Grigor Gatchev - A Weblog

Обожавам да се ровичкам из материи, от които не разбирам. Доста хора го обожават, де – но за разлика от повечето аз си знам, че не разбирам, и не се смятам за гений и/или пророк. Просто ми е интересно да си чеша акъла. 🙂

Този път ми се стори интересен един паралел между биологията и икономиката, по отношение на ефекта на размера.

В биологичния свят по-големият размер е много изгоден. По-едрите лесно надвиват по-дребните от вида си в схватката за ресурси, по-трудно стават жертва на хищници и какво ли не още. Но това е до един етап. Оттам нататък изхранването става по-трудно (изисква се повече храна, а тя не винаги е безкрайно много), носенето на собствената маса – също (тежестта расте на куб, а силата на мускулите – на квадрат), и т.н. В крайна сметка се постига един оптимален за конкретните условия размер. Както по-дребните от него индивиди, така и по-едрите се оказват еволюционно губещи. (Създаването на изчерпателен и надежден модел би изисквало хиляди параметри, но ефектът реално е този.)

В света на икономиката обаче почти няма фактори, на които размерът да влияе негативно. Колкото по-голяма е една корпорация, толкова по-ефективно разходва ресурсите си (при равни други условия), на толкова по-ниски цени си ги намира, толкова по-голямо влияние има, и т.н. За разлика от биологичния свят, където съществуват силни отрицателни обратни връзки, в света на корпорациите размерът води почти само до положителни обратни връзки. (И причината за това е не в някаква зловеща вредност на корпорациите, а в закона на Кругман за ролята на размера в икономиката.)

Резултатът е интересен и… неприятен. В биологията отрицателната обратна връзка над определени размери подсигурява на света да има колосален брой индивиди. Те се конкурират помежду си, дивергират, покриват различни екониши и така се осигурява поле за еволюцията. Иначе казано, място и възможност за развитието и напредъка. При корпорациите в класическия капитализъм няма граница, над която размерът да почва да носи повече вреда, отколкото полза. Резултатът е естествена тенденция корпорациите да растат неограничено, къде чрез купуване една от друга, къде чрез обединяване. Логичният завършек на тази тенденция е на света да остане само една корпорация. Което би унищожило конкуренцията окончателно и реално би превърнало света в единна феодално-робовладелска държава.

Очертава ли се утре да се събудим в такава държава? Определено не. На света все още има огромен брой корпорации, дори сред твърде големите. Собствениците им отлично разбират принципа за корпорацията като феод и не са съгласни лесно да продадат или изгубят феода си, а с това и статута си на “благородници”. Ако обаче няма какво да контрира икономическия ефект на мащаба, той рано или късно, вероятно след стотици години, но ще постигне описания резултат. А ако “феодалите” започнат да се събират и договарят, примерно на разни срещи на Билдербергите и подобни, може да е и доста по-рано.

(Интересен момент е, че това развитие е Парето-неоптимална ситуация. Феодализирането на капитализма няма как да не ограничи катастрофално иновациите и развитието, а от това ще изгубят и най-крупните феодали. Днес дори сравнително бедните хора в сравнително бедна страна като България не смятат за много голям лукс да си купят кило козунак от магазина – преди хиляда години дори не всеки цар е можел да си позволи да яде козунак ежедневно. А формулата “по-добре мизерстващ цар, отколкото богат среден жител” напоследък звучи все по-неубедително на все повече хора. Но се боя и че когато това развитие започне, на върха все по-често оцеляват именно тези, чието мислене е осакатено откъм възможността да разсъждава по нормален начин. Тези, които по обичайните критерии са социопати или дори клинични параноици, за които властта е върховна ценност сама по себе си…)

Ще дойде ли подобно развитие задължително? Също не съм уверен. Като начало, аз не виждам в икономиката достатъчно и силни ефекти, които балансират твърде големия размер – но надали зная всичко за икономиката, може би ги има. Като продължение, този тип проблем вече започва да прави впечатление както на икономистите, така и на политиците. (Щом консерватор като Алан Грийнспан стигна дотам да декларира в прав текст: “Ако една банка е прекалено голяма, за да бъде оставена да фалира, значи е прекалено голяма, за да й бъде позволено да съществува.”) Така че нищо чудно на политическо ниво да започне вземане на мерки за ограничаване на прекаления растеж на корпорациите. Най-сетне, съществува “ефектът на сингуларността”, който също може да бъде отлаган, но не безкрайно, и политиците засега почти не му обръщат внимание – нищо чудно той да изпревари свръхконцентрирането на икономическата власт.

Така че – ще мине време, ще се види.

В предишни години обикновено съм писал за този конвент предварително. Този път не успях. Но с удоволствие ще разкажа как се случи.

Както обикновено, провеждането е предизвестено. Датите са краят на седмицата около лятното слънцестоене и Еньовден, мястото – хотел “Люляк” на Старозагорските минерални бани. Досега обикновено продължаваше четири дни – четвъртък, петък, събота и неделя. Този път беше само три, без четвъртъка, но за мен това само беше още по-голямо удобство – не е лесно да си зарежеш работата за цял работен ден по тези времена. (Което, предполагам, е било и мотивацията на организаторите.)

И така, в петък сутринта потеглихме от София. Надявахме се да избегнем голямата жега, но не познахме. Малко след Пловдив се наложи да спрем на една бензиностанция за по сладолед – иначе щяхме да правим конкуренция на традиционното за Таласъмията чеверме. Имах удоволствието почерпката да е от Любомир Николов – Нарви! Ехаа! Такъв писател да те черпи не е малко удоволствие! 🙂

Допреди известно време Таласъмията западаше от година на година. Затова и миналата година изненадата беше огромна, и приятна – посетителите бяха поне двойно повече от годината преди това! Бях любопитен дали по-краткото провеждане тази година ще докара повече хора, или по-малко. Оказаха се повече – “Люляк” побра около една трета от “таласъмите”, останалите отседнахме кой в две съседни станции, кой в Стара Загора… Вероятно това е първата Таласъмия, която събира над сто души. А това ме радва от сърце – значи в България има поне стотина достатъчно ненормални, за да си струва да си приятел с тях.

(Един от най-старите членове на софийския клуб на любителите на фантастиката, Христо Рибаров, казва: “Аз не съм луд. Аз съм ненормален – има разлика. Нормата се определя от мнозинството. Нормата са тези, които може да имат висше образование, но нямат дори средна обща култура. За които духовно удоволствие е пляскането на белот в кръчмата, празненство – натряскването до анестезиране, приключение – опитите да изневерят на половинката си (и после да се нахвалят с това пред всички познати), а смелост – псуването на началника под юргана вкъщи. Аз не съм от тях, следователно съм не-нормален. Ти, доколкото те познавам, също. И слава богу. Защото иначе нито ти, нито аз щяхме да струваме лула тютюн като хора. Да се общува с нас щеше да е изтезание, чрез скука, досада и униние…)

Любо Николов се амбицира веднага да започне да пише, както на предишната Таласъмия. (Тогава той извади една масичка до входа, сложи си на нея безумно стария лаптоп и два дни щастливо твори.) Жегата обаче беше непоносима, така че се наложи да го остави за вечерта. (Когато, въпреки планинското обкръжение, пак едва се дишаше – идеята пак пропадна. Същото беше и на следващия ден, за когато кроях планове да му подражавам. В крайна сметка и двамата си останахме без нито ред написан, макар и с куп идеи.) Видях се със сума ти разкошни хора – към половината българско фенство беше налице.

Следобяда решихме да отделим с Ели малко време за себе си, взехме едно одеало и се запътихме към гората, обгърнала хотелчетата. Избрахме си нещо като полянка и се заехме да разпънем одеалото. Беше най-лесното му постилане в живота ни – няколкостотин комара старателно ни помагаха, хванали ръбовете му. А когато седнахме, моментално усетихме и причината за благоразположението им. За щастие се изнесохме моментално, и се бях сетил да взема кортизоново мазило. Кракът на Ели беше нажилен до степен и мазилото да не помогне, и се наду, та се наложиха компреси с риванол. А аз измъкнах от запасите един спрей репелент и използвах от него количество, което би стигнало на рота чалга-певици. Ефектът беше налице – ужилванията спаднаха до двайсетина на час, тоест вероятно поне сто пъти. Не че и това беше малко, де – сигурно комарите там са ГМО. Като ги шляпнеш във въздуха, рискуваш да си натъртиш ръката…

Вечерта беше ознаменувана освен със срещата с куп щастливо таласъмски физиономии и с прочутите кебапчета на хотела. Домакините сервират три неща – кебапчета, пържени картофи и салата. Никога не съм ги видял да предлагат нещо друго за ядене, но оплакал се фен няма. Не знам откъде взимат кебапчетата, но са от истинско месо. Още първата хапка мигновено ти демонстрира какво ядеш под наименованието “кебапче” където и да е другаде. Ние обаче само отбелязвахме мимоходом факта, заслушани във феновските истории и лакардии.

Аз бях на върха на щастието си. Не бях виждал Ани Илиева (пардон, Йоан Владимир) от години. Абе, хора, кажете на това момиче да се осъзнае и да продължи да пише фентъзи! Вече от три-четири години се занимава само с наука. Още не е взела Нобел, така че литературният й талант с гаранция е повече от научния… Киселото ми от пропуска настроение го компенсира Бранимир Събев. Не пропуснах възможността да си купя “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” с личен автограф от него. Видях се с Иван Крумов, Вихра Манова, Юри Илков-Генерала и още кой ли не. Страхотно ми липсваха Наско Славов, Калин Ненов, Ивайло Търновски – ушите ще им скъсам на всичките! Без тях феновските конове са наполовина истински…

На сутринта на поляната вече се въртеше споменатото вече традиционно за Таласъмията чеверме. Не зная какво бяха сложили в огъня, не пушеше много, но наоколо нямаше пукнат комар. Въпреки че жегата си беше точно същата. И тъй като огънят не угасна почти до следващата сутрин, тая напаст не ни навести повече.

Ние с Ели на няколко пъти прибягвахме до магазинчето на площада на селото за сладолед или студена бира. При единия път се разходихме из парка пред старата баня. Липите още цъфтяха и миришеха, ама миришеха божествено. Чешмички с топла минерална и студена изворна вода, птички, скамейки… И т.н.

Следобяда се състоя едно от събитията в програмата – ЛАРП. (По традиция програмата не се спазва и аз се възмутих от това нарушение на традицията, ама никой не ме слушаше.) Раздадоха се куп роли. Аз си поисках ролята на дебел лакомник. Изгледаха ме странно и ми отказаха. Било нямало такава в ЛАРП-а. Лъжат, проклетниците! Чиста дискриминация си беше. Килограмизъм. Нямат капка политическа коректност тия хора. Какво, кльощавите да мрем ли?… Иначе беше страхотно весело. Като хванах Ани да я разпитам какво става с нея, от разказаното ми увисна ченето. Докато не разбрах, че това било ролята й в ЛАРП-а. След малко пък един от феновете като ме заразпитва какво имам и какво нямам, се опулих като анимационен герой. Докато не се оказа, че той пък ме взел за пазителя на незнам какво си скрито… Дано и другата година има ЛАРП. Само че ако не ми предвидят роля за дебел лакомник, ще го направя на национален въпрос. Дискриминатори с дискриминатори…

Пристигна и Митко Стефанов, и си поплямпахме толкова сладко, колкото могат само отдавна невиждали се фенове. А по едно време се изръсиха и Комата и компания. Веселбата, естествено, се качи с поне десет градуса. Особено когато Комата започна и да пее. За нула време около огъня се оформи кръг с китари, певци, слушатели и бъбривци. Ако някой не е слушал “Хай да одим в Шао Линь” в изпълнение на Комата и съпровод на китара на Митко, не мога да му опиша какво е изпуснал. Или пък ако не е слушал “Ну что вам рассказать про Восток” в изпълнение на Генерала и съпровод на китара на Генерала… А колко още песни се пяха, надали ще мога да си ги спомня. Купонът продължи кажи-речи до сутринта.

Към обяд се затъркаляхме обратно към София. Докато пътувахме, Любо Николов сподели какви идеи са му хрумнали. Надали е нужно да описвам как ми потекоха лигите. За щастие, още същата вечер малко след полунощ той написа и пусна в блога си една от тях – разказът “Ямата”.

Оказа се и че това не е единствената му идея. От доста време Любо води задочен писателски уъркшоп. Беше позаглъхнал напоследък, но след Таласъмията в него се появи едно страхотно предложение – участниците да се опитаме да работим заедно над съвместна идея. Да работиш заедно с Любо по писане на нещо – просто не зная какво може да бъде по-страхотно, интересно и полезно! И чакам с нетърпение работата да започне.

А междувременно ще предупредя и за следващия конвент – Булгакон 2012. По данни на Генерала, ще се проведе на 6, 7, 8 и 9 септември. Мястото е хотел “Калейдоскоп”, Балчик. Цената е 18 лева на вечер на човек, и ако не ме лъже паметта, включва и ядене. Ум не ми побира как домакинът Тихомир Тачев, стар фен и организатор на балчишкия клуб на любителите на фантастиката, го постига. И да няма включена храна, пак си е смешна цена за нощувка на морето. Не се ли случи нещо извънредно, на всяка цена ще съм там. 🙂

Мой познат е търговски представител. В един от градовете, за които отговаря, връзката му е фирма, която предлага каква ли не техника. Там се случила следната история:

При оглед как са изложени неговите стоки в магазина им, познатият ми забелязва нещо весело. На съседния стелаж, зает с охранителна техника, стои отпечатан на компютър надпис:

СИСТЕМИ ЗА БЕЗОПАСТНОСТ

На срещата си след това със заместник-директора на фирмата, с когото били добри познати, го предупредил:

– В магазина ви, на надписа за системите за безопасност, имате едно “Т” в повече. Оправете си го, да не се смеят посетителите.

При следващото си минаване, след седмица, той хвърлил едно око на надписа, да прецени колко бързо реагира клиентът му. Надписът гласял:

СИСТЕМИ ЗА БЕЗОПАСТНОС

Беше някъде през славните 1990-91 години. Гладория даже за работещите, а за студентите пък съвсем. Хлябът с извара ни крепеше, но с времето омръзваше и си търсехме и друго към него.

Една от находките ни дойде от магазините “Лъки” (имаше тогава такава софийска “верига” – 2 магазина). В тях се продаваха говежди и свински кокали, за кучета, по 15 стотинки килото. Старателно изстъргани от месото, но все още с доста от хрущяла, и най-важното, с костния мозък вътре. Натрошавахме ги с едни грамадни цигански клещи и ги слагахме да врат на безплатния в общежитието ток. Получаваше се несравним бульон – гъст, силен, на кебапчета да го месиш. Шепичка фиде, мъничко подправка (ако има), и си лягахме с щастливи стомаси. (Даже и аз, дето живея в София, идвах в общежитията да споделя трапезата. И емоциите около и след нея – свежестта на студентството…)

Един път един от колегите доведе новото си гадже. Студентка по архитектура, тя с удивление (и малко боязън) слушаше как обсъждаме упражнението по патоанатомия:

– Аз казах ли ти, че му е изфирясал на тоя черния дроб? Жълт като пъпеш. Цироза отвсякъде.

– Глупости. Фиброза някаква ще да беше. Ако беше цироза, щеше да се е стопил целия, пък имаше кокали като на бик.

– Като каза кокали, сети ли се да домъкнеш?

– Разбира се. – Колегата измъкна от раницата си плик към две кила. – Хем и момичето ще нагостим. Да види, че с медик никога няма да остане гладна.

Момичето изгледа с ужас кокалите, след това приятеля си, който бързаше към котлона с пълна тенджера вода.

– Данчо бе… наистина ли ядеш такова?

– Че що да не го ям? Знаеш ли какъв хубав бульон става?

По физиономията й се изписа ужас.

– Ама все пак… от тия кости…

– Че какво им е? Кокали като кокали. Мислиш, че са по-различни от тия по пържолите ли?

– Ама Данчо бе, ти луд ли си? Да вариш кости от… от… – Очите й се бяха насълзили и трепереше цялата.

– Кво значение откъде са? Медиците не сме гнусливи.

Последва такъв писък, че не зная как не се счупиха стъклата. Момичето не припадна, но беше очевидно, че се удържа в съзнание с геройско усилие.

– Лили, какво ти става?… Вегетарианка ли си?…

– АЗ ЧОВЕШКИ КОСТИ НЕ ЯМ!!!

Секунда-две се зяпахме един друг изумено. След това прихнахме така, че не можехме да си поемем дъх.

– И СЕ СМЕЯТ! НЕНОРМАЛНИЦИ! ПСИХОПАТИ! КАНИБАЛИ! – Момичето пищеше колкото му глас държи, опитвайки се да не припадне. Напразно се мъчехме да вземем думата – всеки нов писък отново ни сриваше от смях.

По едно време колегата ми се досети да се полее с все още студената вода от тенджерата, за да успее да надмогне смеха:

– Глупости, Лили! Това не са човешки кости, свински са! Станало е недоразумение!

– Че сте взели свински вместо човешки ли?!

– От магазина са. Петнайсет стотинки килото… Ето, виж ги, съвсем различни са от човешките! – Той грабна една кост от плика и я мушна в лицето на момичето. То отскочи с писък и се сви в ъгъла:

– Не е вярно! Лъжете ме!

Останалите вече се бяхме посъвзели и се чудехме какво да направим. За щастие, погледът ми падна върху плика. На една от костите ясно се различаваше раздвоено копито, пропуснало пътя към пачата.

– Погледни този крак. Чифтокопитните хора са рядкост, нали? – посочих плика на Лили. Тя го огледа и съобразява няколко секунди. След това, за мое учудване, плахо кимна и физиономията й се отпусна. Неволно се възхитих – деликатна душа, ама може да мисли и в емоционална ситуация.

Но въпреки всичко не посмя да яде от бульона.

Преди два дни научих от Виктор Кирилов, че съществува проект за портване на линуксовския синтезатор за реч eSpeak към Symbian. Причината е проста – за Андроид вече има Speechlab, но повечето незрящи са с телефони Nokia под Symbian. За тях ще е реално улеснение, ако си имат говорилка на български за тази платформа.

Ако умеете да програмирате за Symbian и имате желание да помогнете, обадете се! Аз, за мое огромно съжаление, не умея. Ако познавате някой, който умее, питайте го желае ли да помогне на много от българските незрящи. Ако има с какво аз да му помогна в замяна, ще е удоволствие за мен.

– Ало, аз съм точно до шадравана. Ти къде си?

– Извинявай, задържаха ме. Ще стигна след двайсетина минути. Можеш ли да ме изчакаш?

– Разбира се…

Прибрах телефона и се огледах. Дърветата на градинката все още опазваха от предиобедното слънце останалата от утрото прохлада – беше приятно да се чака. И нямах в момента спешни задачи, така че спокойно можех да отделя мъничко време да си поема дъх.

– Мише бе, каква е тая работа от тебе? Цял месец вече те няма! Кога ще доведеш децата да ги видя? Те тръгнаха ли вече на училище?

Подскочих, стреснат от побутването с бастун. На пейката, до която бях застанал, седеше стопен от възрастта старец със старомоден костюм и дебели очила. В първия момент щях да му отговоря, че се е объркал, но забелязах с какво извинение ме гледа шейсетинагодишната жена до него. Приличаха си, сигурно му беше дъщеря. Старецът продължаваше да ме визира с разфокусирания поглед и благодушната усмивка на тежките склеротици.

– А, скоро, скоро. До седмица-две… – Смигнах успокояващо на жената.

– Те ли са това там, дето ритат? – Той посочи с бастуна си децата, които гонеха топка около шадраванчето. – Че без очилата не видя вече… Те ли са бе, жена?

Жената намести очилата му и плахо ме погледна:

– Благодаря ви и извинявайте. Татко вече е над деветдесетте и ви обърка с брат ми.

– Не се безпокойте изобщо. – Почувствах се горд, че се бях усетил навреме да не разочаровам човека. – Сигурно няма търпение да го види…

Тя посърна.

– Почина преди четири години. Инфаркт. Татко май така и не разбра. Водих го на погребението – три пъти ме пита кого погребваме, кой Мишо…

– Моите съболезнования… – Идеше ми да потъна в земята. – И ви бърка с майка ви?

– Да. Тя си отиде преди повече от десет години, той тогава още разбираше по малко, ама вече е забравил. Старост-нерадост. Добре поне че е жив изобщо. И че съм сама пенсионерка, децата отдавна пораснаха, та имам кога да го гледам. – Жената изглежда се радваше да сподели, да разтовари малко, пък дори с непознат.

– Децата на брат ви растат ли?

– Дъщерята му изпрати близнаци абитуриенти миналата година. Синът пък вече двайсет години е в Щатите, ни се обажда, ни нищо. Не знам къде е даже, тревожа се понякога, ама като нямам никакви координати…

Погледнах към стареца – той спореше с видим само за него събеседник как са играли вчера Гунди и Котков. Мислено запрехвърлях в ума си лекарствени комбинации. Прилична доза пирамем плюс цинаризин и невробекс сигурно щеше да го върне поне малко към действителността.

Но какво щеше да открие в нея?…

– Извинявайте, че ви сръчкахме така. Просто… моля да ни извините. Татко, хайде да се прибираме, че почна да напича.

– Ей сега, жена, само да се разберем с Иван кой ще е на смяна тая неделя…

– После ще се разбирате, като се приберем. Иван ще дойде с нас. Хайде малко по малко… Довиждане, господине, и пак извинявайте.

– Няма защо, повярвайте ми.

Четиринайсет години живях заедно с осиновеното си дете – Писа.

Научих от нея, че котките не са “интересчийки”, а умеят да обичат тези, които ги обичат. И че заради обичта си са готови на много и много – на повече, отколкото повечето хора предполагат. Или забелязват.

Научих колко глупави сме ние, хората. Които се смятаме за по-умни от животните – въпреки че те научават нашия език по-добре, отколкото ние техния. И че признаваме за ум единствено сляпото им подчинение, а чувството им за свое достойнство и личност смятаме за обикновена глупост. След което се разпростираме пред други хора колко мъдрост има в това да имаш достойнство и личност…

Научих много и много неща за езика на котките, за навиците и страховете им, за грижите и щастието им. За тяхното съществуване и начин на живот, за различията им, за отношението им към различните хора. За възприятието им на света и за тяхното място в него.

А вчера научих и последният й, огромен урок. Че измисляме религии и строим паметници не защото групичка мошеници искат да ни контролират и да остъргват джобовете ни. Мошениците само яхват едно наше желание, силно и истинско, поне у истинските хора. Желанието да се откупим от болката по и за отишлите си скъпи ни. И да се избавим от чувството за вина пред тях, която те вече нямат как да ни простят.

Да, тази болка е нищожна на фона на щастието, което са ни давали скъпите ни ден след ден. (Ако сме имали мъдростта и топлината да го разберем, приемем и върнем умножено.) Тя е като плащането след богато и вкусно угощение в ресторант – въпрос на достойнство е да я изпиташ и преживееш. Но даденото щастие е толкова много, че и болката е много, и когато дойде нейният ред ни смазва. И търсим начин да се справим с нея…

Не съм вярващ. Убеден съм, че няма задгробен живот. Мисля, че ако съм живял пълноценно, след него раят няма да ме съблазнява твърде – истински пълноценният и даващ живот е като натоварена работна смяна, след него се чувстваш уморен и почивката е не страшна, а желана… Но мисля, че за невинните, обикновени, доживотни дечица като Писа трябва да има живот и отвъд. Така е справедливо. Ние хората не сме толкова чисти и искрени в обичта си, надали го заслужаваме. Но за тях е честно да има къде да продължават да са щастливи, и да обичат, и да бъдат обичани. Раят на Писа е, който би ме съблазнил – не толкова заради мен, колкото с възможността да продължа да давам щастие на нея.

От началото на страшната й болест дадохме с Ели за лекари и лекарства всичките си спестявания и повечето от доходите си. Лишихме се от планираните чудесни мебели и от финансовия си резерв пред лицето на надигащата се икономическа криза. Но никога няма да съжалим и за стотинка от тези пари. Нито за месеците денонощно бдене над нея, хилядите часове внимателно хранене със спринцовка, носенето да се порадва на слънцето, ежедневното обикаляне из ветеринарни лечебници. Успяхме да й дадем може би около месец повече живот. Цял месец съществуване и радост, и щастие за нея и нас срещу просто някакви си пари – не сме ли най-невероятните късметлии на света, че имахме шанса за тази сделка? Разбира се, че сме.

Не, нямам нужда от съболезнования. Силен човек съм и съм на много години, неведнъж съм губил дечицата си – преживявам го. А и ще ви споделя една простичка тайна. Да я знаете, да я разказвате на изгубилите опора и да крепи, не дай боже да се наложи, и вас.

Ние не сме тялото си. Ние сме представата на това тяло какво сме. На всеки от нас неведнъж се е случвало да се откаже да извърши нещо лошо, дори в момент на черни емоции, заради мисълта “аз не съм такъв човек”… А представа за нас имат и околните – често по-вярна, отколкото биха си признали. И когато нашето тяло си отиде, представата, която сме, продължава да живее в тях. Да се преплита с представата им за себе си, да се отпечатва върху нея и слива с нея – тоест с техните личности – по един или друг начин. Ние продължаваме да живеем в децата си, физически и духовни. А когато дойде и техният ред, заедно с тях преминаваме в спомена на техните деца. С всяко поколение все по-бледи, смесени с все повече други личности, но никога напълно мъртви. Имената и лицата ни се изгубват, но същността ни винаги остава жива, докато има и един човек на света. А се надявам хора да има до безкрай.

По същия начин Писа продължава да е жива в мен. Да се радва на гледката на огряно от слънцето място, където може да се попече. Да се мие, да се облизва при миризмата на вкусно, да си проси парченце, да му се радва, когато го усети чрез моя вкус… Споменът за нея е част от това, което съм. Ще предам на следващото ми коте този спомен чрез себе си, несъзнателно – чрез присъствието, отношението и действията си. И Писа ще продължи да живее и в него. И във всички, приели частица от мен. Докато я има в спомените ми – а ще я има, докато съм жив. Така сме устроени – понякога изгубваме връзката към спомена, но той остава в нас завинаги.

написах този запис за да докосне споменът повече хора. За да продължава живее детенцето ми във всички, които ме четат и обичат своите дечица, осиновени или не, с козинка или не. Да дава обич и топлина и на тях, както ги даваше толкова дълго на мен, и продължава да ми ги дава.

И за да не изгубя връзката към него през годините, трудностите и грижите. За да може ако един ден седна да препрочета и погледна в очите някогашното ми аз, да си припомня отново Писа. С мъничко тъга и много щастие и светла обич, и благодарност, че е живяла и че е била мое дете.

Сбогом, поете на детството. Сбогом, вълшебнико и пазителю на словото. Сбогом, душеведецо и предупредителю срещу злото. Сбогом, откривателю на хиляди вълшебни светове във всяка капка летен дъжд.

Или може би просто довиждане. Докато не взема от рафта някоя от книгите ти и не срещна мъдрия ти поглед зад очилата. Защото някои хора оставят вечна само генетиката си, но други оставят вечна мисълта и душата си.

Да бъдеш войник на Фантазия значи да бъдеш войник на мъдростта, на достойнството и на доброто. Да ги защищаваш с живота си – не всичкия от един момент нататък, както на бойно поле, но по част от него всеки ден, докато те има. Да победиш неизброими врагове – не като ги лишаваш от живот, а като им даваш истински живот. Изпълнен с добро вместо със зло. Най-истинската победа, която може да съществува. И да останеш на това бойно поле и след смъртта си – не за да печелиш пари десетки години след като вече те няма, а за да печелиш щастие за хората докато света го има.

Сбогом – и до скоро.

Напоследък Нета е направо пълен със статии за новия вирус Flame. Съществуването му ме наведе на малко размисли… и един спомен.

Не се безпокойте, доста малко вероятно е да бъдете заразени от него – целта му е едър кибершпионаж. Ако се вярва на Дейвид Сандер, е разработен от САЩ (вероятно в сътрудничество с Израел) като средство за едър кибершпионаж. Горе-долу както Stuxnet пък се оказа разработен за саботиране на иранската ядрена програма. И, честно казано, бих му повярвал – описанието и разпространението на вируса говори именно за това.

Stuxnet нанесе доста щети на иранската ядрена програма, но не можа да я спре, нито дори да я забави кой знае колко. Иранците взеха най-елементарни мерки – пълно разделяне на съответните компютърни мрежи от Нета, плюс подходящи мерки за сигурност – и към момента програмата им е на практика неуязвима срещу информационни атаки. (Поне срещу тези, които САЩ или Израел ще имат акъла да организират.) Накратко, оказа се, че авторитарните и нискотехнологични държави са трудна цел за кибератаки, и дори когато бъдат атакувани, се справят с тях доста лесно.

Тази игра обаче може да се играе и от повече от един, и технологиите никога не са вечен приоритет на някого. Особено пък компютърните. Иран има предостатъчно компютърен талант, за да отвърне на удара. Ще е добре, ако контраатаката е също толкова некадърна, колкото се оказа атаката. Няма обаче гаранция, че няма да е далеч по-умела – не е трудно. А държавата, чиято инфраструктура е най-уязвима на компютърни атаки, е… САЩ. (И нищо чудно Израел да са следващата по уязвимост.) Май не беше добра идея да хвърля камъни за който живее в стъклена къща.

А още по-лоша идея е да си играеш с огъня около голямо количество запалим материал, от който зависи цивилизацията ни. Твърде бързо и лесно може да се стигне дотам държавите да се надцакват коя ще пусне още по-разрушителен вирус и ще изгради още по-непробиваема защита за военните си компютри. Като шепа луди, всеки затворен в своя противоядрен бункер с жизнеобезпечаване за много напред, които сипят един срещу друг мегатонове ядрено оръжие, унищожаващо пътем целия свят. Или в компютърния вариант – целия Нет. Защото нашите компютри, смартфони и прочее с гаранция ще са по-малко защитени…

А най-лошото е, че така започналата надпревара в кибертероризма много лесно може да се пренесе и в реалния свят. Примерно технологията на безпилотните самолети, които стрелят с ракети по противника, е по-сложна от тази на вредителските вируси – но не с твърде много. Започне ли веднъж надпревара в технотероризма, в нея се насочват достатъчно ресурси, за да прескочат снижените от постепенното изкачване технологични прагове. Какво ще стане, когато всяка западна държава се окаже под удара на безпилотни самолетчета, програмирани от терористи? Терористите надали ще се ограничават с експлозивни ракети, способни да убият семейство-две – къде по-сериозен ефект се постига примерно с ракета, която сее бактериологично оръжие. И отново мегаполисите на западния свят са далеч по-уязвими цели от кишлаците и селцата на терористите.

Не е възможно ли? Дежа вю е. Помня добре времената на първите популярни вируси. Бяха простички като тесла, но заразяваха чудесно, благодарение на несъществуващата защита на ДОС. И благодарение на факта, че Уиндоус отначало беше напълно незащитен. А най-вече понеже когато необходимостта Уиндоус да бъде защитен по-сигурно се разбра, Майкрософт на всяка стъпка влагаха минимума ресурси. И получаваха минимум резултати – ниско стъпало, на което стъпилите на предишните си постижения вирусописачи лесно се качваха. И така постепенно селекционираха киберпрестъпност, справянето с която на практика е непосилно за компютърната общност…

Не зная дали Обама ще остане в историята като президент, осигурил достъпно лечение за американците. Но определено ще остане като президентът, оторизирал първата стъпка в глобалната кибервойна. Която пък много лесно може да прерасне в глобална война с всички мръсни средства, всеки срещу всеки…

Както и да е, това са мрачни предсказания. Никой не обича да слуша Касандри, дори те не обичат да се слушат… Но в материалите покрай Flame намерих нещо интересно.

Обсъжда се, че Flame най-вероятно е бил започнат преди поне пет години. Да, засега липсват точни доказателства. Но мисля, че имам едно косвено.

Преди около година пуснах тук едно описание как трябва да се води споделянето на файлове, за да бъде неуязвимо за атаки – а именно, основно чрез вируси. Описанието каква трябва да е структурата на такъв вирус е изумително подобно на структурата на Flame – единствената разлика е целта на различните модули. И в това описание пише, че е базирано на “leaked cyberwarfare research”. Тогава реших, че най-вероятно някой кадърен техничар е решил да се направи на интересен с тоя лаф. Сега обаче мисля, че не е изключено авторът наистина да е получил достъп до проучванията, довели до създаването на Flame. А вероятно дори и до планове на вируса – подобието в структурата и дизайнерския подход е наистина стряскащо, струва ми се малко вероятно да е случайно.

Бях свалил описанието от някакъв черен сайт преди към две и половина години. Не помня кога точно е било качено на сайта (нито дори дали го пишеше). Така или иначе, ако то е базирано на плановете за Flame, той трябва да е поне на две и половина години. Което и ни дава с прилична вероятност минимален срок за съществуването му. 🙂

An old flamewar. Typically, with much heat and little light. Some arguments are needed, I believe.

There are a lot of arguments in favor of ‘Linux’. It is hard to deny that it is far shorter and more memorable than ‘GNU/Linux’. It is a name that can be remembered even by a non-techie. A name that is good for using in an ad (and we live in an ad world these days). To sum it all in one word, it is the far more convenient – and the convenience is a huge point.

Also, Linux is the kernel of that ‘revolution OS’ – and the kernel is the central and arguably most important piece of any OS. There is a point in the opinion that if the OS should be named after a part of it, this part ought to be the kernel. In many places, esp. embedded devices, the OS consists of the kernel and a BusyBox “suite”, with nothing or almost nothing from the GNU toolchain – and still works.

Finally, most people just are used to calling the OS ‘Linux’, and names are just that – names. One should use what people are used to. No sense in inventing a new language.

However, there are also arguments in favor of ‘GNU/Linux’ – probably even more.

GNU is the project that started this operating system, in 1984. At 1991, when the first version of Linux appeared, GNU was a complete OS that lacked only a working kernel – the GNU Mach kernel was still struggling. If Linux hadn’t appeared (and attracted the would-be kernel developers), GNU Mach would eventually take off, maybe an year later, but still the GNU OS would exist. And by now the delay would probably be compensated for. In this category, GNU scores a point against Linux.

The Linux kernel itself exists due to the GNU toolchain (it is written, compiled and tested with it), and what is more important, due to the GNU inspiration. It is true that Linus Torwalds could have used the BSD toolchain, but I very much doubt that BSD would have inspired him to make his own kernel. The BSD kernel was already pretty good at this time, far beyond what a student could write. And Linus was never in love with the BSD license. There is no definite proof, but one of the most pro-‘Linux’ arguments seems to be shot down.

It is true that the kernel is the central piece of an OS. However, it is not only the position, but also the amount of good work that earns a credit. Writing the GNU toolchain requires about the same level of programmer skills. And in a typical desktop or server installation, the amount of GNU code dwarfs that of the Linux code, at average five to one. (BTW, if you have OpenOffice.org or LibreOffice installed, they also have a bigger codebase than the Linux kernel.) One more point for GNU.

BTW, it is true that the Linux kernel is an amazing piece of software. However, the GNU toolchain is also the frontrunner in its track. GCC, bash, glibc, the userland utils are typically considered the best or among the best in existence. It is hard to show a winner here.

It is true that the GNU toolchain is not mandatory for a Linux installation. However, there are also distros that contain GNU, but not Linux. For example, Debian sports quite well developed kFreeBSD and kFreeBSD64 platforms, based on the FreeBSD kernel. (In the Debian nomenclature, these are called ‘Debian GNU/kFreeBSD’, similarly to ‘Debian GNU/Linux’.) No clear winner here, either.

And undoubtedly, ‘Linux’ sounds far more convenient, brass and sexy than ‘GNU/Linux’. However, ‘GNU’ only sounds even more convenient – one syllable instead of two. 🙂 It is a matter of taste here, but to me the name ‘GNU’ seems more convenient than ‘Linux’. And probably will seem at least equal to a lot of people.

As for what the people are used to call it – the vast majority of the people don’t call this OS ‘Linux’ either. They call it ‘Android’. Should we abandon ‘Linux’ for their convenience? If no, then we shouldn’t also abandon the ‘GNU’ part, I think.

What if we have to call this OS by the name of its leading component? Summing it all, I see more sense in calling it ‘GNU’ than ‘Linux’.

But what is the really better way to call it?

I think this depends on the speaker. Those who are all about convenience and none for actual credit will undoubtedly go for ‘Linux’. However, the name that gives proper credit is ‘GNU/Linux’, or even ‘GNU’. And giving credit where credit is due is not simply ‘the hacker ethics’ that motivates the free software coders and keeps their society from falling apart. It is also the fundamental principle of the justice and thus the well-founded self-esteem.

For me, when in a hurry or in a situation that will risk being misunderstood otherwise, I will still call it ‘Linux’. However, in all other cases I would try to use ‘GNU/Linux’.