляване в един терористичен режим или пък са били принудени да го изберат. Бяха вълчи времена. Българинът е клюкар по душа, а комунистите се възползваха от всички слабости на народопсихологията, в ключително и от тази типична черта. проблемът възниква, когато изявлени доносници продължават да заемат върховните места в администрацията и до ден днешем, като мосю льо президон, например. Това обезсмисля прехода. НО всеки народ си заслужава управниците. Ниуе ги избираме тези хора, те са от нашите семейства, живели са в нашата страна, учили са в същите училища като нас, възпитавали са ги същите родители. Щом това и толкова е “елитът”, който можем да излъчим, значи сами сме си виновни….

  4. Григор Says:

    @Michel: Абсолютно съм съгласен. А най-лошото е, че ако не я разчоплим докрай, сред всичката болка и смрад от това, тя ще продължи да трови живота ни. И този на децата, и на внуците ни…

    @Тихомир Димитров: Уви, точно така е… Вече почвам сериозно да се чудя – няма ли някаква алтернатива? Нещо, което да можем да направим, за да променим състава на “елита” ни, на практика, реално и с резултат?…

  5. chernobyl Says:

    Този списък, както всеки източник на информация, е предназначен за мислещи хора, които да проверят фактите и обстоятелствата и да си направят правилни изводи. А ето и част от интервю с член на комисията:

    “Виждаме случаи на съгласие за сътрудничество от хора, които на практика не са можели да откажат. Това се забелязва най-вече сред земеделците, привърженици на Никола Петков, в ранните години на тоталитарната власт. Например двамата братя са убити, третият е следствен и същевременно го вербуват.”

    “Откривам следната схема, по която се е работело: следствено дело – въдворяване, което означава изселване или изпращане на лагер, – профилактична беседа – вербуване – откриване на дело. Спрямо тези хора е упражнявана системна и пряка репресия. В обстоятелствата, в които са се намирали, трудно може да се говори за користни подбуди на съгласието им да сътрудничат. За кариерно издигане или за по-комфортен живот като мотив изобщо не може да се говори.”

    “Но тези съдби не можем да представим. Ние изпълняваме закона и просто обявяваме принадлежност. Хубавото е, че архивът е публичен. И всеки, който иска, ще може да дойде, да чете и да разбере за какво става дума във всеки отделен случай. Пак казвам – в досиетата се крият различни съдби.”

    http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=373797

  6. Григор Says:

    @chernobyl: Хубаво е това повече хора да го знаят.

    А още по-хубаво е повече хора да проявят желание за откритост. Вече е важно не толкова имаш ли досие, а да няма как да те изнудват с него. Стореното няма как да се върне, но не бива да допуска човек да го изнудват да сторва и още…

  7. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Кандидатите за депутати - 2: Мнението ми Says:

    […] Маринов. Само че ми говори доста, и то не лоши неща. Вече съм писал за него преди. (Резултатът от поисканата от него проверка по […]

  8. ekaterina ivanova Says:

    Покъртително!
    Едно време всеки втори е бил доносник – завистлив клюкар, които битува във всекидневието ни и днес. Невероятно, но факт – все още има хора, които разчитат единствено на перфектно усвоените някога манипулации и на тяхната ефективност и днес.
    Бих желала да да отворя собственото си досие, както и досието на моя “близка”.
    Ако някой може да ми каже какъв е пътят, ще му бъда благодарна.

  9. Григор Says:

    @ekaterina ivanova: За собствено досие пътят е през Комисията по досиетата – аз отворих моето там. Но чуждо досие не знам дали има как да се отвори. (Затова пък има какво да се мисли за човек, който е отказал да си отвори досието. 🙂 )

  10. МОНК Says:

    БЪЛГАРИНЪТ Е / ЩЕ Е ДОНОСНИК ВЪВ ВСЯКО ВРЕМЕ. ТАКИВА СА ХОРАТА БЕЗ ОБРАЗОВАНИЕ, БЕЗ КУЛТУРА И БЕЗ ЦЕННОСТИ.

  11. Григор Says:

    @МОНК: Не съди за българите по себе си. Повечето не са като теб.

Leave a Reply