Grigor Gatchev - A Weblog

Тази история съм сглобил предимно по разкази на съседи, и отчасти по недомлъвките на дядо ми – той никак не обичаше да се изкарва герой. Опитал съм се да запазя достоверното в нея, но не смея да гарантирам – разказвали са ми парченца от нея много и различни хора, и преди много време.

Когато бях малък, имахме съсед. Нека го наречем Вили. Германец по произход, пенсионер вече, и автомонтьор на частно – единственият познат ми по време на социализма.

Беше безумен скъпчия. За да ти прегледа колата, взимаше колкото една месечна заплата на директора на “Кремиковци”. Поемеше ли обаче ангажимент да я оправи, го правеше перфектно. Факти като “в България няма части за тази кола” не го интересуваха. Имаше цяла работилница с всякакви необходими машини, и правеше всяка недостигаща част на място. Използваше единствено най-качествени възможни материали, и изработваше нещата с точност, непостижима дори за завода-производител. Ремонтирано от него нещо не се разваляше повече никога. Всичко останало в колата грохваше, но делата на Вили сякаш се подиграваха на времето и километрите. Носеха се слухове, че изработени от него части са сменяли по няколко коли, изкарвайки във всяка до пълното й разпадане, и при всяко преместване са изглеждали като току-що слезли от струга. Не зная вярно ли е, но така се говореше.

Историята на Вили тръгва още от 1943-44 г. Родното ми Подуене тогава е било скоро присъединено към София село. С дворове с кокошки и с добродушни селяни, напълно неспособни да се оправят сами с новите чудеса на техниката – котлони, радиа, бушони… Всички чакали с нетърпение да дойде края на седмицата, и да пуснат в отпуска от разквартируваната наблизо немска част младия редник Вили. Симпатичен момък с добра душа, златни ръце и невероятен усет за техника, той не отказвал на никого, и с лекота поправял и най-безнадеждните повреди. Връщал се в частта огънат под каквито армагани успеели да му съберат благодарните подуенци, цялата част хапвала като попски деца на задушница покрай него, затова и всяка седмица бил в отпуска…

Една нощ в началото на септември някой почукал на прозореца на дядо ми. Отворил той вратата, по бели гащи и за всеки случай с точилката на баба ми в ръка:

– Кой е? Какво има?

– Хер Танев, моля мене скрие!

– Вили, ти ли си?! Влизай бързо! Какво става, какво те е подгонило?

– Моя рота утре пътува. За Германия. Аз решил – тази нощ бяга. Иска остане тука в България.

– Опасно е, момче! Хванат ли те, ще те разстрелят за дезертьорство! – Повече въпроси дядо ми не задал – тогава в България се живеело не по-зле, отколкото в Германия, ако не и по-добре.

– Харесал едно момиче тук, през две къщи. Много. Иска остане и вземе нея моя фрау.

– Туй хубаво, ама как да те скрием от проверката? Дойдат ли, всичко ще обърнат наопаки. Да имах къща като Недевски, да те скрия някъде, ама в тази съборетина…

Къщурката на дядо ми беше останала още от турско. Две схлупени стаички, метър и осемдесет и пет високи. Таван под керемидите, който рискуваше да се продъни под тежестта дори на плъх. И… това е. Едно килерче няма даже.

Но дядо ми още тогава бил вече известен в махалата като свестен докрай. Съсипан от туберкулозата, но железен – всичко можеш да споделиш с него, никога на никого няма да те издаде, винаги ще ти помогне. Затова и Вили решил да се довери точно на него.

След малко мислене дядо ми го завел до голямата купчина стари вехтории отстрани на къщата, и рекъл:

– Помагай да ги разхвърляме!

Когато преместили всичко, под тях се показал дървен капак. Под него било “мазето” – дупка в земята, метър и половина дълга и висока и метър широка. Толкова мизерно, че даже бедният ми дядо отказвал да го използва, и го бил затрупал нарочно с отпадъците, да не го гледат околните и да му берат срама.

– Страх ли те е от тъмно и мръсно? И мишки може да има, и всичко. Ама нямам къде другаде.

– Страх, хер Танев, ама не иска мене утре застрелят.

Изровил дядо ми из къщи самун и половина хляб, напълнил един голям буркан с вода, конфискувал нощното гърне на децата, и ги връчил на Вили. Похлупил го с капака, след това, в пристъп на внезапна шопска хитрост, донесъл торбичката с мухлясалия хляб, събиран за кокошките. Натрошил го върху капака, и между боклуците, докато ги трупал обратно. Греблосал колкото можал по тъмното, да не личи, че са били разхвърляни, и се прибрал.

Спал ли е после, той си знае. Ала на сутринта, малко след развиделяване, през вратника се намъкнали, без да питат и викат, комендантска тройка немски войници с преводач.

– Търсим редник еди-кой си. Да сте го виждали?

– А, Вили ли? Беше по-миналата седмица тук, оправи ни котлона. Десет яйца му дадохме, ако имахме, още щяхме да му дадем, златни ръце има момчето…

– Излезте от къщата и застанете ей там, на откритото. Без да мърдате.

Двайсетина минути от къщата се чувал шум на тарашене. Страховете на дядо ми, че нещо ще изчезне, после не се оправдали – но всичко било прекарано като през сито. Все едно търсели не човек, а котка… Излезли отвън, огледали малко и застанали пред купчината боклуци:

– Това какво е?

– Стари боклуци. Жал ми е да ги изхвърля, току-виж потрябвали, и ги трупам тук…

– Разхвърляй!

– Господин комендант, това двайсет години не е пипано, един господ знае какво е отдолу…

– Разхвърляй! – Комендантът пообърнал малко автомата към него, като намек.

Ще не ще, дядо ми приближил купчината, молейки се наум. Намерят ли Вили, не само него ще разстрелят. Започнал да разхвърля боклуците… И изпод тях наизскачали стада мишки, привлечени от натрошения хляб.

– Обратно! Обратно! – Немците чак се поотдръпнали, от погнуса. Натрупал дядо ми обратно боклуците, и ги изпратил до портата.

Крил се Вили още два дена в дупката, докато не се изтеглят от България и последните немски части. Съдрал се след това да благодари на дядо ми, ръце му целувал, какво ли не му обещал в замяна. (И после наистина неведнъж се опитвал да си изпълни обещанието, ама дядо никога не приел нищо, колкото и да мърморела баба.)

Проблемите били решени обаче само наполовина. Нали трябва и да сватосаме Вили? По обичай, трябва да иде да го сватосва чичо му – ама как? И се хванал пак дядо ми. Посетил родителите на момата, поговорили си за времето и реколтата, и решили да си погостуват малко по-официално. Попитал дядо ми може ли да доведе племенника си – може, разбира се, как да не може! Чак светнали очите на бъдещите тъстове. Знаели, че дъщеря им също въздиша по сръчния и работлив немец, а и те мечтаели за такъв зет. Въобще и дума не станало какъв ти племенник е Вили на дядо ми. Обичай, ритуал – кажете му както щете.

На следващата седмица пристигнали Вили и дядо ми на гостито. Вили – изтупан в костюма на дядо ми от неговите младини, и най-старателно инструктиран. Как да не говори, без да са го попитали родителите на бъдещата годеница. Как да не се опитва да си комуникира с нея – това е оглед за него, за цуни-гуни си има време и място. Как точно да хвали трапезата – това е начинът да рече добра дума за тъстовете. Как да изяжда до последно всичко, което му дадат, дори ако не е немска манджа – иначе ще обиди домакинята…

На гостито се оказали поканени всички съседи – тъй де, да се похвалим кой ще ни е зет, всички да ни завиждат. (И всички, естествено, дошли – как да пропуснеш кьорсофра?) Схватливият момък бил научил всичко наизуст, и се държал образцово. Тъст и тъща още по средата на разговора вече били по-ухилени и щастливи и от Вили и изгората му. Ала като се стигнало до десерта, станал фал, който насмалко не провалил сгодяването.

Шоколадови бонбони тогава нямало – за десерт се поднасяло бяло сладко. В голяма купа – колкото по-голяма, толкова повече престиж за домакините. Всеки си отсипва по мъничко в чинийката, и се чуди на глас колко голяма е купата. (Комплимент към домакините.) Било толкова обичайно нещо, че дори предвидливият ми дядо не се бил замислил – знае ли Вили тия подробности. И бил пропуснал да го инструктира… Донесла домакинята купа над две кила сладко, и я сервирала точно пред Вили, да му е удобно на момчето, тюх да не са му уроки…

Изгледал я той с ужас – ама нали немска дисциплина, и строг инструктаж! Все пак не издържал, внимателно я посочил с пръст и попитал тихичко бъдещата тъща:

– Аз това трябва всичко яде?!

Жената на свой ред се почувствала ужасно неудобно. И на нея през ум не й минавало, че Вили може да не знае как се постъпва. Пък и де да знаеш, момчето сигурно е изгладувало здравата, докато се е крило, оня бедняк Танев я е имал с какво да го храни, я не… Хем и германец човек, той ако не е по-възпитан от нас, кой? Я да не сме бай Ганьовци!

– Ако ви е вкусно…

Вили също разбирал от намеци. В смисъл, че помнел отлично инструктажа на дядо ми – всичко се изяжда докрай, и се хвали колко вкусно е, иначе ще обидиш домакинята… Въздъхнал едва чуто, хванал лъжицата и се хвърлил в бой.

Следващите два часа няма присъствал на гощавката, който да не ги е запомнил. С почивки и напъни, и с помощта на три гарафи вода Вили се справил с всичкото бяло сладко. Даже успял да издържи до края на гостито, под смаяните погледи на всички околни, и ужаса на дядо ми и родителите на булката. Стигнал някак до къщи, подпрян на дядо ми. И следващата седмица почти не излизал от тоалетната…

Е, на следващия ден дядо ми спрял да си поговори с бъдещия тъст за копането на градината. Съвсем случайно, естествено, от дума на дума, стигнали и до историята с фала, и до обяснението как точно се е получил. Посмели се, и проблемът бил решен. Вили не просто бил реабилитиран, а и получил славата на човек, доказал на дело героизъм в името на момичето…

Не зная дали това е истина. Може да е просто селско-градска легенда, завъртяла се около популярен в квартала човек.

Но помня добре, че възрастният вече Вили пиеше дори най-горчивото кафе без захар.

Преди малко научих случайно, че Буш бил кацнал вече в София. Коментарът на един мой познат, Том, който живее в САЩ, беше: “Няма ли как да си го задържите?”. Направо подскочих. Вярно, били сме във война със САЩ през Втората световна, ама това може ли да е повод да се пожелават подобни неща?! Аааа… Отговорих му: “Ами ако тук е двойник, а оригиналът си остане при вас? И се наложи навсякъде да се изявява лично?” Том не отговори. Дано не е получил удар при мисълта.

Сериозно казано, практика на разните държавни глави е да си имат двойници. Брежнев примерно си имаше, наскоро даже май беше излязла негова книга. (На двойника. Книги на Брежнев надали някога са излизали – само книги с неговия подпис отдолу.)

За контраст пък, бай Тошо си нямаше. Дъртата лисица беше напълно наясно с какво удоволствие всеки от подчинените му ще го сбърка с двойника му. Нарочно. Пък и предпочиташе лично да се явява и да си вре носа навсякъде. Стратегията се оказа успешна – трябваше да влезе в открит конфликт с Горбачов, за да бъде свален.

По-сменяемите политици, примерно западните, най-често нямат време да си завъдят двойник. Таман го намериш и доизкусуриш в подходяща клиника, и вече си паднал от власт. А пък и той какво да прави после – да го префасонират на наследника ти? От Ширак няма лесно да се получи Саркози. От Кол Шрьодер пък съвсем. (Ама ако стане, после за Анжела Меркел ще трябва само перука, даже от грим няма да има нужда.) А ако Берлускони види трансформацията си в Проди, очите му ще се обърнат навътре…

По-постоянните са лесни. Примерно Саддам Хюсеин. Сигурно и той не знае колко двойници е имал. Твърди се, че статуята в Багдад, дето американците я събориха, била не негова, ами на негов двойник. Че тоя, дето го “обесиха” после, е двойник, не остана никакво съмнение. Иначе трябва да е ял шмиргелови дискове, докато се е криел – по-мека храна няма как за година-две да превърне перфектната усмивка, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак, в черните остатъци от зъби, които се видяха на кадрите с прегледа на устата му с фенерче след залавянето.

По колко двойника са имали Дън Сяо-пин и любимият вожд Ким Чен Ир, пък надали и Господ знае. И надали и ще научи какво става с тях, когато съответният император падне от власт, без значение по кой начин. Бокаса и подобните му пък надали имат двойници – сигурно биха ги изяли тържествено. Те двойниците или двойниците тях, който превари.

Европейските короновани особи надали имат двойници. Не им трябват. (Има и изключения, де. На един цар, дето беше министър-председател, вероятно отчаяно ще му потрябва двойник, като падне от власт. Поне докато успее да се скрие. Като си дойде от чужбината, завари народ от монархисти. Обеща промени – спази си думата. Като си тръгне, ще остави народ от… не, не точно републиканци. Хора, дето мразят монархията до смърт. Ама пак са си монархисти отвътре. Републиканец се става с малко по-различно отношение към държавата ти.

На целия тоя фон се чудя – има ли двойник Буш. Сто на сто – няма как да няма хора, дето приличат физически на него. За тяхно нещастие. Ама дали ги използва като двойници. Трудно е да се каже. Като знаем, че Холивуд е в САЩ, надали ще е лесно да познаем негов двойник по изгледа. Хубавото е, че има и друг, по-сигурен критерий.

Където Буш не е отишъл, там не е изръсил глупости с поразяващия ефект на атомна бомбардировка. На папата непрекъснато викал “господине”. Като беше на посещение в Испания, направил комплимент на принц Фелипе за добрия му мексикански. Другите му издънки вече не ги помня (Гугъл – сигурно), ама май няма случай да не е оцапал картинката някъде. (Какво приказва, докато си е у дома, знаят всички. Даже американците.) Надали е възможно да пропусне. И надали е възможно двойник да дублира самородната му, гениална и неповторима словесна продукция. Независимо колко добре е обучен, и колко е бит по главата с тежки предмети.

Затова си мисля – добре е да следим какви ще ги изръси Буш у нас. Ако не тръсне нещо, дето да остави целия антураж наоколо в продължение на пет минути да мига на парцали, и след това да отрича, че някой някога е казвал това, просто няма как да е истинският Буш. Трябва да е двойник. Няма как иначе… От нашата журналистика ще е много трудно да го научим, нея като цяло я има не за да информира. Но поне аз ще следя, колкото мога.

I am not a Debian Developer – just an user of the distro. When it comes to free software, however, the opinion of the users could be worth something.

My 5 cc:

There was a time when the Debian team was just a bunch of packet maintainers, sharing little outside a set of general principles, and the desire to build a distro together. This time is over. Then, there was a time when the team was interacting socially, but almost only on production topics – teaming on important packages, discussing the New DD process, etc. This time is over, too. With every day the percent of the discussion topics that are closer to the internal distro politics, increases. The Debian Project team is not simply a team anymore – it is a society.

Some people would say that this is an undesired development – but it is inevitable. The project has a core of about 1000 to 1500 active people, and several times that smaller contributors. These numbers, plus an election democracy, are bound to produce a true society. The sooner this is recognized, and the sooner the project people are understood and treated like a society, the better the project, and its product.

Democracies work differently than even most benevolent dictatorships: the latter rely for key decisions on top-down mechanisms, while the former fare better on stimulating down-top initiatives. A dictatorship may function as a team even if numbering millions of people; a democracy the size of Debian Project (or bigger) is only effective when the society is carefuly considered, and treated accordingly. Here is what I believe to be good for Debian as a society, on several key topics:

The “paid participation” experiment

To speed up the release of etch, Anthony Towns came with the Dunc-Tank project. Among other things, it offered monthly payment to key release developers to enable them to dedicate all their time to the release. This had some positive effect, as the paid developers indeed contributed much more efforts during the time they were paid for, and eliminated a lot of problems. However, some other DDs rebelled against the idea, and slowed their work as a form of protest; the overall result was that the release of etch was delayed instead of speeded up.

From a production-oriented viewpoint, this protest was childish and harmful. However, considering Debian as a society, it comes to tell that some rules of this society were broken – and if we don’t understand this, more protests and delays await us.

Formally, the protest was based on the understanding that every DD does his work for free, and this is the only proper way to participate, if Debian is to remain what it prides with. However, there are probably some other reasons behind this. I’d try to guess some, and to suggest a cure against them.

There seems to be the fear that eventually Debian will come to “all are equal, but some are more equal than the others”. That some will start being paid all the time, while others will be shunned, and DP will eventually turn into a company, building its fortune on exploiting most of the developers. I’d believe that strictier and even more transparent rules, and a more democratic procedure for chosing who should benefit from the payment opportunity, may help alleviate this fear.

There is also an understanding that people close to Dunc-Tank should not benefit from it, to avoid cronysm. This may also be ensured with better rules and procedures; if needed, a rule that excludes people closely related with the paying side from the potential candidates.

Some DDs mention that the payment was not very modest. Yes, $6000 is a relatively good montly salary even for USA. And, coming to this, many DDs live in countries where this would be an excellent yearly salary, thus potentially providing the project with much more work. This controversy probably will not be easy to solve; maybe each case will merit custom solution. So, the rules and the structure should be able to provide an opportunity for them.

Candidates for DDs have to wait for too long

This is a complex problem. Waiting for too long discourages many potential DDs. However, one of the strongest sides of the Debian Project is the dedication of its developers – decreasing the waiting time may lead to an influx of less motivated people.

This problem is also tied to another one. Currently you can’t be a DD without being a packet maintainer. However, many people contribute a lot in other ways – writing Debian-specific code, creating art, providing legal counsel, etc, etc. They very definitely deserve a formal acceptance and affiliation with Debian.

I believe that both these problems can be solved by treating the DP participans as a society. One idea how to do it (not necessarily the only, or the best one) is:

– Create a status (say, Debian Contributor) that can be given to every contributor to the Debian Project, as an acknowledgement for their contribution. Debian Contributors could be listed, unless they prefer otherwise, on the official Debian sites. They may belong to different categories (Packet Maintainers, Art People, Legals, Programmers etc); one may belong to more than one category. They may lose the status on certain conditions. They may be allowed to vote in Debian on certain topics.

– Create a status (say, Debian Participant) that can be earned by people who would like to affilate closer with Debian. They will have to be Debian Contributors, to abide by the Debian’s Philosophy, to have an Advocate, and possibly to be able to use an OpenPGP key. The procedure for giving the Participant status should be no longer than one month (but may require some experience, or a level of contributions, as a Debian Contributor). Participants may belong to the same categories as the Contributors; different categories may require additional skills to be accepted in, and exams to be administered. If the Participant can handle a key, they may vote on all topics within Debian. They will be required to be able to devote some free time to the Project, and to contribute regularly (but these requirements will be less stringent than for the DDs). They may not, even if they are Packet Maintainers, upload packages to the Debian repositories without the supervision of a DD.

– Affirm the status of the Debian Developers as the backbone of Debian. The New Developer process should not be shorter than an year, maybe even two: responsibility is given for reliability, and reliability is proven with persistence. DDs are the only people who may upload a package to the official Debian repositories, or take other decisions that have effect upon the Debian users. If needed, DDs may also be divided in categories like the Participants, to allow better specialization: in this case, Packet Managers will be responsilble for the packages upload, Art People – for the quality of the art that is acceptable in a package to be uploaded, etc.

This division may initially appear confusing, or even discriminating. However, I believe that, if properly done and maintained, it will help the Debian Society flourish, and will provide it with more stability and efforts invested.

The Periodic Release Schedule

Some of the best organized free software projects already have, or aim for a periodic release schedule. This is very good for the project users, but not so easy to keep (especially where high stability is expected). Democratic projects typically achieve this less easily than the “benevolent dictatures”.

However, the very nature of the democratic projects suggests an easy way to solve this problem: treating the project members as a democratic society. That is, relying on a down-top initiative, and providing a mechanism that allows everybody to start or stop participating in the schedule-oriented group, at their choice. Undoubtedly, it will not be easy to negotiate a common timetable: the different sub-projects will have a different release cycle natural length. However, once one is negotiated, most projects will tend to adjust to it; also, it may be re-negotiated on need.

It will probably be easiest to negotiate a schedule if the individual packages and groups are permitted to choose whether to participate in the incoming release. The key packages and groups may be required to participate, or supplemented with volunteers to enable them to do. The others can be allowed to declare a participation whenever they are ready for it. Once a participation is declared, opting out should be discouraged. For example, there may be a condition for participation – having a completely stable version of the package / group. The inter-package tuning can be solved in different ways; probably a good set of rules would help for almost all cases.

Technically, for example, this could be implemented (this is just one way – not the only one, or the grantedly best one) as a “frozen” branch, that is split from “testing” several months ahead of the release date. Packages / groups are permitted to enter on complete stability of the version. Breakdowns introduced by inter-package incompatibility are either solved in time with common efforts, or the package / group is rejected, and older version, if present, is used.

Again: Just my 5 cc.

Когато научих вестта, не можах да се сдържа. Излях каквото напираше в мен тук – иначе щях да експлодирам… Една от реакциите беше на Емил Хурмузов – един от създателите на сайта save-darina.org. Понрави ми се. Не само от уважение към човека, дал си труда да направи нещо. А и защото съдържаше предложение с какво да се помогне – и то в правилната насока.

Писал съм вече коя насока смятам за правилна, и защо. Ще повторя накратко, ако някой е пропуснал. Не смятам за правилно да се организират благотворителни кампании – те събират малко пари, и успяват да ги съберат обикновено когато вече е твърде късно. Смятам за правилно да се насочат към лечение на децата (и изобщо оправяне на държавата ни) парите, които плащаме като данъци, и после отиват за долче витата на политическата ни измет, и за фирмите на братовчедите и кукловодите им. Дори само тази част от тях, които е редно да са за лечение на децата, пак са десетки, може би стотици милиони, и биват събирани редовно и всяка година.

Предложението на Емил касаеше Фонда за лечение на децата. (Уж съм лекар, а за пръв път чух за него. Сигурно много съм изпуснал нещата. Моля някой, чието дете е или е било болно в последно време, и този фонд му е помогнал някак, да се обади. Или въобще да знае нещо за съществуването му.) А именно – да накараме този фонд да работи. За миналата година той бил върнал милион и триста хиляди лева в бюджета. Тъй де – болни деца, както знаем, няма, а пък депутатските мерцедеси никога не достигат, и винаги са прекалено стари…

Не само аз съм готов да помагам за тази цел. И други коментиращи изявиха желание. Затова предлагам – нека обединим силите си, за да оказваме натиск заедно. Координацията в тази задача по право се полага на Емил – той е човекът, поне доколкото аз зная, който я предложи.

Вече му отговорих, че съм готов да работя за целта. Сега с удоволствие добавям – има и още готови. Емиле, зная, че не ти е само до четене на нечии блогове. Но дано се намери кой да те предупреди, че тук има хора, които са готови да подложат по едно рамо – дай подробности и разпредели задачите, ще имаш подкрепата ни!

… Преди няколко дни погледнах статистиките на блога си – четат го средно по около 1500 различни човека дневно! (Реални, без да се броят рефернтният и коментарен спам, търсачките и прочее, и само през браузер – има още, които го четат през RSS четци, и които не съм броил…) Когато го разбрах, се почувствах като медия. И се стреснах и поуплаших. Да ти връчат ключ към сърцата и умовете си толкова много хора е огромна отговорност, смазваща. Ще имам ли сили да я понеса, да не се проваля?…

Сега обаче зная – има неща, които си струват тази отговорност. Например да помогнеш отдраните от гърбовете на хората пари, техен труд и пот, да отидат за лечение на децата им, а не за лимузините, яхтите и хотелите в чужбина на няколко файтона измет.

Емиле, поне хиляда и петстотин читатели чакат вест от теб. И аз също съм един от тях. Дано се намерят поне няколко, които да са готови да действат.

За да не отидат утре при Дарина техните деца.

— Допълнение —

Пратиха ми адреса на един такъв фонд – http://www.cfld-bg.com/. Не зная него ли е имал предвид Емил. Ако да – да не се хаби да ме агитира. Няма да подкрепя инициативата.

Защото този фонд е също благотворителен. А на дарители нямам морално право да връзвам кусури, нито да гледам на харизан кон зъбите. Колкото дали – толкова. Нищо не дали, и децата мрат – толкова. Пращай SMS-и ти, щом искаш… Тоест, сме в изходната точка. Продължаваме да се мъчим да копаем кладенец на върха на планината.

А в това време милиони и милиони, събрани от данъците ни, продължават да потъват. Всички знаем къде. И ако някой се опита да ме ангажира да си инвестирам усилията да надзиравам дарители, вместо да ги вложа в това да поискам своето, което ми принадлежи по право – сбъркал е. Съжалявам. С този начин на мислене има още много Дарини да умират. И утре ще съм бесен заради тях, а агитиралите за “положителен подход” и “реалистични цели” нищо чудно да се присъединяват, и да обясняват колко са бесни и те…

Всъщност, въпросът не е дали да търсим изход в благотворителност, или да си поискаме най-сетне парите, които ДАВАМЕ, за да се лекуват децата ни, да се харчат за тях, а не за… писна ми вече да описвам какво. С благотворителност няма да стане. Не вярвам вече да е останал поне малко здравомислещ човек, който да вярва иначе.

Въпросът е единствено колко деца още трябва да умрат, за да ни уврат главите. И да се хванем да им осигурим средства за лечение така, че да има средства за лечение, а не оправдания за пред околните и себе си. Децата оживяват от средствата, за които сме се преборили. От оправданията ни умират.

Или пък може би това трябва да са не нечии абстрактни Дарини, а нашите лични деца. Тогава току-виж ни уврели главите бързо-бързо. Ама пък пусто на някой друг, който си е добре, главата му няма да е увряла. И ще ни помага както ние сме помагали, докато сме били добре.

Което означава само едно – че ще получаваме точно това, което сме дали на другите. И по този начин заслужили за себе си.

Дано Емил е имал предвид някой друг фонд. Защото този е… оправдание. “Двайсет и осем деца спасени!”. А колко умрели?

Не е луд който яде чуждия зелник. Луд е, който му го дава. А когато цената е животът на децата му, който го дава не е луд.

Подберете думата вие. Аз съм я подбрал вече.

Наистина трябват неща, които да подкрепят душата и да проясняват ума. Защото иначе гневът заслепява, и преставаме да забелязваме красотата около нас. Дори когато тя сама се опитва да ни влезе в очите.

Този път красотата е в самото събитие, което даде повод на възмущението ми – почистването на Иракли. Писах гневен за това, че лекета в човешки образ са го оплескали пред медиите. Че са оцапали една безкористна инициатива, от простия си животински страх да не би тя да им навреди. Че са я премерили със своята мярка – търсене единствено на изгода и подлост.

А не видях, че истинската новина е друга – към 100 души са се събрали от цяла България, на собствени разходи, и са заделили от собственото си време, за да свършат нещо за чистотата на страната ни. Безкористно. Без да търсят дивиденти, пари, слава, признание. Спали са под дъжда само в спални чували на плажа, за да не дадат повод на някое говедо да им попречи да излеят безкористността си, да свършат това, за което именно работодателят или кукловодът на въпросното говедо иначе трябва да плати да бъде свършено… Отговорили са на вандализма и кражбите на тълпата при миналото им посещение с добро. Вместо да отвърнат на тази тълпа както й се полага, са й отвърнали с примера си.

Не че тълпата е възприела много. Заканите “ако ви пипна в моя парцел, ще ви смеля от бой” са продължили. Не знам дали бабаитът знае, че няма право да ме “смели от бой” дори в неговия парцел. (Не че ще стъпя там, де – после ще се чувствам оцапан с месеци.) Но очевидно е бил предупреден, че номера с моторните резачки втори път няма да мине метър, както първия. Че медиите и хората почват да обръщат внимание, и вече няма как.

И това е интересното. Защото издава победата, която тези деца удържаха. Удържаха я с чистотата си срещу мръсотията на някои мутри. Затова е и окалящата кампания в “Сега”, “Дарик” и “Стандарт” – мутрите разбраха, че привичните им методи не вършат работа. Предстои им да разберат, че и кофите с кал няма да я свършат. Тези деца са свикнали да чистят. Срам ме е, че не можах да отида и да бъда с тях – но ще си отработя своя дял от почистването, когато излизам сред природата. Истинският, страшният срам ще е, ако не го направя.

Ето това е красивото, което се случи – и аз писах за него, без да го забележа. Как обикновени хора, просто малко по-чисти от нас, победиха срещу такива, дето въоръжават тълпи с моторни резачки, и леят мръсотия из медиите. Победиха ги не с насилие, а с чистотата си.

Значи може. Значи има как. Значи се получава… Значи си струва!

И значи и още нещо – че гражданското общество у нас, макар и трудно и бавно, се ражда. Защото без него номерът с тълпата с резачките щеше да минава всеки път, без никакъв риск. Щом тези хора се боят от медиите и вниманието на народа, щом дори разчитат на него като оръжие, значи признават силата му. Силата на медиите, и силата на хората.
Щом вече се ражда, дори по толкова малко, щом се получава – си струва да се борим.

Не зная, може би ви звучи малко абстрактно. Но за мен това е невероятно щастлива новина.

Преди много години смятах да емигрирам в Канада. Бях събрал всичката необходима информация. (От това откъде да си вземе човек формуляри, през всяка най-дребна подробност или възможност на процедурата, та до това за какво да внимава, когато пристигне в Канада и се договаря с бъдещия си хазяин. Всъщност, тази информация излезе в една страховита по обем тухла – “Всичко за емигрирането в Канада” – която наскоро ми предложиха на “Славейков” срещу 250 лева: било почти невъзможно да се намери.) Можех да замина там абсолютно безпроблемно (и сега го мога).

Задържа ме желанието да се преборя тук. Да се опитам не мога ли да направя нещо. Да, щях да съм живял по-бедно. Но човек отнася със себе си от този свят не парите си, а миговете на удовлетворение от постигнатото, и усещането, че не е живял напразно – ако го има.

Борих се дълго. Много пъти се отчайвах. Търсех надежда, дори когато не я виждах. Когато не можех да я намеря, стисках зъби, и продължавах. Вършех колкото можех, постигах колкото умеех, често почти нищо, често съвсем нищо. Но не се предавах. И сега виждам първите проблясъци на зората. Доведени от труда на много и много като мен. Дано някаква искричка от тях да се дължи и на мен.

Ларошфуко казва: “Лицемерието е самопризнанието на злото, че е по-слабо от доброто.” Е, в опитите еколозите да бъдат окаляни по масмедиите аз виждам това самопризнание. И тази вечер ще празнувам. С виртуалната трапеза на този си запис.

Ако и вие сте се борили и мечтали, ако и вие сте се надявали и продължавали, ако сте изстрадали момента на самопризнанието в слабост на злото, както майка изстрадва детето си, този празник е и ваш. Заповядайте на трапезата – заслужили сте я.

Нека празнуваме – имаме какво. Детето още не е завършило университет и станало велик човек, но поне вече се ражда.

Честито! 🙂

http://www.sivosten.com/content.php?review.517

Познавам автора лично, и спокойно гарантирам за него – не би написал друго освен истината.

Въпросът ми по-скоро е: кому е нужно такова медийно покритие на инициативата “Да почистим Иракли”?… Всъщност, кому е нужно е ясно. Въпросът е кой го е осигурил, и как. Дали чрез платени репортери, или чрез платени лъжци-“свидетели”, “разказали” какво се е случило пред репортерите.

Смятам да се обадя до “Дарик”, “Стандарт” и “Сега” (телефоните им ги има в Интернет и по справочници), и да се поинтересувам откъде имат информацията за случилото се. Да им кажа каква е била истината, и учтиво да ги помоля да изнесат опровержение.

И бих помолил всички вас, които сте били там и сте видели нещата с очите си, или пък познавате някой, който е бил, и на когото може да се вярва истински – направете същото! Все в тези редакции ще има по някой, който да не е обвързан с мутрите зад инициативата “Да застроим Иракли”. И този някой трябва да разбере, че петното от лъжата е и на неговото чело, и че трябва да го измие оттам, и да вземе мерки да не му го лепват повече.

… А толкова ми се искаше след последните няколко отровно горчиви записа да напиша нещо тихо, романтично и красиво. Нещо, което да подкрепя душата и да прояснява ума… Дано стигна и дотам. Толкова ми се иска това да е блог за красиви неща, а не за гняв и камбанен звън…

Тъжната вест.

Бесен съм.

Преди не толкова много време писах тук, че няма да дам пари за тази кампания. За смайване, прочелите онзи запис ме разбраха. Благодаря им от сърце… Но в момента съм готов да експлодирам, още повече от тогава.

Откъснахме ли от залъка си? Откъснахме. (И аз, въпреки че писах обратното – продължавам да смятам, че не съм прав да го направя, просто не можех иначе.) Спаси ли това Дарина? Не. Защото докато се организира такава кампания, докато се съберат парите, винаги ще е късно. Тези, а и още много други болести, не чакат. За разлика от нас. Затова и получават животите на децата, а ние оставаме с гробовете им.

А ако тези пари ги имаше, заделени от държавата, щеше да е друго. Дарина щеше да има отличен шанс да оздравее – при навременно лечение на нейната възраст прогнозата е сравнително добра. Ако се бяхме мръднали, ако бяхме накарали политическата ни измет да не се къпе в разкош, когато деца мрат от рак, защото няма пари за лечение… Не са луди те, че ядат нашия зелник, и пилеят лекарствата за рак на децата ни – луди сме ние, че им ги даваме!

Сега имаме това, което заслужихме. Добре, че Дари няма как да се покаже от оня свят, за да ни попита къде сме били и с какво сме били заети. А някои може и да ни попита насън. Какво да й кажа? Че съм ходил на митинги ли? Че шепа донкихотовци сме се борили сами срещу дебелогъзието на един народ, и не сме успели? Оправдания…

Бесен съм.

И това е зрънце в полето, капчица в морето. Годишно хиляди деца умират от рак. И десетки хиляди възрастни – хайде, нас дъртите магарета вълци ни яли! Децата да се бяхме опитали да спасим поне. Щеше да струва само част от излишните луксове на властта. Да се бяхме мръднали да накараме тази власт да се засрами, или по-точно уплаши от гласа ни – тези в нея срам нямат, имат само страх… Днес – Дарина. Утре – Мими. Вдругиден – Пешко. Всеки ден. Десетки на ден. Ако тези пари бяха отишли за лечението им, поне половината щяха да са живи. Бездействието и безразличието ни убива деца всеки ден. Да се бяхме помръднали малко, а?!…

Всъщност, не “нашето” – защото има единици, които се борят. Бездействието и безразличието на добитъците. На тези, които си казват “Какво ми пука – моите деца са добре”. А утре техните деца лягат болни, и те внезапно почват да се интересуват, и да им пука, и всичко. И накрая стоят пред гробовете на децата си. Те – абсолютно заслужено, това им се полага. Малко им е, заради всички други деца, които са пратили в гроба с дебелогъзието си!… Дечицата им заслужават да живеят, горките – но добитъците заслужават да погребват децата си. Всеки ден – както всеки ден умират деца, погубени от тях.

Бесен съм!

Господи, как ми се иска хората и добитъците да има как да се разделят! Да не са държани в един обор, строен от хората измежду тях като за къща, и превърнат в обор от добитъците. Хората да живеят в къщата, която са си построили – добитъците да кибичат на студа. Хората да ядат каквото са сдобили с труда си – добитъците да мрат от глад. Хората да живеят, да се лекуват, и да са щастливи – добитъците да биват доени, стригани, драни и клани. Важно е!

Важно е, за да загробваме по-малко деца с лайнодушието си. За да знаем, че за каквото се преборим, ще си го получим, а за каквото не – няма. За да виждаме мъничко по-ясно, че животът на децата ни зависи от нас. За да можем всеки ден да виждаме как децата на тези, които се борят, оживяват и растат щастливи, а децата на тези, които само се оправдават, мрат. За да виждаме малко по-добре, че ако децата ни мрат, защото не сме изтръгнали от властниците ни средства за лечението им, убийците са не ракът или депутатите, а ние, лично. Че справедливо и спокойно можем да си ги разпределяме – “вие двамата убихте Иванчо, вие тримата – Димитринка”…

Бесен съм!!!

Добитък всякакъв. Включително и двукрак – убеждавам се в това вече от много време насам. Мисля си – време е да тегля чертата, и да “си пусна гласа”. Да се чуе какво мисля, и за кого. И не ми пука за какъв ще ме обявят после.

Най-основното, мисля си, е да се направи разликата. Да можем да различим хората от добитъка.

Хората си строят къща сами. Добитъкът чака стопанинът да му построи обор. Ако стопанинът не иска, ще кисне на дъжда и мръзне на студа.

Хората се трудят за хляба си, от сутрин до вечер. Добитъкът чака стопаните да му сипят сено в яслите, или да го заведат на паша. За препоръчване тучна и сочна. Ако не го заведат, ще мучи злобно по тях зад гърба им, и толкова.

Хората сами си почистват мръсотиите около тях – и затова, ако някой мърси наоколо, се възмущават, и вземат мерки мърлячът да престане. Добитъкът чака стопаните да дойдат да му изринат тора. Ако не му го изринат – ще стои до колене в лайна. Най-много да помучи по техен адрес, като ги няма да го чуят.

Хората искат сами да си определят живота. Ако някой се опита да ги дои или стриже, дават отпор. Ако някой се опита да ги води с повод на заплод, ще му извадят очите. Ако някой реши да ги коли, грабват каквото оръжие имат, и се бранят… Добитъкът смята всички тези неща за съвсем нормални. Ако тръгнат да го колят, може да поквичи и да се опита да бяга, но повече проформа. То е ясно, че ще види ножа, така е устроен светът, той какво може да направи?…

Хората мечтаят, за повече красота, за повече свобода, за повече истина – и са готови на лишения и трудности, за да ги получат. Добитъкът не се интересува от такива неща, на него му стига кочината и помията. Ако случайно избяга, после сам ще се върне, като огладнее – било при стария стопанин, било при друг, който обещае повече и по-ароматна помия.

Хората имат достойнство, и са готови на лишения, рискове и трудности, за да го запазят. Добитъкът не може да си представи какво е достойнство, да не говорим с какво то е по-ценно от дори едно зрънце ярма. Той винаги предпочита ярмата пред достойнството.

Хората се борят за това, което искат – и се борят така, че да го получат. Затова и го получават, и му се радват. И това е, с което са заслужили да го имат… Добитъкът, дори да иска нещо, няма да се помръдне, за да го получи, колкото и да завижда на хората. Ако стопанинът даде – даде, ако не – ще мучи по него злобно зад гърба му, това е единствената представа на добитъка за борба… Затова и добитъкът има това, което е заслужил – обор или кочина, ярма или помия, тор до колене, доене, стригане и клане.

За щастие, на този свят има справедливост. Всеки получава, каквото е заслужил. И най-хубавото е, че всеки сам избира дали да бъде човек, или добитък. И сам определя какво ще заслужи, и ще получи.

… Пуснах си гласа. И не ме интересува кой какво ще мисли за мен. Зная – хората ще ме подкрепят. А мнението на добитъците струва колкото… мученето на добитък. Това са си избрали – не бива да бъдат лишавани от него.

И все повече си мисля – който е решил да бъде добитък, няма да стане човек. Вече почвам да губя надежда, че има смисъл да му се помага. Но няма ли как поне хората да се разделят от добитъците? За да не бъдат напъхвани заедно с тях в обора, в торта, при помията? За да не бъдат доени, стригани и клани наравно с добитъците? Пък и добитъците да знаят, че няма никакъв шанс да бъдат сбъркани с хора, и да получат къща, чистота, нормална храна и всичко това, за което завиждат на хората, но не са се преборили за него.

Да може наистина всеки да получава единствено и само каквото е заслужил.

Да си призная – гласувах на изборите за евродепутати за Антония Първанова. Преференциално. Заради това, което направи срещу инициативата в ЕС за превръщането на авторските права в, простичко казано, отрицанието на това, което трябва да бъдат. Бях доста доволен, когато разбрах, че тя е човекът, получил най-много преференциални вотове в България. И останах като ударен от гръм, когато се оказа, че те “не били достатъчни, за да се промени редът в бюлетината”, и че ще си влезе първият по реда в нея. Тоест, гласът ми отиде на практика за една партия, която ме впечатлява единствено с безпринципността на ръководството си.

Някой знае ли къде точно е описана процедурата с преференциалните вотове? Колко са достатъчни, за да променят реда в една изборна бюлетина, кой прави преценката, и т.н.? Нямам време да го издиря. Но ще е полезно да знаем как точно стоят нещата.

Защото иначе се получава, че това с възможността да гласуваш преференциално за човек е нещо като магарешкия бодил, с който подмамват магарето да дърпа каруцата. А смятам отсега нататък номерът да не сработва. Този път успяха да ме измамят, но ще им го изкарам през носа. Като науча всички, до които мога да стигна, да не се хващат на такива измами.

Днес имах удоволствието да “просвещавам българския народ” пред микрофона на Дарик радио. Казано простичко, да участвам в следизборен разговор на тема “що стана на тия избори”, в компанията на Андрей Райчев и Стефан Мавродиев, и на водещата на “Челюсти”.

Не знам как беше откъм радиоапаратите, но откъм студиото беше много интересно. Горкият Андрей Райчев, като набеден за комунист, отнесе толкова обстрел от зрителите, че ми стана жал за него. Казаха се някои интересни неща (а по време на рекламите си казахме в студиото и още по-интересни). Най-интересното според мен обаче беше внесено на лист като новина, и водещата моментално го прочете в ефир:

“Току-що съдът пусна на свобода Валентин Димитров, известен също като Вальо Топлото, под гаранция, срещу сумата от 20 000 лева.”

Говорихме си после много неща, може би най-вече за това кога и как ще се оправи България. Мисля си обаче, че най-добрият отговор на този въпрос остана неказан. И, както всеки българин, с дошъл твърде късно акъл, бързам да го кажа. Ако не от трибуната на Дарик радио, от тази, която имам.

България ще се оправи когато:

1. Българите си зададат въпроса защо Вальо Топлото беше пуснат от съда от ареста в деня след изборите.

2. Дадат си отговора, и си направят изводите.

3. Вземат мерки това да не се повтаря повече. (Иначе от въпросите, отговорите и изводите файда няма.)

… И едно четвърто: когато започнат да постъпват така всеки път, когато политическата ни мафия се опитва да ги прецака.

Толкова.