Grigor Gatchev - A Weblog

Днес се навършват 2 месеца от обявяването на уикито БГ-Фантастика. Тоест – повод за равносметка.

Няма да скрия – изненадан съм. Да не кажа смаян.

Когато го започнах, бях убеден, че ще съм основният, вероятно дори единствен редактор в него. Че я ще му се събира по 1 нова статия на ден, я не, и че няма да стане истински полезно за интересуващите се от българската фантастика преди да минат поне 2 години, и то да стигне 500 статии. Няма как – темата “фантастика от български автори” е една от най-тесните, които човек въобще може да сложи на уики. Но понякога човекът действа импулсивно – или стената, или главата. И тръгва на сражение с вятърните мелници и изобщо с целия свят. И не след много време, за свое смайване и дори ужас, се вижда заобиколен от армия съратници – и печели сражението.

В момента, в който пиша този запис, в уикито има 534 статии. През последния месец се събират средно по над 10 нови на ден; в делничните дни по по-малко, но през уикендите, когато авторите имат повече време, се изсипва порой. Създал се е екип от десетина постоянни редактори, които правят чудеса с енергията, желанието и познанията си. А може би най-вече с ентусиазма си. И от време на време се присъединява и по още някой.

Такъв поток нова информация дневно не бях предвидил. Натоварването си покрай нея – също. Много от редакторите имат изключителни познания във фантастиката, но нямат много опит с уики-форматирането; доста бързо ми се наложи да изоставя писането на нови неща, за да мога да насмогвам с очовечаването на приносите на другите. Ако не беше помощта на Intery (която от няколко дни вече е и първият избран чрез гласуване администратор на БГ-Фантастика), щях вече и да не насмогвам. Дори така пиша тук доста по-рядко, а писането на разкази остана в по-добрите времена… Но редакторите малко по малко стават все по-умели в оформянето на статиите си, така че се надявам отново да почне да ми остава по повече време. 🙂

Добре де, стига съм хленчил. Трябва да се радвам, след като чадото на ентусиазма ми се оказа осиновено от толкова родители, и расте така юнашки. Не бих се учудил, ако БГ-Фантастика е второто по активност българско уики след Уикипедия-БГ. Ако нещата продължават така, не е трудно да се сметне колко статии ще има тук към края на годината.

А колко статии принципно може да захрани като тема фантастиката от български автори? Съмнявам се да е реалистично да се напишат повече от пет хиляди. Ако върви все така, следващата година това число ще бъде достигнато. Тогава?…

Едната насока вероятно ще е да се премине към описване на цялата фантастика, издадена на български. Ако се тръгне натам, ще съм категоричен поддръжник да се описват само изданията, а не и произведенията и цялата парафералия около тях. Иначе ще създадем уики за световната фантастика. На български. И ще ни трябват спешно още няколко хиляди редактори, ако искаме да се справим със задачата в обозримо време.

Друга възможна посока е да започне качване направо на произведения, чиито авторски права го позволяват. Май нещата направо напират натам – вече доста автори и художници подхващат темата и предлагат произведенията си, без дори да съм отворил дума. Истински, класни автори, и майстори художници – не тепърва пробиващи графомани и бездарници. Съмнявам се Джимбо Уелс да е бил толкова смаян от успеха на Уикипедия, колкото аз от това развитие на нещата. Винаги съм се надявал, че с достатъчно молене и врънкане някои автори ще се съгласят да публикуват отделни творби под свободен лиценз. И съм се мислел за оптимист. А сега авторите ме гонят да приема творбите им, свободни за всекиго! Господи…

И – което е най-странното – някои искат да публикуват само рекламни откъси, но много повече са тези, които искрено и спокойно предлагат цели творби, без ограничения, просто за да ги четат хората и да са щастливи. Казвал съм на не един от тях: “Ти така си подяждаш хляба. Ще научиш всички да чакат наготово от БГ-Фантастика, и никой да не плаща труда ти, няма да можеш да живееш от него.” Отговорът винаги е бил някакъв вариант на: “Ще намеря как да живея от него, или от какво друго. Искам творбите ми да стигнат до хората, и да ги радват – това ме прави по-щастлив от парите.”…

Един мъдър писател беше казал: “Ако можеш – не пиши! Истинският талант е, който не може да не пише.” Прав е – истинският творец не може да не твори. Но е спрял точно крачка преди да разбере (а може би преди само да каже) нещо по-важно.

И то е, че истинският човек не може да не дава. Не може да се откаже да носи щастие, да прави околните радостни, да им дава опора и помощ според силите си. В предишен запис бях споменал – ако теолог ме попита защо Бог е сътворил света, бих му отговорил, че сигурно не е можел да не твори.

Мисля, че с БГ-Фантастика стана точно това – събраха се хора, които не могат да не я сътворят. Всеки от тях правил доскоро свои любителски библиографии, или мечтал да прави, или да помага, или каквото и да е, само да може да даде излаз на желанието да сътворява, ако ще това да значи просто да оправя правописни грешки!… Събраха се, намериха се, и сигурно няма лесно да оставят сътвореното от труда им чадо да умре недоносено, недорасло, незапочнало да е от полза за хората.

Мислех, че започвам просто любителски, ентусиастки експеримент – а той отвори пред мен врата на мъдростта. Нищо особено не е, няколко откачалки каталогизират и описват разни дивотии… Но погледаш ли нещата внимателно, осъзнаеш ли какво всъщност става пред очите ти, разбираш – пред теб е екип творци в действие. Събрани и напаснати от необяснимата магия, наречена сътворение. От онова, безкористното, най-истинското, което правиш не за пари, награди или похвали, а защото не можеш иначе. Вече не сенки в мрака, а факли. А превърнеш ли се във факла, нищо не може да те накара да станеш обратно сянка – и да си щастлив така.

… За мен това е истинската равносметка на проекта дотук. Че успях да осъзная урока, който участниците в него ми преподадоха, може би дори без да го разбират. Урокът за величието на ентусиазма, за триумфа на сътворението, за това, че благородство, безкористност, творчество и човечност са едно.

Благодаря ви!

Обсъдих вече, че доверието е вид валута, и то много универсален и могъщ вид. Сега да видим най-основни неща за механизмите му.

Както и повечето други неща, “валутата доверие” е изпробвана най-напред във фантастиката. И докато фантастиката често е смехотворно далече от техническите реалности на откритията, които описва, доста често е стряскащо близо до социалните реалности. А те са, което ни интересува – така че си струва да се погледнат “фантастичните” примери.

Най-първият пример за авторитета като валута, за който се сещам, е описан в “Лунният молец” на Джак Ванс. Разказ за свят, където хората носят маски. Нужните неща се получават според авторитета на маската, която носиш – а той се защищава с постъпки, държание, социални умения, и т. н. Нищо непознато – и в реалния свят авторитетът се защитава със същото, а той основно определя какво плащане можеш да си изкрънкаш… Като цяло, моделът е икономически достоверен за консервативно, улегнало и сравнително задоволено общество; принципно би могъл да бъде търпима икономическа база за реално съществуващо общество. Под въпрос е обаче доколко това общество ще е способно да се самостабилизира при сътресения.

Друг модел е развит от Кори Доктороу в “Down and Out of the Magic Kingdom”. Там авторитетът се определя чрез мненията на хората, събирани от чипове, вживени в мозъците им. На пръв поглед много по хай-тек и достоверен от модела на Джак Ванс, този модел ми се струва по-слаб: Доктороу не е взел предвид глобализиращия ефект на електронната обработка, и съчетанието му с групово-йерархичната социалност на хората. Казано на български: когато някой направи нещо много известно, всички ще мислят добре за него, но простичките и нужни неща много често ще остават незабелязани, или забелязани само от незначителен с теснотата си кръг хора. В неговото общество вероятно знаменитостите ще получават свръх заслуженото, докато “кротичките мравчици” ще карат предимно на благотворителни подаяния; това с времето може да доведе до вълнения, и да дестабилизира обществото. Моделът от “Лунният молец” не е глобализиран, и е по-защитен от тази опасност.

“Манеки неко” на Брюс Стърлинг е великолепно изпипан като разказ, но моделът му на зараждаща се “подаръчна икономика”, базирана на авторитета и признанието на всеки, е смехотворен за мен. За да работи, са необходими като минимум безпристрастни компютърни свръхинтелекти, “богове от машината”. Създаването им е принципно възможно, но ще са точката на уязвимост на цялата икономика: успешна атака срещу тях би унищожила икономиката на това общество, и най-вероятно и самото него като резултат. А като се има предвид какви облаги може да донесе такава атака, тя би била изключително примамлива за който има шансове да я проведе… Затова този модел засега не ми се вижда достатъчно сериозен, за да си струва обсъждането. Може би доизчистването му би променило нещата.

Някаква работа по модели се прави полу-сериозно и сега. The Bitchun Project e опит да се направи нещо реално, базирано на “валутата” от романа на Кори Доктороу. Не съм забелязал обаче някой опит да е постигнал какъвто и да било успех. Което ме кара да се пробвам да постигна свой собствен неуспех в областта. 😉

Когато се опитам да измисля някакъв правдоподобен и работещ модел на доверието като валута, се появява горе-долу следното:

Още сега се сблъскваме с проблема за качеството на стоките, които купуваме. Често се казва, че “добрата програма” и “лошата програма” (с некачествени вътрешни механизми, скрити троянски коне, и т.н.) могат да изглеждат еднакво лъскави външно. Точно същото обаче често важи за каквото и да е – перални, автомобили, жилища, зеленчуци, дрехи… Дори ако някой е добър специалист, и с лекота разпознава, че тези моркови са претъпкани с нитрати, или пръскани със стимуланти, за да изглеждат прилично, колко от нас умеят да го преценят?… Със специализирането ни в дадени области, и излизането на други области извън сферата на познанието ни, ние се оказваме в свят, където няма как да разберем какво получаваме, поне не и преди първо да го платим. (Сещам се за принципа на Кларк: “Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия”, главно поради неразбираемостта си – но той е съвсем друга тема.)

За да се справим с проблема, възникват разни потребителски организации, вестници, сайтове и т. н. А с тях – и въпросът доколко можем да разчитаме на мненията им. Положителните рецензии за стоките на производителя А, и отрицателните за тези на Б, дали не ги пише нает служител на А, или платен клакьор? Или откачалка с лични проблеми с Б?… Искаме колкото се може повече хора да дават мненията си, за да се събира повече и по-точна информация, но как да се опазим от (анти)рекламите?

Тук роля играе делегирането на авторитет. Един примерен начин за него (уви, не винаги приложим) е използване на информационни технологии – например системата за делегиране на доверие чрез подписване на публични ключове. Сигурно има и по-достъпни за средния потребител, на същия принцип – примерно поръчителстване, и т.н. Информационни средства (примерно уебсайт), базирани на проверки на делегирането на доверие, и на отразяване на нивото на доверие към автора на дадена преценка, биха могли да са много полезни, и да поддържат прилично ниво на достоверност. (Не перфектно – съвършени неща няма – но все пак приемливо.) Още по-фино би могло да бъде поддържането на различни нива на авторитет за един източник в различни области – аз може да съм перфектен компютърен специалист, но колко добър съм в гледането на картофи?…

На точно същата база може да се реализира и система за оценяване на авторитета съгласно приносите и “разносите” 😉 на човека. Допринасяш – облагодетелстваните повишават оценката си за авторитета ти. Взимаш – далите ти намаляват своята. Положителни оценки – благодетел си. Отрицателни – тунеядец си.

Възможно е оценките на различни хора да тежат различно. Най-грубо начало би било оценката на тези с по-висок авторитет да тежи повече (подобно на консервативните избирателни закони, които дават избирателни права само на богатите, образованите и/или известните). По-съвършен може да е механизъм, който преценява доколко оценката на индивида съвпада или не противоречи с оценката на други индивиди, и изключва крайните мнения, или намалява теглото им в сумата, и т.н. Още по-добър би бил механизъм, който поддържа групово-йерархични модели – при него селският обущар, с отличен рейтинг в селото си, би могъл да отиде в града, където никой не го е чувал, но все пак да ползва авторитета на селото си като база, и своя в него като открояване.

… Добре де, отплеснах се. Идеята беше, че е възможно да се създават механизми, чрез които авторитетът и произтичащото от него доверие да се използват като валута. И че ако тези механизми са дори приблизително толкова добри, колкото механизмите за използване на пари, те имат всички шансове да станат широко използвани – доверието е много удобна валута.

– Привет, колеги. Събрах ви да ви кажа една радостна вест. Ръководството на фирмата въвежда нови стимули за подобряване на работата във фирмата!

– Шефе, а знаеш ли какво значи “стимул”? И откъде иде?

– От английски?

– От латински, шефе.

– И какво значи?

– Остен… Сори, шефе, прекъснах те. Та, какво за новите радостни стимули, които въвежда ръководството?…

Този запис би трябвало да започне с въведение от около петстотин страници теория на валутите и финансите. Ще ги прегазя в два-три абзаца, и ще продължа от средата на никъдето.

Валута (разменна единица) може да бъде всяко нещо, което или има пряка потребителска стойност (първична валута), или може да бъде разменено срещу нещо с такава (вторична валута). Парите са много удобни, но не са задължителни – както кило домати струва един лев, така един лев струва кило домати; на теория би могло да се разплащаме в домати.

Парите са добри заради универсалността и удобството си, но все пак са вторична валута. Ако има първична валута със същата универсалност и удобство, тя ще е по-важна. Също така, парите покриват един аспект на размяната – а има и други аспекти, където биха могли да оперират (и оперират) други валути, които могат да са по-важни. Нека огледаме един от тях.

По какво решаваме дали ще сключим една сделка, и с кого ще я сключим? Икономистът веднага отговаря – по това колко ни е изгодна, по съотношението цена към качество. Но това е малко опростен подход. Той не отчита няколко важни неща.

Ще сключим ли твърде рискована сделка, дори ако цената изглежда изгодна? Ще участваме ли във финансова пирамида, дори ако обещава 35% месечна лихва? Аз лично не бих го направил. Условията изглеждат изключително изгодни, но нямам доверието в контрагента да ми достави обещаното.

Или ако ми предлагат два автомобила с еднаква цена и характеристики, но единият е BMW, а другият – напълно неизвестна марка от третия свят, бих предпочел BMW. Бих очаквал тяхната кола да е много по-здрава и трайна. (А и, честно казано, бих им вярвал повече, че описаното като параметри на колата е истина.)

Още примери – колкото щете, но няма смисъл. Очевидно е, че ключът към една сделка – а сделките са в основата на икономиката – е дори не толкова изгодната цена, колкото доверието в контрагента. Авторитетът му в твоите очи е валутата, която “купува” желанието ти да работиш с него. Колкото повече е авторитетът на контрагента, толкова повече си съгласен да му платиш в сделката.

Доколко авторитетът определя цената? Изцяло. Аз съм съгласен да платя на контрагента си не според качествата, които той приписва на стоката си, а според качествата, които аз вярвам, че тя има. Ако той не се съгласи с моята преценка, или не намери начин да повдигне авторитета си до ниво, при което бих му дал исканата от него цена, сделка просто няма да има.

(Точно същото важи и при продажба. Ако не съм убеден, че купувачът ще ми плати цената, или той иска да ми я плати в някаква рискова валута, аз ще завиша цената, съобразно спада в преценката ми на неговия авторитет. Ако примерно преводът на парите не е гарантиран, и клиентът е в юрисдикция, под която не мога да си ги прибера чрез съд или другояче, ще откажа да сключа сделка с него.)

Съответно, контрагентите търсят начини да повишат авторитета си, за да получат по-добра цена. Дават гаранция на стоката си, или пращат безплатни, качествени мостри от нея; сертифицират се по програми за качество; взимат референции от някой, на когото бихме вярвали. Или пък използват банкови механизми, които гарантират, че те ще извършат плащането… Средствата са много и разнообразни, целта – една: повишаването на авторитета им като контрагент.

В момента на сключване на сделката ние всъщност плащаме не получаваната стока, а авторитета на контрагента си. Стоката впоследствие може да промени този авторитет, и да повлияе на цената при бъдеща сделка. Но сегашната сделка винаги е пари срещу авторитет – или, още по-точно, авторитет срещу авторитет.

С други думи – авторитетът е вид валута, точно както доматите. Но за разлика от тях, той е универсална валута. Всъщност, той е може би най-универсалната валута, която има как да съществува. Има страни, в които не се работи и с най-разпространените световни валути – но страна, в която механизмът на авторитета не работи, няма.

Авторитетът покрива повече диапазон от парите и във времето. Парите са изобретение на няколко хиляди години, но механизмът на авторитета работи откакто има дори най-примитивна търговия. Също, особено съвременни общества като това на свободния софтуер са базирани на него – “стоките” там са общодостъпни, и хората или организациите се оценяват единствено по авторитет.

Тясно погледнато, авторитетът не се яде. Но по-широко погледнато, авторитетът е и гаранцията, че ще бъдеш нахранен. Било че ще получиш обещаната стока (или пари), с обещаното качество, било дори просто че ако закъсаш, другата страна ще се погрижи за теб. Така че авторитетът има универсалността на парите – просто механизмите за контролирането му не са така добре развити, както са тези за парите.

Дори така, икономически зони с огромен оборот често са изградени предимно на авторитет – примерно класическата якудза. Отиваш при тях с проблем – те ти го решават, ако проблемът не е много над твоя авторитет по начало. Не ти искат нищо. Но когато пък те после дойдат за услуга, трябва да я направиш (влязъл си в дълг – трябва да го платиш). Парите там са… хм, презряно средство, до което се прибягва в краен случай.

В сравнение с парите, авторитетът има някои особени качества, предимства или недостатъци в зависимост от гледната точка:

• Обвързан е с ценностната система и моралните стойности по-тясно от парите. Процентът на хората, които не са заслужили авторитета, който имат, е доста по-малък от процента на хората, които не са заслужили парите, които имат.
• По-трудно се търгува, и е по-тясно обвързан със създателя си. Трудно е да прехвърлите авторитета си на друг, независимо от причината. Не можете да го продадете, или предадете по наследство…

Особеното в тези качества е, че силата на изявяването им зависи от средата. И тук идва връзката с предишните ми записи – за хакерите и потребителите. В система от потребители авторитетът се държи твърде подобно на парите – той лесно се продава, прехвърля, и връзката му с моралната и ценностната системи е колкото връзката на парите с тях. В система от хакери разликата е много по-силно изявена: те разчитат не на чужди, а на свои преценки, и подбират източниците си на доверие. При тях авторитетът е силно обвързан с ценностната система, и труден за търгуване.

В предишен запис споменах, че пазарните стратегии на продавач на пазар на потребители, и на продавач на пазар на хакери, са различни. Продавачът на пазар на потребители има изгода да инвестира в купуване на авторитет – например в създаване и разпространение на умели социално-инженерни реклами. Този подход му излиза по-евтин, отколкото да създава авторитет… Продавачът на пазар на хакери има изгода да инвестира в създаване на авторитет (да го купува на този пазар му излиза по-скъпо) – например да подобрява реалното качество на продуктите си.

(Не мога да се сдържа да не отбележа, че по този начин различните типове консуматори получават всеки каквото заслужава.)

Реално, пазар на авторитета съществува не от вчера – и противно на първата идея, този пазар далеч не винаги работи по неморални начини. Много банки например предлагат като услуга да гарантират пред доставчик плащане от страна на клиент (те пък вече си преценяват дали имат доверие на клиента, или ще му поискат парите предварително) – по този начин те позволяват на клиента да си купи от техния авторитет за пред доставчика. Или пък търговската верига Х въвежда качествен контрол на стоките в магазините си, като по този начин позволява на производители, които я снабдяват, да си купят от нейния авторитет пред клиента (и междувременно създават този авторитет)…

Истинският пазар на авторитета обаче вероятно тепърва ще търпи развитие. Но за това ще пиша някой друг път.

И аз доскоро не знаех по какво може човек да намери сайта ми. След малко преглед на статистики обаче си съставих представата. Да я споделя ли?

Като изключим търсене по името ми, сайтът е неочаквано популярен сред търсещите информация за велосипеди “Драг”. (Преди към две години, в самото му начало, бях писал един запис със съвети за велосипедисти – последният коментар под него е отпреди само няколко дни…)

Едно до друго се мъдрят търсения по “Има ли бог”, и по “количка за сервиране”. Първото дължа на записите на тема има ли дядо Коледа, второто – на описанието на поредната Таласъмия, и на отношението на Любомир Николов към жълтите медии. Иначе, съседството на двете е весело. Навява ми разни аналогии…

Малко по-надолу срещам “linux torwalds blog”. Ей богу (има ли бог?), не знаех, че Линус има блог – още повече пък да съм писал за него. Срам!… А още малко надолу – “КРАВИТЕ ПРИ КОМУНИЗМА”. Чудя се кой ли е търсил това?! Може би някоя… хм… госпожица, която живее при капитализма?

Едни до други се мъдрят “Явор Колев”, “автостъкла”, “бабуин” и “борхес” (последното – с малка буква). Какъв поразяващ размах на интересите… Пак добре, де. Вчера, докато зареждах колата, някакъв момък енергично обясняваше на събеседника си: “Мама му да е*а, и аз съм тъп, ма тия трите са вдлъбнати!”. Не останах да изчакам да чуя кои са трите – не се нуждаех от друга подсказка. А вие?… Та, по-добре такива интереси, отколкото никакви.

За миналия месец класацията се води от “www.slovoto.bg” (честито на Иван Богданов, и дано всеки път води тази класация на повече места!), и от “народни танци” (пак лошо няма). Между тях и “взаимоотношенията на хората на Коледа” пък са се наврели “порнофилми”. По-надолу са в една компания Васил Левски, Висоцки и Явор Джонев. И аз да бях при тях, кашата надали щеше да е по-голяма… Малко настрани пък е Светлана Комогорова – защо не се е присъединила към компанията, питайте нея. Циркът завършва с “emule сървъри” – предполагам, че има нещо общо с Явор Джонев или Явор Колев, ама какво ли?…

За декември са били от особен интерес Валя Балканска (защо ли само тогава?), Дядо Коледа, пак народните танци, и… “хакер ли си”. “Keylogger” е в компанията на “kompyutri” (така е, като се примирява човек с шльокавицата) . А за ноември са се сблъскали “Бойко Борисов” и “антиглобализъм”. За октомври пък Добри Джуров се е намъкнал под Станислав Лем. Капакът обаче е “СЕКС с НЕГРИ”. Ъ?!…

Мерси. Не ща да чета повече. Кой знае какво още може да науча за това по какво ме намират хората…

Днес си дадох сметка, че вече от 4 месеца съм се амбицирал най-сетне да довърша този разказ, а все нямам време да го работя. И че ми е писнало да открадвам по минута-две, за да го прегледам за някоя забравена правописна грешка или несполучлив израз… Обявих го за завършен (докато не ми хрумне обратното), и го публикувах на страницата с разказите.

(Да, знам. Най-късно утре ще са ми хрумнали куп важни добавки и корекции. Мърфи никога не спи. А на мен не ми пука – ще ги нанеса, и толкова.)

В няколко отношения този разказ ми е експериментален. На времето, след като превеждах Гибсън, много ми се искаше да напиша някакъв киберпънк – но няколкото ми опита се оказаха жалки подражания… И в този на много места влиянието на серията за Агломерата си личи ясно, но поне на пръв поглед е една идея по-поносим.

Друго интересно е, че се опитах да реализирам разказа като семиотична машина. Или поне да си направя експеримент дали това е възможно, и по силите ми. Уви, не мога да се похваля с успех – КПД-то й е под 0.1% (в смисъл, че надали и 1 на 1000 читатели би успял да завърти семиотичната машинария вътре… признавам си, пишман и зян съм). Но поне се пробвах.

Засега разказът е лицензиран под CC-BY-SA 2.5 – но мога да сменя лиценза за в бъдеще, след като излезе 3.0. (Обмислям смяна и на лиценза на целия сайт към CC-BY-SA 3.0.)

Ако потребителите и хакерите се разделят като общности, те ще имат съответна специфика. Вероятно повечето хора биха казали: “Не ми се чете за бъдеще малковероятно”. Но съществуват достатъчно реални ситуации, в които се извършва подобно разделение. Такава е например всяка една ситуация, в която някъде извън едно общество съществува възможност за по-добър в някакво отношение живот – динамичната, хакерска част от членовете му се изтегля натам, и изоставя статичната потребителска.

Беглите модели показват, че в съвременни реални условия е оптимален по-висок процент на хакерите в една общност (примерно държава), отколкото обикновено се намира средностатистически в нея. Твърде висок би дал негативен ефект, но като правило проблемът е не как оптимумът да не се превиши, а как да се достигне. Не ми е известен случай, когато оптимумът на съотношението е бил надминат в дадена държава.

Също, реалните примери никога не са чисти – те просто показват общества с малко по-висок и общества с малко по-нисък процент на хакерите. Дори това обаче вече е някаква база, на която да могат да се правят изводи.

Класическият исторически пример е притегателността на Рим за жителите на средиземноморския екумен. Основан по същество от бегълци, отначало Рим е единствената в района република – място, където ти вече не си поданик на някой тъп и зъл деспот, а свободен гражданин, когото почти никой не може с пръст да бутне. Когато тази слава се разнася, по-динамичните хора от близките общности започват да търсят преселение в Рим – а хакерството е трудно делимо от динамичността. Резултатът е, че в Рим концентрацията на хакерите се качва, докато в околните общности се качва процентът на потребителите.

Логичният резултат е, че динамичността и иновативността на Рим (и във военно, и в търговско, и в административно-управленско отношение) започва далеч да превишава тази на околните общности. С времето това превъзходство пък довежда, естествено, до завладяването им от Рим. Казано другояче, Рим побеждава и завладява другите чрез социалната си формула: по-висок процент на хакерите.

Да си гражданин на Рим по това време е символ на статут, охолност и свобода. Част си от най-великата държава, позната на историята; където отидеш, всички те гледат отдолу нагоре; гласът ти избира сенаторите, които управляват държавата, и целия познат свят. Повишеният процент хакери логично е донесъл преуспяване на обществото им. То вече спокойно може да си позволи да задоволява гражданите си икономически и духовно (“хляб и зрелища”) при сравнително нисък принос на тези граждани към икономиката.

Точно тази формула се оказва и смъртта на Рим. Задоволяването на потребностите, съчетано с липса на широко поле за изява, довежда до създаване на силна и социално влиятелна потребителска общност. Хората свикват да приемат потребителските социални модели, и да подтискат или да не използват хакерското в себе си. Като резултат, при смяната на поколенията съотношението хакери към потребители за Рим спада, докато околните народи са принудени от мизерията и нуждата от оцеляване непрекъснато да “хакерствуват”. Скоро те настигат и надминават Рим като процент хакери, и римлянинът става пословичен пред околните като “тъп потребител”.

Интересното е, че превръщането на Рим от република в империя съвпада доста точно по време с момента на пречупването на хакерската тенденция и излизането на преден план на потребителската. Вероятната причина е, че хакерите обикновено са много по-ангажирани политически от потребителите. С нарастването на процента на потребителите ангажираността с проблемите на властта и свободата спада, и Октавиан Август вече може да се обяви за император без страх от тежки неприятности с обикновените римляни.

Точно същият модел бива повторен в по-нови времена от САЩ – от създаването им като държава, та до сега. Отначало те са държавата на свободата, в която всеки може да постигне успех – и привличат всички свободолюбиви, авантюристични, изобретателни, динамични… с една дума, хакери от Европа, а и от други части на света. С времето те забогатяват, и започват да дават все повече място на механизма “хляб и зрелища”. Съответно, започва традиция на бавно потребителизиране. Ако тя не бъде овладяна и обърната от управленска мъдрост или слепия късмет… този филм вече ще сме го гледали.

Друг съвременен пример е България след промените – около 10-15% от населението, които вероятно представляват над 50% от хакерски настроената му част, емигрират в чужбина, в бягство от проблемите тук. Резултатът е миграционно потребителизиране на останалата тук част от българите като общество, с всички логични последствия. Един достатъчно либерален социален договор би могъл да спре негативите на тази тенденция, по 2 механизма:

– подобряване на инвестиционните условия, забогатяване и привличане обратно на емигрирали българи, и на външни имигранти с висок хакерски потенциал

– намаляване на социалната осигуреност и едновременно с това подобряване на възможностите за реализация на активните, и по този начин стимулиране на проявата на хакерски динамизъм.

Както и да е. Надявам се дадените примери да са илюстрирали реални ситуации, в които различното съотношение на потребители и хакери дава различен ефект върху перспективите на общността.

Тази част изглежда лесна и проста за описване – но не е.

Още преди споменах, че начинът на мислене на потребителя е начинът на мислене на член на стадото, докато начинът на мислене на хакера е този на (потенциален) водач на стадото. Резултатът е, че във всяко едно общество досега хората, които го управляват и водят (реално – марионетките и “бушончетата”, които ръсят глупости пред камерите, не се броят), са хакери като мислене.

По неизбежност са хакери – и като мислене, и като действие – всички революционери, всички борци за свобода, всички наистина добри пълководци… (Което ще рече – всички хора, с които се гордее която и да било страна по света. Не ми е известна страна, в списъка на героите на която да има дори един потребител.)

Хакер е също така всеки откривател и изобретател. Преди споменах, че хакерът е доморасъл Айнщайн, а потребителят – убеден нютонианец. Вярно е и “обратното” – Айнщайн всъщност е доморасъл хакер. (Точно както и Нютон – той е хакер като мислене, въпреки че последователите му са потребители.)

И тук хакерството също си има черната и светлата страна. Хакери са Хитлер, Сталин, Берия, Менгеле – но и Алберт Швайцер, Януш Корчак, Солженицин, Сахаров, Леонов… Какъв е Тома Аквински – теологът, в който се кълне католицизмът? Кълне се в него, защото именно той въвежда човечността и доброто като примат на Божието; допреди него за такъв примат е смятана посветеността на Бога, аскетизмът и дори ненавистта към неверниците – тоест, той е тежка категория хакер. (Оказва се, че този термин е валиден дори в църковно-религиозен контекст!)

Хакерството съвсем не е свързано задължително с размахване на шашки и отсичащи решения. Един от най-великите хакери, живели някога, според мен е Махатма Ганди – човекът, който показа на дело как ненасилието може да победи насилието, как с мир може да бъде прогонен колонизатор. Надали някой преди него е вярвал сериозно, че това е възможно – но той го повярва, и увлече във вярата си цял огромен народ, и го постигна. Погледнато като постижения приживе, и Христос, и Мохамед, и Буда просто бледнеят пред него.

Всеки един новатор е хакер по неволя, независимо в каква област е надхвърлил досегашното. Маймуночовекът, открил огъня, вероятно е най-великият хакер в цялото съществуване на човечеството (или на маймунството – границата е неясна, както заради постепенността на прехода, така и заради доста от резултатите му).

И какво? Излезе, че потребителите са ненужен баласт… Вероятно всеки се сеща, че не е точно така. Но може би не всеки може да дефинира с какво точно те са от полза.

А то е, че изключенията са изключения, и имат смисъл, само когато зад тях стои правило. Хакерите са тези, които съзират от мачтата новите земи – но потребителите са корабът, който трябва да бъде обърнат и да поеме курса. Корабът, без който хакерите няма да доплават до новите земи… Хакерите може да са мозъкът на обществото – но те не могат без него. То може без тях, поне за кратко време (всеки е виждал как чудесно добрува човек без мозък).

Потребителите са стабилизиращият фактор в общността, базата на тезауруса й. Те не са острието на ножа, но са дръжката му. Не са мозъкът на организма, но са червата и органите му – уж не особено нужни, а всъщност осигуряващи оцеляването му чрез съществуването си. Те са масите, които революционерът увлича след себе си, и са хората, които със скучния си труд построяват катедралата, проектирана от гения-архитект. Те са баластът в кораба – мъртва маса, без която обаче той подскача по вълните, управлява се трудно и капитанът му не постига много.

Хакерите са динамизиращият момент в машината, наречена общество. Потребителите са стабилизиращият й елемент. Хакерите са зъбните й колела, потребителите – корпуса й. Без потребителите хакерите лесно ще разкъсат обществото си в различни посоки; потребителите са лепилото, което ги слепва и удържа в едно цяло, в което те могат да си сътрудничат. Съществуват оптимални съотношения (различни за различни ситуации), при които балансът между двете страни е най-продуктивен.

Надявам се, че вече ролята на двете страни в едно общество е що-годе описана. По-нататък – в следващ запис.

– Какво става, намери ли защо не мога да пращам поща?

– Да. Заради същото, заради което не могат и всички други от фирмата. Влезли сте в черните списъци на анти-спамерите. Тъкмо ви отписвам в момента.
– Че ние не пращаме спам!

– Пращат го вирусите, които почистих от компютрите ви. (Не всеки знае думата “троянски кон”.)

– Че откъде са дошли? Нали имаме антивирусни програми?

– Виждате ли ето тези красиви безплатни скрийнсейвърчета, дето са цъфнали оня ден по компютрите? С тях върви и необявен пълнеж. Нещо като безплатна изненада…

– А-ха! Кой ги наслага тия неща? Да се готви за финансова отговорност!

– (от няколко страни) Ъъъ, шефе… такова… детето много искаше да ни зарадва…

– … … Миме, я ела тук! Бързо!… Друг път да не сте я пуснали до компютрите! Аз забранявам… Я кажи, ти ли сложи тези скрийнсейвъри?

– Ми да.

– Защото са красиви, а? Знаеш ли каква поразия си направила? Веднага да се извиниш на ей оня чичко там! Възпитано, както съм те учил.

– Извинявайте. (отегчен поглед през прозореца, в стил “ама хич не съжалявам”)

– Друг път нищо да не слагаш без разрешение! Ясно ли е?

– Ясно е. (“обърнеш ли си гърба…”)

– Знаеш ли чичкото откъде чак е дошъл, и колко време изгуби, за да оправи тук? Срамота! Сутринта дойде, чак сега си тръгва… Какво казва възпитаното дете за довиждане? Я да те чуем?

– До скоро виждане, чичко!…

Споменах, че ако двата социума бъдат разделени в по-значителна степен, е възможно да се получат буквално различни общества. Но откъде може да дойде това разделение?

Нека разгледаме съвременната маркетингова политика на “пазарни сегменти”. Тя е продукт на опирането в границите на пазара. Привидно причината й е засилената конкуренция между производителите; малко по-надолу обаче ще видим, че не е точно така.

При нея определящото вече не е “как да вземем най-много пари за дадения продукт”, а “как да приберем най-голяма част от парите на купувачите”. При стария тип маркетингова политика е трудно приемливо продукт с по-висока производствена цена да се продава по-евтино от продукт с по-ниска. При политиката на “пазарни сегменти” това е обичайно нещо: борбата е не просто за спечелване на пари и трупане на печалби, а за установяване на позиции на пазара. Казано иначе – борбата вече е не за пари, а за власт и сфера на влияние.

(Често “пари” и “власт” (или “влияние”) се смятат за взаимозаменяеми, без да се отчита кое е по-основното. Истината е, че властта и влиянието са съществували дълго преди парите, и съществуват и в среди, където няма пари или техен еквивалент. Така че първичното понятие е власт – а парите са само средство за нея.)

Това още по-ясно си личи при една друга операция, която е обичайна за съвременните суперкорпорации: влагане на допълнителни усилия и разходи, за да бъде създаден продукт с по-ниски потребителски качества, който ще се продава на по-ниска цена. От гледна точка на потребителя това е нещо нежелано и неразбираемо; дори за корпорацията то носи загуби (най-често същите усилия и разходи биха могли да създадат по-качествен продукт, който да се предлага на по-висока цена). Често корпорациите оправдават тези си действия с допускания и разчети, пълни с термини като “запазване на кривата на насищане”, “предвиждания в средно- и дългосрочен план”, и разбира се, “покриване на пазарни сегменти” – в което вече има повече истина. Реално обаче нещата винаги опират до борба за сфери на влияние в пазара.

От гледна точка на класическия пазарен икономист тези политики са неразбираеми, а фактът, че всички големи постъпват така – напълно непонятен. Механизмът му се обяснява лесно, когато бъде взета предвид спецификата на купувачите, към чието покриване е насочен той – потребителите (не-хакерите).

В предишен запис вече посочих, че потребителските социум и източници на доверие са сравнително статични. Спечелилият определени позиции на пазара производител на практика е в известна степен монополист в своята сфера на влияние: потребителите сравнително трудно преминават към друг (или поне доста по-трудно от хакерите). Това позволява на производителя да вижда установяването на монопол не като далечна, трудно постижима цел, а като път, всяка следваща стъпка по който дава малко повече от резултата. Също, тя му дава разбирането, че веднъж спечелен, монополът не се губи толкова лесно – и така го изкушава още повече.

Логичният резултат от това е, че производителят получава лесен път към монополизма, и безнаказаност още преди да го е постигнал напълно. Резултатът е този, който потребителите в крайна сметка си и заслужават. А хакерите… просто “го отнасят” покрай тях.

Пред хакерите тези номера минават по-трудно. А крайните им форми – влагането на допълнителни ресурси за създаване на по-нискокачествен продукт – сриват репутацията на производителя в очите на хакерите. По-хитроумните измами издържат по-дълго, но толкова по-остра е пък реакцията на хакерите след това. Казано иначе – хакерите са този тип потребители, в рамките на който пазарът се движи по класическите пазарни закони.

Повечето производители предпочитат да маркетират по тип, съобразен с потребителите, тъй като те са по-големият пазарен сегмент. Неуспелите да завоюват влияние на него обаче могат да се обърнат към по-малкия, но покрит маркетингово много по-слабо сегмент на хакерите. Направят ли го, те откриват изненадващ ефект – оказва се, че много потребители не са “абсолютни потребители”, и ползват като източници на доверие познати с по-хакерски начин на мислене – тоест, пазарното влияние на хакерския сегмент проявява тенденция да се разпростира и в потребителския, докато обратното не е вярно. Така се създава класа производители, ориентирани към хакерския сегмент на пазара.

В крайна сметка, потребители и хакери се различават не само по механизмите си на доверие – но като следствие от тази разлика, и по пазарните подходи, които работят оптимално в двата социума. За производител, който използва методите, оптимални за единия социум, намесата на другия е нежелана и му проваля маркетинговата стратегия – тоест, той има изгода социумите да не смесват пазарите си, да остават различни пазарни общности. А това е възможно само чрез по-дълбоко социално разделение.

Починът за по-дълбоко социално разделение среща добър отклик и сред потребителите. Класическият потребител не може да разбере хакерския начин на възприятие и система на доверие, и не желае да положи труда, необходим, за да ги разбере. Класическият хакер пък се гнуси дори само от мисълта да бъде приравняван с “добитъка” – класическите потребители. Всичко това създава условия за социално разделение между двата типа потребители – а оттам и между двата типа начини на мислене.

Докато сме обвързани в общо, глобализирано общество, не е реалистично да се получи реално социално разделение между хакери и потребители. Осигуряването на съществуването за огромният процент хора става с работа, а във всяка работа има полза както от потребители, така и от хакери. Ако обаче необходимостта от работа за осигуряването на съществуването намалее, това може да отключи разделението между двата социума, с всички последици от това.

Повече – в следващ запис.