Grigor Gatchev - A Weblog

Напоследък каквото и да видя, което да си заслужава вниманието, се оказва политика. Не мога да разбера – аз ли съм се деформирал, или наистина в България не е останало нито едно свястно нещо, за което политиците да не ти пречат?…

Вчера чистех лаптопа на шефа на едни мои клиенти. (Правя подобни неща, като услуга.) Какъвто и да беше вирусът му, наистина беше качествен. Блокираше достъпа до абсолютно всички антивирусни сайтове, които знам – и до никой друг. (Блокираше ги също и през Tor, и през Akamai мирър – как точно прави последното, ум не ми го побира, трябва да носи или да сваля от Нета наистина грамаден списък.) Мигновено убиваше всяка антивирусна или антиботова програма, която пробвах да стартирам (почти 30). При връзване на диска към друг компютър и сканиране с над 10 различни антивируса не се намери нищо (по-точно още първият антивирус намери и изчисти куп гадини, но след него вече никой друг не намираше нищо, а вирусът си беше там, напълно функционален). Колкото и да рових на ръка, не открих нищо подозрително. Repair на Windows-а му въобще не промени ситуацията. Накрая ми писна, форматирах C: и инсталирах начисто (за щастие, човекът си пазеше оригинално CD с лицензен Windows, сериен номер и всичко). Нещата се оправиха.

Процедурата отне почти четири часа, така че се проточи доста към вечерта. Докато аз ровех, скучаещият шеф зяпаше телевизия. Обикновено нямам време да я гледам, но покрай него видях някои неща, които ме наведоха на размисли.

Едното беше появата на Тончо Токмакчиев в “Комиците”. Харесвам го, според мен е великолепен актьор. Не обърнах внимание на повечето от скеча му, но последните думи ме впечатлиха. Много приблизително, по памет:

“Чудя се от кой зор и с кой акъл непрекъснато се дърляме с македонците за история, царе, територия и какво ли не още. Особено при положение, че и ние, и те искаме да живеем заедно в една голяма, богата и силна държава.

Америка.”

Действително, мисля си, с кой акъл. Ако къщата ни е на хала, на който ни е държавата, само наркоманите ще отделят и секунда за нещо различно от това да си я оправят. А ние се чудим с кого и за какво да мелим въздуха и произвеждаме шум, но не и да си оправим държавата. От дереджето на която животът ни зависи доста повече, отколкото зависи от дереджето на къщата ни.

Правилно пишеше още преди век д-р Никола Кръстников – че българинът се грижи единствено за личното; за общото за нищо на света няма да си мръдне пръста, колкото и да е за него. И даваше пример с копането на окопи – налага се целият команден състав на дивизиона да виси на главите на войниците и да раздава люти наказания, за да копаят. И пак гледат как да копаят колкото се може по-зле, много по-зле от най-често нехващалите лопата германци. Въпреки че тези окопи съществуват и служат за едно-единствено нещо – да пазят живота на тези, дето ги копаят. И затова армията ни дава много повече жертви при обстрел от германската.

Войниците виждат това. Гинат заради него. Приятели и роднини, с които са расли от деца, умират в ръцете им заради него. А на следващата позиция отново по-скоро ще отнесат гадно наказание, отколкото да си изкопаят окопа както трябва.

Защото “не им е личен”.

Недоумявате ли над този идиотизъм? Ако да, може ли малко въпроси?

Вие лично ходите ли да гласувате за най-малко престъпния от явилите се на избори политици? За да е малко по-малко окраден собственият ви живот? Подкрепяли ли сте някой по-малко престъпен, убеждавали ли сте го да се кандидатира за изборна длъжност, помагали ли сте му с пари или работа?…

Почиствали ли сте дори веднъж от боклуци, остри стъкла и опасни предмети градинката, в която си играе детето ви? Да не вземе да се зарази от нещо, или нарани на нещо?… Улицата, по която върви? Стълбището на входа, в който живеете? Каквото и да било извън вратата на апартамента ви?

Помагали ли сте, било с физическа намеса, било с викове за помощ или обаждане до полицията, на някой нападнат от престъпници? Примерно защото другия път жертвата можете да сте вие? Или на някой, чиито права са нарушени от разиграли си коня чиновници, властници или подобни – за да се опарят и да не смеят, когато следващия път пред тях се окажете вие?

А после се смеем на войниците ни от Първата световна. Все едно не сме преоблякъл се Илия… Или четем неща като това, и се замисляме. За да сме ги забравили още преди да са минали три минути.

Не ми се пише повече.

В крайна сметка т.нар. waterboarding (симулирано давене), използван при разпитите в Гуантанамо, бе признат за мъчение от администрацията на САЩ.

Оказа се също и че защитниците му са лъгали юнашки за степента и интензивността на прилагането й. Бивш служител на ЦРУ (Джон Кириаку, ако не ме лъже паметта) беше заявил, че тя е използвана върху главния обвиняем – Халид Шейк Мохамед – само един път, след което той започнал да признава. Според изнесените наскоро данни обаче, тя е използвана върху него 183 пъти – над два пъти повече от теоретично възможния достижим според ръководството за прилагането й максимум. Върху другия по-сериозен обвиняем, за който са изнесени по-точни данни, е използвана 83 пъти. Дали е била използвана в границите на ръководството като интензивност (до еди-колко си секунди на опит, с не повече от еди-колко си вода, с пауза от поне еди-колко си минути между сесиите, и т.н.) мога само да гадая.

Което ме кара да се запитам – след като оперативните работници бяха убедени, че не е мъчение, защо толкова старателно криеха колко широко и интензивно е използвана? Защо лъжеха медиите в очите?… И си припомням смешно-тъжни вицове от времето на социализма.

(Към момента срамът продължава. Преобладаващият въпрос в американските медии е дали техниката е ефективна, а не дали единствено престъпна държава може да прилага подобни техники… Не ми се коментира позицията на тези журналисти. Нито тъпотата им – в края на краищата, светът е така устроен, че колкото повече насилие съдържа една методика, толкова по-малко резултатна е. Да, насилваните говорят повече. При достатъчно насилие ще си признаят всички смъртни грехове. Това дали е ефективност, или резултатност?…)

… Добре, де. Призна се, че е мъчение. Това обаче поставя въпроса за търсене на отговорност на мъчителите.

В друг запис вече обсъждах има ли право една държава, която претендира да не е престъпна, да използва мъчения. Тук обаче въпросът е друг. Редно ли е извършителите и/или издалите заповедите да понесат отговорност за мъченията, или не?

Шефът на персонала на Обама, Рам Емануел, заяви категорично, че отговорност няма да им бъде търсена. Всички те твърдят, че само са изпълнявали заповеди – редно е отговорността да не е тяхна. (Въпросът дали ще понесат отговорност и заради тях тези, които са издавали заповедите, беше подминат.)

Спомням си за един аналогичен случай – мъченията и убийствата, извършвани от нацистите. На Нюрнбергския процес всички подсъдими твърдяха точно същото – че само са изпълнявали заповеди. Но въпреки това бяха осъдени. Някои – на смърт. От съдии, много от които бяха от САЩ.

Ще се въздържа да дам оценка дали “изпълнението на заповеди” трябва да е подсъдимо, или не. (Имам тази оценка за себе си; който е чел записите ми за опитите на Милграм, ще я отгатне без затруднение.) Но ще заявя категорично – ако САЩ искат да запазят някакъв морален императив, трябва да подхождат еднакво в двата случая. Ако не трябва да е подсъдимо, те трябва да се извинят на осъдените нацисти, и да компенсират тях или наследниците им. А ако трябва да е подсъдимо, мъчителите от Гуантанамо трябва да застанат пред съда. Когато мериш другите и себе си с различен аршин, НЕ получаваш морален кредит – губиш го. А той е оръжието, което пази от тероризма. Единственото известно ми до момента.

Да, страшно трудно е да изправиш пред съда верни служители на страната ти, които може би не са били щастливи, че са длъжни да изпълняват подобни заповеди. Няма да е справедливо към тях. И ако има убедителен начин да ги оправдаят, аз ще го подкрепя. Особено ако е свързан с постановяването на правила, които да затворят дупката, през която те са се измъкнали.

Но заставането им пред съда ще е справедливо към всички останали на света, които искат да могат да вярват на САЩ, или изобщо на някоя държава. И също към американците, които надали искат светът да ги мрази, и всеки луд да се чувства длъжен да ги избива както може. А това в крайна сметка означава и същите тези служители.

Вчера гръмна основният диск на уебсървъра, който хоства доста сайтове (включително блога, който четете). Повечето данни са запазени напълно. Благодарение обаче на един мой глупав експеримент, който намерих да правя точно по това време, в някои от базите данни са загубени последните няколко часа. (Което означава предимно коментари по блогове за тези часове.)

Поднасям на всички пострадали извинение. Ще се старая за в бъдеще дисковете ми да гърмят по-рядко…

Едвам освободиха Киро Киров, и веднага отвлякоха следващия. При положение, че цялата държава бръмчи като кошер на тема отвличания. И при положение, че хората от чергата на Киров вероятно вече обсъждат идеята да си организират група наемници-профи, която да се занимава с избиването на похитителите.

Което ме навежда на няколко предположения.

Едното – изумен съм колко безнаказани се чувстват похитителите, дори в момент на висок обществен интерес. Което ме кара да мисля, че вероятно протекциите им са на изключително високо ниво в МВР (или в ДАНС). Тъй де – публична тайна е чии хора са наркодилърите из училищата. Във всяко училище има деца на поне десетина-двайсет ербап бащи с право да носят оръжие и решителност да го употребят срещу наркодилърите, даже ако ще ги лежат после. Някъде да сте чули полицията да не е осуетила тези опити още в зародиш?… Очевидно апетитът идва с яденето, и е пропорционален на яденето.

Другото – колко бързат. Започвам да мисля, че наближаващите избори заплашват с нещо протекциите им. При положение, че реалните конкуренти са досегашната триглава ламя тройна коалиция и Бат Бойко, предполагам, че все още не са се договорили с ББ. И че допускат вероятност да не успеят да се договорят, каквато и да е причината (не ми се вярва да е загрижеността на оперетния ни генерал за народа, но това е без значение). А това ме кара да се замисля, ако зелените не успеят да се класират за изборите, дали да не гласувам за ББ. Ужасяващо ми е антипатичен, но триглавата коалиция, тоест тройната ламя… абе, късно е вече, пообърках ги, разбирате за кого товоря, те пък се доказаха като недостигнати до момента крадци и покровители на престъпността. Заменянето им начело на държавата с който и да било друг според мен е въпрос на оцеляването на България. Или поне на жителите й.

По цял свят при отвличане на заложници, и заплахи да ги убият, приоритетът е да се пази животът на заложниците. С изключение на Израел – там приоритетът е да бъдат убити похитителите. Резултатът е, че огромният процент публични личности по света предпочитат охрана, обучена в Израел и работеща по израелските приоритети. На пръв поглед нелогично – на теория такава охрана би опазила живота им по-зле. В реалния живот, абсолютно логично – ако охраната е известна като наистина решителна и действена, тя пази живота на охраняемите несравнимо по-добре. Просто защото охраняемите никой не ги отвлича. Подозирам, че ако Киров и сродните му организират своя антитерористична група, тя ще работи по израелските правила. И че ако е кадърна, след организирането й ще има най-много още едно отвличане. Не защото “наказанието” за опит за отвличане ще е страшно (смърт), а защото ще е много трудно отвратимо. Ако едни хора са получили 100-200 000 евро, за да те убият, дори ако ще е след десетки години…

Но това е друга тема. Интересното е поредното доказателство, че българските служби за борба срещу престъпността реално са под контрола на престъпниците, и реално са тяхната охрана от самозащитата на жертвите на престъпността. Да, това не е от вчера – но стигна до тази си степен точно при досегашното управление. Заради което то трябва да си отиде. На всяка цена. Независимо кой ще го смени. Трябва да е психопат от лудницата, за да има шанс да е по-лош (един такъв вече си имаме в политиката, известен под кодовото име Болен Лидеров, но за щастие не е единствената им алтернатива).

Ето как дори нормален човек (да допуснем, че съм такъв) може да стигне до идеята да подкрепи ББ, пък дори и като втора възможност…

Обикновено гледам накриво просяците.

Не защото молят хората за залъка хляб. Такива, дето наистина са опрели до залъка, в България колкото щеш, но никой от тях не проси. Защото (поне в София) дори да застане някъде с паничката, до пет минути ще се изтърсят един джип мутри да му обяснят някои истини около просията като бизнес. Най-вече на чия територия проси, и какво ще му струва това… Просията се отличава от търговията с наркотици по две неща: че е легална, и че е много по-печеливша. В чии ръце следва да се очаква да е?

Въпреки това обаче понякога давам по нещо. Най-вече на музикантите: тяхното е работа, а не кесене и мързелуване. Ако ми се случи да видя и обикновен просяк, но твърде измъчен и очевидно гладен, му купувам нещо за ядене. Пари не им давам – да не поощрявам мутрите, които стоят зад тях.

Така беше и с този. Седнал кротичко на пейка при НДК, и оставил отпред мръсна кутийка от вафли. Съвсем празна. Това ме изненада – обикновено професионалистите слагат по няколко монетки вътре, за пример на минувачите. Огледах го – възрастен мъж, определено клошар от много години. Разпадащи се дрехи, изсушена от мизерния живот физиономия, огромни груби длани – вероятно е бил физически работник преди. Едната държеше връвчица, на другия край на която имаше неголямо кашонче. Може би си влачи в него каквото има, да не го носи на ръка.

Не зная какво точно ми размекна сърцето. Може би това, че нямаше вид на професионален просяк. Сетих се, че имам към половин час време. Отбих се до хлебарницата на една уличка по-надолу, и му купих хляб, още топъл. Върнах се до градинката и му го подадох.

– Вземете…

Той пое хляба, кимна мълчаливо за благодарност, отчупи и лапна едър залък. Наругах се здравата наум, че не съм се сетил да му купя и нещо към хляба. Той обаче дъвчеше лакомо, изглежда беше здравата гладен. Отчупи второ залче, и го подхвърли към кашончето на връвта:

– Пешко, хапвай.

Няколко секунди очаквах от кашончето да излезе някакво животинче. Когато обаче към залчето се прибавиха второ и трето, осъзнах – клошарът подхвърляше залчетата и говореше топло и нежно именно на кашона.

Вгледах се в лицето на мъжа. Мръсотията и грубата кожа ми пречеха да преценя. На пръв поглед обаче в движенията му нямаше нищо, което да ме накара да мисля за тежко психично заболяване… Както и да е. Този човек имаше нужда от помощ. Нещо в мен се размърда, и ми напомни с какъв мерак и желание учех медицина. Колко горд беше дядо ми, на когото това следване е било отказано заради туберкулозата му, когато разбра, че съм приет… И реших – трябва да направя нещо, да му помогна. Нямах представа какво и как, но се налагаше да измисля нещо.

Клошарят вече беше позаситил глада си. Измъкна изпод парцаливото си палто найлоново пликче, прибра в него останалото от хляба и го мушна в някакъв вътрешен джоб. След това ме изгледа с преценяващ поглед, странен за човек в неговото положение.

– Чудиш се що приказвам и хвърлям хляб на кашон на връв ли?

Минаха секунда-две, преди да се опомня от изненадата и да кимна. Мъжът въздъхна.

– Пешко ми беше другарче. Взех го като бебе, като почина жена ми, да бори мъката. Като останах без дом, само той ми остана. Зиме се топлехме един друг, деляхме си залъка, всичко… – Лицето му беше непроницаемо, но очите бяха загубили блясъка си, сякаш се бяха вгледали някъде навътре, към спомените.

– Като се разболя, каквото бях спастрил, всичкото го дадох по лекари. Преглеждаха го, изследвания му направиха като на човек, оперираха го, всичко – ама ракът бил много напреднал, не можаха да го изчистят. Не знаех, че и кучетата… – Той млъкна за малко. – Преди три дни си отиде.

В първия момент помислих, че е съчинена история. С цел да ме разкисне и да му дам и пари. След това обаче забелязах – в човека нямаше никакво очакване, никакво прикрито следящо напрежение. Просто изливаше някаква капчица от това, което беше вътре в него.

– Оттогава… така. Правя се, че още го има… Като ми помине малко, ще мина покрай приюта зад Зоологическата, ще взема оттам някое бездомниче. Да го спася от инжекцията, да си имам пак другарче. Ама сега още не. Още много боли… Да минат още няколко дни…

Мразя актьорството на просяците, но този човек казваше истината. А като си вземеше животинче, трябваше да има с какво поне да го нахрани, за начало. Бръкнах в джоба си.

– Недей… хлябът стига. Сега и да ми дадеш, ще ги изпия. Да давя мъката…

– За него. Като го вземеш.

– Като го взема ще си го храня. Хартии събирам и връщам, шишета ако намеря – все ще докарам. Като го знам, че е млад и има много напред, може да се напъна някаква работа да си намеря даже, не съм толкова стар и аз… Сполай ти за хляба. И че ме чу, да си изплача… — Мъжът въздъхна. – Сполай ти.

… Двайсетина крачки по-нататък се обърнах, да го видя пак. Беше затворил очи и подръпваше връвчицата на кашончето като на изведено на разходка куче. И дори под мръсотията на лицето му си личеше измъчена, но щастлива усмивка. Вятърът беше отнесъл кутията от вафли под съседните пейки.

Наскоро прочетох любопитен куриоз – градче в САЩ си избрало кмета за четвърти пореден път. Няколко седмици след като умрял.

И си мисля – ако в България обявят кандидатурата на политик, който е умрял, дали той няма да обере гласовете до дупка? По простата причина, че тук умрелият политик е за предпочитане пред всеки жив. Върши точно същата работа, но краде и лъже по-малко…

Да ви разваля ли смешното? Много лесно е. Достатъчен е един въпрос – кой ни наизбра такива политици?

Имам и други. Примерно, какво е нужно, за да ни избере същият този други политици? Кой трябва да се потруди, за да се случи това, и как?

– Здравей, Ахмед! Отдавна не се бяхме виждали.

– Здравей, здравей! Бях си до Палестина, затова. Какво става с теб, как живееш?

– Благодаря, добре. Палестинец ли си? Не знаех.

– От Газа съм, това е близо до Египет. И си бях в къщи. Там имаше война, та ходих да помогна на нашите да си оправят къщата. Беше пострадала, ама малко, Сега е наред.

– Зная, зная. И за Газа, и за войната. Интересувам се от региона… Как мислиш, кой точно докара тая война? Сигурно и двете страни са виновни, де, но според теб откъде се започна?

– От Хамас, откъде. Те нали са на принципа, че се борят за унищожаването на Израел. Очакваш ли израелците да мируват и да гледат как до тях расте враждебна държава? Докато Хамас не бяха на власт, иди-дойди. Ама като изхвърлиха Фатах и поеха те управлението, нямаше как. То се очакваше.

– А… как така успяха да изхвърлят Фатах и да вземат властта? Толкова ли са… хм… организирани? Фанатизирани? Дисциплинирани?

– И организирани са, и дисциплинирани, и фанатизирани, и са силни и с трите. Но успяха да вземат властта заради друго – защото палестинците в Газа ги подкрепят. Много повече, отколкото подкрепят Фатах. И аз също съм за Хамас, и ги подкрепям.

– Хм… Май нещо не разбрах. Каза, че войната е била заради тях. Тогава защо си с тях? Или аз нещо не разбирам?

– Че дойде заради тях война не е хубаво. И че не искат Израел да съществува, също не е хубаво. Шест милиона израелци къде да се дянат?… И си мисля, че фанатизмът им е само за пред бедните араби. Ако ги признаят и се наложи да правят дипломация, сигурно ще се променят. Сигурно първо ще сключат някакво дълго примирие с Израел, десет или двайсет години. За толкова време вече могат да се откажат от да няма Израел, без да загубят подкрепата си… Но съм с тях, защото са Хамас. Защото не са Фатах. Затова и всички палестинци в Газа са за тях. Въпреки че докараха беди и мизерия.

– А какво е това, дето ги различава от Фатах? Дето кара всеки да ги предпочита, въпреки бедите?

– Фатах, това са политици. Все едно гледаш български политик. Идва Фатах, говори-говори-говори, обещава много неща, а не изпълнява нищо. Или много малко. Всеки им се смее. Никой не им вярва… Хамас, те са друго нещо. Те идва, не говори, не обещава нищо – работи. За хората. Прави безплатна кухня за бедните, и събира пари за храна в нея, и от други хора, но най-много от хора на Хамас. В почивен ден другите почиват, Хамас работят – помагат на бедни хора или с много деца, оправят градинки, правят добри неща, и не искат нищо в замяна. Даже не искат да си с тях – щом си човек и имаш нужда от помощ, те помагат. Вечер след работа всички почиват, Хамас пак помагат на някого. Няма шефове, няма подчинени – и най-важните хора в Хамас ходят и мъкнат чувалите наравно с другите… Просто работи за хората, разбираш? Затова хората вярват на тях. И са с тях и в бедите. Ако утре има избори, Хамас вземе деветдесет процента от гласовете, може и повече.

– Хм! Браво на тях. На такива хора наистина им вярваш.

– Вярваш и как още! Ако някой отиде при Хамас и иска да помага, ама повече говори, а по-малко върши, те му казват – иди да помагаш на Фатах, на тях им трябват хора дето само приказват. На нас ни трябва човек, дето да носи камъни – ако искаш, ела на улица “Медина”, днес я препавираме, че е разбита… Ей такива са Хамас. Може да са фанатици, ама това обикновеният палестинец не го вижда. Той вижда хората, дето му оправят улиците и му пазят детето да не пострада, докато отива на училище.

– Мдааа… Как мислиш, прави ли ги това по-свестни?

– Прави ги, и не само тях. Всички нас прави.

– Как?

– Хората гледат от политиците. Където политиците по цял ден говорят големи лъжи, а по цяла нощ крадат, и хората така, според кой колкото може. Където политиците работят за другите безкористно, и не жалят времето и силите си да помагат, а пък те самите живеят скромно, и хората така. Учат се от тях, разбираш? И големите вече, а още повече децата. Дето ти като остарееш, те ще са хората дето влачат каруцата. Какви искаш да са – такива дето лъжат и крадат, или такива дето се грижат безкористно за другите?… Ей затова вярваме на Хамас. Може да са терористи, фанатици, всякакви. Ама по-добре с терористи и фанатици като тях, отколкото с политици като Фатах…

… Този разговор се проведе преди няколко месеца. Оттогава все не ми излиза от ума.

Аналогията с България е ясна до немай-къде. Само дето палестинците си имат и Хамас, а ние – само Фатах.

Но в това има и добра страна. А именно, че можем да създадем нашите Хамас такива, че да не са терористи или фанатици. Българите имаме много недостатъци, но и някои предимства – и едно от тях е, че по-трудно стигаме до масова омраза и активно вършене на лоши неща. Нека използваме това ни предимство.

Кои биха могли да бъдат в основата на нашите бъдещи “Хамас”? В предишния запис писах за подкрепата си за зелените. Може би най-основната причина да ги подкрепя, е че те активно вършат неща, за да опазят природата. Не винаги перфектно изпълнени или премислени. Но активно работят, според силите си. Правят несъвършено, но нещо – за разлика от празните критикари, които правят съвършено нищо.

Без никакво съмнение има и други такива. Напоследък забелязах например сайта dupka.net, и инициативите му доброволци да оправят дупки по улиците. Не зная дали ще успее да събере колектив ентусиасти, и да го задържи година или повече (зелените определено успяха); ако да, за мен ще са други потенциални… не, не политици, тази дума вече е направо леке. Други потенциални държавници… Сто на сто има и още.

И, ако ги подкрепяме колкото, когато и с каквото можем, току-виж си отгледаме наш си Хамас. Вероятно не терористичен или фанатичен. Надявам се. Но учещ ни с примера си на свестни неща.

Имаме нужда от такива уроци.

Загубата на доверие в политическата ни класа е катастрофална. За над половината ни гласоподаватели най-добрата реклама за една партия или политик са това досега да не са били на политическата сцена. Причината е проста – всички, качили се досега на сцената, са се доказали като майстори на националната катастрофа. Нормално е никой да не иска да чуе за тях.

При това положение пък е нормално хората да започнат усилено да търсят алтернативи, за които да гласуват. Защото ако не гласуват за никого, или гласуват за досегашните политици, ще имаме пак досегашно правителство. Алтернативите позакъсняха, но вече започват да се появяват. Един хубав пример са новите “зелени”. (Които нямат нищо общо с Александър Каракачанов или Амадеус Кръстев, а са основно участниците в протестите срещу бетонирането на българските природни красоти.) Не са перфектни. Но просто не са “старите муцуни”, а това вече дава струваща си вероятност да са по-добри от сегашните.

А сегашните правят каквото е логично да се очаква. Вземат какви ли не мерки, за да си запазят властта.

Преди няколко дни СДС ни сюрпризира с вдигане на изискуемия депозит за участие на политическа партия от 15 на 50 000 лева. Сметката е проста – партиите от по един файтон хора, но с чичко паричко във файтона ще извадят тези пари като на шега. А партиите с десетки хиляди поддръжници, но едвам изкарващи за хляба няма да могат. Подходът е стандартен за държави тип “бананова” или “доматена” република – една чалгатека олигарси, армия мизерстващи бачкатори, и нула средна класа… Доскоро СДС бяха една от алтернативите, които обмислях дали да не подкрепя. Но след това им мнение са трайно в черния ми списък.

Днес пък се изцепи Яне Янев. За БСП разбирам защо биха искали да вдигнат изборната граница поне на 10%, ако не и на повече. За него – не: той 4% на теория би могъл да стигне, но 10 никога… Не зная чия поръчка върши, но и той потъна със страшна сила в черния ми списък. А доколкото идеята му по същество е идея за мафиотска монархия, бих си позволил да посъветвам всеки да го впише в черния си списък. Лошото е, че глупакът ще се провали, но глупостта му може да остане, и да съсипва държавата ни още дълго…

Засега смятам да подкрепя “зелените”. Едно, защото са идеалисти. (Което може да е и много вредно. Но материализмът, който цари сега в политиката ни, се доказа като още по-вреден.) Второ, защото не само шумят, но и действат. И трето, защото повечето са грамотни и информирани Интернет потребители, тоест политическите им възгледи неизбежно са близки до моите.

Само че пред тях има два проблема. Единият е внезапно вдигнатата входна сума. Иначе казано, “зелените” спешно се нуждаят от финансови дарения. В блога на Богомил e описано как човек може да дари средства, и да даде своя подпис. Моят вече е даден, средства също дарих, утре ще отида да даря и още. Срокът е до 10 април, тоест нямаме време.

(Докато минавах на Попа да се подпиша и да дам пари, видях, че доброволците там нямат абсолютно никакъв надпис, че набират средства. Посъветвах ги да сложат – беше им неудобно. Което говори похвално за ценностната им система, но няма да ни свърши работа. Така че, моля ви, упорствайте да им дадете пари. Може да се окажат най-мъдро вложените през живота ви средства. Вероятно вие и скъпите ви хора ще живеете тук старините си, а децата ви – целия си живот. Може пък да си струва да се опитаме да направим обществото ни малко по-свястно.)

Защото колкото повече наближават изборите, толкова повече “казионните” ни политици се надпреварват да ни доказват, че са не просто вредни, а опасни за България и населението й. Никога не съм бил привърженик на слагането на всички политици под един етикет. Но през последните дни и малкото, за които все още се насилвах да мисля, че може и да не са съвсем такива, ме опровергаха с трясък. Като в тъп ситком.

Знаете ли какво е трагедия? Комедия, която се случва на твой гръб… Е, в България вече от 20 години цари една невероятна комедия, на която светът отвън се скъсва да се смее (ако я забележи). Имаме президент бивш комунист, който така и не разбра нито че е бивш комунист, нито че вече е Президент. Имахме министър председател бивш цар, който ни окраде в размер, недостижим за цялата циганска популация на страната (който не вярва, може да посмята малко). Направо царствено… Да се попикаеш от хилеж. Само че не когато е на твой гръб.

Та, сериозно. Нека се погрижим да направим комедията “България” малко по-малко смешна. Не знам дали “зелените” ще останат същите идеалисти, след като влязат във властта. За всички сегашни обаче съм видял дали остават. И след изцепките им от последните дни няма да гласувам за тях.

Официално призовавам всички да помогнат на “зелените” със средства, за да внесат депозита си. А след това – и да вземат колкото се може повече гласове. Нека гласуваме за тях, нека убедим когото и както можем и той да го направи. Най-малкото за да разберат оялите се тулупи от Народното събрание (които предизборно пак си купиха нови коли от дълбокия ни, щедър и препълнен джоб), че могат да бъдат изкопани оттам, колкото и дълбоки корени да са пуснали.

Защо точно за зелените? Дали няма и други свестни, дори по-свестни? Може би има. Просто зелените ми попаднаха във фокуса. И идеализмът им да спасят природата, толкова ценна за всички нас, има шанса да привлече много от разочарованите избиратели. Като минимум, рибарите и гъбарите може да се сетят, че ако не жертват един уикенд, може скоро да няма къде да се радват на хобито си…

… Разприказвах се. Накратко – моля ви, помогнете да излекуваме гнойника, наречен “българска политическа класа”. Удобният, законен и легален момент е сега.

Една новина, която чух по радиото, ме развесели здравата. И ме размисли мъничко.

Таксиметров шофьор взел 102 лева, за да закара от летището до центъра на София… познайте на кого, ако не сте чули? На експерти от Европейската служба за борба с измамите – ОЛАФ.

Крушката си има и опашка. Експертите дали това за пример на българската страна. Оказало се, че шофьорът съвсем законно бил установил цена от 8-9 лева на километър. Частна фирма, свои правила, всичко е наред.

(Чудя се дали и съвсем законно този шофьор виси на летището и прибира приходящите с предимство. Там, откъдето повечето таксиметрови фирми биват изритвани от полицията на секундата… И други неща се чудя, ама няма смисъл. Който има глава, не му трябват моите обяснения. А на който няма и те надали ще помогнат.)

И пробвам да се сетя какво ли ще пише в следващия доклад на ОЛАФ за България. Защото експертите им имат глави…

И най-вече дали не е истината за нас. Дали не сме си го заслужили.

Вече от доста време имам блог. А днес имах и около час свободно време, и Интернет. И реших да се погледна през прозореца на времето, и да видя как изглеждам. Отвътре. Какво има в мен, какво няма. И най-вече какво ме движи, вълнува и размисля.

Защото то е прозорците на личността ми към света около мен.

Списъкът се оказа дълъг. С което се гордея. Но много по-къс, отколкото очаквах. От което се срамувам. Планирам да го поправя. Не днес. Някога. Може би… Но все пак си вирнах носа – богат съм отвътре! Голям съм! Нещо съм! Някой съм!… 🙂

След това огледах блогове на мои познати, които харесвам и уважавам. Направих на бърза ръка статистиката и за тях.

Някои се оказаха по-бедни от мен. Някои обаче, на пръв поглед скромни и незабележителни – дори още по-богати. И, като правило, не само с разностранни интереси, но и с разностранни познания и оригинални, свои и дълбоки мисли.

Мислех си, че съм голям – а наоколо било пълно с великани. Маскирани като джуджета за пред тези, дето не виждат… Ще ми е за урок. И за пример. Ще имам от кого да се уча.