Grigor Gatchev - A Weblog

Малко по малко еколозите се успокояват. Вдигна се страхотен шум около Странджа. Сума ти медии осветиха въпроса. Ангажира се Върховна прокуратура. Министър Чакъров се закани. Кой ли не се изказа… Дали не е почнало междувременно строене с бесни темпове, не знам – може би очевидците ще разкажат. (Любопитен съм как е и на Иракли – нали и там Чакъров бил забранил всякакво строителство с временна заповед, както кметът на Царево Петко Арнаудов иска за Странджа.) Но поне се вдига шум.

И хората са доволни – най-сетне гласът им се чу. Имаме гражданско общество, или поне негови най-първи наченки. Имаме силата да задвижваме механизми, да спасяваме каузи, да се грижим за интересите си. Доживяхме. Стигнахме дотам.

Мисля си обаче друго. Протестиращите не бяхме милиони. Нито пък направихме кой знае какво. Как така толкова висши нива в държавата се задвижиха толкова бързо? Как така толкова медии внезапно отразиха протеста – включително медии, мълчали при толкова други, по-важни протести? Усещам тук пръста на някои от онези зад сцената. Толкова ли им е мила Странджа, та са се заели така? Че те си имат други, по-скрити и по-ефективни начини за действие.

Възможно ли е да съм параноик? Естествено. Но… как така тогава се оказва, че цяла медийна агенция е ангажирана – “Image Advertising”. Прави в подкрепа на спирането на строежите на Странджа неща, които струват много пари… Кой плаща? И какво ще иска да пие? Безкористни еколози ли са, готови да дадат пари за общото благо? Иска ми се да е така. Но реалността ме е научила да съм първо циник и скептик в подобни случаи.

Първото ми предположение е, че някой иска да спре отделните собственици да строят сега, за да може той еднолично да строи после. Как ще си го уреди – не знам. Но надали ще е трудно. Щом Петко Арнаудов можа да си уреди толкова лесно нещата, без да е някой от истински големите играчи, колко ли лесно ще е пък на тях? Арнаудов “спечели на своя страна” двама от тричленка. Истински големите просто ще си поръчат по телефона колкото членка си щат. Гореща и в собствен сос, ако искат. Който плаща, той поръчва музиката. А желаещи изпълнители из висшите ешелони на съда ни повече, отколкото дори из Народното събрание. Колкото и да не ви се вярва, че е възможно да има повече.

Има и други възможности, още по-грозни. А сигурно има още много пъти по толкова, за които дори не съм се сетил. Всички обаче си приличат по едно – някой използва протеста на еколозите, за да си напълни гушата. А в почти всички варианти Странджа накрая пак е или бетонирана, или превърната в бунище…

Не зная за другите, които протестираха. На мен не ми харесва да ме манипулират – а най-вероятно е станало точно това. Но няма да си взема действията назад. Сега попречихме на едни да бетонират Странджа. Утре, ако е необходимо, ще попречим на други. Не вярвам тази битка да има край – но съм готов да я водя, докато и най-тъпите не разберат, че Странджа е и красива, и изгодна каквато е. И докато не се откажат да я превръщат в поредния отпадък на цивилизацията… Предполагам, че и другите еколози мислят същото. Надявам се да мислят същото.

Ако първото предположение е вярно, следващите битки обаче може да са много по-трудни. Отмяната на статута може да стане тихомълком, без да разберем. А още по-лесно бетонирането може да почне и без нея, на принципа “законът тук е дебелината на вратовете ни”. Медиите може да внезапно млъкнат като гроб (или да почнат хорово да плюят по протестите), услужливите кметове – да започнат начумерено да забраняват протестите, а търпеливите МВР – да станат агресивни и сплашващи. И ще трябва да продължаваме да водим битките в тези условия, и да ги печелим в тях. Ще имаме ли бдителността да забележим, гласа да разкажем, силата да излезем отново?

Дано ги имаме. Иначе сега ще сме били глупаците, измамени, за да свършат работа някому. И когато се разрази друга свинщина, хората да си кажат: “Защо да се боря? За да ме изманипулират да свърша нечия работа, като еколозите със Странджа?”… И вместо да сме донесли чиста природа, ще донесем разочарование и отчаяние.

Роналд Рейгън не е първият, казал: “Спечелена завинаги свобода няма. Цената на свободата е непрекъснатата бдителност.” Но е човекът, станал известен с тези думи. Благодаря му за тях от сърце. Дано имаме мъдростта да ги разберем, и силата да ги приложим.

Това е още една от историите, които научих покрай дядо ми – неизказано благ човек, спечелил пълното доверие на всички съкварталци.

Бях на четири-пет години, когато един ден у нас внезапно влезе чичо Радко – наш съсед. Стар ерген, главен счетоводител в голямо соц-предприятие, и добър познат на дядо ми. Като го видях, направо се стреснах, въпреки безгрижната си възраст. Колкото коса му беше останала, всичката стърчеше като бодлите на таралеж, и физиономията му изглеждаше, все едно е видял всички караконджоли, Торбалани и други плашила на детството ми. По-късно се сетих, че и още нещо ме беше изненадало – нямаше му я цигарата. До тоя момент без цигара в устата не го бях виждал никога.

Отиде право при дядо, и го помоли да поговорят мъничко. Като невъзпитано и любопитно хлапе, аз пристигнах да си играя точно зад гърбовете им, и се заслушах.

– Бе то отначало уж нищо, бай Григоре – тъкмо разправяше чичо Радко. – Направи ми впечатление, че като повървя малко, и ме заболява кракът. Спра да си почина – отмине ми. Тръгна – след малко пак ме заболи… Седмица, две така – почнах да се плаша каква е тая работа, дали не е нещо лошо.

Отивам аз в поликлиниката, взех си час, изчаках на опашката. Като влизам вътре – кой мислиш, днеска в приемната? Стоянов. Да, да, същия, дето е по-лют и от мексиканско чушле. Седи на бюрото и пише там нещо. А-ха да се върна – ама ме видя, проклетникът.

– Сядай, не се фръцкай. Няма къде да избягаш. И разправяй какво ти е.

Разправям аз – той капка внимание не ми обръща. Привърших – продължава да си пише, все едно ме няма. Таман реших, че не ме слуша, той внезапно пита, без да вдигне глава:

– Колко кутии на ден?

Зяпнах аз в първия момент, след това се сетих – тая мойта ще да е нещо от цигарите, по това е познал.

– Зависи. В спокоен ден към три кутии някъде. Ама дойде ли годишното приключване, и по стек на ден е отивал…

Стоянов продължава да си пише, все едно не ме е чул. Мълча си и аз – добре, че поне не крещи, и това го има… Пак по едно време, пак без да вдигне глава, вика:

– Хубаво. От днеска ги спираш.

Седях аз нещо време, без да мога да повярвам на ушите си. След това устата ми като че ли сама рече:

– Докторче бе, ти си луд бе! Как така ще ги спра от днеска, три кутии на ден?!

В следващия момент се сепнах, и се присвих. Оня обаче, ако щеш вярвай, не избухна. Честно. Продължава да си седи и да си пише, все едно нищо не съм казал. Писа нещо време, след това, пак без да ме погледне, пита:

– Петдесет лева имаш ли?

– Ами… имам. Защо?

– Срещу “Пирогов”, на гърба на карето, има един санитарен магазин. Отиваш, и си купуваш две протези за крака, до коленете. Че чух, че ще поскъпват…

—

Този следобед чичо Радко остави цигарите.

Статия в Сивостен, и блог с доста снимки от протеста. (Още такива полезни линкове – в коментарите към предишния запис от серията.)

Следващият протест е насрочен за сряда, пак от 19:30 ч., пред Партийния дом. (Не “бившия” – според мен сега името му подхожда точно колкото и преди.) Ще лягаме по тротоара. Няма обаче да блокираме движението, за да не даваме повод на полицията да арестува още хора.

(Лично моето мнение е, че ако полицията арестува дори само един от легналите, ще е добре да се върнем към протестите с блокирания. След като така и така ще ни арестуват, поне да е имало за какво. Време е някои самозабравковци да разберат, че не всички сме добитък.)

Иначе, протестите определено имат ефект. Петко Арнаудов, кметът на Царево, излезе с предложения максимално бързо проблемите в отменената заповед да се оправят, а дотогава да има мораториум на строителството в тези територии. Вдигна се шум по вестници, радиа, масмедии. (Не всички – за някои протестът не съществува. Правете си сметка що за “журналистика” е тяхното, и бихте ли разчитали на тези средства за осведомяването си – казано по-простичко, бойкотирайте ги, и убеждавайте и всички околни да ги бойкотират. Имаме нужда от медии, а не от рупори на корупционери.) Така че определено си струва да бъдат продължени.

В някои блогове беше отбелязано, че някои полицаи се самозабравят. Повечето от тях са просто момчета, които работят по опазването на реда. Нареждат им да разпръснат протеста – правят го, нищо лично. Може да не ни е приятно, но трябва да ги разберем, и да не губим уважението си към тях… Ако обаче някой полицай се опитва да ви вземе фотоапарата или камерата, или да ви нареди да изтриете снимки, не се съгласявайте, и викайте колкото глас ви държи: “Взимат ми фотоапарата! Взимат ми камерата”. И ако чуете, че някой вика това, бързо тичайте и снимайте, без да се плашите – няма как да вземат апаратите на 50 души! Нека самозабравилите се “полицаи” знаят, че опитът за вземане на фотоапарати и камери ще доведе до моментално снимане от десетки хора, и стотици техни снимки в нета как се саморазпореждат. Това е една чудесна, и извънредно ефикасна форма на самозащита срещу полицейски произвол. Нека я приложим!

В тази връзка, възможностите ни да документираме случилото се са нашата защита. Колкото повече от нас носят камери, фотоапарати и диктофони, толкова по-добре; в идеалния случай всеки ще носи поне по един. (Дори да не са работещи – няма значение, важното е да плашат самозабравилите се измежду полицаите.) Накичете се с всички журналистически карти, които успеете да намерите; ако имате откъде, си извадете, преди да дойдете – те също охлаждат твърде горещите глави.

Полезно ще е да има поне десетина души (най-добре с камери), които да не участват в протеста, но да стоят отстрани на безопасно разстояние и да снимат всеки опит на полицията да му попречи. Ако полицията действа в рамките на допустимото, няма да има причина да се срамува от заснетите кадри. А ако прекрачи границите, тези кадри ще са защитата ни… Тези снимачи е добре да са готови при заплаха от арестуване или отнемане на техниката да бягат много бързо, или по друг начин да спасят заснетото. И ще е чудесно, ако има предварителни уговорки с радиа и телевизии, които да излъчат звуко- и видеозаписите от мястото. Нека обикновеният българин знае какво е ставало, и нека може да отсъди справедливо кой как действа, и какъв е.

До утре!

Благодарение на Вени Марковски вече знаем имената на двамата съдии, гласували за отменянето на заповедта за статута на Странджа като природен парк. Това са председателят на съда Андрей Икономов, и докладчикът Иван Раденков. Надявам се да ги запомним добре, и да си ги повтаряме, ако багерите и резачките тръгнат наред, докато “нещата се изчистват”. За да можем, когато стане възможно, да ги накараме един ден да отговарят за решенията си. След като шофьори, лекари, строители могат да отговарят, значи трябва да отговарят и съдиите.

(Всъщност, и политиците.)

Още подробности могат да бъдат намерени в този запис в блога на Вени.

Между другото, по все още непотвърдени слухове, следващото събиране в защита на Странджа се готви отново на Попа, в понеделник, пак в 19:30. Искам да приканя всички, които желаят да изкажат протеста си срещу отменянето на статута й, да дойдат.

И да ги помоля да се държат културно и възпитано. Не е нужно да трошиш и буйстваш, за да се види, че протестираш – така вредиш на идеята. Нагледните материали и културното поведение постигат много повече. Не е нужно да запушваш улиците, докато всички наоколо не побеснеят – мисля, че в Холандия бяха установили: блокиране за по един светофар време през 10-15 мин. демонстрира идеята също така добре, а ядосва и настройва срещу нея хората много по-малко.

Нека отправим посланието си така, че да спечелим хората. И да дадем на някои съдии недвусмислен сигнал, че сме решени да опазим България от тях.

Накрая, една добра дума за един политик – министърът на околната среда Джевдет Чакъров. Дали наистина ще обжалва решението на съда достатъчно експедитивно, ще видим. Но поне е декларирал, че ще го направи – а това е едно добро начало, ако бъде продължено.

Ще се видим на протеста!

Този път – през фотоапарат, оказал се в ръцете на Ели. И с коментари с чудесно чувство за хумор. 🙂

Ето как всъщност изглежда една Таласъмия. Купон, прекарване и още нещо. За съжаление, много от най-красивите моменти не са уловени; също, още не всички снимки са качени. Но все има какво да види човек…

А на тези, които обичат красивото, пожелавам догодина да го видят лично. 🙂

Докато пребягвах днес през офиса, там ме хвана Митко Стефанов. С тази вест.

Казано съвсем простичко – Петко Арнаудов, кмет на община Царево, се преборил за правото да бетонира Странджа. (Не казвам “застроява”, защото между строителство и съвременно българско строителство разликата е като между стол и електрически стол.)

Странджа е (по-точно май беше) най-големият природен парк в България. Място, останало сравнително непокътнато от чумата, която порази Черноморското крайбрежие, Банско и повечето други някога приятни български курорти. Резултатите от съсипването им вече се виждат – туристите масово бягат от тях, цените там спадат, рентабилността също. И унищожителите им почват да търсят нови места, които… също да съсипят. Не съм забелязал да са разбрали защо туристите избягаха от вече построените бетонени джунгли…

Наглед мотивите на съда са просто безупречни. Регулиране на граници, изчистване на недоразумения… С точно същите мотиви, точно така временно, и точно същият съдебен състав отмени заповедта за създаване на една друга защитена местност – “Камчийски пясъци”. Пак с уверенията, че само нередностите ще се оправят, и веднага статутът ще бъде върнат. Познайте какво стана с нея. И си правете изводите.

Министърът на околната среда, Джевдет Чакъров, веднага заявил, че ще обжалва. Дали ще обжалва, ще видим. Как ще реагират повечето българи няма нужда да виждаме – знаем го. С безразличието на поведени към кланицата овце. Ех, да имаше начин да има две Българии – една за безразличните, и една за небезразличните! Не желая повече да бъда третиран като говедо само защото съм затворен в един обор с много говеда. Познавам и други хора, които не го желаят, и доказват с дела, че заслужават нещо по-добро!

Тези хора се събраха днес от 19:30 в София на паметника на патриарх Евтимий (известен разговорно като “Попа”). Много исках да съм с тях, но не смогнах – клиентите ме пуснаха чак към 22:30, когато нещата вече се бяха успокоили. (А може би трябваше да ги зарежа и да отида там, въпреки всичко.)

Зная, че е имало обявени събирания и в други градове, но нямам информация. За софийското, по данни на очевидци, тя е: около 300 души, спонтанно събрали се. Никакви организатори – просто това, което се нарича flash mob. Движението по една-две околни улици е било блокирано, но без буйства и изцепки. Пристигналите полицаи били изненадващо любезни и разбрани. Търсели организаторите, но уви… Малко по-късно движението било възстановено, и събралите се започнали да се разотиват. Просто масов протест, вдигнат от гнева срещу съдебната ни система. Хора, които заслужават нещо по-добро от това да бъдат пасени, доени и клани наравно с говедата.

Вече зная едно от имената на тримата съдии, взели решението. Съдия Юлия Ковачева го е подписала с особено мнение, тъй като не е смятала, че посочените нередности могат да оправдаят свалянето на статута на защитена територия. Браво на нея! Но искам да зная имената на другите двама съдии. Искам тези имена (услужливо почистени от публикациите в dir.bg и други медии) да бъдат извадени и повтаряни непрекъснато. За да се знае кои са унищожителите на Странджа. И да може, когато му дойде времето, да им бъде потърсена конкретна, персонална отговорност.

Какви са истинските им мотиви? Не зная. Тезата за свалянето на статута заради дребни формални нередности, като имаме опита от “Камчийски пясъци”, според мен може само да разсмее който и да било. Имам своите предположения – че “обслужват интереси”, или казано иначе, гушват пачки. Да, няма да го заявя категорично, без да имам доказателства – тежко обвинение е. Но се надявам рано или късно доказателствата да излязат, и тогава тези хора да бъдат принудени да възстановят от джоба си нанесените на българския народ щети. Тоест, да бъдат принудени да продадат и последната сламка, която имат.

Но се надявам този протест да не е последният. Не само за да успея да отида и да протестирам и аз. Надявам се да стане, ако е възможно, всекидневен. Докато дори най-корумпираните съдии не разберат, че почна да ни писва от тях. И или да влизат в пътя, или много тихомълком да си стягат куфарите за някъде по-далече. Не ги ли прогоним ние, няма кой друг – нито доброто БСП, нито доброто СДС, нито добрият цар, нито добрият пъдар, нито добрият еврокомисар, нито другите популярни приказни герои. Дебел е вратът на който сам си върши работата. Който чака други да му я свършат, е на дереджето на българския народ в момента.

Науча ли имената на другите двама съдии, или получа ли информация за предстоящи протести, ще ги публикувам тук. И ще отида на протеста.

Както казваше едно време Иван Гарелов, часът (в случая – денят) и мястото на срещата са известни. Еньовден (21-24 юни), Старозагорските бани.

Този път успях да се измъкна още в четвъртък следобеда, и след работа забръмчах по магистралата. Не мога да отрека – малко по малко пътищата ни заприличват на пътища. Ако и шофьорите им заприличат на шофьори, цена няма да имат. Но това е друга тема. 🙂

Пристигнахме в Стара Загора по късни доби. Още от София бях получил благосклонно предложение за гостоприемство от Митко Стефанов (ака Cliff Burton, автор и съавтор на награждавани разкази, и член на Старозагорския клуб “Уибробия”). Проблемът беше, че Митко беше на работа в петък, и трябваше да намерим жилището му без него. Въпреки перфектното описание и начертаната карта, дойде момент да сляза от колата и да търся среднощни минувачи, за да разпитвам къде се намира улица еди-коя си. (Тя се оказа, естестевно, съседната пресечка. Хората спят, Мърфи – не. :-))

С намирането на подслон се справихме. С намирането на прохлада обаче – не. Не зная колко беше температурата навън, сигурно доста над 30 градуса. Накрая не издържахме, и към 1 през нощта се отправихме към Старозагорските бани. Преспахме там, направо в колата. Пак беше горещо, но поне с 5 градуса по-поносимо…

На сутринта се огледах къде мога да се обръсна. Пречките се оказаха две: първо, бях си забравил багажа при Митко, и второ, от огледалото ме гледаше някакъв, дето за пръв път го виждам. Възпитаните хора не бръснат непознати (ако не са търговци), така че се отправихме с Ели на разходка из околността. След малко срещнахме Жулиен и Таньо, и те небръснати, и те поради втората причина. Порадвахме се на природата (тя там е направо като от някое красиво фентъзи), и хайде към Стара Загора.

Там ни чакаха багажите ни, магазини с ядене, и други радости на живота. Позагубихме малко време, докато заприличам на човек (за мое смайване, Ели си изглеждаше екстра), помотахме се напред-назад, и то станало следобеда. По някое време Митко се обади, направо от Баните, и ние поехме натам.

Там ме посрещна една чудесна изненада – Генерала! Първоначално предупредил, че няма да може да дойде, той все пак беше намерил време. Не бяха имали обаче толкова късмет претрупаните с работа и внезапни проблеми Любчо Николов и Ники Теллалов -уви, Таласъмията губеше доста и от мъдростта, и от непредсказуемостта си. Другите фенове обаче се запоявяваха като същински таласъми.

Честта от първата лекция на сборището – “Авторските права – съвременната фантастика” се падна на мен. То май беше повече дискусия, отколкото лекция, но това си има и предимствата. Продължи над 2 часа, и на моменти имаха удоволствието да слушат и околните хотели в доста голям радиус. Малко след като свърши, се сетих, че беше добре да спомена нещо и за БГ-Фантастика, и да поканя фенове да помагат за нея – ама късно, птичето вече беше отлетяло. По дяволите!…

Вечерта беше време на купона, както всяка вечер там. Китари, песни, веселби. По миналогодишни спомени, кебапчетата с картофки бяха божествени – проверих спомена, и се оказа верен. Картофите бяха пресни и безупречно опържени, кебапчетата – от истинско месо. Капакът на програмата беше хваналото се да помага на персонала момиченце, което ме посрещна на гишето за поръчки с дружелюбно: “Ти кво искаш, бе?”

По-нататъшният купон ми се губи. Фенове твърдят, че не е бил така весел, както други години – ама не мога да го проверя, нямам спомен. Помня, че с Крум Станоев поне десет пъти се уговаряхме да си поприказваме за Plan 9, ама нито веднъж не успяхме да стигнем до самото приказване. Колко бистрене пък на разни фантастични проблеми падна, сигурно и на трезва глава няма да може да се запомни.

За мое смайване, втората нощ спахме що-годе прилично. Естествено, на сутринта чаршафите бяха мокри от пот, ама все пак спахме. Пак малко моткане из Стара Загора, няколко неуспешни опита да подкарам wireless link-а на Митковия компютър под Debian, и пак Таласъмията.

Следобяда там се състоя втората лекция. Темата беше за социалните аспекти на глобалното затопляне. Или може би за глобалните аспекти на социалното затопляне, не можах да разбера – беше още по-дискусионна от моята, и във всеки момент дискусията течеше в няколко различни нишки на различни посоки. Половината от нишките бяха изнасяни от самотен говорител на околните дървета, но другите бяха с по няколко участници, и на моменти доста весели и нажежени.

Весело разнообразие внесе Ивайло Иванов. Търновският (от БГ-Фантастика се оказа, че са дори не двама, а трима; добре че не са в един, че много щеше да ни дойде, каквито сме безбожници). Беше донесъл въздушна пушка и голяма кутийка сачми за нея. Наредихме парчета от фаянсови плочки по едно старо дърво, и започнахме да ги обстрелваме. Пробвах се и аз, с абсолютно недостоен за бивш отличник по стрелба резултат. Интересното стана, когато се оказа, че дървото отговаря на огъня – твърдата му и пружинираща кора запращаше доста от сачмите обратно, с почти същата сила, и неизменно по стрелящия. Ухото ми, кракът на Ели, ръката на Митко и по още някоя част на почти всеки от стрелците носят свидетелства. Наложи се да се целим по-внимателно.

Тази вечер беше традиционната вечер на чевермето, бала с маски, съревнованията и т.н. Маскираните тази година наистина бяха по-малко (основно защото от “Уибробия” не бяха успели да изпросят пак костюми от операта, както миналата година). Затова пък костюмите бяха екстра. Направо очите ни останаха в някои (а на моменти и в някои от костюмираните – красивите момичета сред тях не бяха малко 🙂 ).

Чевермето не смогнах да го пробвам, за съжаление. Участието в съревнованието – също. За щастие. Като гледам как са ми спаднали познанията по фантастиката, трябва спешно да посветя някоя и друга година на четене на новоизлезли неща, и може би на припомняне на старите. Ама не очаквам да получа скоро възможност.

Малко по-късно един момък (за съжаление не запомних името му) направи впечатляващ танц с въртене на запалени горящи топки на верижки. Мамка му, какво могат някои хора! За съжаление, вниманието ми беше другаде, и само го мярнах на няколко пъти. Ама беше наистина красиво. Ако ще има пак такова шоу и другата година, отивам дори само за него!

В неделя сутринта традиционният търг на стари книги не се състоя, тъй като така или иначе беше почнал още от петъка. Малко по малко се изнесохме, кой накъдето. Аз помъчих в Стара Загора още малко wireless-а на Митко, отново с лош резултат, предадох се, и потеглихме към София.

Като цяло, Таласъмията не беше толкова организирана, колкото е била други години, но пак не беше лоша. Да видим Булгакона. И, разбира се, следващата Таласъмия. 🙂

Тази седмица просто ме затрупа. Не смогнах да драсна нито ред тук. А имаше за какво да се пише.

Като начало, БГ-Фантастика навърши шест месеца. Още не е нетърпеливо очакваната една годинка – но може да бъде някакъв повод за равносметка.

В момента активността не е много висока – летните жеги и почивките си казват думата. Предполагам обаче, че като отпускарският период поотмине, отново ще се засили.

А какво е постигнатото досега?

Постигнатото е малко над 1800 статии. Повечето са мъничета, но уви, и приносът на много хора към фантастиката в България е мъниче. Специализирано уики просто няма кой знае колко много да напише за тях. А и с времето тези статии ще се попълват – важното е да ги има, да се тръгне от нещо.

Като пълнота, като цяло, вече сме надминали най-пълната библиография на българската фантастика, издавана някога – “Болгария фантастическая” на Евгений Харитонов. (На някои места тя е по-пълна от БГ-Фантастика, но на много други я превъзхождаме.) Също така, информацията ни е много по-точна (фук-фук). Изобщо, дори ако уикито спре на момента, вече ще е достатъчно полезно, за да си е струвало създаването му. А то не смята да спира.

Българските писатели на фантастика имат свои статии в около 90-95% – вероятно най-пълният източник сме за тях. Малко от статиите са истински пълни; около половината имат библиографии на значима част от произведенията на автора, и що-годе прилични биографии. Останалото тепърва ще се допълва.

За преводачите… там е ужас. Не зная колко пъти повече са от писателите, може би над 10 пъти повече (в България се издава почти само преводна фантастика). Там не смея да се ангажирам с прогнози какъв процент сме покрили. Също така, много от статиите съдържат само по един превод, и нищо повече. Ако го погледнем откъм хубавата му страна – има неизбродно поле за изява. 🙂

Художниците на българската фантастика повечето са описани донякъде, или поне споменати (благодарение основно на Калин Николов). Но има известни имена, и отлични майстори, за които нямаме нито дума – там също има поле за изява.

Феновете… там е където както попаднало. Огромният процент дори от най-известните никакви ги няма. А в българската фантастика има фенове, които са изиграли много повече роля и са допринесли много повече от много писатели. Според мен си струва да бъдат споменати…

Издателите и критиците са в типичния уики-безпорядък. За който се сетили – писали. За който не – не. И там се чакат желаещи да разкажат за който сме пропуснали.

Клубовете са в някакво половинчато състояние – половината са описани, или поне споменати, другата половина – не. (А аз забравих да се помоля на организаторите на Таласъмията да изнеса там една лекция за уикито, и да помоля клубните членове поне да си опишат клубовете. За бой съм.) Ще е добре да потърся друг шанс да ги помоля. Дано успея да смогна да ида на Булгакона.

Издателствата, да си го кажем честно, са зле описани. Повечето големи издателства на фантастика, особено съвременните, имат свои статии, но на някои статиите са твърде бедни. А доста нямат статии; например “Георги Бакалов”, издателите на прочутата библиотека “Галактика”, имат пет думи накръст в статията си… Обидно. Ако някой знае нещо повече за тях, е добре дошъл.

Произведенията са черна дупка. Срамота! Уж четем, а статии за произведения я имаме двайсетина, я не. (Приятно изключение са статиите за произведения на ранните символисти и диаболисти, дело на Sol_Iam.) Лошото е, че не ми остава време – иначе щях да бълвам по няколко на вечер, докато дупката не се запълни. Ама пусто…

На същото дередже са и статиите за герои на произведения, специфични термини, места и пр. Тук отново Sol_Iam се проявява като самотен, но непоколебим воин. Ех, да имаше повече фенове като нея!

В тъжно състояние са и изданията. Приятно изключение е поредицата “Нова българска фантастика” на издателство Аргус, която е описана почти цялата – но описаните извън това издания са твърде малко. За съжаление, от моята собствена библиотека от над 2000 тома по-малко от 100 са при мен, и не ми е лесно да си взема другите. Но съм се уговорил с Генерала при възможност да ми дава по няколко книги от български фантасти, които да описвам.

За периодиката, която публикува фантастика, са споменати понякога по няколко думи – но прилични статии има за твърде малко вестници или списания. Фензините, благодарение на Наско Славов и на Федя, са по-прилично описани – но и там има още предостатъчно за добавяне.

Повечето поредици с българска фантастика са описани. Същото важи и за наградите за българска фантастика, или печелени от български фантасти. При конкурсите обаче положението не е толкова добро. Уви, не разполагам със списъци какво е било класирането на тях – а за някои конкурси дори изобщо нямаме статии.

Това е положението с БГ-Фантастика, поне след първите шест месеца. Много е направено, но много още и има да се прави…

… А си мечтая за времето, когато библиографирането на българската фантастика бъде докарано до сравнителна пълнота. За да можем спокойно да разширим обсега на уикито – било към включване и на български издания на чуждестранни автори, било към разрешение за качване на цели произведения под подходящ лиценз…

Но всичко с времето си. Сега още е време за библиографиране.

Смогнах и тази част. Не знам обаче дали ще смогна скоро следващите. Тази седмица си местя офиса в началото, и съм на Таласъмия в края. (Таласъмията е в Старозагорските бани, както винаги – ако някой има желание да дойде, да се обади за инструкции, или пък да провери форумите “Фантастика” и “Фентъзи” на dir.bg.)

Съжалявам, че не пиша много напоследък. Ще се постарая да компенсирам за в бъдеще. Ама не знам кога. Както биха казали героите от “Лабораторните хроники” – “Пробвахме всичко – не помага. Спиртът също.”

(А третата част ми е любима и на мен… 🙂 )

Оригиналното им име (на руски) е “Хроники лаборатории”. Първите три части са дело на Максим Гусев, още една или две са на Игор Стуржко, останалите до общо 12 (засега) са с неизвестни (пак засега) автори.

Ако някой случайно не ги е чел – пропуснал е. Много. Скъсвал съм се от смях. Линкче към руския оригинал (понякога работещо, понякога не) има на страничката ми за весели неща.

Преди няколко дни Eneya ми прати връзка към страница, където ги имаше преведени на български. Не е нито първият, нито вторият техен превод – но никога не съм ги виждал преведени поне малко добре. Този път не издържах, и реших – като ми остане време, ще направя свой.

Първата от дванайсетте части – “Детство” – вече е готова. Нямам представа ще ми остане ли скоро време за последващи части. Дано – ако обичате весели неща, ще си струва.