Grigor Gatchev - A Weblog

Преди нещо време из “новиносферата” мина случаят Тим Кречмър. Немски тинейджър, който отмъкнал пистолета на баща си и застрелял 15 души, преди да застреля себе си.

Случаят повдигна за пореден път един от вечните спорове – за или против достъпността на оръжието. Ако той нямал оръжие, щял ли да убие хора – все едно всеки предмет около нас не е оръжие. Ако жертвите му имали оръжие, нямало ли да се защитят – още малко и хайде да обучим децата да се отбраняват в престрелки, това и при война го няма…

Не знам кой е правилният отговор в този спор. Не съм убеден дали изобщо има правилен отговор. Но ме привлече конкретният случай. И поредицата от грешки на възрастните и разумни хора наоколо, довели до касапницата.

Немалко деца биват възпитавани да са с болни амбиции. (Не става дума за тормозените от болните амбиции на родителите им, не е точно същото.) А немалко деца и сами развиват болни амбиции. Особено често когато имат проблем със социалното общуване. (Знам го от собствен опит – докато бях дете, проблемът ми с вниманието ми пречеше още повече, а детската общност не е от най-толерантните.) И ако тези болни амбиции бъдат проспани от родителите и психолозите, бомбата е заложена – въпросът е само кога някой ще настъпи взривателя.

Понякога тези амбиции биват поливани и торени допълнително, било от родители, които искат детето им да е успяващо и пробивно, а било и от някакви заложби, които детето има. (Тим Кречмър е от втората категория – той е бил талантлив тенисист на маса.) Проблемът е, че заложбите дават на детето успехи, но проблемът със социалното общуване остава, и дори се влошава. Детето възлага на разкрилия се талант надежди да подобри приемането му, и работи усилено, за радост на родители и треньори. Но амбицията, и желанието за приемане и социален статус сред връстниците растат успоредно с положения труд, и често дори го изпреварват – а успехите отначало растат бързо, но колкото по-близо до върха, толкова по-трудна и бавна е всяка крачка нагоре. Заради хвръкналото си самомнение детето става все по-трудно за понасяне, и това не подобрява приемането му, дори напротив. Връстниците може да го остракират дори по-зле отпреди. И детето започва да трупа злоба и желание за отмъщение.

В типичния случай натрупаното зло може да превърне детето в един зъл възрастен, който си отмъщава на виновни и невинни до безкрай, или дори в психопат. Или пък може да се разсее в някаква степен, било ако детето намери по-толерантна среда, било ако започне да осъзнава какво става с него, и как това го изкривява… В първия случай резултатът е подходящ за амплоата, в които се изисква дефектна личност – престъпници, доброволни доносници и пр. Или да си намери работа, в която да упражнява безнаказано психопатията си: надзирателите в затвори са чест пример, но и всяка друга професия, свързана с отговорност за беззащитни, е “подходяща”. Във втория случай резултатът, за щастие, е повече или по-малко нормален човек: психотерапията на подобни случаи обикновено работи именно в тази насока.

Като правило разочарованието от разминаването между полагани усилия за постижения и социално неприемане депресира детето. При достатъчно сериозно разминаване и/или чувствителна и податлива на депресии личност може да се стигне и до клинична степен. Точно това се е случило с Тим Кречмър – той е лежал в клиника за лекуване на депресивни, и е бил пуснат от нея за преминаване на домашно лечение, точно преди да хване пистолета. Ако клиниката набляга на психотерапията, може в този случай (евентуално и с медикаментозна помощ) да подобри цялостното състояние, и да облекчи проблема. Ако обаче разчита единствено на медикаментозното лечение, рискува облекчението да е временно – не само че причината за депресията остава, но и на детето се лепва стигмата “ненормален”, а тя също не му помага особено…

Не зная колко точен съм в догадките си за Кречмър. Може би точно при него историята е различна в детайлите, но типичният случай от неговата категория минава по тази схема. Проблеми, проспани от родителите, от учителите, от училищните психолози (ако в училището ги има), и накрая и от лекарите в клиниката…

Но все пак при много тинейджъри проблемите биват проспивани от всеки наоколо, а малко стават масови убийци. Да, Кречмър е имал достъп до огнестрелно оръжие – но и да го няма, колко трудно е да запалиш училището, или да го обгазиш със силно отровен газ (бих могъл да получа поне двайсетина различни вида от свободно продавани материали, изцяло наизуст, само с общите си познания по химия)? Напълно по силите на тинейджър е. При нашия герой обаче е имало една особеност, която според мен е наклонила везните.

Независимо как се е стигнало до депресията, и какви точно са причините й, клиничната й картина не е твърде различна между случаите. Симптомите са почти едни и същи. За целите на нашето обяснение можем условно да ги разделим на две групи: симптоми на ниско самочувствие (тъга, мъка, отчаяние, яд, вина, чувство за отмъщение…), и симптоми на понижена активност (нежелание за излизане от къщи, активни физически упражнения, поемане на инициатива…).

Почти всички медикаментозни лечения на депресия имат една обща черта: те облекчават симптомите на понижена активност преди да облекчат симптомите на ниско самочувствие. Например, един депресивно болен може да иска да се самоубие, но да му липсва инициативата и енергията да го направи. В един момент от лечението обаче инициативата и енергията се връщат, а самочувствието още е ниско, и желанието за самоубийство е силно. Това е моментът, в който болните се самоубиват – и болниците следят за него много внимателно, и предпочитат пациентите да са по това време в клинични условия, под наблюдение. (Ако ви се налага да лекувате депресивно болен в къщи, не го пропускайте и вие!)

Кречмър вероятно е имал някакво желание за самоубийство – накрая, при престрелката с полицията, той се застрелва. По-силно обаче е било желанието за отмъщение към тези, които не са му обръщали внимание. (И по-специално към момичетата – почти всички застреляни са жени: Кречмър е 17-годишен…) Това е, което лекарите в клиниката му са проспали – те вероятно са открили желание за самоубийство, което са преценили като недостатъчно, за да посегне на себе си при обичайни домашни условия. Не са обърнали обаче внимание на желанието му да си отмъсти (а и той сигурно го е криел – но ако са профи, те трябва да се сещат и да внимават). И са го пуснали точно на върха на периода, когато активността му вече е ОК, но самочувствието още не е. Приели са подобрената активност за признак на повлияване на болестта, но не са изчакали да се повлияят и свързаните със самочувствието симптоми. Тоест, неволно са превърнали Тим в убиец, пускайки го от клиниката точно в най-неподходящия момент.

За мен лично историята е поука в две отношения.

Едното – не знам дали недостъпността на оръжието е превенция на масови убийства, но следенето на състоянието на зле притиснати и изкривени хора със сигурност е. Всъщност, чудя се дали не е добра идея да се създаде център за психологическа помощ, финансиран изцяло от държавни или обществени фондове, и насочен точно към това да помогне на човек да решава проблемите си. (Чувал съм например, че във Франция има център за помощ на самоубийци – ако някой желае да се самоубива, може да се обади там; те пристигат с линейки и прочее, и му обръщат цялото внимание и грижа, от които реално имат нужда над 90% от самоубийците; това е някаква форма на същото.) Звъниш, казваш си, че си на ръба – те се грижат да помогнат. Най-вероятно спестените разходи от престъпления, самоубийства и болнични, и увеличените приходи от данъци (човекът с решен проблем работи и плаща данъци) спокойно биха покривали разходите на подобен център.

И второто – колко лесни за допускане, и с колко тежки последствия могат да са лекарските грешки, и пропуските в медицинското образование. В случая с Тим Кречмър лекарите просто не са учили, и/или не са предположили вероятност за убийство вместо за самоубийство: по-доброто образование и професионализъм можеше да им спести тази грешка. В България тази тема надали е актуална: тук май е доста по-актуално как да бъдат научени, или принудени повечето лекари да обръщат внимание и на самия пациент, а не само на портмонето му. Но на мен лично ще ми е за урок – много предпочитам, когато мога, да се уча от чуждите грешки, а не от свои.

Кормилото трепти в ръцете, и край мен лети светът на Нощта.

Прелитат и отминават самотни светли петна, или цели електрически съзвездия. Паяжини от светлина, сякаш изтъкани върху черния лист на съществуванието от кредата на Васил Иванов. Или, както той би казал с думите на Дънов – изтъкани колкото от светлина, толкова и от дух, защото двете са едно. Всяка нишка сътворена от мечти и грижи, слели се в едно с духа на хладния метал на роторните валове и прегръдката на колекторите. Създадена от умове и чувства, те пък от жива плът, тя на свой ред от камък и пръст, а техните атоми, отдавна някога, в пламтящото сърце на звезда… И сплетена с безброй други нишки в необозримото, което наричаме наш свят.

Задават се отпред, сякаш изстреляни по мен от бъдещето. Прелитат в неуловим миг – и вече са минало. Дори ако обърна веднага колата, вече няма да са същите. Край мен лети, нарисувано със светлина и дух, Времето. Измерено не със секунди, а с незримото, което можеш да поемеш от прелитащото.

Ефект от разсинхронизирането на мозъка, казва студеният разум. Нощ е, и ретикуларната ти формация е с намалена активност. А нуждата от концентрация, и резките бързи дразнения от подминаваните светлини активират кората и подкорието, и разминаването в активностите създава база за необичайни асоциации.

Разумът знае тези неща. Може да обясни в какво точно състояние е всяко участъче на мозъка ми, и защо се чувствам така странно, сякаш възбуден, сякаш с наострени сетива. Да ме предупреди да внимавам да не се отвлека, и какво ли не още… Но не може да ми даде усещането, което изпитвам. То иде от пътя и нощта.

Ако бях по-уморен, може би бих се разконцентрирал от карането. Но сега е дори обратното – пороят мисли, усещания, чувства не ми пречи. Без никакъв проблем следя за неравности по пътя, внимавам за проблеми на неосветените места, засенчвам огледалата, когато отзад блеснат фарове. И в същото време цели светове прелитат през ума ми в миг. Сгъстени концентрати от истински или никога неизпитвани изживявания, спомени, идеи. Парчета живот, изживявани целите за невъобразимо кратко време, но така пълноценно, сякаш са отнели часове или дни.

И богатството им е необичайно. Сетивността им е невероятно плътна и пълноценна. Напрягането на сетивата, казва разумът. Търсиш да улавяш в тъмното и слабите дразнители, напрягаш очите си, и неволно и останалите сетива, включително крайните стъпала на мозъчните анализатори. Оттам и силата на усещанията.

Само че в момента не го питам откъде точно идва тази сила на изживяванията. Просто й се радвам.

За миг проблясва поредното, и отминава, преди да успея да осъзная, че го е имало. Но оставя спомена след себе си – богат и дълбок, като от истински преживяно. Единствената разлика с реален спомен е знанието ми, че това никога не се е случвало, че е само фантомен проблясък в ума.

Пак нощ, но на тропически остров. Буря е, макар и не тайфун, и вали топъл, проливен дъжд. Усещам как дърветата над главата ми се огъват от вятъра и плискат водни струи, как някъде отстрани се издига планината насред острова, а от другата страна, може би на стотина-двеста крачки, са вълните. Проблясват мълнии и изтръгват за мигове гората наоколо. А сред всичко това се носи песен – и аз танцувам с нея, както ми падне, неподчинени на никаква логика движения, напаснати колкото мога с песента. Не разбирам думите й, но са странни и неописуемо богати с чувства – щастие и сила, екзотика и вълшебство, и какво ли още не. Песен, изпята от острова и гората и бурята, и от моето присъствие там…

Песента е Alegria, на Emerald Singers, казва самодоволно разумът. Чу я днес по радиото, докато обядваше. Не й обърна внимание, но мозъкът не пропуска нищо, и може да го изкара при състояние като твоето. Знаеш, че са от Монсерат, оттук и тропическият остров с планината. Нощта е аналогия със сега, бурята с мълниите – на светлините, които подминаваш. Усещането за екзотика е от астрофалната структура на музиката, която е комбинация от местни ритми. Версията на песента, която чу, беше на испански, затова и не я разбираш; “щастие” и “вълшебство” си отгатнал от обща култура. Иначе текстът й е съвсем банален, лесно можеш да си го преведеш…

Сигурно мога, лесно или трудно. Сигурно разумът може да ми обясня всеки най-дребен елемент от усещането. Но не може да ми даде самото усещане, ярко като преживяно наистина. Богатство, което ще остане завинаги в мен. Ще ме изпълва и топли. Ако седна да творя нещо, може би ще се влее в сътвореното. И ако случайно има отвъд (не ми се вярва, но какво от това?), ще го отнеса там със себе си… Разумът може да ми даде сухата истина, която вероятно би задоволила база данни. Но аз съм човек, и освен фактите ми е нужно и усещането. Чувството.

Затова загърбвам разума за момент, и се потапям в усещането – нощта, и бурята, и танцът, и музиката.

Спорът дали по-бруталните техники на разпит са оправдани при определени условия, и трябва да бъдат узаконени, не е откакто САЩ започнаха да задържат пленници в Гуантанамо, и откакто започнаха да ги пращат в трети държави, където мъченията при разпит са легални. От много по-отдавна е.

И аз неведнъж съм обмислял аргументите на двете страни. Изглеждат сериозни. Но колкото по-внимателно ги обмислям, толкова повече аргументите на едната страна – на противниците на разпитите чрез измъчване – натежават. Докато не достигнат до пълно убеждаване, поне за мен.

Винаги ме е сепвал въпросът: “Ако някъде има поставена бомба със закъснител, и единствено мъченията могат да накарат пленен терорист да каже къде е, не е ли редно да е легално измъчването му? В името на спасяването на живота на хора!”. Спасяването на живота на хора оправдава много неща… Но мисля, че вече спокойно мога да отговоря – не, не бива да е легално. Колкото и странно да звучи, не е оправдано.

Мъченията са различно ефективни при различните хора. При голям процент дори само заплахата с по-сериозно мъчение може да ги накара да “признаят” всичко на света, особено ако им обещаят човешко третиране после. Включително при наглед много корави хора – почти всеки си има слабо място… Някои хора пък са изключително издръжливи на мъчения, и изобретателни в лъжите си. Този спектър прави мъченията един от най-недостоверните източници на истина за нещата. А недостоверността на информацията може да коства живота на хора точно така ефективно, както и липсата на информация.

Също, колко често се случва в реалния живот някъде да има заложена бомба, която ще избухне, но да не се знае къде е? И плюс това да имаме пленен терорист, който знае нужните ни детайли? Аз например не се сещам за подобен случай в историята на България; дори да съм пропуснал, надали ще са много. А с (далеч не толкова) изключителни и редки примери можем да оправдаем:

– бруталното следене на всеки гражданин, обиските без прокурорска заповед и пр. (ще бъдат разкривани повече престъпления)
– лишаването от право на адвокатска защита, и всъщност изобщо от право на съд (престъпниците ще избягват наказанието много по-трудно)
– геноцидът при война (“милите” дечица на врага и днес ни следят, а пораснат ли малко, и ще ни избиват), или дори без повод, за в случай че някой ни стане някога враг (ами ако вземе да стане война? да чакаме те да ни избият, че тогава ли?)

Затова и изключителните случаи не могат да са основа за законодателни решения – дори ако са очевадно полезни. Защото веднъж на столетие може да са от полза, но всеки ден и минута са от вреда.

После, в името на какво оправдаваме измъчванията? На това да спасим хора от страдания и смърт. А държава, която измъчва заподозрените, не стоварва ли именно страдания и смърт върху в огромния си процент невинни хора? Разрешим ли мъченията, увеличаваме донякъде шанса си да спасим някого, в много рядък случай – но превръщаме държавата си в ежедневен престъпник, който всеки момент може напълно да нападне, измъчва или дори убие лично нас.

(Пример: соц-България, в която мъчението на заподозрени беше реалност, ако и съмнително законно. Спасило ли ни е то от лоши неща? Безспорно да – беше студена война, имаше си и шпионаж, и саботажи, и какво ли не още. Но какъв е процентът на предотвратените злини, и вредата от тях, в сравнение с този на невинните измъчвани, затваряни, разстрелвани по граници и къде ли не…? Има ли съмнение, че най-страшният враг на българина, много пъти по-страшен от всички останали заедно, тогава беше държавата ни? Искаме ли пак да живеем в такава държава?)

“Ами ако опасността е за живота на твоето дете? И тогава ли ще си такъв хуманист?”

Това е най-страшният въпрос. Да, в такава ситуация, ако нямам друг избор, сигурно бих измъчвал пленения терорист… Но в нея, ако нямам друг избор, без колебание бих и откраднал кола. Бих ударил и зашеметил полицай, който се опита да ме спре. Бих влязъл с взлом в къща, и бих я обрал. Вероятно бих наранил не твърде тежко човек… Тези неща трябва ли да бъдат също узаконени? Дали не е много по-логично, и редно, и справедливо да бъдат оставени извън закона, а пък съдът, който ще ме съди после, да реши – е ли ситуацията ми смекчаващо вината обстоятелство?

Количествената преценка НЕ може да оправдава действия. Представете си болница, в която деца очакват трансплантация, но органите не достигат. А някъде има едно най-обикновено, здраво дете, чиито органи могат да спасят 5 (10, 20…) деца, които иначе ще умрат до няколко дни. Да узаконим ли убийството на едно дете, след като ще спаси живота на повече?

(Въпросът не е хипотетичен! С въвеждането на масово събиране на биометрични данни, ДНК информация и прочее, откриването на подходящи органови донори скоро ще е въпрос на едносекундна заявка в база данни. И принципът “голямото добро оправдава малкото зло” отваря такава кутия на Пандора, че…)

Често чуваме изрази като “престъпниците може да са зли, но държавата няма право да бъде”. Сумирани, те казват едно – държавата, ако не е престъпна, е длъжна да спазва морален императив. А моралният императив е не абстрактна хуманистична концепция. Той е реално практическо следствие от изброените по-горе и други подобни неща. И който не го спазва, лекува хремата с чума.

А последствията са както за него и за подкрепилите го, така и за всички, които просто не са го спрели. Без значение защо.

Днес в магазин за компютърни части попаднах на интересен продавач. Младо момче, с очевидно блестящи познания по материята, и с тонове пламтящо желание да услужи и помогне колкото се може по-добре. И не само това – да ти каже добра дума, да услужи с нещо, да те улесни с нещо (в рязък контраст с вкиснатото ми от невралгията настроение). Направо мечтата на купувача…

Освен в едно отношение.

Цитирам част от разговора ни:

– Ще искам дънна платка Asus P5KPL, ако обичате.
– Разбира се! А дали не бихте предпочели P5KPL-CM? Предлага същите отлични качества на още по-ниска цена!
– Не, благодаря, ще ми е нужна възможност да поставя повечко памет.
– Повече от 8 гигабайта? Възхищавам ви се. Сериозен човек сте.
– Всъщност, повече от 4. Модулите по 4 гига на плочка още са скъпички. А и това е по-скоро в перспектива – ще почна с 4.
– С удоволствие ще ви предложа и избор от памети! Но ще трябва да ви предупредя – Windows XP няма да може да работи успешно с повече от 3 гигабайта памет. Дали 3 няма да са ви достатъчни?
– Благодаря, не смятам да инсталирам XP на машината.
– О, предпочитате Vista? Сериозен избор, и наистина има нужда от повечко памет. Но и при нея добре оползотворява над 3 гигабайта единствено 64-битовата версия – бих се осмелил да ви препоръчам нея.
– Благодаря, не смятам да инсталирам и Vista.
– О!… (Миг колебание.) Може би смятате да пробвате Линукс?
– Да.
– Навярно Убунту? Много е популярен напоследък, и е великолепна дистрибуция. Пробвал съм го – много ми хареса, препоръчвам го.
– Не, надали ще е Убунту.
– Тогава може би Федора? Или Сузе? Имам познати, които са ги изпробвали, и са много доволни.
– Надали ще са и те.
– Да ви препоръчам тогава Мандрива? Твърди се, че е най-полираният десктоп за Линукс, който съществува. Че е абсолютно равностоен на Уиндоус във всяко отношение.
– Не, благодаря. Няма да е и Мандрива.
– А коя е вашата дистрибуция тогава? Виждам, че имате задълбочени познания – сигурно имате предпочитания?
– Дебиан.
– Дали сте си избрали версия? Говори се, че напоследък unstable е в отлично състояние, достатъчно за дори сериозна бизнес-работа. Плюс това, Дебиан традиционно е изключително стабилен…
– Ще правя сървър, така че сигурно ще е stable.
– Сървър? Възхищавам ви се. Към момента stable май беше etch? Чувал съм добри неща за него…
– От към месец вече е lenny. И ако не побързаме, сигурно докато си тръгна с покупката, вече ще е squeeze…

(Пояснение за не-маниаците: squeeze е бъдещата стабилна версия, която се очаква да стане готова след година и половина до две години…)

🙂

Слушам днес по радиото реклама.

Обявяват промоция. Ако си купиш “Мицубиши Паджеро”, ти подаряват “Мицубиши Колт”.

Викам си – ще изчакам засега.

Докато не почнат като си купиш “Колт”, да ти подаряват “Паджеро”…

😀

И преди съм писал за опитите на някои Интернет провайдери клиентът да бъде издояван, без да получи срещу това нищо в повече. Като капак на всичко, въпросната лакомия често се прикрива под фразата “ние предлагаме Интернет като услуга”.

Формално погледнато, Интернет доставката наистина е услуга, точно както е услуга водоснабдяването или кабелната телевизия. Въпросът обаче е в друго.

Разходите на един Интернет провайдер зависят от това колко трафик му прави един клиент, но по никакъв начин не и от това на колко компютри клиентът разпределя получения Интернет. (Всъщност, излъгах. Зависят. Ако провайдерът инвестира в проследяване на броя на компютрите, които клиентите връзват, разходите му растат.) Тоест, хипотетичният ми провайдер не само се опитва да ми продава една и съща услуга по-скъпо, ако е по-удобна за мен (но еднаква като разход за него), но и инвестира в качване на нейната себестойност към него, за да подсигури това да ми взема по-скъпо за точно същото количество услуга. WTF?!

Представете си, че си купувате домати на Женски пазар. А продавачът ви казва: “Ако ще си ги ядеш сам – левче килото. Ако ще ги ядеш със семейството си – лев и петдесет. Да ги ядеш заедно с гости ти е забранено. И чрез купуването им даваш съгласие да те проследя у вас дали не ги ядеш тайно със семейството си, или и с гости…” Колко трябва да сте се надрусали, за да ви изглежда това нормално и приемливо?! И да сте съгласни да си купите доматите при тези условия? Или изобщо втори път да приближите на хвърлей разстояние до тази сергия?

Аз никога не съм успявал да се надрусам чак толкова, и не възнамерявам да го правя. Така че интересът ми към формулата “Интернет като услуга”, в смисъл “ако ще си го направиш по-удобен за теб, ми дължиш повече”, е нулев. Интересувам се от Интернет като стока. Сегашният ми провайдер, Online Direct, до момента не е прилагал кожодерска политика; ако я приложи, ще го разкарам на секундата, въпреки че иначе услугата му е чудесна. А ако не мога да открия наоколо провайдер, който да предлага нормално тарифиране, ще обсъдя идеята сам да започна провайдерски бизнес.

(И смятам не само да не ограничавам клиентите си като брой компютри, които връзват, но дори да не им налагам условие да не връзват и съседи, колкото и невероятно да звучи. Като клиентът ми върже и десет съседи, скоростта на връзката му ще спадне достатъчно, за да е готов да плати повече – има с кой да сподели разхода. Вярно е, аз така ще имам по-малка печалба на продаден мегабайт трафик, но какво от това? Човекът е станал реално поддистрибутор, изградил е инфраструктура и я подържа със собствени средства – нормално е да му продавам по цени на по-едро. Елементарни основи на търговията…)

Дали ми е проблем да дам пет лева повече за правото да включа втори компютър? Не, естествено. Но ако се съглася, значи разрешавам на провайдера да ми се меси в неща, които са си моя, а не негова работа. Утре той може да реши да ме дере и по още начини, примерно като ми блокира някои полезни портове, и би ми ги отпушил само срещу още заплащане. (Друг път ли? HomeLan, лека им пръст, го правеха.) А вдругиден може да реши да слушка трафика ми и да продава полезни мои информации на който ги плати, и да ме заплашва юридически, ако му държа сметка. Не е луд който яде чуждия зелник – луд е, който си му го дава. И ако видиш такъв луд, е грехота да не го съблечеш доголо. Безотговорно е да оставяш ценности в ръцете на този, който не ги цени.

Затова бих посъветвал всеки, който избира провайдер – поинтересувайте се от политиката на провайдера. И когато разписвате табличката с плюсовете и минусите на всеки провайдер наоколо, впишете похвата “повече компютри – повече пари” в графата за големите минуси. Защото който те дере неоснователно в едно отношение, със сигурност няма да спре дотам. А единственият, който може да го спре, си ти.

Наскоро имах удоволствието да чета дипломната работа на Спирития, и открих там този термин – неин превод на английската дума “coopetition”, хибрид от “cooperation” и “competition”, обозначаващ едновременното сътрудничество и конкуренция, които се наблюдават на пазара на свободния софтуер. Освен термина открих описание и на доста негови аспекти (което пък ме наведе и на някои идеи). С риск да наруша авторските права на Спири :-), ще ги изложа тук.

Същността на коопуренцията е простичка. Тъй като софтуерът е под свободен лиценз, добавките, направени от един от конкурентите, са достъпни за всички конкуренти, тоест, те са принудени от свободния лиценз да си сътрудничат. В същото време, за да получат предимство, конкурентите са принудени да иновират, и го правят. Оттук и комбинацията между двете. (Всъщност, коопуренция се наблюдава във всички или почти всички икономически браншове, но е най-силна и добре работеща именно при свободния софтуер.)

Между двата елемента на коопуренцията има великолепен баланс. Когато конкуренцията се засили твърде много, това води до много иновации, невъзприети от всеки, и някои от конкурентите започват да изостават. Тъй като усвояването на готови иновации е по-изгодно икономически от създаването на нови, те се съсредоточават върху него, и бързо настигат първенците – тоест, се засилва кооперацията. Тя пък довежда до сближаване на позициите и заличаване на разликите между конкурентите, и прави по-изгодно за тях да разработват иновации, и по този начин засилва конкуренцията. Балансът между двете тенденции е стабилен в почти целия диапазон на коопуренцията, и е много силен – дава отлични резултати дори в софтуерния бранш, където комодитизацията е една от най-силните, и процесът е ефективен и при по-висока степен на монополизация, отколкото повечето други естествени икономически регулатори.

На сървърите на фирмата ми има хостнати десетина уикита. Въпреки инсталирания SpamBlacklist, почти всичките са под постоянния удар на спамботовете – не минава ден в някое да не се провре бот, останал извън черния списък. А ако изключа разширението, спамовете се изсипват като порой.

От известно време насам си събирам спамове. Надраскал съм няколко скриптчета, които проверяват минаващите през сървърите ми е-майли, HTTP референции, блог-коментари, а вече и уики-страници. Каквото бъде разпознато като спам, влиза в база данни. Ако някой ден ми остане още малко време, ще донадраскам правене на статистика за IP-та, които пращат спам, за спамвертизирани URL-ове, за IP-та, които ги хостват, и може би за още неща. Статистиките… не знам. Може би ще са достъпни през уеб интерфейс на специален хост, или през API интерфейс за машинна обработка, или и двете. Пък после който иска да прави с тях каквото иска.

Проблемът тук е, че след като отнякъде влезе спам в мое уики, задължително блокирам IP-то, което го изпраща. И по този начин се лишавам от новите попълнения на спамвертизирани домейни, които иначе ботът би ми пращал услужливо, за да попълвам черните си списъци. Затова реших да направя едно специално уики, създадено само с една цел – да привлича спамботовете, и безропотно да приема продукцията им.

По същество, такова уики е вид honeypot. Идеята никак не е нова, нито като цяло, нито в уики-света. А проблемът с използването им е, че спамботовете ги намират сравнително бавно. Затова имам молба към колегите ми по блог – драснете по някой и друг линк към honeywiki.zavinagi.org. Така ще улесните спамботовете. И като резултат – и мен.

А като резултат от това – може би някой ден, пряко или косвено, и себе си. 🙂

Дълго време отпушвах запушени канали със суха натриева основа (някогашният “Каналин”, например, е точно това). От известно време насам обаче използвам нещо по-ефикасно – “Тубофло”.

Продава се из всякакви магазинчета за домашна химия и подобни, и струва около лев. Представлява пликче от фолио, малко по-голямо от длан. Два типа е: за топла и за студена вода. Това за студена по мои наблюдения е далеч по-доброто. Пликчето съдържа сухи синкави гранулки. Съставът им не е посочен.

При изсипване в канала се отделят сериозно количество дразнещи газове; преди употреба подсигурете отлична вентилация на мястото!

При употреба като начало подсигурете отлична вентилация – отделят се сериозно количество дразнещи газове. Пуснете малко вода в канала, и изчакайте, докато я поеме. След това срежете пликчето с ножица или нож (на ръка е много трудно да се скъса), и го изсипете в канала, като внимавате да не пипате съдържанието с ръце. След това бягайте по-надалеч, и изчакайте 15-20 минути. Накрая поемете дълбоко дъх, задръжте го, влезте и пуснете водата силно, за да промие канала. Може да се наложи да не влизате в помещението още известно време, докато се проветри добре.

Чудил съм се защо “Тубофло” прочиства по-добре от сухата натриева основа, а и защо реагира с каналните наслагвания толкова буйно. Предполагам, че гранулите съдържат значителен процент калиева основа. Тя е по-агресивна от натриевата (оттук по-буйната реакция, и вероятно по-пълното реагиране с наслагванията). Също, каналните “запушалки” се състоят в значителен процент от мазнини: основата ги елиминира, като реагира с тях, и се получават сапуни. Натриевите сапуни са по начало твърди, и се разтварят не толкова добре като калиевите, които са по начало течни. Оттук и по-доброто прочистване на канала.

🙂

“Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има…”

(Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет.)

“Сатияграха” се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.

Често бива критикувана заради привидната си безполезност – на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: “Трябвало е да се хвърлят отнякъде, или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.

И все пак, именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. Писал съм неведнъж – единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално… (Ако не вярвате на мен, повярвайте на името-синоним на гениалност: Айнщайн. Когато Ганди загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: “Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята, в плът и кръв.”)

(И още нещо. Обратният път – насилието срещу злото – беше избран от евреите, които създадоха Израел. Резултатът е, че те вече 60 години водят война, която все по-очевидно не могат да спечелят, въпреки че противниците им са много по-слаби и по-зле въоръжени. И, което е по-страшното, че войната малко по малко скланя ума на средния израелец към идеята, че палестинците е най-добре да бъдат избити до крак – а това превръща жертвите на Холокоста в готови изпълнители на Холокост. Как мислите, какво ще стане, ако в Израел стане популярен политик, който открито пропагандира “окончателно решаване на арабския въпрос”? Дали няма да получи тиха, но масова подкрепа?…)

Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?

Част от истината е, че Ганди всъщност НЕ пропагандира безропотно подчинение – никак даже. Той казва, че ненасилието има цел – и тя е да не сътрудничиш на насилника. Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в “Архипелагът Гулаг”.)

Нещо повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, не пропускай възможността да го направиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска, и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.

И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена – той наказва за нея. Понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатияграха – ти трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това, ако наказанието не е било смърт, да продължиш да правиш каквото трябва, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то вече ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, и се боят от смъртта, но няма да му сътрудничат пряко или косвено, дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването има случай, когато индийци преграждат с няколко редици пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите стоят – без никакво враждебно действие, но непоколебимо, и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите за военен съд и разстрел…

(В петък си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк “Витоша”, който дълго сдържаше напъните за застрояване в резервата. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран, и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия, и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.

Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсан при инструктирането, и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Щукна ми идеята, отидох и му се усмихнах:

– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.

– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.

– Ами и аз подкрепям протеста.

Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:

– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.

– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Просто ни кажете, ние сами ще дойдем.

Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобар, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни, и насилствена съпротива и заплаха просто няма.

– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.

– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.

– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.

Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и нахъсан да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата – и си тръгна с това разбиране. Експериментът беше успял.

Апропо, тук е мястото и да се извиня на всички, на чието движение попречихме. Следяхме никъде да не запушваме за повече от пет-десет минути, но все пак е пречка. Мисля обаче, че да запазим Витоша от превръщане в куп бетон и “резиденции” си струва веднъж-два пъти да изчака човек 5 мин. Все пак планината е последният останал бял дроб на София, а най-голямото предимство на скъпата ни столица е, че тук виждаш какво дишаш. Който не вярва може да се качи на Витоша, докато още не е станала частен двор на поредния корупционер, и да погледне към града. И да се замисли как изглеждат дробовете му, и дробовете на децата ни.)

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатияграха е за силните, наистина силните хора. И само за тях: тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а за ненасилието ще са още по-слаби, и не бива да бъдат приемани. И че ако изборът ти е между страха и насилието, значи не си достатъчно силен за сатияграха, и е по-добре да избереш насилието, защото то все пак значи повече сила от страха. “Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията”, са думите му.

Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш, но трябва. И трябва след това да имаш още достатъчно сили, за да продължиш, и да си готов и за още по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от палки, автомати и всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират колко малко всъщност струват, и че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание за слабост.

Истинската сила я дава приемането на наказанието, готовността да го изтърпиш, и след това да продължиш да се бориш, с ясното съзнание, че ще има ново, и по-жестоко наказание, и ще го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. И да, има противници, които третират ненасилието като слабост, която трябва да се използва – за да го оценят, те може да имат нужда и от друг вид респектиране. Но същността на нещата, е че силата на човек се определя не по колко болка може да причини – тези, които най обичат да причиняват болка, често се превръщат в настъпено лайно, когато видят дебелия край. Определя се по колко болка може да изтърпи.

Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги твоя и е с теб… Както би казал Йода, “нека Силата бъде с вас.”

“… Защото славата за победи може да е и нарочно посяти слухове, а пък водачеството – плод на интриги. Ала белезите са, които казват истината за индианеца. Те са доказателството за болката, що е имал смелост да посрещне и изтърпи смело. Те са, които показват, че му се полагат чест и уважение…”