Смехът е странно нещо. Израз на веселба, удоволствие, радост. И, като правило, на взаимност – човек рядко се смее сам. Дори когато го прави, обикновено е с някакъв виртуален събеседник – книга, филм, спомен… Едно от най-красивите и слънчеви неща в човека е. Кога момичето е красиво? Когато е усмихнато, разбира се.
А как е възникнал смехът, и откъде се е появил? Ние сме продукт на еволюцията си, или поне аз смятам така. С какво ни е бил полезен смехът? Дали е прав един брадат и остроезичен княз на смеха, когато казваше: “Светът е оцелял, защото се е смял”?
Ако видите маймуна да се усмихва, не мислете, че ви се радва. При тях това е най-обикновено озъбване. Израз на заплаха. И това е вградено на биологично ниво – пеленачетата на 6 месеца вече отговарят с положителни емоции, когато видят майчината усмивка, докато маймунчетата се присвиват и плашат.
Поуката не е само да не се усмихвате на малки маймунчета. Освен при хората единствено при домашните кучета тази гримаса е свързна с положителна емоция – и се смята, че това е резултат на човешката селекция. Как така зъбенето се превърна в най-положителната от човешките емоции?
При маймуните обикновено или водачът, или групата заедно се зъби на някой по-слаб. В първия случай нещата са ясни – водачът заплашва потенциален съперник (или неподчинил се). Ако съперникът не приеме заплахата, той потвърждава, че не оспорва йерархията, и нещата могат да се разминат без схватка. Този механизъм е унаследен още от по-ранните стадни животни. Възникнал е и се е наложил, защото позволява йерархията в стадото да се поддържа без постоянни кръвопролития, и така прави стадото като цяло по-силно и конкурентноспособно.
Вторият случай е по-интересен, и е почти специфичен за приматите. При него индивидите участват в зъбещата се група не само за да защитят йерархично положение, дори не толкова заради него – йерархията им сортира индивиди, а не групи. Участието заедно в тази група дава на отделните индивиди усещането, че са част от “силните”, и че лошото отношение е насочено към някой друг – тоест, обогатява спектъра на социалните отношения в стадото. Следствията са много, и почти всички са полезни от еволюционна гледна точка.
Не е известно какво е било положението при питекантропите. Но ако вземем за техен модел подходящите измежду околните ни, веднага ще забележим – при тях смехът идва на практика единствено в качеството на присмех, подигравка. Те никога не се надсмиват над себе си, и не са способни да приемат веселбата над тях иначе, освен като обида… Така при питекантропите вероятно нещата са били подобни.
Как озъбването се е превърнало в подигравка? Следете днешните питекантропи. Те се присмиват, когато са много по-силни от “жертвата”. Особено добре го правят, когато са група срещу един. Веднага се забелязва близостта с маймуните – просто втората сигнална система е позволила зъбенето да придобие словесен вид.
Еволюцията е добавила обаче и още една крачка – омекотила е малко бруталността на “зъбенето”. Така е ограничила вътрегруповата агресивност, точно както механизмът на зъбенето е ограничил малко вътрестадната.
От питекантропите насам еволюцията на смеха е продължила, но основният му елемент се е запазил. Ние винаги се смеем не по принцип, а на някого, дори ако това е на някой абстрактен, или на себе си. Припомнете си няколко популярни вица, или хумористични лафа, и се опитайте да определите над кого се присмиват те – никак няма да ви е трудно. Без осмиван няма смях – уви, усетът ни за хумор още не е дорасъл до веселие, което да не е на нечий гръб. Изключително рядко се смеем просто от радост, заради силната положителна емоция – и толкова.
Еволюцията се е изразила основно в ограничаването, до пълно премахване на лошото отношение от “присмеха”, или до използването му като база за някакво изразяване на положително отношение. То бива основно два вида: близост и самоувереност.
Смехът като демонстрация на близост е еволюционно наследство от присъединяването към присмеха като израз на приемане в “групата на силните”. Него демонстрираме, когато разказваме например виц за пияници. Всички се присмиваме над пияния, и по този начин се присъединяваме към обща група. В същото време, обектът на присмех вече е абстрактен, и това е лишило смеха от неприятния момент на подигравката.
Друг вариант е, когато се смеем над себе си. В този случай смехът ни е израз на увереност в себе си – тоест, косвена демонстрация на сила, позиции и т.н. “Ето, вижте, мога дори да се зъбя на себе си, без да ме е страх, че позицията ми в йерархията ще пострада.” (Разбира се, не говоря за смачканите хорица, които се правят на клоуни, за да умилостивяват силните.)
Преходът от единия към другия вариант се улеснява от ефекта на доверието. Ако някой се надсмива над себе си пред теб, те кани в обща група за смях – и при това ти има доверие, че няма да го използваш срещу него. Затова и хората, които се шегуват над себе си (ако не се опитват да ни се подмажат с това) биват приемани много положително. Те ни казват: “Аз съм много силен, но и ти имам много доверие”. И маймунката в нас охотно приема поканата.
А приела я веднъж, тя вече не иска да загуби придобитото. Присъединила се е към някой силен и добре настроен към нея. А когато също реши да покаже доверие и добра настроеност, и другият не злоупотреби с тях, резервите започват да се топят. Членовете на “групата” започват да се ползват със социален кредит един пред друг.
И, без маймунката да усети, еволюцията надгражда още един слой в нея – слоят на човека. Способният да съчетава силно чувство за достойнство с висока търпимост към околните – защото е разбрал, че неговото достойнство бива пазено когато той пази чуждото. И, ако наистина е надраснал маймунката – да осъзнае, че даването на социален кредит също е форма на достойнство, а не само демонстрация на сила и увереност. (Всъщност, те са едно – как да ги разделиш?)
Ето така от маймуната става човек. Уж постепенно и по малко, а с времето извървява огромен път, пътя от зъбенето до смеха.
Който пък е частичка от един друг път – от калта към звездите.