Grigor Gatchev - A Weblog

Този запис е предизвикан от запис в блога на Йовко, който прочетох преди време, и от няколко разговора, които водих оттогава насам.

Според мен, и с доста уговорки за вездесъщите изключения, хората могат да бъдат разделени по религиозни убеждения на четири типа: деисти, агностици, атеисти и невярващи.

Деистите вярват, че съществува божество (божества) – най-често като трансфинитни субекти. Тук спадат всички известни ми религии, плюс купчинка по-особени учения.

Агностиците вярват, че тази част на мирозданието е непознаваема. (И че по тази причина не може да се каже съществуват ли богове, или не.)

Атеистите вярват, че богове не съществуват, и точка.

Невярващите просто не вярват – нито че има богове, нито че няма. Те или знаят нещо, или не го знаят. Те просто чакат доказателство – което и от двете да доказва то. Бих причислил себе си към тях.

Фаровете разсичат нощта, и шосето струи под мен. Но непрекъснато съм на нокти. Чистачките едва успяват да избършат от предното стъкло пръските кал, хвърляни от колите пред мен.

Лепкава зимна кал. Уж мокра, а не иска да се изчисти от стъклото – маже се като лепило, заради замръзването от студа. Различна и от пролетната, и от лятната, и от есенната кал. Най-противната от всички. Непрекъснато пръсвам по малко вода на стъклото, за да я отмие.

Спирам, за да долея вода в резервоарчето за чистачките. Минаваща кола ме обсипва целия с фини пръски кал. Същата, все така лепкава. Панталони и яке, току-що от пране – и пак за пране! Мразя зимната кал! Мразя я!…

… А напролет същата тази кал ще бъде мека и плодородна почва, дала живот на всичко наоколо. Същата, изхранвала безброй поколения – растения, животни, хора… Същата, която мои прадеди са наричали кърмилница и майка, и са й се кланяли.

(Този запис е продължение по темата.)

Е, VCS преведоха парите, и се оправдаха с вътрешни проблеми. А ние го обявихме за наша победа.

Аз не бях съгласен да приемем тези пари. Защото така сега случаят приключва. Ако някой реши да мошеничи за в бъдеще, той ще остане с впечатлението, че няма проблем – ако го нагазят, си плаща, и толкова. Нищо не губи, ако пробва… Но свършеното – свършено. Дано няма други желаещи.

И тъй като питото е платено, смятам да приключа темата. Ако от VCS желаят право на отговор, ще го получат тук, в блога ми.

Толкова по въпроса.

Преди само няколко години, спомням си, филмовите и звукозаписните компании побъркаха от съдене едно норвежко момче, защото разбило защитата на DVD-тата. Момчето се казва Йон Лех Йохансен, а по този повод стана известен като “DVD Йон”.

Е, Йон успешно се справи в съда с тях. Не бях подготвен за такъв изход, признавам си. Но МНОГО по-неподготвен бях за това, което прочетох днес!

А именно – че известната звукозаписна компания Sony е използвала за печално известния си “Sony DRM rootkit”, предназначен да опазва музиката й от копиране, код в нарушение на авторските му права.

Авторът на този код е – познайте кой? Йон Лех Йохансен. Aka DVD Йон.

Не знам дали ще се окаже вярно. Ако да – това ще е просто… нямам думи.

Но пък смях – колкото ще човек. 🙂

Днес нямам време да пиша. Но срещнах случайно в едноминутния си лудешки спринт из нета нещо, което трябва да бъде четено.

Става дума за фирмата Virtual Card Services, и как те са постъпили спрямо ОпънФест.

Дано им са сладки така икономисаните пари. Не бих им ги приел, дори ако решат да ги дадат. Защото ще са го направили не от коректност, а под натиска на общността. И да ги приема ще означава да им простя, и да ги оправдая – а те не го заслужават.

Доколкото зависи от мен, те няма да бъдат повече спонсор на ОпънФест, дори ако си платят предварително – пак по същата причина.

Достатъчно често бивам питан струва ли си някоя фирма – като място за работа, като място за поръчки, като място за инвестиции… Няма да ги наклеветя с нищо. Просто няма да скрия случилото се. Всеки да си преценява сам.

Толкова за тях.

От известно време насам в медицината все повече се говори за така наречените бавни вируси.

Те или причиняват заболявания изключително рядко и при специални обстоятелства, или най-често имат нужда от повече време, за да прераснат в заболяване, отколкото е човешкият живот. Затова дълго време са оставали настрана от погледа на лекарите. Напоследък обаче почнаха да ги откриват един след друг. И се оказва, че са изумително количество и брой разновидности.

Вероятно всеки човек носи в себе си стотици, ако не и хиляди. За повечето няма известен случай да са предизвикали заболяване – само се знае или предполага, че не са оригинална част от човешкия геном. Някои просто са се лепнали към клетките, и съжителстват с тях. Други са се вградили направо в човешката ДНК, и в удобен момент могат да се откъснат от нея и прехвърлят на друг човек. За много от тях се предполага, че повечето или дори почти цялата им генетика не си е “тяхна по начало”, а е слепена от парчета гени, закачени от един или друг гостоприемник. За някои просто е трудно да се каже дали са външна, вирусна ДНК, или част от човешката – границата е размита, преходът плавен, и ги има навсякъде из него.

В петък клиенти ми връчиха да инсталирам новозакупен от тях компютър. Успях да стигна до него чак днес. Познайте с какво удоволствие открих в кутията Ubuntu 5.04, и The Open CD – продуктът на новородения тази година OpenArtCon!

Не искам да правя реклама на никого. Но мисля, че е заслужено да го спомена – тази конфигурация е закупена от Jar Computers. И отговорникът на фирмата по свободен софтуер твърди, че лично е проверил използваните елементи за съвместимост с Linux.

Докато инсталирам компютъра, си мисля – зимата най-сетне свършва и при нас. Ето я първата лястовичка. Сигурно не бяла – но все пак, първа лястовичка. Свободният софтуер започва да си пробива път и на българския пазар.

Значи ли това “смърт на Windows” или “смърт на Microsoft”? Поне за мен – не. Мразя идеята, че един софтуер, затворен или не, трябва да загине. Мразя идеята, че една фирма, брутален монополист или не, трябва да загине. Такива идеи са несъвместими с истинската свобода.

Не зная дали ще се сбъднат розовите ми мечти един ден Windows да е свободен софтуер, а Microsoft – заслужено уважаван член на общността на “свободните хора”. Но това няма толкова значение.

Значение имат изборът. И свободата.

И това, че и аз съм помогнал, според силите си, за тях.

П.П. Да си призная некоректността: вместо Ubuntu инсталирам на компютъра Debian. Пропускам ценна възможност да разуча Ubuntu, но съм страшно притиснат откъм време, а съм по-свикнал с инсталацията на Debian… И с това не нарушавам ничии права.

Това е то свободата, на практика. 🙂

Този запис е разширен отговор на един коментар към предишния:

Anonymous:

predpolagam 4e deistvieto ne se razviva v Bylgaria za6totot nikoi maloumen niama da poviarva 4e v bylgarski grad moje da ima ezero s lebedi i ciganite da ne sa giizlovili a ezeroto da se e zapazilo s prozra4na voda ili cvetiata da ne sa gazeni i kysani ot razni oligofreni

Малоумие ли е да повярваш в такова нещо, Anonymous?

Някои твърдят, че е първична материята на света, и че образът му вътре в нас е само отражение. Други – че истинска е представата, и че тя е, която променя и вае материалния свят. (Или поне представата на Бога.) Кое е вярното?

Не съм теолог. Но зная, че в дивата природа паркове с лебеди, влюбени двойки и паради няма. Всеки един парк или парад е възникнал в нечий ум, не божествен, и след това е бил претворен в реалността. Чрез труда и усилията на хората.

Не зная има ли Бог. Не съм вярващ. Но зная, че хората, които творят, материализират представите си. Чрез черен труд и пот, и усилия, а не с всемогъщи слова. Но го правят – и стават достойни за името Творец. (Бог или дявол, е друг въпрос.) И раздават на околните света, който е вътре в тях – такъв, какъвто е.

Например парк с езерце, лебеди и цветя. Може би в реалния свят някой ще лови лебедите, а друг ще къса цветята – но достатъчно ли са Творците с красивата представа, ще има отново лебеди, и ще растат нови цветя. Докато някой ден и последният рушител не се засрами и откаже… А ако в представата паркът по начало е оскубан, цветята окъсани, и лебедите избити, надали някой изобщо ще се потруди да я превърне в реалност. За щастие.

Дали в България не може да има такъв парк с езеро? Убеден съм, че може. Да, може би от време на време някой злосторник ще убива по някой лебед. Да, сигурно ще се намира кой да къса цветя. Но ще се вижда ли това от далечината и височината на съседната болница? Понякога един лебед по-малко, или две-три откъснати цветя? Или дори някоя хвърлена хартийка? Не вярвам.

Мисля, че който не търси с лупа недостатъците, ще вижда красотата на цялото. И ще вярва охотно, че може да има такъв парк. Не защото е малоумен. Напротив – защото е мъдър.

Това е отговорът ми. Но може ли да те попитам нещо, Anonymous?

Ако ти беше слепият пациент до прозореца, какво щеше да “видиш” през него, и да разкажеш на съседа си по стая? Щеше ли да е нещо, заради което да си струва човекът да живее, и да се бори? Красивият парк с езерцето, и влюбените, и парадите? Или щеше да е оскубан, мръсен парк с мътно езеро, окъсани цветя, зли и крадливи банди, и минаващи боклукчийски коли? Нещо, което би поболяло и здрав?

Или дори направо гол, сив и безличен калкан на отсрещна сграда? Дори ако всъщност там наистина има красив парк, и бистро езерце с лебеди, и влюбени двойки?

Аз не бих искал да живея в твоя свят, Anonymous. И изтръпвам от мисълта, че ти живееш в него… Разликата не е голяма – като между наполовина пълната и наполовина празната бутилка е. Но тази “никаква” разлика прави моя живот щастлив и пълноценен, а твоя – непрестанна мизерия. Наистина ли искаш да живееш така? Харесва ли ти?

Защото изборът е единствено и само твой. И никога не е късно да го промениш.

Вчера получих по пощата от Таня Джекова нещо, което направо ме разтърси. Просто и ясно е, сякаш винаги съм го знаел – а в същото време още съм като замаян.

Малко по-късно го намерих в блога й – и отново изпитах същото разтърсване. Бях толкова уморен, че на мигове заспивах, така че зарязах всичко, и се запътих към къщи… Днес обаче отново си го припомних. И, напреки на всякакви правила и обичаи, реших да го преведа, и публикувам и при мен – то си струва да бъде четено, от колкото се може повече хора.

С уговорката, че нейният блог беше първи. (И, както я познавам, сигурно ще бъде още много пъти първи за такива невероятни неща.)

—

Двама пациенти, сериозно болни, лежали в една и съща стая. На единия било позволено да сяда в леглото си за по час всеки следобед, за да се оттича секретът от дробовете му. Леглото му било до единствения прозорец на стаята. Другият трябвало да лежи по гръб, без да става. Двамата си говорели с часове. За техните жени и семейства, за домовете и работата им, за казармата и за отпуските…

Този край прозореца убивал прекарания в седнало положение час, като разказвал на другия какви неща се виждат отвън. И другият започнал да живее с тези описания, когато за час всеки ден светът му бил изпъстрян и огряван от богатството на външния свят.

Прозорецът гледал към парк с красиво езерце. Патета и лебеди си играели във водата, а децата пускали в него саморъчно направени лодчици. Влюбени двойки се разхождали, хванати подръка, сред пъстрите цветя, а на хоризонта, на фона на небето, се очертавали покривите на сгради. Мъжът до прозореца описвал всичко това в най-дребни, богати детайли – и другият затварял очите си, и си представял живата, красива гледка.

Един топъл следобед мъжът край прозореца описал парад, който минавал отвънка. Другият не можел да чуе оркестъра – но сякаш го виждал, вътре в ума си, съживен от описанието на човека край прозореца.

Минавали дни и седмици. Една сутрин, когато сестрата пристигнала, открила, че човекът край прозореца е починал тази нощ в съня си. Натъжила се и повикала санитарите да отнесат тялото.

Другият мъж едва дочакал подходящ момент, и помолил да го преместят до прозореца. Сестрата с удоволствие го направила, настанила го удобно, и си излязла. Бавно, сред силни болки, той внимателно се надигнал на лакът, за да може да види за пръв път със собствените си очи чудесния свят отвън. И погледът му срещнал… голата стена на отсрещна сграда.

Човекът попитал сестрата какво може да е накарало починалия му съсед по стая да разказва, че през този прозорец се виждат толкова прекрасни неща. Сестрата му отговорила, че човекът е бил сляп, и не е виждал стената отсреща:

– Може би просто е искал да ви окуражи…

Епилог: Огромно щастие е да правиш другите щастливи, независимо от страданието си. Споделената тъга е половин тъга, но споделената радост е двойна радост. Искаш ли да се почувстваш богат, просто преброй всичко, което имаш, и което не може да се купи с пари. Всеки ден е неописуемо богатство – и често го разбираме прекалено късно.

Произходът на този текст не е известен.

* * *

Хората ще забравят какво си казал.

Хората ще забравят какво си сторил.

Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.

Не зная кой би повярвал в това. Преди двайсет години и аз нямаше да му повярвам. Но сега го знам. И, без да ми пука ще ми повярват ли, и няма ли да ме презрат, ще го напиша.

—

Всеки егоист знае, че е по-изгодно да се преструваш на алтруист. Лъжеш околните, впримчваш умовете, печелиш повече… Кой обаче би могъл да се преструва успешно цял живот? И най-умелият лъжец е слаб в някои отношения.

Ако егоистът е умен, ще забележи тази си слабост. (Или ако съдбата му я навре в очите.) Ще се опита няколко пъти да я прикрие, ще види, че не става. Да кажем, не умее да крие емоциите си, и да лъже хората за това какво изпитва в момента… Е, защо тогава просто да не казва истината? Какво му е лошото или странното да си понякога ядосан, понякога тъжен, понякога весел? Човешко е.