Grigor Gatchev - A Weblog

Карам си колата по празниците, и се радвам. Колко красива можела да е София – когато е без софиянците.

Няма кой да ти се хвърли под колата. Шофьорите си отстъпват път един на друг. И пеша да си, пак всичко е някак човешко. Няма кой да те блъсне и напсува за извинение. Никой не бърза, всеки е спокоен и усмихнат. Сякаш съм отишъл на село, или в детството си. Сякаш отново сме станали хора.

Сякаш социал-дарвинистичният експеримент, в който се е превърнала София, е прекратен за момент. Вече улиците не са претъпкани с хора като токийското метро в час пик. Можеш да се разхождаш спокойно, да дишаш спокойно (с автомобилите е изчезнала и част от смога)… Изобщо, можеш да се чувстваш човек.

И преди съм писал, че подкупността на българския чиновник и глупостта и алчността на българския строител превръща градовете ни, или поне София, в негодни за живеене. Бас държа, че след десетилетие-две апартамент в центъра на София парадоксално ще струва по-малко от същия в центъра примерно на Варна, точно заради отвратителната гъстота на застрояването. И следствията й – невъзможността да дишаш от тъпканицата, да се придвижваш нормално, да използваш лек автомобил, да намериш градинка, в която да заведеш децата да играят. (Ако, разбира се, дотогава и с Варна не стане същото.)

Оглеждам се. Възрастна жена върви и влачи зад себе си на дълга дръжка парцал за миене на подове. В първия момент се учудвам – откъде го е купила днес? Внезапно парцалът започва да лае по някакъв минувач, и разбирам, че съм взел за дръжка опънатата каишка. И чак тогава си давам сметка, че идеята за влачене на парцал след себе си не ме е подразнила изобщо – държа се напълно търпимо.

Азбучна истина е, че това колко сме натъпкани и накарани да се настъпваме по мазолите влияе на взаимоотношенията ни. Друго е обаче да усетиш тази истина на практика.

Спомням си нещо, излязло в “зората на демокрацията” в две-три издания. Представляваше списък указания към отделите на ГРУ в “близката чужбина” (тоест, съветските разузнавачи в братските соц-страни… ако вярвате на уверенията, че не е имало такива, може да е време за посещение при лекаря), какви указания да дават и подкрепят на местните компартии. Указанията бяха от типа на: “Промишлените отпадъци следва да се изпускат направо в реките, а строителството на пречиствателни станции да се бави под измислени предлози, за да не може потенциален бунт да се снабдява лесно с вода.” Или: “Сигналите срещу корумпирани местни величия трябва да се дават на тези величия. После корумпираността им, и това как са постъпили с авторите на сигналите, може да се използва за държането им под контрол”. Или: “Всякакви стоки и услуги трябва да не достигат, и недостигът трябва да е на границата на поносимостта без бунт, за да могат хората да се конкурират помежду си за тях, и да се мразят един друг.”…

Публикувани бяха няколко десетки, може би стотина такива указания. Твърдеше се, че те са само около четвърт от пълния списък, намерен съвсем случайно недоунищожен поради едни или други обстоятелства. Един познат ме беше попитал: “Как мислиш – наистина ли има такъв списък, или е мистификация?” Отговорих му: “Реално такова ли беше положението навсякъде?” – “Да, ама искам да знам нарочно ли, или случайно е било навсякъде такова.” – “Има ли значение?”

И сега си мисля същото. Надали някой тайнствен овластен психопат си прави със софиянци експеримент по превръщането им в човешка сган и измет. Но след като положението и фактите са реално такива, има ли някакво значение? Толкова трудно ли беше да се приложи кое да е от десетките решения, които биха се справили с този проблем безболезнено?

И, най-вече, длъжен ли е някой да ни оправи нещата заради нас? Някой да ни излови корумпираните общинари, да ни просвети строителите, да ни сплаши политиците… да ни измете къщата и да ни измие чиниите. Сто на сто. Европейците, естествено. Те ще се хванат и ще почнат да ни притискат, от загриженост за нас. Нали? А пък дядо Коледа живее в Лапландия в специален Коледен резерват, и шейната му е с ядрени двигатели, за да може да насмогне в коледната нощ.

Е, поне се порадвах на София, каквато си струва да бъде. Поне за малко.

Хубаво. Присъединихме се към Европа. Как я виждаме ние – знаем си. Няма смисъл да го обсъждам. А как ни виждат те?

Eто тук можете да се запознаете с българската (и румънската) култура, съгласно ББС. Ако бях германец или англичанин, сигурно щях да се изприщя от този материал. И, като капак на всичко, не знам само на мен ли ми се струва – но описанието на румънската култура звучи направо европейски на фона на описанието на българската култура…

А най-тъжното е, че всичко до последната дума е вярно. Даже е доста меко написано. Добре, че само ние си знаем що за стока са и Азис, и Слави Трифонов, и Биг Брадър, и Сървайвър-БГ. Ако и европейците го разберяха, щяхме да завладеем Европа без нито един изстрел – всичкото й население щеше дружно да емигрира в Парагвай, или Камбоджа, или Западна Сахара. Или в Централна, или в Антарктида. Където и да е, само да е сигурно, че ние няма скоро да дойдем там.

Това описание на очакванията на новите европейци е дори още по-културно. Направо да се смаеш колко меки думи и форми са подбирали, за да опишат поне частичка от реалното положение у нас. Истината за него е, че ако Бай Ганьо с дисагите и мускалите види посетителите на въпросните кафета, сигурно ще се засрами. А пък ако види какво правят политиците ни, ще се почувства сложен в малко джобче. Само в правенето на избори още не са го настигнали. Просто не е имало нужда – българинът така свято вярва на идиотски лъжи, че излиза по-евтино да му обясниш как от небето ще завалят сладкиши и пари, отколкото да наемеш отрепки да го пребият. (Не че във второто също не задминаха бай Ганя, ама поне го правят извън избори.)

(Въпроса защо у нас цъфтят предимно най-просташките видове чалга, и изборите ги печелят най-безсрамните лъжци, съм го дискутирал вече достатъчно. Не искам да се повтарям.)

Оправянето на ситуацията според мен свърши – лостовете, с които ЕС натискаше нашите политици да си размърдат най-важите части от тялото, рязко намаляха. Оттук нататък българите ще гласуват с краката си, за радост на политиците, които пък ще разпродават изоставеното на който даде някоя стотинка. Нищо тревожно или лошо. Винаги е радостно, когато един народ получава каквото заслужава. Така е редно и справедливо.

На теория нещата биха могли да бъдат другояче. Досега възможността за производство у нас биваше унищожавана от подценените китайски и турски стоки, и митата върху нашите за внос в ЕС. Сега мита ще има върху вноса на китайски и турски стоки, а за нашите в ЕС – не, тоест би трябвало да има надежда производството тук да получи глътка въздух. Но си мисля, че вече сме станали такива експерти в унищожаването на всичко свястно у нас, че ще намерим начин да провалим и това. Ще е много трудно, защото българинът е жилав и изобретателен – но и политиците му са българи, а да рушиш все пак е по-лесно, отколкото да градиш. Така че съм песимист.

За заключение ще си позволя най-страшното престъпление днес – да наруша авторски права, купени от корпорация. Ще цитирам Елин Пелин, заради правата на който книгоиздателска къща “Труд” чрез връзки с НСБОП затвори сайта на слепите потребители:

“Честито ти чохено контошче!
Ще го носиш ти на гладно сърце…”

(“Чохено контошче”)

Дано не съм прав. Много ми се иска да не съм. Но това да не съм зависи от нас всички – тоест, боя се, че нещата са предрешени.

Със сигурност обаче няма да спра да се боря. Вече не съм млад – а старата гвардия умира, но не се предава.

Този сън всъщност беше просто един стар и брадат виц, ама “добре изсънуван”. 🙂 Направо като на филм. Не знам дали ще успея да предам атмосферата му. Дано, защото си струваше.

На някакъв скъперник беше умряла жена му, и той, за да свърши работата накуп и да икономиса някоя пара, поръча да изчукат на паметника и неговото име. Тъй де, вече е на бая години. Речено-сторено – ама на края на погребението някакъв негов прител му обърна внимание, че са написали името му с досадна грешка.

Отиде скъперникът и вдигна скандал. Попитаха го – като си взимаше паметника, не видя ли, та да каже навреме? Той продължи със скандала, и накрая му казаха да докара паметника, да му го оправят. Да, но паметникът вече циментиран!… Да идат на място да му го оправят му искаха бая пари – и той реши да си го оправи сам.

Това добре – ама как? В гробището по цял ден все има по някой, и ще го видят. А него вече го гони параноята, че всички ще му се смеят… Помисли малко, и скрои пъклен план. Една седмица обикаля по кръчмите и пуска слухове как в гробищата нощем някакъв жив мъртвец дебнел хората, подмамвал ги, пиел им кръвта… На края на седмицата целият град вече трепереше, хората се бояха да замръкнат, на къщите покрай гробището цената им падна тройно. И нашият човек реши – часът му е дошъл.

Удари няколко здрави гълтока (него не го е страх, ама навън студено), и с чук, длето и фенер отиде в гробищата посред нощ. Чука, прави, струва – оправи грешката. И таман се обърна с гръб към плочата – пред него стоят двама, бели като платно, и гък още не могат да кажат.

– Вие кво търсите тука, бе?!

– Ъъъ… ммм… абе, господине… така и така… ние такова, днес взехме заплата, и като понаправихме главите, решихме да видим кой е по-куражлия. И такова, кой ще се уплаши от живия мъртвец… Като ви чухме да чукате, напълнихме гащите и двамата, затова така смърди. Добре че се изправихте, да видим, че на жив приличате, то на тая светлина е трудно да се каже, ама…

– Вие какво, на умрял ли искате да приличам?! “Като че ли”! Тая днешна младеж капка възпитание няма! – Гълтоците вече бяха поразвързали емоциите на скъперника, и той оперен, нахъсан, още малко и ще ги ступа.

– А ще ме прощавате, господине, ама пък вие що търсите в гробището посред нощ? Че и паметник повреждате, гледаме…

– Няма такова нещо! Не го повреждам!

– Как да не го повреждате?

– Оправям го! Тези идиоти са ми написали името погрешно!…

По случай тази Нова година получих поне петдесетина новогодишни SMS-а от приятели.

Лошото е, че преди месец телефонът ми беше на ремонт, и “майсторите” му затриха указателя. И сега поне към 40 от тези SMS-и са от телефони, които не зная чии са.

Искам да кажа на всички – благодаря ви! Благодаря за чудесните пожелания, за добрите думи, е най-вече че се сетихте за мен! Защото аз, затрупан в глупостите на ежедневието, не се сетих да пратя специално на почти никого. Дадохте ми това, което не заслужавам.

Може да се каже по въпроса колкото щете. Но предпочитам едно искрено “благодаря” – то тежи повече от всички учтивости на света, казани заради етикета.

Бъдете щастливи!

От 30 декември до 3 януари сайтът ми беше в новогодишна отпуска.

Ако питате защо – по много причини.

Като начало, изтрезняваше от новогодишния запой. (Не знам какво е пил, питайте него. Не съм присъствал.)

После, цяла година е карал без отпуска – полага му се по празниците. Колко от вас са работили тая Нова година? Аааа…

После, собственикът му също не беше на линия, че да го вкара в път. И проявяваше благодушо разбиране към всички запили.

Също, той вече е европейски сайт, ако не знаете. Пък в Европа има строго трудово законодателство, извънредни плащания за работа по празниците, и т.н. Нещата вече не са каквото са, пардон, каквито бяха!

И изобщо, такива ми ти работи. Вие сайта ми уважавате ли го? Ааааа!…

… Добре де, сериозно: забравих да си платя домейна, и на 30 декември изтекъл. И понеже ползвам за неймсървър на офиса един от неймсървърите на фирмата ми, аз си го виждам, и не се сещам, че за другите го няма. Както вече сте установили, нищо невъзвратимо. 🙂

Ако идвате тук възмутени от съобщението в portal.bg: шегата е моя. (Съобщаването, че сайтът ми е изчезнал, е дело на Вени Марковски, но шегите за напиването са моя идея, и по моя настоятелна молба.)

Та – честита ви Нова година на всички! Бъдете живи, здрави и щастливи – и тази, и още много други години! 🙂

Един днешен разговор с Пейо ме наведе на тези мисли.

Като начало, аз лично си мисля, че този “Саддам”, който виждаме, е някой от двойниците му. И че американците са се договорили с него, и че ще бъде тайно освободен. (Неведнъж съм виждал на документални филми перфектната усмивка на Саддам, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак. А при видеозаписа на медицинския преглед на хванатия “Саддам”, и на няколко от съда, добре се виждат редките му и криви зъби. Захапката на човек не може да се промени толкова за година, две или три, каквото и да става – питайте зъболекаря си, ако ме ми вярвате. Формата на ушите също е различна, линията на горния ръб на челото – също…)

Но не това е въпросът. Да допуснем, че е истинският Саддам, и го чака истинска екзекуция. Защото публично обявеното е, което създава прецедентите – а прецедентите създават бъдещето ни. Редно ли е да го осъдим на смърт?

Не зная точно колко човешки животи лежат на съвестта на Саддам. Вероятно стотици хиляди. Оправдана ли е за подобен убиец присъдата доживотен затвор?… Познавам и кюрд, чието семейство е загинало при газова атака срещу родния му град. Той смята, че Саддам не бива да бъде бесен, а да бъде кълцан бавно на парченца. И не ми е трудно да го разбера. Моето семейство не е пострадало, но трябва да съм пън, за да не усетя болката на този човек.

Въпреки това обаче, си мисля, че действията на Саддам показват облика на Саддам, а нашата присъда срещу него показва нашия облик. В момента, в който го осъждаме на смърт, ние също сме убийци. Оттам нататък, всички оправдания с това какво чудовище бил той, са само оправдания. Да, той е чудовище! Но искаме ли да бъдем убийци ние?!

Много смятаме, че трябва да има страшни присъди, за да се плашат бъдещите престъпници – писнало ни е престъпниците да ни се подиграват. Но психолозите са доказвали стотици пъти, че плаши бъдещите престъпници не тежестта на присъдата, а нейната неотвратимост. Типичният български престъпник се подиграва на честните граждани не защото 10 или 20 години са малка присъда, а защото знае, че няма да лежи нито ден, че неголям рушвет му решава проблема. Ако знаеше, че ще лежи дори само 5 години, но нищо на света не може да го спаси от затвора, нямаше да се подиграва. И надали щеше да е престъпник.

Същото е и с всеки бъдещ Саддам. Готов е да мине през планини от трупове, защото вярва, че ще живее като жив бог до края на живота си – или, че ако го свалят от принебесния му трон, този край ще дойде бързо и лесно. Ако обаче знае, че ще завърши живота си след дълги години в килия, гарантирано като самата смърт, няма да е толкова безскрупулен.

И друго, още по-важно. Има разлика между Великия Диктатор, и налудничавия брадат чичко, управлявал Ирак. Или пък сипаничавия параноик с изсъхнала ръка и лула, или митомана с мустачки ала Чаплин, униформа и Железен кръст… Списъкът тела, които Диктаторът е носил през вековете, е дълъг. Имената им нямат значение – останали са в историята единствено със злото, което ги е владяло.

Дали Великият Диктатор е някакво древно свръхестествено зло, което се преселва от тяло в тяло, зомбира хората и овладява умовете им? Някакъв метафизичен Толкинов Пръстен на Всевластието, или Похитител на тела? Не вярвам в подобни теории. Но щом страстта към власт на всяка цена овладява нови и нови хора, и сътворява такива грандиозни злини, има ли значение дали го прави метафизичен зъл ум, или просто тенденция и вяра, подобна на Дядо Коледа, но изпълнена със зло?… Затова и съм склонен да я обознача с име, да я разглеждам като “личност”, и да й издам своята присъда.

Към чичкото сме длъжни да се отнесем цивилизовано. Не заради него, той надали го заслужава. Заради себе си. За да завещаем достойно минало на децата си… Великият Диктатор обаче няма право на живот. Той трябва да умре. И на него и бесене, и кълцане на парченца са му малко… Но как да накълцаш на парченца една идея?

С ножа, наречен цивилизованост. В момента, в който обесим Саддам, Великият Диктатор прошепва в умовете на милионите: “Победителите съдят, победителите пишат историята, победителите се изкарват добри. Бъди победител! Без значение на средствата – погледни какво става!” И изправя исполински ръст, получил хиляди нови тела вместо умъртвеното. Като хищна морска звезда, която пазителят на рифовете накълцва на парченца и изхвърля в морето с чувство за изпълнен дълг, без да се замисли, че от всяко парченце ще порасте цяла…

Друго е, когато затворим Саддам доживот. Тогава, и само тогава можем да кажем: “Добри сме не защото сме по-силните – по-силни сме, защото сме добрите. Добри сме, защото няма да убием дори изрод като него – смъртта му няма да върне ничий живот. Нека не бъдем убийци, нека не сме като него, каквото и да е заслужил той. Нека ние бъдем хора.” Тогава шепотът на Великия Диктатор в умовете ни губи сила, и го чуват все по-малко потенциални бъдещи негови тела. Тогава е, когато сечем парченца от него, когато го придърпваме по-близо до неговото бесило.

Да съм честен – не зная дали доживотната присъда е по-милостива от смъртта. Споменах по-горе – всички Велики Диктатори се надяват, че свалят ли ги, ще получат бърза смърт, а не дълъг живот в килия. Страшното е миг след миг, час след час, ден след ден, дълги години да гниеш в килията, да си припомняш как славно си властвал над всичко и всеки. И, ако тъмничарите са особено садистични, да гледаш по телевизора, който са ти дали, как тъпканите от теб се възраждат, и живеят щастливо и свободно, и земята процъфтява под ръцете им. Докато ти дишаш смрадта на кофата до теб, и ще я дишаш до края си… Но поне на книга затворът се води по-цивилизован. Затова предпочитам него.

Но това е наказанието на чичкото, на поредното тяло на Великия Диктатор. Самият Диктатор заслужава друго, по-страшно наказание, което можем да му дадем всички ние – и то е истината.

Истината за това, че чичкото е бил просто дребен психопат, станал Велик Диктатор не с умения и могъщество, а с късмет и използване на низкото и долното в някои хора и страха на други. Че се е изкатерил до върха не по свои гениални способности, а по чернилката и мръсотията вътре в нас. Че всъщност е най-обикновен дребен боклук, който е безсмислено да остане в историята само заради късмета си…

Това е истината, която показва истинското лице на поредния чичко – обикновен дребен психопат. И истинското лице на Великия Диктатор – концентрирана душевна утайка, която без недостатъците на околните би останала завинаги в канавката.

А пътем показва и на нас може би най-важния урок – на каква почва дребните психопати стават Велики Диктатори. Че тази почва е вътре в нас, във всекиго – включително в мен, който пиша тези редове. И че истинският начин да няма нов Саддам е аз да изчистя своята чернилка от себе си.

Казано на български – защита на съдържание. (Мултимедийно. Срещу пиратство.)

Ето един много подробен и много обективен анализ на проблема (както го “решава” Windows Vista) и последствията му.

За който не познава Питър Гутман: човекът работи в областта на сигурността на данните, компресията на данни и производителността на системи от повече от 20 години. Малко от нас са толкова стари, че да си спомнят неговия изключителен за времето си архиватор HPACK. 🙂

Както и да е. Линка – от мен, изводите – от вас.

(И това ако не е коледен запис – здраве му кажи! 🙂 )

Поклонник съм на Тери Пратчет не от вчера. Затова направо подскочих, когато разбрах, че всеки момент се очаква да излезе филм по “Дядо Прас”. А слуховете, че филмът ще е игрален, само разпалиха апетита ми.

Преди няколко дни открих в блога на Случайна един запис за истината за Дядо Коледа. Стана ми тъжно, дори имах нахалството да изрекламирам в коментар един стар свой запис, под който тази година вече са се подредили няколко писма от деца до Дядо Коледа… Мисълта обаче не ме остави. И за да се разтуша, реших да заделя време и да изгледам филма.

Не останах разочарован нито на грам. Някаква част от смехотворното е изчезнала – Пратчет е смешен на хартия, на филм голямата част от закачките му не хващат така добре. Но е запазено много повече, отколкото предполагах. Нищо чудно – Пратчет пряко е участвал в правенето на филма.

На това вероятно се дължи и точното съвпадение между книга и филм. (Май режисьорите почват да откриват колко добре е филм по книга да я следва точно.) Филмът е буквално визуализация на книгата – и то нелоша визуализация.

Много от образите като външност са право в десятката. (Десятката без съмнение са рисунките на Пол Кидби. Май подразбрах, че образите са типирани точно по тях.)

Мистър Тийтайм е просто впечатляващ, не само с точното съответствие – въпреки PG-рейтинга на филма се доближава до еталона ми за изпълнение на злодей, Ханибал Лектър на Антъни Хопкинс. Като се има предвид колко малко Мишел Дохърти прилича реално на Сюзън, гримьорите и стилистите й са се доближили до невъзможното. Смърт е доста разочароващ – бутафорията му е направо евтина, а гласът на Йън Ричардсън, въпреки че актьорът е великолепен, няма много общо с вледеняващия бас на Кристофър Лий. Албърт е доста убедителен, въпреки че няма много общо с този на Пол Кидби (да не кажа, че и с този на Пратчет).

Групичката бандити е сравнително убедителна, дори Банджо. Студентът-магьосник заслужава седмица по шестобалната скала – и като типаж, и като изпълнение. Ключарят също е много добър. Лорд Дауни ме поразочарова малко като физическа прилика, но определено става за шеф на Гилдия на убийците – а изпълнението му е отлично. Одиторите бяха реализирани просто перфектно.

Гарванът и Смърт на мишките са великолепни. При магьосниците обаче положението е доста разнородно. Ковчежникът е все едно Пол Кидби го е анимирал сред останалите в сътрудничество с Пратчет – тоест, правенето му по-истински би нарушило природните закони. Деканът няма много общо с Пратчетовия образ. Архиканцлерът го докарва добре на изпълнение, но от външността има какво да се желае – по-скоро е дебел старец вместо самоуверен мъжага. Другите са прилично, с изключение на Пондър Стибънс, който е провал като съответствие с типажа (макар и също добър като изпълнение).

Полицай Визит беше просто фамозен. Не мога да кажа обаче същото за Ноби Нобс – актьорът се беше постарал да влезе в образа, но като изключим не твърде високия ръст, беше възможно най-неподходящият типаж за Ноби. Би всичките ми очаквания Хексът. Буквална визуализация е на описаното от Пратчет, и нещо повече, излъчва точно пратчетовски дух. А когато видях лепенката с овалното лого и надписа “Anthill Inside”, се смях като побъркан.

Като изключим евтината бутафория на Смърт, атмосферата и ефектите бяха съвсем на ниво. Не знам кой е правил глиганите на шейната на Дядо Прас, но бяха абсолютно реалистични. Пейзажи, замъци, картини, Домът на Смърт – всичко беше премислено и изпипано до степен да не забележа от първо гледане никакви издънки.

Накратко, филмът определено си струва. Ако сте почитатели на Пратчет, гледайте го – няма да съжалите. А ако не сте – пак го гледайте, и ще му станете почитатели.

(Ако потърсите малко, можете да откриете и едно филмче, озаглавено: “The Whole Hog: The Making of Hogfather”. Познахте – това е филм как е правен филмът. Още не съм го гледал, но предполагам, че ще си струва.)

Най-сетне, и не на последно място: от този филм ще разберете защо Дядо Прас трябва да го има, и защо е толкова важно децата да са “социално инфантилни”, тоест да вярват в приказки. На Света на Диска, разбира се – но ако се замислите съвсем мъничко, и на нашия свят… А това разбиране си струва гледането на дори много и по-лоши филми.

Може би някой път ще напиша повече за това. Но засега – весела Коледа! И дано Дядо Мраз ви донесе “Дядо Прас”! 🙂

Една млада дама очаква син. Трудно е да се каже кога точно, естествено, но най-вероятно някъде през нощта на 24 срещу 25. Интересното в картинката е, че тя никога не е била докосвана от мъж.

Дали ще има овчари, влъхви и ярка звезда над дома й – не е ясно. Логично би било да са в свръхколичество. Защото тя всъщност очаква повече от един син – тоест, неофициалният рекорд в дисциплината “девствено раждане”, установен преди доста години, вероятно ще бъде счупен.

Щастливата (надявам се) майка се казва Флора. Домът й е в град Честър, Великобритания.

В зоологическата градина. Флора е комодски варан – вид гущер. 🙂

—

Новината без никакво съмнение и сте я чели, и ще я четете до скъсване из медиите. Специално й отделих толкова място, защото е единствената коледна новина, която не ме настъпи по мазола “Джингъл белс”.

Не зная за вас, но на мен от доста години вече ми се повръща покрай Коледите. Още месец преди тях вече е байгън да ти стане от белобради дядовци, отегчени Снежанки, досадни коледно-напудрени реклами по телевизията, радиото, пощата, Интернет, тока и водопровода. Да те е страх да включиш ютията. И да погледнеш в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата…

По-зле оттук е сигурно само в САЩ. Наскоро четох някакво допитване до американски дечица с въпроса “Какво е любов”. На повече от половината отговорите се въртяха около Исус Христос – банални и шаблонни, все едно ти отговаря повреден дисплей за реклама на еди-коя си църква / секта. (Отговорите на останалите бяха точно по детски свежи, мъдри и истински.) Дали това няма някаква връзка с факта, че повече от половината американци вярват, че Господ е създал света преди шест хиляди години? Било от едната, било от другата страна на причинно-следственото равновесие, а най-вероятно и от двете?

Не знам. Но и тук коледната преекспонация направо трови живота. Пак за американците съм чувал, че много обичат да прекарват (ако могат да си го позволят) Коледата някъде далече в планината, в къщичка без телевизия, Интернет, по възможност дори без ток. Нямам нито капка съмнение защо го обичат толкова. И аз съм на път да го заобичам, пък те са по-напред…

Така че съветвам всеки – ако може да си го позволи, да си изкара Коледата някъде високо в планината. По възможност с приятели, които имат неговото ниво на поносимост към коледно облъчване. Ще си спести поне малко от натравянето, което останалите в градовете ще трябва да понесем.

И, все пак, да раздаде на приятелите си подаръци. А ако е с дете – да му разкаже как Дядо Коледа идва през комина, и ги оставя. Защото не бива заради прекаляването на Илия да намразваме Свети Илия. И защото ни носи досада и отвращение прекаляването, а не приказката. То я убива по-качествено, отколкото дори премълчаването й.

А приказката е красива, и трябва да я има.

– Леминги отпред!

– Спокойно, Милко, не съм сляп…

– Бе аз да си кажа… Добре, разчисти се. Давай… Внимателно – отзад изтребител!… Добре, браво… Тоя едрия тапир отдясно ако те люсне сега…

– Човече божи, моля те, остави ме на мира!…

Милко е стар геймър. И непоправим подсказвач. Поне веднъж са го били заради подсказване на шах – нищо не е възприел. И в момента активно… пречи.

– Тук често има хиени… Ей ги, зад танка!… А, споко, хванали са си плячка… Внимавай за развалината отпред, да не стане гаф… И за пътеката също, да се не зададе някой киликандзер по нея… Добре, тая беше празна, ама на другата са чести… Оп-пааа! Уф, на косъм беше.

– Никакъв проблем нямах, не се впрягай.

– Не ми се прави на печен. Имаш ли още достатъчно сини точки?

– Имам, не се бой, не си ги давам лесно.

– Шит! Е сега ни сгащиха! Давай назад! Назад, доде не са ни блокирали и отзад… Добре. Внимавай за онова малкото, да не стане мяу…

– Бе спокойно бе, човек. Ръсиш емоции, все едно наистина животът ти е на косъм.

– Сори, брат, такъв съм си… Внимавай! Камикадзе вляво на пътеката!… Добре. Внимавай сега за тоя отзад, че е много боен нещо… Кво го пазиш тоя разногледия бе! Измуай му един по дистрибутора! По-корав си, нищо няма да ти стане…

– Ех, Милко, Милко…

– Оръдие ти трябва, брат. Само оръдие ги оправя тия. Земи си едно, да видиш колко хубав е живота. И хиените даже няма да смеят да те пипнат… Трап отпред!… Уф!… Читави ли сме?

– Никакъв проблем. Ще доживеем до края. – Речникът му започва да заразява и мен.

– Ако не гледаш по-внимателно, не е ясно… Внимавай за оная жаба до дървото. Внимавай ти казах!… Я! Скивай там оня дзвер!

– Аха. Бива си го.

– Пак леминги… Писна ми!… Не, не оттам, хиените моментално ще те сгащят. Чакай сега, и дебни пролука… Атака!…

Такъв си е Милко. Непоправим. И не знам дали на моменти не е по-адекватен като светоглед от мен.

(За който не е разбрал какво сме правили: минавахме с кола през центъра на София.)