Grigor Gatchev - A Weblog

Всяка страна може да закъса финансово, ако бъде управлявана достатъчно безотговорно. А управлението на САЩ през последните десет, че и повече години беше именно безотговорно. Бяха водени няколко войни, често по повече от една по едно и също време, чиято единствена цел беше да покажат на света какви каубои са американците (и най-вече съответният президент). Данъците и регулациите на големите бизнеси бяха орязани, което им позволи да си изнесат производството където работодателството е по-близо до робовладелство (предимно в Китай). Социалните разходи не бяха намалени, за да не изригне недоволството на гражданите (и за да не почне да се говори в прав текст, че войните и отпуснатият край на свръхбогатите може да не са добри идеи)…

Но не това е темата. Закъса ли страната финансово, е нормално управниците ѝ да си седнат на четирибуквията, докато народът не ги е наритал, и да вземат някакви мерки да оправят нещата. Особено ако държавата се очаква да остане без пари до месец или дори няколко дни. В САЩ обаче не се случва дори това. Закъсването можем да го обясняваме по какви ли не начини, в зависимост от възгледите си и връзката си с реалността. Но как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

Едно от обясненията според мен е прерайонирането на избирателните райони в САЩ. Не съм в течение на базата на какви точно критерии е правено. Но забелязвам, че след него настъпи една много рязка и важна промяна. Според мен ключовата за сегашната парализа на американския парламент.

Някои от избирателните райони в САЩ са силно републикански или демократически – трябва да се случи нещо много драстично, за да ги загуби съответната партия. Други са “балансирани” – и най-малката промяна в баланса може да прехвърли победата в тях от едната партия към другата. Преди прерайонирането силно партийните райони бяха общо горе-долу колкото балансираните. След него балансираните се оказаха далеч по-малко от силно партийните.

Какво означава това?

При неуспехи на парламента да се справи с проблемна ситуация избирателите ще обвинят за неуспеха, естествено, представителите си там. Ако депутатът (конгресмен или сенатор) е избран „на косъм“, е естествено той непрекъснато да се вслушва в настроенията на избирателите си и активно да търси как да им угоди. Ако обаче представлява силно партиен район, мястото му е почти гарантирано – може да си позволи доста своеволия.

Неуспехите на парламента да се справи с проблемна ситуация обикновено идват от неспособност на партиите в него да се разберат помежду си за общи действия. А размерът на желанието им за разбирателство е функция от силата на принудата да правят компромиси. Избраните „на косъм“ депутати обикновено разчитат на тази прослойка от избирателите, която не е твърдо зад определена партия, а определя гласа си в зависимост от представянето на депутата. Докато избраните в силно партиен район обикновено разчитат на „твърдото ядро“ на партията си в него. (Преди да спечелят изборите, те са спечелили първичните избори на своята партия в този район, а на тях гласуват най-вече твърдите партийни членове. И като гласуват, си правят сметката – дали техният район е силно техен партиен и могат да изберат по-краен кандидат, който ще защитава точно техните интереси, или районът им е „на косъм“, и е по-добре да изберат по-мек кандидат, който ще има повече шансове да спечели срещу конкурента от другата партия.)

По тази причина, избраните „на косъм“ депутати са по-склонни към обединителни компромиси, докато избраните в силно партийни райони са по-склонни към политиканстване и упорство в името на партията си. Промяна в избирателните райони, която намалява процента на силно оспорваните райони и качва този на силно партийните, намалява процента на склонните към компромиси депутати и качва този на не-склонните, и от двете партии. Естественото следствие е междупартийните компромиси да станат много по-трудни.

А ситуацията с финансовата пропаст в САЩ изисква точно такъв компромис. Конгресът е под контрола на демократите, Сенатът – на републиканците. Законовите мерки, които са нужни за избягване на пропастта, трябва да бъдат утвърдени и от двете камара, тоест да получат одобрението и на двете партии. Уви, подобен компромис в момента е обективно по-труден отпреди.

Компромисът е затруднен допълнително и от още един фактор. Демократите начело с Обама виждат, че липсата на споразумение вреди предимно на републиканците – повечето американци смятат тях за виновни за липсата на компромис. Това прави демократите още по-упорити – от противопоставянето те само печелят избирателна подкрепа. Много републиканци разбират това, но са притиснати от силното влияние в организациите им на „чаеното парти“ – силно консервативна и идеологизирана фракция, която е срещу компромиса с демократите. Опитът да се противопостави на „чаеното парти“ би означавал за повечето депутати-републиканци почти сигурна загуба на първичните партийни избори, в полза на по-краен кандидат. И понеже и те като нашите депутати си ценят топлите местенца, повечето предпочитат запазването на личните позиции в партията, дори на цената на нейна изборна загуба.

Накъде ще излязат нещата е много трудно да се предскаже при това положение. Нямам и намерение да се опитвам. Но си признавам, че съм пообезпокоен от ситуацията.

През 1988 г. си разменях е-майли с един американски компютърджия и хакер. (Няма да пиша името му; тези, които са навътре в компютрите, не е изключено да са чували за него.) Когато му описах какво представлява социализЪма, той твърдо отказа да повярва. Експертите, които познавал, обяснявали съвсем друго – как при нас в соца всичко е общо, от мебелите през четките за зъби до жените и децата, как парите ги използваме само в общуване със Запада и как всички работим в тайната полиция… Така и не можах да го убедя, че аз познавам действителността около мен по-добре от него, който не я е виждал с очите си. Да не говорим, че „експертите“, от които е чувал за нея, очевидно също не са я виждали. И най-вероятно не познават човек, който да я е виждал наистина. Което изобщо не им пречи да се пишат експерти и хората да им вярват…

Когато чуя, че свободният софтуер е комунизъм („не е пазарен“, „прави се колективно“ и т.н.), често си спомням за онази размяна на е-майли. И хем се веселя, хем се ядосвам – глупостта със самомнение винаги дразни.

Преди много години бях писал една статия за икономиката на свободния софтуер. Оттогава обаче и аз научих доста, и икономиката на свободния софтуер се дообогати. Може би е време да напиша пак нещичко по въпроса. Не за фанатиците на свободния пазар или тези на регулациите, те са като всички фанатици – за тях Праведното Слово е Истина, а реалността – сън. (Или дори гнусна клевета срещу Словото.) За тези, които реално търсят аргументите на страните в спора, за да преценят сами къде е истината.

Вероятно сте забелязали, че последните няколко дни блогът ми се отваряше все по-бавно. Не само той – всички сайтове на сървъра, където е. А сървърът е мой, и е редно да взема мерки. Затова преди три дни седнах да проверя откъде идва проблемът.

Оказа се, че базата данни (mysql) направо изпилва машината – над половината от времето дисковият пакет беше натоварен на 100%. Здравото оптимизиране на настройките на MySQL помогна донякъде, но само за ден положението отново се влоши. Време беше да се поинтересувам какво точно товари базата така зверски.

Виновникът се оказа един мой експеримент отпреди време – Honeywiki. Уики, създадено да бъде капанче за спамботове – в него „пишат“ само те. Съответно, IP адресите, от които пишат, са удобни за картиране (и евентуално блокиране) на ботнетове, а рекламираните сайтове – за картиране (и евентуално блокиране) на пробити сървъри и киберкриминални хостинги. (И за куп други, по-малко популярни, но не по-малко интересни задачки и проучвания.)

А проблемът беше, че уикито е станало твърде популярно сред спамботовете. На моменти е стигало до над 50 нови записа в минута – почти половината от средния трафик на англоезичната Уикипедия! Само че не разполагам с нейния клъстер от многостотин сървъра. Уикито е на само един, заедно с почти 50 други сайта. (И хардуерът му е доста импровизиран – например дисковете не са сървърски, нито са особено бързи. Няма как, с пръдня боя…) Преди петнайсетина-двайсет дни бях разчистил базата му данни и бях решил – ще минат години, преди да я натрупа отново. Само че оттогава тя е станала 25 гигабайта, а това е доста за едносървърна инсталация на МедияУики.

Затова с болка на сърце слагам край на проекта Honeywiki. Освен ако някой не иска да го подслони. Предоставям му с удоволствие сегашната база данни, инсталацията на уикито и домейна honeywiki.zavinagi.org, където спамботовете са свикнали да намират целта си. 🙂

И така, блогът на Григор бе най-безсрамно узурпиран. От мен – Ели /оная, с турските сериали/. И за това си има елементарно обяснение – ще ви пиша за нещо, за което Григор едва ли ще ви напише, най-много бегло да го спомене някъде из постовете. И това нещо изглежда ето така:

Книжката отдавна я има в електронен формат, но ето че благодарение на “Човешката библиотека” я има и в допотопния хартиен формат. В нея са събрани избрани записи от блога на Григор. Предполагам, че по-голяма част от четящите тук ще се съгласят с мен, че много от нещата, писани в този блог заслужават да видят живот и извън виртуалното пространство. И ето, че това е факт. Опитвам се да бъда пестелива с думите, за да не му хрумне на Григор да го изтрие всичко това. И давам думата на неговите колеги – докторите 🙂 :

От мен да знаете – не го търсете по аптеките. Поръчва се ето ТУК. А може и да предпочетете да дойдете на официалното посрещане и изпращане на Края на света в Музея “Земята и хората” на 21.12.2012 от 18 часа. Ще има книжки, а току-виж се сдобиете и с автограф :).
Ако пък не държите на отживелици като хартията, ето ви и едно пи-ди-еф-че. Ако някой знае добра свободна програма за pdf to epub/fb2… може да помогне по-скоро да ви предложим и още разнообразие от формати.

П.П. Харесва ми така да безчинствам. Дано не ми стане навик!

Май напоследък често започнах да превеждам чужди неща, вместо да пиша свои. Че и ги пиратствам най-безсъвестно. 🙂 Но мисля, че когато нещо си струва да се знае, то си струва и да се рискува. Дори когато преводите са направени набързо, джаста-праста и в среднощна преумора.

Напоследък често се замислям около катастрофалната необразованост, неграмотност и неспособност за адекватна комуникация на съвременните тинейджъри. Причината ѝ – образователната корупция и безхаберие – е очевадна. Без отстраняването ѝ няма как да има напредък по въпроса. Дори ако то бъде извършено обаче, това няма да даде автоматичен отговор на проблема какво точно да се направи, за да бъдат понаучени тинейджърите на нещо. Затова се оглеждам за такъв отговор – и мисля, че намирам част от него в тази статия от The Atlantic.

Тази статия кореспондира интересно със скорошните протести около Закона за предучилищното и училищно образование. На пръв поглед тя е агитация за точно противоположната кауза – „дайте да въведем строги формули, които да произвеждат евтини винтчета за обществената машина“. Но истината е, че тя адресира един проблем, който често остава недогледан от каузата на тези протести – проблемът с комуникативността на хората.

Повечето участници в тези протести са убедени, че бъдат ли оставени хората да вършат каквото им скимне, те задължително ще вършат най-мъдрото и далновидно. (Което е еквивалент на един друг религиозен фундаментализъм, който често опровергавам тук – икономическо-пазарният.) Без съмнение правото на хората да избират и решават за себе си е изключително важно. В същото време обаче не е разумно нещата да бъдат оставяни напълно безконтролни. Погледнете какви тълпи четат с упоение хороскопи, пълнят кабинетите на врачки и „лечители“, кланят се на секти, вярват в световни конспирации и т.н. На какво обучение очаквате да подложат тези хора децата си?… Нужно е да има ако не задължение, то поне ориентир за нормалност в този свят.

(За илюстрация: преди петнадесетина години бях срещнал един баща, чийто дете определено имаше компютърен талант – беше виждало компютър само по телевизията и малко в училище (отдалече), но „палеше от четвърт оборот“ дори сравнително сложни като за нивото му неща. Когато обаче подхвърлих на бащата идеята да го понаучи на компютър, той едва не ме наби. „Ти луд ли си, бе?! Знаеш ли как съсипват очите тия проклетии? Аз детето си няма да го ослепявам!!!“…)

В конкретния случай, според мен американските училища са не просто прави, а длъжни да вземат мерки да обучават децата да могат да се изразяват стегнато, разбрано, смислено и убедително. В противен случай децата се оказват неспособни да изкомуникират с околните мисъл със средна сложност. А това обикновено ги прави неспособни или много затруднени и да разберат мисъл със средна сложност. Което пък ги лишава от една огромна част от богатството на културата, науката, познанието, мъдростта… Може би най-красивата им част. Без да броим, че им затваря пътя към върховете на обществото. И по този начин ги прави годни единствено за познайте какво?

Точно така. Евтини винтчета за обществената машина.

Това е името (или може би никът?) на един от веселяците във fishki.net. Ето няколко разказани от него истории:

Дядо Мраз и децата

По сценария на детската градина, Дядо Мраз трябваше да се изправи до елхата и да каже: „Със чувал и беловлас – кой съм аз?“. И децата, естествено, изпищяват дружно: „Дядо Мраз!“… На този Дядо Мраз групата на по-големите в нашата детска градина беше четвъртата за сутринта, и вече беше привършил плоското шишенце. Дойде той до елхата, изпъчи се и избоботи: „Със чувал и беловлас, кой съм аз?“ Но този път в мига тишина, който следва репликата му, изпреварващо отекна радостното гласче на едно от децата:

– Пидирас!

Какво стана после, не е за разправяне…

Петрович

В стаята за тежките случаи в травматологията всички болни бяха гипсирани. Кой на екстендер, кой и без него неподвижен, проблем е дори ходенето в подлогата – ужасяваща скука. Единственото разнообразие в бавно точещите се дни внасяше самотна хлебарка, която бяха кръстили Петрович. Знаеха му наизуст любимите пътечки по перваза на прозореца и редовно му оставяха там най-вкусните трошички.

Една сутрин рано-рано санитарите вкараха мъртво пиян чичка с два счупени (и вече гипсирани) крака. Смъкнаха го на леглото до прозореца. Час по-късно той взе да се размърдва и да мрънка нечленоразделно, пълнейки въздуха наоколо със спиртни пари. А след още час почна сутрешната визитация.

За лош късмет професорът още от вратата мярна пълзящата по перваза хлебарка. Зяпна, след това смъкна чехъла си и вбесен от нарушението на хигиената спринтира към целта. Всички болни в един глас ревнаха:

– ПЕТРОВИЧ, БЯГААААААЙ!

И типът с двата счупени крака скочи и побягна на гипсовете! Оказа се, че също бил Петрович…

Намериха го половин час по-късно на горния етаж, в женското отделение.

Празненството

(Разказ на познат)

Имаме си в социалната мрежа група на точни съименници. Веднъж решихме да се срещнем на живо. Събрахме се общо 23 души. Ударихме по бира, втора, трета и т.н.

Като излязохме към полунощ от ресторанчето, подкрепяйки се един друг, ни спряха полицаи. Да им бяхте видели физиономиите, като почнаха да ни проверяват документите…

Когато за пръв път прочетох този проектозакон, се чудех какво да мисля. Много добри и много лоши неща на едно място. И всичките като резултат от едно и също положение в закона – задължителното, държавно контролирано предучилищно и училищно обучение на децата.

Един от големите плюсове на идеята е, че най-сетне някои категории хора ще бъдат заставени да пращат децата си на училище. Не че българското училище в днешния му вид гарантира каквато и да е образованост, де – ако не вярвате, погледнете разните брадъри (и най-вече брадърки). Но поне е някаква начална стъпка. Предостатъчно хора в България виждат реализация единствено в престъпността, не само защото не са се научили да умеят нищо друго, но и защото не са се научили на основните принципи на обществото – а те се учат в училище, волю-неволю. Тук идеята печели подкрепата ми.

Друг голям плюс е изискването на задължителен курикулум. Едно, че съм виждал в какво превръщат децата разни „училища“, организирани от фондации, зад които стоят секти от сорта на тая на Мун. Уви, те имат пари за такива работи. И второ, че е изкусително да се нравиш на децата, като им даваш абсолютно недостатъчно количество и качество познания. И което е още по-лошо – доходно… Задължителният курикулум би ограничил крайностите в тази насока.

На този фон, какви са минусите ли? Само един. Твърде аморфен. Но и твърде съществен.

Не вярвам, че държавата ще използва влиянието си, за да учи децата на „лоши неща“. Училищната програма няма как да бъде държана в тайна – надали има нещо в страната, което да го виждат лично повече очи. А колкото големи гадости творят политиците на тъмно, толкова стриктни са принудени да бъдат, когато са открай докрай на светло. Печалбата от подобен ход би била абстрактна и след десетилетия, а рискът за тях – огромен, страшен и скорошен.

Че ще има разни корупционерски изпълнения около учебниците, облеклото, местата в учебните заведения и т.н. – убеден съм. Както обаче, за съжаление, винаги ги има и в частните обучителни начинания. Даже там са може би повече, защото контролът върху тях е по-труден… Така че и в това алтернативата не е за особено предпочитане. Не това ме безпокои.

Плаши ме идеята, че единствено държавата може да провежда обучението на децата. Не защото ще ги обучи на нещо страшно. А защото родителски организации и частни фирми могат да предлагат същото обучение, но по далеч по-добър начин. По-съобразен с децата, по-гъвкав, по-иновативен, допълнен с нови и полезни неща… Ликвидирането на частната, личната и обществената инициатива в образованието никак не ми се нрави.

Отделно от това ме безпокои идеята за напълно унифициран задължителен курикулум, за съвършено еднаква навсякъде училищна програма. Централизираното обучение е голямо изкушение за подобна стъпка. (То и през соца имаше математически, езикови и прочее гимназии, ама бяха капка в морето.) Според мен далеч по-разумната идея е да се изисква от учебните заведения един базов, задължителен, но не твърде богат курикулум. Една голяма част от курикулума учебното заведение трябва да може да си го състави или подбере само. И трябва да има правото само да избира и по какви учебници, програми и прочее ще учат децата.

От училищата според мен трябва да се изисква единствено краен резултат – реално дадени знания по задължителните и по обявените от тях за преподаване предмети. Примерно учениците след всеки клас да държат централно администриран и оценяван изпит. Тези, които не могат да покрият минималните критерии по даден предмет, очевидно не стават за преминаване в по-горен клас по него – дали допълнителни уроци и „поправителен“ наесен, дали учене по този предмет с по-малките, дали цялостно повтаряне на класа, да си решава учебното заведение. От него се иска резултат, а не спазване на бюрократични правила.

Държавното финансиране на учебните заведения според мен трябва да е според постигнатите резултати. Било като абсолютно ниво, било като подобрение на учениците спрямо предишната година, било по други схеми. Може би по някаква комбинация от показатели. За учениците със специални нужди – изключение или съобразени с тях критерии. Резултатите може да се използват и за класация на учебните заведения по качество.

Пак според постигнатите от ученика резултати според мен трябва да се определят, поне отчасти, и надбавките, които получават родителите му. Една възможна схема е като надбавките за деца в училищна възраст са ниски, а повече пари се дават за постигнати от детето успехи или напредък, според показаното на държавния годишен изпит. Вероятно има и други схеми, може би по-добри от тази. Вероятно има как схеми да се комбинират така, че да се съчетават предимства и да се избягват недостатъци.

Защо написах толкова подробности ли? Защото всички те следват естествено и логично именно от положението, при което училищата имат автономия, могат да са не само държавни, от тях се изискват единствено резултати, и задължителният курикулум е сравнително ограничен. При обратното положение, което ни гласи проектозаконът, тези хубави неща могат да са хубаво пожелание, но не вярвам да са практически постижими.

Затова и подкрепям протеста срещу този проектозакон. Ще отида на него – той е на 12 декември, пред Народното събрание, в 10 часа. Проектозаконът може и да съдържа добри идеи, но в този си вид е без бъдеще.

Ако искаме да имат бъдеще децата ни.

Приятел наскоро ми изпрати тази история. Вече е на десетина години, но от това не е станала по-малко актуална. Нито пък нещо в нея ще се промени особено, ако подменим юдаизма с християнство, ислям или повечето други популярни религии.

Ето я, в мой превод на български:

—-

Д-р Лаура Шлезинджър е радио-знаменитост, която предлага съвети на обаждащите се зрители. Наскоро тя каза, че като ортодоксална еврейка смята, че хомосексуалността е осквернение (съгласно Книгата на Левит, 18:22) и не може да бъде опростена при никакви обстоятелства.

Следва отворено писмо до нея, пуснато в Интернет. Не само весело, но и информативно.

Скъпа д-р Лаура,

Благодаря ви, че просвещавате хората в Божия Закон. Научил съм много от предаването ви и се опитвам да споделям това познание с колкото мога повече хора. Вече когато някой се опитва да защитава хомосексуалните, аз просто му напомням, че в Книгата на Левит, 18:22, е ясно указано, че те са осквернение. Точка. Имам обаче нужда от някои съвети от вас, относно другите закони и следването им.

Когато запаля жертвен бик да гори на олтара ми, той вдига приятен за Бога аромат (Левит 1:9). Съседите ми обаче протестират, че това било смрад. Трябва ли да стоваря гнева си върху тях?

Искам да продам дъщеря си в робство, както е описано в Изход 21:7. Как мислите, каква ще е подходящата цена в днешни времена?

Знам, че ми е забранено да докосвам жена, докато тя е в период на менструална нечистота (Левит 15:19-24). Как обаче да разбера кога е? Пробвал съм да питам, но повечето жени се обиждат.

Левит (25:44) постановява, че мога да притежавам роби, и мъже и жени, ако те са закупени от съседни нации. Мой приятел твърди, че това важи за мексиканците, но не и за канадците. Може ли да поясните? Защо да не мога да притежавам канадци?

Имам съсед, който държи да работи в събота. Изход 35:2 ясно казва, че той трябва да бъде предаден на смърт. Задължен ли съм морално да го убия лично?

Мой приятел смята, че яденето на миди е осквернение (Левит 11:10), но по-малко от хомосексуалността. Аз не съм съгласен. Можете ли да ни кажете кой е прав?

В Левит (21:20) пише, че не бива да доближавам олтара на Бог, ако имам зрителен дефект. Трябва да призная, че при четене нося очила. Трябва ли зрението ми да е перфектно, или правилото не е чак толкова строго?

Повечето от приятелите ми си подстригват косата, включително около слепоочията, въпреки че това е изрично забранено от Левит (19:27). Как следва да бъдат убити?

Знам от Левит (11:6-8), че докосването на кожата на мъртво прасе ме прави нечист. Не може ли обаче да играя футбол с ръкавици?

Чичо ми има ферма. Там той нарушава Левит (19:19), като сади два различни сорта посеви в една и съща нива. И жена му нарушава Книгата – носи дрехи от два различни вида нишки (смес от памук и полиестер). Също, той често ругае, а съм го чувал в лоши моменти да изрича дори богохулства. Необходимо ли е да събираме целия град да ги убие с камъни, съобразно Левит (24:10-16)? Не може ли просто да си ги изгорим на частна семейна клада, както правим с хората, които спят с роднините си по съребрена линия (Левит 20:14)?

Зная, че сте изучавали тези неща подробно, така че съм уверен, че можете да ми помогнете. Блаодаря ви отново за напомнянето, че Словото на Бога е вечно и неизменимо.

Ваш горещ поклонник,
Джим

Днес успях да мина през Панаира на книгата. За пръв път от три години насам. Сякаш за пръв път празнувам рожден ден от три години насам.

Пиша това капнал и понастинал след тежкия ден, но с огромна усмивка на уста. Не ми стигат думите да изразя какво е усещането да бродиш сред щандове и щандове, покрити с книги, книги и още книги. Може би се чувства така единствено лакомник, попаднал сред трапези, подредени за най-богатия пир на света.

Повече книги, отколкото бих могъл да изчета до края на живота си. Необхватимо количество храна за духа, от най-простичка до най-луксозна, от пуканки до хранителни концентрати. Бродех сред него и разбирах колко изгладнял съм бил за духовен пир. И се чувствах преял дори само от гледката на заглавия, корици, резюмета, картини…

На моменти имах чувството, че е сън. Че ей сега ще трябва да ставам и да се стягам за работа. След това се сещах, че съм буден (и избягал от работа). И че мога спокойно да си позволя да се наслаждавам, до насита. Зад щандовете често виждах познати, разменяхме думи, пожелавахме си хубави неща. И някак все не събирах смелостта да им благодаря, че са прибавили своята храна към необятния пир наоколо. Няма да ме вземат за луд, знаят си ме. Но… не зная защо, не им го казах. А сигурно трябваше.

Поплямпахме си известно време щастливо с Бранимир Събев. Скарах му се, че не е издавал от години – тъй де, българският хорър трябва да бъде отсрамван по-честичко! Той се заоправдава, но май се чувстваше виновен. Пада му се! Читателите чакаме и се облизваме!… След това пък видях един от старите майстори на книги-игри – Ейдриън Уейн. И пак куп приказки, и пак щастливи спомени за времената на книгите-игри, фенството и читателското безгрижие. От Александър Карапанчев пък научих, че в събота от 13 ч. ще се провежда среща в памет на братя Стругацки. (И ще бъде водена от истински жив люден – Юрий Илков.)

Носът ми увисна здравата, когато разбрах, че „Легенди от Средната земя“ май няма да смогне да излезе за панаира – печатарите са се забавили. Но пък Любомир Николов ще бъде налице в събота, и много се надявам да раздава автографи поне върху книжката с приказките от най-различни народи. По-добър коледен подарък за деца на подходяща възраст направо ми е трудно да си представя. Пък и „Легендите“ надали ще закъснеят. Надявам се. А излязат ли, Любо сигурно ще започне работа върху „Елесар“ (който се очертава да стане тритомник). Мисля си, че ако Толкиновият тръст искат да намерят писател, който да продължи Толкин истински, знам кой ще е най-подходящият кандидат. 🙂

Ще излезе обаче още утре (ако не се случи непредвиден гаф) поредният ежегодник „ФантAstika“ – в случая за 2012 г. Имах удоволствието да го прочета, докато Ели го подготвяше за печат – наистина е великолепна подборка (да си жив и здрав, Наско!). Ако „Базилиск“ на Сергей Другал е едно приятно и намигващо „утре“, то „Око под наем“ на Тери Бисън е феноменално полиран социо-кибер-телепънк, а „Писък“ на Дъглас Смит – впечатляваща, великолепна твърда научна фантастика в най-добрите традиции на жанра. И с това хубавите неща само започват.

Експерименталната форма на Наско Славов – разкази и илюстрации творени едновременно, не едното по другото, а като общо цяло – оставя наистина различно и завладяващо усещане. „Портретиран“ в този брой е един от живите класици на българската фантастика – Велко Милоев. Пет разказа и есе в добавка – рог на изобилието! „Уловът“ на Ценка Бакърджиева, „Разпятие“ на Антон Фотев, „Словото“ на Георги Христов са все великолепни неща на незаслужено малко известни млади, но умели майстори. „Мьобиусова повърхност“ – е, който не е чел „Вергилий и водата“, той не знае какво значи Светослав Николов! Добавете „Нещата от живота“ и „Всичко си има цена“ от Емануел Икономов (господи, кога този презает човек смогва и да пише), и тортата си има и черешка.

И това продължава да не е всичко. Ще прочетете и най-добрите неща от конкурса за кратък фантастичен разказ в памет на Агоп Мелконян. Владимир Полеганов, Юлия Попчева, Любомир П. Николов, Вал Тодоров, Георги Малинов и още писатели правят незабравима колекция. Много свежест в малко страници – звучи ми доста по-добре от много свежест в малко калории. 🙂 Тежка категория хит извън рамките на конкурса (и всякакви други) е началото на романа „Дванадесетте разбойници“ на Янчо Чолаков. (Имам познати, които буквално куфеят на негови неща от типа на „Историите на Самотния редник“.)

И да не забравя да похваля и себе си – налична е и втората глава от „Ортодокс“. Какво е способен да натвори Петърчо в манастира вече разбрахме – време е да разберем какво може да натвори пък на научен свят! 🙂 Апропо, имам и още един дребен принос – превеждането от руски и „локализирането“ на интернетския фолклор с бъдещето на Иван Вазов (в оригинала – Достоевски).

Като представяне на втория сборник „Фантастихия“ са намерили място няколко разкошни фантастични стихотворения – от Юрий Зельони през Уолт Уитмън та до Хорхе Луис Борхес и Валентин Д. Иванов. А вездесъщият вземач на интервюта Сашо Карапанчев очевидно не е имал никой друг подръка, и му се е наложило да направи интервю със себе си. (И не звучи никак шизофренично. Най-малкото той е може би най-добрият поет в българската фантастика.)

А оттам нататък следват неизбродни дебри фантастология, околофантастика, фантастичен хумор (направо изпокапах от хилеж на представянето на православния автомобил Ортокар), духовити дребни пародии и какво ли не още. Само тази част да беше алманахът, пак бих си го купил без нито секунда колебание. И съм обещал, дойде ли вестта за отпечатването, да поема лична грижа той да стигне на панаира с максимална скорост.

(И още една „аман вече от самореклама“ – с него вероятно ще стигнат до панаира и всичките трийсетина отпечатани бройки от още едно издание на „Човешката библиотека“ – „Докосвания“. Представлява сборниче избрани записи от великия ми блог. Не знам колко ще струва, наистина не съм се интересувал, честно. Надали ще е скъп, стотина страници е. И ако някой иска автограф, с удоволствие ще се изживея като писател и ще му го дам.)

Уффф… Докато пиша това, умът и душата ми продължават да плуват сред сергиите и книгите на панаира, като умът и душата на фанатизиран богомолец из катедрала, дори след като той вече се е прибрал у дома. Вече на няколко пъти трия цели абзаци отплесвания отново към невероятната атмосфера там. Не ми се сърдете – вече от години не мога да си позволя да поддържам ритъма на четене, който истински ми пасва (средно една нова книга на ден). Сърцето ми обаче продължава да жадува за него. Имайте милост и се усмихнете добродушно…

Хайде стига съм писал, че сигурно никой няма да дочете този запис докрая. Отивам да спя и да сънувам как ще бъда в събота пак на панаира. 🙂

Вече повече от месец в колата ми пътуват едни очила. Забравени на предното табло, наглед дамски, с тъмновиолетово-черно-червеникави рамки. И не мога да открия чии са.

Попитал съм всички познати, за които съм се сетил, дали не са техни. Прехвърлил съм десетки пъти през ума си кого съм возил по горе-долу това време. Очевидно някъде в паметта ми има дупка, скрила горката им собственичка.

Добре. Предавам се – не мога да си спомня. Моля – на който са, да се обади.

(Пробата дали не лъже е проста – ще трябва да прочете ситен текст през тях. 🙂 )