Grigor Gatchev - A Weblog

По мой опит – не си струва.

Майсторът им се постара, и според него е станало много прилично. Ако ви каже обаче някой, че не си личи почти колкото и преди… хм. Не съм капризен и мрънкало, но очаквах нещо по-добро.

Предполагам, че механичната здравина на стъклото е възстановена, поне отчасти. Но следващия път при подобен проблем смятам да си взема ново стъкло.

… И си мисля, че ако отново можех да се върна в оня момент, когато стъклото се спука, пак нямаше да наругая човека, който го спука от добро сърце и желание да услужи. Достойнството и човечността ми струват повече от автостъклата.

И когато си помисля за това, ядът ми минава. Защото разбирам как с тази си оценка съм спечелил нещо, което струва повече от всички пари на света. (Това като обяснение за хората, които мерят всичко в пари.) Днес ще си легна по-свестен и по-силен отпреди. Чак велик сигурно не – но прибавил мъничко към каквото имам.

Малко ли е?

Много ли е?

Достатъчно е.

Гледам в милата ни държава какво изобилие на корупция с какво изобилие на приказки срещу нея се съчетава, и си мисля – случайно ли е това?

Я да проанализираме малко един модел на икономика, съградена на корупцията.

Основата на модела е простичка. Всеки, който има как да дере рушвет от някой друг, го дере. Лекарите от пациентите. Митничарите от преминаващите митниците. Чиновниците от имащите нужда от… хм, обслужване. В крайна сметка – всеки (или почти всеки) от всекиго.

И къде е тогава смисълът от тази игра? Защо още се води, при така широко заявена борба срещу корупцията?

Точно тя е стимулът. Когато борбата срещу корупцията е толкова шумна, всеки чиновник се чувства несигурен при вземането на подкупи. И тук на помощ идва добрият началник. Плащаш процент за защита – нямаш проблеми.

Толкова сладка публикация отдавна не ми беше попадала. Усещах как се хиля от удоволствие до уши, докато я четях. Ама наистина е страхотна!

Честит блог, Случайна! Добре дошла в компанията! 🙂 И да сте живи и здрави!

Вчера Пейо ме измъкна вечерта на концерт на “Балканджи”. Докато го чаках да дойде, се чудех дали да не му откажа – имах купища работа. Хитрецът обаче донесе пасти за десерт, с което мигновено ме разкисна. Обожавам сладко. Респективно, хората, които го носят. 🙂

Не бях ходил на техен концерт – единствено бях чувал “Крали Марко”. И бях изненадан, като ги видях – не предполагах, че са такава симпатична банда хлапаци. (Сигурно сладкото още е действало. :-)) Шегата настрана, наистина са готини. И музиката им определено ми хареса – а това се случва изключително рядко с български групи, за които преди това почти не съм чувал.

Е, на 40 години не се предполага човек да куфее на подобни места. Не че ми пука, де, просто докато ги слушах, ми дойдоха един куп идеи. Ако аз съм Архимед, те ще са най-голямата вана на света. (Не съм Архимед, така че им стига и да са готина банда. Не е малко, нито е често.)

Повечето от идеите ги забравих в десетминутен срок. Горката ми глава не ще да свикне на децибелите в такива заведения. Няколко обаче останаха. Една даже взе да ме чопли. И за да се отърва от нея, поне временно, реших да я метна в градината на читателите на блога ми. 🙂

Сигурно сте попадали на това разкошно клипче? (Ако не сте, ето го тук.) Ако не е смешно, поне е развлекателно.

Гледах го аз, и нещо чегърташе някъде в дъното на мозъка ми. Символиката ми напомняше нещо. Откачена жаба… която смущава реда на околните… кара виртуален мотоциклет… успешно се надбягва с него с хай-тек преследвач… прави номерата на героите от “Матрицата”… овладява оръжието, употребено срещу нея, и го използва обратно…

Шантава смес от две абсурдно несъвместими мелодии, към която е добавено не по-малко шантаво видео. Смутител на реда, който преборва огромната зла суперурбанистична Система…

И в паметта ми изникнаха графитите от бай Тошово време. “Гузно подсладен дънер”. “Това е стена”. “Нагоре няма нищо”. Колко време се беше блъскала с тях вкалъпената ми, дресирана глава, докато започне да ги разбира… Филмът отчаяно ми напомняше такъв графит. Прерових после набързо Интернет – уж нищо подобно. Музиката е ремикс на известно немско дуо, визуалът – дело на прилична шведска фирма. Всичко е пригладено и вчесано като произход.

Но не и като дух.

И когато жабата се вторачи в мен накрая, най-сетне забелязах, че очите й са различни. Което отново прехвърли искра към ново звено. Хирургично префасонираните киберпросяци на Уилиам Гибсън. Обтекаемите на Джак Уомък. Цялата тази хакерска паплач от едно неродено все още бъдеще… Създателите на фасона на жабата сигурно са си мислели, че различните очи са добър намек за лудост. Дали са си давали сметка, че е и за друго?

Е, накратко – този запис май ще е продължение на темата за хакерите. И мястото му ще е в раздела “Киберпънк”. Надали филмчето е правено с тази идея – но е чудесна илюстрация за нея. Струва си това странично тълкуване.

Наскоро се ровичках из чудесната книжка на Иван Попов. Завиждам му от сърце и душа, че сътвори такова чудесно и дълбоко нещо – и се изяждам от яд, защото ми “открадна” толкова идеи…

Идеи, до които вероятно всеки в нашата общност стига, рано или късно. Само че той е стигнал до тях по-рано от повечето от нас. Което ме навежда на единствено логичния извод – къде е мястото му, ако и да не е точно компютърен специалист, още повече пък хакер в общоприетия смисъл.

Има обаче и друг смисъл на думата “хакер”, и той е заслуга именно и точно на Иван Попов. Описвал съм го вече тук, няма да се повтарям. Важното е, че този друг смисъл е логично и естествено – мисля, че единственото логично и естествено – следствие от сега общоприетия.

Чувал съм от бивши хора от службите, че най-черната възможна точка в досието на човек като правило е била не това да е с прозападни възгледи, а да е със самостоятелно мислене. Автокефален, както би казал героят на Иван Попов. (Думата веднага ме хвърля в спомени колко борба е водила българската църква за тази автокефалност. Не ми се вярва Иван да я е подбрал случайно – описваните в книгата му местни “хуманитарни технологии” работят именно чрез играта на значения в думи, изтръгнати от оригиналния контекст.) Мисля, че надали нещо определя хакера по-точно от израза “самостоятелно мислене”.

Днес успях да си пукна предното стъкло на колата. Един уличен мияч с най-добри чувства го поля с маркуча, за да го измие, изтълкувал погрешно жеста ми. Сигурно металът, който го държи по ръбовете, е бил нагрят от слънцето, и се е свил рязко. В първия момент се ядосах, след това се усмихнах и махнах с ръка за благодарност. Добротата на този “мръсен циганин” струва много повече от двайсетте-трийсет лева, които ще дам, за да го възстановят – ако и толкова.

Повече ме подразни, че не можах да слушам Лари Лесиг. Всъщност, нямах време дори да помисля за това – от месеци не съм имал така натоварен ден. В момента текат първите петнайсет минути откакто съм станал, през които не върша поне две спешни неща едновременно. Не ме е яд за това, свикнал съм – но Лесиг не идва тук всеки ден. А личният контакт, особено първият, е важен… И това не е голяма беда, но лекичко дразни.

И сега се чудя – да се ядосвам ли, или не. Шопът в мен разсъдливо обяснява: “Немой да се косиш, оти че ти мине”. И е прав. Успея ли да не се ядосам, да приема нещата спокойно, ще изляза от тази схватка по-силен.

Да, познахте какво слушам в момента.

На отворен прозорец. Не за да досаждам на съседите – четох какво пише в блога на Йовко. Тихичко. Защото отвън тихичко вали топъл дъжд.

Топлият дъжд е невероятно усещане. Като нежността на влюбено момиче е. Вдъхвам с пълни гърди въздуха , така нетипично чист и свеж за София, протягам ръка, за да усетя топлите капки. Чувствам се, сякаш ме е настигнало нечие нежно пожелание. И се усмихвам.

А наоколо с пълна сила цъфти пролетта. Капките са отмили от въздуха ароматите, но свежият дъх на зеленина продължава да се усеща. От всичко наоколо струи живот. Отчаяно си напъвам ума да измисля по-добра дума от “възраждане”, или “възкресение” – много са изтъркани. Но не смогвам…

“Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета”
Тодор Живков, при откриването на завод “Балкан”.

Шегата настрана, велосипедите са все по-популярни, както за екскурзии сред природата, така и за придвижване из града. Чудесно средство са в претъпкания градски център, където се придвижват далеч по-бързо от автомобилите. А ако имате време, са полезни и за преходи до по-крайните квартали.

Идва пролетта, и много хора тръгват да си избират велосипеди. Като човек, минал през това, смятам да споделя някои неща. Принципно на тази тема може да се напише многотомник, така че ще се огранича до най-най основните неща.

Минавам днес по “Мария Луиза”, и се наслаждавам на гледката. Слънцето пече по лятному, ако и въздухът да е още хладен – но това скоро ще се промени. Каменните улици ще се нажежат, момичетата ще тръгнат с къси полички, и зеленината ще е единственото спасение от палещото слънце.

А над всичко това се извисява Витоша. Покрита с було от сняг, понесла на плещите си зимата. А по снагата й тече и прелива смяната на сезоните – зима, под нея пролет, под нея лято… Вчерашният дъжд е измил въздуха, и планината сякаш е на една крачка разстояние – както е била преди милиони години. И както всъщност е и сега, далечна я прави само замърсяването на въздуха.

И това вътре в нас. Това, че имаме време всяка вечер да се натряскваме, но нямаме време да се разходим из планината. Да видим колко по-голяма е от нас. Да погледнем от Камен дел към София, и да видим колко дребни са всъщност всичките ни грижи, кроежите, времепрекарването. Къщите, на които завиждаме, “великите” учреждения, в които работим и се борим, пътищата, из които се блъскаме с колите си…