Grigor Gatchev - A Weblog

– Блогърството е като младостта. Отива си с времето.
– Тоест?
– Огледай се. Колко от тези, които започнахте някога да пишете, продължавате?
– Като гледам, доста.
– Но доста и спряха, нали?
– Нормално е. Може би пак ще започнат.
– Но може би не. И може би ще става все по-трудно да пишеш.
– Защо мислиш така?
– Така си мисля…

Преди няколко дни водих този разговор с един приятел. Оттогава все си мисля – прав ли е, или не?

Вярно е, че много някогашни блогъри спряха да пишат, някои може би завинаги. И това според мен е в реда на нещата. Човек се променя. Променят се и интересите му, средствата му, понякога дори целите му. Последното може да е за добро или лошо, но самият факт на съществуването му е добър. Защото доброто е по-силно от злото.

Например, понеже хората се променят, някои от тях започват да пишат блогове. И попълват празните места в блогърските редици, освободени от напусналите. Един разкошен пример е Митко Стефанов – мой отдавнашен и добър приятел, който най-сетне намери време и сили. (Изглежда, че беше необходимо за целта да се ожени. 😉 ) Каня търсещите новото в неговия блог, и му пожелавам да пише така, че всеки да го чете!

Така че блогърите не намаляват. Напоследък ми се струва, че стават все повече. “Повече става боклукът”, ще кажат някои. Но според мен огромното мнозинство блогъри имат какво да кажат. Да, някои пишат важни и може би велики неща, а други публикуват размисли, рецепти, описания на уж банални неща, не особено умели стихове… Сигурно тях някои ги смятат за “боклук”.

Но неща без стойност няма. Важните и великите неща са като новогодишно угощение, но обикновените размисли и рецептите са като ежедневния хляб. Който не запомняме, но без него ще умрем от глад. Когато успея да намеря времето да чета блогове, намирам стойност в поне 90% от публикуваното. А останалото… сигурно просто не съм достатъчно мъдър, за да разбера и оценя и него. Надявам се да стана.

Ежедневни и обикновени мисли има всеки, казват някои. Твоите не са нужни на никого, защо да ги публикуваш?… Не съм съгласен. Твоите ежедневни и обикновени мисли са истински твои, уникални и неповторими, дори ако други са ги мислили и обличали в същите думи безброй пъти преди теб. Точно както е неповторимо и уникално твоето детство, влюбванията ти, дори минаването ти по улицата пред вас, въпреки че безброй други са имали такива детства, и са се влюбвали, и са минавали по тази улица… Затова и е нужно да ги публикуваш, дори ако изглеждат банални. Ганди го е казал по-добре, отколкото аз мога: “Това, което правиш, може да е много дребно – но това, че го правиш, е много важно.” А Сократ, ако беше жив, може би би добавил: “Пиши! Писането ще докара мисленето, а мисленето – мъдростта.”

Ще стигнем ли някога до време, когато всеки ще пише, но никой няма да чете? Не вярвам. Дори в държавите, където са грамотни 100% от населението, 90% обикновено не четат (освен жълти вестници). Но останалите 10% четат, и благодарение на това поумняват и помъдряват. И демонстрират на околните, че все пак е хубаво да се чете… Ако писането стане твърде разпространено, може би тези 10% ще станат по-селективни в подбора на това, което четат. Но надали ще престанат.

Нещо повече. Когато много хора могат да надигнат глас, и той да бъде чут, истината получава своя шанс. Затова и във всяко репресивно общество първата работа на подтисниците е да сплашат и ограничат свободата на словото. Китай, Иран, арабските революции ни го показаха достатъчно ясно… А желаещи да станат подтисници и да убиват свободата на словото винаги е имало и ще има, дори в най-свободните държави. Затова и възможността на всеки да пише каквото му е на ума е важна. Тя е, която ни пази от подтисниците, мафиотите, престъпниците на едро. Иначе казано, тя е вид свобода. Колкото повече е свободата, толкова по-трудна е задачата на злото, и по-лесна тази на доброто.

Затова и за мен днес е празник. Честито, Митко, и пиши по-често и повече! 🙂

Таласъмията определено се отрази добре на Любомир Николов. Едно, че написа на нея една комична поема и три приказки. И второ, че поетото оттам вдъхновение в момента се излива в блога му. На части от произведение под условното название “Международна конференция”.

Какво представлява произведението ли? Интересно е (това надали е нужно да го пояснявам). Но още повече е комично до немай-къде. Такова разкошно забавление е, че дори съм склонен да изтърпя малко довършването на “Елесар”, за да разбера какво ще се случи по-нататък. Като за капак, очакването расте с всяка нова част. Веселбата – също.

Абе, я стига съм го хвалил на сухо, ами направо да дам линковете. Ето първата, втората, третата и четвъртата части. Буквално на всеки няколко часа проверявам дали няма и още нещо.

За хора без чувство за хумор не го препоръчвам. Но останалите надали ще съжаляват. 🙂

Повечето редактори в БГ-Фантастика я позабравиха. Аз обаче не съм – периодично й хвърлям поглед, и ако някой от все още пишещите е добавил нещо, го доизлъсквам. Благодаря им от сърце, че се оказаха истински любители на фантастиката… Съответно, гледам и за поражения от спамботове – “тъмната страна” никога не спи.

Сериозна спамерска атака имаше преди две седмици. Ботнетът предвидливо беше избягнал да удари Уикипедия и другите големи уикита, които поддържат антиспам-списъци и ги предоставят за публично благо. Не е за пръв път, и Ботчо веднага беше натоварен с бойната задача да чисти и блокира. Този път обаче се оказа срещу усъвършенствана кибер-бойна техника. Спамботовете сееха линкове към рекламираните места само по веднъж на три-четири редакции. Основната маса от редакциите им бяха стандартни поощрителни фрази, с вмъквани в тях на случаен принцип правописни грешки (за да не се състави бързо речник на тези фрази и да бъдат чистени). Иначе казано, ботнетът не толкова пълнеше със спам уикито, колкото го вандализираше.

Отне ми около седмица, докато усъвършенствам алгоритъма на антиспама, за да лови и тези редакции. Какво беше учудването ми, когато се оказа, че и при предишни атаки ги е имало, макар и много по-редки – може би една на сто. Като се има предвид количествата спам, които Ботчо е почистил от уикито, обаче това означаваше няколкостотин проспани вандализма из уикито. Почти на всяка десета страница… Повечето от тези вандализми бяха твърде стари, за да могат да бъдат хванати през списъка на последните промени (стандартно той се пази в МедияУики до 30 дни назад).

Въздъхнах и засилих вярното ми чедо да прерови всички до една страници на БГ-Фантастика. Не мина без грешки – отначало например всички картинки, към които не е добавено никакво описание или лиценз, бяха изтрити. (Което всъщност е правилното решение, просто правя компромис.) При връщането им обратно почистих и тук-там по някое бъгче от бота. Вече наближава времето да обявя първата му стабилна версия. 🙂 А тъй като итераторната рамка много улеснява пускането на задачи, нищо чудно някой път, ако ми остане време, да му напиша надстройка за уеб интерфейс. Тогава вече бот-оперирането в МедияУики ще стане напълно по силите на хора без познания по програмиране на скрипт-езици, поне за простички, типични задачи. 🙂

Но засега все още не. (Ако не се намеси някой, който владее PHP и желае да посвети част от времето си. Ще му помогна с удоволствие.) Засега тихичко си ползвам собствения си продукт, чистя му бъговете и се надявам да е от полза и за други.

Апропо, време е да приключвам този запис – един куп други уикита ме чакат да мина и тях с антиспам-метлата.

И ако някой има уики за обезспамяване, да се обажда – ще го изчистя с удоволствие. 🙂

Скътана зад Медицинска академия, между блокове и зеленина лежи уличка. Мъничка и скрита, може би всъщност просто алея. Често намирам на нея място за паркиране, когато не мога да открия другаде.

Не че е празна, от едната й страна винаги има редица спрели автомобили. Просто почти винаги някое място е свободно. Не съм единственият посветен в тайната – един-два пъти съм чакал познати там, и съм виждал, че колите непрекъснато се сменят. Забързани хора пристигат, изскачат и хукват, за да се върнат след десет минути, или двайсет, или половин час и да потеглят бързо нанякъде. Зъбни колелца, завъртени в инфарктен съвременен ритъм, съществуващи единствено за погълналата ги работа…

Днес надникнах в уличката – нямаше място. Аха да спомена с лошо късмета си, но в този миг една кола се измъкна от редицата и запраши в обратната посока. А когато приближих освободеното място видях, че то е най-удобното за спиране. Точно срещу него има вход към паркинг, който облекчава затруднената от теснотата на уличката задача. Бързо вмъкнах возилото си. Когато понечих за изляза обаче, за миг се задържах. Срещу отворената врата на колата, точно под крака ми, над бордюра беше надвиснало нежно зелено стъбълце, не по-дълго от педя, с няколко листенца. И увиснала сред тях мъничка червена дива ягодка.

Трогнат от гледката, внимателно стъпих встрани от стъбълцето. Измъкнах се, огледах се позасрамено, приклекнах и внимателно го повдигнах с два пръста. Не бях сгрешил. Ухаеше с онзи неповторим аромат, който луксозните градински ягоди напразно наподобяват. Поех го дълбоко и се усмихнах. Заляха ме спомени за горски поляни и весел смях, за тичане през росната трева за ръка и за радостно споделяне на събраните ягоди… С усилие прогоних видението – нямах никакво време, закъснял за поредното място, зъбно колелце на бързи обороти. Но благодарността към ягодката стопли сърцето ми.

Опитах се внимателно да я отметна настрани от бордюра, за да не я стъпче първият излязъл от колата си. Тя обаче упорито се накланяше отново над циментовия блок, избутана от високите треви и жилавите храсти в градинката зад него. Въздъхнах, оставих я както тя искаше и бързо закрачих към клиентите си.

След половин час се върнах. Влязох в колата внимателно, да не настъпя непокорната руменобуза закачливка, и потеглих с щастливата мисъл, че съм я спасил от невниманието си, че ще я има поне още мъничко. Смешна дреболия – колко ли малко сме лудите, които обръщаме внимание на такива неща и даже им се радваме? Чак да те е срам да кажеш на някого, че те вълнуват…

След това обаче се замислих. Как ли мъничката ми познайница е успяла да оцелее досега? Защото това място наистина беше най-удобното за спиране на цялата уличка, и кофата боклук пред него го ограничаваше така, че всеки спрял трябваше да излиза от колата си точно върху ягодката. Всеки ден там спираха десетки хора. Как беше възможно никой да не я е настъпил и размазал върху бордюра?

А отговорът можеше да е само един. Вероятно някои не бяха забелязвали ягодката и не я бяха стъпкали просто по случайност. Нямаше обаче как десетки хора всеки ден в течение на седмици да я бяха пропуснали случайно. Щом беше оцеляла, значи всички или почти всички я бяха забелязвали и старателно я бяха пазили.

Сигурно повечето от тях никога не биха признали пред друг, че пазят случайната дива ягодка. Или даже обикновено зелено стъбълце – надали много са забелязали между листенцата увисналото червено плодче, не по-голямо от грахово зърно. Но грижата им имаше свидетел. Ягодката разказваше с присъствието си колко много хора са я пощадили. Без да издава или слави имената им, без да може да заплаши, засрами или награди когото и да било. Обърнала се единствено към милостта и грижата, към безпричинното добро в душата на всеки от стотиците минали през нея. И откривала ги у всеки.

… Често си казваме колко груби, безогледни и зли са хората наоколо. И се опитваме да се представим пред тях като сурови, корави и неумолими, за да прикрием уязвимостта и добротата си. Зъл порочен кръг, як като робска верига.

Но има герой, по чиито сили е да разкъса веригата и да ни освободи – една обикновена горска ягодка. Дошла да ни издаде тайничко, че истинската същност на почти всички нас е милостта и грижата, и добротата. И да го докаже с живота си.

Вчера в блога на Човешката библиотека се появи един съвсем кратичък запис. Копи-пействам го:

Приятели –

Представете си, че Човешката библиотека е ваша.

(Човешката библиотека Е ваша. Ваша е. Да.)

Какво ще правите с нея?

Човешката библиотека наистина е на читателите си. Да, формално тя е фондация и издателска фирма, собственост на някого. Но за разлика от повечето фондации и издателски фирми, съществува не за да напълни с пари участниците си, а за да публикува и разпространява книги, които ни припомнят, че сме човеци, а не зъбни колелца в машина за пари. Писал съм го и преди – участниците й често дават и последната си стотинка, за да излезе някоя хубава книга, за която знаят предварително, че ще е на финансова загуба. А освен стотинките дават и труда си – твърде много труд, за да бъде описан.

(Калин наскоро ми се скара, че в предишния си запис за Човешката библиотека съм споменал поименно само него. Донякъде е прав. Други доста активни в нея хора са Атанас П. Славов, Ангел Петров, Мирослав Моравски, Констанца Христова, Габриела Петрова, Димитър Стефанов… Пълният списък е тук. Извинявам се и на прекалено скромния според мен Калин, и на всички пропуснати.)

Тези, които предприемат подобни неща за лична изгода, знаят какво да правят с тях – всеки знае своята изгода най-добре. Човешката библиотека обаче е създадена, за да служи на читателите си. Колкото и да са читатели, екипът й не знае какво би било най-изгодно, най-удобно и най-полезно за всички четящи човеци. Затова е и този повик.

Човешката библиотека е ваша. Наистина. Посетете блога й, и коментирайте какво искате да направи тя, и как да ви бъде от полза. Каквото е по силите на тези апостоли на книгата и доброто (думата не е силна, готов съм да я отстоявам!), ще бъде направено. А ако вие можете да помогнете някак, или имате идея какво би било от помощ, ще заслужите мястото си сред тях.

Благодаря от сърце!

Коя страна печели съревнованието в науката? Която ражда достатъчно Айнщайновци, беше казал веднъж един мой познат. Да, ама не. Всяка страна ражда достатъчно Айнщайновци. Печели тази, в която те стават физици, а не метачи или продавачи на ненормирано работно време.

Подобно е положението и с творците на изкуство. Всяка страна ражда достатъчно таланти – писатели, художници, музиканти… Сътворява изкуство тази страна, която помага на талантите си да станат писатели, художници и музиканти, а не чернобачкатори или клошари.

Много хора биха побързали да кажат, че нашата страна не си мръдва пръста да помогне на талантите си. Държавата определено не си мръдва пръста, и причината е проста – ние, обикновените хора, не сме я накарали. Да я чакаме да се сети е мъдро колкото да чакаме Дядо Мраз да донесе подаръци на децата ни… Но страната не е само държавата. Нито пък само добитъците, които се вълнуват от изкуство само ако има как да измуфтят от него келепир. Страната е най-вече човеците в нея. А човеците си личат по това, че вместо да мучат недоволно, действат. Организират разни места и неща, където други човеци да могат да намерят изкуство, или каквото друго им е нужно. И се грижат да улеснят тези с дарбата да го създават.

Едно такова място е Човешката библиотека – издателство за “книги, които събират човеци”. Организирано от вездесъщия Калин Ненов, и задвижвано от енергията му и тази на куп момчета и момичета, обърнали се на съвременни апостоли на книгата. Вместо да се грижат да правят пари, те влагат своите пари, нерядко до гладуване, за да може да бъде отпечатана някоя мъдра и красива книга. А напоследък и това не им стига, и се заеха с мисълта как да подпомогнат талантливите автори да успеят да напишат книгите си. И с действието по тази мисъл.

Последната им инициатива е в полза на Николай Теллалов. Ако някой чете фантастика или фентъзи, надали е пропуснал сигурно най-добрата българска книга на десетилетието си – “Да пробудиш драконче”. Мен тя ме грабна така, както са ме грабвали наистина много малко книги. Бях смаян, когато авторът се оказа не само мой горе-долу връстник, но и много готин и свестен човек. А после – и чудесен приятел. И когато разбрах, че е и също така въодушевен поддръжник на свободата на словото и хората, както героите му, бях щастлив, че го има на този свят. И с нетърпение поглъщах всяка негова нова книга.

И е поддръжник на свободата и на дело. Неговите книги могат да бъдат свалени от Интернет напълно свободно и безплатно, и той стои зад това непоклатимо. Често си брои стотинките за хляб, но никога не е дал дума да се издума за ограничаване само за платили си. И според мен именно с това е заслужил почитателите му да го подкрепят, много повече, отколкото куп културтрегери, славослагателствани от казионни медии, които не биха дали свободен достъп до “творбите” си дори на инвалиди и сираци… Нещо повече. Мисля си, че манталитетът на автора неизбежно оставя отпечатъка си върху творбите му. И започвам да разбирам защо творбите на Ники разпалват въображението и духа, докато “творбите” на повечето от тези културтрегери депресират читателите си. А също и чии творби бих искал да ги има и да ги бъде.

Както повечето талантливи български автори, Ники има огромното желание да пише, но му се налага и да оцелее физически. Затова “Човешката библиотека” организират възможността желаещите да закупят негови произведения, като електронни книги (напълно свободни от всякакви глупави защити срещу… четене). Парите отиват за Ники до стотинка; цената е колкото всеки реши да плати – няма ограничения. И… не съм го питал, но съм сигурен, че с най-голямо удоволствие ще приложи личен автограф на пожелалите да закупят негови произведения по този начин.

Нещо повече. Една от възможностите е човек предварително да закупи негова бъдеща, още недовършена книга. (Ники има няколко започнати, и предлага възможността да си изберете коя от тях бихте искали да видите готова.) Парите ще му дадат възможността да завърши писането на тези книги. Често съм чувал как хора казват, че с удоволствие биха помогнали финансово, за да бъдат написани нови хубави книги. Ето им сега възможността да застанат зад думите си на дело. Без да са принудени да плащат повече, отколкото им е по силите – просто да покажат, че не просто вдигат шум, а казват нещо.

Към момента, в който пиша тези редове, вече има заявени десетки бройки от всички предложени за продажба негови е-книги, и с всеки ден броят расте. Ахмаци, които не си знаят интереса? Не. Хора с лице, които знаят, че достойнството струва повече от келепира. И които искат хората като Ники да успяват ако не да забогатеят, то поне да имат възможността да творят.

Почти по същото време с подобна инициатива излезе един обичан от българските читатели и уважаван от мен сайт – “Моята библиотека” (известен също като “Читанка”, по името на домейна му). Идеята е да се създаде импровизирано ателие за нови авторски или преводни произведения. А целта на това ателие е да окаже помощ на авторите да създадат и реализират творбите си.

Помощта може да бъде многопосочна. Част от нея може да е (безплатно) участие в импровизирани семинари, на които авторът да може да научи каквото му е нужно, от писателско майсторство до умение да пласира вече готовия продукт. Друга част може да е финансиране на автори, за да могат да напишат/нарисуват и т.н. творбите си (подобно на инициативата за Ники Теллалов). Трета може да е осигуряване на безплатна, кадърна редакция и корекция… Сигурно има и още начини, за които досега участниците в инициативата не са се досетили. Тя обаче е широко отворена за всеки. Ако имате идея, която смятате за добра, отидете на обсъждането във форума на “Моята библиотека” и я предложете. Без значение дали сте автор, читател, издател – всеки поглед е полезен и нужен.

Вметнато в скоби, екипът на “Моята библиотека” според мен вече съвсем започна да си подритва здравето. Зараждащата се българска праводържателска мафия от много време смята сайта за трън в бизнеса им. Не защото им “пиратства” книгите, въпреки че това е официалният претекст. А защото дава на малкото останали читатели в България възможност да четат, без да са под железния контрол на тази мафия. Веднъж вече съм я виждал в действие – когато потърсиха с какво да заплашат Виктор Кирилов, създателя на онлайн библиотеката на слепите, да я затвори. И когато той махна от сайта всички произведения, към които те имаха (не винаги основателни) претенции, просто му пратиха ГДБОП (тогава НСБОП) с директна заплаха…

Наскоро в “Моята библиотека” решиха да не публикуват книги, по-нови от 2 години, за да се отсее боклукът – това на теория би трябвало да задоволи напълно нормалните издатели. И, доколкото чувам, ги задоволява. Праводържателската мафия обаче само побесня още повече. Доколкото зная, вече има възбудено поне едно дело срещу сайта. Очевидно мафийката няма да миряса, докато или не го затвори, или той не затвори нея. Кой вариант е за предпочитане, и на кого ще помогне с действието или бездействието си, всеки читател решава сам…

Аз също съм читател, и съм взел решението си. Ще помагам на тези инициативи с всичко, с което мога.

(Добавка от 23 юли, 11:59: коригиран линкът към инициативата на Човешката библиотека.)

След куп премеждия (не без моя вина за тях) Таласъмия 2011 се състоя. 🙂

Тръгнах за нея без особен ентусиазъм. Последните няколко години феновете бяха станали апатични, и събирането прогресивно западаше. А тази година беше и само три дни, вместо обичайните четири. Да си кажа честно, мислех, че това ще е последната Таласъмия, и че ще е скучна и тъжна предсмъртна агония. Въпреки това обаче отидох. Старите фенове умират, но не се предават.

Пътувахме с Любо Николов, Калин Ненов и Бобсъна (известен на родителите си под псевдонима Бойчо Пейчев). Та, именно Бобсъна още на тръгване издигна смелата хипотеза, че тазгодишната Таласъмия ще е към два пъти по-добре посетена от предишната. Хипотезата беше базирана на ресторантско преживяване, и всички присъстващи (начело с автора й) се отнесоха към нея с доста хумор. Толкова по-голямо беше смайването, когато още първия ден тихото хотелче сред Старозагорските бани преля отвсякъде, и много хора се настаниха кой където заварил. (Ние с Ели също спахме в Стара Загора.) Хората бяха май дори повече от два пъти повече от предишния път.

Всъщност не, не хората. Нещо по-добро – феновете. Фенската среда се отличава с изумителна коректност и читавост. Любо Николов най-спокойно си заряза половин ден лаптопа на маса пред хотелчето – фенове отпред имаше през цялото време, така че шансът да бъде откраднат беше нулев. (Вечерта по някое време няколко души го издириха, за да го попитат могат ли да преместят за малко лаптопа, че им трябвала временно масата.) Друго качество на феновете е самоорганизирането им: в това отношение ги бият единствено хакерските конвенти. Освен традиционното чеверме се случиха един куп мероприятия, всяко организирано от ентусиаст или ентусиасти – разнообразни весели и интелигиентни игри, и какво ли още не. (Официалната програма не се състоя изобщо, но аз не съжалявам за това. Ако се беше състояла, трябваше да изнасям лекция…) Купонът беше непрекъснат, и въпреки че пиене не липсваше, нямаше нищо общо с толкова типичното “дай да се натряскаме, че да ни е весело”. Веселото идваше от готината компания.

Компанията имаше и друго предимство – големият диапазон на възрасти. Последните едно-две издания бяха започнали да се превръщат в свърталище на дърти фенове, плюс няколко твърде упорити младежи. Този път обаче младите преобладаваха. Всъщност, най-младият беше донесен от гордия му баща Искрен Зайрянов и разнасян навсякъде, въпреки съветите, че на двумесечно бебе толкова носене му е малко множко. Определено е рекорд за най-млад посетител, който не знам дали ще бъде счупен скоро.

Друго качество на тазгодишната Таласъмия беше невероятната й продуктивност. И други години някой се е опитвал да свърши по нещичко, но този път всеки, на който не му се лежеше и мързелуваше, вършеше. Любо Николов написа две приказки и една поема, започна един разказ (или роман, де да знам къде ще му излезе края), и накрая нарече мероприятието почивка. Калин така и не разбрах колко срещи и мероприятия изорганизира, него един човек много трудно може да го обхване като дейност (аз така и не знам колко неща всъщност бута той, и не мисля, че някой освен него ги знае всичките). Подобно беше положението и с доста други хора. Май аз бях от малцинството, което предимно се занимаваше с лапане на мухите.

Върховият купон беше, естествено, балът с маски. За разлика от предишни Таласъмии, имаше доста прилично количество маскирани. Лъчо Соколов се изяви като Коен Варварина, и беше… по думите на Юри Илков – Генерала, “такова нещо досега не е било!”. Не че другите маски бяха лоши, но ако Пратчет беше тук, щеше да му увисне ченето. Всичките филмови и прочее Коеновци, които съм виждал, направо трева пасат. Извъртя се да го снима целия китайски народ, по повече от веднъж. Нямам представа защо на снимките е излязъл толкова зле; на живо впечатлението беше просто смайващо. Сериозно се съмнявам да видя скоро друга толкова добра маска.

(Покрай този бал си имах дребен проблем. Бях леко понастинал, беше ми студено и по едно време реших да се загърна с едно одеяло. За зъл късмет, на по-слабата светлина отвън одеялото изглеждаше черно. Наложи се да обяснявам на всеки присъстващ поотделно, че не съм се маскирал нито като вампир, нито като Смърт, нито като Батман, нито като назгул…)

Тръгнах си от Таласъмията с твърде различен план от този, с който дойдох – а именно, да идвам и занапред. На всяка цена.

И малко снимки, благодарение на Елена Янева (не особено качествени, благодарение пък на мен):

Самата смърт. (Да ти се доще да умреш. 😉 )

Китайски мандарин, с Бакхус на заден план.

Рънътъ прай войнътъ!

Комата, като оранжев клепоух заек (вероятно фен на Big Buck Bunny)

Колко модерна е Сюзън Сто Хелит!

И обещаният Коен Варваринът (уви, на снимка не прави впечатлението от оригинала)

Наскоро прочетох (с огромно закъснение) нещо, което… всъщност от много време знам. Само дето досега все предполагах, че се случва предимно в чужбина. Не съм познал – у нас е същото.

Много хора биха предположили, че у нас е по-зле. Наистина е, защото има законово утвърдени монополисти в грижата за авторските права. Крайният резултат обаче е сходен с този на “просветения Запад”, колкото и да изглежда неправдоподобно. Някой път, когато имам нерви, ще опиша подробности за там.

Но сега за тук. Да преразкажа записа на nname.org:

Става дума за интервю за в-к “Стандарт”, дадено от Данчо Караджов, фронтменът на една легендарна българска рок-група – “Сигнал”. Както е с всички български музиканти, по закон авторските права на музиката им се управлява от едни специални сдружения – “Мюзикаутор” и “Профон”. Тези сдружения се грижат, често доста агресивно, да събират отчисления от всяко изпълняване на музика, и да плащат от тях сумите за авторски права на членовете си. (Какво става, когато музиката е на техни не-членове, не знам. Не ми е трудно да се сетя, като прочета разказаното от Данчо Караджов.)

Дълго време групата получавала от тези сдружения жълти стотинки за авторските си права. С обяснението, че просто музиката им не се използва кой знае колко. И накрая решили да си направят експеримент. За поредния си концерт те чинно платили исканите от сдруженията 5% за авторски права – точно 3000 лева. И специално указали, че всички текстове, музика и продуциране на изпълнените на концерта песни принадлежат на група “Сигнал”… След няколко месеца им се обадили да си вземат парите за авторски права от концерта.

Сумата за получаване възлизала на 23 лева.

Къде са отишли останалите пари може да се обсъжда, спори и изяснява до края на света. Мен лично това въобще не ме интересува. Интересува ме неоспоримият факт, че са отишли някъде далече от “Сигнал”. И как фактът се връзва с купищата приказки на въпросните агенции. Как те защитавали хляба на горките автори, които иначе бивали обирани най-безсъвестно от злите им почитатели.

И преди мислех същото, както след тази новина. Виждал съм тази тактика неведнъж в чужбина (в малко по-мек вариант). Тя не ми казва нищо ново, освен доколко скандално е положението и у нас. Допреди да я науча предполагах, че от дадени 3000 лева “Сигнал” биха получили от музикалните агенции не повече от 2500. Което пак би било жив обир, но принципно би давало на достатъчно нагъл и безсрамен лъжец възможността да твърди, че той е полезен, че без него музикантите няма да получат и толкова… Сега обаче се чувствам като плеснат с най-мокрия парцал на света. Защото усещането да си смятал себе си за черноглед, а да си се оказал оптимист-въздухар, е точно това.

Чудя се, ако “Сигнал” бяха пуснали музиката от този концерт безплатно, срещу който иска да даде нещо доброволно колкото иска, дали щяха да получат само 23 лева? Или само 230, или…? Кои крадат творците стотици пъти по-безсъвестно: злите потребители или добрите “защитници на авторски права”?

… Преди време имах дискусия с една дама от Асоциация “Българска книга”, която настояваше (и агресивно лобираше в парламента) и за литературните произведения да се създадат агенции от типа на “Мюзикаутор”. С изискването те да събират отчисления от абсолютно всички литературни произведения, и да ги разпределят между членовете си. И с проект за закон, съгласно който авторите нямат право да откажат тези агенции да събират техните авторски права, независимо дали са им членове или не, нито пък имат право да предоставят произведенията си за безплатно и свободно ползване, така че агенциите да нямат какво да съберат за тях. Още тогава ми светна лампичка… не, не лампичка. Авиационен прожектор. Дано след това описание да почнат да просветват поне светодиодчета и при други хора.

Дамата не ми каза смята ли да участва в такава агенция като издател и преводач. Или пък като собственик или част от управлението. И в момента пробвам да се сетя. Всъщност не, не пробвам – очевадно е какво ще каже. Всъщност, очевадно е и какво ще стане с нея, ако влезе в такава агенция като преводач, какво – ако влезе като собственик или управител, и какво – ако си остане обикновен издател и автор. Сигурен съм, че тя го знае далеч по-добре от мен, независимо че вероятно ще твърди съвсем различно нещо. И че го е знаела отпреди да започне да се бори за създаването на тези агенции. Пиша този запис, за да го знаят и останалите – читатели, издатели, автори.

Пробвам да се сетя и какво ще стане с българските писатели, ако се създаде литературен “Мюзикаутор”. Дали трудът им ще стане достойно платен. Дали ще могат отсега нататък спокойно да се посветят на творене, за да има повече българска култура. И най-вече дали ще им се иска да творят при такова положение. Дали няма който може от тях да избяга някъде другаде, било да пише, било да мие чинии, а останалите да спрат да пишат, или да заключат творбите си в чекмеджето, в чакане на не толкова робовладелски времена.

И се чудя – няма ли в скоро време да се появят подобни агенции и за българските художници, скулптори, кинодейци? Защото когато писателите спрат да пишат, и литературното кранче пресъхне, няма как “потребителите” му да не потърсят откъде другаде да смучат. Ако апетитът им не порасне още дълго преди това… И как творците и творчеството в България ще процъфтят с появата им. И, като резултат, какви светли позиции ще заеме българската култура в умовете на децата ни, и колко културни ще бъдат те…

… Моля всички, които четат този запис: простете ми, че ви занимавам с подобна безумна, отблъскваща, скандална, гнусна, невъзможна простотия. Простете ми, че ви съсипах деня, и може би не само един ден. Чувствам се виновен за това, кълна се. Пред тази новина разбирам по-добре отвсякога колко ценно и нужно е човек да има добро настроение и усещане, че бъдещето ще си струва. Моля ви, простете ми, че ви го съсипвам. Зная, че е грозно два метра мъж в разцвета на силите си да охленчва света по начин, който убива радостта от съществуването на околните. Съжалявам, не издържах. Преля ми. Не само заради това, което изпитвам лично – и заради Данчо Караджов, и заради всеки български творец.

Моля ви, простете ми.

През последните години наблюдавам да се разрастват най-различни психози, повечето от които биват подценявани като тежест и ефект върху здравето и живота на болния. Това с особена сила важи за т.нар. масови психози. Тъй като са често срещани, те си извоюват статут на “обществено приемливи”, и започват да бъдат толерирани от повечето хора. Това обаче само подчертава важността на лечението им. Една от тях е астрологичната.

В повечето случаи увлечението по астрологията е безобидно – губене на времето с хороскопи и подобни. Те могат да бъдат поместени в рамките на обикновено увлечение, дори ако човекът искрено вярва в хороскопите. Ако ги ползва само като психотерапевтична опора, средство за добро настроение и тема за социални контакти, и ако не ги оставя да определят реално живота му, нещата са наред.

Понякога обаче наблюдавам случаи на същинска психоза. Най-често те са вземане на житейски или бизнес-решения според астрологични критерии (включително когато разумът и очите на вземащия ясно говорят, че решението не е правилно). Понякога тази психоза засяга дори изключително интелигиентни хора; сред жертвите й съм срещал блестящи в областта си учени. (Което говори, че тя е много сериозна болест с голям потенциал да увреди разсъдъка на човек.)

Наскоро например наблюдавах случай, когато мой познат отказа бизнес-сътрудничество на друг, въпреки очевадната изгода и за двамата. Критерият, който ми цитира за отказа си, беше комбинация от няколко различни зодиака. Не я помня точно, но според нея другият бил човек, вреден за себе си и опасен за околните. (В реалността другият е вреден за себе си единствено с добротата и жертвоготовността си за околните.)

Надали е нужно да пиша, че болните от тази психоза всъщност съответстват много точно на определението “вредни за себе си и опасни за околните”. И че имат нужда, понякога належаща и спешна, от подходящо лечение, въпреки че в повечето ситуации са привидно адекватни. Не става дума за странност или глупост – става дума за болест, точно както в случаите на депресия, мания или шизофрения. Необходимо е тя да бъде лекувана.

Да бъде убеден болният, че има нужда от лечение, обикновено е невъзможно. Болните от астрологична психоза като правило смятат себе си за нормални, а останалите за непросветени, глупави или дори луди. (Иначе казано, тя всъщност е по-болестно състояние, отколкото изглежда на пръв поглед. Дори при тежки заболявания като шизофрения или биполярно разстройство процентът болни, които смятат себе си за здрави, а околните за не наред, е много по-нисък.) Ако бъдат притиснати социално (например ако бъдат поставени в среда от психически здрави хора), астропсихотиците обикновено започват активно да се изолират от здравите и да си търсят за компания болни със същото или сходно заболяване. В тежки случаи това може да доведе до разрушаване на естествените социални връзки на болния (семейство, приятели, колеги). Като правило болните са ориентирани и адекватни в ситуации извън заболяването им (например са ориентирани за датата, месеца и годината дори по-добре от средния здрав човек). Също, за разлика от повечето типични психози те са склонни при преценка на здравето им от лекар или друго овластено лице да прикриват влиянието, което заболяването оказва върху живота им. Това затруднява и възможността за лечение без тяхно доброволно съгласие.

Друга тежка особеност на астрологичната психоза е, че повечето страдащи от нея активно я разпространяват сред околните – иначе казано, тя е високо заразна, далеч повече от класическите “тежки” психиатрични диагнози. Болните от нея обикновено са наизустили широк набор аргументи в нейна полза, някои от които могат да звучат доста убедително за неуверени в себе си и познанията си хора. Те често представят съвпадения на случайности за доказателства за реалността на астрологията (естествен “експлойт” на човешкото мислене е склонността му да открива схеми и връзки, които не съществуват, като отдава свръхмерно значение на някои случайности и игнорира или избутва на заден план други). Болните искрено вярват в реалността на “механизмите” зад съвпаденията, и искреността им придава убедителност. Някои са склонни да фалшифицират съвпаденията за повече убедителност, заради желанието си да “просветят” и “спасят” отсрещния. (Мошениците, които се занимават с астрология, всъщност не са болни – те не й вярват. Почти всички, които печелят пари от нея, спадат в тази категория – за да печелиш пари, трябва ориентираност към задоволяване на фантазиите на клиента, а тя липсва при истинската астрология.) Тази заразност е друга причина да е нужно страдащите от астрологична психоза да бъдат лекувани, по възможност спешно.

Като завършек, един брадатичък, но тематичен и демонстративен виц:

Влиза мъж в сексмагазин:
– Извинявайте, може ли онази секскукла?
– Разбира се, господине.
– Само че… Кога е произведена?
– Тази година, януари месец.
– Козирог?! А, не, благодаря. Отказвам се. Няма да си паснем…

Най-сетне стана готово и в Дебиан. И, разбира се, веднага се хвърлих да го експериментирам на гърба на горкичката ми машинка. Тя само горчиво въздъхна:

– За какво са ти всичките му лъскавини? С твоята древна и полуповредена NVidia видеокарта знаеш ли какви омазвания на екрана ще имаш?

– Еми… ще имам, това е положението. Точно ти да не знаеш, че експериментирам с всичко ново, и че винаги съм готов да те омажа до нужда не просто от преинсталиране, а направо от разглобяване и повторно сглобяване?

– Уффф… (Или поне това щеше да каже, ако можеше.)

… Добре де, сложих го. И направо ми скри граматиката.

Още стартовият екран ми събра очите с красотата си. Дизайнерството на Нино Пулхейро по принцип не ми е много по вкуса, но този екран е страхотен. Как да го опиша… Задавал ли си е някой въпроса с какво точно дизайнът на Apple е толкова добър? Според мен важен елемент в качеството му е, че е чудесен точно като за дизайнираното. Лаптопите им са лаптопи ама отвсякъде, поне в дизайна. Телефоните – телефони отвсякъде. Таблетите, и те. Нищо общо със стандартния “техно” стил на дори добри други фирми… Е, стартовият екран на KDE 4.6 е страхотен дизайн точно като за настолен компютър, или пък лаптоп. Нещо повече, ако беше на Windows или на Mac, нямаше да се връзва толкова. Някак уникално линуксовски е, носи духа на цялото. Красота точно като за такова нещо.

Следващата изненада бяха… ефектите. NVidia са известни в света на свободния софтуер с категоричния си отказ да му сътрудничат. (Дълго време съм се чудел за причината, докато наскоро не разбрах кой притежава 30% от NVidia. Точно така, Microsoft…) По тази причина, истински добри драйвери за тези видеоплатки за Линукс просто няма. Комерсиалният драйвер на NVidia е нестабилен (поне ако го тормозят така зловещо както аз обикновено), а свободният не поддържа различните 3D ефекти, и композитинга му е реално софтуерен. Но дори така е вече много приличен, и KDE 4.6 използва това добре. Полупрозрачни прозорци (включително при местене), избледнявания, анимации, по-дребни ефекти вървят като слънце. Уви, “желирането”, десктоп кубът и други хипер-красоти засега не работят без хардуерно ускорение. (Заради което съм решил, че следващата ми видеоплатка ще е добре поддържана ATI. Ако не си взема система с интелски чипсет – техните видеочипове се поддържат изцяло, от 100% свободен драйвер, и просто не е истина какви ефекти вадят. В света на линуксовските десктопи KDE е “слонът”, който гълта най-много ресурси и памет, но дори той още на 256М памет върши чудеса на интелски видео-хардуер. Не искам да оплюя Microsoft умишлено, но Aero-то на Windows 7 е направо хилаво пред стандартните ефекти на KDE. И на 256М не съм чул някой да е успял да го пусне; дори на 512М се влачи…)

Подразни ме, че в горния десен ъгъл на екрана има графично рапортче за натоварването на средата. За много хора сигурно ще е полезно, но мен ме дразнеше. Мина повече от час, докато открия как се маха – всъщност е един от ефектите на KDE, и просто се изключва. Но в процеса на търсенето забелязах и колко красиви тапети има новото KDE, и веднага си сложих този с нощния град. Някак ми е тематичен: който не вярва, може да погледне колко записи на сродна тема има в този блог. 🙂

Стандартните програми за KDE вървят безпогрешно. Същото важи и за цялата машинария на KIOslave и другите благини на средата – гълтането на ресурси от KDE дава в замяна страховита мощ. Изскачащите менюта на графични програми, които не са част от KDE (Chromium, Firefox, LibreOffice) понякога се замазват, но предполагам, че това много скоро ще бъде отстранено. (Ако не се дължи на полуразвалената ми видеокарта – напълно е възможно.) System Settings панелът е преработен, и е още по-удобен за чоплене отпреди. (И с още повече настройки. 🙂 Луд на шарено се радва, ама радостта е хубаво нещо.) По повечето програмки има дребни, но полезни подобрения.

Особено ми хареса работата на KParts – технологията, която позволява във всяка KDE програма да включваш данни от всяка друга, и нещата да се поддържат свободно. Доизчистили са я и са я стабилизирали екстра. Konqueror например вече от години е “само браузер”, но аз съм свикнал да ми е и файлов мениджър – и е достатъчно да въведа локален път в URL прозореца му, за да получа познатата картинка. (Или FTP/SFTP достъп, път на SMB (Windows) мрежа, име на архив и ум да ти зайде още колко неща.) Okular отваря почти каквито документи ми хрумнат – от такива на MS Office, през PDF или PostScript, а също е-книги, DjVu файлове и подобни, та до всякакви видове картинки. Зад шаренията се крие убийствена функционалност и набор от възможности. Мечтата на компютърджията с душа на хакер – пухената възглавничка с едно движение на ръката да се превръща в моторна резачка, или какъвто друг инструмент е нужен. 🙂

Няма да скрия, фен на KDE съм, и съм пристрастен към него. Не че другите графични среди за Линукс са лоши – просто тази най ми пасва. Най съответства на това, което съм, и ми е най-удобна. И бих препоръчал на всеки да я пробва. Дали ще е подходяща за него може да прецени само той. Но пробата определено си струва.