Grigor Gatchev - A Weblog

Днес прочетох в блога си следния коментар към предишния запис:

Crystal: Идеята ти докторите да си вършат работата надзиравани едва ли не от спец ченгета е меко казано абсурдна! Професията на лекаря и особено на хирурга е изключително отговорна, изисква специални качества и се доближава до изкуството. Не е работа за всеки и това няма смисъл да се коментира. Жалко и унизително е тези високообразовани специалисти да са принудени да дават труда си за смешни пари и при мизерни условия. Ако се приеме, че е възможно да има оправдание за деморализирането на един човек при упражняване на професията си (в смисъл да иска подкуп), то лекарите в България са най-оправдани.
Не искам да кажа, че одобрявам постъпката на д-р Пернишки, но всичкото това крещене по медиите и развяването му като да е най-черния и долен престъпник при наличието на такива мащабни злоупотреби, тънко и нагло замислени и извършвани от политиците и приближените им, и за които се мълчи, просто ме изкарва от кожата и ме отвращава.

Драги Crystal,

Не зная дали си лекар – аз съм, колкото и да ме е срам да си го кажа. Завършил съм Медицинска академия с отличен успех, бях един от най-добрите диагностици в курс от почти 500 човека. Зная за професията на лекаря (включително на хирурга) всичко, което има да се знае. Съгласен съм с теб, че е отговорна, макар и да съм малко скептичен, че изисква специални качества. Изисква просто необходимите познания, плюс добросъвестност; бедна ти е фантазията колко липси и на двете е скрила лекарската солидарност. Но не за това ми е думата.

Преди години стоях пред избор – дали да си направя компютърна фирма, или да постъпя на работа като лекар. Навсякъде, където имах възможност да постъпя като лекар, нещата стояха както със сина на моя познат – или натискаш болните за рушвети и даваш процент “защита” на шефа, или той те разкарва, за да назначи някой, който ще му дава процент. Ако направех частен кабинет, нещата бяха сходни – работех ли само в рамките на позволеното от закона (тогава) като заплащане, нямаше да мога да покрия изискваните от закона разходи. Искането на рушвети отново ставаше неизбежно.

А последствията от него? Българинът хич не обича да дава рушвети, било защото е стиснат, било защото няма парите. Не гоня ли тези, които не дават, никой няма да иска да даде. Значи трябва без рушвет да не върша свястна работа. И тъй като няма как да позная кои са стиснати, а кои наистина нямат, ще трябва да гоня наред.

И тези, които нямат пари, ще трябва да си тръгват, без да са получили помощ. Някои вероятно ще намират помощ при по-достоен лекар, други ще оздравяват от само себе си, трети ще се излекуват с пиене на лекарства наслуки. Някои обаче ще умират. Различен процент в различните лекарски специалности – при кожните болести малък, при хирургичните голям. Ако вземем един среден процент, се получава, че годишно по 30-тина изгонени ще умират.

И какво стана? Жоро Павето с неговите жалки 14 убийства ще е ангел небесен пред мен! Точната дума за мен ще е “масов убиец”. Към пенсионирането ми навярно на моята съвест ще лежи брой хора, сравним с този на съвестта на д-р Менгеле и други подобни благодетели на човечеството…

Помислих си хубаво. Огледах си опърпаното жилище. Помислих за приятелката ми – чудесно, свястно, но наплашено от мизерията момиче. За годините охолен и щастлив живот, които ще минат далече от мен, и няма да се върнат. За децата, които няма да мога да си позволя, за леченията на родители и роднини, които няма да мога да платя. И за още много неща, все хубави, и не всички само за мен…

И си помислих дали искам да ги имам. На цената на животите и здравето на хора, които не познавам. Които са търсили помощ от мен, за здравето и живота си, и аз съм им я отказвал.

Не беше лесен избор, но го направих. И си получих пожеланото. Изкарах години в мизерия; доходът ми все още е под този на средния български лекар. Много от здравето ми си отиде безвъзвратно. Леля ми загуби едното си око, оперирано от “хирурзи”, понеже не можех да си позволя да платя тяхната тарифа. Приятелката ми ме остави, не защото Германия й предлагаше повече лукс, а защото аз не можех да й дам прилично дори за България съществуване…

Но получих в замяна правото да съдя тези лекари, които са избрали рушветите. Без съжаление и милост. И няма да се откажа от него, нито ще позволя на някой да се опитва да ме спре.

Да искаш от болните (или роднините им) рушвети е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. Може би не най-голямото от финансова гледна точка, но едно от най-гнусните и аморални, които човек може да измисли. Слагам го наравно с шантажа на едновремешните политически куки “помисли си, деца имаш… да не вземе да им се случи нещо”. Това, че рушветът е бил поискан след операцията, нищо не значи (освен че е много рядък случай – обикновено си ги искат още преди операцията). Каквито и “логики” да се привеждат за противното, това са пари, купени с шантаж със здраве. Съжалявам – това е истината.

Не отричам, че политиците правят гнусотии за огромни суми – нито ги одобрявам. (Crystal, ти къде беше, когато се организираше митингът срещу депутатските мерцедеси? А после на втория митинг, на връчването на събраната подписка? Разкажи за поне един случай, когато ти си направил нещо срещу корупцията във властта, моля те!) Но не приемам да оправдаваме престъпленията на едни с престъпленията на други. Иначе утре, когато арестуваме министър Х, той ще ни отговори: “Аз само откраднах пари – я погледнете лекарите, които изнудват за пари болните със здравето им. Кой е по-черният?” И няма да има какво да му отговорим. Защото ще е прав.

Затова, Crystal, не приемам доводите ти. На собствен гръб съм доказал, че когато човек иска да не се превърне в измет, може да избере малко лишение пред много опозоряване. Че само от човека зависи ще се “деморализира” ли, или ще остане човек. И че оправдания за искане на подкупи няма, не може и не бива да има – защото оправдаем ли едни престъпления, трябва да оправдаем и други. И така стигаме точно до този вид общество, който политиците и приближените ни създават с финес и социално инженерство вече толкова години, и от което рушветчийството в медицината е част. Вземи си назад претенциите – с тях работиш не срещу престъпленията на политиците, а в тяхна защита.

Мястото на този “лекар” е в затвора. Ако другите “героини” и “герои” с престилки, които споменах в предишния си запис, наистина са имали предвид да го защищават с подобни доводи, и тяхното място е при него. Титлата “доктор” ще престане да бъде клеймо на позора единствено когато престане да бъде носена от такива личности.

И да, лекарите ТРЯБВА да си вършат работата, надзиравани от спец ченгета. Не че така е редно – просто дотам са я докарали. Не друг – самите те. С ежедневни хиляди геройства от сорта на изнудване за рушвети, мърляви лечения, безхаберие, гьонсуратлък и прочее. Съжалявам – сами са си го изпросили и заслужили, с дълъг и упорит труд. Не зная кой ще надзирава ченгетата, защото и те не винаги са чисти – но лекарите са доказали, че надзорът над тях е и необходим, и заслужен. Така че съм с две ръце за него.

Ако някой лекар е честен, и ми се сърди за тези думи – не е избрал правилния човек. Нека отиде да се сърди на тези, които са го поставили в това положение. Колегите му. И не само да им се сърди, а агресивно да ги натиска да зарежат рушветчийството. Иначе много има да се сърди, а ползата ще е никаква – причината ще си стои.

Моята, тоест на обикновения човек поддръжка за наблюдението над лекарите от ченгета – също.

Много пъти съм се чудел дали да не обявя такава класация. Винаги съм се отказвал – при такива политици в България, първите поне петдесетина места ще са недостижими за никой “простосмъртен”. Този път обаче една дама успя да сложи мъжете в джоба си. Срам ме е да го напиша – но дамата ми е колежка. Лекарка. И ме е страх да го напиша, защото е председателката на столичната комисия по лекарска етика – Анастасия Малякова. Не че ще ми направи нещо – не може, не съм й подвластен. Но като гледал лекарската “етика” напоследък, връзката е недвусмислена.

Историята се върти около хирурга от “Пирогов” Стоян Пернишки, когото полицията пипна с току-що взет подкуп. Изненадан и възхитен съм, че това се случи – напоследък не вярвах, че е възможно да те арестуват за корупция… Както и да е. Арестуваха го, от “Пирогов” му прекратиха договора, очертава се да го разследват за “пасивен подкуп”, изобщо, все пак се направи нещо.

Предполагам, че съденето е за “пасивен подкуп”, защото не са могли да докажат, че той си е искал парите, и е изнудвал болния за тях. Което е обичайна практика в медицинските заведения. Да си призная, не познавам човек, който да е бил натиснат да даде рушвет за операция, и да е посмял да откаже – така че не знам какво би станало. И пак да си призная, преди 7 години моя роднина беше приета в кардиологията на Александровска болница – извадиха я от гроба, в най-добрите филмови традиции на лекарството, без и най-малък намек за рушвет. Но пък не познавам и момиче, раждало в държавна болница през последните 5 години, от което да не са били поискани солидни суми на ръка, в прав текст. Същото и за две-три коремни и една белодробна операции на мои познати.

Което е най-тъжното – преди две години синът на мой познат, завършил наскоро лекар, беше освободен от една държавна болница. Причината – не искал да взема подкупи. “Какъв му е проблемът на шефа ти”, питам го, “нали това си е твоя работа?” – “Как какъв? Ако аз не взимам, няма процент за него”… Какво ли щеше да стане, ако на това момче някой беше предложил след успешното лечение да му се отблагодари? Вероятно щеше да се изчерви и да приеме бутилка ракия, или кутия бонбони. Но ако му предложеха пари, щеше да откаже. Не от страх – от срам… Но да се върна на темата.

Съгласно изтеклата информация, Пернишки е оперирал по спешност приета в “Пирогов” пенсионерка. Съпругът й му занесъл за благодарност кутия бонбони и бутилка скъп алкохол – по негови думи, лекарят ги захвърлил с: “Ти на толкова ли ми оценяваш труда? Това и сестрите няма да го вземат”. След което му определил тарифа 1500 лева. Старецът успял да събере само 300; договорили се с Пернишки това да е “първата вноска”. Тъй като нямал откъде да вземе и лев повече, в отчаянието си съпругът се обърнал към полицията.

Хирургът му определил по телефона среща близо до частна клиника. Качил го в колата си, и обикалял малко из града, за да откачи евентуално преследване. Изглежда не успял – минути след взимането на подкупа полицаите го арестували, заедно с белязаните банкноти.

Дотук – добре. Оттук нататък обаче – зле.

Съгласно dir.bg, споменатата по-горе председателка на столичната комисия по лекарска етика е заявила, че е възможно даването на парите да е било “жест на благодарност”, тъй като били взети след операцията, а не преди нея. Тя не знаела как се доказва, че хирургът наистина си е поискал тези пари. И е забила гвоздея с “Колко е морално близкият на пациента, който е дал парите на д-р Пернишки, да влиза в услуга на други действащи лица, които в случая са полицаите”…

Първата ми реакция беше: “Без коментар!” Само че май сме прекалено обръгнали на дебелоочие, та ще поясня. Първо, какъв е този жест за благодарност, който следва да се плаща на вноски, понеже човекът няма парите? За предаването на който получаващият “благодарността” прави нелегални срещи и обиколки с колата като в шпионски трилър?… Второ, как мисли уважаемата председателка, дали е трудно да се докаже, че хирургът си е поискал парите, след като първото е документирано?… И трето, за бога, дявола и всичко друго на света, кой говори за морал, в каква ситуация?!?!… “Колко е морално да се защищаваш, когато те изнудват чрез здравето на съпругата ти”… Дано съобщението в dir.bg не го е прочел някой със слаби нерви или будна съвест – иначе здравето на тази “лекарка” нямаше да струва пукнат грош…

Всъщност, като се замисля, аз не знам дали наистина е изразила позицията, която прочетох днес. Неведнъж съм виждал как журналисти преиначават думите на човек така, че да е готов не за съд, а направо за линчуване – и като прочета казано толкова страшно нещо, се съмнявам може ли да е истина. Напълно е възможно да е казала нещо съвсем различно (включително по смисъл), и просто думите й да са предадени, хм, “погрешно”. Ако е така, бих я посъветвал и подкрепил да съди тези журналисти до дупка – такова петно на лицето не се измива доживотно… Но някак казаното е твърде много, ясно и систематично, за да е журналистическо съчинение. Или пък съчинилият го журналист трябва да е изверг.

И друго ме кара да мисля, че не журналистът е сгрешил – реакциите на директора на “Пирогов” д-р Спас Спасков. По неговите думи, “болницата реално е изпълнила всичко за въпросния пациент, и после са последвали грозни картини”… Дано да тълкувам неговите думи криво, повлиян от новината в dir.bg – или журналистите да са ги предали криво. Иначе нещата ще са на косъм от точката, в която се появяват среднощни отмъстители, и започват линчувания…

Преди месец си бяхме говорили, пак за здравеопазване, с касиерка в банката, която обслужва фирмата ми. Тя не можеше да си обясни как сме стигнали дотук. Отговорът ми беше: “С търпение. С търпение всичко се постига…”

Надявам се след този запис по-малко хора да ме питат защо не искам да работя официално като лекар, въпреки че съм завършил с отличен успех. И защо винаги помагам за здравето на всеки, който се обърне към мен, но не искам да ме наричат лекар… Докато такива хора се кичат с “д-р”, аз няма да се закича. Титлата е прекалено оцапана, за да заслужава да я нося.

А на всички, на които искат в болница рушвет, бих дал съвет – съгласете се, и потърсете зад гърба им Икономическа полиция. И при разговора си с полицията ги помолете да ви осигурят техен специалист, който да следи после лечението на пациента, да присъства на операцията, и т.н. Надали има на света рушвет, или какъвто и да е друг стимул, който да осигури такова съвестно лечение, каквото ще осигури този надзор. Така не само ще дадете добър урок на хора, които го заслужават, но и ще подсигурите на близкия си (или на себе си) лечение, каквото честните и свестни хора заслужават.

Всъщност, лечение, каквото заслужавате, ще получите във всички случаи. Вашият избор е какво да заслужите.

Ако гледате рекламите за Vista, думата “най-” е измислена специално за нея – всичко друго на света може да бъде в най-добрия случай “по-“, че и това даже е непосилно пред Vista… Дали обаче рекламите са достоверният източник на информация?

Какво би направил истинският хакер в този случай? Не знам. Не съм от тази категория. Със сигурност няма да хвана дебъгера и за една-две нощи да пресея бит по бит пълния програмен код на Vista… Но не ми и трябва. Други са пресели достатъчно от него. Още други пък са прочели внимателно лицензите й, и т.н. Мога да чуя какво ще кажат те, да проверя наслуки десетина неща от него, и да си направя изводите на кого да вярвам.

“Този линуксаджия се опитва да ми промива мозъка” ли? Съжалявам, но не мога да го направя. Ако имате мозък, ще го използвате, и ще си отсеете истината. А ако нямате, промиването му отпада по обективни причини… 😉 Рекламата на Vista e навсякъде наоколо, отворете кое да е ИТ издание, и ще я прочетете. Затова пък аз ще ви представя малко от другата гледна точка.

Ето ви като начало една огромна статия от Питър Гутман – “A Cost Analysis of Windows Vista Content Protection“. Обемът е почти като малка книжка – но, повярвайте ми, всяка дума от него си струва четенето! (Питър Гутман е едно от водещите имена в областта на компресията на данни, криптографията, защитата на данни и т.н. през последните 25 години. Правилно сте прочели – водещо име в течение на 25 години. В бранша, в който за 2-3 години ултрамодерното се превръща в каменна ера.)

Огледайте се наоколо по форумите (особено по-малките, на които няма изгода да пуснеш платен писач да те рекламира), и прочетете мненията на пробвалите Vista. Особено внимание обърнете кой тип хора с какви впечатления остават. Няма да ви казвам какво съм забелязал аз – направете си изводите сами.

Огледайте блоговете наоколо. Не само на ентусиастите на свободния софтуер – въпреки че от тях ще научите най-много. Също ще научите много повече, отколкото от един запис тук.

Прочетете пак рекламите как Vista e желязна, непробиваема и непоклатимо надеждна. След това погледнете security advisories на фирмите, които изследват сигурността на софтуери. Погледнете колко критични sеcurity updates има за Vista за последния месец. Ако рекламата е права, или дори отчасти права, би трябвало да се очаква въобще да няма такива, или да са има-няма един-два, а фирмите за сигурност да нямат какво да кажат… Гледайте, и си правете изводите сами. Включително дали да вярвате на тези неща от рекламите, които не са толкова лесни за проверяване.

Лично мен ме възмути не техническото несъвършенство на Vista. Не е редно комерсиален продукт, който струва купища пари, да се продава толкова недоизпипан, но в края на краищата е разбираемо – нов продукт, голям продукт, човешко е. Ще мине време, ще излязат големи security fixes (пардон, Service Packs!), нещата ще се пооправят. Не това ме плаши. Нито пък недостига на драйвери – това най-малко, драйвери най-много до година ще има за Виста и за тостери и прахосмукачки.

Не ме плаши и степента на “новаторството” му. Вчера един познат се опита да ме впечатли с интерфейса Aero – за целта си беше купил нова супермашина, защото Виста не вървяла на старата му 800 MHz P3 със 128 MB памет и 32 MB видеоплатка. Когато обаче аз пуснах на хилавата му стара машина попадналото ми подръка CD с Knoppix, KDE в комбинация с Bеryl направо вкараха Вистата в мечи гъз! Съжалявам за невъзпитания израз, но е точен – прекратих демонстрацията още преди да стигна до Inside Cube и Sticky windows, защото като гледах физиономията на човека, ми се плачеше. И не ми даде сърце да му кажа, че това са проекти, писани от по шепичка доброволци в свободното им време, покрай другото…

Повече ме плаши параноидно-тоталитарната система и принципи на Виста. Изискванията й към хардуера поставят производителите пред еднозначен избор – хардуерът им ще е съвместим или с Виста, или със свободния софтуер, но не и с двете. Ако драйвер или програма не харесат на юнаците от Редмънд, поредният ъпдейт може просто да ги изхвърли и блокира. (Моето поколение надали е забравило как не ни пускаха на Запад “за наша сигурност и добро”.) Ако откриеш бъг в системата, нямаш право да кажеш за него на никой друг освен на Майкрософт – условие, записано в лиценза ти за нея… Прочетете този лиценз Прочетете изискванията за хардуерни драйвери. Не вярвайте на мен – вярвайте на своите очи и ум. На себе си.

Особено побеснях от описанието на Гутман на DRM системата на Виста. Ако например филмът, който гледаш, е с добро качество, но видеоплатката и/или мониторът/телевизорът ти нямат специални супер-дупер-хипер-защитени изводи, сигналът през които се шифрова и дешифрова, за да не може да бъде презаписван, Виста автоматично ще ти развали качеството на филма. (Което разваляне изисква доста от мощността на компютъра.) Не, не ви майтапя. Повтарям – не ви майтапя!… Бе не чувате ли? Наистина не ви майтапя – наистина е така!!!… И с музиката, разбира се. Как иначе? (И за още много други неща гълта мощност, всичките те само за да може да ви следи и наказва по-добре. Пак не ви майтапя. Съжалявам, много ми се иска да беше шега или злословие – но не е.)

“Добре, че не е и с електронните текстове” ли? Звучи ми като “остригаха ни, издоиха ни, да им благодарим, че не ни и одраха”. Е, ще ви разочаровам. Новите офис-възможности, които ще вървят отсега нататък, могат И това. Ако документът е маркиран като “защитен с авторски права”, няма да можете да го разпечатвате или дори гледате на екран неоторизирано… 2018 ли? Че то още 2008 не е дошла. Онова бъдеще с лекарствата против рак и безсмъртието май не се очертава да е скоро – но това от черните пародии май се носи към нас като бърз влак. И гласовете, които казват “Я стига паника бе, кой те е подгонил? Ходи се лекувай…” са същите, които преди десет години казваха: “Я стига паника бе, кого са арестували за нелегални емпетройки? Ходи се лекувай…”

Не мога да отрека – Майкрософт са инвестирали колосални средства в защитата на съдържание във Виста. Ако бяха инвестирали половината на толкова в сигурността й, надали някога щеше да бъде написан вирус или троянски кон за нея. И все ми се струва, че тези възможности са свръх необходимото просто за защита на съдържание. Не знам, може да е просто “презапасяване”. Но не съм забравил уроците на Фил Зимерман – автора на PGP, първата програма за общодостъпно шифроване на съобщения. “Демократичните правила не могат да са гарант срещу злоупотреба с авторитарни инфраструктури – правилата могат да се променят за една нощ, инфраструктурите обаче остават”.

А също и “Държавите се делят на два типа. В едните шифроването на писмата ви е официално разрешено, и можете да го правите спокойно. В другите то е забранено – което е най-сигурният признак, че то ви е особено нужно и полезно, точно там.”… Аналогиите и изводите са си за вас.

Най-сетне, бесен съм от самата идея – да те накарат да си купиш по-скъп компютър, за да имат мощността да те контролират по-добре дали не гледаш и слушаш каквото ТИ искаш, а не каквото ТЕ искат. Другояче казано, компютърът ти да е платен от ТЕБ, но да слуша, тоест де факто да принадлежи на, ТЯХ. Още по-другояче казано, Виста върви освен с фактура за своята цена, и с фактура за скъп компютър, който купувате на НЯКОГО – Майкрософт, RIAA, MPAA, без значение кой – за да може да ви контролира.

Как мислите – дали не харесвам Виста, защото съм линуксаджия… или съм линуксаджия, защото не харесвам Виста? И подобните неща?

Вие – както искате.

Не зная дали е истина. Човекът, който ми го разказа, се кълне, че е. И въпреки това ме съмнява… Но ще го разкажа, както го чух. Нека всеки си решава сам.

Има такова учебно заведение – Консерватория. И в него се изучават не консерви, а музика – за съжаление на живеещите наоколо… Там учел и нашият герой, състудент на разказвача. Много добър изпълнител, но абсолютен калпазанин като студент.

И никак не добър композитор. А изпитът по композиция наближавал… След няколко безплодни предизпитни дни, в предизпитната нощ юнакът хванал популярна партитура на Моцарт, и я преписал наобратно. Издрънкал я тихичко на пианото – харесала му. Ура! Имаме за утре надежда!

На сутринта героят ни гордо се явява на изпит с “композицията” си. Сочат му с подканващ жест пианото, сяда той, започва да свири – и след първите десетина такта комисията започва да се смее. С не особено весели нотки в смеха. Изпитваният ги поглежда въпросително, председателят на комисията му дава знак да спре, намества очилата си и пита:

– Колега, случайно да се казвате… (името на известен български композитор, класик на българската музика)

– ?

– Ако съдя по композицията ви, няма как да не сте той. Сигурно смятате да наречете творбата си… (име на произведение от въпросния класик)? – саркастично пита председателят.

Колегата си глътва езика. Ако има нещо, което да не е очаквал, то е да го обвинят в плагиатство. Ако само го скъсат, наесен пак има изпит, но при това развитие на нещата ще види изпит, диплома и прочее през много криви макарони един след друг… Не издържа, и си признава греха с обратното преписване.

Изпитната комисия го изглежда с недоумение, идва до пианото и се опитва да дрънка партитурата му наобратно. Още след първите няколко тона лицата им внезапно се опъват като кожа на тъпан. Без нито дума комисията се оттегля в съседната стаичка на заседание. След петнайсет минути повикват там и колегата. След още петнайсет минути той излиза от стаичката с тройка в книжката, дал тържествена клетва никога на никого да не спомене нито гък за случилото се.

(Ако някой мисли, че мъжете са по-малко клюкари от жените – лъже се.)

Днес, 11 март, БГ-Фантастика мина хилядната си статия! Дело е на Светла (популярна в уикито като Sol lam). Честито и на нея, и на всички благословени, невероятни, невъзможни фенове, луди за връзване и едновременно по-нормални от нормалните, които направиха нещо невъзможно и непредставимо!

На тези, които го направиха – докато други, по-знаещи, по-именувани и по-величани, не си мръднаха пръста. На тези, които умиха лицето на общността ни, докато важните и знаещите лапаха мухите. На тези, които писаха и брисаха, мазаха и грешаха, и оправяха, и отново грешаха и пак оправяха, ядосваха се и се радваха, загробваха дните и нощите си, питаха се един друг за глупави дреболии, и малко по малко сътворяваха чудото.

Много е недоправено, или объркано, или необработено – но нещата летят като вихър! Докато пиша тези редове, се чувствам като Бенковски, докато е писал Кървавото писмо – на върха на еуфорията, неспособен да излея отведнъж каквото е в мен. Думите не ми стигат… Усмихвате ли се иронично? Ако да – смейте се колкото искате. Но не забравяйте, че този момент от живота струва повече от десетки години кретане, взимане на заплати, гледане на мачове и ракийки със салатки.

Да, дори от гледането на мачове, което е такава силна емоция. Защото зрителите мечтаят да са на терена, да тичат, подават и вкарват голове заедно с другите играчи – а аз съм там, и го правя. Аз в момента се прегръщам със съотборниците си след вкарания гол, а вие гледате радостта ни по телевизора, наречен “Интернет”. Помислете бих ли се сменил с вас, ироничните – и тогава се усмихвайте, ако можете.

Мислех си да напиша още много редове за мъдростта и глупостта, за глупостта на мъдростта и за мъдростта на глупостта… Няма смисъл. Който разбира, ще е разбрал вече всичко. А който не разбира, и след часове четене няма да разбере.

А играта продължава, и аз трябва да се връщам на терена – съотборниците ме чакат. За да имам след мача време да си почина, да се погрижа за хляба си, и – на последно място по ред, но на първо по важност – да спазя ангажимент, поет към скъп човек. Защото животът има и много други радости, и не искам да изпусна, или да не успея да дам на другите, никоя от тях.

До скоро!

Напоследък съвсем си запуснах блога. Иска ми се това да не се получава повече.

Откъм добрата страна, любимата ми играчка напоследък – БГ-Фантастика – вече наближава 1000 статии. Много от статиите са мъничета и микромъничета, много са недоправени, но въпреки това резултатът е смайващ. На 18 март – тогава се навършват три месеца от официалното й обявяване – този брой вероятно ще е надминат.

Много ли е това, или малко? За мен е смайващо. БГ Уикипедия е минала 1000 статии чак през петия си месец. И това е енциклопедия, чиито теми са всичко наоколо, а не само българската фантастика, и чиято потенциална редакторска база е цяла България, а не само българските поклонници на българска фантастика… И към момента, 5 години след създаването си, енциклопедия номер 1 на България, тя прави към по 40-50-тина нови статии дневно – а мъничката БГ-Фантастика, на няма три месеца, прави по 15-20. Почти половината.
Направо е странно. Неправдоподобно. Но е факт. Така че просто го приемам. И свалям шапка на феновете, които помагат. Самоотвержени не ми се струва слаба дума. Честно. И на мен ми гълта по 2-3 часа дневно, с което ме лишава от куп други неща – писането тук е едно от тях. Но въпреки това не съжалявам.

Искат ми се още много неща. Главата ми е пълна с идеи за разкази, че дори за романи. И за интересни софтуери. А нямам време дори да изтествам каквото свестни хора са написали специално за мен. Срамота…

Време е да се стегна. Ама наистина. Затова и го пиша тук – за да знам, че не го ли направя, сума ти народ ще ми се смее. 🙂

Тази седмица не успях да стигна до блога си, и да напиша обещаните дефиниции. Чак тази вечер откъснах половин час, през който да нахвърля на бърза ръка някакво объркано, неподредено и недомислено, но все пак начало.

Оформил съм го като страница, в която смятам да продължавам да пиша и редактирам занапред. Можете да я намерите тук. Надявам се занапред да имам повече време, и да мога да я изчистя и дооправя до нещо по-приемливо.

Написаните сега съвети не важат за общия отворен модел, а по-скоро за отворена (информационно) фирма, която е максимално отворена и като модел на управление. (Подчертавам дебело: моделът е либертарен, а не социален, и предлага съвети, а не ги налага!) Може би е добре да разделя съветите към информационна отвореност, съветите към управленска отвореност и съветите към външна отвореност.

Друга задача може да е да разделя съветите по това към кого са – към собствениците, към мениджмънта и към изпълнителския персонал. Ще падне повечко разписване, защото доста съвети включват елементи към повече от една група.

Всякакви други идеи са добре дошли. Надявам се този списък съвети и описания да бъде не само мое дело.

И благодаря предварително на всички, които биха допринесли за него.

Дотук – добре. А каква е ролята на доверието като валута в модела “открита фирма”?

Писал съм вече какво наричам “открита фирма”. Записът там обаче е по-скоро идеологическа декларация; точното дефиниране на изисквания и методологии е оставено за по-късни записи. Този вероятно ще е един от тях.

Проблеми и успехи, приходи, разходи и заплати в откритата фирма са известни и достъпни за всеки. Резултатът е, че несправедливото разпределение на средствата би довело до много по-рязко спадане на мотивацията и качеството на труда, отколкото в традиционна фирма (там персоналът също се досеща за нещата, но поне не го знае официално). Това налага с голяма сила разпределението на средствата да е колкото се може по-справедливо и честно. А това пък води като резултат до по-висока мотивация и качество на труда от тези в традиционните фирми.

Естественият въпрос тук е: добре де, какво гарантира тези неща? Откритата фирма не е задължително демокрация, която се управлява от персонала си чрез гласуване. Не може ли алчен мениджър да нареди луксозна заплата за себе си или любимците си, и огризки за истинските бачкатори, без да му пука, че така съсипва фирмата? И всъщност, кой гарантира, че фирмата и утре ще продължава да е открита? Какво пречи на собственика да я развие на гърба на служителите, и след това да я продаде срещу тлъста пачка на някоя алчна акула? Ако персоналът няма увереност, че такива неща няма да се случат, защо му е да е мотивиран и привързан към фирмата?

Точно тук опираме до доверието. В случая – доверието във фирменото ръководство.

В традиционната фирма служителите (поне тези, които живеят на този свят) рядко имат доверие на ръководството си. В края на краищата, традиционната фирма има за цел именно да ги изцежда в полза на собствениците – иначе щеше да е открита, това е по-изгодният вариант. Дори ако даден шеф е свестен, тези над него ще са или проклети, или глупави… Затова там служителят най-често няма изисквания за доверие, а единствено да си получава заплатата, без да му пука за колеги, фирма и прочее. Ако фирмата е бедна, разумният служител няма да иска да работи в нея – това значи, че тя няма да може да му плаща.

В откритата фирма доверието в ръководството е плътта и костите на фирмата. Ръководител или собственик, който е показал, че не заслужава доверие, е чума за фирмата – той гони най-ценния й капитал, кадърния персонал. Ако наоколо има и други добри фирми, недай боже пък и отворени, персоналът ще е изчезне от тази като дим. Така че ако ръководство изгуби доверието към себе си, единственото, което може да спаси фирмата, е незабавното му освобождаване. Бедна ли е фирмата на валутата доверие, разумният служител ще бяга от нея – това значи, че тя няма да може да му “плаща”, както с пари, така и с всичко друго, което той е свикнал да чака от открита фирма.

Това има две интересни следствия:

1. На ниво фирмено ръководство (управленски кадри)

От жизнен интерес за съществуването на откритата фирма е в нея да бъдат издигани на ръководни постове само хора, които се ползват с доверието на служителите. Всяко нарушение на това правило носи лоши последствия за съответното звено – както за доходите на служителите в него, така и за позициите и авторитета му във фирмата. Всеки във фирмата, от собственика до последния служител, е лично, финансово заинтересован това да не се допуска.

Издигането на ръководител, който няма доверието на подчинените си, е рецепта за провал: то е безогледно пилеене на капитала доверие. То носи в перспектива срив в мотивацията на служителите, и оттам срив в производителността на труда и качеството на продукта – тоест, в приходите на фирмата, или на съответния й отдел. Откритият модел и справедливото разпределение на приходи, разходи и заплати автоматично води до намаляване на заплатите в отдела и на ролята му във фирмата; ударените по джоба служители снемат доверието си от мениджъра, ударените по джоба негови началници – също.

По същата причина, началническият пост вече е не луксозно кресло, а горещ котлон. Докато си дребен подчинен, лесно търпят грешките ти – никой не е съвършен. Ако обаче си така некадърен и като началник, заради теб загазват много други, включително финансово. Не само ще станеш за смях, но може вече да не можеш да се задържиш и на старото си място, може вече изобщо да не те искат за колега. Това дава възможност (макар и да не гарантира автоматично) избирането на малко по-кадърни хора, отколкото в много традиционни фирми.

Някои мениджъри могат да се опитат да печелят доверие в отдела си чрез популизъм – например като изискват преразпределение на средства в полза на заплати. Тези средства обаче трябва да се вземат отнякъде. Или ще е от други отдели – които в един момент ще кажат: “Този отдел ни вкарва в загуби, искаме да работим вместо с него с друга фирма или отдел”, и ще го оставят на сухо. Или пък ще е от клиенти – които отначало може да изтърпят увеличените цени или влошеното качество, но после ще потърсят конкурентите. Резултатът е, че в малко по-далечна перспектива служителите в отдела рискуват доходите и дори работата си, ако дадат доверие на ръководител-популист; след първите няколко лоши опарвания всеки научава дали идеята е добра. Същото важи за ръководители, които търсят доверие чрез други форми на популизъм – липса на взискателност, търпене на мързел и пр. Те стават нежелани не само за ръководството, но и за подчинените си.

Както традиционните фирми се конкурират за капитала на инвеститорите, така откритите фирми се конкурират за капитала “доверие” на мениджърите. Ако конкурентна фирма назначи мениджър, който се ползва с повече доверие, при равни други условия тя ще е по-привлекателна за служителите. Затова откритите фирми активно се конкурират на пазара за ръководители, ползващи се с име и доверие сред служителите. Това пък поражда с течение на времето школа мениджъри, които активно трупат умения за завоюване на доверие, и се учат да бъдат това, което подчиненият би искал от тях да бъдат. Така че процесът е самоподдържащ се и саморазширяващ се: той активно създава кадри, които да го налагат и подкрепят.

2. На ниво собственици

Дори в традиционните фирми всъщност разликата между собственик и служител не е толкова голяма, колкото сме свикнали да мислим:

• собственикът допринася за фирмата с капитала си – служителят с труда си
• собственикът получава от фирмата рента или печалба – служителят заплата
• и двамата могат да се присъединят към фирмата (“закупуване на дял” и “наемане на работа”)
• и двамата могат да я напуснат (“продаване на фирмата” и “напускане на работа”)

Приликите са още много, но изводът е един: собственикът всъщност, на дело, е просто върховният управленец на фирмата. (Тоест, ако нещата в нея са поставени правилно, всеки във фирмата – от собственика до чистачката – има едни и същи интереси, и го усеща по джоба си. Всъщност откритата фирма е просто формула, която цели да постави нещата правилно в това отношение. Това е единствената й разлика с традиционните фирми.)

В някои случаи собственикът може да е делегирал конкретната работа на друг (директор, управител и пр.), но винаги има върховната власт. Това и определя ключовата му роля като център на доверие в тази фирма.

Собственикът е, който има властта да коригира и промени всичко във фирмата. По тази причина, той се явява гарантът и банкерът на доверие във фирмата. Всяко едно доверие, което фирмени мениджъри могат да имат, се пречупва през неговото. Ако злонамерен ръководител върши бели, всички се надяват на собственика да вземе мерки; ако собственикът е известен с непоносимост към такива ръководители, персоналът запазва доверие към фирмата още доста време. Обратно, дори при “златен” ръководител, ако собственикът е алчен боклук, доверието на персонала към фирмата твърдо клони към нулата – всеки знае, че ръцете на този ръководител са вързани, и че най-вероятно той няма да изкара дълго там.

Тази роля на собственика личи чудесно дори при традиционните фирми. Вероятно всички помним трикаджийството фирми да се кръщават със западни имена, за да се подлъжат наивниците, че става дума за западна фирма (или дори да се пробутват като собственост на не-български фирми, обикновено всъщност офшорки, държани от българи или офшорни кантори). Идеята беше, че западните фирми се ползваха в очите на простия българин с повеч доверие от българските… След като трикът стана известен, а и доста западни фирми се оплескаха тотално на българския пазар на работна ръка, вече беше безполезен – не носеше желания авторитет.

(Същия трик гледаме сега, с кръщаване на български продукти с английски, немски, френски имена… За щастие, верующите рядко стигат чак до царството небесно.)

В откритата фирма обаче авторитетът на собственика е много по-ключов. На него се опира не само привлекателността им пред традиционните фирми. На него се определя и доверието на вече наетите служители – с преките последствия за мотивацията и привързаността им към фирмата (превод: производителността и качеството на труда им, тоест печалбата на фирмата, и на пак същия този собственик). Същият ефект е налице и при традиционните фирми – но там е много по-прикрит, отслабен и с късни ефекти. В откритите фирми той е същността на нещата, и ефектите му се проявяват с голяма сила и много рано.

Интересен момент е, че доверието на персонала към собственика зависи не толкова от конкретните условия, колкото от спазването им. Собственик, който взима за себе си 10% от чистата печалба на фирмата, и оставя 90% за персонала й като бонуси, няма да се ползва с кой знае колко повече доверие от собственик, който взима 90% и оставя 10% – ако и в двата случая това е било известно на всеки кандидат за работа, във фирмата така или иначе ще работят хора, които са приели това условие. Ако обаче собственикът внезапно реши да промени условията, и да вземе 20% вместо 10, той може да се окаже с далеч по-малко доверие, отколкото този, който взима 90%, и го спазва. Проблемът е не в размера на сумата, а в надеждността на думата.

В същото време собственикът, който взема за себе си по-малко, ще изглежда по-привлекателно за кандидатите за работа, отколкото който взима повече. Респективно, той ще може да отсее по-качествени кадри, и при правилно пресметната стратегия да получава повече доходи, отколкото другият собственик (заради по-добрите оборот и печалба на фирмата). Така че това също е фактор, който не бива да се пренебрегва.

Ако собственикът е склонен на авантюристични намеси в работата на фирмата, естествено е доверието към него да е по-ниско. Също и ако принципно би продал фирмата, или дялове от нея, на други собственици (неизвестни или известни, но ползващи се с по-ниско доверие). Ако правилата, които определят фирмата като отворена, не са достатъчно гарантирани, това също намалява доверието в нея. Намалява ги всяко укриване на информация, която касае фирмата, от персонала й; ограничаването на инициативата му при решаване на проблеми или развиване на нови дейности, и т.н. (Всъщност, всяко едно от тези неща, в условията на отворена фирма, е обективна глупост от страна на собственика; доверието му спада, защото е показал с тази глупост, че не умее да бъде банка и източник на доверие, тъй като сам не го заслужава.)

… Този запис стана огромен. Може би е добре да направя някъде прост списък “това – да, това – не” на тема доверието в откритата фирма. Списъкът би имал раздели “За собственика”, “За мениджъра”, “За служителя”… Чудя се има ли смисъл да го направя, или и така е достатъчно ясно; след всичко изписано вероятно всеки може да го направи като на шега… Чакам мнения.

Всяка една валута може да бъде банкирана – и с доверието това става дори по-лесно и естествено, отколкото с парите.

“Петров, да вярвам ли на този Иванов?” – “Вярвай му, познавам го, не е мошеник.” Подобни разговори се водят всеки ден. В тях Петров играе ролята на банка на доверие – дава назаем от своя авторитет на Иванов, за да може Иванов да си купи с него сделка или услуга. Ако се касае за нужда от особено голям заем доверие, Петров може да даде на Иванов “банкови гаранции” – “Вярвай му, мой човек е; ако се издъни, аз отговарям!”. Изобщо, нищо ново или непривично за финансиста.

Този пример е типичен за гарантирането на авторитет от външен източник (“банка за авторитет”). Съществува обаче и друг начин за гарантиране на авторитет – вътрешният. Той обикновено се използва от организации или общности.

Да вземем например постъпването на работа. Различните фирми имат различен имидж като работодатели. Ако фирмата Х постави на върха си мениджър, известен с бруталност и безкомпромисно изцеждане на служителите, авторитетът й сред потенциалните (и наличните) служители ще спадне. Обратно, ако бъде оглавена от мениджър, известен с доброто си отношение към служителите и подкрепата си за тях, авторитетът й ще се качи.

Същата роля може да бъде играна не само от лица, но и от правила и практики. Една от причините Google да бъдат високо ценени като работодатели е грижата им за служителите. Осигурени всякакви удобства, внимателно поддържани приятелски и човечни вътрефирмени отношения, заделени от работното време часове за занимание с каквото на теб ти е приятно – всичко това прави работата в Google удоволствие. Познайте къде ще се натискат да отиват всички потенциални служители – и коя фирма ще може да си подбере измежду тях тези 10%, които създават 90% от приходите на всяка една фирма.

Правилата и практиките, естествено, сами се нуждаят от доверие. Колкото по-установени са, колкото по-дълбоко са вградени в структурата на фирмата, толкова повече е склонен да им вярва служителят. Едно, защото толкова по-трудно ще бъдат нарушени по погрешка или от злоумишлен мениджър, и второ, защото толкова по-трудно ще бъдат отменени, ако на собственика или управителя му хрумне.

Същото, най-сетне, важи и за общностите. Малко хора биха искали да се присъединят към племе, в което вождът обикновено се разпорежда чрез физическо малтретиране, или пък не държи на думата си. Обратно, където управлението е чрез мъдрост и мисъл за взаимна изгода, и където думата на управленеца е закон, е примамливо място за всеки. (Някой задава ли си въпроса защо монархиите са еволюирали към правилото, че кралската дума е непоклатима – дадена веднъж, няма връщане назад?)

Това важи не само за държавите. Всъщност, всяка фирма също е общност. Точно както е общност и всеки свободен проект.

Най-ясно това си личи може би в Уикипедия – там Джимбо Уелс има абсолютната власт да реши каквото му скимне, точно както примерно британската кралица има правото да разпусне парламента когато й хрумне. И двете явления обаче са еднакво редки: ако Джимбо дори веднъж използва властта си не на място, авторитетът на Уикипедия ще пострада сериозно, а ако започне да го прави редовно, Уикипедия вероятно ще бъде изоставена от редакторите си, и ще загине.

Линус Торвалдс също отдавна вече не е основният кодер на ядрото Линукс: той физически не би смогнал да напише някаква забележима част от постъпващия в него код, нито да провери, прегледа и изтества всичко. Всъщност, той е добър програмист, но сред писачите на ядрото има и още по-добри – как така не са го изместили от лидерското място? Отговорът е същият: Линус е гарант, център и банка на доверието към ядрото. Бива поддържан като лидер заради доверието, което другите му имат в това да управлява процеса като цяло, и най-вече да не допуска несправедливости.

Същото би могло да се каже повече или по-малко за всеки лидер в общността на свободния софтуер. Ричард Столмън например се ползва с подкрепа именно заради безкомпромисността си в подкрепа на свободата на софтуера. Колко от поддръжниците и почитателите му изобщо знаят, че той е един от най-добрите програмисти в общността – докато е бил единственият програмист на GNU EMACS, с години го е поддържал наравно като възможности и качество с комерсиалния EMACS продукт, писан от фирма с над сто души програмисти… Надали много.

Особено интересен в това отношение е любимият ми проект Дебиан. Доверието при него се банкира не от личност или тесен кръг личности, а от правила – правила за “свободен пазар на приносите” и изборност; донякъде може да се каже, че той е демокрация сред монархии.

Повечето “монархии” в свободния софтуер са доста “просветени”, и банкерите на доверие в тях изпълняват задълженията си много съвестно. Дори тук демокрацията обаче показва някои предимства. От една страна, липсата на стегнат и тясно координиран център на властта прави Дебиан трудно управляем и тромав проект, който вечно закъснява със сроковете. От друга обаче, богатството му е смазващо: той поддържа почти всичкия свободен софтуер, който въобще съществува, основа е на повече от половината по-популярни дистрибуции на Линукс, и качеството на стабилните му версии най-често си струва закъснението. Едното – заради другото, ако се замисли човек.

И от трета – което е особено важно за мен лично – много от най-светлите и бистри глави в областта на софтуерната свобода (а и човешката, която произлиза от нея) намират своето място точно в него или около него. Все имена, които, подобно на Дебиан като цяло, не са много известни, не бият тъпана и не пишат всеки ден по блогове и популярни сайтове – но тихичко и кротичко се грижат истинската свобода да е навсякъде около тях… Не, не съм се отклонил от темата – просто демонстрирам как действа в свободен проект банка на доверие под формата на правила и практики. 🙂

Не е трудно да се забележи, че успехът на един свободен проект почива основно на размера на доверието, с което е “финансиран”. Желаещите да работят за свободни проекти не са неограничен брой, точно както не са неограничен брой кандидатите за служители на фирма. И, точно както и във фирмите, в свободните проекти също има едни 10% от хората, които вършат 90% от работата – и пак както във фирмите, тези хора се натискат към проектите с по-висок авторитет.

Има и много други паралели между свободните проекти и фирмите. И в двата случая, авторитетът им зависи наглед като че ли предимно от вида на работата. Да работиш за компания, която произвежда космически кораби, звучи много по-примамливо, отколкото за градските служби по извозване на боклука. На втори план обаче (за който и да било с поне малко опит – направо на първи) излиза другият аспект на авторитета – доколко там е приятно място за работа. Компанията с космическите кораби бързо ще загуби авторитета си, ако шефовете в нея виждат работата си в това да тормозят служителите. Други ограничения също играят роля – в тайните служби може би ще ползвате техника и знаете информация, до която иначе няма да имате достъп, но ако примерно няма да можете да си покажете носа навън от България, или да разговаряте с чужденци, струва ли си?…

Накратко: доверието подлежи на банкиране, подобно всяка валута. И адекватното му банкиране носи също толкова, или много повече полза, на всяка икономическа или производствена общност – без значение фирма или свободен проект. В това те се подчиняват на едни и същи правила.

> Зравейте,
> тази седмица можете да представите най-новите си продукти в областта на
> бизнес приложенията. За целта е необходимо да попълните прикачената
> табличка и да я изпратите до 18 часа, 21 февруари, сряда на адрес:
> xxxx@xxxxxx.xxx
> Поздрави,
> Xxxx Xxxxxxx
> P.S. Не забравяйте, че цените са със ДДС

Здравейте,

Фирма “Сердика Софтуер” предлага като платена услуга обработка на незаявени рекламни съобщения (а.к.а SPAM).

Таксата е 10 лв. на съобщение, платими предварително. При заплащане след изпращането на съобщението се начислява такса закъснение от 20% върху цената.

Рекламни съобщения до фирмата ни се приемат единствено в рамките на тази услуга. Всяко изпращане до нас на рекламно съобщение, непридружено от съответно плащане, представлява кражба на електронни услуги, и се преследва съгласно закона.

С факта на използването на нашата услуга Вие потвърждавате Вашето юридическо съгласие с тези условия. Ако не сте съгласни с тях, най-учтиво ви молим да не използвате услугите ни, и да спрете да изпращате рекламни съобщения до нас. В случай на съгласие с условията, очакваме заплащане на консумираните услуги.

С уважение:

Григор Колев
Сердика Софтуер ООД – Управител