Grigor Gatchev - A Weblog

Време е да се обадя и аз.

По-възрастните сигурно помнят как през 1990 г. Добри Джуров ходеше с военна униформа в Народното събрание, и на един митинг събирахме пари да му купим цивилен костюм.

А може и по-млади да помнят как Коста Цонев се изказа, че депутатската заплата не стигала само да си нахрани кучетата. Шега ли беше, сериозно ли, не зная – но имаше инициатива да му съберем някоя и друга пара, че с хиляда и нещо лева месечно закъде е, горкият…

Сега пък слугите на народа ни си купили нови луксозни возила за милиони. Тъй де, старите вече са на по година-две-три – в такова демоде никой нормален слуга на народа няма да се вози. И сигурно не са чак толкова бронирани, като новите. Може бронята вече да не е достатъчно добра, за да ги опази от народната любов. Новите може да са и по-луксозни – нашите политици толкова добре са се потрудили за нас, толкова ни подобриха живота, че заслужават лукс най-последна класа.

Пък че с тези пари щели да излекуват няколкостотин болни от рак, а пък сега те ще умрат? Ама какво е това сиромахомилство, моля ви се! Всички болни от рак няма да се излекуват, нали? За какво тогава претендирате? Ама ха!… Да мрат, бе, какво толкова. Като са ни избирали, това им се полага… Пък догодина – пак, още по-нови мерцедеси. Ако има как, за още повече пари. И още повече глупаци, да ни изберат пак…

Издирвам списъка на гласувалите в подкрепа на това решение, за да го публикувам тук, в блога си. Ще съм благодарен на всеки, който ми помогне да го открия. Читателите ми имат право да знаят кой е одобрил заради удобството на няколко задника да си отидат няколкостотин раково болни. Като лекар, и изобщо като човек, няма да простя това.

Тези хора са убийци. Убийци на няколкостотин души – пред тях Жоро Павето е дребен досадник. Казвам го, и няма да върна думата си назад. И ние имаме право да знаем кои са. Съд не зная дали ще ги стигне (дано), но презрението и погнусата ни трябва да ги стигнат. А за това трябва да знаем кои са.

Обещавам поне десет години напред да не пусна глас за никоя партия, в която има дори един от гласувалите това. Ако тези хора не са се разкаяли публично, не само с думи, но и с действия – и по-дълго. Докато са живи, и може би дори след това. И приканвам всеки, който има ум и съвест, да декларира същото – и да го направи. За да не стане така, че един ден той, или най-скъпите му да лежат в Ракова болница, и парите, които биха могли да спасят живота им, да отидат пак за мерцедеси..

И чакам всеки, който не е съгласен нещата да продължават пак така, на купона.

Все по-често ме питат кои са прототипите на някои от героите, които описвам. (След като пуснах последното си… хм, нещо, четири питания за три дни.) Честичко чувам от някого, че е познал този или онзи герой. 🙂 И затова реших да отправя една малка провокация.

Който е чел някои мои неща – опитайте се да разпознаете прототипите на някои от героите. Предположения приемам охотно като коментари тук.

Не е важно непременно да улучите кой точно е прототипът. Напротив, много по-интересно е, когато сте открили точен прототип, за чието съществуване не подозирам. В едно интервю Тери Пратчет беше казал: “Където и да разговарям с полицаи, винаги ми казват, че в техния участък има жив, едно към едно Фред Колън, или Ноби Нобс, или дори и двамата. Един път ми го каза абсолютен Ноби…”

А пък после обещавам да разкажа кои всъщност са прототипите. 🙂

Бях писал преди, че това симпатично земноводно е за мен истински символ на хакерството. Не бях подозирал в какво отношение ще се окажа прав – а именно, че то е създадено много в стил “open development”!

Пълната история може да се прочете в Уикипедия, при търсене на “Crazy Frog”. Същността й е проста – звукови ефекти от един хлапак, външност от дизайнер, музикален ремикс от двама диджеи, анимация от рекламно студио…

След това – втора такава песен. След това – цял албум. После разширено издание. После втори… Кой е авторът? Ако разберете, пратете ми го – не съм се изтрепал да търся, но не го намерих. Подозирам, че авторите са много.

А албумът е безобразно сладурски. И в момента си слушам “Пинокио”, и само дето не танцувам на стола. Нямам търпение да видя каква анимация ще направят пък по него – тези по Axel F и Popcorn са разкошни.

Много повече за Лудото жабче можете да научите от Уикипедия. (Това за Insanity Test-а го бях забравил, признавам си.) Не мога обаче да се сдържа да не цитирам текста на оригиналното, най-първо негово изпълнение, точно както е даден в статията. Направо е… хм… отнасящ:

A ding ding ding ding dididing ding bing bing pscht,
Dorhrm bom bom bedom bem bom bedom bom bum ba ba bom bom,
Bouuuuum bom bom bedahm, Bom be barbedarm bedabedabedabeda
Bbrrrrrimm bbrrrrramm bbbrrrrrrrrraammmmm ddddddraammm,
Bah bah baah baah ba wheeeeeee-eeeee-eeeee!

… 🙂 …

http://blacksunspot.blogspot.com

Блогществото е съвсем като обществото. Някои умират, други се раждат.

И понеже тук се умира тихо и неусетно, не сме си създали навика да тъжим. Още повече че умрелите понякога възкръсват, а понякога и направо зомбясват… Но си струва да се повеселим, когато някой нов блог се ражда.

Защото често се случва да има да каже нещо. Или да присъедини глас там, където има нужда.

И така да изпълни целта, заради която се е родил.

Съвсем като нас, хората.

Да ни е честит, и да има какво да каже! 🙂

Преди няколко дни един запис в блога на Таня ме подсети за нещо, което бях започнал преди много време – и оттогава все отлагам довършването му, с оправдания, че нямам време… Само че сега, по празниците, имах малко време – така че му тръснах една редакция, и официално промених статуса на версията от алфа на бета. 🙂

Започнах да пиша това нещо няколко месеца, след като си направих фирма. Бях започнал прекалено често да се прибирам в къщи нощем така капнал, че не можех даже да заспя. И за да се разведря и поотпусна, започнах да нахвърлям някакво фантастично разказче.

Идеята на разказчето дойде от старозагорския празник на фантастиката “Таласъмия” (писал съм за него тук, а и по-нататък из блога). Бяха обявили конкурс за фантастика с етно-уклон. (Този конкурс стана по-късно ежегоден. На моменти дори участвах в него, но все се намираха майстори, които заслужено да ме изместят назад в класацията.) И реших – защо ли не напиша нещо на тази тема?… А пък нуждата от релакс започна да напъхва из разказчето разни весели моменти.

В един момент разказът просто не щя да свърши. Продължи гордо извън предвидените очертания, и ги надхвърли няколко пъти. Цялото все не ми харесваше (свикнал съм да пиша предимно къси форми – това е първото ми по-длъшко нещо), и го редактирах не зная колко пъти. Но все не бях доволен – и сега продължавам да не съм. Ама вече няма закога… Затова е и “нещо” – не знам повест ли е, новела ли, роман ли… Каквото и да е, важното е да се чете.

Та, реших, че е време вече да се отървавам от писането му, и да го предложа да предварително бета-тестване. Четете го и го критикувайте – затова ви е даден. 🙂 Като начало, можете да предложите идея за заглавие – и до момента си няма, дори работно. Сваля се оттук – последното от трите неща в таблицата.

(Сведение под сурдинка: Покрай това нещо написах някаква кратка обосновка на нещата – нещо като описание на света, в който те се развиват. След това тя така енергично порасна, че се наложи да я сцепя на две. А накрая в трета, отделна част, се обособи самото описание и “план зад сцената” на историята… Мисля, че на това Маниакс му казваше “клинична графомания”. 🙂 )

Та, чакам критики. 🙂

– Жените са дискриминирани, Григоре. Мислиш, че не е така ли?

– Повярвай ми, знам защо жените се смятат за дискриминирани…

– Да, знаеш защо се смятат. И мислиш, че това са глупости. Нали?

– Понякога да, понякога не.

– Хайде сега, не се прави на наивен. Поне пред мен. Мислиш, че са глупости, защото знаеш, че са. Само че се опитваш да си учтив… А не ти и хрумва, че и аз го знам, и не ми пука да го кажа.

– Кажи го тогава, да видим така ли е. Щом си толкова умна.

“KDE rules!” “No, GNOME does!” “Our desktop is the most customizable!” “Ours is the most ergonomic!”…

Linus Torwalds defends KDE. Other luminaries counter for GNOME. Big names, tied into a childish fight… Who is right, actually? What desktop is the best? What is the one that will rule?

I believed the answer will be obvious to anyone in the FOSS. Seems, however that it is not. So, someone has to give it.

I started with GNOME, then tried KDE – it was much better. More convenient. More productive. Giving me more. WhateverI looked, it was the best one I had ever seen.

For me. And for some of my friends.

Other friends of mine stayed with GNOME – or switched to it, from KDE. For them, it was the more convenient, productive etc. The best one – for them… Yet others compared many desktops, and found that XFCE is their one… Who is the only right here?

Nobody. The primary difference is not in the desktops, but in their users. Someone will be most productive with GNOME, another one – with KDE. People with in-depth knowledge of few programs, but ergonomically challenged, would naturally benefit from GNOME. People with wide, but less deep software knowledge, and good self-ergonomisation, will probably be most productive with KDE. Myriads of other personality traits also contribute to the difference – there is no way to tell what will be the best desktop for you, until you try and find it.

It is in the type of usage, too. A corporate environment may like a supremely ergonomic desktop, allowing to do only what the employee’s job is; a home user will often prefer a myriad of programs and options, even if s/he never uses some of them. Different goals, different desktops.

There are many other reasons for different choices. Which comes to say only one: There is no ultimate desktop. One desktop is the best in some cases, another – in others. But, for the different people to be on the top of their productivity for different tasks, different desktops must exist.

Sure, KDE can be customized to look and behave much like GNOME. (The opposite is true to a big extent, too.) But KDE will never truly replace GNOME, unless it accepts the GNOME philosophy – that is, unless it becomes GNOME, and ceases to be KDE. (Switch “GNOME” and “KDE”, or substitute with any desktops around…)

The differences of the desktops are not our weakness. They are our treasure. Supporting only one desktop will mean leaving millions of people less productive, even by a little, no matter what desktop this will be. And it may be the freedom that we believe in, but the technical superiority is what attracts the people to us – and the productivity is an important part of this superiority. (Many people have surely noticed that the freedom and the technical superiority are the same thing, deep inside – but this is a different topic.)

The divergence of the desktops gives a lot of fresh ideas that otherwise would not be born, ideas that will not fit well into one desktop, but are perfect with another. And the need to hybridise and maintain compatibility across the different desktops creates yet other ideas. Sure, it takes its toll in work and efforts – but creates products that amaze, attract and make the people happy. What is the best we all can ever hope for. Which is what eventually we strive for.

The dream for The One Desktop To Rule Them All is actually a dream for a software monopoly. As long as the people are different – and they will always be – no single software, and no monopoly will be perfect for everybody. What is worthless for some, will be priceless to others. Always.

Please all, great or small, please leave this dream to the big software monopolists. There is where it belongs. Do understand that it is a poison to our mentality and principles – a poison both for the freedom and for the excellence. Always try to make your creation the best, the perfect – but do not degrade or mean harm to the alternatives, do not want their extinction. Support them instead, and help them be themselves. Please, do not dream for a Rullest Ring.

The fact that Linus Torwalds himself supports KDE does not mean that this is The Ultimate Desktop. Linus may be a programming genius, but his preference means only that KDE is the best desktop for him personally. When it comes to personal conveniences and tastes, there are no great and small people. Be free to choose what is best for you personally.

And may the choice be with you.

Наскоро прочетох в блога на Таня Джекова една чудесна идея за елхички в саксии. На Коледа – в къщи, празнично украсена. През другото време – на терасата. И така няколко години, докато не порасте и не я посадиш щастливо да расте някъде, горда и благодарна.

Днес обаче научих нещо важно – и ми се иска да предупредя всички, купили си елхичка в саксия.

Внесете ли я вътре, само за няколко дни затоплената елхичка решава, че е пролет, и се пробужда. Външно изобщо не й личи, но вътре в нея соковете са се раздвижили. Изнесете ли я отново навън, на януарския студ, тя ще загине. И красивата идея ще се превърне в тъжна… А това може да бъде избягнато.

Едната възможност е да държите украсената елхичка отвън, на терасата. Повярвайте ми, тя ще се вижда през прозореца не по-зле, отколкото и вътре в стаята. Ако отвън е толкова тъмно, просто я осветете с една лампа – и ще й се радвате не по-малко. А пък през пролетта тя ще се радва отново на слънчицето, и ще расте. И ще ви благодари за вниманието и търпението с крехките си нови връхчета. (Не зная дали го знаете – но растенията усещат болка, и им е приятно от добро гледане. Доказвано е неведнъж, с най-строги научни опити.)

Ако на всяка цена държите елхата да е вътре в стаята, внесете я в стаята само за няколкото коледни часа – за толкова тя няма да успее да се пробуди. Щастието тя да бъде жива ще си струва… А ако нямате тераса, или на всяка цена държите елхичката да стои много дни вътре, просто я запазете вътре до пролетта. С понамален набор играчки тя ще е все така красива, но и много по-приемлива в стаята. И когато дърветата отвън напъпят, я изнесете с чиста съвест. Отново през лятото ще се радвате на благодарността й.

Това е – и желая весела Коледа и на вас, и на елхичката ви! 🙂

http://www.capital.bg/show/index.php?broi=2005-50&page=45-50-1&rubr=tech

Най-сетне една медия в България написа истината за арестуваните администратори на online.bg.

Написа я професионално и обективно. Без преиначаване, без търсене на скандалност, дори без пристрастия към админите. Просто истината, каквато е.

Искам специално да напиша имената на две момичета, които стоят зад нея – Катерина Огнянова и Десислава Митова. Защото те са, които отсрамиха цялото журналистическо братство. Всички тези “журналисти”, които щастливо наклепаха четирима души, че били “арестувани за педофилия”, пред всичките си читатели. И от които нито един до момента не е публикувал опровержение, за извинение пък да не говорим.

Искам и да благодаря на вестник “Капитал”. Заради доблестта и достойнството да бъде орган за информация, а не за омаскаряване. Напоследък изглежда, че това е изключителна рядкост в българската журналистика – и затова заслужава добра дума, и подкрепа.

Защото дори и съдиите са просто хора. И, както всеки човек, останат ли твърде дълго без обратна връзка, започват спокойно да творят глупости. А обратната връзка на всяка една власт, включително съдебната, са медиите. С това, че казват истината.

И същото важи и за журналистите. Колкото по-дълго те помпат в обществото помията на скандалното, било принуждавани от некадърни шефове, било умишлено, в името на кесията си, толкова повече обществото загнива, и се превръща в пускащо мехурчета блато. Което потреперва пред страховитата новина кой с кого май бил спал в къщата на Биг Брадър – но пропуска покрай ушите си, когато хора биват омаскарявани, и изкарвани педофили. Днес – тези четирима. Утре други. Вдругиден – може би аз, или вие. Както на вас не ви е пукало за момчетата от online.bg, така на съседа няма да му пука заради вас – освен че ще започне да ви предупреждава, че приближите ли детето му, ще ви счупи главата.

Така че – поклон пред две момичета! Защото те, без да са виновни, отсрамиха професията си. И умиха лицата на няколко момчета от калта, която други “журналисти” бяха нахвърляли по тях.

Благодаря ви! И ако някога имате нужда от помощ с нещо, ако е по силите ми, ще я имате.

На 12 и 13 пропуснах постановката на Night Songs – мой познат изпищя на умряло за кола, а без колата последвалият за мен работен ден беше 18-часов (включително погълна и втората постановка). Бях се заканил на 14-ти да отида да я гледам на всяка цена. С уточнението “ако не стане нещо” – знам късмета си. И бях поръчал билет за 19, за да я гледам повторно.

На 14, точно половин час преди началото на постановката, приятели спешно ме повикаха заради болното им дете. Тръгнах си след три часа от тях, и оставих зад гърба си едно малко по-здраво дете, и едни доста по-спокойни родители. И още една пропусната възможност да гледам Night Songs.

Днес, в момента, в който сядах в колата, за да потегля към “Хамбара”, телефонът ми отново звънна. Беше безсмислено да изпитвам лоши предчувствия, така че просто го вдигнах. Както и можеше да се предположи, спешно ме чакаха за събитие, което се очакваше да е от критична важност за една организация.