Grigor Gatchev - A Weblog

Познати ме поканиха да отида на дискусия около възможно посткапиталистическо общество. Идеята й е да обсъди алтернатива на неолибералното общество, която да е способна на устойчиво развитие.

Дискусията предстои. Но в главата ми бръмчат идеи и съображения, преплитат се и се съчетават. Нямам си бележник, в който да ги запиша – завъдя ли си такъв, или го изгубвам още същия ден, или сякаш някой бръква в мозъка ми и изважда оттам спомена, че го имам, и забравям да пиша в него. Но пък си имам блог, и цяла нощ (добре де, вече половин нощ) пред себе си. Така че ще драскам тук.

Терминологична уговорка

Като начало, изразът “устойчиво развитие” е оксиморон. Трудно ми е да си представя по-взаимноизключващи се понятия от устойчивост и развитие. Недотам съобразителните, или идеологически по-обременените биха могли да се подлъжат от това съчетание, и да се заемат със създаване на дървено желязо. Може би е по-добре да се подбере някакво друго описание. В момента не ми хрумва по-подходящо, но може би брейнсторм от много хора може да измисли.

Повечето хора веднага биха съобразили, че става дума за общество, което се развива без големи вътрешни сътресения или спънки. Проблемът е, че и такова общество няма как да има. Изцяло плановите модели за развитие изискват участие в модела на абсолют (идеален, или почти идеален планьор) – в реалността такъв не съществува. Моделите, в които има значим еволюционен елемент пък задължително минават през основните етапи на еволюиране на всяка система, а тези етапи съдържат неизбежни точки на вътрешно сътресение, или точки на стазиране, които се преодоляват само чрез сътресения. Реалистично постижимото е общество, при което за достатъчно дълго време напред не се очаква да има точки на разрушителни сътресения, или на пълно или почти пълно спиране на развитието.

Съответно, важно е хората, които обмислят модели на такова общество, да осъзнаят, че по-добри общества от това са нереални. Че ако не го разберат, рискуват да посветят живота си на създаването на вечен двигател. (И да притискат околните да зарежат своите не толкова перфектни атомни или подпространствени двигатели, за да търсят вечния.)

Мантрата и алтернативите

Водещата неолиберална мантра към момента е “Алтернатива не съществува”. А проблемът на този начин на мислене е, че го изповядва всеки строй. Преди неолиберализма го е изповядвал класическият капитализъм, преди него – феодализмът, преди това – робовладелството… Ако човек не е убеден, че неолиберализмът е най-висшият и последен стадий в развитието на човечеството, би трябвало за него да е очевидно, че вероятно мантрата е точно така неправа, както е била винаги.

Това обаче не значи, че алтернатива е лесно и просто да бъде измислена и създадена. Както казва бабата от вица, “комунизмът не е наука – ако беше наука, щяха да го пробват първо на мишки”. За да искаш да създадеш алтернатива на неолиберализма, е нужно да си мечтател. За да става обаче тази алтернатива за употреба, е нужно да си стъпил на земята, а не да летиш из облаците. А уви, повечето политико-теоретични мечтатели обикновено летят в облаците. Ако неолибералният принцип, образно казано, се крепи на постулата “Хората са маймуни”, то типичният съставител на негови алтернативи е другата крайност, и се крепи на постулата “Хората са ангели”. А хората не са нито маймуни, нито ангели – те са хора. Отчасти нещо по средата между маймуната и ангела, и отчасти нещо, което е съвсем различно и от двете крайности.

Да поправяме ли неповреденото?

Нужно ли е всъщност да се търси алтернатива на неолиберализма? Според мен – да. Началният капитализъм освободи хората от феодализма, и юридически, и като мислене, но ги превърна в роби на парите. Капиталистическият либерализъм от 1960-те даде на хората относителна свобода (като даде на масовия човек достатъчно пари, за да преживява, и куп практически възможности да реализира инициативата си). Неолиберализмът обаче все повече ограничава свободата на хората, а това неизбежно води до ограничаване на развитието. Иначе казано, нещата все още не се нуждаят от ремонт, но моментът на нуждата от ремонт наближава все по-очевидно. И когато дойде, ще е като потопа: почне ли да те залива водата, е късно да строиш Ноев ковчег.

Каква е причината за това ограничаване? Има много начини тя да бъде описана, от различни гледни точки. Всяка от тези гледни точки осветява добре някой аспект на нещата, но оставя в тъмното други. За що-годе пълноценно разбиране е нужно човек да познава и разбира поне няколко различни такива описания. А те не са малки като обем. Ще си позволя да приведа тук някои много накратко, с риск да са неразбираеми като логика (и да звучат неубедително). Може би в по-късни записи ще ги разработвам и обяснявам подробно.

– Ефектът на мащаба: Теорията на икономиката сочи, че при еднакви други външни и вътрешни условия по-големите икономически единици постигат по-ниска себестойност на резултатите си. Иначе казано, по-големите фирми са икономически по-ефективни (пак, при еднакви други вътрешни и външни условия). Резултатът е процес на окрупняване на фирмите във всеки бранш, чрез обединяване или фалиране на по-малките. Ефектът му е получаване на олигополи, и в крайна сметка на монополи – тоест, разрушаване на пазарните механизми (чието правилно функциониране е ултимативно предусловие за успеха на всеки вид капитализъм). Иначе казано, на съвременния си етап неолиберализмът води в крайна сметка до неофеодализъм, и спиране на развитието.

– Зреенето на екосистемата: Принципите на екологията (които са приложими за всяка еволюираща система) сочат, че най-производителна е току-що създадената система. Със “зреенето” й нейната производителност във всяко отношение – количество създавана продукция, количество натрупвана продукция, богатство на видовете, гъвкавост на системата, скорост на еволюцията и т.н. – спада, докато се получи стагнация или твърде близко до нея състояние.

– Височината на управленската пирамида: Колкото повече нива има в едно управление между най-висшите управляващи и управляваните, толкова по-далече са интересите на двете групи. В системи, където управлението е дефинирано “в интерес на управляваните”, дадени са реални мерки, чрез които управляваните могат да назначават и контролират управляващите, и управляваните се грижат да го правят, раздалечаването на интересите е по-малко при еднакво количество нива между “върха” и “основата” на властовата пирамида. При достатъчно многослойна пирамида обаче не е реално да се предотврати моментът на пряк конфликт между двата интереса, а именно основен интерес на управляващите да стане потъпкването на интереса на управляваните. Процесът на глобализация, застъпен в съвременния свят, увеличава размерите на управленските пирамиди, а оттам и броя нива в тях, и естествено води до ситуация, при която управляващите се интересуват единствено как да поробят управляваните.

Когато човек осмисли достатъчно такива обяснения и разбере процеса, който стои зад всички тях, идва и разбирането, че алтернатива на неолиберализма е нужно да бъде търсена. Защото нищо чудно никак да не е далеч моментът, в който тя ще бъде необходима.

Да се търси такава алтернатива е лесно. Трудното е да се намери работеща алтернатива. Моделът на неолиберализма е еволюирал по естествен път, което значи, че е много оптимален и здрав. Не е никак лесно да се създаде модел, който би му бил достоен конкурент. Ако не бяхме вече близо до превръщането му в неофеодализъм, бих препоръчал на хората да не се хабят с това. Сега обаче съм по-склонен да опиша някои правила, които да се използват при търсенето.

Преценка на автора на модела

Първото и най-важно е преценката на автора на даден модел. Обикновено първият въпрос от нея е колко слабости е открил на модела си. Ако не е търсил слабости на модела си, и особено ако е търсил, но не е открил, то той или е най-невероятният гений, който някога се е раждал, или… по-добре пожалете мишките, и не изпробвайте модела му върху тях. И най-вече, ако ви посъветва нещо, съгласете се с него много учтиво, и зад гърба му направете обратното. Ще е по-безопасно.

Вторият въпрос е какви решения предлага за слабостите на модела си, които е открил. Ако има едно общо решение за всички слабости, или ако е непоклатимо убеден, че неговите решения задължително изчистват проблемите докрай, пак вероятно или е гений, или понадценява способностите си. Моделът му има шанс да е читав, но определено ще иска много анализ и проверка.

Проверка на модела

За проверка на модела се използват следните (и много други) тестове:

– Идеалните хора: Ако моделът допуска, че хората, или значима част от тях (напр. която може да бъде избрана за управляващи) са идеални, или поне идеално добронамерени и загрижени, този модел няма да работи. (Например ако моделът разчита на добра воля и загриженост, вместо на лична изгода. Или ако предполага, че хората винаги са бдителни и вземат мерки.)

– Недостигът на ресурси: Всяко общество се сблъсква с недостиг на едни или други ресурси. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава проблемите, които възникват при такъв недостиг, той няма да работи.

– Антагонистичните противоречия: Във всяко реално общество има противоречия между хора и/или обществени групи. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава тези противоречия, той няма да работи. (Например ако моделът не може да се справи убедително с ефекта на самоорганизирана голяма престъпна група.)

– Парето-неоптималните ситуации: Във всяко реално общество има ситуации, при които всички заедно имат изгода нещо да се случи, но никой поотделно. (Пример: закъсало за електричество общество може да има полза от АЕЦ, но общината, на чиято територия той ще бъде изграден, да има вреда от него. Ползата за обществото може да превишава многократно вредата, но за разлика от вредата е разпределена: за общината с АЕЦ-а вредата ще превишава ползата. Ако няма механизъм строителството му да бъде наложено въпреки волята на общината, той няма да може да бъде построен никъде.)

– Ефектът на мащаба: Във всяко общество при еднакви други вътрешни и външни условия по-големите икономически единици са по-ефективни от по-малките. Това води в крайна сметка до монополизъм, и до унищожаване на свободата. Ако моделът не решава този проблем, или като минимум не го отлага за много време напред, той не е по-добър от неолибералния – смяната е безсмислена.

– Кризисни ситуации: Всяко общество преминава през ситуации, които не могат да бъдат разрешени в рамките на обичайното му функциониране. Моделът трябва да осигурява начин тези ситуации да бъдат преодолявани чрез средства, които могат да привеждат обществото в режим на не най-обичайно функциониране, но трябва да не го разрушават. Също, тези средства не бива да бъдат самостабилизиращи се: след преминаването на нуждата от тях обществото трябва да има силна естествена тенденция да се връща в обичайното си състояние.

– Самостабилизация: Моделът трябва да се самостабилизира в обичаен режим на работа в широк диапазон от отклонения от този обичаен режим, по всички възможни параметри и линии. Ако не го прави, той лесно ще се превърне в нещо друго, потенциално нежелано, и по-стабилно.

– Превъзходство: За да има смисъл да замени неолибералния, моделът трябва не само да го превъзхожда съществено в широк набор от отношения, но и да не му отстъпва в на практика нито едно отношение. Това е особено важно за отношенията, които касаят стандарта на съществуване на хората при него, и свободата на тяхната инициатива. (Например, ако даден модел не осигурява равна или по-добра икономическа ефективност от неолибералния, обсъждането му е на практика безсмислено.)

– Свобода на инициативата: Моделът трябва да позволява максимална свобода на инициативата на всеки индивид или група, като в същото време категорично ограничава възможността тази инициатива да води до ограничаване на свободата на инициативата на други.

Ох… Господи, колко много има как да се напише по тази тема! По-добре да спра дотук. Ако някой се интересува, нека продължи сам. Не е толкова трудно. 🙂

Преди няколко дни Ели скалъпи емблемка, за която отдавна си мечтая:

Ще рече “Зона, свободна от чалга”.

През последните десетина години чалгата претърпя доста еволюция. Започнала като музика за най-пропадналата утайка, тя бързо се издига и чисти. Ако използваме американски сравнения, тя вече като цяло е на нивото на рапа; ако продължава така, след още десетина години нищо чудно да настигне дори по-простоватичките и пошлички кънтрита. Засега обаче, пак като при рапа, една много малка част от нея става за слушане. Особено ако можете да прочетете едносрична дума от първи опит, и ви вълнува и каквото и да е друго освен парите, секса и пиенето.

Характерните качества на чалгата обаче бързо я превърнаха в нарицателно не просто за стил музика, а за определен манталитет – съчетание от ограниченост, простотия и простащина. Типът манталитет, на който му е по силите да харесва определени неща на Азис (в интерес на истината Азис има и нелоши песни, но те просто не са чалга, въпреки че ги изпълнява той), и да смята повечето чалга-певици за нещо различно от тема за вицове. На всеки му се е случвало стотици пъти на улицата да го подмине кола, от която гърми надута до дупка музика – от моя опит, в 90% от случаите това е чалга (в останалите 10% – рап, тоест американска чалга). Такъв манталитет, естествено, нито мога, нито искам да се науча да понасям.

(Често се твърди, че мнозинството от българския народ предпочита чалга, и се дават за пример продажбите й. Надявам се това да не е вярно, иначе бих потънал в земята от срам. Според мен чалгата се продава по същата причина, по която западна книгоиздаването – както веднъж каза с горчилка един мой познат издател, “у нас имат пари да си купят книга почти само тези, които не знаят да четат”.)

Та, въпросната емблема вече е налице. Пусната е от Ели като обществено достояние. И в първия момент, в който ми остане половин час свободен, ще почопля да видя как да си я сложа на блога. Или дори на сайта като цяло. 🙂

Сънувах тази нощ кошмар – че котето ми е умряло. За щастие, ме събуди мъркането му. И това, че ме лизваше отвреме навреме по ухото, да ме подсети – ставай, дай ми нещичко за ядене…

Дадох му. И след това се замислих.

До немай-къде сълзливо и мелодраматично звучи, нали? Само че насън не беше. Насън си спомнях колко много пъти то е искало да се гушне в скута ми, а аз съм го изгонвал, да не ми пречи. Как съм му се карал, когато не иска да си яде храната (например понеже вече цяла седмица яде едно и също)… И така ми се искаше да поправя тези случаи, да ги взема назад, да ги заменя някак с грижовно и топло отношение, с внимание и разбиране. И разбирах, че няма как. Помнех как неведнъж то ме е ядосвало, и аз съм го наказвал – къде пошляпване, къде затваряне за час в банята – заради собствените си емоции. Не по негова вина, то е едно любопитно детенце, и ще си остане такова до дълбока старост, неспособно да разбере обяснения, и на моменти непокорно дори ако ги разбира, но с блага душа и топлина към мен. Наказвал съм го заради своята вина, и това няма как да се върне…

В момента, докато пиша това, котето се мие на скута ми и примърква доволно. А аз си мисля за света, и за другите наоколо.

Каквото важи за него, важи за всички. За тези, които ще си отидат преди мен, и болката и срамът няма да ми простят, защото грешката няма как да бъде върната. И за тези, които ще си отидат след мен, и няма да ме има да се срамувам, но грешките ми пред тях също няма да има как да бъдат върнати… Щастливи са религиозните, те поне мислят, че има как да има някаква прошка за направеното и отминалото. За мен такава прошка няма как да има – може да има единствено поука, какъв да бъда занапред. За да са мъничко по-малко грешките, и срамът и болката в мен, и болката и обидата на недокрай справедливо пострадалите от мен.

Да, никой не е съвършен, и няма как да бъде – аз също. Но и не бива това да бъде евтина индулгенция за несправедливост и невнимание към околните. Сигурно и занапред ще правя грешки към тях. Но много се надявам тези грешки да са колкото мога по-редки. За да не се превръща кошмарът в истина.

… В момента галя котето, а то мърка с всичка сила, и ме гледа примижало от щастие. Колко малко е нужно, за да направиш някого щастлив.

Чета фантастика от много преди да започна да я пиша. И винаги съм обичал да си сглобявам различни модели на бъдещето, които са ми интересни от една или друга гледна точка. Един от тях (който преценявах предимно доколко е принципно възможен) ми се стори удобна основа за мисловни експерименти. А по-късно, когато се опитах и да пиша, той се оказа удобен като място за действието на фантастични истории. В крайна сметка го доработих в нещото, което нарекох за себе си “описанието на Резервата”. (Може да бъде открито в “Моята библиотека” (файловете “Едно възможно бъдеще” и “Световете”).

Схемата на Резервата се състои от голям брой светове, на които хората са се разделили по предпочитания и възгледи. Един от описаните светове се нарича Белвю. (Към момента не съм писал нищо, което да се развива на него; един планиран разказ ще има косвена връзка с него… ако смогна да го напиша някога.) Съгласно описанието, е свят с изключително ефективна и силна икономика. Интересното обаче е моделът, по който е постигната. Съгласно представите ми, тя е получена като резултат от наложената пълна, или почти пълна прозрачност на бизнеса (и на управлението, и дори на по-големите разходи на по-богатите хора).

Всеки поддръжник на laissez-faire капитализма ще ми се изсмее за това. Само че доста често се смее най-добре който не бърза да се смее. Началната икономическа схема на Белвю се роди в главата ми някъде през 1991 г., когато дори не бях чул още понятието “свободен софтуер”, а термини като “коопуренция” и “подаръчна икономика” дори не съществуваха. И съм здравата изненадан да видя, че много сериозни икономисти стигат до изводи, сродни на моите.

Как точно работи икономиката на Белвю? И всъщност, дали подобен модел е принципно жизнеспособен и добър? На първия въпрос е посветен този запис. А разсъждения по втория очаквам като коментари. 🙂

Класическата “капиталистическа” икономика се отличава с остра конкуренция и пълна липса на кооперация между конкурентите в даден бизнес. (Освен ако не е заради конкуренцията – дай заедно да сринем еди-кого си.) Докато броят на конкурентите е голям, най-изгодното влагане на ресурсите им е в подобряването на продуктите. Съответно системата осигурява много висока иновативност, а оттам и бързо развитие. С намаляване на броя на клиентите и приближаване към олигопол обаче усилията се пренасочват все повече към пряко съперничество (в тези условия то носи повече обективна изгода, отколкото подобряването на продукта). Още дълго преди да се стигне до завършен монопол обикновено се получава система, в която всички свободни ресурси на конкурентите се влагат в пряка борба между тях, докато качеството на продуктите запада. (Борбата за пазари, лобита и т.н. е много по-ефективна при олигопол, отколкото борбата за качество на продукта. Едни и същи разходи купуват далеч повече задкулисни съглашения с дистрибутори, доставчици, законодатели и чиновници, отколкото качество на продукта.) Въпреки бързата иновативност, развитието започва да страда; малко по-късно иновативността също започва да спада, докато достигне на практика нулата.

“Социалистическата” икономика е точно обратното. При нея силово е наложена максимална кооперация върху производителите. Не-хабенето на ресурси за конкуренция дава възможност за много бързо развитие, особено в екстензивни условия, където иновативността няма голямо значение (това е една от основните причини за икономическия бум в СССР през 1920-те и 1930-те, и в соц-блока първите десет-петнайсет години след Втората световна война). Липсата на конкуренция обаче много бързо води до спадане на иновативността на практика до нулата; малко по-късно започва да спада и развитието, докато достигне на практика нулата.

Както капиталистическият, така и социалистическият модели не са успявали да стигнат до пълно спиране на развитието. Соц-моделът рухна заради относителното си изоставане спрямо капитализма: при него скоростта на развитието спада много по-рано и бързо. Капитализмът се справяше чудесно доскоро, но все повече се забелязва как в браншовете, където се е стигнало до олигопол, развитието започва да страда. (Отначало скоростта му се запазва, страда само богатството – например в компютърния бизнес законът на Мур и до момента е в сила, но богатството на предлагани видове компютри няма нищо общо с това от 1990-те. Бих очаквал с напредването на олигополизирането до не повече от 20 години да започне осезаемо да страда и скоростта на развитие, дори ако не бъдат стигнати “естествени бариери”.)

Елементарният математически анализ на двата процеса показва, че на теория има “златна среда”, където конкуренция и кооперация са балансирани. В сравнително широк диапазон от нея конкуренцията е достатъчно силна, за да поддържа иновативността на над 90% от възможния теоретичен максимум. В същото време, там кооперацията също е достатъчно силна, за да се влагат в развитие вместо в пречене на конкурента над 90% от свободните ресурси. Въпросът е как тази златна среда да бъде постигната. Още по-сложният въпрос е как да бъде задържана. И най-сложният е как системата да се регулира така, че естествено да се самобалансира в тази среда – да се връща към нея дори при случайни отклонения.

Един модел, който теоретично е способен да реши първия въпрос, е моделът на откритостта. В съвременността го виждаме в развитието на свободния софтуер (известен също като “софтуер с отворен код”), при лицензите, които налагат прозрачност (т.нар. strong copyleft). При него конкурентите печелят от съвместното развитие на продукт далеч повече, отколкото ако развият изцяло свой. (Всъщност, почти никой от тях не разполага с ресурсите да развие изцяло свой.) Цената на това обаче е откритостта в създаването на съвместния продукт, налагана от неговия лиценз. Тази откритост поставя конкурентите в условия на принудена кооперация: колкото и да не ти е приятно, другите също получават каквото ти си вложил, и по този начин им помагаш, точно както и те на теб. В същото време, всеки конкурент обикновено намира някакъв начин и да конкурира другите – възможностите за това са твърде много, за да бъдат описани изчерпателно.

Резултатът е специфичен баланс между кооперация и конкуренция. (За него съществува специален термин – “коопуренция”.) Балансът е устойчив в известни граници. Ако някой започне да залага повече на конкуренцията, другите автори на съвместния продукт започват да правят същото, и всички биват “наказвани” от засиленото хабене на ресурси, и се принуждават да постигнат договореност за повече кооперация. В същото време, ако някой не залага достатъчно на конкуренцията, другите го изпреварват по приемлив в “колектива” начин, и той се принуждава да засили конкурентността си. Някои фактори, например участие в “колектива” на агресивен конкурент, който е много по-голям от другите, могат да нарушат баланса, и да го извадят от самоподдържащото състояние. Като цяло обаче той работи, и дава чудесни резултати: общността на свободния софтуер прави количества софтуер, сравними с тези на производителите на собственически софтуер, при сравнимо или дори по-добро качество, при производствена стойност около един порядък под тяхната.

Как би работил този модел в рамките на цяла икономика? Съгласно описанието ми на Белвю, там бизнесите са юридически задължени на прозрачност. Това играе същата роля, както лицензите на свободния софтуер: принуждава конкурентите към такава степен на кооперация, каквато им е максимално изгодна. Властта на Белвю управлява този процес чрез управление на нормативната база, като налага повече или позволява по-малко прозрачност за бизнеса.

Разбира се, този модел на практика не би бил елементарен. Различните бизнеси могат да имат много различни оптимални съотношения на кооперация и конкуренция. Също, за повечето бизнеси съотношението би било динамично, и би се измествало с времето. Въпреки това обаче, моделът ми се струва достатъчно стабилен, за да може енергична власт, което разбира изгодата му и има ресурсите да пресмята (със сравнително нисък процент грешки) оптималните съотношения за най-важните бизнеси, да го поддържа. В описания модел властта е подложена на същата прозрачност, което ограничава корупцията в нея; предполагам, че и на практика би имало този ефект.

Така че ми се струва, че моделът е възможен.

Таласъмия се нарича едно от най-старите и обичани сборища на любителите на научна фантастика (и всъщност май повече и на фентъзи). А “Златен кан” е ново сборище, свързано с едноименния конкурс за фантастика и организирано от стария фен, журналист и най-вече фантаст Кънчо Кожухаров. Както се казва, колкото повече – толкова повече. 🙂

Тази година обаче имаше сериозен риск да се получи гаф. По традиция Таласъмията се провежда по Еньовден – за тази година това трябваше да рече на 24, 25 и 26 юни. Само че новоорганизираният “Златен кан” (тази година – в Банкя, със съдействието на общината) се оказа на точно същите дати. Съществуваше сериозен риск двете мероприятия да се случат по едно и също време, и фенството да се окаже разделено. (Не че и заедно е твърде голямо в тези времена, когато всеки работи от тъмно до тъмно седем дни в седмицата…)

Кънчо направи всичко, което му беше по силите, за да избегне съвпадението. Уви, не успя – общината в Банкя беше предвидила именно тези дати, и замяната им с други се оказа абсолютно невъзможна. За щастие, старозагорският клуб “Уибробия”, които организират Таласъмията, за кой ли път вече се оказаха железни. Ходиха, молиха се, кланяха се и преместиха вече уговорените дати за ангажиране на хотел и т.н. с една седмица напред, на 17, 18 и 19 юни. За което им свалям шапка и им благодаря от цялото си сърце.

(Когато съобщих вестта на Кънчо, той направо разцъфна, все едно цяла планина му беше паднала от гърба. Благодари ми поне десет пъти за жеста, все едно имах каквото и да било общо. Истинските похвали са за Жулиен Маринов и целия старозагорски клуб – те са, които вдигнаха тази щанга. Още веднъж ви благодаря!)

И така, любители на фантастиката, празнувайте! Вместо неприятно съвпадение имаме вече два последователни празника за душата на поклонника на чудното, вълшебното и непознатото.

До срещи – тогава и там! 🙂

(Добавка от следващия ден: Стават и гадости. Понякога обаче наистина гадни.

След сума ти уверения, и след като сума ти народ се върза на възел, за да се нагласи според събитията, общината в Банкя внезапно отказа на Кънчо обещаната подкрепа. Чух го днес – колкото беше литнал от щастие вчера, толкова кипнал и гневен днес. А и не само той…

Къде ще се проведе Златният кан тази година към момента още не е ясно. Може би в Балчик, заедно с Булгакона, но окончателна информация ще има по-късно.

А аз се чудя как ще погледна в очите Жулиен и целия старозагорски клуб. И изобщо с какви очи ще отида на Таласъмията. Кънчо, разбира се, е мъжкар – поиска ми техни координати, за да поеме вината. Само че грешката си е лично моя. Аз се наех да координирам това злощастно напасване… Така че май единствената причина да ида на тая Таласъмия ще е, ако някой иска да ми хвърли един як бой за изтърпените унижения, срам и зор, да го хвърли. Заслужил съм го.)

Преди мъничко се връщах от денонощния магазин близо до нас. Размахвах весело пликчето с покупките, когато забелязах по тъмната уличка пред мен да вървят прегърнати момче и момиче, около осемнайсетгодишни. Сконфузих се и забих поглед в земята пред мен.

– Виж, люляк! – дочух гласче някъде отпред. Отговорът беше звук от целувка. Стана ми толкова неудобно, че направо залепих очи за върховете на обувките си. Знаех – на двайсетина метра пред мен над улицата, пред старичка триетажна кооперация, се е надвесил огромен цъфнал люляков храст с неземен аромат. Сигурно двамата бяха спрели под него. Храстът беше висок, но не твърде – момчето щеше лесно да достигне надвесените клони.

– Да ти откъсна ли? – чух неговия глас.

– Недей, нека си цъфтят. Само ги наведи мъничко, да ги помиришем…

Спрях и се направих, че си връзвам обувката. Преди обаче да минат и пет секунди, чух свадлив старчески глас:

– На какво прилича това, бе! Я се засрамете! Как така ще късате, да не ви е бащиния това!

– Ама ние не сме късали нищо – заоправдаваха се два гласа. – Само го мирисахме…

– Случайно да е ваш, че да го миришете? Я марш оттука, че като хвана тоягата!

Вдигнах очи. Собственикът на свадливия глас се беше показал от прозорец на втория етаж. На вид вероятно щеше да бъде безопасен за младите дори с пистолет. Освен ако не си счупеше крак при опита да слезе додолу, и не обвиняха тях. Момчето го гледаше оскърбено, и усещах как всеки момент ще се наежи. Момичето обаче подръпна приятеля си да вървят, обърна се към прозореца и каза:

– Знаете ли, човек като вас не бива да отглежда люляци.

– Що да не ги отглеждам! Ще отглеждам каквото си искам! – кресна старецът. Отговор обаче не последва.

Изчаках двойката да завие в пресечката, и си продължих по пътя. Когато се изравних с люляка и кооперацията, някакъв импулс ме накара да погледна към прозореца й.

Старецът беше още там, загледан след отдалечилите се млади. Лампата пред сградата полуосветяваше лицето му, и погледът му прикова вниманието ми. Не зъл, нито тържествуващ – напротив, угаснал, обърнат навътре.

И в очите му се въртяха спомени. За младост, за едно друго момиче, и за люляци. Тайно поднесени, може би тайно откъснати… И виждах как тежестта на спомените мъничко по мъничко го прегърбва, и му показва, че неговото време е отминало. Че сега е времето на тези, които току-що прогони. И че той вече е само зъл призрак, чието място е в отминали времена. Че е излишен в света на днешната младост – всъщност, в днешния свят.

Продължих още крачка-две, след което спрях като закован. Не зная какъв инстинкт ме накара. Не осъзнавах защо точно го върша. Но усещах, че да отмина означава да оставя нещата така, а не бива. Заради стареца. И заради двамата влюбени също. И, по дяволите, и заради себе си.

Върнах се, наведох едно клонче от люляка и внимателно го помирисах. Уханието наистина беше разкошно. Поех го с цялата дълбочина на дробовете си, съвсем сигурно вдишването се чу до прозореца в тишината на нощната уличка… Внимателно отпуснах клончето, обърнах се и си тръгнах в тишината на нощта.

След две-три крачки не издържах. Пак се престорих, че си връзвам обувката, и хвърлих крадешком поглед към прозореца. Старецът беше още там, и ме гледаше с някаква полутъжна усмивка. Но усещането, че е излишен и в този свят няма място за него, беше изчезнало от лицето му.

Не обичам да късам цветя. Все едно ги убивам… Но ако мина утре или другиден отново по уличката, когато е тъмно и люлякът мирише ангелски, и ако видя стареца на прозореца, сигурно ще го помоля да си откъсна едно клонче. За да зарадвам приятелката си.

И може би за да зарадвам и него.

Неведнъж, включително тук, съм си задавал въпроса – какво казва историята ни за нас? Нация от предатели ли сме, или нация от спасители? Изкусително е да се отърва с дежурното “във всяка нация има всякакви”, но няма да го направя. Не че е лъжа. Но не е истинският отговор.

(Каква е разликата между двете ли?… Наскоро гледах в Нета поредната дискусия на тема циганин ли е Иван Костов. Че не е циганин, е верният отговор – но не е истинският отговор. Истинският отговор е “И какво, ако е циганин?” Защото бас държа, че и между “циганофобите” има оперирани от Чирков, които му дължат живота си, и дори това не е променило мнението им…)

Истинският отговор според мен е, че нацията не е константа. Едни хора умират, други се раждат и възпитават, трети променят вижданията си. В един случай нацията може да бъде от предатели. В друг – от спасители. Но това не я прави “средностатистическа”. Докато нацията е от предатели, тя е нация от предатели. Докато е от спасители, е нация от спасители. Променя се, според това как е постъпила. Получава право на орден, или на клеймо, с избора си.

Каква бихме искал да бъде нацията ни – от предатели или от спасители? Това вероятно е въпросът, по който сме най-единодушни. Дори ако попитам дали България заслужава хубави неща, или бедствия, разликата в мненията ще е по-голяма. Което иде да покаже нещо много важно: вътре в себе си ние знаем, че моралът и етиката са по-важни и по-ценни от авантата и келепира. Лошият живот, фашизмът, комунизмът, мутризмът и дори политическата ни мафия са успели да ни чалгизират и обезграмотят, да ни накарат да мислим, че сме отрепки и друго от нас не става – но не са успели да унищожат докрай същността ни на достойни хора. Иначе казано, имаме потенциал да станем народ, ако и да е натикан много дълбоко вътре в нас. Да са нужни косвени въпроси, за да посмее да се покаже… Но това е съвсем друга тема.

Нацията – това сме ние. Всеки един от нас. За някой австралиец, французин или чилиец може би българската нация е предимно президентът, или други официални лица. За мен обаче нацията предимно съм аз. Аз съм човекът от тази нация, с който имам най-много общо. Който ми е най-близък, от когото завися най-много, и с когото съм свързан най-много… Оттук и очевидното правило: нацията – това съм аз. Когато кажеш “нацията”, мисли за себе си – пред себе си нейно олицетворение си ти. (Ако, разбира се, имаш “аз”, пред което да се олицетворява каквото и да е. Ако не си празен до степен мнението ти да не струва нищо, дори за самия теб.) Нейно мнение е твоето мнение, и нейни постъпки са твоите постъпки. Ако ти си крадлив, значи нацията ти е крадлива. Ако си достоен човек, нацията ти е достойна.

А какъв си се определя от постъпките ти – защото те са истината за изборите, които правиш. Оттук, казано с толкова много думи, е и простото и очевидно: каква е нацията ти зависи от личните ти избори. Те са, които правят нацията ти от предатели, или от спасители. Защото почти всеки наш избор е избор между предателство към някого или нещо, в някакво отношение, или спасяване на някого, в някакво отношение. И вършейки ги, ние всекидневно се учим какви да сме. Спасяването на българските евреи през Втората световна, или предателствата, унищожили стотици български крепости – военни, на духа, на името или надеждата ни – не са изникнали на гола поляна. Те са естественото продължение на ежедневните предателства или спасения в живота на хората, които са ги извършили, поредният им избор, нищо повече.

… На тези размисли ме наведе една новина – как Франция търси начин да затвори границите си за емигрантите, които бягат от Тунис. Чудех се дали французите са прави, или не. И по-точно, в какво са прави, и в какво не – защото картинката никога не е само черна или бяла.

Не зная какви са хората, които бягат от Тунис. Може би са гордостта на този народ, преследвана и наплашена от репресивен режим. А може би са престъпниците му, които търсят спасение от закона. Може би са обикновени хорица, подгонили мечтата за нов живот. Или зли ислямистки фанатици, тръгнали да ни унищожават скъпоценното спокойствие… Ако науча повече за тях, вероятно ще мога да дам точна оценка на позицията на Франция. Засега не знам достатъчно, така че не мога.

Знам обаче нещо друго. Всяка сериозна държава (а Франция определено е сериозна) има ресурсите да пресее кандидатите за имигранти в нея, и да ги прецени какви са и за какво всъщност се борят. Защото да допуснеш орда престъпници в страната си е предателство към собствения си народ, но да откажеш достъп на истински хуманитарни бежанци е предателство не само към бежанците, но и към същия този свой народ. Защото е предателство към същността ти на достоен човек, и те превръща в предател, и с теб и народа ти в народ от предатели. А дали народът ти иска да е народ от предатели?

Да, пресяването не е лесно. Случват се и погрешни преценки. Но в такъв случай според мен е нужно презумпцията да е в полза на имигрантите. Да, така в страната ще влязат повече престъпници – но ако тя е читава страна, те лесно ще бъдат изловени, а ако не е читава, надали ще са забележима прибавка към нейната си престъпност. Така че правилната постъпка винаги е да бъдеш спасител, а не предател.

Някои хора казват: “Бъди спасител на народа си, а не негов предател – изгони всяка чужденска сган!”. Но народът не е константа. Спасител на кого от народа ни, като начало – на славяните, прабългарите или траките? Кои други два народа да изгоня? Дали щеше да има днес България, ако българските владетели бяха “спасявали” народа си с този начин на мислене?… А има и друго нещо, още по-важно. Оръжие срещу съвременната чума и плашило, тероризма, има – нарича се “морално превъзходство”. Който не е живял при социализЪма, не знае колко могъщо оръжие е.

Приемането и подслоняването на пострадалите е “атомната бомба” в арсенала на моралното превъзходство. Представете си, че идвате от страна на жестокости, мизерия, въоръжен конфликт и всичко друго, което може да накара обикновен човек да побегне от родината си. И че пристигате в една напълно чужда държава, която не ви дължи абсолютно нищо – но тя ви приема, и ви помага да се съвземете, и ви дава мирен и спокоен, и може би дори мъничко по-приличен живот… И в един момент пристига от бившата ви държава някакъв мисионер, и ви обяснява как в името на незнамкаквоси вие трябва да превърнете и тази държава в касапница и мизерно място. Ще хукнете ли щастливо да взривявате хората, които са ви приели и помогнали да живеете нормално? Или ще сте първите, които ще предадат този мисионер на органите на реда? Ако аз съм такъв емигрант, и мисля, че мисионерът има реални шансове да постигне нещо, надали дори ще търся полицията. Направо ще го очистя лично, за по-сигурно. Затова ли ще съм избягал от ада, за да го довлека пак при себе си?… И ако ме хванат, и дадат под съд за това, ще кажа на съда, че не знаят от какво ги спасявам. И че ако ме осъдят, ще лежа в затвора с гордост, че съм убил един враг на добруването на тази прекрасна страна.

(Тук, разбира се, има много “ако”-та. На емигрантите трябва да бъде обяснено, че мирът и спокойнствието тук са резултат от културата тук – искат ли да живеят в мир и спокойствие, трябва да приемат културата за своя. И че ако не искат, дори да бъдат приети, няма нищо да спечелят – ще донесат темелите на своя ад със себе си. И още много други неща… Но всичко това се прави, и не е никак трудно или скъпо. Така че е недопустимо да е пречка.)

Истинското приемане на емигранти не е лесно и откъм приемащата страна. Нужен е мъдър, човечен и образован народ, за да ги приеме като свои. Но успее ли, огромното мнозинство от емигрантите стават негови образцови членове, защото твърде добре познават алтернативата. Включително стават и образцови защитници на този народ и държава. По време на Войната за независимост на САЩ повече от половината население на САЩ е от британски произход, но воюва безмилостно срещу Англия, и печели войната.

И тази пренастройка не остава незабелязана от хората, останали в предишната държава. Те виждат как емигриралите им братовчеди живеят чудесно, и не искат и да мислят за връщане в родината си и служба на нея. Нещо повече – виждат и защо е така: защото новата им страна заслужава да служиш на нея, а не на старата. И малко по малко битката срещу “мисионерите” се пренася на тяхна територия, в тяхната държава. Простите хора осъзнават, че философията на тероризма е част от проблема, а не от решението му. Разбират кой е техният истински враг. Ако страната им не е тоталитарна, мисионерите на тероризма бързо остават единици, и в крайна сметка се събират в лудниците. Ако е тоталитарна, народът й почва да саботира правителството си, и държавата бавно, но неотклонно се разкапва, докато системата й рухне, без война и насилие, както рухна социализЪма… И сражението срещу тероризма бива спечелено.

… Отплеснах се. Дано да е било полезно за някого.

… а не поданик?

Мъничко страшно е. Но никак не е трудно. Ето и историята:

Напоследък “големите” (тайни служби, агенции за авторски права и други подобни) започнаха просто да отнемат домейни, които не им харесват по една или друга причина. “Белите” държави не са пощадени от този процес – напротив, той се вихри основно в САЩ и Великобритания.

Сред тези домейни има и наистина използвани за престъпни цели, и често те биват посочвани като пример колко полезно е “пазителите на реда” да са “с развързани ръце”. Други обаче са в категорията “на еди-кой си Голям Шеф или на спонсорите му им изнася този сайт да го няма”, или сродни. Трети пък са “един Праводържател реши, че някой му нарушава Интелектуалната Собственост”. Съответно, “пазителите на реда” и техните “спонсори” треперят от мисълта това отнемане да бъде поставено под съдебен, или – о, ужас – граждански контрол. Особено в държави, където съдът не се оглавява от бивши комунистически политченгета и мафиотски донове, и пази закона, а не интересите на мафиотите. Което говори доста за истинската идея зад операцията.

Белите държави обаче са бели именно защото там хората не чакат друг да им пази интересите, а си ги пазят сами. В конкретния случай, на бял свят бързо се пръква екстенжънче за Firefox, наречено MAFIAAfire.com. Опиташ ли се да отвориш домейн, отнет по линия на ICE, то пренасочва заявката ти към друг домейн, на който е преместен сайтът. По-новите му версии даже позовляват на собственици на сайтове, които е вероятно да бъдат атакувани, предварително да си регистрират алтернативни домейни. Резултат: отнемането на домейна се оказва по същество без ефект – потребителите продължават да могат да си го ползват.

Естествено, отнемачите на домейни никак не са били щастливи, и намесили най-голямото плашило в американския пейзаж – Department of Homeland Security. Като резултат, корпорацията Mozilla получава от тях писмо с ултиматум екстенжънчето да бъде свалено от сайта на Firefox. Звучи много страшно, нали? Типичният българин в такива случаи се на*ира и изпълнява, и после се оправдава с “ама аз какво можех да направя?”.

От Mozilla обаче са направили нещо много простичко, легално и обикновено. Те изпратили до DHS списък с въпроси относно това искане. За тези, които не разбират английски език, превеждам тук въпросите (ужасно набързо, и сигурно с куп грешки):

За да ни помогнете да преценим искането на Department of Homeland Security да свалим от нашите сайтове екстенжъна MAFIAAfire.com, бихте ли ни изпратили следната допълнителна информация:

1. Издадено ли е решение от съд, че MAFIAAfire.com е незаконно или нелегално по някакъв начин? Ако да, на каква основа? (Моля, приведете съответните съдебни решения.)

2. Издадени ли са решения от съд, че отнетите домейни, които се обсъждат във връзка с MAFIAAfire.com, са незаконни, нелегални или нарушават нечии права или собственост по някакъв начин? (Моля, приведете съответните съдебни решения.)

3. Задължена ли е юридически корпорацията Mozilla да свали този екстенжън, или тази заявка е базирана на друга основа? Ако основата е друга, моля укажете я.

4. Предприели ли са DHS, или ангажираните в този спор праводържатели, юридически действия срещу MAFIAAfire.com или отнетите домейни, включително предупреждения съгласно закона?

5. Какви мерки са взети за защитата на свободата и правата на MAFIAAfire.com или на собствениците на отнетите домейни, ако в крайна сметка съдът реши, че те не са незаконни?

6. Можете ли да представите копия от показанията, на чиято база съдът е издал съответните заповеди за отнемане на домейните?

7. Можете ли да представите копия от съдебните заповеди за отнемане на домейните, на които базирате вашето искане към Mozilla да свали от сайта си MAFIAAfire.com?

8. Моля, укажете в какво точно се състои нарушението, извършено от собствениците на отнетите домейни, съгласно изискванията на законите, които постановяват, че действията на тези собственици представляват противозаконно нарушение на авторски права.

9. Дал ли е някой от собствениците на авторски права официални съдебни показания под клетва във връзка с отнеманията на домейни? Изпратил ли е някой от собствениците на авторски права офицално предупреждение съгласно закона до отнетите домейни, или до MAFIAAfire.com? (Ако да, моля, изпратете ни копие.)

10. Изпратила ли е подходяща правителствена служба на собствениците на отнетите домейни официално предупреждение за отнемането, давайки им по такъв начин стандартният период от време за юридическо оспорване на заповедта? Ако да, кога и как, и какви отговори са получени от собствениците на домейните?

11. Изпратила ли е подходяща правителствена служба пряко до MAFIAAfire.com искането си, заедно с обосновка за него? Ако да, какъв отговор са върнали те?

Вярно е, че американското законодателство е различно от българското, и точно копие на тези въпроси не би било юридически перфектно за България. Но дава достатъчно добра идея как може да се противодейства на беззаконието на “големите”. И най-вече че може. Защото ужасяващите DHS са предпочели да забравят за искането си, отколкото да отговорят на въпросите.

Много лесно е да се каже “Тук е България, закони няма, правото е на силния”. Но не е така. Закони има, и силните на деня треперят от мисълта, че може да им бъде държана сметка за нарушаването на закона. За тяхно крайно неудоволствие, да си в Европа означава не само тлъсти еврофондове за братовчедските фирми, но и върховенство на закона по европейски.

Ако, разбира се, някой поиска от тях да са отговорни. Не им ли бъде поискано, естествено, ще ни танцуват по главите. Но спомним ли си, че ние сме собствениците и господарите на тази държава, а разните премиери и президенти са просто мениджърчета на срочен договор, които ние назначаваме и уволняваме, и покажем ли им го, моментално ще започнат да ни козируват. Без никаква нужда от насилия, революции или каквито и да е незаконни неща. Време е да знаем, че правото е на наша страна, и ние сме собствениците. Че законът пази нас, и още повече, че имаме силата да разпореждаме и изискваме какво да пише в него.

Нека се поучим от Mozilla. Има какво да спечелим от това.

А именно: свястна държава за нашите старини и за живота на децата ни.

Наскоро забелязах, че в логовете на Спешно.Инфо се появява нещо интересно. Проверката показа, че сайтът bgnews4.me всеки ден оглежда всички новинарски страници, и събира новините, за да ги покаже като свое съдържание.

Наглед нещата не са особено черни. В bgnews4.me Спешно.Инфо е изрично указан като източник на новини, и към всяка новина там е даден линк към оригинала. Тоест, хората зад сайта са проявили някаква коректност. Уви, тя свършва дотук.

Като начало, новините в Спешно.Инфо идват отвън, по договор. Сайтът няма право да ги преразпространява – само да ги показва. Така че от bgnews4.me потенциално могат да ни вкарат в неприятни проблеми с доставчика ни. Един прост въпрос би могъл да избегне тази неприятност, но те не са го задали, а това също е въпрос на коректност. Не може просто да смъкваш нечии новини, без да предупредиш източника, дори ако слагаш после линк към него.

Като добавка, вместо да товарят сървъра с генериране на HTML, те биха могли да свалят новините през RSS – има цял сайт, rss.speshno.info, където могат да получат каквито новини Спешно.Инфо има право да разпространява. Някои други неща са платени, но новините са безплатни. Предпочели са обаче да се мъчат да скрапват уеб страниците. И, за да не бъдат забелязани, са се опитали да маскират бота си като Firefox 4.0. (Преди това е бил маскиран като Internet Explorer, и т.н.)

Реших, че ще е добра идея да се свържа с тях, и да им обясня, че така не е хубаво да се прави. Както обаче и следваше да се очаква от хора с подобен подход, страницата “Контакти” на сайта е “в процес на разработка”. В HTML сорса намерих контакт на автора на софтуера, но нямам представа дали той е и зад сайта.

При това положение просто блокирах достъпа им. Съжалявам, колеги, ама да се опитвате тайно да крадете новини – не става. Аман от гощавки с чужда баница. При положение, че давам безплатно каквото имам право да дам, да се опитвате да ошушкате тайничко другото е кражба.

Случката ме подсети да огледам логовете и за други подобни “хитреци”. До момента съм отрязал също достъпа на radar.bg, по същата причина. Нищо чудно да открия и други – ако това стане, с удоволствие ще ги “прославя”.

Интернет е какъвто си го направим ние, неговите “граждани”. С толкова коректност, колкото носим, и колкото толерираме.

Точно както всяка държава.

В предишния си запис писах как странностите във фотографията на убития бин Ладен ме карат да се съмнявам дали наистина е убит, и какво следва от това. За щастие, “фотографията” се оказа обикновен монтаж. И ми поолекна на душата – който е прочел записа, ще е разбрал защо.

Заедно с отговорите обаче дойдоха и още въпроси. Които също ме карат да се замислям.

Като начало, САЩ коригираха първоначално изнесената информация. Оказа се, че Осама не е използвал жена като жив щит – тя го е прикрила със себе си. Оказа се и че той е бил невъоръжен. И че освен него има още няколко убити… Материал за размисъл.

Като начало, коригирането на информацията според мен прави чест на американците. Никак не беше в тяхна полза, но го изнесоха и съобщиха. Което ме кара да мисля, че под една или друга форма в САЩ все още има достатъчно достойнство. И им свалям шапка за това.

Нееднозначно е, че жената е рискувала живота си, за да отвлече атаката от Осама. От една страна, людоедската му философия не буди в мен нито капка симпатия – и ако въпросната жена я изповядва, толкова по-зле за нея. От друга страна обаче, смелостта си е смелост, дори когато е в името на людоедска философия. Да, съчетанието може да донесе само вреди и беди за нормалните хора. Но въпреки това ме кара да се замисля. Очевидно дори много изкривени, промити и осакатени хора могат да са запазили в себе си достойнства, заради които да си струва да се бориш за умовете и сърцата им, и да им помогнеш да преодолеят осакатяването… А може би и във философията на Осама, или в самата му личност има нещо ценно. Хитлер е бил знаем какво, но в същото време е бил и гениален оратор, и образцов съпруг и баща. И ако не отчиташ тези му добри страни, никога няма да разбереш как е завладял умовете и сърцата на милиони обикновени хора, които не са изроди. Нищо чудно успехът на Осама като организатор на Ал Кайда да се дължи също на впечатляващи лични качества.

Което за мен е един хубав урок. Неведнъж ми е правило впечатление – на практика без изключение хората, които творят зло (дори ако мислят, че правят добро), са с изкривена и/или осакатена личност. Личностни инвалиди. Обратно, хората с пълноценна и хармонична личност без изключение са добри и добротворци. Тоест, достатъчно е да излекуваш личността на човек, и ще го излекуваш от злото и вършенето на зло… И друго: блестящ ум и огромни личностни достойнства спокойно могат да се съчетават с осакатена личност. Точно както примерно еднокрак инвалид може да е изключително силен и/или ловък иначе, и/или да е високоинтелигиентен. И такива съчетания са особено опасни за обществото. Могъщо оръжие, попаднало в ръцете на измъчено и озлобено дете. Няма как да му го вземеш, “оръжието” е част от него. Можеш единствено да лекуваш раните в душата на детето.

Можеш ли да изловиш всички осакатени и измъчени, за да ги лекуваш? Надали. Но в “белите” държави има системи и/или организации, които се грижат от непълноценните деца да израстат пълноценни, доколкото е възможно, възрастни. Полагат специални грижи за тях, учат ги как да компенсират недъзите си, където е възможно, и как да избягват трудните ситуации, където недъгът няма как да бъде компенсиран. Обучават специално незрящите и нечуващи, за да могат да комуникират и да се справят свободно. Обучават умствено изоставащите, за да могат да се грижат поне в някаква степен за себе си, и да вършат някаква работа, с която да си изкарват хляба… Твърди се, че това струва огромни средства, но не е вярно – то спестява огромни средства. Невложеният днес милион за обучение утре се превръща в милиарди загуби, когато непълноценните увиснат на нашия гръб, вместо да се издържат, и може би и да издържат други.

Сигурен съм, че точно същото е възможно и за осакатените личности, на деца или дори възрастни. Добрият психолог може да се справи с над 90% от тези осакатявания. И тихо и кротко обществото се оказва с десет пъти по-малко психопати-убийци или изнасилвачи. Десет пъти по-малко престъпници, които изпитват удоволствие от престъпленията, и десет пъти по-малко потенциални техни помагачи. Десет пъти по-малко шефове, които изпитват удоволствие да тормозят подчинените си. Десет пъти по-малко комплексирани, които страдат от комплексите си, но нямат сили да ги преодолеят… Списъкът е огромен. Направо се чудя – дали не си струва да се хванат хора, които харесват тази идея, и да се опитат да я подкрепят. С фондации ли, с лобиране пред власти ли – все има как. Ако има такива (надали съм първият, който открива топлата вода), или ако тепърва се събират, с удоволствие ще им помагам според силите си. Нека не се колебаят да се свържат с мен, е-майлът ми е на челната страница на сайта ми.

… Но да се върна на Осама, и убитите. За повечето съм сигурен, че са имали оръжие, и че е нямало как да не ги застрелят. Но за Осама изрично се потвърди, че е бил невъоръжен. Защо тогава са го опукали? Оказал бил съпротива. Колко съпротива може да окаже 54-годишен бъбречно болен на два хеликоптера командоси? Кой да е от тях би могъл сам да го ошамари, закопчае и завлече във въртолета с една ръка. Защо тогава са го застреляли?

Най-конспиративната теория е, че са се погрижили да не проговори. Предполага се, за някакви тайни съглашения между него и САЩ. Само че има предостатъчно други, далеч по-простички и логични обяснения. Като начало, съденето му би било свързано с ужасен медиен шум, и сигурно би галванизирало Ал Кайда здравата – дори убийството ще мине “по-евтино” в това отношение. Като продължение, на какво да го осъдиш? На смърт – логично е, може и да е заслужено, но хуманитарните организации ще изпищят. (И с право. Смятаме го за терорист и злодей не заради брадата му, а защото е убивал, лично или със заповеди. За какви тогава да смятаме правителства и съдилища, които също убиват? Дори ако нямат бради? Да, той заслужава смърт. А, както казва Гандалф, някои измежду мъртвите заслужават да са живи. Можем ли да ги съживим? Ако не, нека не бързаме с раздаването на смърт…) И накрая, смъртта му би донесла повече рейтинг и предизборни шансове на Обама от залавянето му. Гнусно съображение, но напълно убедително в света на политиката.

Каквото и да е обяснението обаче, фактът остава – очевидно Осама е бил търсен не за да бъде пленен и съден, а за да бъде просто убит. Като махнем евфемизмите за “легитимна цел” и прочее, това е драстично отклонение от принципите на цивилизацията. Всеки полицай знае, че ако има възможност да залови престъпника жив, трябва да го залови жив. Знае и защо – защото съдът е, който определя вината, защото без съд и присъда убийството без нужда е най-обикновено убийство, дори ако го върши полицай. Точно това е и положението с Осама. Колкото и да е изверг, това не оправдава никого да бъде обикновен убиец. Нито човек, нито военен, нито държава. Най-вече нито държава, защото от нея се очаква да спазва принципите на демокрацията и човечността повече, отколкото от отделния човек. А най-много от всичко държава, която претендира да е стожер на демокрацията и човечността. В момента, в който тази държава може да задържи и съди, но предпочита да убие без съд, тази държава е убиец. И претенциите й за свобода и морал имат стойността на претенциите за морал на убиец. На убиец, който дава себе си за пример на света…

Още повече ме ужаси една друга гледка – как американци ликуват из Ню Йорк. Немалко от тях сигурно са роднини на загинали в атентата от 11 септември – разбирам емоцията им, но не я приемам. Точно както не приемам ликуването на разни араби при новината за този атентат, въпреки че сигурно някои от тях пък имат роднини, загинали пряко или косвено заради САЩ. Приемам охотно идеята хора като Осама да бъдат съдени, и наказани. Но не приемам, и смятам за недостойно да се ликува по повод нечия смърт. Каква е разликата между ликуващите на 11 септември араби, и ликуващите вчера американци? За мен – никаква. Ако някой това го обижда, прав му път. Най-вече в търсенето на гредата в своето око, вместо на сламката в чуждото.

И още повече ме е страх, че ако България беше на мястото на САЩ в този момент, ликуващите българи сигурно щяха да са дори повече. Уви, талибанщината няма религия, националност, пол или раса. И се чудя какво бих могъл да направя, за да помогна на хората около мен да не се посрамят в такъв момент. Да успеят да запазят човешкото в себе си.

… Преди няколко години бях сънувал поредния странен сън. Не съм запомнил почти нищо от него, освен един детайл: някакви палестинци бяха направили в Интернет сайт за жертвите на израелската окупация, нещо като израелския Яд Вашем, но онлайн. Една от страничките в сайта беше молитва, за загиналите и за живите, към стотина кратки реда. Дори нея не помня точно, уви. Последните няколко реда, по смътни спомени, бяха:

“И най-вече, Господи, дай ни повече от всичко друго опрощение и състрадание. За да не станем, когато дойде наш ред да бъдем силни, ние насилници и убийци. Защото празно и лъжливо е покаянието на злодея, който е бил преди жертва – той няма право да не знае какво върши и в какво се превръща. Защото идва ден да го осъзнае, и няма по-страшна клетва от тази, с която той тогава проклина сам себе си.”

Може да са обикновен сън, но мисля, че са верни. Не искам да бъда убиец, без значение бил ли съм жертва, или не. Защото дойде ли денят на осъзнаването, няма да искам да живея повече. Няма да имам моралното право…

Написах това, за да помоля тези, които ме четат: не бъдете убийци и вие. Понякога може да не е лесно да запазите човешкото в себе си, било заради емоции, било заради отчаяние. Преборете се – струва си.