Grigor Gatchev - A Weblog

Споменах, че ако двата социума бъдат разделени в по-значителна степен, е възможно да се получат буквално различни общества. Но откъде може да дойде това разделение?

Нека разгледаме съвременната маркетингова политика на “пазарни сегменти”. Тя е продукт на опирането в границите на пазара. Привидно причината й е засилената конкуренция между производителите; малко по-надолу обаче ще видим, че не е точно така.

При нея определящото вече не е “как да вземем най-много пари за дадения продукт”, а “как да приберем най-голяма част от парите на купувачите”. При стария тип маркетингова политика е трудно приемливо продукт с по-висока производствена цена да се продава по-евтино от продукт с по-ниска. При политиката на “пазарни сегменти” това е обичайно нещо: борбата е не просто за спечелване на пари и трупане на печалби, а за установяване на позиции на пазара. Казано иначе – борбата вече е не за пари, а за власт и сфера на влияние.

(Често “пари” и “власт” (или “влияние”) се смятат за взаимозаменяеми, без да се отчита кое е по-основното. Истината е, че властта и влиянието са съществували дълго преди парите, и съществуват и в среди, където няма пари или техен еквивалент. Така че първичното понятие е власт – а парите са само средство за нея.)

Това още по-ясно си личи при една друга операция, която е обичайна за съвременните суперкорпорации: влагане на допълнителни усилия и разходи, за да бъде създаден продукт с по-ниски потребителски качества, който ще се продава на по-ниска цена. От гледна точка на потребителя това е нещо нежелано и неразбираемо; дори за корпорацията то носи загуби (най-често същите усилия и разходи биха могли да създадат по-качествен продукт, който да се предлага на по-висока цена). Често корпорациите оправдават тези си действия с допускания и разчети, пълни с термини като “запазване на кривата на насищане”, “предвиждания в средно- и дългосрочен план”, и разбира се, “покриване на пазарни сегменти” – в което вече има повече истина. Реално обаче нещата винаги опират до борба за сфери на влияние в пазара.

От гледна точка на класическия пазарен икономист тези политики са неразбираеми, а фактът, че всички големи постъпват така – напълно непонятен. Механизмът му се обяснява лесно, когато бъде взета предвид спецификата на купувачите, към чието покриване е насочен той – потребителите (не-хакерите).

В предишен запис вече посочих, че потребителските социум и източници на доверие са сравнително статични. Спечелилият определени позиции на пазара производител на практика е в известна степен монополист в своята сфера на влияние: потребителите сравнително трудно преминават към друг (или поне доста по-трудно от хакерите). Това позволява на производителя да вижда установяването на монопол не като далечна, трудно постижима цел, а като път, всяка следваща стъпка по който дава малко повече от резултата. Също, тя му дава разбирането, че веднъж спечелен, монополът не се губи толкова лесно – и така го изкушава още повече.

Логичният резултат от това е, че производителят получава лесен път към монополизма, и безнаказаност още преди да го е постигнал напълно. Резултатът е този, който потребителите в крайна сметка си и заслужават. А хакерите… просто “го отнасят” покрай тях.

Пред хакерите тези номера минават по-трудно. А крайните им форми – влагането на допълнителни ресурси за създаване на по-нискокачествен продукт – сриват репутацията на производителя в очите на хакерите. По-хитроумните измами издържат по-дълго, но толкова по-остра е пък реакцията на хакерите след това. Казано иначе – хакерите са този тип потребители, в рамките на който пазарът се движи по класическите пазарни закони.

Повечето производители предпочитат да маркетират по тип, съобразен с потребителите, тъй като те са по-големият пазарен сегмент. Неуспелите да завоюват влияние на него обаче могат да се обърнат към по-малкия, но покрит маркетингово много по-слабо сегмент на хакерите. Направят ли го, те откриват изненадващ ефект – оказва се, че много потребители не са “абсолютни потребители”, и ползват като източници на доверие познати с по-хакерски начин на мислене – тоест, пазарното влияние на хакерския сегмент проявява тенденция да се разпростира и в потребителския, докато обратното не е вярно. Така се създава класа производители, ориентирани към хакерския сегмент на пазара.

В крайна сметка, потребители и хакери се различават не само по механизмите си на доверие – но като следствие от тази разлика, и по пазарните подходи, които работят оптимално в двата социума. За производител, който използва методите, оптимални за единия социум, намесата на другия е нежелана и му проваля маркетинговата стратегия – тоест, той има изгода социумите да не смесват пазарите си, да остават различни пазарни общности. А това е възможно само чрез по-дълбоко социално разделение.

Починът за по-дълбоко социално разделение среща добър отклик и сред потребителите. Класическият потребител не може да разбере хакерския начин на възприятие и система на доверие, и не желае да положи труда, необходим, за да ги разбере. Класическият хакер пък се гнуси дори само от мисълта да бъде приравняван с “добитъка” – класическите потребители. Всичко това създава условия за социално разделение между двата типа потребители – а оттам и между двата типа начини на мислене.

Докато сме обвързани в общо, глобализирано общество, не е реалистично да се получи реално социално разделение между хакери и потребители. Осигуряването на съществуването за огромният процент хора става с работа, а във всяка работа има полза както от потребители, така и от хакери. Ако обаче необходимостта от работа за осигуряването на съществуването намалее, това може да отключи разделението между двата социума, с всички последици от това.

Повече – в следващ запис.

Лесно е да се каже – потребителите вярват на рекламите, а хакерите – само на себе си. Но дали това е така наистина?

Като начало, “потребител” и “хакер” са два крайни, чисти типа. Реален чист потребител се среща не толкова често (слава богу), реален чист хакер – още по-рядко. Повечето хора съчетават в различно съотношение, и/или в различни сфери, елементи и на двата типа. За целите на анализа обаче е по-удобно типовете да бъдат разглеждани поотделно, като “чисти”.

Повечето потребители също не вярват безусловно на рекламите. Те ги приемат най-често като информация за съществуването или появата на продукт, и вярват, че по този начин “измамват” рекламодателя. Истината, естествено, е че рекламодателят точно това иска от тях. (Ако някой не знае какво е обратна мимикрия: при нея хищникът се маскира като жертва.) Алтернативен вариант е подходът “стръв на кукичката” (“С всеки 6-килограмов прах за пране – билет за томбола за Фолксваген Шаран!”). Има и други, и всички те показват кой всъщност кого управлява при този вид взаимна връзка.

Хакерите обаче също не са изцяло “своеглави”. По-самостоятелните за всеки случай компилират сами шифроващата си програма от изходен код, и дори го проверяват за очевадни пропуски. Дори те обаче не хващат дебъгера да проверят цялата си операционна система лично. А тези, които проверяват купения от супермаркета хляб за отрова, или сервирания им в бара чай за полоний-210, вече са обикновени параноици. В края на краищата, просто не е възможно да провериш лично абсолютно цялото съществуване, нали? За какво тогава говорим? Какво чак толкова са пък хакерите?

Хакерите знаят добре, че не могат лично да проверят всичко. Част от нещата или принципно не са проверими, или на съответния етап е нереално да се отделят ресурси за проверката им – хакерът приема това, и ги записва в списъка си за “по-нататък”. Друга, обикновено малка част, хакерът проверява лично. За колкото се може повече неща обаче той предпочита да разчита на проверката на хора, на които вярва.

Критериите на хакера за доверие към източник на информация не са унифицирани. Като правило това е друг хакер, или организация на хакери. Като правило хакерът лично е проверил веднъж или повече пъти доколко може да се вярва на този източник на информация – или доколко може да се вярва на този, който гарантира за източника.

Източниците, които получават доверие от хакерите, не са за тях авторитети в потребителския смисъл. Когато потребител приеме някого за авторитет, той не се съмнява в него до доказване на противното (а често и след това). Хакерът знае, че всяка “авторитетност” е временна, и дебне да не изпусне края й.

Доверието, като вид авторитет, е вид валута в хакерския свят – може би най-важната. Не може да бъде спечелено веднъж завинаги, а след това раздавано безкрайно – за да можеш непрекъснато да го ползваш, трябва непрекъснато да го печелиш. Печели се трудно, а се губи лесно… Има и други аналогии.

Типичният хакер вярва на местния хакерски гуру (по определени въпроси). Гуруто най-често също не е проверил сам всичко – за много неща той вярва на други, по-велики гурута, или пък по-малкоизвестни, но специалисти в своята област. По този начин се създава хакерската “мрежа на доверието”. (Неин компютърен аналог е мрежата от доверие, създавана от криптографски ключове; в компютърния свят криптографският ключ е до голяма степен идентичността на потребителя му).

Потребителите също изграждат свои мрежи на доверие. За разлика от хакерските обаче, потребителските мрежи обикновено са базирани на максимална експонация (много реклами в медиите, агресивно предлагане на продуктите, използване на социо-инженерни техники за внедряване на продуктово свързани меми в съзнанието на потребителя).

Всичко това определя основните разлики между механизмите на доверието при потребителите и при хакерите:

При потребителите мрежата на доверието е по-скоро статична: доверието се печели сравнително лесно, с подходящи социо-инженерни средства, а се губи сравнително трудно. При хакерите тя е по-скоро динамична: доверието се печели трудно, а се губи лесно, и текучеството при хакерските фокуси на доверие е далеч по-високо, отколкото при потребителските.

При потребителите мрежата на доверието е по-скоро централизирана, и се контролира от сравнително малко на брой фокуси на доверие (или по-точно канали за внедряването им) – медиите с най-голяма аудитория. При хакерите мрежата на доверието е по-скоро децентрализирана – съществуват различни мрежи на доверие, между които непрекъснато се образуват и разпадат динамични връзки.

Мрежата на доверието на потребителите е базирана на каналите за доставяне на послания, представяни във форма на източници на консумируеми блага, “хранилки”. Потребителят гледа телевизията Х, понеже тя му доставя развлечение за консумиране, точно както си купува еди-какъв си хляб, защото му е най-вкусен, от еди-кой си магазин, защото там е най-евтин. Хакерската мрежа на доверие е базирана на достоверността на източниците. Хакерът гледа телевизията У, защото тя му доставя информация – знание, което той (принципно) би могъл да провери и/или използва за нещо. Ако открие, че знанията по телевизията У са неверни, той престава да я гледа: информацията от нея може да е много развлекателна, но е некачествена като суровина за сътворяване на неща.

В крайна сметка, погледнато като стратегии, потребителят използва механизма на доверие на член на стадото: следвай преценката на лидерите. Хакерът използва механизма на доверие на лидер или претендент-лидер на стадото: следвай своята преценка. Не случайно на практика всички лидери (не началници – различни неща са!), които можете да намерите, имат хакерски подход към света и нещата. Пак по тази причина, потребителите показват негодност за оцеляване в не-стадни ситуации, докато хакерите се справят както в стадни, така и в не-стадни ситуации.

Като следствие от всичко това, двата социума са много различни. Докато социумът на потребителите е консервативен, социумът на хакерите е иновативен. В компютърния свят например потребителят се оплаква от това, че на всеки пет години излиза нова версия на операционната система, която трябва пак да учи; неговата цел е статуквото. Хакерът пък протестира срещу затвореността на някои операционни системи, и невъзможността да рови из тях, да вмъква свои подобрения навсякъде, и непрекъснато да иновира. (Например Windows Vista реално не предлага на потребителя нищо в повече от XP не защото в Microsoft са некадърни – те не са; погледнете колко потенциал и умения са заложени в реализирането на “антипиратските” мерки на Vista. Не го предлага, защото то няма да зарадва типичния потребител, а ще го разочарова.)

Ако двата социума бъдат разделени в степен, която позволява развитието в тях да тече с различна скорост, социумът на хакерите много бързо би оставил социума на потребителите далеч зад себе си. Ако няма значителна свързваща прослойка, която да служи като широк мост между потребителите и хакерите, е възможно да се получи разделяне на тезаурусите на двата социума, с всички последствия от това…

Но това е друга тема. Може би по-късно за нея. В следващия запис ще продължа с хакерите и потребителите.

Интересно е развитието на понятието “хакер”. Май вече единствено някои журналисти упорито го бъркат с “киберпрестъпник”. А измина дълъг път.

В началото хакери бяха онези кукута, дето компютри ядат и дишат, пишат любовни обяснения на асемблер, и ядат риба (и всичко друго) с клавиатура (или поне над клавиатура). Някои от тях – наистина киберпрестъпници. Други – просто юнаци, които се справят с всякакви оплетени ситуации по метода на Александър Македонски. Но – да. Това бяха.

После дойде Ерик Реймънд с “Катедралата и базарът”, и ни отвори очите за факта, че хакерите са някакъв вид общество. Че “хакер” е почетна титла, която могат само другите да ти присъдят. И че всъщност тя има повече общо не с компютърни познания (е, и те са задължителни), колкото с отношение към нещата. С непризнаването на авторитети и неразчитането на другите, с желанието сам да видиш и пробваш всичко.

След това дойде (поне за мен лично) Иван Попов, с “Хакери на човешките души”. За да покаже, че хакерът вирее навсякъде, където почвата е прекалено старателно наторена, и пригодена единствено за зеленчуци. Като неунищожим плевел. Че хакерът е скептик, реалист и любопитен, че е “автокефален” – разчита на своята глава. И че е такъв не само към компютърите, но и към политиката, “хумтеха” (хуманитарните технологии – тоест, социалното инженерство на властимащите), корпоративните порядки…

И вероятно не само там. Неведнъж съм чувал изрази като “медицински хакер”, “бизнес-хакер” и какви ли не още. Пъзелът вече е подреден, на малкото останали парченца вече им се виждат местата. Само че ежедневието ни е натоварено – както казва един познат, “огънаха ни дотам да мислим само за хляба” – и не всеки има време да реди пъзели. Така че може би е по-простичко някой да опише картината. Пък на който не му харесва – да реди свой пъзел…

Описанието обаче май няма да е кратко, та ще го разбия на няколко записа. Този е първият.

Потребители и хакериВече разбрахме, че хакерството не е обвързано нито с компютрите, нито с технологиите изобщо. Най-точната дума, която ми хрумва, е че то е подход към света.Хората могат условно да бъдат разделени на “потребители” и “хакери”. Разликата между тях е, че потребителят разчита на ушите си, докато хакерът – на очите си.

Потребителят вярва на това, което му е казано за нещата. Той приема авторитетите за авторитети, а казаното от тях – за априори валидна истина. Подходът му, дори когато е учен, е еднопосочен: казаното до момента за него е непоклатим и неподлежащ на съмнение фундамент, върху който се гради “оттук нататък”.

Хакерът не вярва на авторитети, и ги приема само “за сведение”. Казаното от тях за хакера е изходна база, която е необходимо непрекъснато да бъде подлагана на проверка. Подходът му е двупосочен: той не само строи нагоре, но и копае надолу, към основите и под тях, търси не само края, но и началото на нещата. Потребителят е повече или по-малко убеден нютонианец; хакерът е доморасъл Айнщайн.

Потребителят като правило е конфесионален. Той вярва в някаква религия, или в науката, или в доброто у хората… Хакерът като правило е неконфесионален: той иска да разбере какво рационално има в религиите, откъде точно тръгва науката, и на какво се базира и защо съществува доброто у хората.

Когато научи, че жената на президента е болна, потребителят ахка и охка, или ръси “остроумия” по неин адрес. Хакерът се интересува какво точно мероприятие президентът е пропуснал заради “болестта на жена си”, и с кого точно от присъстващите на мероприятието е скаран, и защо. Когато тече поредната нощна престрелка из града, потребителят ругае полицията – защо тя не се намеси и не озапти престъпници. Хакерът се пита наркодилърите на кой шеф на районно срещу наркодилърите на кой шеф на районно воюват, и кой от шефовете какви позиции е изгубил или спечелил, за да бъде провокирана войната.

Когато пристигне по-нетипичен болен, лекарят-потребител пробва едно след друго всички описани в правилниците лечения, и накрая се оправдава с “Операцията протече успешно – болният почина”. Лекарят-хакер гледа болния вместо правилника, съчинява лечение, заради което могат да го вкарат в затвора доживот, но обикновено излекува болния. Когато лагерите на кормилната рейка на колата ви се разбият, автомонтьорът-потребител чинно купува и слага нови, без да се замисля (и вие сте безумно горди и доволни). Автомеханикът-хакер, ако е кадърен, поръчва изструговани месингови втулки вместо тефлоновите – и колата, въпреки че вече е по-тежка с 20 грама, спира да има нужда от ремонт на тези лагери за десетки години напред.

Потребителят не вижда полза да се замисля над причините за нещата. Доколкото него го засяга, хлябът расте в супермаркета – за какво му е да разбира от селекция на хибриди, брануване, типове брашна?! Хакерът си купува хляба от същия супермаркет, но иска да знае тези неща – въпреки че често сам не вижда полза от знаенето им. Потребителят с удоволствие гледа “Биг Брадър”, “Изгубени” или други интелектуални пуканки за пазарния сегмент на неговото IQ. Хакерът не намира воайорството за развлекателно – той в това време търси откъде да смъкне пиратска версия на последния филм. Не че не може да си го вземе за 1 лев от видеотеката, ама по-интересно е сам да го изровиш. И той не знае защо, но го прави.

Потребителят си мечтае: “Ех, да се возех и аз в Мерцедес като еди-кой си!” Хакерът му отговаря наум: “Когато света е за тебе кенеф, и в хеликоптер да се возиш, пак ще те заобикалят лайна.” Потребителят си мечтае за луксозна къща в Бояна, за вила, за почивка на Хаваите. Хакерът се замисля – дали в луксозната къща наистина се живее по-добре, дали едни грижи не изчезват, за да проима вместо това други?

Потребителят в крайна сметка е масов консуматор по душа. Той търси каквото хвалят рекламите, и мечтае за каквото показват булевардните хроники (които са пак вид реклама). За да получи тези неща, той е съгласен да дава каквото се иска от него, и смята това за нормално. Неговият критерий е лесното… Хакерът в крайна сметка е творец и изобретател по душа – той или прави нещо ново, или подновява и рационализира (според ситуацията) нещо старо. Когато от него се иска нещо, за да получи нещо друго, той преценява стойността на нещата не по количеството и леснотата на труда, което му искат, а по стойността на този труд. Неговият критерий е самостоятелността (а често и справедливостта).

Огромният процент потребители никога не вършат нищо безкористно или благотворително: те са чисти консуматори. Някои благотворителстват от снобизъм, но това не е безкористност… Ако обаче някой потребител се реши да го прави, започва интересна еволюция. В най-началния случай мотивът е скуката. Веднъж започнал обаче, потребителят усеща интерес, и започва да учи и да умее. Някои спират до тясната област, в която допринасят – други продължават и нататък. В крайна сметка тези потребители се превръщат в хакери. (Странно ли е, че големият процент хакери пък се занимават, спорадично или постоянно, с някакъв безкористен принос?)

Засега производителността на труда в обществото не е достатъчно висока, за да може то да се издържа единствено от труда на доброволно допринасящите. Съответно, потребителите, които не желаят да работят, също трябва да бъдат накарани. Това води до създаване на съответни системи от мерки, мениджърски школи, мирогледи и отношения към света. Анализът им е страхотно интересен, но би запълнил няколко отделни записа.

В крайна сметка, разделението на хората на хакери и потребители постепенно се превръща в разделение на хора и добитък. Хакерите са, които с желанието и уменията си за независимост, успяват да си издействат ниши на съществуване, в които сами определят съдбата си, и преценяват “автокефално”. Потребителите, които искат каквото различните видове реклами им предлагат, и преценяват с какво го плащат по количеството труд, което дават, са в положението на добитъка – искат да са хранени и на топло, срещу което са съгласни да ги доят и стрижат. А че добитъкът е не само за доене и стрижене, а и за клане, предпочитат да не се сещат – така е по-лесно.

В крайна сметка се появява разделение: потребителите не разбират хакерите, а хакерите смятат потребителите за скучни. И малко по малко двата социума започват да се обособяват. Обикновено голямата част от обществото се превръща в потребители, а една малка част – в хакери. Двата социума постепенно развиват различни ценностни системи, различни тезауруси, и в крайна сметка, ако условията го позволят, могат да се разделят напълно.

Някой друг път – повече.

– Ало, Григоре, буден ли си?

– Нгаааа…

– Извинявай, че по три часа през нощта, ама да те питам нещо.

– М?

– Днес реших да си почистя малко диска на компютъра, и трих това-онова. Абе маса неща затрих. Каквото реших, че е излишно, всичкото.

– М-хм.

– И съм си затрил дисертацията. Така мисля, де. Не помня да съм я трил, ама сега като я потърся, я няма, никаква.

– М… М? Сигурен ли си?

– Абсолютно. Цялото My Documents е чисто празно.

– Ммм.. Я виж в таковата… кошчето?

– И там е празно. Та да те питам…

– Ако и там е празно, няма откъде. Затрита е. Бегай да спи…

– Спокойно, не е затрита. Имам я на дискета.

– Хубаво, значи не е затрита. Спокойно. Бегай да…

– Ама и оня учебник по Линукс, дето ми го даде, и него го няма. Никакъв.

– Ще ти го дам пак. Утре. Бегай сега да…

– Ама чакай малко, да те питам нещо! Как така съм ги затрил?

– ?…

– Как съм ги затрил, като гледах да не ги затрия?

– Бе де да знам бе, човек. Бегай, моля те, да…

– Чакай, чакай, чакай! Как става тая – да гледаш да не затриеш нещо, и после да го няма! Някаква шашма има тук. Можеш ли да ми я обясниш?

– Мне. Не нам. Утре. Аре бегай да…

– Не можеш ли да ми обясниш сега? Надали е сложно. Искам да знам от какво да му се пазя на тоя компютър.

– Мне. Бегай ме остави на…

– Ама чакай, бе! Само още едно нещо да те питам!

– Мда?

– Нали ти казах, че моята дисертация е изчезнала?

– Мда.

– А пък тая на жената е тука! Тя пък как и защо не се е затрила? Тоя компютър нещо отношение ли има, или какво?…

(Още бях прекалено замаян, за да се сетя да изключа звука на телефона, като го затворих. Но поне се сетих да дръпна силно и да откъсна кабела му…)

Колко са за едно уики 100 статии – малко или много?

Зависи от уикито, разбира се. В Уикипедия ще се скъсат от смях на толкова малко. Но за едно тепърва започващо уики, пуснато с гол ентусиазъм, най-често 100 статии остава число, недостигнато завинаги.

Когато обявих БГ-Фантастика на 18 декември, честно казано, си мислех, че първите поне два-три месеца, ако не и повече, ще си пиша сам в нея. Твърде много години съм изкарал в Софийския клуб по фантастика, и знам – когато всички подкрепят нещо с такъв ентусиазъм, то значи никой никога няма да си мръдне пръста да напише и една буква вътре. А ако специалистите по фантастика не си мръднат пръста, кой друг?…

Но… човек пробва. На принципа “или стената, или главата”. Пък моята глава – шопска. И се засилих.

И… започнаха да се появяват и други редактори! Първо колебливо и нерешително. После – все по-категорично.

Една от първите подкрепи ми дойде като гръм от ясно небе – Спас Колев (Nk), ветеран и администратор от Уикипедия! Намесите му са пестеливи, но невероятно ефективни – където пипне, нужда от повтаряне няма. Въпреки че е ангажиран здравата с Уикипедия, не жали сили и тук, и ме възхищава с ефективността и майсторството си… Пак от Уикипедия пристигна по-късно и Методи Колев (Panzer), и се зае да тъче и на двата стана. И той е ангажиран човек, но не си спести труда. За което съм му искрено благодарен.

Сякаш от нищото се появи Светла (Sol Iam), и без много шум натвори с изключително познаване на материята статии за ранните диаболисти и техни произведения. А малко по-късно, пак от неизвестността, пристигна и Анастасия (Intery), и се нагърби с колосални количества черен труд по създаване на категории, поддържане на форматирания и привеждане в човешки вид на материали.

За мое смайване, започнаха да се появяват и хора от софийския клуб по фантастика! В Калин (k.) никога не съм се съмнявал, но не вярвах, че при неговата ангажираност ще е в състояние да отдели някакво време. А след това започнаха да изникват нерегистрирали се редактори, чиито познания обаче ги издават – твърде малко хора в България знаят някои подробности! 🙂 Някои дори се регистрираха – все още се появяват твърде периодично, но вероятно ще се завръщат. Защото фантастиката е краста, която не прощава. 🙂

И докато още се чудех какво става, се появи… издателство “Буквите” (Здравей, Иване)! И без никакво желание за самореклама, с безкористен труд се зае да описва неща, които сигурно той знае по-добре от всички.

След още малко пък се появи лично Mandor! Опита една-две статии, колкото да поразгрее, и вчера изсипа истински порой – за един ден 17 отлично направени статии за книжки от поредицата “Нова българска фантастика”! Не вярвам някой да надмине този рекорд скоро… След него пък Intery ги огледа за забравени дреболии, и направи… не знам, загубих вече сметката колко категории. Всички, необходими за тях. Просто не вярвах на очите си, докато четях списъка за последните промени. Тези хора ме накараха да се чувствам като страничен наблюдател…

Със статиите на Mandor, вчера БГ-Фантастика надмина 100 статии. (В момента, в който пиша тези редове, са вече 111.) Не очаквах това да стане преди края на третия месец от обявяването й – а още не е дошъл краят на първия! Признавам си – нещата надминаха очакванията ми.

Уикито продължава да набира скорост. Вече трудно смогвам да огледам и скърпя всичко новопопълнено – да е жива и здрава Intery, че помага… И докато гледам, се замислям.

Винаги ме е смайвала появата на живота. Как от нищо изведнъж се получава нещо, и това нещо расте, отваря очи и открива красотата на света, и й се радва, и цъфти и се превръща в част от тази красота… Живо ли е всъщност едно уики? В традиционния смисъл на думата – сигурно не. Но този традиционен смисъл е толкова тесен и ограничен, че нищо чудно уикито също да е живо в някакъв смисъл.

А ако е живо, то тогава БГ-Фантастика вече отваря очите си. (Вече имам поне един приятел, който е открил там нещо, което му е било нужно, и не го е знаел.) И има всички шансове и за в бъдеще да расте и да процъфтява. Защото се оказва, че хора, които ценят делата повече от бездейния ентусиазъм, има и ще има.

Преди две седмици един анонимко ме попита в е-майл каква му била изгодата да работи на моето уики. Отговорих му тогава, и ще го повторя пак: мой е сървърът, на който то стои – но самото уики е на всички, които го пишат и създават с труда си. На всички негови родители… или създатели.

И искам да им благодаря. Защото ги има, и са това, което са.

Публикацията, доколкото разбрах, е в любимия ми (и на целия български народ) в-к “Труд”.

Подзаглавието й е “Щатски софтуер опази сайта на банката”. Което малко ме сепна. Какъв е този велик софтуер срещу хакерски атаки? Примерно стена? (Че журналистите няма никога да научат какво е хакер, и какво не е, надали има нужда да обяснявам.) Я да видим по-подробно…

Неизвестни хакери били атакували сайта – специалистите на банката били открили там напълно непознат до момента компютърен вирус… Бахмааму! (С извинение към дамите.) Това наистина е новост – вирус, дето заразява сайтове. Абсолютно им вярвам, че е непознат.

Софтуерът за защита бил на американската фирма “Симантек”. (Позната на по-съвестните ми читатели и като “Симеонтек”.) Очевидно фирмата има версия за защита на сайтове от напълно непознати вируси, която не е известна на широката публика – на сайта им няма описана такава. Абсолютно оправдано БНБ са дали стотици хиляди левове за такава секретна и страховита програма. Да не вземете да си помислите, че напразно трошат пари, които могат да бъдат използвани за други неща? Пари, които всъщност са наши (БНБ държавна ли е, или се бъркам?)…

Хакерската атака била най-голямата досега, казват. И преди било имало такива. За щастие, базите данни на БНБ били опазени. (Сигурно вирусът не е успял да ги зарази. Де да знаеш какво да очакваш от един напълно непознат вирус – може пък освен уебсайтове да заразява и бази данни. Или пък да ги трие избирателно.)

Нямало опасност и за Европейската централна банка, с която БНБ била свързана. (Аз пък таман подскочих. Византийска империя, Османска империя, Съветски съюз… ама много я забързахме напоследък! Кога влязохме в ЕС, кога му сринахме банката… Е, тоя път се размина. До следващия.)

Карето с журналистическия коментар отстрани също е ценно. Оказва се, като начало, че вирусът не бил абсолютно непознат, а сравнително непознат. (Спомням си за една пациентка в Медицинска академия, която беше отчасти бременна. Лежеше в една жълта сграда с решетки на прозорците. Не знам защо направих връзката – сигурно днес имам хаотични асоциации.)

Имало вероятност заразата да е от типа троянски кон. Такива, дето идват по електронната поща. Сигурно уебсайтът на банката не е внимавал, като си е чел пощата. Да му се удържат 50 лева от заплатата за наказание! Пардон… Да му се намали напрежението с 50 волта! И ако допусне пак подобно нещо, да бъде преместен на длъжност помощник-уебсайт!

(Аз пък междувременно обявявам конкурс за образователно писмо до уебсайта, в което да го предупредим за опасността от троянски коне в електронната поща. След това ще намерим адреса му, и ще му го пратим. Ще го помолим като го прочете, да покаже на челната страница “Прочетох писмото”, за да можем да спим спокойно.)

… Сериозно: Да бе, ясно. Вирусите са сериозно нещо. (И троянските коне.) Банковото дело – също. Съмнения няма.

Но знам едно нещо, дето е по-сериозно от тия двете заедно. Съчетанието от журналистическа некомпетентност и самоувереност… Старите хора казват: “Да те пази Господ от работлив глупак”. Ама от някои български журналисти очевидно и Господ не може да ни опази. Не знам в коя от двете дисциплини бият работливия глупак, ама май няма значение.

Получих топката от Дончо. Замислих се за малко дали това не е нещо подобно на chain mail. След това се замислих как може да съм такъв сухар. 🙂 Засрамих се, и пак се замислих – кои пет неща не знаете за мен?

Трудно ми е да измисля. Започнах блога си именно с идеята да се науча да бъда открит към другите – и през двете години, откакто го има, съм написал страшно много неща, които съм се сетил за себе си. Но… все ще да е останало нещо.

– Интересно ми е да се занимавам с компютри. (Интересни са ми и неизброим куп други неща.) Но май най-интересно от всичко ми е да се занимавам с хипноза – а не съм го правил вече повече от 5 години. (Сигурно точно затова ми е интересно.)

– Като хлапе имах изключителен слух – от стаята ни в къщи, докато дядо ми и баба ми се препират за нещо, аз чувах как някой отвън отваря вратата на оградата. Например по звука на смачкването на натрупания сняг. (Родната артилерия ме излекува от това страдание. Вече трудно разбирам какво ми говорят, ако не си помагам с четене по устните.)

– Реших да стана лекар във втори клас. Учителката по български ми беше казала, че пиша като лекар с петдесетгодишна практика, и идеята много ми хареса. 🙂

– Здравата съм комплексиран на тема физическа сила. Сега като на шега повдигам 100 килограма с една ръка, но като малък бях много хилав и болнав – и комплексът ми е останал.

– Когато искам да заспя много бързо и сладко, си представям банките на аудиториите в Медицинска академия. (Нямам идея защо – май никога не съм спал на лекция. Но помага.)

– Всъщност съм мързелив, кошмарно разсеян и никак не умен човек. (Пиша го изрично, защото като гледам, май все повече хора вярват съвсем други неща.)

Оп-па, те нещата май станаха шест. (Споменах ли, че съм кошмарно разсеян?)

—

Ха сега де? На кого да прехвърля топката пък аз?

Заповядай, Вени. И ти, Светла. Бъди добре дошла, Жуже. На линия ли сте, Lee Ann и Nee Ann?

За известно време бях забравил този списък – едно от най-старите ми още живи хобита. Днес обаче с голямо удоволствие попълних в него поредните нови.

Център за селски туризъм “Имението”

(Реклама по интернет. Какво ще кажете? Направо лъха на благородство. Е, “селски туризъм” малко го поразваля, ама…)

Ликвидация на обувки и пантофи

(А това пък е надпис на вратата на магазин. Ако смогна, утре ще мина да го снимам – вчера, като го видях, бях здравата претоварен с проблеми, и не се сетих навреме.)

Сарачница “Драма”

(Издирват се обущарница “Трагедия” и железария “Комедия”… Да бе, ясно, че става дума за града. А в “Поради ремонт бръснем отзад” е ясно, че става дума за входа, нали?)

Какви е неща раждала,
раждала, ражда и сега
българска глава юнашка…

На времето ми беше дошло до гуша от referrer spam в блога ми. В един момент ми писна, и надрасках на бърза ръка скриптче, което да чисти логовете от спам-референциите, като проверява дали реферерът е в ръчно създаден “черен списък”.

След известно време ми писна да допълвам всеки ден списъка на ръка. Погледнах надхвърлилия вече 500 сайта списък, и ми хрумна идея. На бърза ръка извадих IP адресите им – оказаха се под 100. И дописах малко скрипта си – да поддържа списък с всички IP-та на спамвертизирани домейни, и да проверява IP-тата на новите реферери в него. Моментално 2/3 от работата по ръчно добавяне към “черния списък” отпадна – вече той се пълнеше сам. 🙂

Следващата стъпка беше, когато получа поредния домейн, да вкарвам автоматично в черния списък директно яecond-level домейна му, и да класифицирам като спамерски всичките му поддомейни. Добавих “бял списък” на домейни от второ (и дори трето) ниво, в които много лесно се регистрира еднократен поддомейн, и спамерите злоупотребяват с това, за да не бъдат вкарвани и те автоматично. Още повече от спамерските домейни попадаха автоматично в списъка. А някои от поддомейните им пък при проверка за IP-та допълваха черния списък за IP-та с нови.

Скоро списъкът на спамерските домейни надхвърли 10 000. Списъкът на IP-тата обаче не е стигнал и 300. Оказва се, че легионите спамвертизирани домейни са базирани на смешно малък брой IP-та, и че вкарването на тези IP-та в черен списък, подобен на черните списъци за пращащи спам IP-та, прави филтрирането им (било от браузера на потребител, било от добросъвестен провайдер) страхотно лесно. Нещо повече – голяма част от тези IP-та спадат към няколко мрежи или подмрежи, в които всяко или почти всяко IP е спамерско – тоест, има смисъл да бъдат филтрирани направо целите мрежи, и да си улесним живота още повече.

Направих си още малко експерименти. Извадих IP-тата на няколкостотин домейна, рекламирани с пощенски спам. Част от тях се покриваха с известния ми вече черен списък. Друга част не влизаха в него, но отново бяха събрани в тясна групичка, по много домейни на едно IP. Предполагам, че ако събера 10 000 рекламирани в пощенски спам домейна, отново IP-тата ще са не повече от 500, и че половината сигурно ще са вече известни от другия списък… Предполагам, че ако бях избрал домейни, рекламирани в друг вид спам, историята щеше да се получи същата, и че общият списък на IP-тата, хостващи спамерски домейни, надали е над 1000. (Единични случайни могат да са извън тази група IP-та, но ще са изключение.)

Целта на занятието е проста. Блокира ли се достъпът до рекламирани в спам домейни, рекламирането на домейни в спам става безсмислено, дори ако е възможно. А това пък прави спамът като вид реклама до голяма степен безсмислен, защото той разчита на общодостъпността на рекламирания обект отвсякъде, чрез Интернет. Да, руските спамери понякога рекламират други средства за достъп, примерно телефони – но това е несериозно като ефект: вероятно под 1 на хиляда от получателите на тези спамове е въобще в Русия, дори спамът да успее да мине всичките филтри и да стигне до него. Свалянето хиляда пъти на постигналия ефект спам би било празник за Интернет, и смърт за всички или почти всички спамери.

Задачата е лесна за изпълнение, като провайдерите (или дори обикновени потребители или хостери) поддържат съвместно черни IP-списъци. Както вече казах, се очаква тези списъци никак да не са големи, и сигурно няма да са трудни за поддържане. А ползата от тях се очаква да бъде огромна.

Черните списъци, в които IP-тата задължително преседяват дълго време, биха имали и друг поучителен ефект. Обикновено един провайдер разполага с ограничен набор IP-та, не може да го смени лесно, и е много лесно да бъде идентифициран по него. Това означава, че що-годе приятелски настроен към спамерите провайдер бързо ще направи всичките си IP-та неизползваеми. Наборът, който той има, ще бъде вече безполезен. А тръгне ли да си купи нов, който му ги продава ще го попита: “И тези ли ще отровиш като предишните?” – тоест, провайдерът вероятно ще бъде вън от бизнеса. Това рязко ще намали желанието на провайдерите да бъдат приятели със спамерите.

Хрумна ми и още една идея срещу referrer spam-а, която още не съм реализирал – IP-тата, от които се разглеждат сайтове в уеб сървъра, да се проверяват в класическите списъци на е-майл спамери. (Огромната част от referrer spam-а се извършва чрез спамботове от ботмрежи, точно както и пращането на пощенски спам.) Ако IP-то бъде открито в списъка, би могло информацията за реферер (и други спам-релевантни позиции) да бъдат или изчиствани при записването им в лога, или писани в друг лог, или кодирани по начин, който запазва информацията, но съобщава на програмите за статистика, че тези данни вероятно са фалшиви.

А тъжният проблем е, че надали ще реализирам някога тези идеи – нямам времето и силите, претрупал съм се с прекалено много други неща. Скриптовете, които съм написал, са бъгави, и нямам време дори да ги оправя. Те пък плачат да бъдат пренаписани на по-сериозен език, примерно на C.

Иска ли някой да стане благодетел на всички граждани на Мрежата, и да напише подходящ софтуер? Има от мен скриптовете ми, дано успее да си извади от тях нещо, което да не е прекалено бъгаво. (С условието софтуера му да е свободен.) А има и още предостатъчно идеи как тези списъци да се направят по-добри – например като се поддържат статистики колко спама са ги препоръчали за дадени периоди от време, за дадени начини на спамване, и т.н…

Принадлежи на една особено активна и съвестна редакторка на уикито “Фантастика-БГ”. Случайно го научих, и като го погледнах, ми хареса. Страхотно.

Не знам с какво. На пръв поглед – нищо велико, невероятно и свръхестествено. Едно момиче пише за ежедневието си. Но в написаното има нещо свежо, искрено и непосредствено. Нещо, което прави четенето на това “обикновено ежедневие” истинско удоволствие. Нещо, което почти ме кара да съжалявам, че не съм вече на 20 години. 🙂

Но стига празни думи. Ето ви блога й – четете и се радвайте! 🙂