Grigor Gatchev - A Weblog

Едно от поредните посегателства срещу българската екология напоследък почна да нашумява по вестниците. Става дума за сечта на 52 декара вековна гора в търновския квартал Картала.

Нетът вече е пълен с информация за него. Съвсем накратко, историята е следната: през 1997 г. общинският съвет на Велико Търново решава да замени (точната дума е по-скоро “да подари”) тази гора срещу… помещение за съхранение на гориво с площ 100 кв. метра, и месечен наем 300 лева. Облагодетелстваните лица бързо-бързо препродават тлъстата хапка по няма да разберем какви (но с гаранция “пазарни” цени), а новите й собственици я изваждат от горския фонд, обявяват за строителна площадка, и започват да изсичат гората, която носи на града зеленина, чист въздух и спокойствие.

Най-нормално е дори българи да не изтърпят подобно нещо. Във Велико Търново се създава доброволчески комитет, който да защити гората от посегателството. На няколко пъти хората, които бдят около гората, са атакувани от мутри. Изобщо, познатата ни вече помия и отврат… За капак, схемичката активно се подкрепя от кмета на Велико Търново, Румен Рашев. Който не се колебае да подкрепя далаверката с всякакви средства, да се изказва некултурно при разговори за нея, и да обяви за “мутри” познайте кого? Инициативния граждански комитет, естествено.

(Да, изсичането на 52 декара гора не е кой знае какво посегателство срещу екологията. Имах предвид количеството мръсотия, което тече от далаверата, и замърсява обществото ни.)

Ако бях на мястото на великотърновци, бих публикувал в Интернет точен списък на тогавашния общински комитет, гласувал заменката. А начело на списъка бих поставил уважаемия кмет. Бих обявил тези хора за “политически трупове” – хора, които ако се явят на избори, се гласува задължително срещу тях и политическата сила, която представляват, ако ще другите й представители да са ангели небесни. Бих разпечатал списъка, заедно с обяснение и инструкция за действия по изборно време, и го бих разлепил навсякъде из Търново. А когато наближат изборите, бих си взел отпуска, и бих повторил разлепването. Бих допълнил списъка с точен списък кой от тези хора на коя политическа сила е кандидат, за да не се гласува за нея. Бих напускал негови копия из пощенските кутии на съседите си, и бих ги обикалял и убеждавал да гласуват срещу далавераджиите. Ако някой е известен като техен човек – и срещу него. Мафията трябва да слезе от сцената. И изгода от това имат не прокуратура, не съд и не еврокомисари – имаме я само и единствено ние.

И бих ги ударил не само по политическата кариера, но и по джоба. Бих организирал бойкот на стоките или услугите на фирми, в които тези хора имат участие, и не бих приемал работа в тяхна фирма, дори ако трябва да гладувам. Но с огромно желание бих помогнал на конкуренцията им. И каквото още се сетя.

Не, не съм откачен активист. Просто си правя изводите кое е по-важно – дали кефа ми няколко вечери пред телевизора или таблата, или какво ще дишат цял живот децата ми. Вие как мислите, кое от двете е по-важното? Само че без оправдания за мързела и страха си. Нито ще хванат дикиш пред тези, които ви слушат, нито ще очистят въздуха за децата ви.

Стискам палци на Велико Търново, и поздравявам хората, които са имали смелостта да се опълчат срещу безпардонността, алчността и безчовечността. Може би не са идеални. Може би не винаги използват най-точните средства (а трябва – моля ви, бъдете мъдри и силни, постъпвайте като достойни хора, не правете глупости и мръсотии, оставете ги на тези, срещу които се борите!). Но са се опитали да се борят. И ако някой тръгне да ги критикува, аз бих го попитал какво той прави, за да спре тази гадост. Ако е нищо, ще го помоля да си направи услугата да млъкне. Мученето на добитъци не ме интересува – интересуват ме думите на хората. А човек е този, който се бори за доброто.

И, за да не бъда и аз един от добитъците, призовавам всеки, който има ум и съвест, да надигне глас в подкрепа на защитниците на гората и на Велико Търново. Ако на някой му хрумне как мръсната далавера да бъде спряна, и върната, или поне как извършителите й да бъдат наказани така, че нито те, нито други да не посмеят повече – моля ви, кажете го на висок глас! Аз също ще мисля, и ще търся още начини. Колкото повече, толкова по-добре. А ако в София се уреди митинг в подкрепа на търновци, ще намеря начин да отида на него.

Уви, доста от вечерите ми напоследък са заети с ремонти на компютрите на приятели. И една от причините още да не съм казал “аман от приятели” са случките, които се случват понякога по време на тези ремонти.

Така беше и преди няколко дни. Бях направо разфасовал компютъра на познатите ми, докато открия проблема – “почти” работеща мрежова платка. Семейството благоразумно придремваше около телевизора, за да не ми пречи. В един момент обаче хлапенцето внезапно се провикна:

– Тати, тати, виж, Шрек!

Стреснат, вдигнах към екрана поглед – и познайте какво видях?

Течеше “Мюзик Айдъл”, а на екрана се блещеше бръснатата глава на Фънки.

Не обичам да се подигравам с външността на хората. Още повече че вече съм се гаврил с Фънки – направо не е честно да продължавам. Понякога обаче попаденията са толкова точни, че не мога да не се усмихна, особено ако са неволни. Освен външната прилика, в момента Фънки беше направил и физиономия абсолютно в стил Шрек, и аналогията беше право в десятката. Прихнах така, че събудих и останалите членове от семейството.

Оттогава непрекъснато ме мъчи въпросът – случайна ли е приликата? И ако не, кой на кого е прототипът?

🙂

Напоследък SSD дисковете стават все по-популярни. (За компютърно неизкушените – това са “харддискове”, които са всъщност чипове с памет, подобни на популярните USB флаш памети.) Предимствата им пред традиционните дискове са много – издръжливост, надеждност, механична устойчивост, малък размер, ниска консумация на ток, висока скорост на работа… Недостатъци са им единствено високата цена, и (поради нея) малкият размер. Но май цената е в процес на слизане до приемливото, а това ще реши и проблема с размера.

Преминаването от магнитни към SSD дискове обаче носи интересна промяна, която може да доведе до революция в операционните системи. Идеята й е следната:

Идеалното положение за един компютър би било всичката информация на него да се намира пряко в оперативната памет, и той просто да разпределя ресурсите си между задачите. Това обаче е невъзможно – оперативната памет е сравнително скъпа, а и при изключване информацията в нея се изгубва. По тази причина, още в зората на компютростроенето, са потърсени, и открити други решения – магнитните носители на информация. Класически сред тях са магнитните дискове.

Традиционният магнитен диск има големия обем, нужен за нашите програми и данни. Скоростта му на работа обаче е отчайващо ниска: компютър, който оперира пряко със записаната на диска информация като с памет, ще е неприемливо бавен. Затова и една от най-основните функции на всяка операционна система е управлението на дисковата памет, организирането й във файлови системи, и грижата информацията да бъде придвижвана за обработка от нея до оперативната памет, и записвана обратно на нея при нужда. Така, на цената на много сложност и неудобство, се заобикалят недостатъците на двата вида памети – оперативна и дискова – и те се “обединяват” в използваемо цяло.

Появата на SSD дисковете обаче променя положението. Тяхната скорост доближава минимума за работа в пряк режим, особено ако оперативната памет бъде използвана като “нулев” кеш за SSD паметта. Това прави просто и лесно обявяването на цялата SSD памет за пряка оперативна, и отпадането на нуждата от дисков мениджмънт – тоест, създаването на проста, удобна и надеждна ОС.

Но не и привичната ни. Ние сме толкова свикнали на дисковата парадигма, че надали бихме приели лесно ОС с пряко адресиране на всичката налична информация. Ще се наложи да се пренаучаваме буквално от нулата как се работи с компютър. И това може да се окаже достатъчната спирачка пред такава нова ОС.

Абе, ще поживеем, ще видим. Но бих казал – ако тази парадигма за ОС почне да се налага, може да е добра идея да имаме свободна версия. Патентоват ли я, свободният свят ще се сблъска със сериозен проблем…

Често набеждават нас, любителите на свободния софтуер, че сме били мразели Майкрософт. Сигурно има и такива. Огромното мнозинство от нас обаче мрази Майкрософт не повече от най-обикновения, среден потребител. Всъщност, дори доста по-малко, тъй като не работи с продуктите им… 😉

Шегата настрана. Майкрософт произвеждат чудесни продукти – поне така мисля аз. От няколко дни съм щастлив потребител на техен продукт. Напълно законен и лицензен. Не съм го платил, подарък ми е, но този, който ми го подари, го е купил съвсем легално. Работи чудесно на лаптопа ми, който е под Линукс. И съм много доволен от него – върши ми чудесна работа.

Не искам повече да чувам клеветите, че съм бил мразел Майкрософт. Не е вярно! Направили са чудесно и удобно нещо, напълно съвместимо с официалните стандартни, великолепно интеропериращо със системи под Линукс, и за мен е удоволствие да го потвърдя. Уважавам Майкрософт, и им пожелавам от сърце да правят колкото се може повече такива продукти. Ще имат уважението и симпатиите ми.

А, забравих да се похваля какъв е продуктът. USB лампичка! 🙂

Немалко хора вече не знаят кой всъщност е бил Радой Ралин. Някои го помнят като поет. Други – като почитател на нежния пол. Трети – като Хитър Петър на комунистическото време, остроумният и остроезичен антипод на бай Тошо и слагачите му, закичени с литературни титли… Той беше всичко това. Но и още нещо.

Беше човек на народа. Нямаше случай някой – талант, посредствен или графоман – да му прати нещо, и той да не го прочете най-съвестно, и да даде мнението си. Успяваше да се разбира с всеки, с изключение на лекетата и подлизурковците. И без колебание помагаше винаги, когато можеше (ако и, заради отношението си към властта, през повечето от живота си той самият да имаше нужда от помощ)… Мисля си, че ако Радой беше живял през времето на Интернет, щеше да е човек на Интернет. Един от нас, от тези, които през пикселите на екрана докосват света, и другите хора. Доказал бе, че умее да докосва другите, и да приема тяхното докосване.

Мнението, което току-що прочетохте, не е мое (въпреки че се подписвам под него с две ръце). Чух го от сина на Радой – Кин Стоянов. Мисли така не защото иска да хвали баща си – Кин не е такъв човек, много клевети са изписани за него, но истината е, че е достоен син на баща си. А защото Радой наистина беше такъв. И защото съхраняването на ценното, сътворено от бащите, е дълг най-първо на синовете – така е устроен светът.

И аз мисля същото. И докато разговаряхме, спотанно ми хрумна – та всъщност ние, общността онлайн, сме тези, които Радой би обичал и ценил като хора, и като народ. Тези, които обичат свободата, и се борят за нея. Тези, които са като него – сигурно не с неговия ръст, но под същото знаме…

Властта, която така щедро издига монументи на придворни ласкатели, надали ще вдигне паметник на Радой. А и да му го вдигнеше, той надали би го приел. Може би ако роднините и приятелите му успеят да съберат средства, но това не е лесно… Мисля си обаче – паметниците от камък и бронз са преходни, но паметниците от слово са вечни. И ние, общността на свободните сме, които можем да му издигнем един вечен паметник, по-истински от поръчаните от властниците каменни и бронзови.

Да му направим сайт. Създаден от свободни хора за човека, който беше винаги свободен.

Обявявам конкурс за дизайн на сайт на Радой Ралин. От свое име. Награда засега не мога да предоставя – освен удовлетворението, от помощта да съществува споменът за Радой, от приноса с труд за него. Хостингът за сайта е от мен.

Идеята какво трябва да има на сайта все още ми е малко мътна. Биография на Радой, с пълна сигурност. Библиография. Вероятно блог, където да може да се пише какво е направено за паметта на автора, и свързани с него вести. Може би негови произведения, ако бъде уреден въпросът с авторските права. Може би материали, които го касаят… Предложете вие идеи.

Проектите ще бъдат преценени от Кин Стоянов – правото да избере е редно да е негово.

Обръщам се към другите блогъри – моля ви, напишете за конкурса! Нека който помни Радой, който го уважава и обича, да помогне, ако умее.

Да, награден фонд няма. Но може би точно това ще подбере кой наистина е достоен да направи сайт за Радой Ралин.

Една адска работна седмица е към края си. Днес вече изпуснах тренировката – не успях да свърша при клиентите до 7 вечерта, а и имам още няколко часа работа за в офиса. Преди това обаче ще се завлека в къщи да поспя час-два. Като под упойка съм…

Не помня как точно съм стигнал, осъзнавам единствено как се завивам, и пропадам в съня, сякаш подът под мен е изчезнал. Обикновено в моменти на такава преумора спя безпаметно. Този път обаче нещо е различно.

Помещението е мрачно, сякаш стая на мръкване. И сред него стои стройна фигура. Съвършени пропорции, нечовешка грация и мекота на движенията, перфектна точност и в най-малкото помръдване. Зная коя е, без дори да се замислям откъде. Насън всичко е възможно.

Дори да срещнеш герой от още недовършен свой разказ.

– За какво си дошла?

Усмивката й в полумрака е горчива.

– Не се ли сещаш, Велики ми Авторе?

Трябва ми миг време, за да съобразя. Странно. Насън обикновено тези мигове на мисловно усилие ги няма.

– Не мога да ти върна Анди. Такава му е съдбата – да умре, колкото и да го обичаш.

– Не можеш, или не искаш? В моя свят съдба се нарича волята ти.

Прищявката ти. Разбирам намека. И усещам срам. От механичното създание, което сам съм измислил. И което е само представа в ума ми… Не, тази логика води само до досещането, че и аз всъщност съм само представа в ума си: да, тялото ми е обективна реалност, но то не съм аз, нали?…

– Трябваше да умре след само няколко месеца боледуване. Дадох му пет години, насилих нещата докрай. Не мога повече.

Тя ме прекъсва с нетърпеливо махване на ръката. Ако пушеше, сигурно щеше да запали цигара.

– Има начин, знаеш го. Но не искаш да си разваляш разказа, нали?

Чувството за срам ме удря като плесник. Не зная какво да й отговоря.

– Можеш да го направиш. Да, ще трябва да пишеш този разказ още не една и две години, и после ще е като съшит от две разнородни парчета. Да, няма да вземе награди на конкурси. Да, ако го публикуват някъде, ще е по милост, защото си им приятел. Няма да се гордееш с него, ще си похабил стотици или хиляди часове работа на вятъра… И това те спира, нали?

– Да, по дяволите! Аз ви измислих, и Анди, и теб! По моя воля той се влюби в теб, и те направи от механична купчина композити личност, човешко същество! И ти го обикна пак по моя воля и подредба на нещата! С години се радвахте на най-чудесното щастие на света – аз ви го подарих! С какво право ме съдиш? Този разказ е животът ви. Проваля ли го, провалям и вас.

– Проваляш само страстта си за писане. И не те съдя. Искам живота на Анди, и да сме щастливи заедно. Знаеш, това чувство няма насита. Ние сме ти деца – ще ни зарежеш ли с лека ръка?

Оооооххх… Да не смее човек да почне да пише разказ. Измисляш една безумно красива роботка – тя ти идва на гости насън да те моли за божествено благоволение. Абсолютно несексуално… Ако й поставя условие да ми построи храм, и да ми се моли, няма да се поколебае и секунда. Влюбена е в собственика си, както жив човек не би могъл. Готова на всичко възможно и невъзможно, за да го спаси.

Тя махва с ръка кокетно, и внезапно се усмихва:

– Завиждаш ли на Анди?

– Не – сепвам се. След това усещам, че в думите й няма нито капка намек, че убих Анди от завист. – Имам си приятелка, която не бих заменил дори за съвършената жена.

– Аз съм съвършената жена. – Тя размърдва леко бедра, и усещам как, въпреки волята ми, възбудата буквално извива гръбнака ми. – Ако бях в твоя свят, не би ли ме предпочел пред всяка друга? Дори пред нея?

За миг се поколебавам. Искам да бъда сигурен в искреността си. За щастие, мога да отговоря искрено.

– Не. Обичам я каквато е, с несъвършенствата й.

– Значи умееш да обичаш истински – отбелязва събеседницата ми.

– Мисля, че да. И какво?

– И значи знаеш какво изпитвам аз. И с каква мисъл си отиде Анди… Ти не би ли излязъл и срещу съдбата, ако трябва, за да си я върнеш?

– Мдаааа… Имам си тук, значи, Орфей от женски пол. Който ме е насадил в ролята на Хадес…

– Ех, Авторе, Авторе… Описваш хора с лека ръка. А не ти ли е вече време поне малко да се научиш и да ги разбираш? Поне описаните от теб, ако не “реалните”? Или искаш да ти пея като Орфей, че да се смилиш?

– Я не ме ядосвай! Нищо не ми коства двамата да се намразите до смърт.

Тя пристъпва към мен и ме поглежда в очите:

– Не можеш, Авторе. Ще значи да лъжеш, а това не го можеш. Разказът ти ще е за смях и пред децата. Не си толкова добър, че да прокараш гладко каквото ти се прище, трябва да гледаш какво реално ще направим, за да сме достоверни… А и да го извъртиш някак, нали ще дойде ден опошлялото от скука човечество да започне да рециклира всеки пробван сценарий? И някой хипер-супер-дупер инженер ще ни създаде с Анди, реални, и пред лакома публика с изисквания за достоверност и истинност? Тогава как ще ни спреш да се обичаме, а?… Моля те, върни ми го! Моля те, с цялата си същност! Бих спала с теб, ако можех, бих правила каквото поискаш, но ми върни Анди!… Моля те!

Майната му. В края на краищата, животът е предизвикателство. И това да направя един разказ поне малко приемлив, колкото и крив да се е наложило да бъде – също. Да, ще го пиша още поне година-две, може и много повече. Да, наистина ще е като съшит от две разнородни парчета, няма да става за конкурс или дори за публикуване, ще ме е срам от него, и какво ли не още.

Но поне няма да ме е срам от себе си, дори пред собствените ми създания. И ще мога да спя спокойно.

– Добре. Ще ти го върна. Но… условията ми са сурови. Ще трябва…

– Не ме интересува какви са. Приемам ги.

– Ще трябва доста години да си на отвратително място. А после още немалко и той ще изкара там с теб, и то по отвратителен за него начин.

– Ще ги изкараме. Но искам после да сме свободни. От гадостите. И от твоите прищевки.

– Ще го имаш. Стискаме ли си ръцете?

– Да. А сега спи спокойно.

… Изплувам бавно от небитието. Спал съм два часа, събрал съм сили колкото да се завлека до офиса някак и да продължа да довършвам нещата.

Шантав сън. Но интересен. Дали да не го блогна? Не вярвам много от читателите да разберат за какво става дума – не знаят какво пиша, как се е развило, какво има предвид посетителката на съня ми… Нищо. Може пък да се досетят. А и да не могат, интересното е друго – не какво става в разказа, а какво стана в съня.

И ще стане бая дългичък. Днес надали ще имам време. Може би в събота или неделя, ако ми остане кога…

Имало ги е открай време. Откакто са се появили каквито и да било прочути имена – художници, грънчари, скулптори – оттогава има и техни имитатори. В изпълнителските изкуства е по-трудно, би било сериозен проблем да пробуташ Дани де Вито за Арнолд Шварценегер (ако и да са братя 😉 ). Но и там се появява.

Малко по-трудно е менте на произведение да бъде пробутано за оригинала. Но и това се случва. При картините го има отдавна. А преди няколко години се сблъсках с него за пръв път в област, в която не го бях очаквал – книгите. Изчетох доста солидна част от ментето на “Хари Потър и Орденът на Феникса”, преди да се уверя, че това наистина просто няма как да е рязка промяна в стила и маниера на писане на Джоан Роулинг, или пък дори нает под нейно име писач…

“Хари Потър и Нечистокръвния принц” пък имаше две различни ментета! Разбира се, това следваше да се очаква. Има си функция, чрез която се смята при колко голям пазар, при даден процент от него податлив на менте, и при определена производствена цена на ментето, колко различни ментета си струва да се правят и пробутват. Очевидно “Хари Потър” беше стигнал нивото, при което си струва написването на книга-менте, а след това и на две отделни книги-ментета.

По-интересно стои положението с филмите. Още отдавна писах какво е логично да се очаква да стане с актьорите в недалечно бъдеще. Но си мисля друго – ще има ли скоро филм-менте? Правенето на филми (особено на свестни) изисква огромен бюджет, а пък пробутването на филм-менте вероятно би било силно затруднено в повечето части на света. Но ако стойността на правенето падне достатъчно, нищо чудно да се окаже изгодно.

Как може стойността да падне силно ли? За един от начините вече ми хрумва. На 30 май очакваме премиерата на поредния филм, направен с Blender – “Big Buck Bunny”. (Версията на Blender, използвана за направата на филма – 2.46 – вече е пусната.) Филмът е напълно достоен за Pixar като качество на изображенията. Да, засега все още са нужни поне десетина души за немалко месеци, за да бъде направен дори не най-фърст филм с него, но сравнете това с типичния екип на филм отпреди 20 години!… След още 20 нищо чудно вече дори по-малък екип да може да направи чудесен филм.

Чудя се, няма ли тогава да видим ментета и на филми. Първо на анимации от този тип. След това сигурно и на “реалистични” филми. Някои ментета сигурно ще са точни подобия на оригинала, създадени само за да избягнат определени авторски права. Други вероятно ще са вариации.

Тук темата е неизбродна. Не ми се мисли какви вариации може да има на доста от най-популярните и обичани филми. Порнографските сигурно ще са само началото… Но пък някои филми, примерно “Звездни войни 1: Невидима заплаха” според мен само ще спечелят в по-различен вариант.

А пък може би ще има и повече свободни филми, точно както вече има свободна музика. Има много и много истории, които заслужават да бъдат филмирани свободно.

Вчера ми връчиха за оправяне един новичък, но вече успешно поомазан лаптоп. След почистване на бъркотията реших да го сложа в ред. Намерих полу-инсталирана trialware версия на Norton Internet Security, и реших да я махна и заменя с AVG Free – собственикът на лаптопа е доста нетехничар, и трудно ще се оправи със съобщението за изтекъл срок на пробата, а и машинката е доста хилавичка, Нортъна ще й тежи.

Изненадаааа! NIS не ще да се маха. “A Norton Internet Security supervisor account with supervisor access must be logged in to uninstall this product.” Това добре, ама откъде да взема такъв акаунт? На www.symantec.com/uninstall намерих инструкция. Цъкнах на нея, и познайте какво?

STEP 2
Update your Norton Product
Many problems have been fixed in the latest Norton product update. If you have a valid subscription, then you are eligible for the latest product update. To update your Norton program, click the Download button next to your Norton program:
Norton AntiVirus: DOWNLOAD
Norton Internet Security: DOWNLOAD
If you have a trial or introductory subscription (often provided by our partners with a computer or other hardware purchase), you must first purchase a regular subscription to be eligible to receive the product feature updates. Click here to renew the subscription for your Norton product. RENEW NOW
If you purchased your product through your internet service provider (ISP), please be sure that you have the latest version available from your ISP. Run LiveUpdate to download and install the most recent updates.

Накратко, НЕ МОЖЕТЕ да махнете въпросния trialware, без да го инсталирате (и той да прати на Symantec солидно блокче шифрована информация – не съм си играл да търся как да я разкриптирам и проверя какво съдържа, трябва да съм идиот, за да не се сетя и без това упражнение). Тази тактика ми прилича далеч повече на вирусна, отколкото на антивирусна.

Като продължение, ако случайно ви е изтекъл срокът на пробата, вие НЕ МОЖЕТЕ дори да махнете продукта, без да си купите още срок, защото за да го махнете, трябва да го стартирате и да се логнете – а той не иска да се стартира! За такива софтуери има точен термин – ransomware (софтуер, който те изнудва за откуп). И спадат не към антивирусните.

(Като капак, при доинсталирането на пробната версия тя заби и се омаза, въпреки че го правех по всички канони на добросъвестността. Резултат: стартирането й невъзможно, пускането на какъвто и да е нет на машината – също. Тук вече нервите ми не издържаха, издърпах едно пиратско копие, опекох го на диск и го инсталирах върху пробното. След това вече го махнах с неизказано удоволствие.)

Е, проблемът е решен, собственикът на лаптопа – щастлив, но мен продължават да ме мъчат черни размисли.

Symantec винаги са били един от “рицарите” на компютърния свят. От тези, които ни пазят от зловредия, атаки и посегателства. А изведнъж рицарят се оказва не особено бял и чист. Че не само настоява да разрови жилището ти и да докладва намереното на командването си, но дори иска откуп, за да се махне от главата ти…

На този фон ме радва, че някои доставчици на компютри вече възприемат политиката да не допускат на тях trialware, или поне да питат потребителя дали го иска. И затвърждавам още повече мнението си, че ако при закупуването на компютъра на него вече има някакъв trialware, той трябва да бъде изхвърлен като първа задача.

За да не се окаже, че всъщност е ransomware.

Днес за около ден или беше невъзможно човек да се свърже към сайтовете, които хоствам – и комерсиални, и любителски, и лични – или пък те изглеждаха ужасно. Дължа на всички извиненията си.

Историята е типичната за всеки карък. За желаещите да не й повярват, ето я:

До момента фирмата ми разполагаше с точно един сървър за всичко – Дурон на 1.8Г, 512 МБ памет – и той вече издъхваше под купчината сайтове. Преди няколко дни взех доста по-прилична машина, и вчера я колокирах. Прехвърлих повечето информация, но оставих конфигурирането и пускането за днес.

Днес стакатото на клиентите обаче беше по-интензивно отвсякога – май беше ден за компютърни повреди из София. Наложи се и аз да хвърча като финикиец. И към това се добавиха две благи новини: първата – че провайдерите, където е колокиран първият ми сървър (той и неймсървър на системите ни), били сюрпризирани с внезапна нужда от смяна на IP блок (тоест, сървърът вече го няма онлайн), и че в офиса ни, където е вторият неймсървър, нетът е спрял (за едва ли не пръв път за последните 2 години – тоест, и вторият DNS го няма). С една дума, хостингът ни беше в свободно падане, а аз – в невъзможност дори да огледам откъде и с какво да почна.

Оттук и оттам, докато оправях проблемите на клиентите, на бърза ръка изръшках необходимите DNS промени, минах през първия сървър и го преконфигурирах на спринт. След 20 ч. вечерта успях да се поосвободя, и да пусна малко по-прилично и сайтовете. Уикитата ми се поопънаха (БГ-Фантастика и досега не се справя добре с някои шаблони, заради ъпгрейда на МедиаУики – ще мисля това утре-други ден), и кирилицата в повечето бази данни стоеше брутално омазана дълго време. Избави ме от втория проблем един стар приятел и феноменален хакер, като просто погледна където трябва и откри там познайте какво, и от кого добавено?

(23:30:00) < така (23:30:01) < познай (23:30:06) < какво намирам на старата машина (23:30:12) < в /етц/мъсял/мъ.цнф (23:30:14) < # Added by Grigor, to fix the f****n hardwired charset default of MySQL. init-connect    = 'SET NAMES utf8' (23:30:31) < познай сега какво смятам да направя... (23:30:32) > стига бе 🙂
(23:30:36) < ми (23:30:36) < това е Точно така. Лично бях решавал този проблем вече веднъж, но в спринта днес бях забравил. Тази година няма да кандидатствам за астронавт. 😉 Е, сайтовете вече като цяло работят. И смея да кажа, че се бавят при отваряне доста по-малко отпреди. Възможно е на някои места още DNS-а да не е подменил старите адреси за връзка с новите, и да не можете да отворите някои сайтове. Но... голямата част от проблемите са оправени, другите ще оправям утре, а сега отивам да спя. 🙂 (Този запис май е най-типичният запис в сисадмински блог, който може да съществува. 🙂 )

Бях писал преди време за металицензирането. Същността му е, че често два лиценза гласят едно и също, или много сходни неща, но юридически са различни, и не са съвместими. Например, не може да бъдат обединени в една програма софтуерен код, лицензиран под GPL, и код, лицензиран под CDDL. (Всъщност, дори код, лицензиран под GPL v2 и код, лицензиран под GPL v3.) Това лишава свободните неща от най-голямата им сила – свободата да бъдат споделяни и използвани. Металицензирането заобикаля този проблем, като създава лицензи, които разрешават използване на лицензираното съдържание под всеки от група сходни лицензи.

Наскоро попаднах на разговор в Уикипедия около поетата инициатива за премахването на несвободните картинки от нея. Както и следва да се очаква, тази инициатива непряко води до засилването на притока на свободни картинки. Немалко от тях обаче са под статута “обществено достояние” (public domain), който е най-свободният възможен, и дори не изисква свободното споделяне на съграденото върху тези неща. (И дава възможност на авантаджиите да пият за здравето на глупаците, върху чийто труд градят успеха си – а това не е точно желаното.) Други пък са под лицензи, които са юридически несъвместими с GNU Free Documentation License (това е лицензът на Уикипедия), ако и да гласят същото или почти същото (например CC-BY-SA).

И това ме накара да се замисля – няма ли възможност за лиценз, който хем да защищава свободата на нещата от авантаджии, хем да помага на добросъвестните да преодоляват проблема с различните свободни лицензи. Напоследък съм претрупан, така че съм го мислил на откъслеци, в свободни минути. Надали можах да измисля перфектния лиценз – всяка помощ за доизчистването му е добре дошла. За подходящото му юридическо формулиране – също.

—-

Металиценз “Позоваване – Споделяне на споделеното”:

Този лиценз позволява на потребителите на лицензираното под него съдържание да го използват при условията на всеки лиценз, който изисква от потребителите следните две условия, и никакви други:

1. Позоваване: Имената на автори на съдържанието не може да бъдат премахвани от него.

2. Споделяне на споделеното: Авторите на производно на това съдържание са длъжни да го лицензират под лиценз, който отговаря на изискванията на този.

—-

Този металиценз позволява свободното използване на съдържание под GFDL, CC-BY-SA и всеки аналогичен по дух лиценз.

Весело рекурсивен е, по стар компютърджийски обичай. 🙂

Дано да е от полза.