Grigor Gatchev - A Weblog

Пратчет обича да съавторства. Писал е “Добри поличби” заедно с Нийл Геймън. Книжките от поредицата “Науката на Света на Диска” (до момента са ми известни три 🙂 ) пък са писани заедно с двама интересни учени – Йън Стюарт и Джак Коен.

(Джак е друг Коен. Онзи е Чингис Коен. 🙂 )

Книжките са страхотно интересна смес. Половината е повествование от Света на Диска (всъщност, голямата част от него касае Света на Сферата – експеримент на магьосниците от Невидимия университет, уж полузабравен на една лавица, който отведнъж се оказва страшно притегателен. Повече, отколкото магьосниците са очаквали…). Другата половина са увлекателно написани и много простичко и свежо обяснени… страхотно сложни научни неща. Главите се редуват – една от повествованието, една от научните неща. И всяко от двете илюстрира другото по начин, който направо ме грабна. Особено, да си призная, научните обяснения.

По документи Йън Стюърт е математик, а Джак Коен – биолог. Може би по-точно би било да се каже обаче, че са универсалисти. Обсъждат абсолютно всякакви теми – космически суперструни, биологичната еволюция, работата на мозъка, културология, какво ли не – с това съчетание от задълбоченост и простота на обяснението, което е характерно само за тези, дето знаят нещата. (Всъщност, не е чудно, че ги знаят – двамата са Почетни доктори на Невидимия университет. Званията са им предадени лично от Пратчет. 🙂 )

Истински интересното обаче е не толкова какви неща обясняват – а как използват тези обяснения, за да учат читателя на независимо и самостоятелно мислене. Както би казал Иван Попов – на автокефалност. Не съм срещал толкова добър курс по темата откакто почина Карл Сейгън – той в последните си години водеше точно такива курсове, и допускаше само избрани от него студенти (аз се запознах със съдържанието на един такъв курс по случайност). Всъщност, като се има предвид обема на “курса” на тримата, не бих се учудил и да са по-добри.

Не очаквайте от научните обяснения да са сухи – редактирал ги е Тери, и ми е прилошавало от смях, докато ги чета. И в същото време не е премахнал нищо от свободомислието им. (Ако случайно не сте обърнали внимание около какви идеи се въртят последните две трети от книгите му за Света на Диска, или сте чели в тях само диалозите, мога само да ви съжалявам. Пратчет за мен покрива без напън определението “хуманист”.)

Странното е, че до момента нито една от трите книги не е преведена на български. А от сериозна доза автокефалност май имаме в България направо отчайваща нужда. В тази връзка – има ли някой желаещ да направим един хубав превод на книжките от серията, и да го пуснем “пиратски”? (Ако се намерят мераклии, ще се опитам да сондирам мнението на Тери Пратчет по въпроса. Доколкото ми е известно, той е казвал преди, че няма нищо против разпространението на книгите му по Интернет. 🙂 )

На OpenFest 2007 говорих с един от гостите от чужбина – Ерик Йозефсон, председател на Foundation for Free Information Infrastructure. Това е европейска организация, която се бори за свобода на информацията и информационната инфраструктура. Повече можете да научите за нея от сайта й.

Ерик беше чул вече немалко за случаите с bezmonitor.com, полицейския тормоз над Мишел, мръсните сделки на Майкрософт с администрацията, и т.н. Разказа много интересни неща от кухнята на FFII – как са се борили срещу софтуерните патенти и други мръсотии в електронна Европа, как обикновено се правят нещата, как се търсят контакти, постигат резултати, и т.н. Очите ми светнаха, като научих колко много може да постигне дори не особено голяма група от хора, която обаче не седи със скръстени ръце и не хаби енергията си в празно хленчене. Мисля, че в България имаме крещяща нужда от дейна и ефективна организация, която да се грижи за информационната ни свобода.

Вече се чудех как по-деликатно да попитам Ерик дали не може да направим български клон на FFII, когато той ме изпревари: “Защо не организирате локален клон?”… Разбрахме се от половин дума, че до около две седмици от феста ще се опитам да задвижа нещата.

Отначало се замислих дали тази роля не може да бъде изпълнявана от вече съществуващи организации (на ума ми беше фондация “Отворени проекти”). Отказах се, по три причини. Първо, “Отворени проекти” вече има цел – подкрепянето на конкретни отворени проекти – и на моменти тя може да се окаже несъвместима с борбата срещу явления като софтуерните патенти или ограничаването на информационните права на личността. (Например, ако спонсор на отворен проект не е съгласен с определени действия на фондацията в другата сфера, и оттегли, или заплаши да оттегли подкрепата си за проекта.) Второ, защото “Отворени проекти” сама по себе си е затворена фондация, а не масова организация – това е полезно за някои цели, но за цели като тези на FFII е много по-полезна изцяло отворена, масова организация. И трето, защото и сега задачите на “Отворени проекти” изсмукват много от силите на членовете й – прибавяне на още, и то тежки задачи, могат да разтеглят фондацията свръх възможностите й да бъде ефективна. По-добра идея ми се струва създаването на нова организация, в която е добре дошъл всеки със свободни ресурси.

Какво цели подобна организация ли?

Да няма в България (и ЕС като цяло) безумия като патентите на софтуер, идеи и прочее.

Да няма закони и разпоредби, които да позволяват на Сульо и Пульо да шпионират когато и както им се прище какво си пишем през Интернет, какво разглеждаме, какви мнения изказваме.

Да удрят на камък корупционните лобизми, които забраняват на незрящите да ползват гарантираното им от закона право на свободен достъп до културното богатство, или пък престъпват законите, за да може български дистрибутор на голяма фирма за производство на коруп^H^H^H^H софтуер да се нагуши, за сметка на свободата ни на избор.

Да не смеят самозабравили се полицаи – без значение дали служат на криворазбрани държавни, или на добре разбрани мафиотски интереси – да привикват блогери (или журналисти, или обикновени граждани) и да ги сплашват да не използват конституционните си права на свободно слово и изказ на мнения.

И всичко друго, което различава достойната държава от банановата, доматена, кокаинова или друга подобна република. Който предпочита тези републики – прав му път. Който обаче иска да живее в достойна държава, е добре дошъл да помага.

Като предварителна подготовка, пуснах уики на сайта ffii-bg.zavinagi.org, и написах някои най-основни неща. Уикито не е официален сайт на бъдещата организация, а само работен инструмент, където да координираме работата по създаването й. Всеки, който иска да я подкрепи, да участва в нея и да й помага, е добре дошъл там. Най-отдолу на началната страница има списък на поддръжниците – не се колебайте да се запишете в него. И да предлагате идеи и действия около организирането.

Благодаря ви!

Предупредих ли ви, че се очакват и още жертви? 🙂

(Нещата няма да свършат дотук. Успях да зърна кой е следващият подготвен за поява, но няма да ви кажа – да видим ще се сети ли някой, преди да го видим. 🙂 )

Той вече се е познал, де. Но ако някой още не е в течение, ще има възможността да погадае, и да се посмее.

Благодаря на Ели за порцията веселба! (И, доколкото чувам, се очакват и още…)

http://forthenature.org/news/178

Чудя се, откъде ли ми е познат този номер с пращането на мутри, “разгневени местни” и подобни? И още повече – дали не е вече крайно време да почнем да взимаме мерки по въпроса?

Вчера разговарях с една позната какво можем да направим. Като начало, едно трябва да е ясно – мутрите разбират от дебелия край, и нищо друго. Тези, които ги пращат – също (само дето за тях дебелият край не е толкова директно физически). Не го ли усетят, няма да спрат. Подлагането на другата буза не работи.

Да, но как да приложиш дебелия край? Мутрите без съмнение са въоръжени. Не видят ли също оръжие насреща си, няма да мирясат. А еколозите не са психопати с незаконни пистолети и рязани пушки. Дори да си намерят нещо огнестрелно, мутрите ще подвият опашки, но после ще дойдат адвокати и платени журналисти – “как посмяхте да нападнете нашите излезли на излет невинни момченца?”. Също не е добър вариант.

Предложението ми към еколозите е следното:

1. Разгледайте старателно сайта на Европейския парламент, и по-точно списъкът на депутатите от групата на зелените. Изберете си четири-пет, всеки от различна държава, по възможност нахъсано изглеждащи. (Преглед на това кой какво е предлагал и за какво се е борил може да ви помогне.) Пишете на всеки едно и също писмо, с молба за помощ, както е указано по-долу. Един да се ангажира, ще е достатъчно. Ако са няколко, срещнете ги, да помагат заедно.

2. Молбата за помощ е простичка:

2.1. Правителството ни може да е пионка на мутрите, но все още се бои от ЕС – още сме зелени там, и ни държат под око. Така че е много лесно и полезно да бъде притиснато на екологични теми, и на негов гръб да се създават позитивни европейски прецеденти. (Малко контакти с еврофункционери, които имат по-строго отношение към българската корупция и мафия, само ще са от полза.)

2.2. Имаме нужда от хора – в идеалния случай евродепутати, в реалния техни сътрудници – които да дойдат и да удостоверят на живо как мафията пречи на екопротестите, и как властите не правят нищо, за да спрат корупцията или да озаптят мутрите. (Това удостоверение ще е от полза пред строгите еврофункционери, и добра база за предприемане на евромерки.)

2.3. Имаме нужда от аудиовизуална техника (в идеалния случай – заедно с журналисти), която непрекъснато да удостоверява случващото се на такива протести. Особено полезна е в мафиотски зони, като проекта за Паничище. Интервюта с полицейски комисари, които предупреждават, че “следващия път може и да се позабавят достатъчно”, и настойчиви въпроси какво точно имат предвид, също могат да са от полза. Събраните материали ще бъдат от интерес за огромен куп западноевропейски медии, и в крайна сметка отново от полза за нетърпимите към корупцията в ЕС.

2.4. Имаме нужда от не особено голямо спонсориране, което да използваме за наемане на частна охрана на митингите ни. (Полицията очевидно пази по-скоро мутрите.) Наема се с него охранителна фирма, която има желание да завоюва позиции в съответния регион, и вече си търси как да настъпи по мазола местните мутри от позицията на “защитници на закона”. Предупреждават се да дойдат да охраняват добре въоръжени, готови да покажат решителност в действията си, и с камери, които да потвърдят законността на всичко, което правят. (Демонстрантите ще са им свидетели при нужда.)

След като се подсигури всичко необходимо (на принципа “колкото повече, толкова повече”), протестите продължават. С надеждата мутри да дойдат, и да се опитат да налитат. Време е да стане ясно, че някои игри могат да се играят и от двете страни.

А междувременно може да се мисли и за обръщане на дебелия край срещу тези, които ги изпращат. По специфичния за тях начин – настойчиво искане на интервюта за западни екомедии, агресивно и добре подплатено придвижване на проблемите в съда (зелените от ЕП могат да са от чудесна полза и тук), и най-вече колкото се може повече гласност за всяко нещо, и в България, и особено в Европа.

Всичко това не е достатъчно, но е една добра основа. Успех!

Днес е ден за размисъл – само че аз пък ще агитирам за кандидат за изборите за кмет на община. Сега смогнах, сега ще вдигна глас. Това тук е моят дневник, ако и да е онлайн. Ще пиша в него каквото и когато си поискам. Ако някой смята, че може да му повлияя нежелано по този начин – предупреден е какво ще прочете по-долу. Нека спре дотук.

—

Живея в община “Оборище” – София. Към момента тук е кмет Пенка Арменкова. На балотажа за кмет утре тя е срещу Людмил Леонидов, кандидат на ГЕРБ.

Признавам си – не зная кой е Людмил Леонидов. Може да е свестен и достоен човек. Нито пък имам нещо против факта, че са го издигнали ГЕРБ (Бойко Борисов не ми е симпатичен, но това е персонално към него.) Но съм склонен да отдам предпочитанията си на Пенка Арменкова – и ще призова живеещите в община “Оборище” да гласуват за нея.

Причината е най-вече работата й като кметица досега. Пълномощията на общински кмет в София са скромни. Властта и ресурсите, с които се разпорежда, са почти никакви, а пък каквото и общинско да закъса в района, все той е на топа на устата. Но дори при тези условия смея да отбележа, че Арменкова свърши доста прилична работа. Намериха се спонсори за поддръжка на сума ти общински обекти. Понякога на комични условия – погледнете табелите “Един проект на ЕДИН ЛЕВ ИНС” около паметника на Васил Левски – но ги има. Не паднаха от небето, с много търчане и убеждаване стана.

Общинските проблеми като цяло се движат и решават – често с пропуски, често без достатъчно пари, понякога дори по не най-добрия възможен начин – но се работи по тях. Корупцията в общината е доста ниска – преди знаех за десетки случаи, за нейния мандат не съм чул за нито един. (Нищо чудно да има случаи, за които не знам, но впечатлението ми все пак е за повече чистота отпреди.) Прочетох и отчета за мандата й – да, на такива отчети работата им е да изглеждат предизборно добре, но този ми хареса.

А може би най-силният ми аргумент да гласувам и агитирам за нея е информацията, която предостави на Вени Гюрова по случая с опита реално да бъде приватизирана незаконно част от Докторската градинка. Без принципа на откритост и достъпност на информацията, който наложи Пенка Арменкова в община “Оборище”, и без самоотвержената помощ на чиновниците й, сега в градинката щеше да се издига поредното мутренско заведение, и почиващите си да се чудят къде да бягат… Нали искаме да дойде човек, който реално да се грижи за нас, и да си струва да бъде подкрепен? Ето човека. Намери се. Сега остава ние, гласоподавателите, да си мръднем заспалите четирибуквия, и да го подкрепим.

Не го ли направим – просто е. Значи не заслужаваме свестен управник. И дори случайността да ни прати такъв, ще го проспим, и ще си изберем друг – било непознат, било комунистическо политическо ченге, превърнало се “кой знае как” в крупен пост-соц-бизнесмен. И ще жънем после плодовете на лайнодушието си. И ще вием до небето как не случихме на управленци, ами са все едни такива, дето няма кого да избереш сред тях…

Придошла веднъж селската река, и водата заляла цялото село. Всеки се спасява както може, само попът стои на едно хълмче, до колене във водата, и се моли… Прегазили край него няколко селяни, хванали се за прът – да не ги повлече водата поотделно.

– Дядо попе, идвай бързо, хвани се и ти за пръта! Заедно ще изгазим някак, ей ги хълмовете де са!

– Не, чада мои, вървете. Аз на Бога съм се посветил – редно е той да се погрижи за мен.

Когато водата вече стигала до кръста му, преминал скалъпен набързо сал, с двама души на него.

– Качвай се при нас, дядо попе, трима ще ни издържи салът, няма страшно!

– Няма нужда, деца мои. Цял живот на Бога служа, той ще си ме спаси.

Стигнала водата до шията му – задала се лодката на селския рибар.

– Дядо попе, дай бързо ръка, че като по чудо сме навреме! Ние сме последните, всички се спасиха, и за теб едно място запазихме!

– Не ме убеждавайте, чада мои. Бог е с мен, той е всемогъщ – каквото и да стане, ще спаси слугата си…

Удавил се попът. И когато застанал пред свети Петър, се заоплаквал:

– Каква е тая безхаберност божия, свети Петре! Цял живот на Бога служа, в името му се кълна, славя го, а той? Всички да спаси, а мен да остави да се удавя…

– Абе, ахмак такъв! Той и селяни с прът ти прати, и сал после ти прати, чудо стори и лодка да ти докара накрая – ти пръста си не мръдна! Бог дава, ама…

Вчера беше Денят на народните будители.

Нормално ли е да имаме такъв празник, чудя се. От една страна, да. Ако впишем оставащите 364 дни в годината като Дни на заспалия народ, би могло да има някакъв резон. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че е по-уместно да говорим за минута или секунда на народните будители. Една годишно. Съотношението е по-близо до реалността.

Какво ли всъщност е “буден” човек? За мен това е човек, който не спада към двукраките добитъци. Който се интересува от култура и наука, участва активно в политиката (пък било и само като гласоподавател), активно твори, прави света и хората около себе си по-добри… Такива неща.

Противоположността му за мен е “заспалият” – добитъкът. Този, който се вълнува от салатката, ракийката и (в добрия случай) чалгата. За когото спортуването е гледане на мач по телевизията, красотата в изкуството – филмите в “еротичната видеотека”, а интелектуалната дейност – белотът в кръчмата. Който за по-лесно изхвърля пепелника си през прозореца, и без колебание ще откаже работа за 2000 евро месечно, ако трябва да работи честно и съвестно десетина-дванайсет часа на ден. И който ще мре от скука, но никога няма да свърши безкористно нещо полезно. (“Ква Уикипедия бе, некой да ми плаща да пишем там? Я сиктир…”) Който винаги и за всичко ще чака другите да му го поднесат на тепсия.

(“Народе????”…)

Имам немалко познати от втория тип. Повечето от тях не са никак лоши хора. Пред очите ми застава един мой съсед – младо и свястно момче, което с удоволствие ще ти помогне, ако си в нужда. Не твърде образовано, начетено или знаещо. Блъска денем на работа, и се чуди как да изкелепири (така е научено – че с работа пари не се печелят, а единствено с келепирене зад гърба на работодателя). Вечер донася в къщи това-онова напазарувано, разхожда детето (навикан от жената да го разходи), разхожда кучето (пак навикан от жената да го разходи), гледа на компютъра някой изпиратстван екшън (обича дублирани, щото субтитрите да ги четеш си е зор, ама пусто дублираните са редки), пляска карти в кварталното кръчме до полунощ, и айде в леглото. На следващия ден – същото. И така ще е сигурно всеки ден, от чина до ковчега. Ще е живял всъщност един-единствен ден…

Веднъж му показах въпросната Уикипедия. Гледаше я със светнали очи, дори се зачете в нея. Попита ме как може да си я смъкне на компютъра.

– Няма нужда. Когато поискаш, просто се свързваш и четеш.

– Ами като я махнат от нета? Тя ще да е за малко, докато стане известна, и ще се продава после…

– Не се бой. Ще я има достъпна завинаги. – (Следващият половин час премина в обяснение какво е свободна информация, и най-вече че такова нещо има реално, а не е нечия реклама.)

– Добре де, кой тогава плаща бадева да я пишат? Какво печели?

– Пишат я безплатно. Всички, които искат да помогнат с нещо.

– А стий бе! – (Внимателно четене още две-три статии.) – Не е като да е писана от всекиго. Много е добре написана. Все едно истинска енциклопедия. Така де, писана от учени. Сигурно някакви много умни я пишат?

– Пишат я всякакви. И аз съм писал там. И ти можеш да пишеш.

– Ти писал там? – (Повпечатлен поглед.) – Може, де, ти от компютри разбираш. А тате вика, че си и доктор. Сигурно бая знаеш, може и да можеш да пишеш там.

– Всеки може. И ти също. Прочети малко вътре, сто на сто ще се сетиш нещо, дето го няма написано. И като го напишеш, и ти ще си допринесъл, и ще си от тези, дето я пишат.

– Аз? – (Момъкът се изчерви като домат.) – Че… аз какво мога да напиша? Ти за компютрите, примерно, а аз за как се върти кормилото ли? Не ме ли виждаш, че съм обикновен човек, такива учени работи не знам. Не е лъжица за мойта уста.

– Тия, дето я пишат, също не са велики учени. Най-обикновени хора са. С нищо не са по-добри от теб, повярвай ми. Престраши се, почети, ще намериш какво да напишеш, дето друг не се е сетил. Отначало може да не е идеално, ама родени научени няма. По-добре направи нещо несъвършено, отколкото нищо.

– Абе… Тая не е за мен. Не ща да се бутам там, само ще ми се смеят…

Че го мързеше – мързеше го. Но усещах, че любопитството, дори любознателността, припламват отвътре. Престраши ли се, ще намери какво да напише. И ако не го изгонят, малко по малко ще се научи. Ще му става все по-интересно, и все по-често ще помага, забравил мързела.

А помощта му за безкористна кауза ще започне да съгражда в него усета, и да разпалва онова пламъче. Дето някои му викат искра божия, други – мисия, трети – белегът на достойния човек. Първо ще започне да разпознава безкористните от интересчиите. След това – да припознава безкористните като “своите”. След това ще се научи първо да презира интересчиите, а после може би и да изпитва към тях добродушно съжаление, и да търси как да им помогне да свалят капаците си. На някой етап ще поиска да направи и себе си по-добър, по-умел, по-знаещ и мъдър, по-… хм, истински човек.

И може би, ако имах достатъчно време, щях да започна да наминавам на гости у тях. (Той и така често ме вика да му оправям дребни проблеми по компютъра.) Да го подбутвам, да го окуражавам, да го доразпалвам. Докато пламъкът на човека не се разгори в него достатъчно, за да няма нужда от поддържането ми. А аз, измъкнал още един човек от копитата на добитъшкото и сложил го на пътя на човешкото, да продължа да се боря за следващия нарочен за хомот и ясла със сено… Но нямам времето, и силите. Уви, късметът ми е такъв – всеки ден времето да ми стига единствено за това, което ТРЯБВА да се свърши ВЕДНАГА, а често и за него не.

Не съм спрял да се боря. Търся начини да повлиявам и запалвам хората около себе си. Но разбирам – сам няма да успея да свърша много. И си мисля – не бихте ли ми помогнали?

Простичко е. Намерете около себе си някой впримчен в оглавника на скуката и безсмислието. По възможност да ви е близко и удобен, и да не е твърде свикнал с примката, да има шансовете да я надрасне, и да се чувства по-добре без нея. Подхвърлете му идеята да се занимае в свободното си време с някоя благородна кауза. Уикипедия е добра, но не е единствената – може да окопава градинката пред блока, може да помага на социалните служби да разнасят топла храна на възрастните… Каквото ще му хареса. Каквото ще го запали, и тласне по пътя нагоре.

Помогнете му да се справи първите няколко пъти. Не жалете времето и силите си, ако ги имате – човек не се става лесно, месец или година рядко са достатъчни. Помагайте му, докато не се стабилизира, докато не събере увереност и сили да върви и сам по този път. И накрая му предложете да помага на другите да също да отхвърлят оглавника на добитъците. Да ги запалва да бъдат хора, както сте запалили него вие.

Николай Райнов е казал: “Вярвай, ако ще в камък да е. Не камъкът ще те спаси, а вярата.” За награда за което православната ни църква го е отлъчила – него, най-великият православен мислител и теолог на България от Освобождението насам… Но истината няма как да бъде отлъчена – тя, която е пътят и животът. (Съжалявам за алюзията, но е точна.) Не зная за вярата, но опре ли се до безкористността и грижата за хората, тези думи са като дялан камък. Помагай безкористно, ако ще и за най-дребното да е – безкористният ти труд ще ти даде в отплата това, което всички пари на света не могат да купят. Това да бъдеш достоен и истински човек.

Не всички народни будители са увековечени в мрамор и гранит. Не всички са запалили и повели хиляди и милиони. Много повече са забравените, но живели истински. Тези, които са запалили и превърнали от добитъци в хора един-двама души през живота си. Достатъчно е, за да бъдеш будител. Особено ако си искрен – защото истинският човек работи дори без признанието на другите. (“Казаното е лъжа: който твърди, че е скромен, не е скромен; който твърди, че става за цар, не става за цар; който твърди, че е светец, не е светец; който твърди, че е обикновен, не е обикновен.”)

За да стават с времето мъничко повече пробудените.

През последните няколко години Европейската комисия вдигна мушката на Майкрософт, заради монополистичните им практики. Първо ги накара да произведат версия на Windows без вграден Media Player, за европейския пазар, за да даде възможност и на конкурентите им. (Почти никой разпространител не я купи.) След това ги притисна да отворят форматите си за конкуренцията – включително отворения код. И понеже те отказаха, им стовари глоба от близо 1 милиард долара. (Което всъщност за тях е едномесечна печалба. Дължаща се най-вече на това, че не си отварят форматите…)

Майкрософт дълго време обжалваха и пр. Съдът потвърди решението на Комисията. Ответният ход на Майкрософт смая всички, които познават компанията (или си мислят така), включително мен. Те се съгласиха!

На пръв поглед подписаното споразумение изглежда направо супер. При внимателно четене обаче човек забелязва някои дребни подробности. То позволява на програмистите да разработват свободен софтуер без страх, че ще бъдат съдени от Майкрософт за нарушаване на патентите им. Също така, то позволява на фирми да разпространяват този свободен софтуер, или безплатно, или като закупят право на ползване на съответните патенти, срещу не повече от 10 000 евро на патент, които се плащат за техническата документация около него. Споразумението е валидно не само за Европа, а за целия свят. Звучи чудесно, нали?

Да, ама не.

Не знам дали забелязахте първата подробност. Софтуерните патенти в Европа не са законни. На какво основание тогава европейски разпространители трябва да плащат каквото и да било за използването им? Уж за техническата документация, но ако не са я закупили, Майкрософт има правото да ги съди – ще рече, реално са за патента… Тоест, това споразумение пусна софтуерните патенти в Европа през задната врата. Нещо повече – узакони ги в световен мащаб. Още ли ви звучи чудесно?… Ако да, продължете по-надолу.

Условията за използване на “интелектуалната собственост на Майкрософт” са дефинирани в четири документа: No Patents License, Patents Only License, All Intellectual Property License и IDL (Interface Definition Language) Only License. Първият документ, по данни на Groklaw (там можете да намерите още много информация), е който касае проекта Samba, и е “само” 53 страници… Както и да е, свикнали сме да четем. Дори майкрософтска юрикадабра. Аз още не съм имал време за тях, но някои юристи в областта вече са ги прочели. Някои от най-интересните открития вътре са:

– Софтуерът, в който се ползват патентни лицензи от Майкрософт, трябва да е с лиценз, съвместим с патентните лицензи на Майкрософт. (Познайте дали GPL, независимо коя версия, е патентно съвместим с тях. Всъщност, познайте дали който и да е свободен лиценз е съвместим с тях. Честита победа, свободен софтуер!)

– Дребна добавка към горното: “краен потребител” се води абсолютно всеки, който получава продукта от закупилите лиценза – дори собствените му служители. Ако някой е имал съмнение оставили ли са M$ каквато и да е пролука за който и да е свободен лиценз… voila.

– Ако лицензът ви не е съвместим, можете да си купите право да ползвате патента. Всяко патентно съглашение ви струва (освен десетте хиляди евро за техническата документация) такса от 5000 евро за патента. (Което значи не само повече пари, но и официално узаконяване на софтуерните патенти в Европа, пряко.) Тези пари се плащат предварително, преди преценката дали вашият патент е съвместим с майкрософтските лицензи, и не подлежат на връщане, ако той не е.

(На пръв поглед това не е толкова страшно. И сто майкрософтски лиценза да нарушава Samba, това са милион и половина евро – напълно посилна сума за Red Hat, Novell и останалите чичко паричковци в нашата категория. Само че лицензите много, ама много лесно могат да станат много повече.)

Най-сетне, това съглашение покрива лицензите на Майкрософт. Но какво ще стане, ако Майкрософт ги препродаде на подходящ (например с ръководство от “бивши” майкрософтски мениджъри) патентен трол? Със споразумение да не закача тях самите, но да смъкне и надкостницата на който друг хване? Патентните тролове не са сключвали споразумения с ЕК…

В крайна сметка, разликата с и без това споразумение май се очертава да е само една – с него вече софтуерните патенти са на практика узаконени в Европа. С тенденция и за световен мащаб.

Нищо, де. Най-великият съдник е времето… Аз лично чакам с нетърпение да излязат свободни драйвери за ATI видеокартите (а по възможност и за NVidia), и Compiz Fusion да стане неразделна част от всяка дистрибуция. Тогава може и да стане интересно. 🙂

Наскоро Ели ми показа класацията на българските блогове на Тодор Христов. (Уви, не бях имал време да следя събитията лично.) И предположи, че до няколко дни всички ще я обсъждат, и сигурно ще има няколко алтернативни… Точно така и се случи. 🙂

Много бързо тези класации бяха кръстени “мерене на пишките”, и оплюти от някои. И окуражени пък от други. За мое удоволствие, отношението не корелираше непременно с позицията на хората в списъка. Но ме накара да се замисля – полезни ли са наистина такива класации, или не.

От една страна, те предизвикват именно… мерене на пишките. Почва едно щуро регистриране по Алекса, гъчкане на линкове към блога ти къде ли не, трикарии за вдигане на Гугъл и Технорати ранкове, изобщо цигании. Похабено време, което би могло да бъде използвано за писане на нещо ценно. (Напоследък изпускам десетки ценни теми и интересни разсъждения, защото нямам време да пиша – може би това повлиява преценката ми.)

От друга страна обаче, има и хора, които ще решат да пробият с по-качествено блогване. Да заделят повече време и внимание на блога си, да се учат на майсторство в писането, да подбират интересни теми, да изказват оригинални и ценни мисли… Така че от класациите има и полза. И, по законите на пазара и конкуренцията, вредата отпада, а ползата се запазва.

За себе си – не знам. Изобщо не съм обърнал внимание къде точно се намирам по тях, съвсем умишлено. Не искам да се изкушавам да почна да се боря за по-челни места – глупаво е. Да, не е трудно. Ще извадя арсенала с триковете, ще почна да пускам “популярно” съдържание (жълти новини, линкове за безплатно порно…). Ще направя блога си най-четения в България. Супееер!

Само че това вече няма да е моят блог. Моят блог – това е моят дневник онлайн, който пиша, за да се науча да споделям с другите. Да не крия същността си, да бъда пред всички какъвто съм вътре в себе си. И да се уча да бъда отвътре какъвто съм и отвън, да нямам в себе си нищо, което да ме е страх или срам да споделя. Нещо като “личност с отворен код”. (Извинявам се за гръмкия израз; не, не съм успял още да го постигна, не знам дали ще успея скоро, или изобщо някога. Но поне се опитвам.)

Напълно е възможно това мое себе си да не е масово популярно. Нищо лошо – трябва ли непременно да съм душата и водачът на компанията? Напълно е възможно да не изгрея на върха – какво от това, задължително ли е да съм величие?… Искам да бъда себе си. Да бъда такъв, какъвто бих се уважавал, какъвто искам да бъда. Да се науча да съм истински човек.

Оттам нататък, рейтингите са без значение. Не бих продал същността си срещу висок рейтинг, постигнат с неприятни средства. Точно както не бих се хванал на високоплатена, но подла и гнусна работа.

И съм благодарен от сърце на класациите. Освен другите добри страни, които изброих, за мен те имат още една. Накараха ме да се замисля, и за пореден път да разбера какво искам, и какво не искам да бъда.

А именно, че искам да бъда човек, който се радва на класациите, но не обръща особено внимание на рейтинга и мястото си в тях. 🙂

Споменавал ли съм, че страдам от разстройство на вниманието? Е, наскоро ми се наложи да разкажа приказка. Импровизирана.

Получи се горе-долу следното:

Имало някога един един лист хартия. Лежал си неугледен, самотен и непотребен. Докато един ден не го видял писател. Усмихнал се, взел го и започнал да пише по него думи, в които влагал умението и майсторството си. Изписал го, после изписал и още листове – цял разказ. След това отнесъл разказа на художник – да го илюстрира, да го разкраси и да му вдъхне още живот.

Художникът… Всъщност, май не са били листове хартия и история. По-скоро е била зеленчукова градина. Една домакиня набрала в нея зеленчуци, измила ги и ги внесла в кухнята, за да сготви супа.

Сложила вода да ври, нарязала зеленчуците старателно, и се захванала. Слагала различните зеленчуци по реда, който знаела, добавяла най-различни подправки и вкуснотии. Пробвала на вкус, добавяла по мъничко от това или онова, за да стане супата най-чудесната възможна. Скоро из къщата се разнесъл апетитен аромат, и всички се наредили край масата в очакване.

Домакинята им сервирала, те взели лъжиците, и… Всъщност, май и супа не е било. По-скоро е било крайградска горичка, забравена и пълна с трънаци. Дошли работници, почистили трънаците (поиздраскали се, но това е неизбежна част от правенето на нещата), подкастрили дърветата, посадили още, прокарали алеи, сложили пейки. И направили парк.

Скоро паркът се изпълнил с хора – спокойни пенсионери, весели велосипедисти, бодри спортисти, влюбени двойки. Една вечер една от влюбените двойки седнала на една от пейките и се огледала. Дърветата наоколо шепнели приказки, зеленината прикривала светлината от лампите, Луната и звездите се усмихвали отгоре. Паркът бил сякаш приказка, сякаш съществувал там открай време, а не създаден само преди година-две от уморени работници, на мястото на закелявяла горичка.

Влюбените се прегърнали, и заговорили за магическото усещане от… Ох, не, не. Май и парк не е било. По-скоро е било парче ливада, или може би стърнище, около което сложили ограда и го обявили за двор, и построили в него къща.

В къщата се заселило семейство – може би същите влюбени, а може би други. Усмихнали се, и нарекли мястото свой дом. И си замечтали да остареят в него. Родили им се деца, за които къщата била родният им дом. Изпълнен с всичката красота на детството – играчки, слънчеви стаи, страшни чудовища и скривалища от тях, прашен таван и тъмно мазе, градина изпълнена с места за игри… С всичко, което прави детството ни уникално, неповторимо и щастливо. Огънче, което да ни крепи през годините, и което да искаме да подарим на децата си.

И тези деца се замислили… Пак го обърках, та децата още не са се родили. Замислил се обикновен минувач, случаен човек. Как създаваме от нищо нещо. Най-ценното нещо в живота ни, доброто и красивото в нас, нашата истинска същност. Как създаваме от празния лист красиви разкази, от обикновените картофи и моркови – блажени ястия, от келявите горички – паркове, от обикновените парчета земя и строителни материали – домовете, които помним и обичаме, и детствата си, и красивото в нас. Как разпалваме пламъка от нищо, или тръгваме от малко, и го умножаваме и предаваме на децата си.

И се опитал да го разкаже. Само че не бил добре с вниманието, и постоянно обърквал историята. И се получила приказка, която непрекъснато си сменя темата – едвам започнала с едно, вече продължава със съвсем друго.

Но пък кой знае – може би да има в нея нещо постоянно. Което да е успяло да удържи вниманието му, от началото до края.