Grigor Gatchev - A Weblog

http://blacksunspot.blogspot.com

Блогществото е съвсем като обществото. Някои умират, други се раждат.

И понеже тук се умира тихо и неусетно, не сме си създали навика да тъжим. Още повече че умрелите понякога възкръсват, а понякога и направо зомбясват… Но си струва да се повеселим, когато някой нов блог се ражда.

Защото често се случва да има да каже нещо. Или да присъедини глас там, където има нужда.

И така да изпълни целта, заради която се е родил.

Съвсем като нас, хората.

Да ни е честит, и да има какво да каже! 🙂

Преди няколко дни един запис в блога на Таня ме подсети за нещо, което бях започнал преди много време – и оттогава все отлагам довършването му, с оправдания, че нямам време… Само че сега, по празниците, имах малко време – така че му тръснах една редакция, и официално промених статуса на версията от алфа на бета. 🙂

Започнах да пиша това нещо няколко месеца, след като си направих фирма. Бях започнал прекалено често да се прибирам в къщи нощем така капнал, че не можех даже да заспя. И за да се разведря и поотпусна, започнах да нахвърлям някакво фантастично разказче.

Идеята на разказчето дойде от старозагорския празник на фантастиката “Таласъмия” (писал съм за него тук, а и по-нататък из блога). Бяха обявили конкурс за фантастика с етно-уклон. (Този конкурс стана по-късно ежегоден. На моменти дори участвах в него, но все се намираха майстори, които заслужено да ме изместят назад в класацията.) И реших – защо ли не напиша нещо на тази тема?… А пък нуждата от релакс започна да напъхва из разказчето разни весели моменти.

В един момент разказът просто не щя да свърши. Продължи гордо извън предвидените очертания, и ги надхвърли няколко пъти. Цялото все не ми харесваше (свикнал съм да пиша предимно къси форми – това е първото ми по-длъшко нещо), и го редактирах не зная колко пъти. Но все не бях доволен – и сега продължавам да не съм. Ама вече няма закога… Затова е и “нещо” – не знам повест ли е, новела ли, роман ли… Каквото и да е, важното е да се чете.

Та, реших, че е време вече да се отървавам от писането му, и да го предложа да предварително бета-тестване. Четете го и го критикувайте – затова ви е даден. 🙂 Като начало, можете да предложите идея за заглавие – и до момента си няма, дори работно. Сваля се оттук – последното от трите неща в таблицата.

(Сведение под сурдинка: Покрай това нещо написах някаква кратка обосновка на нещата – нещо като описание на света, в който те се развиват. След това тя така енергично порасна, че се наложи да я сцепя на две. А накрая в трета, отделна част, се обособи самото описание и “план зад сцената” на историята… Мисля, че на това Маниакс му казваше “клинична графомания”. 🙂 )

Та, чакам критики. 🙂

– Жените са дискриминирани, Григоре. Мислиш, че не е така ли?

– Повярвай ми, знам защо жените се смятат за дискриминирани…

– Да, знаеш защо се смятат. И мислиш, че това са глупости. Нали?

– Понякога да, понякога не.

– Хайде сега, не се прави на наивен. Поне пред мен. Мислиш, че са глупости, защото знаеш, че са. Само че се опитваш да си учтив… А не ти и хрумва, че и аз го знам, и не ми пука да го кажа.

– Кажи го тогава, да видим така ли е. Щом си толкова умна.

“KDE rules!” “No, GNOME does!” “Our desktop is the most customizable!” “Ours is the most ergonomic!”…

Linus Torwalds defends KDE. Other luminaries counter for GNOME. Big names, tied into a childish fight… Who is right, actually? What desktop is the best? What is the one that will rule?

I believed the answer will be obvious to anyone in the FOSS. Seems, however that it is not. So, someone has to give it.

I started with GNOME, then tried KDE – it was much better. More convenient. More productive. Giving me more. WhateverI looked, it was the best one I had ever seen.

For me. And for some of my friends.

Other friends of mine stayed with GNOME – or switched to it, from KDE. For them, it was the more convenient, productive etc. The best one – for them… Yet others compared many desktops, and found that XFCE is their one… Who is the only right here?

Nobody. The primary difference is not in the desktops, but in their users. Someone will be most productive with GNOME, another one – with KDE. People with in-depth knowledge of few programs, but ergonomically challenged, would naturally benefit from GNOME. People with wide, but less deep software knowledge, and good self-ergonomisation, will probably be most productive with KDE. Myriads of other personality traits also contribute to the difference – there is no way to tell what will be the best desktop for you, until you try and find it.

It is in the type of usage, too. A corporate environment may like a supremely ergonomic desktop, allowing to do only what the employee’s job is; a home user will often prefer a myriad of programs and options, even if s/he never uses some of them. Different goals, different desktops.

There are many other reasons for different choices. Which comes to say only one: There is no ultimate desktop. One desktop is the best in some cases, another – in others. But, for the different people to be on the top of their productivity for different tasks, different desktops must exist.

Sure, KDE can be customized to look and behave much like GNOME. (The opposite is true to a big extent, too.) But KDE will never truly replace GNOME, unless it accepts the GNOME philosophy – that is, unless it becomes GNOME, and ceases to be KDE. (Switch “GNOME” and “KDE”, or substitute with any desktops around…)

The differences of the desktops are not our weakness. They are our treasure. Supporting only one desktop will mean leaving millions of people less productive, even by a little, no matter what desktop this will be. And it may be the freedom that we believe in, but the technical superiority is what attracts the people to us – and the productivity is an important part of this superiority. (Many people have surely noticed that the freedom and the technical superiority are the same thing, deep inside – but this is a different topic.)

The divergence of the desktops gives a lot of fresh ideas that otherwise would not be born, ideas that will not fit well into one desktop, but are perfect with another. And the need to hybridise and maintain compatibility across the different desktops creates yet other ideas. Sure, it takes its toll in work and efforts – but creates products that amaze, attract and make the people happy. What is the best we all can ever hope for. Which is what eventually we strive for.

The dream for The One Desktop To Rule Them All is actually a dream for a software monopoly. As long as the people are different – and they will always be – no single software, and no monopoly will be perfect for everybody. What is worthless for some, will be priceless to others. Always.

Please all, great or small, please leave this dream to the big software monopolists. There is where it belongs. Do understand that it is a poison to our mentality and principles – a poison both for the freedom and for the excellence. Always try to make your creation the best, the perfect – but do not degrade or mean harm to the alternatives, do not want their extinction. Support them instead, and help them be themselves. Please, do not dream for a Rullest Ring.

The fact that Linus Torwalds himself supports KDE does not mean that this is The Ultimate Desktop. Linus may be a programming genius, but his preference means only that KDE is the best desktop for him personally. When it comes to personal conveniences and tastes, there are no great and small people. Be free to choose what is best for you personally.

And may the choice be with you.

Наскоро прочетох в блога на Таня Джекова една чудесна идея за елхички в саксии. На Коледа – в къщи, празнично украсена. През другото време – на терасата. И така няколко години, докато не порасте и не я посадиш щастливо да расте някъде, горда и благодарна.

Днес обаче научих нещо важно – и ми се иска да предупредя всички, купили си елхичка в саксия.

Внесете ли я вътре, само за няколко дни затоплената елхичка решава, че е пролет, и се пробужда. Външно изобщо не й личи, но вътре в нея соковете са се раздвижили. Изнесете ли я отново навън, на януарския студ, тя ще загине. И красивата идея ще се превърне в тъжна… А това може да бъде избягнато.

Едната възможност е да държите украсената елхичка отвън, на терасата. Повярвайте ми, тя ще се вижда през прозореца не по-зле, отколкото и вътре в стаята. Ако отвън е толкова тъмно, просто я осветете с една лампа – и ще й се радвате не по-малко. А пък през пролетта тя ще се радва отново на слънчицето, и ще расте. И ще ви благодари за вниманието и търпението с крехките си нови връхчета. (Не зная дали го знаете – но растенията усещат болка, и им е приятно от добро гледане. Доказвано е неведнъж, с най-строги научни опити.)

Ако на всяка цена държите елхата да е вътре в стаята, внесете я в стаята само за няколкото коледни часа – за толкова тя няма да успее да се пробуди. Щастието тя да бъде жива ще си струва… А ако нямате тераса, или на всяка цена държите елхичката да стои много дни вътре, просто я запазете вътре до пролетта. С понамален набор играчки тя ще е все така красива, но и много по-приемлива в стаята. И когато дърветата отвън напъпят, я изнесете с чиста съвест. Отново през лятото ще се радвате на благодарността й.

Това е – и желая весела Коледа и на вас, и на елхичката ви! 🙂

http://www.capital.bg/show/index.php?broi=2005-50&page=45-50-1&rubr=tech

Най-сетне една медия в България написа истината за арестуваните администратори на online.bg.

Написа я професионално и обективно. Без преиначаване, без търсене на скандалност, дори без пристрастия към админите. Просто истината, каквато е.

Искам специално да напиша имената на две момичета, които стоят зад нея – Катерина Огнянова и Десислава Митова. Защото те са, които отсрамиха цялото журналистическо братство. Всички тези “журналисти”, които щастливо наклепаха четирима души, че били “арестувани за педофилия”, пред всичките си читатели. И от които нито един до момента не е публикувал опровержение, за извинение пък да не говорим.

Искам и да благодаря на вестник “Капитал”. Заради доблестта и достойнството да бъде орган за информация, а не за омаскаряване. Напоследък изглежда, че това е изключителна рядкост в българската журналистика – и затова заслужава добра дума, и подкрепа.

Защото дори и съдиите са просто хора. И, както всеки човек, останат ли твърде дълго без обратна връзка, започват спокойно да творят глупости. А обратната връзка на всяка една власт, включително съдебната, са медиите. С това, че казват истината.

И същото важи и за журналистите. Колкото по-дълго те помпат в обществото помията на скандалното, било принуждавани от некадърни шефове, било умишлено, в името на кесията си, толкова повече обществото загнива, и се превръща в пускащо мехурчета блато. Което потреперва пред страховитата новина кой с кого май бил спал в къщата на Биг Брадър – но пропуска покрай ушите си, когато хора биват омаскарявани, и изкарвани педофили. Днес – тези четирима. Утре други. Вдругиден – може би аз, или вие. Както на вас не ви е пукало за момчетата от online.bg, така на съседа няма да му пука заради вас – освен че ще започне да ви предупреждава, че приближите ли детето му, ще ви счупи главата.

Така че – поклон пред две момичета! Защото те, без да са виновни, отсрамиха професията си. И умиха лицата на няколко момчета от калта, която други “журналисти” бяха нахвърляли по тях.

Благодаря ви! И ако някога имате нужда от помощ с нещо, ако е по силите ми, ще я имате.

На 12 и 13 пропуснах постановката на Night Songs – мой познат изпищя на умряло за кола, а без колата последвалият за мен работен ден беше 18-часов (включително погълна и втората постановка). Бях се заканил на 14-ти да отида да я гледам на всяка цена. С уточнението “ако не стане нещо” – знам късмета си. И бях поръчал билет за 19, за да я гледам повторно.

На 14, точно половин час преди началото на постановката, приятели спешно ме повикаха заради болното им дете. Тръгнах си след три часа от тях, и оставих зад гърба си едно малко по-здраво дете, и едни доста по-спокойни родители. И още една пропусната възможност да гледам Night Songs.

Днес, в момента, в който сядах в колата, за да потегля към “Хамбара”, телефонът ми отново звънна. Беше безсмислено да изпитвам лоши предчувствия, така че просто го вдигнах. Както и можеше да се предположи, спешно ме чакаха за събитие, което се очакваше да е от критична важност за една организация.

Много читатели са на мнението, че създател на жанра “рецензии на несъществуващи романи” е Станислав Лем. Всъщност истината е, че първосъздателят му е Хорхе Луис Борхес. (Странен е фактът, че един от най-великите писатели на ХХ век няма нито един написан роман – всичките му творби са есета, поеми и разкази!)

Някъде между първия и основния си период, между този на каубоите и гаучосите, и този на огледалата и безкрайностите, е периодът, когато Борхес е най-продуктивен на идеи. Тогава нещата, зародили се още в “Кръглите развалини”, се развиват в неща като “Тльон, Укбар, Орбус Терциус” (което е изумително езиковедско-логическо произведение, сродно според мен единствено с Толкиновото “Един таен порок”). Друга линия на развитие създава “Вавилонската библиотека” – според мен класическото и основополагащо произведение на “огледалната” линия на Борхес. Трета ни отвежда към “Пиер Менар, автор на “Дон Кихот”” – странен, философски и смайващо реален подход към същността на творчеството и творбите. (Почитателите на Криейтив Комънс могат да бъдат доста изненадани от него – все пак е писано преди повече от 60 години.) Четвърта е “Градината с разклоняващите се пътеки” – братовчедка на “Вавилонската библиотека” тя чопли обаче същността на времето, в стил, способен да накара класическата твърда научна фантастика да си изяде чорапите…

И, малко незабелязано между тези, остава едно брилянтно нещо – “Приближаването към Алмутасим”. Рецензия на едноименната повест на Мир Бахадур Али.

Иска ми се да го гледам…

Бях скроил още вчера, за премиерата, перфектен план как да разкарам всяка заетост вечерта, и да мога да отида. Не се получи. Половин час преди представлението един мой много стар и много добър приятел изпищя на умряло – колата му се повредила, а трябва да ходи спешно до Троян и Русе. Беше загазил наистина здравата… Стиснах зъби, и му дадох моята. То кола и жена хубаво не се дават, ама… подлъгах се.

Напук на всички очаквания, момъкът цъфна тук днес вечерта, щастлив и благодарен. Колата не беше пострадала (или поне засега не й личи). Само че след ден без кола, съм така затрупан от работа, че не мога да си вдигна главата. За театъра и дума няма как да стане. Дано успея да привърша към 2 през нощта…

Мятам набързо поглед из блогове, докато чакам една обработка да свърши. Направо ми потичат лигите. Утре на всяка цена ще съм в “Хамбара”. Намира се на малките 5 кьошета, на “Шести септември”. И каня всички, които искат да видят “жив театър”, игран направо сред масите и публиката.

Никога не съм бил на такъв, но добре си представям усещането пиесата да се играе не пред теб, а около теб. Да се превърнеш в част от нея. Да съчетаеш студената неподвижност на декор с човешката съпричастност в себе си – и, неспособен да се удържиш прикован в мъртва форма, да се прелееш вътрешно към актьорите, да изпиташ чувствата и да заживееш с образите им, да се превърнеш в част от тях.

Да, знам, че звучи като някакъв странен секс. Но не ми е смешно. Сексът, както и театърът, са споделяния. И театърът направо сред публиката засилва това чувство на споделяне докрай. В сравнение с него обикновеният театър е… като сексът по Интернет в сравнение с истинския. Или може би като платеният секс в сравнение с обичта.

Любопитен съм – дали и актьорите изпитват вливането в образите по-силно, когато играят направо сред публиката? Не съм актьор, така че надали ще мога да го разбера сам. Но обезателно ще питам някой път Тони или Весела, ако успея да откъсна мъничко от времето им.

А утре ще съм там… Добре де, ако някоя свястна душа не пририта точно тогава. Признавам си.

Книга като “Властелинът на пръстените” няма как да бъде побрана цялата във филм – дори трисериен, дори със серии от по три-четири часа. Много е изпуснато. И един от изпуснатите образи е този на Том Бомбадил.

По-задълбочените (добре де, “вманиачен” също не е обидно) почитатели на Толкин енергично спорят кой и какъв всъщност е Том Бомбадил, и къде се помества в Толкиновата вселена. Точен отговор обаче липсва, дори за тези, които знаят наизуст цялото Толкиново творчество.

Откъде е дошла самата идея за Том Бомбадил в ума на Толкин е известно. Документирано е, че децата му са имали парцалена кукла със синя дрешка и жълти обувки, която са наричали Том Бомбадил. Но това не е отговор кой и какъв е Том вътре в книгата.