Grigor Gatchev - A Weblog

На времето ми беше дошло до гуша от referrer spam в блога ми. В един момент ми писна, и надрасках на бърза ръка скриптче, което да чисти логовете от спам-референциите, като проверява дали реферерът е в ръчно създаден “черен списък”.

След известно време ми писна да допълвам всеки ден списъка на ръка. Погледнах надхвърлилия вече 500 сайта списък, и ми хрумна идея. На бърза ръка извадих IP адресите им – оказаха се под 100. И дописах малко скрипта си – да поддържа списък с всички IP-та на спамвертизирани домейни, и да проверява IP-тата на новите реферери в него. Моментално 2/3 от работата по ръчно добавяне към “черния списък” отпадна – вече той се пълнеше сам. 🙂

Следващата стъпка беше, когато получа поредния домейн, да вкарвам автоматично в черния списък директно яecond-level домейна му, и да класифицирам като спамерски всичките му поддомейни. Добавих “бял списък” на домейни от второ (и дори трето) ниво, в които много лесно се регистрира еднократен поддомейн, и спамерите злоупотребяват с това, за да не бъдат вкарвани и те автоматично. Още повече от спамерските домейни попадаха автоматично в списъка. А някои от поддомейните им пък при проверка за IP-та допълваха черния списък за IP-та с нови.

Скоро списъкът на спамерските домейни надхвърли 10 000. Списъкът на IP-тата обаче не е стигнал и 300. Оказва се, че легионите спамвертизирани домейни са базирани на смешно малък брой IP-та, и че вкарването на тези IP-та в черен списък, подобен на черните списъци за пращащи спам IP-та, прави филтрирането им (било от браузера на потребител, било от добросъвестен провайдер) страхотно лесно. Нещо повече – голяма част от тези IP-та спадат към няколко мрежи или подмрежи, в които всяко или почти всяко IP е спамерско – тоест, има смисъл да бъдат филтрирани направо целите мрежи, и да си улесним живота още повече.

Направих си още малко експерименти. Извадих IP-тата на няколкостотин домейна, рекламирани с пощенски спам. Част от тях се покриваха с известния ми вече черен списък. Друга част не влизаха в него, но отново бяха събрани в тясна групичка, по много домейни на едно IP. Предполагам, че ако събера 10 000 рекламирани в пощенски спам домейна, отново IP-тата ще са не повече от 500, и че половината сигурно ще са вече известни от другия списък… Предполагам, че ако бях избрал домейни, рекламирани в друг вид спам, историята щеше да се получи същата, и че общият списък на IP-тата, хостващи спамерски домейни, надали е над 1000. (Единични случайни могат да са извън тази група IP-та, но ще са изключение.)

Целта на занятието е проста. Блокира ли се достъпът до рекламирани в спам домейни, рекламирането на домейни в спам става безсмислено, дори ако е възможно. А това пък прави спамът като вид реклама до голяма степен безсмислен, защото той разчита на общодостъпността на рекламирания обект отвсякъде, чрез Интернет. Да, руските спамери понякога рекламират други средства за достъп, примерно телефони – но това е несериозно като ефект: вероятно под 1 на хиляда от получателите на тези спамове е въобще в Русия, дори спамът да успее да мине всичките филтри и да стигне до него. Свалянето хиляда пъти на постигналия ефект спам би било празник за Интернет, и смърт за всички или почти всички спамери.

Задачата е лесна за изпълнение, като провайдерите (или дори обикновени потребители или хостери) поддържат съвместно черни IP-списъци. Както вече казах, се очаква тези списъци никак да не са големи, и сигурно няма да са трудни за поддържане. А ползата от тях се очаква да бъде огромна.

Черните списъци, в които IP-тата задължително преседяват дълго време, биха имали и друг поучителен ефект. Обикновено един провайдер разполага с ограничен набор IP-та, не може да го смени лесно, и е много лесно да бъде идентифициран по него. Това означава, че що-годе приятелски настроен към спамерите провайдер бързо ще направи всичките си IP-та неизползваеми. Наборът, който той има, ще бъде вече безполезен. А тръгне ли да си купи нов, който му ги продава ще го попита: “И тези ли ще отровиш като предишните?” – тоест, провайдерът вероятно ще бъде вън от бизнеса. Това рязко ще намали желанието на провайдерите да бъдат приятели със спамерите.

Хрумна ми и още една идея срещу referrer spam-а, която още не съм реализирал – IP-тата, от които се разглеждат сайтове в уеб сървъра, да се проверяват в класическите списъци на е-майл спамери. (Огромната част от referrer spam-а се извършва чрез спамботове от ботмрежи, точно както и пращането на пощенски спам.) Ако IP-то бъде открито в списъка, би могло информацията за реферер (и други спам-релевантни позиции) да бъдат или изчиствани при записването им в лога, или писани в друг лог, или кодирани по начин, който запазва информацията, но съобщава на програмите за статистика, че тези данни вероятно са фалшиви.

А тъжният проблем е, че надали ще реализирам някога тези идеи – нямам времето и силите, претрупал съм се с прекалено много други неща. Скриптовете, които съм написал, са бъгави, и нямам време дори да ги оправя. Те пък плачат да бъдат пренаписани на по-сериозен език, примерно на C.

Иска ли някой да стане благодетел на всички граждани на Мрежата, и да напише подходящ софтуер? Има от мен скриптовете ми, дано успее да си извади от тях нещо, което да не е прекалено бъгаво. (С условието софтуера му да е свободен.) А има и още предостатъчно идеи как тези списъци да се направят по-добри – например като се поддържат статистики колко спама са ги препоръчали за дадени периоди от време, за дадени начини на спамване, и т.н…

Принадлежи на една особено активна и съвестна редакторка на уикито “Фантастика-БГ”. Случайно го научих, и като го погледнах, ми хареса. Страхотно.

Не знам с какво. На пръв поглед – нищо велико, невероятно и свръхестествено. Едно момиче пише за ежедневието си. Но в написаното има нещо свежо, искрено и непосредствено. Нещо, което прави четенето на това “обикновено ежедневие” истинско удоволствие. Нещо, което почти ме кара да съжалявам, че не съм вече на 20 години. 🙂

Но стига празни думи. Ето ви блога й – четете и се радвайте! 🙂

Не бийте приносителите на лоши вести. Мъдър принцип, който обаче често забравяме.

Преди няколко седмици видях кампанията “Да спасим Дарина”. Не зная дали може да има по-голямо нещастие от това… Но – пригответе се да не повярвате на очите си – смятам, че родителите й заслужават това, което им се е случило.

Да, самата Дарина заслужава спасение и дълъг, щастлив живот. Но смятам, че родителите й заслужават това, което имат – дете, болно от рак, за което надеждата да бъдат събрани необходимите пари е минимална.

Как е възможно да съм толкова жесток ли? Успокойте праведния си гняв. На тази позиция съм не от жестокост, а от милост… Не вярвате? Ето ви историята.

Днес е годишнина. Една година от един протест. Протестът срещу решението на Народното събрание да даде за луксозни лимузини пари, които биха купили лекарствата за рак на стотици деца като Дарина. Организиран от няколко безнадеждни наивници, и събрал три пъти по-малко митингуващи, отколкото случайно дошлите да отразят събитието журналисти… Не исках да го напиша тогава – но потънах в земята от срам за народа, към който се числя. За овчедушието и безхаберието му.

На края на протеста пристигна шефът на гьонсуратите, гласували решението, за да ни държи сметка как си позволяваме да протестираме. Не издържах и му написах отговор, който отново не научи никого на нищо. Който става единствено за свидетелство, че аз лично тогава не съм мълчал – и колко малка е ползата от това.

Къде са били тогава родителите на Дарина? Да, в друг град. Направиха ли протест там? Не. Направиха ли каквото и да било, за да могат парите, способни да излекуват и Дарина, и още десетки деца в нейното положение, да отидат за лечението им? Не. С което и заслужиха каквото имат сега – безпомощно да гледат болно дете, парите за лечението на което са отишли за “удобства на управляващите България”.

Същото важи за още много и много хора, чиито деца или родители в момента умират от рак. Някои от тях са от София, но също не дойдоха на протеста. Някои дори минаха покрай него, без да им пука… Ама не сме го били обявили. Да, първия – не кой знае колко. Но на него дойдоха поне 30 журналисти, надали остана телевизия, която да не излъчи репортаж, и да не съобщи, че след седмица сме пак там – а на втория протест пак си бяхме толкова, и пак същите.

“Ама нямаше как да изляза от работа.” Ако детето ти е болно, дали няма моментално да проима как, драги? Дарина е болна, а други деца бяха болни тогава – само дето не бяха твоичките, нали?… Ако недай боже твоето дете се разболее, заслужаваш ли някой да излезе от работа и да те подкрепи? Аз няма да го направя. Без да ти обяснявам защо.

Е, сега тези хора имат каквото заслужиха с позицията си. Гадна, отвратителна, людоедска истина – но истина. Така че няма да ги подкрепя, и ще го кажа пред всички. За да се стреснат и уплашат хората, за да са безхаберниците утре по-малко, за да има някаква надежда валякът на неангажираността все някога да забави ход и да спре.

Защо не ми е жал поне за малката Дарина и десетките деца като нея ли? Къде ми е “милостта” ли?… Жал ми е. Може би повече, отколкото на вас. Но ми е жал и за хилядите деца, които тепърва ще се разболяват – а окуражените от безхаберието ни политици ще продължават да харчат парите, които могат да ги спасят, за управленски луксове. Дали скъпарски плоски монитори, дали джакузита, дали елитни почивни домове, дали скъпи лимузини, дали командировки около света с повод и без повод – има ли значение заради какъв и чий точно лукс умират децата?

Отново: Не съм жесток към десетките болни днес деца. Милостив съм към хилядите, които ще са болни утре, вдругиден, много години напред. Не пожелавам и на най-злия си враг да се изправи пред този избор – дали да жертва десетки деца, или хиляди. Но всички сме изправени пред него, вие също – аз просто го осъзнавам, и имам наглостта да ви го навра в очите. Не умрат ли десетки деца днес, обикновеният българин никога няма да си мръдне г**а, за да се пребори за здравето на хилядите. Може би дори и тогава, ако не се вдигне достатъчно шум. Ако мислите иначе… просто не живеете на този свят. Справка – “митингът” отпреди година.

Да, сигурно има как парите за лечението на Дарина да бъдат събрани. Но има още десетки деца като нея. И пъти по толкова възрастни наши родители. Ще можем ли да съберем такива суми, каквито се отделят за гушите на управниците ни? Не. А дори да можехме еднократно, няма да ни е по силите всяка година. Начинът не е да правим кампании в Интернет, а да поискаме от управниците ни да дадат за спасяване на животи това, което дават за гушите си. Не, не от това, което дават за други болни, а това за гушите си – другите болни също имат нужда от лечение!… Те очевидно няма да го направят без натиск. И който не поддържа този натиск, тъпче здравето на Дарина и на всички деца като нея.

Ето затова няма да подкрепя тази инициатива. Според мен тя може да успее (а може и да не успее) да спаси Дарина, но обрича хиляди деца напред във времето, като насочва вниманието ни настрани от истинското решение. И повтарям – децата заслужават живот, но родителите им, които не подкрепиха опитите МИЛИОНИ левове да бъдат насочени за лечение на болните от рак, заслужават да имат болни от рак деца. Защото в момента се радваме, че са събрани една десета от парите за Дарина – а тогава щяхме да смятаме за нормално всичките пари за Дарина, и за още десет пъти по десет деца като нея, да са налични без нужда от милосърдни инициативи, и лечението им да е започнало от първия ден.

И не само тази. Отсега нататък няма да подкрепям никоя инициатива за спасяване на отделно дете, поне не и докато последният лев за луксовете на политици-гьонсурати не започне да отива за лечението на болните деца. Ще подкрепям инициативи, които целят това пренасочване… Защото принципът “всеки се спасява поотделно” в този случай е лъжа. Няма такова нещо, и дори ако парите за Дарина бъдат събрани, това само ще е изключението, което потвърждава правилото. В този случай има принцип “всеки загива поотделно”, и принцип “всички се спасяваме с общи усилия”. Който не разбира това, работи за живота на Дарина, но в същото време против живота на хиляди деца, включително пак тя. Повтарям: ако се бяхме преборили тогава, сега Дарина щеше успешно да се възстановява от проведеното вече лечение, а родителите й и да не подозират, че е било възможно да трябва да вдигат света на главата си, да разчитат на милостта на другите, и с месеци да треперят, да се надяват, да се отчайват… А утре ще има нови, и нови Дарини. И може би между тях ще е вашето дете.

Ако позицията ми ви изглежда крайна, помислете си – дали не търсите начин да се оправдаете вътре в себе си? Когато човек го търси, много неща изглеждат различно. Милиони германци са се утешавали под Хитлер с “ама какво мога да направя за евреите?”, докато единици са правели каквото са могли. Милиони българи се самозалъгваха с “безнадеждно е да се бориш срещу бай Тошо”, или срещу Отоманската империя, докато единици го правеха, и умиваха незаслужено лицето на народа ни. Самооправданията винаги са най-лесни. И безполезни.

Много отвратителен ли съм за вас? Да, знам. Но знам и защо. Не е защото не се грижа за детенцето. А защото когато четете този запис, усещате своята вина, и срама си от нея. Мнозина лесно ще ми простят да не се погрижа за болното дете, но никога – че ги накарах да осъзнаят вината си. И ще ме нападат и клеветят където могат, и ще отричат вината си до края на света. С което и ще доказват колко следва да струва мнението им за тези, които не бягат от вината си, или пък са се опитали да се борят.

Защото просто казвам с думи реалното положение, и го показвам на тези, които се мъчат да не го видят. Много ще се опитат да изкарат мен людоед и антихуманист – но ще е, за да скрият от околните, и най-вече от себе си, че аз само осветявам какво те са сътворили с бездействието и неангажираността си.

Критики за позицията ми ще приема единствено от хората, дошли на онзи митинг, или на аналогично мероприятие. (И те няма да са прави, защото децата ги лекуват резултати, а не съжаление – но поне имат моралното право на своя позиция.) Останалите нямат право на глас – те са хората, заради които за стотици Дарини сега няма пари за лечение. (Не политиците – не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава.) Аз съм людоедът на думи, но те са людоедите на дело. Моите думи отразяват техните действия.

Не бийте приносителите на лоши вести. Мъдър принцип, който често забравяме.

Бийте причините за лошите вести. Така, че да се махнат – иначе e само преструвка, няма смисъл. А ако искате да разберете кои са причините, попитайте някой от причинителите. Повечето можем да видим някой от тях в огледалото.

Карам си колата по празниците, и се радвам. Колко красива можела да е София – когато е без софиянците.

Няма кой да ти се хвърли под колата. Шофьорите си отстъпват път един на друг. И пеша да си, пак всичко е някак човешко. Няма кой да те блъсне и напсува за извинение. Никой не бърза, всеки е спокоен и усмихнат. Сякаш съм отишъл на село, или в детството си. Сякаш отново сме станали хора.

Сякаш социал-дарвинистичният експеримент, в който се е превърнала София, е прекратен за момент. Вече улиците не са претъпкани с хора като токийското метро в час пик. Можеш да се разхождаш спокойно, да дишаш спокойно (с автомобилите е изчезнала и част от смога)… Изобщо, можеш да се чувстваш човек.

И преди съм писал, че подкупността на българския чиновник и глупостта и алчността на българския строител превръща градовете ни, или поне София, в негодни за живеене. Бас държа, че след десетилетие-две апартамент в центъра на София парадоксално ще струва по-малко от същия в центъра примерно на Варна, точно заради отвратителната гъстота на застрояването. И следствията й – невъзможността да дишаш от тъпканицата, да се придвижваш нормално, да използваш лек автомобил, да намериш градинка, в която да заведеш децата да играят. (Ако, разбира се, дотогава и с Варна не стане същото.)

Оглеждам се. Възрастна жена върви и влачи зад себе си на дълга дръжка парцал за миене на подове. В първия момент се учудвам – откъде го е купила днес? Внезапно парцалът започва да лае по някакъв минувач, и разбирам, че съм взел за дръжка опънатата каишка. И чак тогава си давам сметка, че идеята за влачене на парцал след себе си не ме е подразнила изобщо – държа се напълно търпимо.

Азбучна истина е, че това колко сме натъпкани и накарани да се настъпваме по мазолите влияе на взаимоотношенията ни. Друго е обаче да усетиш тази истина на практика.

Спомням си нещо, излязло в “зората на демокрацията” в две-три издания. Представляваше списък указания към отделите на ГРУ в “близката чужбина” (тоест, съветските разузнавачи в братските соц-страни… ако вярвате на уверенията, че не е имало такива, може да е време за посещение при лекаря), какви указания да дават и подкрепят на местните компартии. Указанията бяха от типа на: “Промишлените отпадъци следва да се изпускат направо в реките, а строителството на пречиствателни станции да се бави под измислени предлози, за да не може потенциален бунт да се снабдява лесно с вода.” Или: “Сигналите срещу корумпирани местни величия трябва да се дават на тези величия. После корумпираността им, и това как са постъпили с авторите на сигналите, може да се използва за държането им под контрол”. Или: “Всякакви стоки и услуги трябва да не достигат, и недостигът трябва да е на границата на поносимостта без бунт, за да могат хората да се конкурират помежду си за тях, и да се мразят един друг.”…

Публикувани бяха няколко десетки, може би стотина такива указания. Твърдеше се, че те са само около четвърт от пълния списък, намерен съвсем случайно недоунищожен поради едни или други обстоятелства. Един познат ме беше попитал: “Как мислиш – наистина ли има такъв списък, или е мистификация?” Отговорих му: “Реално такова ли беше положението навсякъде?” – “Да, ама искам да знам нарочно ли, или случайно е било навсякъде такова.” – “Има ли значение?”

И сега си мисля същото. Надали някой тайнствен овластен психопат си прави със софиянци експеримент по превръщането им в човешка сган и измет. Но след като положението и фактите са реално такива, има ли някакво значение? Толкова трудно ли беше да се приложи кое да е от десетките решения, които биха се справили с този проблем безболезнено?

И, най-вече, длъжен ли е някой да ни оправи нещата заради нас? Някой да ни излови корумпираните общинари, да ни просвети строителите, да ни сплаши политиците… да ни измете къщата и да ни измие чиниите. Сто на сто. Европейците, естествено. Те ще се хванат и ще почнат да ни притискат, от загриженост за нас. Нали? А пък дядо Коледа живее в Лапландия в специален Коледен резерват, и шейната му е с ядрени двигатели, за да може да насмогне в коледната нощ.

Е, поне се порадвах на София, каквато си струва да бъде. Поне за малко.

Хубаво. Присъединихме се към Европа. Как я виждаме ние – знаем си. Няма смисъл да го обсъждам. А как ни виждат те?

Eто тук можете да се запознаете с българската (и румънската) култура, съгласно ББС. Ако бях германец или англичанин, сигурно щях да се изприщя от този материал. И, като капак на всичко, не знам само на мен ли ми се струва – но описанието на румънската култура звучи направо европейски на фона на описанието на българската култура…

А най-тъжното е, че всичко до последната дума е вярно. Даже е доста меко написано. Добре, че само ние си знаем що за стока са и Азис, и Слави Трифонов, и Биг Брадър, и Сървайвър-БГ. Ако и европейците го разберяха, щяхме да завладеем Европа без нито един изстрел – всичкото й население щеше дружно да емигрира в Парагвай, или Камбоджа, или Западна Сахара. Или в Централна, или в Антарктида. Където и да е, само да е сигурно, че ние няма скоро да дойдем там.

Това описание на очакванията на новите европейци е дори още по-културно. Направо да се смаеш колко меки думи и форми са подбирали, за да опишат поне частичка от реалното положение у нас. Истината за него е, че ако Бай Ганьо с дисагите и мускалите види посетителите на въпросните кафета, сигурно ще се засрами. А пък ако види какво правят политиците ни, ще се почувства сложен в малко джобче. Само в правенето на избори още не са го настигнали. Просто не е имало нужда – българинът така свято вярва на идиотски лъжи, че излиза по-евтино да му обясниш как от небето ще завалят сладкиши и пари, отколкото да наемеш отрепки да го пребият. (Не че във второто също не задминаха бай Ганя, ама поне го правят извън избори.)

(Въпроса защо у нас цъфтят предимно най-просташките видове чалга, и изборите ги печелят най-безсрамните лъжци, съм го дискутирал вече достатъчно. Не искам да се повтарям.)

Оправянето на ситуацията според мен свърши – лостовете, с които ЕС натискаше нашите политици да си размърдат най-важите части от тялото, рязко намаляха. Оттук нататък българите ще гласуват с краката си, за радост на политиците, които пък ще разпродават изоставеното на който даде някоя стотинка. Нищо тревожно или лошо. Винаги е радостно, когато един народ получава каквото заслужава. Така е редно и справедливо.

На теория нещата биха могли да бъдат другояче. Досега възможността за производство у нас биваше унищожавана от подценените китайски и турски стоки, и митата върху нашите за внос в ЕС. Сега мита ще има върху вноса на китайски и турски стоки, а за нашите в ЕС – не, тоест би трябвало да има надежда производството тук да получи глътка въздух. Но си мисля, че вече сме станали такива експерти в унищожаването на всичко свястно у нас, че ще намерим начин да провалим и това. Ще е много трудно, защото българинът е жилав и изобретателен – но и политиците му са българи, а да рушиш все пак е по-лесно, отколкото да градиш. Така че съм песимист.

За заключение ще си позволя най-страшното престъпление днес – да наруша авторски права, купени от корпорация. Ще цитирам Елин Пелин, заради правата на който книгоиздателска къща “Труд” чрез връзки с НСБОП затвори сайта на слепите потребители:

“Честито ти чохено контошче!
Ще го носиш ти на гладно сърце…”

(“Чохено контошче”)

Дано не съм прав. Много ми се иска да не съм. Но това да не съм зависи от нас всички – тоест, боя се, че нещата са предрешени.

Със сигурност обаче няма да спра да се боря. Вече не съм млад – а старата гвардия умира, но не се предава.

Този сън всъщност беше просто един стар и брадат виц, ама “добре изсънуван”. 🙂 Направо като на филм. Не знам дали ще успея да предам атмосферата му. Дано, защото си струваше.

На някакъв скъперник беше умряла жена му, и той, за да свърши работата накуп и да икономиса някоя пара, поръча да изчукат на паметника и неговото име. Тъй де, вече е на бая години. Речено-сторено – ама на края на погребението някакъв негов прител му обърна внимание, че са написали името му с досадна грешка.

Отиде скъперникът и вдигна скандал. Попитаха го – като си взимаше паметника, не видя ли, та да каже навреме? Той продължи със скандала, и накрая му казаха да докара паметника, да му го оправят. Да, но паметникът вече циментиран!… Да идат на място да му го оправят му искаха бая пари – и той реши да си го оправи сам.

Това добре – ама как? В гробището по цял ден все има по някой, и ще го видят. А него вече го гони параноята, че всички ще му се смеят… Помисли малко, и скрои пъклен план. Една седмица обикаля по кръчмите и пуска слухове как в гробищата нощем някакъв жив мъртвец дебнел хората, подмамвал ги, пиел им кръвта… На края на седмицата целият град вече трепереше, хората се бояха да замръкнат, на къщите покрай гробището цената им падна тройно. И нашият човек реши – часът му е дошъл.

Удари няколко здрави гълтока (него не го е страх, ама навън студено), и с чук, длето и фенер отиде в гробищата посред нощ. Чука, прави, струва – оправи грешката. И таман се обърна с гръб към плочата – пред него стоят двама, бели като платно, и гък още не могат да кажат.

– Вие кво търсите тука, бе?!

– Ъъъ… ммм… абе, господине… така и така… ние такова, днес взехме заплата, и като понаправихме главите, решихме да видим кой е по-куражлия. И такова, кой ще се уплаши от живия мъртвец… Като ви чухме да чукате, напълнихме гащите и двамата, затова така смърди. Добре че се изправихте, да видим, че на жив приличате, то на тая светлина е трудно да се каже, ама…

– Вие какво, на умрял ли искате да приличам?! “Като че ли”! Тая днешна младеж капка възпитание няма! – Гълтоците вече бяха поразвързали емоциите на скъперника, и той оперен, нахъсан, още малко и ще ги ступа.

– А ще ме прощавате, господине, ама пък вие що търсите в гробището посред нощ? Че и паметник повреждате, гледаме…

– Няма такова нещо! Не го повреждам!

– Как да не го повреждате?

– Оправям го! Тези идиоти са ми написали името погрешно!…

По случай тази Нова година получих поне петдесетина новогодишни SMS-а от приятели.

Лошото е, че преди месец телефонът ми беше на ремонт, и “майсторите” му затриха указателя. И сега поне към 40 от тези SMS-и са от телефони, които не зная чии са.

Искам да кажа на всички – благодаря ви! Благодаря за чудесните пожелания, за добрите думи, е най-вече че се сетихте за мен! Защото аз, затрупан в глупостите на ежедневието, не се сетих да пратя специално на почти никого. Дадохте ми това, което не заслужавам.

Може да се каже по въпроса колкото щете. Но предпочитам едно искрено “благодаря” – то тежи повече от всички учтивости на света, казани заради етикета.

Бъдете щастливи!

От 30 декември до 3 януари сайтът ми беше в новогодишна отпуска.

Ако питате защо – по много причини.

Като начало, изтрезняваше от новогодишния запой. (Не знам какво е пил, питайте него. Не съм присъствал.)

После, цяла година е карал без отпуска – полага му се по празниците. Колко от вас са работили тая Нова година? Аааа…

После, собственикът му също не беше на линия, че да го вкара в път. И проявяваше благодушо разбиране към всички запили.

Също, той вече е европейски сайт, ако не знаете. Пък в Европа има строго трудово законодателство, извънредни плащания за работа по празниците, и т.н. Нещата вече не са каквото са, пардон, каквито бяха!

И изобщо, такива ми ти работи. Вие сайта ми уважавате ли го? Ааааа!…

… Добре де, сериозно: забравих да си платя домейна, и на 30 декември изтекъл. И понеже ползвам за неймсървър на офиса един от неймсървърите на фирмата ми, аз си го виждам, и не се сещам, че за другите го няма. Както вече сте установили, нищо невъзвратимо. 🙂

Ако идвате тук възмутени от съобщението в portal.bg: шегата е моя. (Съобщаването, че сайтът ми е изчезнал, е дело на Вени Марковски, но шегите за напиването са моя идея, и по моя настоятелна молба.)

Та – честита ви Нова година на всички! Бъдете живи, здрави и щастливи – и тази, и още много други години! 🙂

Един днешен разговор с Пейо ме наведе на тези мисли.

Като начало, аз лично си мисля, че този “Саддам”, който виждаме, е някой от двойниците му. И че американците са се договорили с него, и че ще бъде тайно освободен. (Неведнъж съм виждал на документални филми перфектната усмивка на Саддам, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак. А при видеозаписа на медицинския преглед на хванатия “Саддам”, и на няколко от съда, добре се виждат редките му и криви зъби. Захапката на човек не може да се промени толкова за година, две или три, каквото и да става – питайте зъболекаря си, ако ме ми вярвате. Формата на ушите също е различна, линията на горния ръб на челото – също…)

Но не това е въпросът. Да допуснем, че е истинският Саддам, и го чака истинска екзекуция. Защото публично обявеното е, което създава прецедентите – а прецедентите създават бъдещето ни. Редно ли е да го осъдим на смърт?

Не зная точно колко човешки животи лежат на съвестта на Саддам. Вероятно стотици хиляди. Оправдана ли е за подобен убиец присъдата доживотен затвор?… Познавам и кюрд, чието семейство е загинало при газова атака срещу родния му град. Той смята, че Саддам не бива да бъде бесен, а да бъде кълцан бавно на парченца. И не ми е трудно да го разбера. Моето семейство не е пострадало, но трябва да съм пън, за да не усетя болката на този човек.

Въпреки това обаче, си мисля, че действията на Саддам показват облика на Саддам, а нашата присъда срещу него показва нашия облик. В момента, в който го осъждаме на смърт, ние също сме убийци. Оттам нататък, всички оправдания с това какво чудовище бил той, са само оправдания. Да, той е чудовище! Но искаме ли да бъдем убийци ние?!

Много смятаме, че трябва да има страшни присъди, за да се плашат бъдещите престъпници – писнало ни е престъпниците да ни се подиграват. Но психолозите са доказвали стотици пъти, че плаши бъдещите престъпници не тежестта на присъдата, а нейната неотвратимост. Типичният български престъпник се подиграва на честните граждани не защото 10 или 20 години са малка присъда, а защото знае, че няма да лежи нито ден, че неголям рушвет му решава проблема. Ако знаеше, че ще лежи дори само 5 години, но нищо на света не може да го спаси от затвора, нямаше да се подиграва. И надали щеше да е престъпник.

Същото е и с всеки бъдещ Саддам. Готов е да мине през планини от трупове, защото вярва, че ще живее като жив бог до края на живота си – или, че ако го свалят от принебесния му трон, този край ще дойде бързо и лесно. Ако обаче знае, че ще завърши живота си след дълги години в килия, гарантирано като самата смърт, няма да е толкова безскрупулен.

И друго, още по-важно. Има разлика между Великия Диктатор, и налудничавия брадат чичко, управлявал Ирак. Или пък сипаничавия параноик с изсъхнала ръка и лула, или митомана с мустачки ала Чаплин, униформа и Железен кръст… Списъкът тела, които Диктаторът е носил през вековете, е дълъг. Имената им нямат значение – останали са в историята единствено със злото, което ги е владяло.

Дали Великият Диктатор е някакво древно свръхестествено зло, което се преселва от тяло в тяло, зомбира хората и овладява умовете им? Някакъв метафизичен Толкинов Пръстен на Всевластието, или Похитител на тела? Не вярвам в подобни теории. Но щом страстта към власт на всяка цена овладява нови и нови хора, и сътворява такива грандиозни злини, има ли значение дали го прави метафизичен зъл ум, или просто тенденция и вяра, подобна на Дядо Коледа, но изпълнена със зло?… Затова и съм склонен да я обознача с име, да я разглеждам като “личност”, и да й издам своята присъда.

Към чичкото сме длъжни да се отнесем цивилизовано. Не заради него, той надали го заслужава. Заради себе си. За да завещаем достойно минало на децата си… Великият Диктатор обаче няма право на живот. Той трябва да умре. И на него и бесене, и кълцане на парченца са му малко… Но как да накълцаш на парченца една идея?

С ножа, наречен цивилизованост. В момента, в който обесим Саддам, Великият Диктатор прошепва в умовете на милионите: “Победителите съдят, победителите пишат историята, победителите се изкарват добри. Бъди победител! Без значение на средствата – погледни какво става!” И изправя исполински ръст, получил хиляди нови тела вместо умъртвеното. Като хищна морска звезда, която пазителят на рифовете накълцва на парченца и изхвърля в морето с чувство за изпълнен дълг, без да се замисли, че от всяко парченце ще порасте цяла…

Друго е, когато затворим Саддам доживот. Тогава, и само тогава можем да кажем: “Добри сме не защото сме по-силните – по-силни сме, защото сме добрите. Добри сме, защото няма да убием дори изрод като него – смъртта му няма да върне ничий живот. Нека не бъдем убийци, нека не сме като него, каквото и да е заслужил той. Нека ние бъдем хора.” Тогава шепотът на Великия Диктатор в умовете ни губи сила, и го чуват все по-малко потенциални бъдещи негови тела. Тогава е, когато сечем парченца от него, когато го придърпваме по-близо до неговото бесило.

Да съм честен – не зная дали доживотната присъда е по-милостива от смъртта. Споменах по-горе – всички Велики Диктатори се надяват, че свалят ли ги, ще получат бърза смърт, а не дълъг живот в килия. Страшното е миг след миг, час след час, ден след ден, дълги години да гниеш в килията, да си припомняш как славно си властвал над всичко и всеки. И, ако тъмничарите са особено садистични, да гледаш по телевизора, който са ти дали, как тъпканите от теб се възраждат, и живеят щастливо и свободно, и земята процъфтява под ръцете им. Докато ти дишаш смрадта на кофата до теб, и ще я дишаш до края си… Но поне на книга затворът се води по-цивилизован. Затова предпочитам него.

Но това е наказанието на чичкото, на поредното тяло на Великия Диктатор. Самият Диктатор заслужава друго, по-страшно наказание, което можем да му дадем всички ние – и то е истината.

Истината за това, че чичкото е бил просто дребен психопат, станал Велик Диктатор не с умения и могъщество, а с късмет и използване на низкото и долното в някои хора и страха на други. Че се е изкатерил до върха не по свои гениални способности, а по чернилката и мръсотията вътре в нас. Че всъщност е най-обикновен дребен боклук, който е безсмислено да остане в историята само заради късмета си…

Това е истината, която показва истинското лице на поредния чичко – обикновен дребен психопат. И истинското лице на Великия Диктатор – концентрирана душевна утайка, която без недостатъците на околните би останала завинаги в канавката.

А пътем показва и на нас може би най-важния урок – на каква почва дребните психопати стават Велики Диктатори. Че тази почва е вътре в нас, във всекиго – включително в мен, който пиша тези редове. И че истинският начин да няма нов Саддам е аз да изчистя своята чернилка от себе си.

Казано на български – защита на съдържание. (Мултимедийно. Срещу пиратство.)

Ето един много подробен и много обективен анализ на проблема (както го “решава” Windows Vista) и последствията му.

За който не познава Питър Гутман: човекът работи в областта на сигурността на данните, компресията на данни и производителността на системи от повече от 20 години. Малко от нас са толкова стари, че да си спомнят неговия изключителен за времето си архиватор HPACK. 🙂

Както и да е. Линка – от мен, изводите – от вас.