Grigor Gatchev - A Weblog

Знаете ли как наказват в Ада писателите? И аз не знам. Още не съм бил там. Но защо да не предположа?

Възможно е да ги карат да пишат сценарии за сапунени сериали. Или пък те да са единствените, на които е забранено да пишат.

Може би назначават за дяволи около казана им критици. (Което сигурно е раят на критиците. Адът им вероятно е да ги карат да пишат, и да им сложат писатели да ги критикуват.)

По-некадърните може би ги карат да си четат произведенията. Или ги даряват с майсторство, за да могат да разберат какви помии са творили.

Талантливите може би ги карат да прислужват на графомани. Или да гледат как графомани издават повече от тях и получават повече признание. (Оопс, това става и извън ада.)

На завистливите може би показват как други писатели си прекарват в рая. (Ако има писатели, които отиват в рая.) Или как получават повече признание още приживе. Или пък как половинката им след тяхната смърт започва да пише и успява повече от тях.

… Много неща са възможни.

Най-вероятно обаче ми се струва да ги предават в ръцете на героите им.

Мероприятия като Булгакон събуждат в мен ненаситилото се на фантастика хлапе. И най-вече всепоглъщащото му любопитство, и кошера идеи в главата му. А тъй като, уви, вече не съм хлапе, ми се иска и да направя нещо по тези идеи…

Само че не смогвам. Нямам времето. Затова понякога ги предлагам на околните.

В конкретния случай идеята е един сюжет. Предлагам го на всеки, който желае да напише нещо по него. Да видим какво ще се получи. 🙂

—-

Посред нощ е, но министър-председателят, президентът и председателят на Народното събрание са събудени. Всеки поотделно, от свои много доверени хора. С надеждата да изпреварят доверените хора на другите двама. И с вест, която смръзва кръвта.

Преди няколко нощи в Националния военноисторически музей е извършен взлом. Старателната инвентаризация не открива никакви липси. Опитът да идентифицират взломаджиите също е безуспешен – на записа от камерите се виждат двама души с черни качулки, черни ръкавици и без видими особени белези. Криминалистите решават, че престъпниците са се уплашили от нещо и са избягали без плячка. Както и уморената и апатична управа на музея, те са склонни да приключат случая.

На следващия ден обаче при директора се явява чистачката – маниакално подредена и наблюдателна стринка. Съобщава, че е видяла следи, които вечерта преди обира не са били там. От един от експонатите липсва мъничко, незабележимо за всеки друг кичурче. А на пода, току пред него, има почти неразличима изсъхнала следа от капка.

Новината на кой експонат е посегнато размърдва любопитството на директора. Криминален инспектор пристига отново и води със себе си лабораторен експерт. Следата от капка е внимателно анализирана. И когато късно през нощта излизат резултатите, верните хора на тримата най-важни властници спринтират да ги предупредят.

Капката е от специален разтвор, в който се съхраняват биологични проби, за да бъдат подготвени за клониране. А липсващото кичурче е от косата на Васил Левски.

The next version of Apibot is ready. You can find it on the Apibot site, or to download it from this link.

It was intended primarily as a bugfix release, and a lot of bugs were squashed indeed. However, you will find some new things, too.

The first is the ability to use HTTP over SSL – in short, HTTPS. Just put a “https://”-starting API URL in the wiki description, and you are in the business. Useful for those who value their privacy. 🙂

The Page object has now the functions replace_category(), replace_langlink() and replace_file(). These allow you not only to modify, but also to add or delete the corresponding elements. Other new functions there are is_actual() and reset_text_changes(). Enjoy!

The apibot_actionobjects.php file was restructured into “official” and “unofficial” sections. The latter acquired some new actionobjects, mostly doing re-categorization of pages – moving the members of one category to another, joining a category to another, etc. I hope these will gradually move into the official section.

A propos, if writing a specific actionobject seems too much of a work, now you can supply to the iterator a simple callback function instead. A perfect convenience for small tasks.

… Thinking of all this, Apibot seems to be the most powerful MediaWiki bot, written in PHP, currently in existence. I guess it starts coming close to a mainstay like pywikibot. Which is a good thing. 🙂

However, I am not satisfied with it. The monstrous apibot.php is a mess. I’d like to split it into modules, matching the modules of the MediaWiki API. This will allow for more maintainability, more abilities and less bugs. It will also allow adding modules that service the API extensions added by the different MediaWiki extensions. (Apibot gets the extensions and API parameters info after logging, unless told otherwise, so it will be able to configure itself to use the extensions present at any specific wiki.)

Other interesting idea might be to add filter actionobjects. They will allow for more precise selection of the info elements to be processed than the MediaWiki API allows (currently). And, what is more important, they will be connectable one to another, forming chains of processing, much like the UNIX utilities can be stringed together to provide for complex processing of information. This way, a bot operator with only basic knowledge of PHP will be able to quickly assemble a processing chain capable of performing even very complex tasks. Moreover, an appropriate software (eg. a relatively simple web frontend) will be able to allow even a bot operator without PHP knowledge at all to do this… 🙂

Okay. Enough dreaming. Get it, enjoy it and supply back bug and wish reports! 🙂

От месеци се каня да пиша за предстоящото събитие. Малко поизплашен заради гадостта, която изиграх (с най-добри чувства) при организирането на тазгодишната Таласъмия (да са живи старозагорският клуб, че въпреки “помощта” ми свършиха работа, и то впечатляваща). И докато посмея да надигна глас, то Булгаконът дойде.

За някои може би вече е късно да си уредят идването. Но за всеки случай да изкукуригам за изгрева.

Тазгодишният Булгакон ще се проведе на обичайното вече напоследък място – Балчик. Времето е от 3 до 6 септември. Домакин ще е отново гостоприемният Тихомир Тачев от балчишкия клуб “Александър Грин”.

Мястото на срещата отново е тихият хотел “Калейдоскоп”. Намира се близо до входа на Балчик, зад гърба на двореца на румънската кралица. Когато идвате от Варна, в един момент ще видите отляво големия светещ надпис на хотел “Париж”, а малко след него – бензиностанция. Горе-долу по средата между двете надясно се отделя мъничко пътче. Тръгвате по него и стигате до “Калейдоскоп”.

Хотелът е потънал в разкошна зеленина. Стаите са тихи, уютни и чисти. Цената (по предварителни планове) е около двайсетина лева на човек на ден и включва закуска, обяд и вечеря. (По спомени от предишната година – вкусно сготвени и предостатъчни като количество.) Ако можех да си го позволя, бих живял там целогодишно – мястото е толкова красиво и спокойно, че се чувстваш като в рая.

Предварителната програма, уви, не ми е известна. Но това няма значение. Едно, че почти никога не е била спазена. 🙂 И второ, че на сборища на поклонници на фантастиката винаги е интересно, с или без програма.

Феновете са и най-голямата ценност, заради която си струва да отиде човек на Булгакон. Общност от мечтателни и чисти душевно хора. Някои с вечно вдигната към звездите глава, други пък железни реалисти, те се разбират чудесно и от половин дума. Толкова топлота и доброта съм виждал в общност почти само в групичките на ентусиастите планинари и на тези, които ходят в свободните си дни да чистят природата. Ако ги пратиш вкупом в ада, те ще го превърнат в рай просто с присъствието си. Струва си да изкараш няколко дни сред тях. Почивка е, в сравнение с която плажът и морето са нищо.

А плажът и морето на Балчик са красиви. Градът – също. Да не говорим за двореца. Нос Калиакра е на двайсетина километра… Абе, има какво да види човек, дори ако не се случва Булгакон в момента. Но феновете придават на и без тях красивото място особен привкус. Усещане за нещо, което може да те крепи и дълго след като е свършило. Че светът не се състои само от блъскане от сутрин до вечер, караници с половинката и скука в неделните следобеди. Че животът е прекрасен, и дълъг, и пълен с приказни неща на живо, в реалността.

Усещане, което не искам да пропусна и тази година. И каня всички, които имат нужда от него, да го споделят.

Бях обещал преди време да излагам тук всеки по-нахален български спамер, когото хвана. Ето че място в списъка си заслужиха Булмар.

Доколкото разбирам от спамовете им, са автори на някакъв счетоводен софтуер. Спамът им идва от най-различни домейни. Напоследък писмата даже започнаха да включват линк за отписване, “съгласно закона”.

Линкът сочи към unsubscribe.bg. Там можете да въведете е-майла си, за да… си го преместят в другия джоб – спамът, естествено, не престава. Една чудесна илюстрация работят ли в Интернет opt-out методите и колко добър е беззъбият ни закон срещу спама.

Когато ми остане време (вероятно ще е скоро), ще заведа оплакване срещу тях в Комисията по защита на потребителя. За да защитя клиентите си от спама им обаче, съм блокирал на пощенския сървър на хостинга ми входящата поща от:

195.189.81.0/25
spot-mail.com
best-mail.org
best-mail.net
jet-mail.info
fly-mail.info
intranet.bulmar.com

Ако някой клиент изпищи, че няма връзка с тях, ще го посъветвам учтиво да си смени счетоводния продукт. Ще му обясня и защо. Хора, които са спамери, и в добавка на това са некоректни в отписването, надали ще са коректни и като бизнес-партньори. Или поне аз не бих им се доверил. А без доверие бизнес няма.

Ако клиентът много настоява да сваля блокировката, ще му покажа учтиво вратата. И също ще му обясня защо. Ако всеки клиент поиска да отпуша спама отнякъде, всички ще се удавят в спам и ще се махнат от мен. По-изгодно ми е да ме напусне един клиент, отколкото всички.

(Преди няколко дни един нагъл спамер ми писа, че съм му спирал така кореспонденцията, и щял да ме съди. С неизказано удоволствие му отговорих, че моите сървъри са моя собственост, и никой закон не може да ми нареди да приемам на тях каквото не желая. И че законът задължава него да отписва нежелаещите клиенти, но не задължава мен да пренасям и тъпча боклука му в гърлата на хората, които ме хранят срещу това да ги опазвам от боклука му.

Изпратих му и пълните си фирмени данни, за да му е по-удобно да ме даде под съд. Надали е нужно да обяснявам, че това няма да се случи. За съжаление. Съмнявам се да има съдия, който да не е проклинал купищата спам в е-майла си и да не е мечтал да му падне спамер в съдебната зала. И се съмнявам и да има спамер, който да не се досеща за това. За съжаление.)

Очаквайте и следващи представяния на спамери.

Който ме познава, знае – Уикипедия е едно от хобитата ми. По тази линия, често мисля как може да се направи нещо за нея.

Българоезичната Уикипедия е без никакво съмнение най-използваният български информационен продукт. Свободен за всекиго, полезен за всекиго. Всъщност, тя е една сериозна част от присъствието на България в Интернет. Като комбинация от качество и пълнота се движи някъде около 30-то място сред Уикипедиите – доста сериозно постижение, като се имат предвид малките ресурси на България. И още повече, като се има предвид свещената клетва на типичния българин никога да не върши нещо, от което може да има полза и за някой друг. Това 30-то място е постигнато с труда на смешно малък брой хора.

Често съм си мислел – дали няма как повече хора да пишат в Уикипедия? Минавали са ми през ума много възможности. Една от тях е да предизвикам по-богатите българи – собственици на фирми и т.н. – да спонсорират желаещи да работят в Уикипедия. През Възраждането богатите българи са заделяли и давали за благотворителност чували злато. Защо да не направят нещо полезно за България и сега?… Добре де, това беше ирония. Да не кажа сарказъм. Всички знаем много добре произхода и манталитета на 99% от съвременните богати българи. Но все пак може би има 1%, който да е склонен да дари нещо, полезно за всички.

Един от възможните начини, които си представям, е да плаща хонорар на човек, за да работи по Уикипедия. България е пълна с пенсионирани учители, учени и просто грамотни и знаещи хора – едно богатство, което времето неумолимо отнася. Повечето грамотни и знаещи пенсионери живеят в мизерия и си допълват пенсията с висене зад някоя сергия под пека през лятото и на студа през зимата. Предполагам, че срещу хонорар от порядъка на триста лева месечно биха били пре-щастливи да работят в Уикипедия по колкото часа на ден им позволява здравето им. Въпросът е дали сред тези, които имат триста (а и три хиляди, често и трийсет хиляди) лева за джобни пари, и ги изпиват или профукват за глупости за една вечер, всяка вечер, ще се намерят такива, които да биха ги дали вместо това “на ползу роду”. Без никакво съмнение ще са единици. Но ми се иска да мисля, че ще ги има.

“На ползу роду” ще рече в случая наистина родолюбиво и безкористно. Защото на наетите от тях хора ще бъде забранено да влизат в конфликт на интереси, тоест да пишат за наелата ги фирма, да се опитват да я рекламират по какъвто и да е начин, и т.н. Това изискване е безусловно и няма да бъде отменено при никакви обстоятелства. Ако някой не може да го преглътне и не би дал и стотинка за общото благо, без лично той да е на полза, той ще е петно за Уикипедия. Петно, без което тя е минавала досега и ще мине и занапред.

Уви, все още моята фирма не е достатъчно богата, за да даде първа пример, колкото и смешна да е сумата. (Всъщност, тя дава донякъде – храни ме, така че мога да работя по Уикипедия в част от свободното си време.) Но имам молба към всички, които четат този запис – помислете дали не ви хрумва фирма, или дори просто богат човек, който би дал възможност на някого да допълва издръжката си с това да пише в Уикипедия. Ако да, потърсете съдействието им. Или просто пишете за тях някъде, дори тук като коментар.

Нещата имат и друга страна – желаещите да работят по Уикипедия срещу това заплащане. Нека си кажем директно, то е мизерно. Стига за дребна-дребна добавка към пенсията. Затова и очаквам да се съгласят на него единствено закъсали пенсионери. А и от тях не всеки ще става за редактор в Уикипедия. Трябва да е човек, склонен да научи поне основите на уики-синтаксиса – той е елементарен, но все пак изисква някакво желание, за да бъде научен. Трябва да е склонен да научи как се пише в енциклопедия – стилът е различен от този в художествено произведение или пътепис, примерно. Трябва да е склонен да научи (и да спазва) поне основните правила на Уикипедия – изискванията за неутралност, за значимост, за източници, за неизползване на неща, защитени с авторски права. Трябва да може да пише грамотно (възрастните обикновено го могат, младите са по-проблемни).

Ако се намерят такива желаещи, ще е чудесно да се знаят имената и координатите им – току-виж се случи някой хем богат, хем свестен, който да е склонен да даде хонорар, но да няма точно подходящ човек. Ако пък са и показали, че умеят и желаят да пишат в Уикипедия, ще е направо чудесно, и според мен такива трябва да бъдат избирани с предимство.

… Докато пиша това, едно гласче ми казва отвътре: “Хабиш си времето. България е мутрокрация. Богат тук може да е единствено престъпникът, егоистът, боклукът…” Много ми се иска то да се окаже неправо.

Потребителите на Microsoft Outlook Express често си го харесват. В интерес на истината, добра програма е. Сравнително лекичка, пъргава, нищо излишно, но и нищо липсващо. Според мен изхвърлянето му от по-новите версии Windows в полза на Windows Mail беше грешка.

Много хора, поне в България, продължават да си работят на Windows XP и да са щастливи с него. (Особено ако перспективата е Vista. 🙂 ) Съответно и да използват Outlook Express. Много от тях обаче са се натъквали под една или друга форма на проблема с прелялата папка. Най-често това е Inbox, по-рядко – Sent Items.

Симптоматиката е проста. Безотказният допреди малко Outlook Express отведнъж започва да не тегли съобщенията от сървъра. Плюе неразбираеми грешки и толкова. Караниците с администратора на сървъра не помагат – той твърди, че при него всичко е наред, и други хора взимат поща безпроблемно. Или пък, да кажем, тегленето на съобщения е наред, но отведнъж изпращаните съобщения започват да “не разбират, че са изпратени”. Стоят си в Outbox, при всяко свързване за обмяна на поща заминава поредно копие от тях (за радост на получателя), но не щат да идат в Sent Items! Ако не сте се натъквали вече на проблема, загадката е пълна.

Отговорът е прост. Папките на Outlook Express имат максимален размер 2 гигабайта. Когато бъде достигнат, папката престава да приема нови съобщения. Необходимо е да си направите една или повече нови папки (аз обикновено ги правя като подпапки на въпросната папка), и да преместите част от съобщенията в тях.

Ако обаче папката по някаква причина е успяла да надхвърли 2 гигабайта (и това се случва), е напълно възможно Outlook Express да не иска да я отвори повече. Когато я изберете, не виждате никакви съобщения. А понякога те са много ценни. Тогава… викате неволята.

Нетът е пълен с програмки, които претендират да възстановяват повредени папки на Outlook Express. Повечето от тях дори наистина работят – изваждат ви списъка на съобщенията ви. След което казват: “Хайде сега си плати, за да ти извадим и съобщенията!”. Звучи напълно коректно, но не всеки може или иска да плати сумата (например защото трябва да има международно валидна кредитна карта, и защото заради 15-те долара за програмата ще му смъкнат и още три пъти по толкова за превода). Затова е полезно човек да знае, че съществува и свободният софтуер. 🙂

Програмката, която ви трябва, се нарича undbx. Сваляте си я, разопаковате и слагате някъде. В архива й се съдържа един .HTA файл – отворете го с браузер. Ще видите съвсееем прост интерфейс – път за файловете с папките, път за извадените съобщения, чавка дали да се пробва Recover, бутон за стартиране на възстановяването.

Пътят към файловете с папките може да бъде намерен в Outlook Express, Tools -> Options -> Maintenance -> Store Folder -> Change. Обикновено е нещо от типа на C:\Documents and Settings\%myprofile%\Local Settings\Application Data\Identites\%some_classname%\Microsoft\Outlook Express. (%myprofile% е името на Windows юзера ви, а %some_classname% е идентификатор на Windows клас – съчетание от няколко десетки букви, цифри и тирета.) По-патилите потребители обикновено го преместват на D: – фаловете с този диск са доста по-редки, а съхранената поща е ценно нещо… Както и да е. Копирате този път – това е пътят към папките на Outlook Express. Ако искате да възстановите само една, примерно Inbox, добавете към този път и името на съответния файл, напр. /Inbox.dbx.

Recover чавката ще накара undbx да се опита да възстанови и всички съобщения, които някога сте изтрили от папката. За повечето от тях възстановяването няма да е възможно, или ще е частично, често с гадни разултати. Също, тя удължава доста времето на работата на undbx – ако не ви е реално нужно да си възстановите и изтритите съобщения, не я цъкайте. Но ако ви е нужно, пробвайте.

Пътят за съхраняване на извадените съобщения е папка на диска ви, в която undbx ще създаде подпапки за всяка възстановена папка на Outlook Express. Съобщенията ще се запишат в тези подпапки в .eml формат, като отделни файлове с име, съставено от имената на подателя и на получателя на съобщението.

Спирате Outlook Express, пускате задачката и… чакате. Повредена заради надхвърляне на двата гигабайта папка може да отнеме доста време за обработка; на 2-гигахерцов Celeron с включена опция за Recover е нормално да глътне пет-шест часа. За сметка на това пък буквално не съм видял случай не-изтрито съобщение да не бъде извадено успешно… Изчакахте ли? Честито. Пощата ви е налице.

Папката на Outlook Express продължава да е преляла и да не може да се работи с нея, нали? Това е най-лесно за решаване. Спирате го, влизате в директорията, където се съхраняват папките на Outlook Express, и изтривате (или премествате другаде, ако сте предпазливи) прелялата папка. След това пускате Outlook Express и избирате тази папка. Вече я имате отново, годна за работа – той я създава автоматично.

Но празна. А извадените съобщения също са в не съвсем привичен вид и несгодни за работа. Което, за щастие, се оправя лесно. Изберете с мишката (или Ctrl-A) файловете с възстановените съобщения и просто ги преместете в Outlook Express, право в отворения празен списък на папката. Пак изчакайте (този пък по-малко – при описаните по-горе условия около 15 мин.), и папката ви е възстановена заедно със съобщенията. Ура! А сега побързайте да направите други папки и да разпределите съобщенията в тях. Иначе тази много бързо ще прелее отново.

Би трябвало да е отново преляла, след като нищо не е изгубено ли? Не винаги. При всекидневната работа със съобщения (триене, получаване, триене, получаване…) папките на Outlook Express се фрагментират вътрешно. Фрагментирането пречи на пълноценното използване на обема им. Средно фрагментиран Inbox, прелял над 2 ГБ, при импорт на всички съобщения обратно на чисто обикновено става около 1.9 ГБ. Въпреки това, ако искате да сте предпазливи, отначало преместете в новоизпразнената папка само част от възстановените съобщения, и добавете останалите след като разпределите по други папки тези. Това важи с особена сила за Sent Items, където повечето потребители не трият съобщения (и съответно тя не се фрагментира).

Дано описанието е било полезно. И още повече дано не ви се налага да ви е полезно. 🙂

(На хакерски настроените препоръчвам да вземат хубав дебъгер, да разгледат кода на комерсиалните програмки за вадене на съобщения от повреден .dbx, и да го сравнят с отворения код на undbx. В доста случаи угризенията на съвестта, че не са си платили за тези програмки, ще изчезнат отведнъж. 🙂 )

Помещението сякаш е потънало в сива мъгла. Високите стени се губят зад мен в нея, таванът – също. Напред обаче мъглата се разрежда. Пристъпвам натам. Странно защо, не си задавам въпроса къде съм. Сякаш няма значение.

И без мъглата помещението е мрачно, сякаш навън е дъждовна вечер. По пода пред мен е разхвърляно какво ли не. Трикрако дървено столче, купчина летви до него, по-нататък – ниска маса от грубо дърво. На нея стои чаша от печена глина, наполовина пълна с вино. Още по-нататък лежи голямо руло хасе, до него – няколко четки. Зад тях, до стената, са две скулптури. По-близката е на възрастен мъж, приклекнал с гръб към мен и приведен напред, плешивото му теме лъщи в полумрака. Срещу него има полуиздялано от мраморен блок коленичило момче. Оскъдната светлина пада върху него и разкрива изключително майсторство. Древногръцката чистота и стройност на скулптурата е смайващо неразделно съчетана със средновековни християнски черти. Направо дъхът ми спира, като го погледна. Чие ли дело е?

Мъжът внезапно се размърдва и надига. В първия миг се стряскам, след това разбирам – взел съм го за статуя заради неподвижността и мраморния прах по него. В ръцете му виждам чук и длето – очевидно е скулпторът. Без да го питам, зная кой е.

(разбрал съм по стила на скулптурата му? надали – не съм такъв експерт… както и да е.)

– Извинявайте, че нарушавам покоя ви, маестро.

Смехът му е сух, подобен по-скоро на кашлица. Дори на слабата светлина се вижда, че очите му са жълтеникави, носът – подут и гъбясал, главата – винаги изкривена на една страна.

– Хе-хе. Ти моя покой, или аз твоя? Тоя сън е твой, синко, не е мой. Моя вече от пет столетия само Второто Пришествие може да го наруши.

Не зная какво да отговоря. Твърде е някак… директно отведнъж.

– Интересен логически въпрос, нали? Даже теологически. Ти ли нарушаваш моя сън, или аз твоя? Хе-хе… Питай, синко. Нали затова си дошъл. Рядко идват при мен напоследък. Заскучал съм се, с удоволствие ще ти отговоря.

– Н-н-не зная какво – измънквам.

– Какво ще да е. Направи кеф на стареца. – Той се приближава до скулптурата на момчето и внимателно започва да доизчуква грапавия мрамор край стройната му ръка. – Направил ли си някой известен паметник вече? Или още само хабиш камъка?

– Не съм скулптор изобщо. Не зная какво да питам. Не зная защо изобщо те сънувам.

– А, вече си сигурен, че ти ме сънуваш? Хе-хе. Добре. Все е начало… Като не си скулптор, що дириш при мен? Да ти извая нещо не мога, отдавна вече съм прах. Друго освен отговори на въпросите ти нямам. Ама давай ги въпросите. Щото и прахът си има работа.

Вдигам рамене.

– Какво те питат обикновено?

Микеланджело обръща глава към мен. В погледа му се чете неприкрит сарказъм. И презрение.

– Дали съм бил педал, естествено. Какво вълнува дребните хорица? Че и доста скулптори. Бях, ако искаш да знаеш. И по жени си падах, и по мъже. Защо мислиш, че съм тук сега, вместо в рая, след всичките ми църковни стенописи и статуи?… Не вярваш в рая, виждам. Да, ама аз вярвам. Затова и съм тук вместо там, да правя скулптури, които няма кой да оцени… Друго да те вълнува? Дали съм спал с Витория Колона? Не съм, прекалено дърт бях вече. Друго?

Почвам да се ядосвам. Даже и насън си има граница на подигравките, които човек може да изтърпи.

– Не ме вълнува изобщо личния ти живот, маестро. Ако ще сам да си се таковал, то си е твой проблем. – Сепвам се за миг и продължавам по-кротко. – Наистина не знам за какво да те попитам. Но мръсничкото гъди-гъди кой какъв бил не ме вълнува.

Длетото и чукът тропват на пода, и брадатата физиономия се завърта към мен.

– Така ли? Я да те видим тогава какво искаш. – Той впива в мен поглед и усещам как направо ме пронизва. – Хе-хе. Нямал бил нищо да пита. Я кажи, кой си мечтаеше само преди няколко часа да може да ме попита как точно създавам такива гениални скулптури? А?

Усещам как се изчервявам. Не отговарям нищо.

– Ела, ще ти покажа. Не е толкова сложно. Искаш ли? Щом се събудиш, ще носиш в себе си тайната на гения. Ще ти трябва към годинка-две, докато ти се изпедепсат ръцете с длетото, ама после ще правиш неща като моите. Че и по-добри даже, нали с времето сте изпонаучили повече, любопитниците. Погледни тук, ръката на момчето. Съотношението на дължината на предмишницата към…

– Не, маестро. Не искам да го знам.

Очите му проблясват ядосано в полумрака.

– Ти ще питаш ли, или ще си играеш с мен на шикалки? Я се засрами малко, сульо такъв! Кой си ти, че да ме безпокоиш без полза?

– Не искам, защото ще изгубя умението да се възхищавам на тези скулптури. – Сънната псевдо-логика ме кара да вярвам, че той е непоклатимо прав, че разкаже ли ми как прави нещата, ще ми предаде гения си. Но въпреки това не искам. – Ще мога да ги творя, но ще спрат да ме правят щастлив.

– Ще тръгнеш да правиш по-добри. Да рисуваш, да ставаш все по-добър. Така е то, и с мен беше така. Какво мислиш, че ръчка един такъв като мен цял живот да се мъчи да прави още и още? Колкото и да ми завиждаха и да ме клеветеха, още с Пиетата признаха, че съм най-добрият от живите. Поне в статуите. В стенописите така и не изяснихме с Леонардо кой е по-добрият. В картините него го бива повече, признавам. Приличаш ми на него, същият любопитник си. Що те е страх?

(ама докъде съм суетен – насън да слагам комплименти към себе си в устата на Микеланджело… печална картинка)

– И малкото, което умея, вече нямам силите и времето да го разгърна и изчерпя докрай. Цял живот няма да ми стигне. Защо ми е тогава да стана и велик скулптор в добавка? Само ще ме лиши от щастието да гледам по-обикновените скулптури. Вместо красотата ще виждам грешките им.

– Така ли мислиш? Хе-хе. Добре тогава, няма да ти кажа. И да ме питаш, няма. Майната ти, любопитко. Помислих си за миг, че става от тебе нещо повече от дребните хорица, ама не. Същата тор си. Хайде сега, ако ще питаш още нещо, питай. Че след малко ще ти зазвънят клиентите, и край на срещата с мен. Друг път няма да ме посетиш, никога вече. Толкова ти се полага. Последен шанс. – Той се ухилва.

Замислям се. След това го поглеждам в очите.

– Вярно ли е това за статуята на Мойсей?

– Кое?

– Че като си я привършил, си я ударил с чука по коляното и си й викнал: “Проговори, де!”

Усмивката на Микеланджело за миг изчезва и той ме поглежда изненадано. След това отново устните му се разтягат, този път одобрително, и той кимва:

– Знаеш какво да попиташ… Да, вярно е. Чак му спуках коляното. Наистина е от мен… Сега разбра ли къде грешиш?

– Да. Щом творецът е способен да се възхити на собствената си творба…

– Да ти разкажа тогава как се прави истинската красота? Още не е късно.

– Потрябва ли ми, ще я открия и сам. Никога не е късно.

Рошава вежда се повдига и брадясалата физиономия ме изглежда с крива усмивка. Наполовина подигравателна, наполовина окуражителна. След това мъжът се навежда, вдига длетото и чука от пода и се обръща отново към скулптурата на момчето.

Мъглата обгръща стаята пред мен и неравното почукване на длетото се стопява в сгъстилия се мрак.

http://dnes.dir.bg/news/hrana-slantze-slancheva-energia-ivan-stoychev-9265198?nt=13

Боже, колко луди има по този свят, боже…

(Не става дума за Иван Стойчев. Той ако беше толкова луд, щеше да е отдавна умрял. Който яде чужд зелник никога не е луд… Познайте за кого става дума.)

Доста хора са си пробвали перото в жанра “как би се чувствал линуксаджия, който за пръв път вижда Windows”. Много от творбите са весели до немай-къде. Повечето обаче не ми допадат. Иронизирането на Windows е често, но липсва добродушната и беззлобна усмивка, която прави смешките истински.

Както и да е. Ще пробвам да се поставя в положението на човек, който за пръв път вижда Windows. Да видим какво ще се получи.

—-