Grigor Gatchev - A Weblog

Легендата твърди, че цар Соломон имал магически пръстен, чрез който разбирал езика на животните…

Преди няколко десетки години един немски биолог, Конрад Лоренц, издаде книга на име “Соломоновият пръстен”. В нея описа наблюденията си върху езика, който използват някои видове птици. Същите наблюдения по-късно му донесоха Нобелова награда. И с право – прочете ли я човек, буквално научава езика на птиците. 🙂

Аз не съм Лоренц, нямам неговата проницателност, нито неговото време за изследвания. Но пък си имам вкъщи Писа. Не съм разгадал езика й докрай. Но все мога да разкажа нещичко за него.

Поканили сме Писа да излезе от гората и да живее с нас именно защото езиците ни си приличат. Сходни “думи” от тях значат подобни неща. Но разлики често има, и непознаването ни понякога ни кара да обвиним Писа в своята глупост. Добре е да знаем тези разлики, за да не се подвеждаме.

И дори когато ги знаем, нека не забравяме – Писа е създание на емоциите, а не на разума. Често дори несилна емоция може да помете всички доводи, които можете да доведете до ума й. Не й се сърдете – такава е създадена. И ако я приемете такава, бързо ще забележите, че тя всъщност е много по-разумна, отколкото сте предполагали.

Мъркането

Ние, хората, сме решили, че то означава “Приятно ми е”. Почти сме прави – с едно дребно доуточнение: “Приятно ми е с теб”. Писа мърка не защото й е приятно, а защото иска да ни каже, че й е приятно. Сама на себе си тя мърка не по-често, отколкото ние си говорим сами.

Силата на мъркането, съответно, се определя не от колко приятно й е, а от колко настоява ние да я чуем. (Което на свой ред обаче може да се определя от силата на усещането й.) А ако и промърква с глас, това вече е признак на приемане “в своето семейство”: по този начин Писа се държи само с най-близките й.

Ако вие “мъркате” на Писа, тя надали ще ви отговори (въпреки че ще продължава да й е приятно с вас). След като единият е изказал щастието и приемането на другия, другият или му фучи и го бие, или го приема – няма нужда чак и да отговаря.

Пригалването на Писа

Ние често го смятаме за подмазване. Истината е, че на езика на Писа то означава просто “Моля те”. Какво тя иска се подразбира от контекста – било храна, било топло местенце в скута ни, било да излезе навън… Когато Писа е разгонена и иска нещо от Писан, тя му се пригалва. (Което се налага рядко – носът на Писан обикновено го предупреждава за ситуацията предварително, и той пръв ходи да се пригали на Писа.)

Миенето

При котките то играе едновременно две роли: хигиенна и емоционална. Ако Писа се мие във ваше присъствие, тя или се чувства комфортно и безопасно (и може да си позволи да се погрижи за себе си), или с нещо сте я обидили, и тя се самоутешава. Разликата обикновено си личи много добре: позата на Писа чудесно издава на хората дали тя ни приема като приятели, или ни е обидена.

Миенето за Писа е успокояване и за другите. Когато котенцата й плачат, тя ги мие, за да ги успокои. А ако реши да мие вас, това е най-топлата дума, която може да ви каже. Това значи: “Хубаво ми е с теб като на майка с децата й”. Има, разбира се, шанс и да е решила, че хигиената ви не е на ниво (по нейните критерии) – но дори така, тя няма да седне да ви мие, ако не сте й свидни и скъпи.

Ако Писа бъде погалена

Усещането й е като на малко коте, което майката облизва. Тоест, има ли ви доверие да я погалите, без да се плаши, тя разбира погалването правилно. Знае много добре, че го правите не както трябва – не е облизване, емоционалната връзка е доста по-студена. Но е по-добре от това да не го правите.

Какво става, ако не сте гнусливи, и я потъркате с устни или буза? Това вече е доста по-близо до истинското облизване. Не всяка Писа ще ви го позволи (ами ако я ухапете с тая голяма уста и тия дълги зъби?). Но ако ви го позволява, за нея това е много повече от погалването с ръка. Да, хигиенният момент се губи, но емоционалният е налице целият или почти целият. Какво повече й трябва на Писа?

Играта

Различните хора имат различна представа какво е приятелско тупване по рамото. Някои ви бухват така, че едва не ви събарят. За други дори докосването би било непростимо навлизане в чуждото лично пространство. Кой каквото е научил за правилно. А какво е правилно научаваме отчасти от своите представи, но най-много от това как реагират другите.

По същия начин стоят нещата и с Писа. Колко силно е допустимо да ви хапка и драска при игра за нея зависи от какво е научила от вас. (А често и от темперамента й – немалко Писи в началото на играта са много внимателни, но разгорещят ли се и започне ли да настръхва основата на опашката им, се “забравят”.) Зъбите и ноктите й са остри – не й е лесно да прецени сама колко точно е допустимото, без вашата обратна връзка. Затова не се колебайте да й я давате – играйте с нея с удоволствие, докато не прекалява, но реагирайте в мига, в който ви захапе или одраска по-силно. И реагирайте така, че тя да разбере, че ви боли и не ви е приятно, и тя не ви е приятна в момента.

… Бих могъл да напиша още цял ферман, но нямам време. Не знам и дали ще има полза – кой ти ще го чете? Нека по-добре спра дотук. По-добре малко, но да го има.

Около Нова година използвах забавянето на темпото, и лакомо изчетох няколко книги, на които отдавна се канех. Допреди няколко дни мислех, че ми се е разминало безнаказано. Но една нощ сънувах толкова шантав и откачен компилат от тях, че ще се оплача.

Сънувах, че са ме натоварили с един огромен кош, плетен от пръчки, в който има жива вода. (Ако не сте чели “Приказка за Стоедин”, сигурно не знаете – жива вода се носи в кош. Всъщност, от тази книга можете да научите и много други неща: прочетете я, няма да съжалявате.) Работата ми беше да ходя с него, и където видя нередни и криви неща, да капвам по една капка, и да казвам какви да станат – и те ще станат такива. А за компания ми беше прикрепен някакъв старец. Уж да ме съветва, ама той само се мотаеше наоколо и се кискаше като откачен.

В един момент стигнах до някакво село, където хората бяха гладни и измъчени, и се съдираха да ме молят за хляб. Наклоних аз коша, да капна от живата вода, но дядката внезапно се обади:

– Недей, момко. Те всички искат, ама не всички заслужават. Пък да дадеш хляб на който не заслужава е все едно да не го дадеш на който заслужава. Обратната страна е на същата монета. Нередно е, нали?

И се изхили.

Замислих се аз. Гледам хората – всичките гладни, всичките все едно еднакви. Накрая ми писна, и дръпнах стареца:

– Как да разбера кой от тях заслужава хляб, и кой не?

– Не можеш да разбереш. Никой не може. Хууууухехехехе. Никой не може. Хахахахахаха. Никой. Хихихихохохохихихи…

Ядосах се.

– Никой ли не знае кой от тях заслужава? Ако никой не знае, как така се знае изобщо, че някои не заслужават?

– Никой не знае. Даже и те самите. Ху-хууууу. Мислят си, че знаят, поне за себе си – че заслужават. Ама не е вярно. Как така всичките заслужават, пък никой няма ни залък? Хахахахохо. У-у-у-хухухуху…

– Бе я стига си се хилил! Я да видим, редно ли е ти да си с мен, да ме съветваш. Посъветвай ме – или ако не можеш, махай се, аз ще правя каквото си реша!

Изгледа ме старецът с едно съжаление, дето нямаше нищо общо с кискането преди малко, и ми даде знак с пръст да се приближа:

– Не става с даване на хляб, момче. Не им давай хляб. Ниви им дай – не виждаш ли, гол камънак е навсякъде наоколо. Така тези, дето заслужават хляб, ще си го изкарат. Пък тези, дето не заслужават, ще си останат гладни.

– А тези, дето не могат нива да копаят? Слепите, хромите…

– Дай на всеки каквото може. На слепия гъдулка, на хромия обущарски тезгях.

– А дето нищо не могат? Слабоумни, такива на легло…

– Като дадеш на всеки каквото може, които заслужават, ще ядат. Които не, ще гладуват. И като погледат как другите ядат, ще се научат и те да заслужават. Тези, дето наистина нищо не могат, са много малко – където който може се труди, и изкарва хляб, все ще се намери достатъчно и за слабоумните и тези на легло.

Надигнах коша, аха-аха да капна от живата вода, ама пак се спрях:

– А като стане както рече, няма ли скоро да стане всички да са доволни? Защото стане ли, отначало е хубаво. Ама където никой не ще нещо повече, времето спира, и те също, а светът продължава, и те изостават и се загубват.

– Хуууу-ху-ху-ху-ху-ху. Право го рече. Точно тъй ще стане – всички ще са доволни, ще спрат и те с времето, и ще се изгубят, и ще пропаднат. Така е то – дадеш ли на който каквото може, така става. Така е редно… Не ти ли харесва? Хо-хо-хо-хо-хо. На друго ли си научен? Да искаш за всички да има, че е справедливо? Хи-хи-хи. Хубаво е така, ама не е мъдро. Щото после пък е лошо, по-лошо от иначе. – Старецът пак се изкиска като кукумявка.

– А какво да направя тогава? Нали ще съветваш, я посъветвай?

– Че само аз ли да съветвам? Я се посъветвай и сам. Във всеки въпрос е скрит и отговора му – щом можеш да питаш, и да отговаряш можеш. Хааааа-ха-ха-ха-ха…

Прав беше, ама само ме ядоса още повече.

– А във всеки смях и тъгата ли е скрита?

– Точно така. Затова се смея – платил съм го тоя смях с тъгата си, сега нея трябва да платя с него. Така е редно. Поблъскай си чутурата в коша, може и да ти просветне. Хооооо-хо-хо-хо-хо…

– А как да стане така, че да не пропаднат хората от даденото? Него с какво да го платят? Не знам ли що да направя, ще пропаднат. Пък не е редно, нали?

Старецът се сепна, и ме изгледа. След това рече:

– Ще спрат, ако са еднакво доволни, нали? Дай им тогава ниви, дето не са еднакво меки. На някои по-каменисти, че да са недоволни по-дълго. Така ще спрат по-бавно.

– А никога няма да спрат, ако на някои дам направо гол камък, нали? И да има от тях такива, дето заслужават хляб, нали? Така редно ли е?

– Амчи решавай си де. Достатъчно те съветвах. Може и едното да е редно, и другото. Или пък и двете да не са. Защо мислиш, че толкоз смях съм натрупал? Защото с много тъга съм го платил. А тя защо мислиш, че е много? Хииии-хи-хи-хи…

Разбрах, че е прав – повече няма нищо да ми каже, каза ми вече много. Смъкнах коша, седнах на него и рекох:

– Не искам да давам аз такова редно, дето никакво не е. И за всичката жива вода на света няма да се съглася. Който ще, той да го дава. Аз не ща. Искам да давам истинско редно, дето да не съжалявам за него после.

– Дето е като живата вода, вечно и безценно, а? – подкачи ме дядката. – Нищо работа искаш, момче. Дреболия някаква… Господ даже не я е дал, ти искаш да я даваш! Що за чиляк си, бе? За какъв се мислиш? Кога ти дадоха жива вода да раздаваш, кога да си повече от Господа поиска! Хайванин с хайванин…

– Не съм хайванин! Искам добро да правя…

– Хайванин си, че и отгоре. Искаш добро да правиш, а пък тези гладни пред теб седят и чакат да се накумиш що да сториш. Това ли ти е доброправенето – да искаш вечно добро да твориш, а хляб на гладния да не даваш? Не само хайванин – мискинин си. Лентяй. Дембел. Празен в главата. Кош да носиш не те мързи, ама да сдобриш каквото можеш не щеш. По-лесно е да мечтаеш за вечно добро, та да не ти се налага да се мръднеш да свършиш днешното добро. Нали?

… По-нататък не помня какво стана. И може би по-добре. То от сън срам уж няма, ама май не съвсем.

Логически казусът е интересен. Ясно е защо е труден, всъщност потенциално нерешим – в стандартна логическа система е въведена трансцедентална категория (живата вода). Съответно, не може да се даде правилен отговор – към трансцеденталната категория ли спада раздавачът й, след като разполага с нея, или към стандартната, след като търси ефект върху стандартната система. Математическият еквивалент на тази задача е решаване на уравнение, чиито членове спадат към различни Канторови мощности: уравнението или няма да има отговор, или всеки възможен отговор ще го удовлетворява, в зависимост от гледната точка.

Да, но това е теорията. А практиката е съвсем друга. В нея спокойно можеш да разполагаш с неща, които са едва ли не жива вода. Генетика. Нанотехнологии. Определени класове информационни технологии… Какво да правиш, ако ги имаш?

Спомням си един откъс от книга, който не се надявам да видя някога добре филмиран – но си струва. “Трудно е да бъдеш бог”, диалогът между доктор Будах и Румата Есторски за обществото и бога.

… Може би е добре да се вслушам в последния съвет на дядото. Засега с жива вода не разполагам – така че смятам да върша днешното добро, колкото и както умея.

При поредното паркиране из центъра днес, докато заключвах колата, ключът заяде в ключалката. Докато се мъчех да го оправя, ми се налагаше да слушам разговора на двама тинейджъри, облегнали се отстрани на стената:

– Ае ве, ша идат ли тия путки ве, главите ше им изпочупа!

– Споко, казал съм им – пиячка на корем. Ша додат.

– А пиячката откъде?

– Ша измислим нещо, не се коси. Ти каде беше неделята, баси купона беше, що те нема?

– Дъртите натиснаха да ходим с братовчед ми на планина. Той нали е откачен, ходи…

– Бе ти улав ли си?! Кво ша дириш на планина?

– Иначе нема джеб мангиз. Па и нема да ми поверваш, ама найш ли колко е убаво горе?

– Убаво? Кво толкова има?

– Ми… готино е. Един чист снег, бел, бел, не като тука. И дърветата, само снег, и в скреж, като не знам кво. Напрао е супер. Гледаш, гледаш, готино е, се едно… се едно си се напушил!

При тези думи ключалката внезапно щракна и ключът изскочи. Явно и на колата й дойде прекалено.

“В планината е готино, се едно си се напушил”…

Имам чувството, че ми се налага спешно да ида на лекар. С опит в лекуването на халюцинации.

След това пък си мисля – какво странно? Напротив, нормално. В нашето общество каква система от понятия се очаква да си изгради типичният софийски тинейджър? Ония деца не са изроди или демони, просто са адекватни на света около тях, приели са го какъвто е реално.

И накрая разбирам, че ако съм стигнал дотам това да е нормално за мен, да живея в подобно общество и да го търпя, значи имам наистина спешна нужда от лекар.

Право на място е “Човешката библиотека”, Калине. Нужна е до болка. Но си мисля, че ни е още по-нужно нещо по-голямо – някакво под-общество, в което деца като онези двете, а и всякакви хора от всички възрасти, да могат да се чувстват хора. Да видят, че горе в планината е хубаво като да си се напушил – но без да ръсиш мангизи за джойнта, и не требе да се покриваш от куките. И че да правиш нещо свястно е гот като да се нацепиш – ама без да драйфаш после…

Общество, в което се ценят не златните ланци и джиповете, а човешкото във всеки от нас.

В което безграмотността и тъпотата не са на почит – на почит са вътрешното богатство и благородство.

Което знае, че сухият хляб може да бъде по-луксозно блюдо от намквисите вкуснотии из луксозните ресторанти, в които обаче на съседната маса яде и демонстрира пачки утайка, изгребана от неизвестно кой отходен канал.

В което певиците не разхождат задължително силиконови цици и понякога имат и второ име, но за сметка на това пък не работят и като скъпи проститутки на чичко-паричковци, дето без десет горили охрана и в тоалетната не влизат, да не ги очисти вчерашният клиент на певицата.

И още много и много други неща, ситни и дребни като камилчета, които отличават нормалното общество от нашето…

Има само един начин да имаме такова под-общество. Като си го направим сами.

Не зная откъде да започнем. Може би с хапване и плямпане в общо заведение. Може би с общ форум, където да обсъждаме и да си прехвърляме идеи. Може би с общи инициативи, на които ударението е поставено на приятното изкарване, но пътем и мъничко почистваме някой парк, или наснимваме до насита заплашено от бетониране райско кътче, или подпомагаме колкото можем някой ентусиаст да направи в някое училище кръжок по астрономия или литература, или да се свърже с други като него. Може би с от всичко това по малко…

Не знам и кои ще сме “ние”. Сигурно всеки, който обича работата или хобито си, вижда красотата им и иска да зарази с нея и още хора, особено млади, всъщност е един от нас – просто трябва да го открием, и да го поздравим, и да го попитаме има ли как да му помогнем. И да му предложим да поддържа някак връзка със сродните му по душа. Защото тази страст е като огъня – в добри времена гори, но в лоши угасва, и ако няма кой друг през това време да поддържа искрицата, може и да няма откъде да пламне пак, когато нощта отмине.

Дано не ме наругаят феновете на Толкин (и други творци), ако посмея да предложа да си направим нещо като “общност на хората” в този свят на орки.

Заедно ще ни е по-лесно да се преборим изразът “готино е, все едно си се напушил” да се чува по-рядко.

Преди няколко дни отидох до “Плесио”. Поводът беше дребен дефект на Eee PC-то на моя позната, купено оттам. Проблеми около приемането на дефекта нямаше. Докато чаках да напишат документите обаче, се поразходих и поогледах щандовете. След това се обърнах към най-близкия продавач:

– Извинявайте, преди към година помня, че имахте доста модели Eee PC с Linux. Сега гледам, че моделите са още повече, има и други нетбуци, но всички са с Windows?

– Ами, да.

– Не продавате ли вече с Linux?

– Не, но… ако искате, можете да им сложите.

– Аха. А ще ми върне ли Майкрософт парите за Windows-а им, който няма да използвам?

Мълчание…

Философията “данъкът към Майкрософт е задължителен” не ми импонира. Нито пък ми импонират дистрибутори, които помагат тя да бъде наложена. Абсолютно съм убеден, че нетбуците с Linux се търсят достатъчно, за да си струва да поддържа фирма като “Плесио” поне няколко модела. Само че нямат нито един.

Затова предупреждавам – ако си търсите нетбук с Linux, не си давайте труда да посетите “Плесио”. Аз лично нямах никакъв проблем да поръчам преди месец-два от Лидер машинка с Linux. (Беше с Xandros, който не ми е по вкуса, и го смених с Debian, но това вече си е лично предпочитание – като правило, ако става с едно дистро, ще става и с друго.)

Мисля си и нещо друго – да престана да пазарувам от “Плесио”, било пряко, било като препращам хора. Защото ако днес номерът им с подкрепата за задължителния “данък Майкрософт” мине, утре ще ми бръкнат в джоба и с друго нещо, вдругиден с трето, а по-вдругиден и тези, които не прилагат този номер, ще видят, че минава, и ще започнат. И ще дойде прекрасният ден, когато ще трябва да плащам “данък едикойси монополист” върху всичко, което купувам. Идеята не ми харесва.

Свободата е ценна не защото е свежарски лаф, а защото пази джоба ти. (И реда наоколо, и чистотата на природата, и всичко друго свястно, за което се сетиш.)

А психолозите са доказали, че порутването на една кооперация тръгва от един неоправен счупен прозорец.

Смятам да се погрижа да оправя този прозорец.

За мен войната за популярност между KDE и GNOME е пълна безсмислица. Още не съм видял човек, за който единият да не е много по-удобен от другия. Нито пък човек, за който да ми е било лесно да предскажа кой от двата големи десктопа за Linux ще му е по-удобен. Просто различните хора си имат своите предпочитания и удобства. Който каквото.

За мен лично KDE е далеч по-удобен и производителен. И когато още преди две години се заобсъжда радикалната концепция за десктоп, базира на концепцията Plasma, просто не можех да я разбера. Програмите щели да могат да пишат направо по десктопа – какво от това? Самата идея на прозоречните среди не е ли точно обратната? И най-вече, къде е ползата от тази идея?

Реших все пак да не подхождам към KDE 4.0 с предубеждение, но то се оказа истинска катастрофа. Беше адски неудобно и непроизводително (поне в моите ръце – но когато аз работя, те са от значение), и просто гъмжеше от бъгове. Зарязах го без колебание. Когато после излезе KDE 4.1, отново направих опит, и отново се отказах. Особена разлика в производителността и удобството нямаше, а в бъговете нямаше и минимална.

Междувременно такива запалени поддръжници на KDE като Линус Торвалдс се бяха отказали заради версия 4, и бяха минали на GNOME. Аз не се отказах – KDE 3.5.9 ми вършеше просто разкошна работа. Но при новината за KDE 4.2 ентусиазмът ми беше доста предпазлив. Да си кажа честно, едва стигна да го пробвам. Но този път впечатлението е доста различно. Като производителност и удобство настъпва петите на 3.5.9 (а в много отношения и го надминава), и стабилността му е напълно достатъчна за сериозна работа.

Ето и повече подробности:

Ако не сте компютърни маниаци – става дума за втората, очаквана версия на OLPC. (А това пък е инициативата “One Laptop Per Child” – евтини, достъпни лаптопи за по-бедните деца.)

Днес видях новина за него, и като я прочетох, подскочих. Ето кратичко резюме:

Следващата версия на OLPC, XO-2, се очаква да бъде open-source hardware (хардуер с отворени спецификации), базирана на обратната връзка около XO-1. Ръководителят на проекта, Джон Негропонте, казва: “XO-1 беше проектиран така, все едно сме Apple (намек за любовта на “ябълката” към затворените неща). XO-2 ще бъде проектиран, все едно сме Google – ние искаме хората да могат да го копират. Ще се погрижим съставните му части да бъдат достъпни. Ще използваме точно обратния подход на този с XO-1.”

XO-2 се очаква да бъде устройство на стойност около 75 долара, притежаващо два екрана. Можете или да го държите като книжка и да го използвате като четец за е-книги, или да го завъртите така, че единият екран да застане като клавиатура, и да пишете по нея. “Първото ни поколение беше лаптоп, който може да се използва като книга; второто ще е книга, която може да се използва като лаптоп”, казва Негропонте.

Не зная колко добре ще бъде реализирана идеята, но на мен лично ми звучи по-свежарски дори от iPhone и iPod. Двоен екран, от който единият може да служи за клавиатура – гениално просто и хитро е. Но истински гениалното е изцяло отворената спецификация, свободна за създаване на варианти.

Какво му е чак толковато ли? Дребните, но пъргави риби в морето на хардуерните производители моментално ще използват възможността. На прима виста ми хрумва идеята за вариант, в който при пълно разтваряне двата екрана образуват един по-голям. На тях сигурно ще им хрумнат хиляди други, още по-свежи. Така че се очаква бърза и плодотворна еволюция на варианти, удобства и мощност при ниски цени – нещо като бума и богатството на варианти, които дойдоха с появата на първите микрокомпютри около 1980. Би могло да се стигне дори до положение, в което този тип машинка ще се превърне в мода от типа на iPhone, или негов успешен конкурент (хич не е трудно да вмъкнеш в този отворен хардуер и елементарен GSM, и да го направиш свърбогат като възможности чрез софтуер).

Почти единственият вариант това да не стане е ако големите производители на хардуер се съюзят тайно срещу него с големите производители на софтуер и големите разпространители. Но подкрепата му за използване в бедни държави може да преодолее една начална тотална изолация, а после по-хитрите дребни фирми могат да си направят разпространителски вериги в съответните държави. Аз примерно бих се хванал, ако никой друг в България не иска, и ако има вариант, който да не е здраво оплескан. Все ще успея да търколя на нея българизиран Линукс, а останалото е въпрос на мерак.

Както и да е. Нека да видим какво ще стане. Засега желая на проекта успех. 🙂

Отидохме пред парламента. Протестирахме.

По моя преценка, бяхме около стотина души. Може би заради отвратния дъжд. Може би хората вече се уморяват и отчайват от безразличието на другите. (Дочух, че това била препоръката на спешно събраната работна група от психолози от МВР и МНО – да се оставят протестиращите да си викат, докато не им омръзне, и усилията да се насочат към натиск върху медиите да отразяват “правилно” и “държавно отговорно” протеста.)

Изненада ме обаче, че не бяхме обичайното “постоянно присъствие”. Може би към двайсетина души да бяха същите. Повече от половината лица, които видях обаче, бяха нови. Към две трети от хората, които познах, не бях виждал никога преди на протест. А това ми говори, че стратегията “без внимание” не работи – че вулканът продължава да клокочи отдолу, и пирът по време на чума на върха му не е в безопасност.

Имаше немалко журналисти. (Може би някои ще бъдат притиснати да отразят нещата “държавно отговорно”, но вулканът ще заклокочи и в тях – и в някой ключов момент ще кажат “Разбира се, шефе”, но ще покажат истината.) Имаше и скромна уредба, накисната от дъжда, по която говориха най-различни хора. Някои от тях още отсега не бих искал да виждам в политиката. Някои пък вероятно не биха пристъпили в нея и под дулото на автомат. Трети… не зная.

Организацията беше скромна. Имаше няколко “коменданти” с лентички на ръкавите, но работа за тях нямаше – не видях беладжии. (По уличката към площада група полицаи ме пресрещна, и смайващо вежливо и с усмивка ме помоли да погледне не нося ли оръжие. И по принцип не се отнасям зле към полицията, но този път направо ме възхитиха – все едно прочутите лондонски “бобита”. И преди съм писал, че всъщност сме от една страна на барикадата, но днес го усетих повече от всеки друг път.)

(И по друга причина го усетих. Точно след проверката, докато се оглеждах за някой познат, полицаите спряха четири жени с огромни пазарски чанти. “Ама ние не сме за митинга”, протестира една от тях. Полицаите ги пуснаха, и докато жените се отдалечаваха, единият промърмори: “А трябва”… Чудя се, дали от МВР не са подбрали за охрана на протеста негови симпатизанти? Не толкова за да няма изстъпления, колкото да поработят извънредно и да се накиснат на дъжда, че да им дойде акълът кого да мразят. Само че май пак са сбъркали, и подбраните са се ориентирали правилно в ситуацията… Вулканът май клокочи не само в “стадото”, но и в “кучетата” – лоша вест за “овчарите”…)

Исканията бяха все така разнопосочни – но верни. Организаторите – все така неангажирани с никоя политическа партия. Енергията – все така плаваща наоколо, но несъбрана в “единен боен юмрук”. И може би точно това е, което ни е нужно. То не е ситуация, в която тълпата почва да срива парламенти и да избива политици, но и чак такава според мен засега не е нужна. Но е ситуация, в която прекалят ли малко онези от властта, в която и да е посока, нещата могат отведнъж да изригнат точно в нея. Организаторите могат буквално за час да се ангажират с която политическа партия реши да подкрепи протеста, и се покаже поне малко незагубила доверието на хората – или дори да направят своя, ако решат. А в лоша ситуация дори плуващата наоколо енергия може отведнъж да се събере в юмрук… Накратко – ситуация, в която властта трябва да внимава, и да не прави управленски грешки.

С една дума – ситуация, в която хората започват да се ориентират към контрол върху властта. Която, ако продължи и се засили, току-виж направи управлението ни доста по-свястно, дори ако не свали от власт никого. Защото системата, която кара политиците ни да се чувстват недосегаеми и недоказуеми, не е тази или онази избирателна система, нито тази или онази разновидност на държавно управление – а ситуацията, в която избирателите не контролират управниците си и не вземат мерки срещу поразиите им. Събудят ли се избирателите, управниците бързо ще се сетят, че са назначени за слуги, а не за дерибеи. (Освен може би Георги Пирински – той май е неспасяем.)

С една дума – доволен съм от днешния протест. Мисля, че свърши каквото очаквах да постигне.

Дали ще има следващи, и кога и какви ще са – ще видим.

Този път в сряда. За да видим какво се получи от всичките искания, заради които протестирахме досега.

Мислех да пиша подробен запис, но намерих при Селин нещо по-добро, отколкото бих могъл да стъкмя.

Около предишния ми запис пък се разгоря коментарна дискусия. Ще си позволя нахалството да публикувам част от нея. (Май и този запис ще стане километричен. Чукча писател… 🙁 )

Коментарът:

Аз няма да посетя протеста на 28 януари.

Защо няма да го посетя? Защото на 28 януари ще живея живота си – който на този етап, за съжаление, не включва граждански протести; и който, за щастие или съжаление, включва много други по-важни за мен сега неща. И хора. Или добитък, явно зависи от класификацията.

Малко съм уплашен. И малко…хм, отблъснат. Уплашен съм от отношението човек-човек, демонстрирано от някои тук, включително и в писмото. “Социалното животно у теб не прилича на социалното животно у мен. В своята социалност, ти си по-низша форма на живот. В своята етика, ти си по-низша форма на живот! (затова имам право да демонстрирам превъзходството си и да налагам “възпитателни практики”) В емоционално отношение, ти си по-низша форма на живот!!!! (личният ти, НЕОБЕКТИВЕН такъв, или дали да не го нарека май съществуване, така и така си добитък – той не ме интересува!)”

Хора, които харесвам, хора, които обичам, няма да дойдат на протеста. Не ги вълнува. Изглежда са добитъци. Това ме плаши и натъжава, но и малко ме радва – защото повечето от тези мои приятели не познават тези по-горе и, слава богу, няма да им се наложи да им искат услуги, лични или другояче.

Ако тълкуванието на казаните по-горе неща звучи на някои крайно и “неразбрало” – съжалявам. Нямам за цел да поучавам или да се Възмущавам от част от написаното тук. Просто съм малко уплашен и натъжен. Не по социалному, нито дори по моралному. А по емоционалному, по човешки.

Отговорът ми:

Имаш защо да си уплашен. Но не от това, което казваш. И го знаеш.

Знаеш, че си жив човек, и задължително в един момент ще ти потрябва помощ, за протест или друго. И си уплашен от това, че когато това стане, аз ще ти я откажа. Ти знаеш, че съм прав – след като ти не подкрепяш мен, нямаш как да искаш аз да подкрепям теб. Но нещо в теб иска хем да изядеш тортата, хем да си я запазиш цяла. И започваш да търсиш как да ме обвиниш във фанатизъм, или каквото друго ти хрумне, за да оправдаеш комбинацията от нежелание да даваш помощ и страха да не я откажат на теб.

Сигурно си ядосан. Защото неведнъж си помагал на други, и си убеден, че не заслужаваш подобни думи. Но така ли е?

На кого си помагал – на който има нужда от помощ, или само на който ти е приятно? Ако е второто, какво странно виждаш в позицията ми? Не ти е приятно – не помагаш. Дължиш ли някому обяснение защо не искаш? Не, естествено… Съответно, на мен не ми е приятно – не помагам. Дължа ли някому обяснение защо? Не, но въпреки това съм го дал. За да са нещата наясно, и видими.

Ако си помагал на всеки, който има нужда от помощ, и те е помолил, защо не помагаш сега? Заради фанатизма, казваш. А ако не беше прочел “фанатичния” ми запис, щеше ли да дойдеш на протеста? Тук можеш да отговориш каквото искаш, но не лъжи себе си. Спиралата на самонадлъгването не пуска лесно, и опустошава личността бързо… Нямаше да дойдеш, нали? Нека сме честни.

А защо? От исканията на този протест имаш изгода и ти. Нима не искаш природата да бъде опазена? Корупционерите, благодарение на които и ти и аз живеем мизерно, да бъдат махнати или притиснати да имат мярка? МВР да не подслушва безконтролно комуникацията ти в Интернет, и “къртици” на престъпността вътре да изнасят информация кой е взел заплата и къде може да бъде срещнат, или кой е на почивка и домът му е празен…?

Да, знаеш тези неща, но те не са сред приоритетите ти. Въпреки че и теб те касаят точно колкото и мен. Не ти се дава труд да опазиш интересите си. На работа (или каквото друго) ще отидеш, защото знаеш, че няма кой друг вместо теб, и шефът ще те накаже. За общото обаче – не. Оправдаваш се пред себе си, че то само ще се опази, или друг ще го опази вместо теб. И знаеш, че лъжеш себе си, знаеш чудесно, че това си е твоя работа. Но не можеш да разбереш защо тогава не искаш да го направиш, въпреки всичко.

Всъщност, истината е очевидна и за теб. Много добре разбираш, че на работа ще отидеш, понеже инак шефът ще развърти остена. А ако не отидеш на митинга, никой няма да те накаже, само ще пострадат интересите ти. Но не искаш да го приемеш, понеже то означава, че всъщност си добитък. Не, не в моите очи. В твоите собствени. Само че е толкова обидно, че е по-лесно да не го приемаш, и да си търсиш оправдания. (Което пък звучи срамно, но всъщност значи нещо чудесно – че вътре в себе си не си съгласен да си добитък, и че не можеш да се приемеш така. Че искаш да си човек. Че не си угоена душа, увита в лайна, а имаш ум и съвест – просто не си събрал решителност и истинност пред себе си да бъдеш човек с постъпките си.)

Да действаш като човек можеш да решиш само ти. Аз не мога да те накарам насила, нито бих, дори да можех. Ако ти не искаш да пазиш своето, не бива да бъдеш насилван. Трябва да бъдеш оставен да изгубиш каквото не си пазил – това е единственият начин да се научиш. Затова и принципно нямам право да те моля да дойдеш на протеста, колкото и да ми е тъжно за природата и прочее… Само че те са сред моите приоритети. Аз не искам да ги изгубя, а не мога да се преборя за тях сам. Затова те моля да ми помогнеш. И ти казвам, че иначе пък аз няма да ти помогна, когато си в нужда. Как реагираш? Идваш, за да ти помогна пък аз друг път? Или не идваш, и приемаш, че няма да ти помогна, след като ти не си ми помогнал? Това са двата честни начина.

Никой от двата. Обиден си.Ако беше избрал някой от двата честни начина, нямаше да изпитваш обида, нито щеше дори да проумяваш какво може да е обидно в думите ми. Обидното в тях е, че ти показват как нещо в теб иска да получава, но не иска да дава. Как не си каквото се чувстваш, и би искал да бъдеш. Затова и търсиш оправдание в емоционалността и човешкото.

И надали ще ми простиш, че те лиших от това оправдание. Защото смяташ, че си опозорен от обясненията ми, ако не и оклеветен. Но истината е, че оправданието с човешкото е вярно. Който не е бил в точно такава ситуация, нека ти се смее или да те презира. Аз съм бил неведнъж – нямам очи да хвърля камък по теб. Но дано ми простиш, че се мъча да ти покажа, че тайно от себе си се опитваш да излъжеш себе си.

Не съм фанатик. Просто искам да има чиста природа, и чисто общество за всички нас. Или поне за тези, които поне веднъж са си мръднали пръста да направят нещо, за да ги имат. Уви, няма как те да ги имат, а другите не. Но мисля, че всеки, който разбира себе си, би помагал. Затова и пиша този километричен ферман.

Днес получих писмо от един мой добър приятел, когото уважавам. (Няма да спомена име – зная, че той чете този блог; ако реши, може да разкрие кой е.) Цитирам част от него:

На 28 януари ще се съберем, за да проверим доколко е започната някаква работа по тези искания. И ако не е – как реагираме ние, _работодателите_, когато служителите ни не си вършат работата.

Ако НЯМА начин да се доберете до София, или сте НЕПРЕОДОЛИМО възпрепятствани да дойдете на площада – бъдете с нас тук:

What Are The Pros and Cons of Period Timber Sash Windows?

– и в мислите си.

Ако не дойдете, защото не подкрепяте идеята; или защото сте на работа; или по някаква друга _необективна_ причина… направо цитирам какво написах в сряда:

Ако и другата сряда сме толкова – 2000 души с клизма, – се заклевам пред всички неподкрепящи, неприсъстващи и/ли друг вид добитъци, писмено и тържествено, когато някой ден ме потърсят за помощ, лично мене, да им обърна гръб. По веднъж за всеки път, когато са ни били нужни, а ги е нямало.

Всеки има право на личен избор. С горното правя моя.

Писмото ме накара да се замисля. След доста размисъл, му отговорих:

Резултатът е предизвестен. Няма да се съберат и толкова даже.

Но се чудя дали не се дължи на точно тази позиция – че ако другите не помогнат, и ти вече няма.

Минал съм през тази мисъл преди доста време. В някои случаи даже съм я прилагал на практика – обявих, че отказвам да даря за кампанията в полза на Дарина, заради всички неподкрепили протеста пред парламента срещу даването на пари за луксозни лимузини вместо за лекарства за болните. С надеждата, че толкова безчовечна позиция ще събуди поне някои добитъци.

След това си дадох сметка, че българите не сме дори добитъци. Добитъкът поне почва да се безпокои, когато колиш друг добитък пред очите му. Ние – не. (Знам, че кампанията в полза на Дарина имаше горещи поддръжници и съорганизатори в София – колко от тях дойдоха сега пред парламента?) Че типичният българин се вълнува единствено от личната си изгода. И по тази причина не само няма как да я има. (Защото стандартът и качеството на живота в една страна се определят не от личните действия за сметка на всички останали, а от общите в полза за цялото общество – а типичният българин гони само личните, и бяга от общите като от чума.) Той не бива да я има, защото не я заслужава. Да му я даваш насила е точно така несправедливо и вредно, както да откажеш заслуженото на борилия се.

Нещо повече, нещата са свързани – където незаслужилите получават, заслужилите не получават. Заслужилите получават единствено където незаслужилите не получават. Не защото “не стига за всички”, а защото общество, което почита незаслужилите, винаги мрази и мачка заслужилите (прилича ли ти това на някоя държава?). Затова човек трябва да се бори по равно заслуженото да се получава, и незаслуженото да не се получава. Иначе няма как да успее.

След това обаче се сетих, че заслужилите могат да се преборят единствено ако се съберат заедно. А има само едно нещо, което може да ги събере – борбата заедно. (А тя е не само борба прегърбените бачкатори да получат малко по-добър и спокоен живот, но и овластените корупционери да получат не толкова добър и спокоен; отговаря на изискването по-горе.) Пък може би ако се съберем достатъчно единомишленици, ще започнем малко по малко да оказваме ефект дори върху добитъците. Те имат стаден инстинкт – ако сме много, може да успеем да ги излъжем понякога да помагат и за общото, а може би дори от време на време да се опитват да се замислят.

Обратното, отказът ти работи срещу тази клауза. Ако аз се бях отказал тогава наистина, сега пред парламента често щеше да има един човек по-малко. (Може би и повече, защото има хора, които съдят по мен дали да отидат.) И тези като теб щяха да се отказват по-лесно, за да подсигурят пък това да се отказват по-лесно тези, които ще дойдат след тях. И борещите се биха останали завинаги разделени, и провалили се.

Разбирам емоцията ти – тя е и моя. Чудя се обаче дали въстаниците по време на робствата, възрожденците-учители, изобщо всички хора по света, които са се борили да го направят малко по-добър, не са минали през точно същото. Защото масата винаги е като много, много влажни дърва – бая огън трябва да видят, преди да подхванат. А много от будителите са успявали, и са правели света по-добър – за нас, защото тяхното време междувременно е отминавало, и са си отивали. Дали с отказа си не предаваме паметта им? И живота на нашите деца?

Не смея да ти предлагам рецепти как да постъпиш. Аз лично съм на принципа, че за всеки нечий отказ да подкрепи опита ми да се преборим за нещо общо, му отказвам една лична услуга. Ако мрънка и пита защо така, му обяснявам подробно и внимателно как това да имаш европейска заплата, да се грижат за здравето ми по европейски и т.н. е по-важно, отколкото да ти инсталират на компютъра някоя (най-често изпиратствана) програма. И как е справедливо и редно, след като той отказва да ми помогне за първото, аз да му откажа второто. Който разбрал – разбрал. Който не – на следващия протест пак ще го поканя. Да видим дали ненавистта му към ползата за всички не е по-слаба поне от мерака му за лична изгода.

(Доктор Кръстников, станете от гроба да видите колко прави са думите ви и днес…)

След това реших, че може би ще е полезно да пусна това писмо и тук. Надявам се приятелят ми да ми прости за нарушената тайна на кореспонденцията (всъщност, то и така е пратено до солиден брой хора).

Защо кадърните хора в България рядко са преуспели хора, защо губим битките не на бойното поле, а на дипломатическата маса, кауза пердута ли е гражданското общество в България, та все не се случва, защо българинът е толкова завистлив, защо се шири шуро-баджанащината, защо сме толкова дребнави, недомаслени и уважителни към лафа “Шамар да е, ама аванта да е!” – към тези въпроси можем да добавим още много подобни.

Преодолима ли е тази ситуация – отговор ни предлага книгата на д-р Никола Кръстников “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот”. Опит, който ни припомня класическата максима, че осъзнаването на проблема го смалява до половин проблем.

Текстът на книгата тръгва като реферат, четен пред Психологическото дружество в София. Издадени са като книга през 1922 година.

През 2001 г. великотърновката Румяна Николова попада на случайно оцелял екземпляр от книгата. Смаяна от точността и актуалността на наблюденията и констатациите, тя измолва помощта на Държавния военноисторически архив, за да успее да я преиздаде. Книгата излиза през 2008 г. Тиражът е само 200 екземпляра – както на повечето книги, които заслужават да бъдат изучавани в училище, и учениците да бъдат изпитвани на тях буква по буква.

Книгата е изпъстрена с много примери от практиката на автора. Ето каква диагноза например поставя той на интелигенцията – кажете, че не е 100% актуална към 2009 г.:

Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупава и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: “Братска злоба мяра няма”. У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя процес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно развитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за “епитроп”.

Бих могъл да дам много други примери от книгата, и добри към българина, и лоши. Но нищо не може да замени прочитането й изцяло, от първата до последната буква – само така дава пълната картина. Съжалявам, но не можах да я открия никъде в Мрежата. Авторските права върху текста са изтекли, но се надявам и издателката да даде съгласието си нейният текст (който е на осъвременен български) да бъде качен в Интернет. Предполагам, че немалко хора ще си купят книгата, след като я прочетат. Такава книга трябва да я имаш.

—-

Кой пък е тоя д-р Кръстников и откъде има морално основание да поставя диагнози на българския характер?

Цитирам Румяна Николова:

Ерудираният лекар психиатър, възпитаник на Военната медицинска академия в Санкт Петербург д-р Никола Гаврилов Кръстников е роден на 16 август 1880 година в Габрово. Родът Кръстникови се слави с обществената си ангажираност към съдбата на българския народ преди всичко на дело. Дядото, чието име носи д-р Кръстников, е държал известния Кръстник-Колчов хан в Габрово, където през 1869 г. по време на своята първа обиколка отсяда Левски. Двамата сина на Колчо Кръстников, Георги и Гаврил, се записват в учредения от Апостола революционен комитет. Баща му по-късно е сред четниците на Цанко Дюстабанов и сред българското опълчение по време на Освобождението.

По време на следването си в Санкт Петербург Никола Кръстников е добре приет в средата на руската интелигенция и е бил чест гост в дома на генерал Столетов. Като студент слуша лекции на такива световноизвестни учени като Иван Петрович Павлов и на Владимир Михайлович Бехтерев. След дипломирането си д-р Кръстников заминава за Тюркмения, за да помага при овладяването на избухналата там холерна епидемия, следвайки гражданския и човешкия си дълг към руското общество, дало толкова много за професионалното му развитие.

В началото на миналия ХХ век обстановката в Русия става все по-сложна и д-р Кръстников решава да се прибере в България, въпреки престижното назначение в клиничната база на санктпетербургската болница-институт “Света Мария Магдалена”. Като санитарен подпоручик взема участие във войните 1912-1913 г., а през Европейската война (първата световна) е вече санитарен поручик. Награден е с военни ордени и отличия.

Никола Кръстников е първият българин, хабилитиран по неврология и психиатрия. Забележителна е всестранната му дейност на общественик, университетски преподавател, учен изследовател, и преди всичко – лекар. Той е сред основателите на Българското психиатрично дружество. Умира на 23 септември 1936 г. от инфаркт. Преждеврененната му смърт се свързва с крайна преумора като инициатор, организатор и деен участник на Всеславянския лекарски конгрес в София през септември 1936 г.

Неговият “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот” излиза през 1922 г. и продължва да е актуален с прозрените причини за недостатъците на българския характер. От нас зависи дали отново ще ги пренебрегнем или ще направим усилия да ги преодолеем.