Grigor Gatchev - A Weblog

Често научавам разни интересни и полезни неща месеци след като са се случили. Всеки път си казвам: “Мамка му, защо ли трябваше да го науча последен!” И всеки път установявам, че други хора още не са го научили, и някои няма да го научат никога – а други пък твърде късно, и на свой гръб.

Какво бихте направили, ако след стартирането на верния Интернет Експлорер на екрана ви се появи полугола мацка, която ви обещава да се покаже напълно съблечена, ако въведете правилно думата, изписана по труден за разчитане начин на картинка, показана под нея? И ако го направите, си спази обещанието – след което ви обещае нова поза, и покаже нова дума? Доста мъже биха го направили. Без дори да се запитат що за игра е това.

А играта е проста. Сигурно сте виждали подобни картинки, когато се опитвате да си регистрирате нов е-майл адрес, или да пуснете коментар в някои блогове или форуми, и още на куп места. Именно тя се нарича “captcha”. Откакто Yahoo въведе идеята преди 6 години, тя се оказа изключително ефективна срещу спамери, и стана страшно популярна. Ботовете на практика не могат да използват OCR с толкова добри качества, колкото е човешкото око.

Затова някои ботове използват друг вид разчитащ елемент – задклавиатурно устройство, известно под кодовото наименование “помощ, идиот на компютъра!”. При стартиране “мацката” се свързва със системи, които изискват такава проверка, и им подава заявка за е-майл адрес, пускане на пореден е-майл / коментар / запис (спам, естествено), и след като получи картинката за разчитане, я показва на наивника. Той я разчита, получава поощрение в стил Павлов за изпратения спам, и следващата задача…

(Ей, жените, не се подсмихвайте! Вас е още по-лесно да зариби човек, въпрос на обещания е. Хем и по-рядко си задавате въпроси като “откъде се взе тая готина игричка с дрешките и парфюмите”…)

Историята ми напомни случка от опита ми. Преди години работех в хай-тек фирма, в която един ден администраторите разпратиха до всички спешно предупреждение. Имало нов вирус, който още никакви програми не ловели. Повреждал работата на Windows с дълги файлови имена. Записвал се на диска като файл с еди-какво си име; ако го намерите, изтрийте го… Като гърмян заек, прегледах най-внимателно въпросния файл, не открих в него нищо вирусоподобно, и отказах да го изтрия. Съответно, администраторите ме изключиха от мрежата, за да не заразявам другите компютри, и се оплакаха от мен на началството. А на другия ден цялата фирма се извървя да си взима обратно въпросния файл от мен – бях останал единственият във фирмата, който го имаше.

(Ако някой не е разбрал – въпросният файл е библиотеката на Windows за работа с дълги файлови имена. Вирусът всъщност е самото съобщение за вирус; поврежда софтуера ви и се разпространява през дупки в защитата на задклавиатурното устройство. Казано простичко – използва социално инженерство, точно както случая с captcha-та.)

Трети пример беше румънският анти-манеле вирус. (“Манеле” се нарича румънската чалга.) Той претърсва диска за песни от най-популярните румънски изпълнители на чалга, и ги трие. Само след седмица по румънските форуми се предлагаха пари за копие от него, пишеха се благодарности от сърце до автора, предлагаха му се сериозни суми, за да добави още изпълнители, или защита срещу чистене от антивируси… Социалното инженерство отново беше влязло в ход, подсигурявайки широка база от защитници на вируса.

(Силно се изкушавам да впиша в този списък и Windows Vista. По-полезен е от анти-манеле вируса, но и вредата от него е повече – превръща и най-мощния компютър в “охлюв”; разликата в производителността често се измерва в сериозни суми. Примерът за него би включвал социално инженерство чрез издирване на подкупни и продажни правителствени служители…)

Стара истина е, че най-слабото звено в защитата на компютъра е операторът му. Едва напоследък обаче потенциалът на експлоатирането на това звено почва да се използва широко. И параноята се превръща от болест в професионално изискване не само за системните администратори, но и за обикновените компютърни потребители…

Уффф. Отплеснах се. Готин номер е това с мадамата и думите, нали? Поучителен…

Вчера беше Public Domain Day. Той се празнува всяка година на 1 януари, и отбелязва… преминаването под статут “обществено достояние” на творбите, чиито авторски права са изтекли.

Както ние в България установихме, това преминаване не е окончателно. Но от нас си зависи да се преборим да бъде. А също и с мераците да се заявява по руски тертип, че след изтичането на авторските права те преминават не в обществено достояние, а в “държавно” достояние. (Апропо, няма ли начин да получим отнякъде официално юридическо становище по тоя въпрос? Спомням си, че беше използван срещу Виктор Кирилов като досплашване, за да махне текстовете за слепи от bezmonitor.com. Време е да се погрижим това да не се повтаря.)

Като цяло по отношение на авторските права светът се дели на 2 зони. В едната, по-голямата, са страните, в които авторските права важат до 50 години след смъртта на автора. В другата, която е горе-долу наполовина на първата (и в която е и България) авторските права важат до 70 години след смъртта на автора. И в двете правата изтичат официално на 1 януари от следващата година след изтичането на въпросния период.

По данни на блога copyrightwatch.ca, вчера изтекоха правата на следните по-известни автори (списъкът е копиран пряко оттам – надявам се да не съм нарушил правата им 😉 ):

В страните от група 1 (50 години от смъртта на автора):

American novelist Anne Parrish; British novelist Dorothy Richardson; Mexican artist Miguel Covarrubias; Romanian poet George Bacovia; Canadian-American geologist Reginald Aldworth Daly; American journalist, novelist, dramatist and poet Kenneth Lewis Roberts; Australian children’s author Gladys Lister; American landscape architect Frederick Law Olmsted, Jr.; Irish-British mystery author Freeman Wills Crofts; American architect Julia Morgan; Swiss-Canadian geologist Carl Faessler; Canadian historian John Bartlet Brebner; Swiss artist Adolf Dietrich; American Prohibition agent Eliot Ness; Romanian-born sculptor Constantin Brancusi; American novelist and poet Christopher Morley; Italian author Giuseppe Tomasi di Lampedusa; English theologian, priest, and crime writer Msgr Ronald Arbuthnott Knox; American geologist William H. Twenhofel; British lawyer and self-styled explorer Sir Randle F.W. Holme; Chilean poet Gabriela Mistral; British physician and medical historian John Joyce Keevil; American ethnomusicologist Frances Densmore; author and Esperantist James Denson Sayers; British biophysicist Rosalind Franklin; American artist Adaline Kent; British detective novelist Dorothy L. Sayers (aka “Mrs Fleming”); American author Peter B. Kyne; American Western novelist Eugene Cunningham; Ukrainian-born writer Mark Aleksandrovich Aldanov; Anglo-Irish fantasy writer Lord Dunsany; Greek novelist Nikos Kazantzakis (“Zorba the Greek”, “Last Temptation of Christ”); Irish artist Jack Butler Yeats; American explorer and aviator Richard Evelyn Byrd; American collector of Native American antiquities George Gustav Heye; British-born philatelist Bertram William Henry Poole; British architect and urban planner Sir (Leslie) Patrick Abercrombie; British journalist and author Helen Pearl Adam; Irish physician and poet Oliver St John Gogarty; Canadian geologist Joseph Burr Tyrrell; Danish artist Kay Nielsen; American journalist Burton Rascoe; Italian poet and novelist Umberto Poli (“Umberto Saba”); German film director Max Ophüls; Canadian Parliamentarian Martha Louise Black; American astronomer Mary Proctor; Finnish composer Jean Sibelius; Hungarian-American mathematician John Von Neumann; Austrian-born anthropologist Felix Bryk; English writer and poet Rose Fyleman; Austrian-American composer Erich Wolfgang Korngold; Austrian-American psychiatrist Wilhelm Reich; British “boys stories” novelist Frederick Sadleir Brereton; American political scientist and philosopher Arthur F Bentley; Australian archaeologist and historian Gordon Childe; Canadian political scientist and historian William Bennett Munro; German physicist Johannes Stark; American pulp sci-fi author Ray Cummings; American writer Edward Alexander Powell; German chemist Heinrich Wieland; British novelist and suffragette Rachel Ferguson; British classical scholar Cyril Bailey; Sultan Mahommed Shah, Aga Khan III; Canadian-born British author and artist Wyndham Lewis; Anglo-Indian historian H.G. Rawlinson; British musicologist Edward Dent; German novelist Alfred Döblin; Mexican artist Diego Rivera; British theologian Bishop Alfred Walter Frank Blunt; Anglo-South African professor and biographer John Peter Richard Wallis; British essayist and critic John Middleton Murry; British novelist and poet Malcolm Lowry; American physicist and chemist Irving Langmuir; “Campfire Girls” author Hildegard G. Frey; American author Laura Ingalls Wilder (“Little House on the Prairie”); English crime novelist Richard Goyne (aka “John Courage”); American novelist Stanley Vestal; British literary scholar Frederick Samuel Boas; Irish-Canadian military chaplain and archbishop Robert John Renison; Canadian boat designer and author William Albert Hickman; Polish-American novelist and dramatist Sholom Asch; American agronomist Richard Laban Adams; American artist Adam Emory Albright; American social worker and educator Edith Abbott; American athlete and author James Brendan Connolly; Austrian-American anthropologist Robert Harry Lowie; Norwegian geophysicist Harald Ulrik Sverdrup; American professor of Romance languages William Albert Nitze; British novelist Joyce Cary; Danish Arctic explorer Peter Freuchen; American astronomer Henry Norris Russell; American arts-and-crafts architect Bernard Maybeck; British statistician and economist Sir Arthur Lyon Bowley; Hungarian artist Béla Apáti Abkarovics; Belgian architect and designer Henri Van De Velde; American Senator Joseph McCarthy; American mystery author Georgianna Randolph Craig (aka “Craig Rice”); и още много други.

В страните от втората група (70 години от смъртта на автора):

British writer and parliamentarian Walter Runciman; Canadian poet Michael Whelan; Russian novelist, playwright, and essayist Yevgeny Zamiatin; American orientalist Abraham Valentine Williams Jackson; British statesman and Nobel laureate Sir Austen Chamberlain; British politician Philip Snowden; American politician Newton D. Baker; Canadian librarian George Herbert Locke; British engineer and submarine cable developer Sir Charles Bright; New Zealand-born chemists and physicist Ernest Rutherford; American author and editor George Horace Lorimer; British artist and author Dion Clayton Calthrop; British Marxist writer and poet Christopher St John Sprigg (aka “Christopher Caudwell”); American author Ellis Parker Butler (“Pigs is Pigs”); American entomologist Vernon Lyman Kellogg; British banker and zoologist Lionel Walter de Rothschild; American essayist Rowland Gibson Hazard; American historian Charles Homer Haskins; American plant pathologist Jacob J. Taubenhaus; American entomologist William Morton Wheeler; British Prime Minister Ramsay MacDonald; British novelist Algernon Gissing; Canadian poet Beatrice Redpath; Czech statesman and founding President of Czechoslovakia Tomáš Masaryk; American novelist Lucy Fitch Perkins (the “Twins” series); American theologian Melancthon Williams Jacobus Jr.; American composer George Gershwin; British chemist Henry Edward Armstrong; French novelist Marguerite Audoux; British-born Canadian novelist and naturalist Julia Henshaw; German indologist Hermann Jacobi; German politician and military strategist Erich Ludendorff; British novelist Joseph Hocking; American poet Anna Hempstead Branch; British composer and letter-writer Algernon Bennet Langton Ashton; Bengali scientist and author Jagadis Chandra Bose; Scottish social welfare advocate and author Elizabeth Sanderson Haldane; American historian J. Franklin Jameson; Canadian poet and historian Rev. Arthur Wentworth Hamilton Eaton; American clergyman and Communist William Montgomery Brown; American geologist Thomas Nelson Dale; Belgian-British zoologist George Albert Boulenger; French author Jean de Brunhoff (“Babar”); British writer and second wife and biographer of Thomas Hardy, Florence Emily Dugdale; American politician James Norris Gillett; American novelist Florence Morse Kingsley; Irish politician and author Sir Dunbar Plunket Barton; British aviator and adventurer Baden Baden-Powell; British-born sculptor Rayner Hoff; British writer and editor Edward Garnett; American author and Mark Twain biographer Albert Bigelow Paine; American fantasy and science fiction writer H.P. Lovecraft; British poet and playwright John Drinkwater; American sculptor Henry Clews; hunter and adventurer Henry Anderson Bryden; American industrialist and philanthropist Andrew Mellon; American journalist and essayist Paul Elmer More; American conservationist and eugenicist Madison Grant; American author Frank H. Spearman; American writer and journalist Norman Hapgood; English jurist and legal historial Sir Frederick Pollock; Italian inventor Guglielmo Marconi; American architect and botanist George Russell Shaw; British archaeologist Percy Gardner; Canadian journalist and parliamentarian Rodolphe Lemieux; British philosopher Ferdinand Canning Scott Schiller; Canadian Prime Minister Sir Robert Laird Borden; American playwright William Hooker Gillette; American statesman and Nobel laureate Elihu Root; Aviator Amelia Earhart (or did she?); American engineer Lewis Muhlenberg Haupt; British writer Mary Frances Butts; American politician and author Rear Admiral Richmond Pearson Hobson; Maltese journalist and political figure Sir Augustus Bartolo; American ethnologist John Napoleon Brinton Hewitt; British clergyman and missionary Bishop Henry Hanlon; Irish writer and publisher Edmund Downey; Dutch physician and gynaecologist Theodoor Hendrik van de Velde; Scottish novelist and dramatist J.M. Barrie (“Peter Pan”); British veterinarian Orlando Charnock Bradley; British dramatist Idwal Jones; American inventor Frederick Eugene Ives; American historian and anthropologist Henry Sale Halbert; French composer Maurice Ravel; Boer War veteran Robert Valentine Dolbey; Canadian clergyman and novelist Charles William Gordon (aka “Ralph Connor”); American conservationist and poet William Temple Hornaday; British educator and musicologist Sir William Henry Hadow; French philosopher and historian Élie Halévy; British writer Thomas H Gladstone; British brigadier-general Herbert Augustus Iggulden; American industrialist and philanthropist John Davison Rockefeller; Uruguayan poet and dramatist Horacio Quiroga; British lichenologist Annie Lorrain Smith; American politician Milford W Howard; American politician and statesman Frank B. Kellogg; American journalist and author Don Marquis (“Archy and Mehitabel”); Austrian psychologist Alfred Adler; American novelist Edith Wharton; и още много други.

Между изброените в copyrightwatch.ca няма българи. На първо сещане ми хрумват:

– Мара Белчева (поетеса)
– Анастас Иширков (географ и етнограф)
– Йордан Йовков (писател)
– Антон Страшимиров (писател)
– Любомир Милетич (историк и езиковед)
– Иван Урумов (ботаник)
– Димитър Подвързачов (поет, фейлетонист и преводач)

Викторе, с чиста съвест можеш вече да сложиш произведенията на Йовков. А ние – да ги четем и разпространяваме спокойно. И той, и останалите в списъка са заслужили да бъдат знаени и помнени.

Докато пиша, навън вали сняг. Гъст и красив – може би първият истински красив сняг в София тази зима.

Преди малко вървях през него. Пелената не е особено гъста, но трупа осезаемо. Надали има и двайсетина минути откакто по малката уличка е вървял случаен минувач, а следите му вече едвам си личат. Всичко е завито с бяла приказна пелена, украсила къщи и дървета с искрящата си чистота, и скрила чернотата и мръсотията.

Да, утре безброй коли ще пъплят по непочистените от снега, както обикновено, улици – и някои пъпленето няма да ги спаси, ще пострадат. (Дано няма поне жертви.) Ще има ругатни и проклетии, задръствания и нерви. Ще има затрупани пътища, скъсани жици (не знам защо винаги има, дори при най-лекия снежец). Много възрастни хора ще проклинат снега, и зимата, и времето изобщо. А когато снегът се стопи, мръсотията и калта, и разбитите улици отново ще се покажат…

Но децата ще играят щастливо, и ще се радват на бялата красота. И някои измежду възрастните, докато потропват със замръзнали крака по спирките, може би ще забележат колко е хубаво така, и за миг ще забравят студа между сградите, и този между хората, и дори този вътре в тях. Може би даже някои от тези, които си спомнят с умиление времето преди много години, ще се сетят – снегът тогава не е бил по-различен, различни са били те. Забравили са умението да бъдат деца, и да попиват красотата с широко отворени сетива.

Все още не можем да отменим снега – за щастие. Защото когато се научим, сигурно ще почнем да го спираме, пращаме някъде другаде и т.н. И с това незабелязано ще изгубим красотата, която природата отчаяно се опитва да сложи пред очите ни, докато още не сме й вързали ръцете. Докато не сме се превърнали докрай в колелца от Машината, специализирани за въртене в само едната посока, и негодни за нищо друго – и горди с това. Възнаградени с жизнен стандарт, луксове, похвали от шефовете и удобни, стерилни жилища, взаимоотношения и умове. И продали срещу тях чувството си за красота, двояката връзка с природата, очарователното взаимно нагаждане на нея към себе си и себе си към нея, винаги несъвършено, и затова винаги отварящо нови и нови хоризонти, измерения на нещата и причини да се радваме.

И да сме живи. Защото животът на човек се измерва не с интервала от раждането до смъртта му, а с времето, през което е бил щастлив – истински, като пиянство, до загуба на рационалност и пресметливост. Времето, през което е творял красота, или попивал красота. Времето, през което е мечтал, а не това, през което е пресмятал – защото сме богове когато мечтаем, а докато пресмятаме сме просяци. Не докато сме лъскали рапорта си за повече точки пред началството, или докато сме кроили план как да прецакаме конкурента за повишение. Не и дори докато сме се натрясквали на купон, или подбирали нова кола (ама такава, че да ни завиди съседът), или висели пред телевизора над салатка и ракийка, или пляскали карти в неизброимо коя партия белот с все същите съиграчи. А докато сме сковавали самоделна пейка пред блока под учудените погледи на съседите. Или докато сме монтирали боядисан в черно варел на покрива, да си топлим на слънцето вода лете, или пък сме си драскали нужни на още някого програмки, които да му дадем свободно, или сме редактирали някое уики, или… Времето, когато сме творили каквото ни е по душа. В момент, когато ни е по душа да творим.

Да, много хора вече сме се гмурнали в тъмния тунел на годините. И най-красивият и пухкав сняг ни навежда единствено на мисълта за почистването му, и колко ни мързи и нямаме време. Но хванем ли греблото, без да проверяваме по списъка наш ред ли е да чистим пред блока днес, внезапно става неусетно и незабележимо чудо – започваме да живеем. Дори с отрицанието си снегът е успял да ни измъкне от съществуването, и да ни върне към живота. Открил е у нас искрицата, желанието да помогнеш, без да правиш сметки – и ни е възнаградил за нея.

Пък докато го изгребваме, може би дори ще забележим красотата му, подсетени от веселбата на децата наоколо. И тихичко, да не ни чуят “нормалните” наоколо, ще благодарим, че е завалял.

Писах преди време за делото, което Европейската комисия води срещу Майкрософт. Което успя да спечели – и след това да превърне победата си в загуба. Да договори с Майкрософт условия, по-лоши от изходните. И заключих, че от тая работа нищо добро няма да излезе.

Е, поне на този етап с удоволствие заявявам – не бях прав. 🙂 Наскоро проектът Самба сключи договореност с Майкрософт, съгласно която получава достъп до информацията за протоколите за обмен, които продуктите на Майкрософт използват. При абсолютно задоволителни условия. (А хората от проекта са едни от най-твърдите поддръжници на философията на свободния софтуер, и не биха приели недопустими компромиси.)

След споразумението с Европейската комисия и техните очаквания са били трагични. Скоро след това обаче Нийл Барет, който е бил назначен като доверено лице да преценява доколко документацията на Майкрософт отговаря на изискванията за разкритост и пълнота (и всеки път е давал негативна оценка за нея), се свързва с тях и ги насочва към Крейг Шанк – шефът на екипа на Майкрософт по лицензиране на протоколи. Следват няколко седмици интензивни дискусии с посредничеството на Барет, и е постигнато изненадващо споразумение.

Като начало, Software Freedom Law Center, оглавяван от Ебин Моглин, един от най-близките съратници на Столмън и съавтор на GPL v3, създава Protocol Freedom Information Foundation. Това е фондация, която да бъде юридическото лице, с което Майкрософт да сключи споразумението, да поеме съответните ангажименти и да получи съответните документи.

Споразумението е сключено, и всеки момент се очаква изпълнението на задълженията по него. Валидно е за пет години, и може да бъде продължавано, или прекратено предварително.

Съгласно споразумението, PFIF се задължава да заплати на Майкрософт еднократно сумата от 10 000 евро (които се планира да дойдат от бюджета на проекта Самба за пътувания и срещи). Срещу това фондацията ще получи документацията на протоколите на Майкрософт за комуникация в работни групи и сървъри. Майкрософт ще имат грижата да поддържат тази документация актуална.

Един труден момент от преговорите е било заплащането на процент от стойността на всяко разпространено копие софтуер, написан на базата на тези протоколи. Това изискване е несъвместимо с икономиката и принципите на свободния софтуер, и тук екипът на Самба е успял да извоюва победа. Не се дължат никакви суми върху разпространението на информацията, или на софтуер, написан на нейна база.

Споразумението изисква от разработчиците, които ще използват тази документация, да подпишат съгласие за неразгласяването й (NDA), за срока на използване на документацията и още три месеца след последния им достъп до нея. Създаденият от тях код, включително хедър-файловете, променливите и коментарите в него, обаче е свободен от това условие – всеки има правото да го изучава свободно и без ограничения, тоест той спокойно може да бъде лицензиран под GPL v2 или v3.

Един особено ключов елемент е, че Майкрософт се задължават да създадат и поддържат актуален списък на всички техни патенти, за които те смятат, че са свързани с тяхната имплементация на въпросните протоколи. Ендрю Триджъл, създател и водещ разработчик на Самба, оценява това като огромно улеснение за разработчиците – така те вече могат да идентифицират патентните заплахи за софтуера си, и да ги заобикалят, като избягват в кода си патентовани елементи. Още по-важно е, че разработчиците не са обвързани да признаят тези патенти за валидни, и имат правото да ги оспорват. Най-сетне, Майкрософт са поели задължението да не съдят никого около имплементирането на тези протоколи за патенти, които те не са посочили в списъка си – и като връх на всичко, да поемат отговорността, ако някой друг съди заради патенти разработчиците заради използването на тази документация.

Части от споразумението са си направо извиване на ръцете на Майкрософт. Например, потребителите на документацията имат правото официално да анонсират причастността си към нея, но Майкрософт няма правото да ги обяви. Следствие от това е, че Майкрософт не може да използва списъка им като защита при антимонополни дела, или пък да твърди, че потребителите поддържат техните технологии.

Една от може би най-важните части от споразумението разрешава на разработчиците да сублицензират своя достъп до документацията на други, които изпълняват определени условия – като цяло, да са корпорации или организации с добро име, или лица с конкретен физически адрес, доказан с паспорт или лична карта. Тази част е труден компромис между страните – така достъпът до документацията е по-ограничен, отколкото са искали екипът на Самба, но по-свободен, отколкото са искали Майкрософт. На практика е достатъчно свободен – почти всяка фирма или частно лице може лесно да изпълни тези условия.

Има още много какво да се разкаже, но да не прекалявам. За повече информация просто прочетете споразумението. На същия сайт има и версия, която отразява разликите между първоначално предложения от Майкрософт текст и крайния вариант.

Е, добре. Ендрю Триджъл и Джереми Алисън са екзалтирани, целият екип на Самба празнува. А какво да кажа аз, дето мислех, че нещата са загубени? 🙂

Да си призная, още не съм 100% убеден. Майкрософт имат прекалено дълга история на безскрупулен покер срещу конкурентите си, за да повярвам бързо и лесно, че са се променили. Все още в споразумението има елементи, които ме карат да се замислям. Но… черен пророк вече бях. Ще се въздържа този път. Да видим какво ще стане.

Всъщност, като се замисля, Майкрософт (или поне някои хора там) вече трябва да са разбрали, че монополът им не е удържим, нито пък е полезен за тях. И че сътрудничеството с общността на свободния софтуер може да е много по-ползотворно. Майкрософт имат ресурсите да са силна конкуренция – припомнят ли си как да ги използват, ползата ще е огромна за всички. И най-вече за тях.

Най-сетне, възможно е вече и там да се създава различен манталитет. Доскоро те печелеха битка след битка за стандарти и протоколи, без никой и нищо да смогне да им се опре и малко. Сега обаче битката с ODF се оказа тежка и с несигурен край. А утре ще има нови формати и протоколи, и нови битки. Общността на свободния софтуер е безсмъртна – колкото и фирми да фалират, нови изникват, и общата база код е тяхна цялата. С такова нещо е по-добре да си съюзник, отколкото противник.

Каквото и да казвам, дотук нещата приличат на сравнително чиста монета. Ако Майкрософт са решили наистина да играят честна и чиста игра срещу свободния софтуер, ако и по суровите бизнес-правила, заслужават добрата ми дума и поздравленията ми. Give credit where credit is due, казват хакерите. 🙂

Не съм вегетарианец. Обожавам месо. И тази Коледа ядох доста.

А ми е жал за животните. Не мога да сложа мръвка в устата си, без да си представя животното, което е умряло, за да я има. Откакто се помня, винаги съм имал домашен любимец – разбирам езика им, усещам техните радости и тъги. Простички и искрени, като на деца. И зная, че животното, което съм убил с покупката си, е имало същите.

Да усещаш и разбираш животните, и да виждаш ясно връзките между нещата, между мръвката във фолио и живото същество – дарба и наказание в едно…

Знам, че ако не беше хранителната индустрия, това животно нямаше изобщо да се появи на бял свят, и да се радва дори на малкото, което е проживяло. Направо излиза, че съм му благодетел, нали?… Знам и че те не разбират на какво ги водят, до самия момент на смъртта. И още куп други неща знам. Но защо тогава ми е мъчно за него, и се срамувам? Може би усещам някаква аналогия с елхичката. Може би… Кой знае?

И друго знам – че растенията, така любими на вегетарианците, също имат свои усещания и изпитват болка. И дори долавят емоциите и болките на околните растения – всяко по-свястно училище го демонстрира с опити на учениците си. Ако иска да произведе хора, а не винтчета за Машината… Защо ли тогава ми е по-лесно с растенията, отколкото с животните?… Може би сродството доближава и усещанията, и ражда емпатията, дори през таксономичните граници.

Знам най-сетне и за храните, които не идват от ничия смърт. Много от съвременните зърнени храни са генетични хибриди – дори да посееш такава царевица или диня, няма да порасте нищо, безплодна е. Не убиваш дори едноклетъчен зародиш с яденето й. На практика всяко яйце, което можете да намерите на пазара, е неоплодено – и сто квачки да му насадите, само ще се развали. Всички млечни продукти. Натуралните сокове. Повечето плодове и немалко зеленчуци (никой не ви пречи да запазите семките или костилката, нали). И какво ли не още… Но те не променят въпроса, той има и много по-дълбока страна.

Знам, че сълзите, които изписват с не-мастилото си тези думи, са крокодилски. Че ако бях наистина последователен, щях да откажа да ям месо, колкото и да ми е вкусно. Да се задоволявам със соеви или протеинови имитации, и да точа лиги при мисълта за деня, когато те ще станат неразличими от оригинала.

Или да ям месо тихомълком, скрит от околните, ако има как и от себе си. Да не повдигам никога темата, да я избягвам, ако друг я повдигне. И ако ме попитат в очите, да мънкам и да се свивам, или пък да лъжа с невинен поглед… А може би пък да избивам комплекси с горди заявления колко вкусно е месото, какви идиоти са вегетарианците, и как не ми пука за животните (или пък написаните и пропуснатите по-горе оправдания)?

Защо лицемернича така? И то в блога си, пред очите на приятелите си и целия останал свят?… Нещо отвътре ми подсказва, че това е пътят, колкото и комичен и позорен да е. Но защо пък точно той? Какво ли е надушила интуицията ми – отговор, или оправдание? (И има ли как да ги различа – и как да бъдат различени изобщо?)

… Мисля си, че когато природата и слабостта ти те хванат в простъпка, първата крачка е да признаеш вината си. Пред себе си и пред другите – за да знаят те, за да ти е по-трудно да се отметнеш после. Да кажеш на глас: “Бях лицемер. И продължавам да съм лицемер. Чувствам се виновен – може да не разбирате защо, може да ви е смешно. Но така се чувствам, и искам да го кажа.” Както алкохоликът заявява пред терапевтичната група: “Пристрастен съм към алкохола – казвам го на глас, осъзнавам го, търся помощта и подкрепата ви да се откажа.” Или както пушачът, решил да остави цигарите, предупреждава приятелите си…

Така и аз. Лицемер съм на тази тема. Моля ви, помогнете ми… Не, не да спра. Да стана вегетарианец нямам сили и желание, а да престане да ме мъчи съвестта не искам… Помогнете ми да продължа да бъда лицемер.

Не, не е смешно. И не се подигравам. Човек върви по пътя към – светлината? доброто? наречете го както искате – според силите си. Забави ли се, пропуска възможности. Избърза ли, направи ли прекалено голяма за ръста си крачка, се подхлъзва и пада лошо. Важно е да спазва темпото си. А с моето темпо засега съм дотук. До угризенията, но още не до решението. До лицемерието.

Труден момент, с лош имидж. Не си ли го призная, рискувам или да отстъпя назад, или да се хвърля свръх силите си напред. А искам да задържа тук, докато не събера сили да пристъпя.

Кой знае какво ще ми помогне. Ако направят достатъчно правдоподобно изкуствено месо, сигурно ще бъда първият му поклонник и почитател. Дори ако е (поносимо) по-скъпо от истинското. По-нататък същото вероятно и за растителните храни. А може би ще е нещо друго, което дори не подозирам сега… Но се надявам да дойде денят, когато ще мога да ям каквото ми е вкусно, без да ме мъчи видението на живо и радващо се на живота теленце или пиле. Както то има право на живота си, така и аз на удоволствията си – не искам да губя надежда, че има как да станат и двете, че си струва да търся, или пък да чакам да открият начина…

… Не съм вегетарианец – ям месо. Напоследък все по-рядко и по-рядко… Не зная дали някога ще спра напълно. Но ми се иска храната ми да не е обвързана с лишаването от живот на някое животинче. С простичка и искрена радост от живота, като на дете.

И ми е по-комфортно да съм лицемер, отколкото човек, който смачква емпатията си.

– Бенгалски огньове! Пет броя за левче! Пет броя за левче!…

– Хайде на тиквата, екстра добруджанска тиква, като мед сладка, топи се в устата!…

– Мъжки чорапи, чифта по левче, молим! Мъжки чорапи, чифта по левче, молим!…

Обичайната гълчава на Женски пазар. Пъстра тълпа търговци, шарена и всеобхватна, предлага всичко, което човек може да си представи. Сякаш арабски сук, преместен по невъзможен начин от горещината на Дамаск или Кайро в замръзналия център на София. Преминавам край сергии с какво ли не, чакащи търпеливо (или гласовито) купувач. Това, което търся обаче, вероятно ще бъде на земята.

Нужна ми е коледна елхичка.

Подминавам равнодушно отсечените, натрупани на купчини или изправени на кръстачки. Не ме грабва идеята да закича дома си с прясно отсечено дръвче. Неведнъж момичета са ме поглеждали иронично, защото им предлагам да им подаря цвете както си расте, без да го късам – или в краен случай в саксия. Отвръщам на погледа им с усмивка – знам, някои ще си тръгнат, но други ще се замислят, и ще разберат, че така ще се радват повече. Те са, които ще бъдат щастливи с мен като човек. Неволен, ненарочен тест, дали сме сродни души.

Да, зная – много от дръвчетата са отсечени при прореждане на насаждения. Ако сте достатъчно лековерни. Истината е, че много, може би повечето, или са отсечени нелегално някъде, или са отгледани специално за да бъдат отсечени и продадени по Коледа. Нямам как да ги отлича от отсечените по необходимост, така че отказвам идеята.

За момент погледът ми спира върху купчинка отрязани клонки. Елхичката на бедния – продават ги за по лев-два-пет. Почти всичките са отрязани или при подкастрянето на дръвчетата в гората, или при махане на излишни клонки от готовите за продаване елхи. При тях съображението “да не са рязани специално” почти отпада. Не ги ли купя и закича, ще отидат в някоя бороварна… Да, биха били добър избор. Но все ми се струва, че ще намеря и нещо по-добро.

В едно от магазинчетата покрай сергиите виждам изложена изкуствена елха. Приближавам и се заглеждам – наистина е красавица! Почти нереално зелена, повече от живите дръвчета. Върховете на игличките искрят като смарагди. Направо е жива приказка. Колко ли биха й се радвали децата? На колко ли красота би ги научила?… Да, скъпа е – но си струва парите. А и ще бъде елхата ни не една и не две години, и всяка година ще спасява от отсичане някое дръвче.

Има обаче и доводи против. Изпомпаният заради нея нефт, химическите заводи, замърсяването… Да, неголеми доводи на фона на предимствата. Единствената причина да не я купя е, че има и още по-добро. То е, което търся сред вече падащия мрак.

Най-сетне! Дебело облечена жена минава покрай мен и носи саксия с дръвче, високо над метър. Умислен, твърде късно се сещам да я питам откъде го е купила. Нужно ми е по-мъничко дръвче, но сигурно имат… Да не би да е оттук? Няколко щайги с наредени какви ли не елхички – отсечени, в саксийки, в по-големи саксии. До тях възрастен мъж потропва с крака.

– Извинявайте, колко струват?

– Аз само ги пазя. Изчакайте за момент, жената, дето ги продава, ей сега идва…

Наистина, след не повече от минута жената е тук. Същата, която видях да носи високото дръвче.

– Извинявайте, ама вече прибрах повечето. На кръстачка ли търсите, или…

– В саксия, ако обичате.

– Тези най-мъничките са по пет лева. Това в саксийката е петнайсет. Голямото, дето ме срещнахте да го нося преди малко, е четиридесет.

– Добре ли са се хванали? – Мъничко ме хваща срам от наблюдателността й.

– Да, погледнете. – Тя подръпва доста силно дръвчето в саксийката, но то не иска да излезе от нея. – Тук е расло. Даже вече саксийката му е малка, ще трябва след празниците да го засадите някъде.

– Засега ще е в по-голяма саксия. Иска ми се да го ползвам няколко години като елха, преди да го посадя.

– Тогава не го дръжте дълго вътре. Ще се събуди от топлината, и ако после го изнесете навън, студът ще го попари, и ще изсъхне. Пресадете го веднага след празниците, докато е още студено. И му сложете шепа пясък в пръстта, да е малко по-рохкава. Пясък от строеж става, само първо го промийте за всеки случай, да не е с вар вътре…

След минута крача през мрака, ухилен до уши, и нося саксийката. Искаше ми се да е еличка, а това е смърч – но какво чак толкова значение има? Ще го сложа на балкона, и ще го нагиздя както си му е редът. В коледната и новогодишната вечери ще го внасям за по час-два, колкото да му се порадваме, и пак ще го изнасям, да го опазя живо. А когато и голямата саксия му стане тясна, и стане твърде тежко, за да е удобно за пренасяне, ще го посадя някъде. Ако имам тогава двор – там, в него, и през зимата пак ще му окачвам по нещичко, за благодарност. Ако не – някъде сред природата, да расте, да я краси, и да радва хората, и птичките, и всичко живо… И ще си купя ново дръвче в саксия, за да посадя един ден и него.

Ето това според мен е истинската коледна елха – не убито дръвче, а живо, което ще бъде посадено. Така с парите си уча производителите на елхи да спомагат за зеленината наоколо. И съчетавам удоволствието от празничната елха с това от помощта за природата. И с топлото чувство, че някъде едно най-обикновено дръвче живее, и ще живее, благодарение на мен.

Честита ви Коледа, без значение дали сте хора, или дръвчета. Нека празникът бъде празник за всички.

Този път е за БГ-Фантастика.

Никога не съм предприемал по-измислен, по-непланиран и по-неподготвен проект от този. И никога не съм получавал от един проект толкова повече от това, което съм очаквал.

Преди малко повече от година се наех да забутам идеята – просто по уверение на колегите ми от фондация “Фантастика”, че ще помагат с всичко, което могат. Никога дотогава не бях инсталирал уики – преборих го. Нямах особена представа как да се оправям с фините елементи по него – къде се понаучих, къде получих ключова помощ от хора като Спас Колев и Борислав Манолов… И уикито тръгна.

Прогнозата ми за една година напред беше, хм, прогноза на реалист. Смятах, че уикито ще има около стотина статии, и че на практика няма да има други приноси освен моите. И въобще не ми пукаше. Смятах, че трябва да го направя – а оттам нататък, да става каквото ще. Колкото се получи. Както стане.

Преценката ми за колегите от фондацията се оказа вярна – с изключение на Тодор Ялъмов, никой няма нито един принос към уикито. Въпреки уверенията, че само чакат да го проима, за да почнат едва ли не денонощно да пишат. И въпреки няколкото пъти, когато Наско Славов и аз показвахме как точно се прави, и колко лесно е… Изглежда, че мнозинството от хората са зяпачи, а не работари. Понякога много добросъвестни, свестни и знаещи хора, но… зяпачи. Това е положението.

Странното е другото. Помощта дойде откъдето не я очаквах. От хора, които не бяха изявявали шумна подкрепа, и не бяха обещавали хиляди часове работа. Повечето от които дори не познавах дотогава… Заслугата вместо 100 статии днес в уикито да има над 2300, и то да бъде най-богатият справочник за българската фантастика, който съществува, е тяхна.

Искам да спомена имената им – заслужили са го. И ме е страх, защото с гаранция ще изпусна несправедливо някои, не по-малко заслужили от останалите. Моля предварително за прошката им – и бъда ли подсетен, с удоволствие ще ги добавя.

Искам да спомена за варненския фен, издател, писател и какво ли не още Венци Тодоров, човек с фантастика вместо кръв във вените. Искам да разкажа за живия патриарх и символ на българското фенство Наско Славов – човекът, който знае всичко за фантастиката, което има да се знае. Да разкажа за невероятния Калин Ненов, който познава всекиго и успява да даде рамо навсякъде и във всичко. И за Тодор Ялъмов, когото вече споменах, и който ме възхити с познанията си за ранната българска фантастика.

Искам да напомня за Светла, която написа десетки образцови статии за българския диаболизъм, неговите автори и произведенията им. За Интери, която нощ след нощ изриваше неизброими авгиеви обори, и без която уикито сега щеше да е неподредена каша. За Спас Колев, на когото дължим много от ранните шаблони, и за Борислав, който помогна за удобствата на редакторите, и чието дело са ботовете тук. За упорития труд на Ангел, който дълго време беше опора на уикито.

Не съм забравил Littlebitcr4zy, която поддържаше в началото пламъка на работата. Нито Мандор, с чудесните му намеси и богатите познания. Полезните корекции на Иван Богданов. Купищата филмова информация на Cromberg, и богатите и полезни статии за художниците на Калин Николов. Информацията за игри и списания на Nightstalker и Jackrum.

Не искам да пропускам и приносите на Tcop. Малкото, но чудесни и ценни статии на Spiritia (която смогна да допринесе и тук, освен колосалната си работа в Уикипедия), и навременната помощ на Методи Колев.

Вальо Иванов и Ивайло Г. Иванов (вторият най-често анонимно) допринесоха немалко за собствените си статии (за тяхна чест – без самореклами).

Да не забравя и веселите мистификации на Hero1 :-). Въпреки че няма нито един полезен ред, той направи работата ни тук интересна, без да е гадна. Надявам се някой ден да допринесе и нещо истинско.

Някои напълно анонимни редактори имат колосални приноси – уви, познавам ги само по IP адрес. Да, не е твърде трудно да се открие личността зад него – но след като те са избрали анонимността, съм морално задължен да ги уважа… А така ми се искаше да спомена имената им с добро!

Честит да ни е рожденикът! Радвайте му се – той израсна от вашия труд, даден безкористно и смело. Заслужили сте да бъдете около тортата за рождения му ден, и да се гордеете с делото си. Вие сте, благодарение на които той съществува.

Вдигам тост за всички, чийто труд го сътвори. Дано завинаги останете творци!

… Писнало ми е напоследък да пиша все за лоши неща. Така ми се иска да напиша нещо хубаво и романтично, нещо красиво, някоя импресия, някое описание, хрумка, идея или впечатление… А напоследък все са грозни.

Възмущението ми този път спечели производителят на харддискове Western Digital. В качеството на “антипиратска инициатива”, те са блокирали онлайн споделянето на файлове, записани на мрежови дискове, управлявани под тяхната програма Anywhere Access. Без никакво значение дали файловете са защитени срещу копиране, или не, и дали не са всъщност лична продукция на споделящите ги, която те искат да разпространят в Мрежата.

До момента не съм чул за по-нагла, по-безогледна и по-брутална намеса в правата на потребителите. Следващият етап вероятно ще ми забрани… не знам какво. Май тази реалност изби с атомна бомба каквито фантазии имаха черногледците на тема DRM. Не ми хрумва какво повече може да е следващото нещо, което някой производител може да реши да ми забрани. Да съхранявам файлове, които не са предварително одобрени от канцеларията на правителството? Да разпространявам в Интернет собствено творчество по какъвто и да е начин? (Оп-паа, това второто си е почти станалото вече. Май наистина ми се изчерпа фантазията.)

От днес бойкотирам продукцията на Western Digital. Понякога не се ли защити човек, му се качват наистина на главата.

(Питащите “Какво си мислиш, че можеш да постигнеш” моля да се запознаят с принципите на Ганди, и по-специално с “Може да правиш нещо много дребно, но това, че го правиш, е огромно нещо.” Като се има предвид с какви хуманни средства е действал, надали за последните поне хиляда години има човек, който да е постигнал повече от него. Надявам се който може да си прави изводи да си ги направи.)

Напоследък пиша все за лоши неща…

Последните няколко записа тук изляха яда ми от овчедушието на българина. Този обаче е заради безсилието ни пред болестта.

Един от любимите ми автори е Тери Пратчет. Авторът на серията за Света на Диска (а и не само на нея) е не само великолепен хуморист, но и изключителен хуманист, воин на светлината и учител на самостоятелното, независимо мислене и търсенето на истината. Неведнъж, когато съм се опитвал да си представя Толкин “отвътре”, пред очите ми е изниквал един Гандалф с островърха шапка, жезъл и топъл човечен поглед под рунтави побелели вежди. Вторият, който извиква в ума ми представата за магьосник и защитник на Доброто, е именно Пратчет.

Затова и новината толкова ме шокира. Болестта на Алцхаймер опустошава ума и личността на жертвите си, и надеждното й спиране засега е извън възможностите на медицината. Не се съмнявам, че най-добрите експерти на света ще бъдат в помощ на Пратчет, но въпреки това се боя, че ще успеят да я отблъснат – освен ако не се случи чудо.

Информацията е оповестена лично от Пратчет, на сайта на илюстратора на книгите му Пол Кидби, в новина, кръстена в типично Пратчетов стил “An Embuggerance”. И в нея няма нито капка хленчене, самосъжаление или предаване пред съдбата – просто “Беше честно да ви предупредя”. И също: “По-добре хората да са щастливи – мисля, че има време за още няколко книги.”

Кратичкият послепис е, естествено, “Бих искал да обърна внимание на всички, които четат това, че то означава просто “Не съм умрял”…” И наистина, просто е трудно да си представиш Пратчет умрял, или превърнат в болничен зеленчук. Да, някой ден той ще бъде умрял, точно както и всички ние. Но ще е оставил на Доброто в света едно огромно наследство, запечатано в умовете на хората – и съм сигурен, че ще продължи да работи над него до последния си миг.

Послеписът продължава: “Зная, че е много човешко да попитате можете ли да направите нещо, но на този етап ще се забавлявам с предложения само от много големи експерти в мозъчната биохимия.” Аз обаче си мисля, че има неща, които можем да направим за него и без да сме експерти.

Едното е да (пре)прочетем книжките му – и не само да се смеем до захлас, а и да потърсим и съзрем в тях светлината на доброто, и силата на човечността. И да ги поемем в себе си, за да може, когато Пратчет угасне, тази сила да продължава да свети, чрез нас.

Другото е да не го чакаме да бъде победен от болестта, за да поемем част от товара му. Да, не всеки може да пише така завладяващо. Но на всеки е по силите да се научи на мъничко повече човечност. Една неголяма крачка отвъд това, което смятаме за разумно и безболезнено. Усилие, което правим, излагане на болка, което понасяме – не защото вярваме, че е нужно и си струва, а в знак на признание и уважение към Пратчет.

Може и да ни заболи. Но постоянстваме ли в тази си крачка, нищо чудно много скоро да забележим, че сме получили повече сила и доброта, и усилието си е струвало, колкото и безсмислено да е изглеждало отначало. И да не се свеним да раздаваме от тази доброта и сила, както ги раздава той. Всеки според уменията си – чрез изкуство или наука, чрез грижа за дете или усмивка към случаен човек, чрез анонимна и безкористна услуга към някой може би незнаен, чрез виждане в лошия и на доброто, и подмамване да се покаже на бял свят то.

И събраната от всички нас крачка към доброто в повече, и сътвореното от нея, сумирано накуп, ще даде един виртуален Пратчет. Точно както любовта ни към децата, свои и чужди, дава един виртуален, но страховито могъщ Дядо Коледа… И в света ще продължават да струят неговите доброта и мъдрост, светлина и сила, смях и щастие. Не гранитен или бронзов монумент на Писателя, а изграден от доброто му вътре в нас, жив и активен, и продължаващ да твори добро – и затова много по-истински от гранитния.

Вече имаме новини по въпроса. Пресни.

Още на “откритата дискусия” Ники Василев беше попитан пряко – как така е назначен конкурс с предварително изискан производител на софтуера (Майкрософт), и с така подбрани условия, че на тях да отговарят точно 2 възможни доставчика? Нещо като “Утре обявяваме състезание с победител Иван Петров, на което ще бъдат допуснати еди-кои си двама”… Отговорът му беше толкова мъгляв, че не мога дори да си го припомня. Въпроса обаче си го спомних, когато видях текста на новината.

Защо са на държавната администрация 60 000 лиценза за софтуер??? Че тя няма дори 20 000 компютъра, на които този софтуер изобщо би тръгнал (камо ли пък да върви така, че с него да може да се върши работа). Далеч по-леките софтуерни продукти с отворен код са много по-подходящи за наличната й техника… Този софтуер в най-добрия случай би вкарал администрацията ни в огромни допълнителни разходи за закупуване на хардуер, който да може да работи с него. Разходи, които свободният софтуер би спестил.

Или пък може би купуват толкова лицензи, защото държавните служители ще могат да използват софтуера и на домашните си компютри? Че защо тогава ни бутат тази клауза в очите като предимство? Тези пари идват от моя джоб – не съм длъжен да спонсорирам лицензионен софтуер за домашна употреба на никого… А и така, пак лицензите са много. Не всички служители в ДА въобще имат компютри, а на компютрите на повечето от тези, които имат, последният софтуер на Майкрософт също няма да тръгне, или ще върви бавно до неизползваемост. Да не им купят после и нови компютри, пак за наша сметка?…

Уви, шегата настрана – историята е тъжна. Оказва се, че някой е купил от нашия джоб много повече, отколкото му трябва. Подобни сделки в около 100% от случаите са свързани с недекларирана обмяна на пачки под масата. Казано простичко – Никито Василев краде (пардон, НИ краде) като за последно. Вместо да сложи в ДА свободен софтуер, който щеше да му е безплатен, слага платен. Да, безплатният софтуер изисква поддръжка – но по-малко от платения, който и лепи много повече вируси, и най-често е технически по-нестабилен…

И това е само началото. Я да видим какви цени са дадени? ЦАПК “Прогрес” е предложил 68 760 000 лв. за тези 60 000 лиценза. Консорциум “Стак” (състоящ се от “Стемо” ООД и “Акт Софт” АД) – 73 929 600 лв. (Цените са без ДДС.) Очевидно ще спечели по-ниската цена – 1146 лв. ($860). Нека приемем нея за сравнение.

Какво влиза в тази цена? Windows и Office. Нека предположим, че става дума за скъпи версии – Windows XP Professional, и MS Office Pro 2007. (Обективно погледнато, WinXP Pro може да е реално необходим на места с големи мрежи, но чак MS Office Pro е напълно излишен – MS Office SB би бил предостатъчен, да не говорим, че дори и версия 2000 ще върши чудесна работа. Но – да кажем.)

В различни магазини цените им са различни. Йовко привежда цените в Stealtech Computers, където те са 219 лв. ($163) за Windows и 470 лв. ($350) за Office. Първата ми проба наслуки ме отведе в Leader Technologies, където Windows e 202 лв. ($151), а Office – 440 лв. ($329). Ако предположим, че МДААР са тежкари и предпочитат да пазаруват от Stealtech, те биха получили цена от 689 лв. ($513) за комплект – тоест, потенциалните победители ЦАПК “Прогрес” предлага цена с 67% (2/3) над тази. Ако пък вземем за база цените на Leader, които са 642 лв. ($480) предложената търгова цена е с 80% над нея.

Има и други варианти, разбира се. Решим ли да бъдем модерни, можем да вземем Windows Vista Ultimate. Нейната цена ще оскъпи сделката с около 45 долара, което ще свали надценката на само 60% за ЦАПК “Прогрес”, и 73% за “Стак”. Горките те… Но пък, естествено, ще превърне девет десети от наличните в ДА компютри в неизползваеми тухли – Vista Ultimate просто няма да върви на тях. Ще трябват нови, или пък солиден ъпгрейд. Чудесна възможност загубите от така жестоко орязаната надценка да бъдат избити… ;-(

“Кожодерство” ли? Нищо подобно. Цените на дребно, които току-що цитирах, са на дребно – за единична бройка. Не помня точните цени на едро, но 60 000 бр. би трябвало да струват на бройка по-малко от половината на това! И то при положение че се купуват от местен прекупвач, който слага свой процент върху тях, а не пряко от Майкрософт, което при тези количества е напълно естествен вариант, и би снижило цената още… Не е кожодерство – дране до кокал е.

Накратко, цените са завишени не с проценти, а с няколко пъти. Което при търг е възможно единствено ако големият процент от завишението отива като рушвет за организаторите на търга.

Има и още подробности. Някакви пари отделно се дават за “сървърни операционни системи” (Windows Server) – там дори не си дадох труда да смятам колко е завишението. Но здравата ме развесели замазването на очите по-долу в новината.

Доставчикът се ангажирал да проведе необходимото обучение на служителите, за да могат да използват тези продукти. Чудесна клауза, която принципно би трябвало да оправдава част от завишението. Случайно ли обаче, през последната година на практика всички служители в ДА са преминали компютърно обучение (ако вярваме на Ники Василев на “отворената дискусия”), и съответно, абсолютно случайно, нямат нужда от обучение. Какво съвпадение, а?

Договорът включвал уговорката към изтичането му, на 31 май 2011 г., правителството да стане собственик на тези продукти – и то не просто на закупените сега, а на последните им версии към въпросната дата. Звучи ви като тежък разходооправдателен аргумент, нали?… Може би, водени от досегашния ни опит, си казвате вече: “Да, бе. А пък после ще излезе, че не било точно така, и че такова нещо нямало.” Бързам да ви уверя – не сте прави. Просто по сегашни планове датите за пускане на следващи версии и на Windows, и на Office са по няколко месеца СЛЕД тази дата. Пак съвсем случайно, естествено.

А, и още една мъъъъничка подробност. Съжалявам, уважаеми пресцентър на МДААР, но правителството не става след изтичането на договора собственик на тези софтуерни продукти. Да си им собственик означава да държиш изходния им код, да можеш да си ги дописваш, напасваш, променяш, ъпдейтваш по твой вкус, да можеш да ги разпространяваш (включително продаваш, за да си покриеш разходите по тях), и какво ли не още. Става собственик само на съответните лицензи, които обаче не позволяват всичко това. Позволяват го лицензите на тези продукти, които са свободен софтуер. Които не струват нищо, които щяха да вървят добре и на наличната техника на ДА, и т.н…

Спомням си как Илия Базлянков създаде доста приличния Тиликс почти само с личния си труд, в свободното си време, за една-две години работа. Ако тези 68 000 000 лева бяха насочени към създаване на българска дистрибуция свободен софтуер, предназначена за нуждите на администрацията, тя сигурно щеше да хвърчи и да пренася по въздуха кораби. С гаранция в тях щеше да влезе написването на всичкия необходим специализиран софтуер за администрацията, и сигурно още няколко пъти по толкова специализиран софтуер за българските общини, училища, други държавни служби, и какво ли още не. България щеше да бъде осигурена “от глава до пети” със собствен софтуер, с който да може да прави каквото пожелае… Ето какво извадиха от бъдещето ни кражбите на Никито и комбината му. Честито!

Присъединявам се към Вени в предложението за даване на този договор на прокуратурата. Всеки има право да напише от свое име, като данъкоплатец, жалба – надявам се да успея да намеря готови образци, и да ги пусна тук. Най-малкото защото насраното, с извинение, от Ники Василев има и един траен ефект:

“С развитието на електронното правителство у нас тенденцията е броят на компютрите в администрацията да нараства, а с това и необходимостта от софтуерни продукти. Ето защо рамковото споразумение дава възможност след изтичането на тригодишния договор при необходимост да бъдат закупени допълнителен брой лицензи за нуждите на администрацията, като се запазва същата договорена цена.”

Като се запазва същата договорена цена. Тоест, сключен е договор обирът да продължава и за в бъдеще.

(Реакцията на Ели по въпроса.)

Изводите са си за нас.