Grigor Gatchev - A Weblog

– Приятели ме предупредиха, и гледах набързо няколко от предаванията на Music Idol. Прави се оказаха – Фънки наистина се държи като боклук. Не като човек, дошъл да търси таланти, а като мутра в бащинията си. Това не бива да се търпи.

– И какво ще направиш?

– Ще измисля нещо. Примерно ще призова хората да бойкотират предаването му.

– Пука му на Фънки за теб. Ще си го премести в другия джоб. Той паричките си ги взима.

– Мога да постъпя и по-грубо.

– ?

– Да призова недоволните от него хора да бойкотират стоките и услугите, които се рекламират в предаването му. И да убеждават всички около тях да направят същото.

Строго погледнато, не зная дали сценарият на предаването не е такъв – Фънки да е “лошото ченге”. Не го познавам лично, и не зная дали сценаристите не са му написали мутренско-самодоволните реплики. Но и не ми пука особено. Ударя ли по рекламите, ще остане без финансиране предаването. Нека тогава Фънки (или който и да е друг там) да си прави сметка полезни ли са му простащините, или ако няма власт да ги махне, да прецени иска ли да работи с такова предаване.

Много се изписа, че Music Idol е отвратителна пародия на оригиналния American Idol. (Един мой приятел се изрази феновски, но точно – “все едно орки са го правили”.) Миналогодишният беше полу-пародия, но този е отврат. Вместо реалните таланти се подбират и избутват недоразуменията, които да разсмиват и отвращават зрителите. Вероятно с глупавата презумпция, че така ще го гледат, и ще се ангажират да пращат SMS-и повече хора. (За разлика от американското предаване, което се издържа изцяло от реклами, българското се издържа основно от SMS-и с гласувания. Може би точно на тази разлика в издръжката се дължи разликата в ориентацията и качеството.)

Music Idol е само едно от стотиците, може би хиляди подобни предавания по всякакви медии, правени като за пълни идиоти. Или пък като за хора без капка усет за красота, или морал, или съвест, или доброта, или всичко това и още други неща накуп. Не покажем ли на авторите им, че искаме храна, а не помия, ще ни наливат в устата помия, докато не загрухтим… Много от тях обаче просто не разбират от дума. Някои просто не могат да произведат друго, нечии чичови-лелини-братовчедови са, и те самите не правят разлика между храна и помия. Други пък я правят, но се чувстват като мутри в бащинията си, и не им пука.

И двете групи обаче имат едно чувствително място – джоба. Отдръпнат ли се рекламодателите им, моментално ще ни чуят. А обявим ли ние бойкот на рекламираните при тях неща, в знак на протест срещу политиката на предаването, много рекламодатели ще предпочетат да се изтеглят. И на тях джобът им е чувствително място.

Вече сякаш чувам: “И какво като им обявиш бойкот? Пука му на някого…” Не е така.

Независими масмедии в България са на практика само блоговете. И по тази причина са интересни, и привличат читатели. Повече от половината потребители на Интернет четат поне по един блог. А Интернет използват предимно хората, които са активни, интересуват се и са осведомени, и другите гледат тях какво правят, говорят и купуват – тоест прослойката, която определя мнението на масовия потребител. (По мои впечатления, за тази им част, която чете блогове, това важи в още по-голяма степен.) Затова и блогърите имаме огромно влияние и сила в обществото. Вече поне веднъж сме използвали тази сила на практика – само няколко души, уж смешно малко, уж без надежда, но сработи, и получихме резултат.

Нужно е просто да си повярваме, да разберем, че сме силни, и да обединим силите си. Без мафиотска координация, без тайни кукловодски схеми – просто като подкрепяме тези кампании на другите блогове, които ни допадат, към които бихме искали да се присъединим. Като призоваваме читателите ни да се присъединят към тях. За да живеем утре в малко по-свястна държава – ние, и децата ни.

Да разберем, че в демократичните (дори само на хартия) държави принципът “всеки се спасява поединично” е лъжа. Че са истина принципите “всеки умира поединично”, и “свестните се спасяват заедно”.

И нека едно от оръжията в арсенала ни бъде бойкотирането на стоки и услуги, рекламирани в недостойни предавания. Повярвайте ми, ще има ефект.

Бях решил, че няма да пиша на тема пожара във влака в Кардам. Ако ще да е за да съм изключение… Както обикновено, нещата стигнаха дотам да ме накарат да си сменя решението.

В деня след пожара любимият ни президент Първанов отиде… както знаете, не на мястото на пожара. Отиде на Симитли, на лов. Принципно – за вълци, но успял да удари само една лисица. Горкият. Сигурно после цял ден е бил в траур. Не за лисицата, естествено. Още по-малко пък за жертвите във влака. Гадове. Опитаха се да му развалят лова, а? Няма да я бъде тяхната…

След това канцеларията му излезе с официално съобщение, че той НЕ Е бил на лов. Че това са злонамерени слухове. Които, предполага се, целят да уронят авторитета на нашата светла, древна и мъдра социалистич… така де, демократическа държава. Че е бил на Симитли ей така, на почивка, да се разходи из гората.

(Това е вид почитане на жертвите от пожара във влака. Ловът може да е развлечение, ама Първанов не е ловувал. Разходките из гората са комбинация от личен траур с отговорно присъствие на мястото на трагедията, както подобава на президент. Ако не знаете, да знаете.)

За да е максимално ясно посланието, Първанов през следващите дни обясни, че филмът за Могилино е част от антибългарска кампания. Сигурно същата, която оклевети неговия лов, пардон, разходка – ако не знаете, да знаете. Пак тя същата сигурно твърди и че националният траур е бил отложен от 3 чак за 5 март, защото на 4 нашите евродепутати щели да се борят срещу показването на филма за Могилино в Европейския парламент, с аргумента, че още празнуваме националния си празник, и че щели после да играят хоро в парламента. Тъй де, да казваш на бялото черно право в очите, е разбираемо, ако си български евродепутат. (Както казва съветник на евродепутат, пожелал да остане анонимен, ако български политик ти каже “Добър ден”, значи е 2 през нощта, и навън е буря, дето събаря планини.) Ама и хоро да играят по време, когато би трябвало да сме в национален траур – рискуваме ЕП да вземе мерки за изключването на България от ЕС, чудя се дали не с пълно право…

Е, ние смело пробвахме, и ни се размина. Колко ли обаче се е качило налягането в парния котел на европейците, вече почваме да разбираме по спиращите един след друг еврофондове. (Ама това е резултат от антибългарската кампания и кръговете, които стоят зад нея. Ако не знаете, да знаете.)

С цел пресичане на злонамерените антибългарски клевети по адрес на Първанов, канцеларията му взе мерки. Злонамерените хакери от “Нетинфо” към момента са успели да ги избягнат, и при тях все още (към момента на писането на този запис) може да бъде намерена информация за случката (и за обуздаването на клеветниците от в-к “Струма”). В-к “Дневник” обаче не успя – след ултиматум по телефона от неизвестно кого, и заплаха с неизвестно какво, статията за ловуването на Първанов спешно е била свалена от печат. Да не сте посмели да се интересувате от кого и с какво – това е антибългарско. Ако не знаете, да знаете.

Изобщо, много неща около Първанов не знаете. Че досието му никога не е било прочиствано, ами просто си е такова несвързано по рождение. Че той и канцеларията му никога не са заплашвали медии с отнемане на лицензи чрез влиянието си в СЕМ, ами медиите просто много-много го уважават, защото е велик българин. Че не е подбрал лично ръководството на новата ДАНС по един-единствен критерий – колко верни служители са били на най-мръсните отдели на ДС – ами първо не ги е подбрал той, и второ, те не са служили в ДС, вие халюцинирате. Че той е гърбът на корупционерите във висшите съдебни органи и правителството – глупости, той е пръв борец срещу корупцията…

… И всъщност, вие какво точно очаквате да прочетете в този запис, и изобщо в този блог? С какви намерения сте тук? Не знаете ли, че да се интересувате от президента си е антибългарска дейност? Ааааа! А трябва да знаете! Незнанието не ви оправдава – и това трябва да знаете! Кротувайте си, мълчете, и всичко ще бъде наред. Иначе… да, да, знам, че никой не ви е казвал какво ще е иначе, ама трябва да знаете! Поне тези, дето сте живели при социализЪма, трябва много добре да знаете!

По-младите ли? Вижте, много е просто. Президентът – това е България. Затова е държавен глава, написано е в конституцията. Изгорелите във влака обаче не са България, за тях в конституцията нищо не пише. И за вас нищо не пише, така че и вие не сте България. А след като не сте България, вие сте враждебни антибългарски сили. Които разпространяват злонамерени антибългарски слухове. Измислени, разбира се. Някакви хора били изгорели във влак, някакви деца мрели в домовете – глупости! Вместо да се присъедините към борбата срещу тези гнусни клевети, вие четете източници, които ги поддържат. И така им ставате съучастници. Поправете се, и справедливият гняв на закона и България може да ви помилва. Ако слушкате. И тропкате. Не се ли поправите… сещате се.

И най-вече си оправете понятията за българско и антибългарско. България – това е президентът. Маяковски го е писал вече, за Ленин и Партията, четете и се учете. Щом нещо е против президента, значи е антибългарско – примерно историите, че ходел на лов, вместо да си гледа работата. Или лъжите, че в дома в Могилино децата били зле… Пробългарски са нещата, които крепят авторитета на президента и управниците – примерно истината, че Първанов не е бил на лов в Симитли, а че собственоръчно е спасил всички останали живи от влака. И че в дома в Могилино децата живеят по-добре, отколкото в Англия, и освен това там въобще няма дом за изоставени деца… Учете се да различавате злонамерените лъжи от истините. Така ще бъдете истински българи и патриоти. Ако не знаете – да знаете.

Уффф…

Какъв президент имаме ли? Какъвто сме си избрали, и какъвто търпим. Което ще рече – какъвто сме заслужили.

Този път с един чудесен призив ми гостува Калин Ненов:

Здравейте, четящи приятели!

Издателство “ИнфоДАР” и Фантазийската преводаческа школа към фондация “Човешката библиотека” подготвят проект по Европейски фонд “Култура” за превод на четири български романа към немски и английски език. Името на проекта е Tales for Europe’s Youth (“Приказки за младите в Европа“) и избраните книги са обединени от пригодността си за по-млади читатели (10 години и нагоре), литературното си качество и силната си ценностна система, която по увлекателен начин ще запознае европейците с българската култура, предания и история – каквато е целта на такива проекти.

Четирите книги, с които участваме, са:

– “За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” – Величка Настрадинова

– “Аз, грешният Иван” – Николай Светлев (интервю с автора, което акцентира върху трилогията му за Доброто и Злото)

– “Аурелион: Монетата” – колективен роман на клуб “Светлини сред сенките“, Казанлък

– “Мина, магиите и бялата стъкленица” – Весела Николова Фламбурари

Ако идеята ви харесва и искате да помагате (а значи и да станете част от екипа ни 🙂 ) – може да го сторите по два начина, и двата с краен срок 20 март:

1. Конкретна помощ: Търсим европейски партньори, които да изразят подкрепата си за проекта и готовността си да популяризират и помагат с разпространението на преведените книги, когато те са готови. На този етап става дума само за едно неформално обещание “Харесва ни какво правите, ако спечелите проекта, ще дадем едно рамо, за да стигнат четирите книги до повече читатели”; самата помощ ще ни е нужна едва в края на 2009-а, и то само ако спечелим проекта.

Партньорите могат да бъдат издателства, университети, читателски клубове, форуми, блогъри, културни институции – и всички други, за които се сетите и с които поддържате връзка. За този проект ни интересуват читателите в Германия, Австрия, Швейцария, Великобритания и Ирландия, както и други части от ЕС, където се ползва активно английски и/ли немски език (например Скандинавския полуостров). Може просто да ги свържете с нас – а може и направо вие да им разкажете за проекта (което е много по-убедителният вариант, ако познавате хората лично). Във втория случай ще ви осигурим превод на тази информация и резюмета на четирите книги на английски. Вие пък ни пишете какво друго ще ви е нужно.

2. Обща помощ: Искате да участвате като преводачи на кратки текстове (нехудожествени, информативни – подобни на този мой призив) от и към английски и немски; да помагате с кореспонденцията с немско- и англоговорящи среди.

Всички, които желаят да се включат по 1. или 2. – моля драснете ми един ред на kalin.nenov в gmail.com или оставете отговор тук. Специално за 1. – веднага ще ви пратя примерен текст на писмото за партньорство.

И – Бъдете! 🙂

Калин

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.

Не гледам “Music Idol”.

По тази причина успешно изпуснах онзи ден възможността да се пукна от смях. За щастие има Интернет. До момента съм получил общо 16 пъти линк със записа на въпросното изпълнение. Съмнявам се дали вече е останал някой, който да не го е видял – ако обаче тъкмо падате от Луната, или сте прекарали последната седмица в пещера, погледнете го. По възможност с лекарство за сърце и кана студена вода под ръка. Може и с шишенце амоняк, което да дадете на някой около вас да ви свести, ако се наложи…

(Един важен детайл липсва от записа. Когато не помня вече точно кой от журито попита Валентина “На какъв език беше тази песен?”, тя абсолютно убедено отговори: “На английски!”)

Уви, тук правя аналогия с предишните ми записи за занижената култура сред израслите по време на прехода. Момичето определено има глас; малко музикална школа би я направила чудесна певица. Може дори да я научи, че английският език не е просто набор от срички, каквито ти попаднат на устата. Не зная обаче дали някога ще може да се измъкне от сянката на славата, която си създаде с това си изпълнение. Понякога е трудно да си представи човек колко можеш да станеш за резил за точно една минута…

Признавам обаче охотно – попадението е уникално дори по критериите на най-черногледите и дърти мърморковци. Смял съм се не знам колко време, с прекъсвания за претичване до тоалетната. На всяка цена трябва да отворя подходящ раздел в колекцията си с бисерите на глупостта. Такова нещо си струва да бъде увековечено.

Should we congratulate the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents? Yes, I think – even if cautiously. It is falling short of the freedom we are used to, but is a step in the right direction. Unless it is a part of some sinister plan, we should commend Microsoft for it.

Whether this premise is actually useful in the FOSS world, however, is a completely different question. The legal foundation of FOSS are the FOSS licenses. A contribution is only useful to us if it helps creating software that is under a FOSS license. The free documentation from Microsoft can be used in creating FOSS, so it should be useful. However, there is an important “but” – the Microsoft patents over the documentation subjects.

Unhappily, the world is full with software patents. Every piece of software over 100 lines possibly infringes some of them. The good part here is, if a company known to almost nobody sues you over a patent of theirs, you can safely pretend that you didn’t knew about the existence of this patent (it is obviously impossible to know about every software patent in existence). Then, you can request an opportunity to either stop using the software, or to have it rewritten to avoid the patent violation.

The Microsoft premise is a different case. Since it is the Redmond company who release this documentation, it’s them who will be responsible, at least partially, for its violation of third-party patents. With this, Microsoft turns into a guardian angel of the FOSS. 😉 However, it also means that there is only one owner of patents you, the programmer, should be concerned about. It is easy, hence reasonable that you must check with them, and make sure that your code doesn’t violate their patents. If they sue you, or a client of yours, there may be no grace opportunity or period.

Every free license states that you have the right to use the software as you like, even for commercial goals. However, if a software violates some of their patents, MS may require a payment from its commercial users. This discrepancy comes to show that a software violating Microsoft patents cannot be really free, even if it is created according to the Microsoft open premise. (Software that is created according to it, and does not violate Microsoft patents, can be free – as long as Microsoft don’t register a patent after the creation of your software…)

The reason for the discrepancy is simple: in order to license the right to use a software as you like (incl. commercially), you must control this right yourself. If a software violates some patent, you may license it for a free use only if it is you who controls this patent, or if its owner allows for this. In the case of the Microsoft open premise, they control their licenses, and they don’t allow their commercial usage without a payment. You simply cannot license a software that may violate a patent of theirs under a FOSS license, because you can’t give someone rights that you don’t control.

So, a software created under the Microsoft Open Premise may not be licensed under a free license, if it violates, or may violate a Microsoft patent. In other words, one should excercise extra care when FOSS-licensing such a software. MOP is only partially compatible with the free licenses, and it could be safer to regard it as generally incompatible with them.

There is a lot of discussion around the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents. Some people think that this is done to avoid further pressure from the European Commission. It could be so – but there could be also a different rationale for it.

The former approach of Microsoft – threatening to crush the top FOSS projects by litigation – was stillborn. It was clear that the total weight of the IT powerhouses behind The Linux Foundation – IBM, Sun, Oracle, Google etc – is greater than that of Microsoft, and that they will fight for it, knowing that this could be their last opportunity to defend themselves. So, Bill Gates didn’t even tried it.

Waging a patent war, even through a proxy (SCO), backfired. Sites like Groklaw put in the light the entire plan, and a lot of moves around it that Microsoft hoped will stay hidden. Even worse, the image of Microsoft as a honest IT player was all but ruined. Trying to continue the war may bring them so much bad publicity that their sales could be damaged.

The latest promise, however, took into account an important change in FOSS. During the last years, more and more of the best-known FOSS project – the Linux kernel, and the entire GNU/Linux OS – was written not anymore by hobbyists, but by paid professionals, hired by companies who make money from FOSS. Some key projects, like MySQL, PHP etc, are developed almost exclusively by companies. They, together with the FOSS commercial distribution companies, are the ones who provide FOSS not only with development power, but also with business and institutional influence. Undercutting them, combined with some more investment into commercial software development, could put FOSS in the position of inferior, obsolete, second-degree software.

By giving up the fight against the hobbyists, Microsoft loses practically nothing. Far less than 1% of the software users would compile their OS and applications, debug their code etc themselves. At the same time, MS gains an important image ground: they are not anymore “those evil greedy people who harass the selfless open source programmers”. By targeting the commercial distribution only, they get in the position of “just business, and a humane one – we don’t touch the noncommercial people”. And by asking only for a patent tax, they pretend to want only what is by law, reason and decency theirs. Add to this the promise for “low, minimal tax”, and instead of despising them, the average Joe will sympathise them. Wouldn’t you?

I would. Fair is fair… If only it wasn’t for one small detail: this way, they destroy the FOSS essence. Every FOSS license gives you the right to use and distribute the software in any way you like, commercial or not. If you are limited to non-commercial distribution only, this is not freedom anymore. And this is going to damage the positions of FOSS not only among the freedom pundits, but also (and maybe even more) among the ordinary users. That is – to marginalize FOSS.

And another small detail. If Microsoft were going to sue a FOSS project, the image fallout would be horrible, and the united strength of the anti-MS IT heavyweights could prove greater. The current promise puts the pressure on the FOSS commercial distributors, who not only evoke far less sympathy, but also have much less legal resources. Actually, you can sue them over even the most stupid and senseless patent – a lot of them simply don’t have the money to stand a serious litigation, and will have to settle. In other words, Microsoft until now were in a losing position – but with this premise they move into a winning one.

Sure, projects like The Open Source Defense Fund may be able to help a couple of defendants – but the seeds of FUD among the commercial distributors would be planted. And if Microsoft creates an initiative that allows every patent litigation company (in a good standing etc.) to litigate for their patents, and get a (big) percent of the money, they will harness the free initiative to suppress the free software. (For greater convenience, they could even supply lists of the possible offenders, and lists of the appropriate violated patents. They could even hide these lists from all but the patent litigation companies, citing the condition for a good standing, and thus would catch the defendants less prepared.) I doubt that OSDF and its likes would be able to stand against this. And we must think about this possibility, and find ways to act against it, as soon as possible.

Of course, this might be just paranoia. I confess of not expecting that the Samba project will get anything under the MS-EC agreement – but still, they got the protocol documentation they needed, and Microsoft showed a great deal of goodwill there. It could be that the tide inside MS has turned, and they will be friends to FOSS. And it could be also that this was just a part of the plan that unravels now with the premise we discuss… Time will tell.

But when the time tells it, best we be ready not only to work together, but also to defend ourselves. Hope for the best, but prepare for the worst – this is the best one can do to make the preparations for the worst undue.

Не, няма грешка. Алманахът се нарича точно така – първата половина от името е на кирилица, втората е на латиница.

Дело е на фондация “Човешката библиотека” – пъстър екип автори и любители на фантастиката, обединени около патриарха на българското фенство Атанас П. Славов и неуморимия Калин Ненов. Те са хората, подбрали и съставили сборника, те намериха художниците, които да го илюстрират, те успяха на практика без пари да го отпечатат, и пак те са се нагърбили с юнашката задача да успеят да го разпространят.

Не бих повярвал, че е възможно в днешна България да се продаде до покриване на разходите сборник фантастика, колкото и добра да е. Но подозирам, че ще ме опровергаят. Наско знае на практика всичко за фантастиката, което изобщо има да се знае: познанията му май са непредаваеми за един човешки живот, идея нямам как ги е натрупал. А Калин отдавна вече е свикнал да прави невъзможното; той е, който се договори с Питър С. Бийгъл за издаването на български на “Последният еднорог”, той е двигателят на групата, която го преведе, той намери как да го отпечата, и едва ли не на собствен гръб и ентусиазъм изнесе цялото разпространяване на книгата. Без нито една компромисна договорка с големи разпространители, решили да измекярстват… Такива хора успяват. Просто опцията “отказвам се” не стои пред тях. Обречени са на успех. Ако повечето българи бяхме като тях, България щеше да е световният водач. Както сме няма 8 милиона. Честно.

Книгата е смайващо масивна тухла с луксозна цветна корица. Повечето черно-бели илюстрации изглеждат в малко особен стил (всъщност бъг при предпечатването им, който няма да се повтори). Цветните обаче направо спират дъха – почти половината бяха непознати дори за мен, и качеството им е невероятно. По книжарниците ще се продава за 13 лева. (Дребна тайна: заявил съм от Калин бройки по 10 лева, без търговската отстъпка. Ако някой иска, нека се обади – ще намерим как да му я доставим.)

Истинският сладкиш обаче са произведенията. Алманахът е част от “Човешката библиотека”, заради която е издадена фондацията. А тя е съставяна от произведения, които грабват сърцето и стоплят душата, които ни припомнят, че сме хора, по всеки един начин, във всеки стил, жанр или сюжет… С една дума – от истинска фантастика.

Преводната част ми напълни душата. “Две сърца” е пряко продължение на “Последният еднорог”, разбира се, от Питър С. Бийгъл. А има и фрагмент от самия роман – ако не сте попадали на него, срамота е. “Властелинът на пръстените” може да е фентъзи номер 1, а цикълът “Землемория” на Урсула Льогуин – номер 2, но за третото място сериозен претендент е именно “Последният еднорог”… Не им отстъпват и “Скерцо с тиранозавър” на Майкъл Суонуик и “В страната на залязващото слънце” на Евгений Лукин.

Разделът “Изгревът на следващото” е посветен на прогностиката за бъдещето. Тук ще откриете както критика и разсъждения на фантасти, така и цели произведения (“Уменията на Ксанаду” на Стърджън ми е любим разказ от вече близо 20 години).

Разделът “Български фантасти” представя все мои любимци. (На теория се водя в художествения съвет, но на практика не съм казал и една дума около подбора на съдържание. Просто… някак се оказахме хора от една кръвна група.) Тук най-сетне видя бял свят един от любимите ми разкази на Ивайло “Търновски” П. Иванов – “Сънувах човешко лице”. (От неговите неща повече харесвам само “Навье”, който авторът така и не е събрал още смелост да публикува… срамота, Иво!). Наред с написания преди почти 30 години, но още актуален “Бедни свръхчовече”, ще намерите части от великолепния киберпънк роман “Десет на минус девета” на Николай Теллалов. (Ники, мамка му, как успяваш да ми откраднеш идеите, без да съм ги казвал на никого? Пък и пише майсторски, проклетникът…) Останалите разкази също не са за подценяване… Пак изцяло български е и разделът “Наследниците на Светослав Минков” – оттам ме стопли веселият “Семеен занаят” на Йоан Владимир и Кира Валери; харесах много и “Самодивата” на Росица Панайотова, и ако смогна тази вечер, ще прочета и “Плът от плътта” на Светлана Алексиева.

Разделът “Млади гласове” съдържа три разказа от млади, но добри фантасти. А в “Поезия” има, както се сещате, отново фантастика. Най-сетне, “Фантастология” е масивен раздел за критика, интересен за всеки любител. (Още не съм стигнал до него, но като гледам авторите, обещава да е!) В “Съзвездие Кинотавър” пък можете да намерите препоръки за фантастични филми. Аз обаче се смях до сълзи на другата половина – антипрепоръките.

Алманахът излиза и извън границите на литературата. В “Изобразително изкуство” ще намерите представяния на художници-фантасти. Лично аз научих за Тим Уайт доста неща, които не знаех досега. В “Музика” – не знам дали ще повярвате, но метълистите обожавали Толкин. Сериозно – материалът е изключително подробен и обхватен.

Има нещо и за по-объркалите фантастика с реалност души. Разделът “Футурум” откровено изследва бъдещето извън визията на “нещо, чиято муза е фантастиката”. А специално за феновете е разделът “Откъде идваме”, където ще прочетете сума ти нещо за Уърлдкон, Еврокон и всевъзможни други фантастични добичета 😉 . (Таласъмията също не е подмината!)

Няма да разказвам повече за тях, за да не ви изям удоволствието. Но и не го правя, за да скрия нещо – на страничката на “Човешката библиотека” можете да намерите всички подробности за алманаха. Не само библиография, но и пълните текстове на повечето от нещата, и части от останалите. Така че имате отлична възможност да прецените дали си струва да го купите – а и да му се зарадвате дори ако не можете да си го позволите.

И да видите как изглеждат наистина черно-белите илюстрации – и как ще изглеждат в следващите броеве на алманаха. Да, точно така – това е само първият брой! Очаква се да последват още, по няколко пъти годишно.

Успешен път на алманах “Фантаstika”! И… ако някой иска бройки с отстъпка, да се обажда! 🙂

Предишните няколко записа ме накараха да направя нещо, което планирах от много време, но все не смогвах.

Едно от най-популярните неща на сайта ми е колекцията “Перли на мъдростта”. Смятам я за не само весела, но и полезна. Глупостта около нас е толкова много, че ако не й се смеем, и не я унищожаваме по този начин, рискува да ни удави… Когато чете събраните шедьоври, човек получава много нагледно обяснение какво значи да е тъп, и защо точно не е хубаво – и това му помага да не бъде.

За 20 години тази колекция понатрупа доста. Но, уви, много по-малко, отколкото бих искал. Често не ми оставаше време и възможност да я попълвам, в немалко случаи и защото нямах на наличните наоколо в съответния момент компютри средства за редактиране на огромен HTML файл и качването му обратно на сървъра. А и винаги да успявах, моят принос щеше да е капка в морето. Да обхванат глупостта в пълнотата й, и да я отразят в подобна колекция са нужни много и много хора. По-точно, нужен им е лесен достъп до попълването й.

Е, вече го имат. Колекцията (под по-разбираемо име – “Бисери на глупостта”) е качена като уики на сайта biseri.zavinagi.org. Вече е лесно човек да добавя глупотевиците, които светът стоварва върху главата му. И да въоръжава срещу тях другите хора, с най-силното оръжие срещу глупостта – смеха.

Ако сте срещали подходяща глупост наскоро, не се колебайте да я добавите в списъка. Има раздел и за снимки, за визуалните “безкоментарии”. Имам само една молба – вписвайте само наистина елитните глупости. По-обикновените са толкова много, че ще задръстят всеки сървър по света… И, разбира се, четете и се радвайте.

Наскоро забелязах как е реагирал колегата ми по блог Voxy на записа тук “Затъпяването и масмедиите“. Донякъде противно на логиката, вместо да се ядосам, ми стана весело и някак мило. И реших да му напиша възпитан и разбран отговор.

Вече четвърти ден обаче преписвам отговора наново и наново. Както и да го мъча, все звучи отвратително обидно – а точно това е, което не искам. Колкото и меко да се опитам да кажа нещата, впечатлението упорито варира между откритата обида и подигравката. Така че просто ще помоля да не бъда разбиран в обиден смисъл, и ще се извиня предварително за причиненото неразположение на духа.

Ще се извиня и за още нещо. Voxy е изразил недоволството си от това как такива като мен “се опитват да налагат своите възгледи на младите”, за това как трябвало да се развличат. Че не били длъжни да го правят с древногръцка митология и подобни – били достатъчно умни и ориентирани, за да знаят, че това са скучни измишльотини… Само че никъде не споменава как всъщност се развличат младите, та да им е интересно. Затова съм се опитал да предположа по това, което виждам наоколо. Знам, че предположението е обидно; ако Voxy има предвид други развлечения, с удоволствие ще се извиня отново, и ще разгледам тях.

Като начало, виждам в записа му обяснението, че “днес се възпитава най-интелигиентното поколение”, че старите са пуритани и калъфи, които не могат да настигнат интелекта на младите, и т.н. И това ме умилява, защото си припомням времената, когато бях на неговата възраст.

Истината е, че “стари” и “млади” няма – има интелигиентни и тъпи, културни и кухи. И двата типа ги има и в днешното поколение, имаше ги и в моето, и сто на сто ги е имало и в това на Платон. (Много преди него е имало само единия тип; другият е еволюирал от него. Познайте кой от кой.) Гледал съм ги дълго време, мъчил съм се да ги разбера десетки години, и мисля, че имам какво да кажа.

Едно време тъпите бяха почти като сегашните тъпи. Също претендираха, че те са интелигиентните, а дъртите (и някои техни връстници) са “задръстени”, и не разбират истината за живота – че той трябва да се живее. Понякога съм се опитвал да говоря с такива, и винаги съм прекъсвал разговора – почнат да ме разбират, ми става жал за тях. Всичките разговори удивително са си приличали. И подозирам, че ако проведа разговор с Voxy, ще е подобен. Ето какви бяха онези:

– Какво ще рече “да живееш живота”? Какво е това, дето ние, “задръстените”, не го правим, пък вие, “отворените”, го правите?

– Амиииии… Самостоятелни сме. Правим каквото ни кефне. Гледаме да сме щастливи.

– И ние. Дотук не виждам разлика. Какво не правим, та мислиш, че не сме същите?

– Ами… Не се напивате, поне не толкова често. Не бягате от час толкова често. Не правите золуми, не ходите да се биете редовно по мачове…

– Не се напиваме при всяка възможност, защото са ни приятни и други неща. Същото за бягането от час, золумите и т.н. А вие защо не можете да си представите приятно изкарване, без да се отрежете като трупи? Не ви ли доставя удоволствие мачът, ако не се биете?…

Обикновено прекъсвах разговора някъде тук. Понякога след като връстникът ми почне да осъзнава, че ако искам, нищо не ми пречи да правя каквото и той – но аз намирам удоволствие и от много други неща, от които той не може. Че проблемът му май като че ли е не че е по-интелигиентен, а че е по-тъп… Друг път спирам преди това. Гадно е да гледаш физиономията на някой, който допреди минута си е мислел, че е свежар, а ти си кух, ограничен и старец – и отведнъж започва да разбира, че той е кухият и ограниченият, щом аз мога всичко, което и той, и много други неща, които той не може. Че разликата е не в това, че аз не мога или не смея да се напия като пън – много лесно е – а че не съм толкова изхабен, че това да ми е единственият начин да получа удоволствие. Че живея в свят, в който е удоволствие да се живее, а той – в свят, където единственото удоволствие е да се натряскаш до анестезиране, за да го напуснеш за малко.

Или пък веселбата, да речем. Когато прочетох бисера на Асен Агов, че Англия и Франция били водили Стогодишната война за Елзас и Лотарингия, се скъсах да се смея. Показах го на голяма група колеги (и образовани, и не толкова). Образованите също се смяха до захлас. Другите гледаха неразбиращо. Един от по-начетените, зевзек по душа, обясни със сериозна физиономия: “Естествено, че не е за Елзас и Лотарингия, за контрол върху Гренландия са воювали!” Един-двама от незнаещите се усетиха, но мнозинството “разбра къде е смешното”. А начетените за втори път се скъсахме от смях. Познайте на кого се смеехме… Ако Voxy беше прав, трябваше те да се смеят на нас, а ние да се срамуваме. Само че стана обратното, и не вярвам някога да бъде иначе. Защо ли?

В същото време, повечето по-некултурни и неначетени преди време бяха една степен по-интелигиентни от некултурните и начетените сега. Бяха тъпи, но не до степен да не осъзнават дори колко тъпи са, и да се мислят за интелигиентни. Не знаеха коя е Калипсо, но знаеха, че е добре да го знаеш. Не бяха толкова природно схватливи, за да разберат, че е добре, защото едно е да виждаш някакъв остров насред някакво море, а съвсем друго е да виждаш и цялата симфония легенди, създадена около острова и морето. Че е едно да ядеш безсолен хляб, а друго – луксозно ястие… Но поне разбираха, че има там някаква причина да е по-добре.

Неведнъж напоследък съм чувал мнението: “има Гугъл – защо да се мъча да помня бадева излишни неща?”. Такива хора обикновено пращам да настроят маршрутизатор на гейт под Дебиан. И когато се оплачат, че идея си нямат даже какво е маршрутизатор и що е Дебиан, отговарям: “Има Гугъл. Хайде, седни, почети малко, и го настрой.”… Всъщност, ако не настроят един маршрутизатор, губят несравнимо по-малко, отколкото във всеки момент, когато вътре в тях няма огромно културно богатство, дето да им разкрасява, оцветява и прави щастлив живота – но това с културата принципно трудно го схващат, това с маршрутизатора им е по-лесно. А, уви, е много по-дребното.

Най-страшното е защо сега тези хора са повече. Природно съобразителните не са по-малко отпреди. Но преди тъпи си оставаха само тези, които природата беше “подрязала” до твърде ниско интелектуално ниво. Към тях изпитвам симпатия и топлина – те може да не са супер, ама правят каквото могат… Сега обаче много хора просто не се опитват да натрупат багажа, за който иначе имат потенциал. С гордото убеждение, че има Гугъл. Че те са интелигиентните, пък тези, дето са натрупали багажа, са тъпите, калъфите и старците – дори ако са по-млади от тях…

И когато някой им каже “Вземете научете нещичко”, си мислят, че дърт тъпанар се опитва да ги вкара в калъпа си. А истината е, че състрадателен човек се опитва да им каже: “Излезте от тая кочина, в къща се живее по-хубаво. Зарежете тая помия в копанята, дори обикновеният хляб със сирене е по-вкусен”… И ако получи отказ, си тръгва не защото е бил “победен”.

Затова и като чуя съвет “върви да си разшириш дупката, задръстеняк”, ми става смешно. Какви точно “придобивки” се очаква да натрупам, за да стана “незадръстен”? Да превърна света си в гадост, от която да нямам търпение да се анестезирам нанякъде? Да затъпея до степен “Сървайвър” и “Биг Брадър” да са ми интересни? Да заменя “Щурците”, “Бийтълс”, “Скорпиънс” и Вангелис срещу Ъпсурт и “Радка-пиратка”? Да меря качеството на филмите по количеството изстрели и червена боя? Или когато двама, било около мен, било на екран, си кажат нещо – за Калипсо, примерно – аз да не разбирам за какво става дума?

Като малък се боях, че като остарея, може да оглушея и ослепея. Като тийнейджър – че като остарея, може да ме хване Алцхаймер. Слава богу, засега не ми е известна болест, която да предизвиква горните ефекти. Така че спя спокойно и щастливо.

Понякога ми е жал за “незадръстените”, и се опитвам да им помогна. Понякога им се ядосвам, и ги зарязвам на собствения им акъл. Знам, че е престъпна жестокост, но хората следва да носят отговорността за изборите си… Надявам се някога медицината да измисли средство срещу тяхното осакатяване. Надали ще е толкова лесно, колкото срещу ослепяване, оглушаване и Алцхаймер. Но ще си струва.