Grigor Gatchev - A Weblog

Четиринайсет години живях заедно с осиновеното си дете – Писа.

Научих от нея, че котките не са “интересчийки”, а умеят да обичат тези, които ги обичат. И че заради обичта си са готови на много и много – на повече, отколкото повечето хора предполагат. Или забелязват.

Научих колко глупави сме ние, хората. Които се смятаме за по-умни от животните – въпреки че те научават нашия език по-добре, отколкото ние техния. И че признаваме за ум единствено сляпото им подчинение, а чувството им за свое достойнство и личност смятаме за обикновена глупост. След което се разпростираме пред други хора колко мъдрост има в това да имаш достойнство и личност…

Научих много и много неща за езика на котките, за навиците и страховете им, за грижите и щастието им. За тяхното съществуване и начин на живот, за различията им, за отношението им към различните хора. За възприятието им на света и за тяхното място в него.

А вчера научих и последният й, огромен урок. Че измисляме религии и строим паметници не защото групичка мошеници искат да ни контролират и да остъргват джобовете ни. Мошениците само яхват едно наше желание, силно и истинско, поне у истинските хора. Желанието да се откупим от болката по и за отишлите си скъпи ни. И да се избавим от чувството за вина пред тях, която те вече нямат как да ни простят.

Да, тази болка е нищожна на фона на щастието, което са ни давали скъпите ни ден след ден. (Ако сме имали мъдростта и топлината да го разберем, приемем и върнем умножено.) Тя е като плащането след богато и вкусно угощение в ресторант – въпрос на достойнство е да я изпиташ и преживееш. Но даденото щастие е толкова много, че и болката е много, и когато дойде нейният ред ни смазва. И търсим начин да се справим с нея…

Не съм вярващ. Убеден съм, че няма задгробен живот. Мисля, че ако съм живял пълноценно, след него раят няма да ме съблазнява твърде – истински пълноценният и даващ живот е като натоварена работна смяна, след него се чувстваш уморен и почивката е не страшна, а желана… Но мисля, че за невинните, обикновени, доживотни дечица като Писа трябва да има живот и отвъд. Така е справедливо. Ние хората не сме толкова чисти и искрени в обичта си, надали го заслужаваме. Но за тях е честно да има къде да продължават да са щастливи, и да обичат, и да бъдат обичани. Раят на Писа е, който би ме съблазнил – не толкова заради мен, колкото с възможността да продължа да давам щастие на нея.

От началото на страшната й болест дадохме с Ели за лекари и лекарства всичките си спестявания и повечето от доходите си. Лишихме се от планираните чудесни мебели и от финансовия си резерв пред лицето на надигащата се икономическа криза. Но никога няма да съжалим и за стотинка от тези пари. Нито за месеците денонощно бдене над нея, хилядите часове внимателно хранене със спринцовка, носенето да се порадва на слънцето, ежедневното обикаляне из ветеринарни лечебници. Успяхме да й дадем може би около месец повече живот. Цял месец съществуване и радост, и щастие за нея и нас срещу просто някакви си пари – не сме ли най-невероятните късметлии на света, че имахме шанса за тази сделка? Разбира се, че сме.

Не, нямам нужда от съболезнования. Силен човек съм и съм на много години, неведнъж съм губил дечицата си – преживявам го. А и ще ви споделя една простичка тайна. Да я знаете, да я разказвате на изгубилите опора и да крепи, не дай боже да се наложи, и вас.

Ние не сме тялото си. Ние сме представата на това тяло какво сме. На всеки от нас неведнъж се е случвало да се откаже да извърши нещо лошо, дори в момент на черни емоции, заради мисълта “аз не съм такъв човек”… А представа за нас имат и околните – често по-вярна, отколкото биха си признали. И когато нашето тяло си отиде, представата, която сме, продължава да живее в тях. Да се преплита с представата им за себе си, да се отпечатва върху нея и слива с нея – тоест с техните личности – по един или друг начин. Ние продължаваме да живеем в децата си, физически и духовни. А когато дойде и техният ред, заедно с тях преминаваме в спомена на техните деца. С всяко поколение все по-бледи, смесени с все повече други личности, но никога напълно мъртви. Имената и лицата ни се изгубват, но същността ни винаги остава жива, докато има и един човек на света. А се надявам хора да има до безкрай.

По същия начин Писа продължава да е жива в мен. Да се радва на гледката на огряно от слънцето място, където може да се попече. Да се мие, да се облизва при миризмата на вкусно, да си проси парченце, да му се радва, когато го усети чрез моя вкус… Споменът за нея е част от това, което съм. Ще предам на следващото ми коте този спомен чрез себе си, несъзнателно – чрез присъствието, отношението и действията си. И Писа ще продължи да живее и в него. И във всички, приели частица от мен. Докато я има в спомените ми – а ще я има, докато съм жив. Така сме устроени – понякога изгубваме връзката към спомена, но той остава в нас завинаги.

написах този запис за да докосне споменът повече хора. За да продължава живее детенцето ми във всички, които ме четат и обичат своите дечица, осиновени или не, с козинка или не. Да дава обич и топлина и на тях, както ги даваше толкова дълго на мен, и продължава да ми ги дава.

И за да не изгубя връзката към него през годините, трудностите и грижите. За да може ако един ден седна да препрочета и погледна в очите някогашното ми аз, да си припомня отново Писа. С мъничко тъга и много щастие и светла обич, и благодарност, че е живяла и че е била мое дете.

Сбогом, поете на детството. Сбогом, вълшебнико и пазителю на словото. Сбогом, душеведецо и предупредителю срещу злото. Сбогом, откривателю на хиляди вълшебни светове във всяка капка летен дъжд.

Или може би просто довиждане. Докато не взема от рафта някоя от книгите ти и не срещна мъдрия ти поглед зад очилата. Защото някои хора оставят вечна само генетиката си, но други оставят вечна мисълта и душата си.

Да бъдеш войник на Фантазия значи да бъдеш войник на мъдростта, на достойнството и на доброто. Да ги защищаваш с живота си – не всичкия от един момент нататък, както на бойно поле, но по част от него всеки ден, докато те има. Да победиш неизброими врагове – не като ги лишаваш от живот, а като им даваш истински живот. Изпълнен с добро вместо със зло. Най-истинската победа, която може да съществува. И да останеш на това бойно поле и след смъртта си – не за да печелиш пари десетки години след като вече те няма, а за да печелиш щастие за хората докато света го има.

Сбогом – и до скоро.

Напоследък Нета е направо пълен със статии за новия вирус Flame. Съществуването му ме наведе на малко размисли… и един спомен.

Не се безпокойте, доста малко вероятно е да бъдете заразени от него – целта му е едър кибершпионаж. Ако се вярва на Дейвид Сандер, е разработен от САЩ (вероятно в сътрудничество с Израел) като средство за едър кибершпионаж. Горе-долу както Stuxnet пък се оказа разработен за саботиране на иранската ядрена програма. И, честно казано, бих му повярвал – описанието и разпространението на вируса говори именно за това.

Stuxnet нанесе доста щети на иранската ядрена програма, но не можа да я спре, нито дори да я забави кой знае колко. Иранците взеха най-елементарни мерки – пълно разделяне на съответните компютърни мрежи от Нета, плюс подходящи мерки за сигурност – и към момента програмата им е на практика неуязвима срещу информационни атаки. (Поне срещу тези, които САЩ или Израел ще имат акъла да организират.) Накратко, оказа се, че авторитарните и нискотехнологични държави са трудна цел за кибератаки, и дори когато бъдат атакувани, се справят с тях доста лесно.

Тази игра обаче може да се играе и от повече от един, и технологиите никога не са вечен приоритет на някого. Особено пък компютърните. Иран има предостатъчно компютърен талант, за да отвърне на удара. Ще е добре, ако контраатаката е също толкова некадърна, колкото се оказа атаката. Няма обаче гаранция, че няма да е далеч по-умела – не е трудно. А държавата, чиято инфраструктура е най-уязвима на компютърни атаки, е… САЩ. (И нищо чудно Израел да са следващата по уязвимост.) Май не беше добра идея да хвърля камъни за който живее в стъклена къща.

А още по-лоша идея е да си играеш с огъня около голямо количество запалим материал, от който зависи цивилизацията ни. Твърде бързо и лесно може да се стигне дотам държавите да се надцакват коя ще пусне още по-разрушителен вирус и ще изгради още по-непробиваема защита за военните си компютри. Като шепа луди, всеки затворен в своя противоядрен бункер с жизнеобезпечаване за много напред, които сипят един срещу друг мегатонове ядрено оръжие, унищожаващо пътем целия свят. Или в компютърния вариант – целия Нет. Защото нашите компютри, смартфони и прочее с гаранция ще са по-малко защитени…

А най-лошото е, че така започналата надпревара в кибертероризма много лесно може да се пренесе и в реалния свят. Примерно технологията на безпилотните самолети, които стрелят с ракети по противника, е по-сложна от тази на вредителските вируси – но не с твърде много. Започне ли веднъж надпревара в технотероризма, в нея се насочват достатъчно ресурси, за да прескочат снижените от постепенното изкачване технологични прагове. Какво ще стане, когато всяка западна държава се окаже под удара на безпилотни самолетчета, програмирани от терористи? Терористите надали ще се ограничават с експлозивни ракети, способни да убият семейство-две – къде по-сериозен ефект се постига примерно с ракета, която сее бактериологично оръжие. И отново мегаполисите на западния свят са далеч по-уязвими цели от кишлаците и селцата на терористите.

Не е възможно ли? Дежа вю е. Помня добре времената на първите популярни вируси. Бяха простички като тесла, но заразяваха чудесно, благодарение на несъществуващата защита на ДОС. И благодарение на факта, че Уиндоус отначало беше напълно незащитен. А най-вече понеже когато необходимостта Уиндоус да бъде защитен по-сигурно се разбра, Майкрософт на всяка стъпка влагаха минимума ресурси. И получаваха минимум резултати – ниско стъпало, на което стъпилите на предишните си постижения вирусописачи лесно се качваха. И така постепенно селекционираха киберпрестъпност, справянето с която на практика е непосилно за компютърната общност…

Не зная дали Обама ще остане в историята като президент, осигурил достъпно лечение за американците. Но определено ще остане като президентът, оторизирал първата стъпка в глобалната кибервойна. Която пък много лесно може да прерасне в глобална война с всички мръсни средства, всеки срещу всеки…

Както и да е, това са мрачни предсказания. Никой не обича да слуша Касандри, дори те не обичат да се слушат… Но в материалите покрай Flame намерих нещо интересно.

Обсъжда се, че Flame най-вероятно е бил започнат преди поне пет години. Да, засега липсват точни доказателства. Но мисля, че имам едно косвено.

Преди около година пуснах тук едно описание как трябва да се води споделянето на файлове, за да бъде неуязвимо за атаки – а именно, основно чрез вируси. Описанието каква трябва да е структурата на такъв вирус е изумително подобно на структурата на Flame – единствената разлика е целта на различните модули. И в това описание пише, че е базирано на “leaked cyberwarfare research”. Тогава реших, че най-вероятно някой кадърен техничар е решил да се направи на интересен с тоя лаф. Сега обаче мисля, че не е изключено авторът наистина да е получил достъп до проучванията, довели до създаването на Flame. А вероятно дори и до планове на вируса – подобието в структурата и дизайнерския подход е наистина стряскащо, струва ми се малко вероятно да е случайно.

Бях свалил описанието от някакъв черен сайт преди към две и половина години. Не помня кога точно е било качено на сайта (нито дори дали го пишеше). Така или иначе, ако то е базирано на плановете за Flame, той трябва да е поне на две и половина години. Което и ни дава с прилична вероятност минимален срок за съществуването му. 🙂

An old flamewar. Typically, with much heat and little light. Some arguments are needed, I believe.

There are a lot of arguments in favor of ‘Linux’. It is hard to deny that it is far shorter and more memorable than ‘GNU/Linux’. It is a name that can be remembered even by a non-techie. A name that is good for using in an ad (and we live in an ad world these days). To sum it all in one word, it is the far more convenient – and the convenience is a huge point.

Also, Linux is the kernel of that ‘revolution OS’ – and the kernel is the central and arguably most important piece of any OS. There is a point in the opinion that if the OS should be named after a part of it, this part ought to be the kernel. In many places, esp. embedded devices, the OS consists of the kernel and a BusyBox “suite”, with nothing or almost nothing from the GNU toolchain – and still works.

Finally, most people just are used to calling the OS ‘Linux’, and names are just that – names. One should use what people are used to. No sense in inventing a new language.

However, there are also arguments in favor of ‘GNU/Linux’ – probably even more.

GNU is the project that started this operating system, in 1984. At 1991, when the first version of Linux appeared, GNU was a complete OS that lacked only a working kernel – the GNU Mach kernel was still struggling. If Linux hadn’t appeared (and attracted the would-be kernel developers), GNU Mach would eventually take off, maybe an year later, but still the GNU OS would exist. And by now the delay would probably be compensated for. In this category, GNU scores a point against Linux.

The Linux kernel itself exists due to the GNU toolchain (it is written, compiled and tested with it), and what is more important, due to the GNU inspiration. It is true that Linus Torwalds could have used the BSD toolchain, but I very much doubt that BSD would have inspired him to make his own kernel. The BSD kernel was already pretty good at this time, far beyond what a student could write. And Linus was never in love with the BSD license. There is no definite proof, but one of the most pro-‘Linux’ arguments seems to be shot down.

It is true that the kernel is the central piece of an OS. However, it is not only the position, but also the amount of good work that earns a credit. Writing the GNU toolchain requires about the same level of programmer skills. And in a typical desktop or server installation, the amount of GNU code dwarfs that of the Linux code, at average five to one. (BTW, if you have OpenOffice.org or LibreOffice installed, they also have a bigger codebase than the Linux kernel.) One more point for GNU.

BTW, it is true that the Linux kernel is an amazing piece of software. However, the GNU toolchain is also the frontrunner in its track. GCC, bash, glibc, the userland utils are typically considered the best or among the best in existence. It is hard to show a winner here.

It is true that the GNU toolchain is not mandatory for a Linux installation. However, there are also distros that contain GNU, but not Linux. For example, Debian sports quite well developed kFreeBSD and kFreeBSD64 platforms, based on the FreeBSD kernel. (In the Debian nomenclature, these are called ‘Debian GNU/kFreeBSD’, similarly to ‘Debian GNU/Linux’.) No clear winner here, either.

And undoubtedly, ‘Linux’ sounds far more convenient, brass and sexy than ‘GNU/Linux’. However, ‘GNU’ only sounds even more convenient – one syllable instead of two. 🙂 It is a matter of taste here, but to me the name ‘GNU’ seems more convenient than ‘Linux’. And probably will seem at least equal to a lot of people.

As for what the people are used to call it – the vast majority of the people don’t call this OS ‘Linux’ either. They call it ‘Android’. Should we abandon ‘Linux’ for their convenience? If no, then we shouldn’t also abandon the ‘GNU’ part, I think.

What if we have to call this OS by the name of its leading component? Summing it all, I see more sense in calling it ‘GNU’ than ‘Linux’.

But what is the really better way to call it?

I think this depends on the speaker. Those who are all about convenience and none for actual credit will undoubtedly go for ‘Linux’. However, the name that gives proper credit is ‘GNU/Linux’, or even ‘GNU’. And giving credit where credit is due is not simply ‘the hacker ethics’ that motivates the free software coders and keeps their society from falling apart. It is also the fundamental principle of the justice and thus the well-founded self-esteem.

For me, when in a hurry or in a situation that will risk being misunderstood otherwise, I will still call it ‘Linux’. However, in all other cases I would try to use ‘GNU/Linux’.

– Тате, може ли да се оженя за Лусия?

– Не може, сине. Тя ти е сестра.

– Еййй, писна ми бе, тате! Има ли наоколо момиче, дето да не ми е сестра?

– Няма, момчето ми.

– А Хулио как се ожени за Белинда, пък после излезе, че му е сестра?

– Да, ама не знаеха. Затова и като разбраха Белинда се удави, пък Хулио се застреля.

– Ама аз няма да се застрелям, тате! Нито Лусия ще се удави!

– Как така няма! А зрителите какво ще си помислят за нас? Ааааа!…

– Тате… ще ти кажа нещо… ама да не ми се сърдиш?

– Ще ти се сърдя, сине, няма как иначе. Нали сме герои в сериал. Казвай.

– Мама казва да се оженя за която искам. Че ти не си ми бил баща.

– Ауууу, сърдя ти се! Не че не го знаех, де. Любовните авантюри на чичо ти Игнасио даже сценаристите още не са успели да ги измислят всичките.

– Значи мога да се оженя за Лусия!

– Не можеш, сине. Нали ти казах – тя ти е сестра.

– Ама… … … таковата, чичо Игнасио… и доня Катарина ли?

– Разбира се, сине. Нали сме герои в сапунен сериал.

– Ооооохххх… Писна ми, тате! Ще те убия тайно, ще сваля майка ми и ще се оженя за нея!

– Пак не става, сине. Освен че ти е майка, и тя също ти е сестра. Нали ти казах за чичо ти Игнасио?

– Тате, ти как не си го повикал на дуел този ти брат?

– Повиках го. Ама не го улучих.

– А той тебе улучи ли те?

– По-лошо. Не питай.

– … Тате, а не може ли да се оженя за Гюлсюн поне? Нищо, че е мюсюлманка.

– Не може, сине. Тя е от друг сериал.

– И какво от това? Аз ще я гледам нея по телевизията, тя – мен. Все е някакъв брак… Да не би и тя да ми е сестра?!

– Шшшшшт, да не чуят сценаристите!

– Ще емигрирам от тоя сериал, така да знаеш! Знаеш ли колко ще ми е хубаво в един сериал с Гюлсюн? Погледни я каква е красавица, тате! Хем е и сираче – няма как да изляза неин брат!

– Грешиш, момчето ми. В сериалите сирачетата задължително имат изоставили ги семейства, които трябва да се появят в един момент. По възможност като брат им се влюби в тях.

– Чак такива ли са тия проклети сценаристи?

– Как мислиш, защо е такъв чичо ти Игнасио?

– Тате, писна ми! Отивам да взема колата и да катастрофирам с нея!

– Недей, момчето ми. Ще оживееш, но за да те спасят, ще се наложи лекарите да ти направят операция за смяна на пола.

– Ти пък откъде знаеш?!

– Че какво друго още не са измислили сценаристите ни?

– Поне тогава няма ли да се намери пък някой мъж, който да не ми е брат?!

– Ще се намери, детето ми. Чичо ти Игнасио.

Хванах днес Бойко Борисов в лъжа. Възмутителна.

Чух го да казва, че Слави Трифонов бил най-поръчковият журналист.

По-унизителна лъжа от тази просто няма как да има.

Слави Трифонов НИКОГА не е бил, не е и (надявам се) няма да бъде журналист.

Еврозоната се клатушка като пробит кораб.

За Гърция ще е успех, ако остане изобщо в Европейския съюз – да остане в еврозоната до края на годината ще е просто чудо. Италия и Испания са на една по-голяма крачка от същото положение. Продължават да са нестабилни Португалия и Ирландия. Инвеститорите, все още плахо, вече от месеци поставят под въпрос дори Франция.

Има ли някаква рецепта за измъкване от подобна ситуация?

Има.

През 2008 г. Исландия е първата жертва на световната криза. Банковата й система е в колапс, до какъвто дори Гърция има още много път. Безработицата е убийствена, емиграцията – извън контрол. Възмутените граждани демонстрират по улиците и свалят правителството. Търговското салдо на страната е катастрофално отрицателно. Рухнал износ, загубено доверие на световните финансови пазари… ако не ставаше дума за нация от 320 000 души, докато се клатят далеч по-големи държави, вестниците щяха да пишат за нея по пет пъти на ден. Накратко, Исландия беше на колене.

Четири години по-късно обаче тя е в подем. Икономическият й растеж е почти 5% годишно. Безработицата пада – исландските работодатели търсят работници от Полша и други държави. Емиграцията е почти спряла. Търговският баланс е положителен, при положение, че Исландия има кажи-речи само скали и лед. Банките с удоволствие купуват държавните й облигации при напълно приемливи лихвени проценти. Заемите й към МВФ се изплащат още преди падежите им. Жизненото равнище от момента преди “спукването на мехура” още не е достигнато, но няма никакво съмнение, че ще стане скоро…

Как става номерът? Ето ви въпрос, отговорът на който струва не знам колко милиарда. А е пред очите на всички.

Първо: девалвация на исландската крона. Износът на Исландия внезапно става конкурентен, вносът – неконкурентен. Обвързаните с обща валута страни от еврозоната не могат да си позволят това, но не е и задължително – то далеч не е най-важната съставка в рецептата… Резултат: създават се условия за подобряване на търговското салдо. Само условия – за оползотворяването им трябва икономика. Но все пак е нещо.

Второ: за насралите се от лакомия банки няма спасяване с парите на данъкоплатеца – да си носят лично загубите. И склонните към неразумни рискове в името на свръхпечалбата внезапно изчезват от исландския финансов пазар. Било защото са фалирали, било защото са разбрали, че тук “оня номер” не минава. Пазарът остава за разумните, които разчитат на точна сметка и спазване на правилата, а не на едромащабна корупция. Резултат: финансовият пазар на Исландия внезапно става много по-привлекателен за производствения бизнес – насреща си вместо мошеници и дерачи на по седем кожи те виждат партньори, с които може да се печели заедно.

Трето: драконови мерки за удържане на капитала в страната. Напреки на всички правила на laissez-faire. Напреки на принципите на ЕС и САЩ за финансова свобода. Напреки обясненията, че прогониш ли Негово Величество Капитала веднъж, той никога няма да се върне, а ти без него си никой и нищо… Резултат: повечето от исландския капитал остава в Исландия. За разлика от положението в Гърция, Испания, Италия и прочее, чийто капитал масово се изнася в Германия. А напоследък тихо и неусетно към Исландия почва да тече и чуждестранен капитал. Очевидно Негово Величество не е чак толкова плашлив…

Четвърто: икономии – да, но на заден план. На преден план – запазване на приходите на обикновените граждани, дори повишаване на социалните помощи за най-бедните. Най-голямата възможна глупост ли? Ако не вярвате на Кейнс, сигурно. Исландците обаче му повярваха и той им се отплати щедро. Запазеното и дори увеличено вътрешно търсене даде нужния тласък на икономиката им. И сякаш отникъде се появиха растеж и оборот, от чиито данъци стана далеч по-лесно да се правят икономии и връщат заеми.

Работят ли тези мерки поотделно? Боя се, че не. Девалвацията на валутата може да бъде пропусната, на цената на по-слаб положителен ефект. Пропускането на която и да е от другите мерки обаче рискува пълния провал на мероприятието. Ако случайно някоя от закъсалите европейски страни опре до моите съвети, бих ги посъветвал да приложат исландската схема.

Поне в моето въображение на неикономист нещата стоят така.

И, разбира се, пред очите на исландците.

“Интернет общество” са забелязали един нов законопроект. Ето тяхната страница по въпроса.

Както и следва да се предполага, въпросният законопроект е с анонимни вносители. Съдържанието му обаче е буквално подпис на лобито на интелектуалните феодали – същите, които подкрепяха ACTA. И намеренията вътре са същите, ако и маскирани под други мотиви.

Нещо повече. На много места в предложението директно се говори за “изключителни права”. Което е измамно-благоприличният начин да се каже “монополни права”. Става това, за което преди години пишех и ми се смееха – че интелектуалните права са по своята същност монополни права, и че уважаващата себе си икономика е редно да ги ограничава, вместо да ги защитава. Иначе вместо антимонополно получаваме про-монополно законодателство, с всички последствия.

Прочетох изваденото на страницата на “Интернет общество”. За пълен анализ, уви, нямам време. Съвсем накратко:

Мотивът на законопроекта е основно защитата от фалшифициране на стоки – само по себе си легитимно и благородно нещо. Покрай него обаче са вмъкнати и на практика всички положения от ACTA, които ни уплашиха с основание. Ако мине.

Като начало, понятието “интелектуална собственост” се формулира като обхващащо не само патенти, търговски марки и търговски тайни. Към него се добавят промишленият дизайн, географските означения, топологията на интегрални схеми, породите животни и сортовете растения.

Какво означава това? Промишлен дизайн е всичко, което отразява “конструкцията” на стока. Повечето от него са очевидни неща, от типа на “масата има четири крака” – обявяването им за интелектуална собственост би било от изгода за интелектуалните феодали, но е смърт за промишлеността и иновациите. Част от промишлените дизайни наистина е разумно защитима като интелектуално право, но това и сега се постига чрез патенти и в някои случаи чрез авторско право. Следователно разширяването на категорията цели единствено ползата за феодалите и вредата за промишлеността и иновациите.

Географските означения като интелектуална собственост са напълно неясни. Кой е собственик на името “Витоша” или “Черно море”? Кой трябва да му е собственик? И какво ще стане с понятия като “балкански кашкавал” и “кашкавал Витоша”, ако тези географски понятия станат нечия собственост?… Въпрос с понижена трудност, естествено. Собственикът ще си поиска пари за използването им. Производителите ще си включат този разход в цените. В крайна сметка “едни хора” ще се нагушат с пари от джобовете на всеки, понеже са станали собственици на… географско наименование. Щеше да е смешно, ако не беше толкова скандално.

Топологията на интегрална схема в пълната си точност е интегралната схема, и като такава е защитима и сега, и чрез авторско право, и чрез патенти. Отново възниква въпросът защо е нужно да се защитава излишен брой пъти.

Защитаването на породи и видове животни и растения пък според мен е скандално. На практика всички породи и сортове, използвани в земеделието, са създадени преди по-малко от 70 години – тоест, ще се окажат все още в авторски права. Ефект: виж абзаца за географските наименования.

Като продължение, понятията какво представлява нарушаване на тези “интелектуални” или “изключителни” (повтарям: чети “монополни”) права се разширяват значително. Доскоро за нарушение се смяташе точно или почти точно подобие. Предложението е при “сходство” също да се говори за нарушение. Какво е “сходство” предвидливо не се уточнява. Както веднъж беше казал един мой познат, “ами емблемата на моята фирма е подозрително сходна на тази на “Пепси” – и двете са кръгли”.

Също така, се предвижда наказание глоба не по-малко от пет хиляди лева за подбуждане към престъпление по описаните членове. Ще оставя на читателя да се сети дали изказване, че такъв закон е несправедлив, не съставлява от “достатъчно” юридическа гледна точка подбуждане към нарушаването му.

Най-сетне, предвижда се предметът и средствата на престъплението да се отнемат в полза на държавата и унищожават, независимо чия собственост са. Което поражда куп безумни казуси. Ако например аз използвам крадена лека кола при извършването на престъплението, или градския транспорт? Те трябва да бъдат иззети и унищожени, въпреки че редното положение е собственикът на колата да си я получи, а градският транспорт да продължи да работи. Иначе казано, този закон предвижда интересите на интелектуалния феодал да да се защитават дори за сметка на правата и собствеността на невинни трети лица. Тоест, в закона се записва априори неравенство пред закона. (Други примери показват това намерение още по-добре.)

В областта на авторското право се предвиждат далеч по-строги наказания за плагиатство. Идеята е благородна, но плагиатството като престъпление в България клони към нулата и при сегашното положение. Какво поражда нуждата от тази строгост? Освен необходимост от “оправдаване” на суровост на предложението другаде, където тя е неприемлива?

Прочитането на мотивите веднага дава отговора. Те повтарят известната ни вече песен, че светът съществува от ограбване на бедните творци, които заради това мрат от глад. И, разбира се, предписват известното ни вече лекарство. Всъщност наказанието за плагиатство е благороден повод да бъдат легитимирани тези мотиви, и да бъдат използвани вече където е нужно на “мотиваторите”.

И за да е сигурно, че мотивите няма да бъдат забравени, “където е нужно”-то е още в следващия абзац. Простичко и директно: който използва или записва чужд обект на авторско право – до шест години и не по-малко от две хиляди лева. (Ама сте искали да си правите резервно копие на поиздраскания вече законно закупен диск?) За подбуждане към престъпление по този член – не по-малко от пет хиляди лева. (Изказване, че не е справедлив…) Средствата на престъплението – задължително се отнемат и унищожават, без значение чия собственост са.

Разбира се, нещата не спират дотук. Малко по-надолу в списъка на типичните престъпници четем: “… интернет доставчици, които прехвърлят отговорността от собственото си неправомерно поведение върху потребителите на Интернет…”. За да няма никакво съмнение какво се има предвид, е пояснено: “В действителност противозаконната дейност се организира от управителите на дружествата или упълномощените от тях лица, като приходите от незаконната дейност постъпват в патримониума на фирмата – нарушител. Именно тези длъжностни лица (по новата дефиниция в проекта) имат пряк интерес и изгода от нарушението, което в повечето случаи формално се извършва от служители, работници или потребители/клиенти.”

Доколкото ми е известно, от доста години в България няма или почти няма Интернет доставчик, който реално да осъществява нарушение на авторски права, пряко или косвено. Достатъчно често споменаван факт е и че доставчиците просто не могат да спрат потребителите си да обменят незаконни файлове – технологиите за споделяне са твърде много пред тези за спирането му, и напредват по-бързо от тях. Но лъжата упорито бива експлоатирана. Писал съм и защо – защото интелектуалните феодали много искат доставчиците да бъдат заставени да вършат безплатно една работа, която си е открай докрай работа на праводържателите, много скъпа е и ще изпокара доставчиците с клиентите им. Ако трябва да си платят за тая работа, няма да им е приятно. Затова и те предпочитат да им я плащат данъкоплатците и Интернет потребителите, тоест аз и ти, читателю. Иначе казано, този закон е поредното “я да издействаме една наша скъпа и неприятна простотия да бъде плащана от джоба на потърпевшите от нея”.

Какъв ефект да очакваме от това предложение? Повечето хора мислят за и се мотивират от ефектите му върху свободата в Интернет, които могат да бъдат много неприятни. За мен обаче е далеч по-страшен ефектът му в друга област – фармацията. Не случайно основният спонсор на ACTA бяха не Холивуд, а големите фарма-компании. Става дума за съсипване на търговията с (иначе напълно законните) генерични лекарства, които са десетки пъти по-евтините аналози на скъпите оригинални фирмени маркови лекарства.

В много законодателства генеричното наименование на една субстанция може да бъде защитено чрез монополно право – авторско, търговска тайна или друго. А в почти всички законодателства лекарството е длъжно да носи в описанието си това генерично наименование (в българското – също). В някои законодателства дори самата формула на лекарството може да бъде поставена под някой вид монополно право. Не зная как е в България, но съществуващите международни споразумения (напр. ТРИПС) дават възможност такава държава да поиска от България съдействие срещу нарушение съгласно нейните закони, и така да блокира търговията дори с напълно законно в България лекарство… Оттук нататък остава да съберем две и две. Едното “две” – какво ще стане с болните, ако в аптеките останат само десетки пъти по-скъпите оригинални маркови лекарства. И другото “две” – какво ще стане с прочутата в много страни с добро българска фармацевтична индустрия, която произвежда почти само генерици.

… Чудя се няма ли как да се криминализира внасянето на законопроекти, които нарушават основни граждански права. Предполагам, че няма. Но има други начини подобно внасяне да бъде изкарано през носа на вносителите. И може би е време да се заемем с тази задача.

И първата стъпка е да предупредим колкото се може повече хора, по колкото се може повече начини, че мераклиите за интелектуални феодали не са се предали. Че действат пак. И че може би е време да действаме пак и ние.

На 2 май 2012 г. Европейският съд постанови, че функционалността на компютърна програма, включително функционалността на компютърен език за писане на програми, не подлежи на защита от авторско право.

Постановлението е по дело, повдигнато от SAS Institute срещу World Programming Limited. SAS са автори на система за обработка и статистически анализ на данни, центрирана около програмния език SAS, която позволява дописване на модули на този език. На базата на законно придобито ръководство по езика SAS WPL създават програмен продукт, който позволява изпълняването му – по същество интерпретатор / компилатор за езика със същата функционалност както продукта на SAS Institute.

Съдът постановява, че WPL може да са изучавали софтуера на SAS, за да разберат как работи, но няма доказателства, че те са го придобили незаконно, или пък са използвали изходния му код. “Купувачът на лиценз за програма като правило има правото да наблюдава, изучава или изпробва работата на програмата, за да разбере идеите и принципите, на които е базирана програмата”, заявява съдът.

“Ако се приеме, че функционалността на програма може да бъде защитена сама по себе си, това би означавало право на монополизиране на идеи, а това ще навреди на технологичния прогрес и индустриалното развитие”, съгласява се съдът с мнението от ноември на адвоката Yves Bot.

В крайна сметка съдът е на страната на позицията, че идеи и принципи не могат да бъдат обект на интелектуално право, а само формата на изразяването им – позиция, която пасва на законите за авторското право (включително на българския).

Сума сумарум – отбит беше още един опит за установяване на феодализъм в и чрез интелектуална собственост. 🙂

– Ало, Григоре, можеш ли да поемеш Ханс за към два часа? Да, знам, ама просто се налага. Моля те, направи нещо…

Беше точно преди празниците. И понеже доста от клиентите ми вече я караха празнично, реших да кръшна от работа за два часа.

Ханс (името е променено) работи в Европейския парламент, като помощник на някакъв депутат или парламентарна група. Прави обиколка из Югоизточна Европа, по няколко дни на страна. И аз трябваше да се явявам временно негова бавачка… Натоварих го в колата си и тръгнахме на тур из София.

Бързо забелязах, че слуша с половин ухо обясненията ми за историята, географията и културата на града. Но пък доста внимателно оглеждаше всичко – сгради, автомобили, улици, хора… Помоли ме да разгледа крайните квартали. И някъде към края на първия час поведе разговор:

– Григор, спътниковата телевизия в България евтина ли е?

– Не, естествено. Защо?

– Това са ромски жилища, нали? Гледам, че са целите окичени със спътникови антени. А по другите жилища са голяма рядкост.

В момента минавахме покрай два цигански блока в Люлин. Обитателите им бяха насядали на пейките отпред, подритваха боклуците по тротоара и зяпаха минаващите автомобили.

– Културата на част от ромите в България е такава. Спътниковата телевизия се цени много повече от други неща. При българите е обратното – опитах се да бъда дипломатичен.

– Откъде имат пари за спътникова телевизия? Доколкото ми е известно, безработицата сред тях е голяма. И гледам, че много от тях не вършат нищо в работно време.

– Ами… така е у нас.

Внезапно срещнах насмешливия му поглед.

– Колегата ти ми каза, че циганите са голям проблем в България. Че отказват да работят, че вместо това се занимават с престъпност. И че държавата е вдигнала ръце от тях и не ги закача.

– Не всички цигани са такива. – Наистина го мисля. Познавам достатъчно цигани, които се скъсват от честна и тежка работа, и си живеят достойно трудния живот. – Някои, уви, са.

– Каза ми също и че в обществото се трупа напрежение срещу тях, и че е възможно да избухнат конфликти. Ти какво мислиш?

– Не е изключено. Както сам казваш, тези хора правят каквото си искат и законът не ги закача.

– А защо законът не ги закача?

Отведнъж ми кипна.

– Защото са под закрилата на големите правозащитни организации от Европейската общност. Те могат да те убият, и няма дори да ги вкарат в затвора. А ти опиташ ли да се защитиш от тях, дори законно, ще лежиш. Българите сме благодарни от сърце на ЕС за това.

Погледът му само стана още по-насмешлив.

– И кой ти каза, че организации в ЕС защитават циганите?

Както внезапно се ядосах, така внезапно и ми мина ядът. Знам някои неща по въпроса, а преди да ги зная съм ги подозирал. Но реших да се направя на тъп и да видя доколко изрични ще станат думите.

– Отвсякъде го казват. Медии, политици, новини…

– Политиците, които ви управляват? Медиите на тяхната мафия? Новините по точно тези медии?

– А как е тогава, ако ни лъжат? И защо ще ни лъжат?

Ханс въздъхна уморено.

– И тук е точно същото като в Румъния, Григор. Преди да тръгна по Балканите, не го и подозирах, но там го научих. И тук го виждам с очите си. Даже повече е.

– И какво е?

– Никой в ЕС не защитава циганите, Григор. Най-малко пък румънските и българските. Кой в ЕС според теб има изгода да ги учи на престъпност и безнаказаност? Мислиш, че германците примерно искат да си създадат още престъпници, които да идват в Германия да ги грабят и така нататък?

– Тогава защо? Как така циганите печелят при безумни условия дело след дело срещу държавата ни в Страсбург?

– Собствените ви политици ви лъжат, Григор. Те са, които оставят престъпници да спечелят дела срещу България. Нарочно и умишлено. Те са, които подсигуряват безнаказаността и протекцията на ромската престъпност. В Европа знаем това, но не можем да направим много. По-скоро се чудим как вие не го знаете, и защо не вземате мерки.

– Защо им е на политиците ни да ни лъжат за циганите?

– Как се печелят избори в България, Григор? С гласовете на циганите. От българите гласуват на избори много нисък процент. Затова гласът на циганите тежи. А те гласуват както нареди местният цигански барон. Който не изпълни заповедта му рискува здравето, че и живота си… А тези барони са престъпни барони. Издържат се от престъпност. Тези 20-30 лева, които циганите получават за гласа си на избори, рядко ги дават наистина политическите партии – дават ги най-често бароните, уж са от партиите. А на бароните се плаща с безнаказаност. Правят от престъпност десетки пъти повече пари, отколкото раздават по избори. Изкарват ги от вашия джоб.

– Така ли мислиш?

– Странно ми е, че има българи, които не го виждат. При положение, че всички тези пари излизат в крайна сметка от техния джоб, от тяхната кола или жилище. (Предполагам, че Ханс имаше предвид, че ги крадат от джоба, колата или жилището.) Странно ми е как чакате някой друг да ви спаси от това, че ви крадат. И че сериозно вярвате, че ЕС е виновен за това. Да си чул някога циганин престъпник изобщо да се е опитал да съди в Страсбург примерно Германия или Франция? Няма и да чуеш. Тези държави не сключват сделки за безнаказаност с престъпниците, така че няма да ги оставят нарочно и да спечелят делото. И престъпниците го знаят, и не се и опитват. А българските престъпници знаят, че ще бъдат оставени да спечелят делото, така е договорено. Затова и съдят България.

– Уверен ли си?

– А ти не си ли, Григор? Дето цял живот живееш тук и всичко това става пред очите ти?…

Оттам нататък разговорът кривна надругаде, после предадох Ханс на следващата “бавачка” и т.н. И чак сега намерих време да го напиша тук.

А трябваше по-рано. Веднага. Не че не си го знаем, и съгласните и отрицателите. Просто тези неща трябва да се казват.