Дъглас Хофщатер е син на Нобеловия лауреат по физика Робърт Хофщатер. И със сигурност също щеше да бъде Нобелов лауреат, ако тази награда се присъждаше в областта на когнитивната психология. Горещо препоръчвам книгата му „Гьодел, Ешер, Бах: Вечна златна сплитка“. За мен тя беше буквално откровение, че не съм луд, че и други се интересуват от такива неща и понякога дори мислят като мен… Но тук споменавам автора заради друго.
Теорията на игрите
Съществува раздел на математиката, наречен „теория на игрите“. Той се занимава с математическите основи на човешкото поведение, било то в хазартните игри или ежедневието. А именно: показва коя стратегия е оптимална и коя не е.
Защо не я използваме в ежедневието си? Би ни дала математически правилния начин за вземане на най-добрите възможни решения, нали? Да! Само че не е толкова лесно. Всички знаем, че ако противникът в игра на зарове е хвърлил единица, вероятността да хвърлим повече от него е по-голяма, отколкото ако е хвърлил петица. Повечето игри и житейски ситуации обаче са доста по-сложни. Правилните стратегии в тях зависят от точно изчисляване и не винаги са интуитивни.
Въпреки това, познаването на теорията на игрите може да ни даде много. Представете си например колко пресмятане е нужно, за да изчислите точно вероятността противниците ви в партия бридж да държат определено разпределение на картите. Огромно натоварване е, нали? Но дори минимална разлика във вероятността може да наклони везните. А когато се играят много игри, минималната разлика се натрупва и който си е дал труда да смята печели.
Класическата теория на игрите показва добре един факт, очеваден след казването му и често невидим преди това. А именно: вземането на решения може да бъде на различни нива, и оптималността на тях може да бъде в различна посока. Класически пример са така наречените Парето-неоптимални ситуации (кръстени на италианския икономист и математик Джовани Парето). При тях оптималното поведение на всеки от група хора води до неоптимално решение за групата като цяло.
Този тип ситуации са доста често срещани в живота. Ако не бяха те, утопичните обществени строеве от типа на комунизъм или анархизъм биха били най-добрите възможни. Строеве от типа на свободния пазар постигат по-малки теоретично възможни резултати, ако не се вземат предвид Парето-неоптималните ситуации. Ако обаче се вземат се оказва, че утопичните строеве са много по-уязвими към тях и реално постигат по-малки резултати от строеве като свободния пазар. (Който също не е идеален, но това е тема за друг анализ.) Това важи не само за строеве, но и за всякакви обществени системи.
Най-често привежданият пример за Парето-неоптимални ситуации е така наречената „дилема на затворника“. Наричат я така, понеже обикновено я описват чрез затворници и срокове затвор. Тук обаче ще я обясня чрез леко различна формулировка – по-полезно е нататък.
Двама души играят на игра. Правилата са, че всеки от тях трябва да избере между „сътрудничене“ и „несътрудничене“, без да знае какво избира другият. Ако се окаже, че и двамата са избрали да сътрудничат, получават по 150 долара. Ако единият сътрудничи, а другият не, вторият получава 200 долара, а първият нищо. Ако и двамата не сътрудничат, получават по 1 долар всеки. Нека видим какви са оптималните им стратегии.
За всеки от тях, другият може да е избрал или да сътрудничи, или да не сътрудничи. Ако другият е избрал да сътрудничи, то нашият човек ще получи 150 долара ако също сътрудничи, и 200, ако не сътрудничи. Ако другият е избрал да не сътрудничи, нашият човек ще получи 0 ако сътрудничи, и 1 долар, ако не сътрудничи. Ясно се вижда, че и в двата случая за нашия човек е по-изгодно да не сътрудничи – логично е да избере това. Другият е в същото положение, така че е логично да избере същото.
Какъв обаче е резултатът за цялото? Ако и двамата решат да сътрудничат, получават общо 300 долара. Ако само единият го избере – общо 200 долара. Ако никой не сътрудничи – общо 2 долара. И така, най-доброто за всеки от тях поотделно решение ги довежда до най-лошото за тях заедно решение. Ако бяха избрали да сътрудничат, биха получили по 150 долара вместо по 1. Дори ако само единият сътрудничеше, пак биха могли да се уговорят и да си поделят по 100… Защо се минават така юнашки?
Условията на играта изрично включват правилото, че двамата не могат да се разберат какво да избират. Но дори ако можеха, щеше да стои въпросът доколко могат да си имат доверие. Така че ключът към преодоляването на Парето-неоптималността е наличието на информираност и на доверие. Ако едно от тези двете липсва, тя не може да бъде преодоляна.
Разбира се, съществуват и хитрости. Представете си, че играете тази игра с един и същи човек много пъти. Бихте могли няколко пъти подред да сътрудничите. Ако другият е склонен да разбере идеята, той също ще започне да сътрудничи и ще разберете това по сумите, които получавате. Но това отново е начин за заобикаляне на неинформираността и недоверието. В „правилно“ организираната игра или ще разберете какво сте спечелили чак след края на играта (ограничаване на информираността), или няма да играете срещу един и същи човек повече от веднъж (ограничаване на доверието).
Какво правим тогава?
Концепцията за свръхрационалност
Тук на сцената излиза Дъглас Хофщатер. Той предлага така наречената концепция за свръхрационалност. При нея играчите имат мъдростта да осъзнават, че са не само отделни единици, но и части от едно цяло. Свръхрационалността е умението да се разсъждава и на двете нива едновременно, да се прецени кое от тях носи повече изгода и да се вземат решения съобразно оптималността на това ниво.
Как се прилага това към нашия пример? Търсенето на най-правилно решение на индивидуално ниво води до отговор, при който индивидът ще получи 1 долар. Търсенето на най-правилно решение на групово ниво води до отговор, при който индивидът ще получи 150 долара. Очевидно вземането на решения съобразно оптималността на груповото ниво носи повече печалба, така че те трябва да се вземат съгласно това ниво.
Често са ми задавали (а и аз съм си го задавал отначало) въпросът какво в обективната реалност поражда етиката, доброто към другите и взаимопомощта. И отговорът е: поражда ги съществуването на свръхрационалността, на възможността за подбиране на отговори от различни нива. И трите са по същество вземане на решения на групово ниво вместо на индивидуално, където груповото ниво дава повече печалба.
Винаги ли груповото ниво дава повече печалба от индивидуалното? Не, разбира се. Като начало там, където хората не са част от една и съща група, груповото ниво просто не съществува и няма как да носи печалбите, които би могло. (Примерно ако хората се делят на групички, които отказват да са част от една обща.) Затова е важно да се търси начин хората да имат как да се обединяват в групи, групите – в над-групи и т.н. Колкото повече нива има, толкова повече е изборът кое да използваш, и възможността да намериш по-голяма печалба.
Като продължение, решенията на групови нива също съдържат Парето-неоптималности. Чести са например решения, от които групата печели много, но този, който ги взима, губи. Груповото ниво позволява противодействие на този ефект – договорка (правила, легислация, социален договор…) в такива случаи групата да компенсира взелия решението така, че той също да печели. За да работи тази технология, е необходимо действието на договорката да бъде гарантирано. От субективна индивидуална гледна точка, това отново опира до наличие на информираност и доверие. Иначе казано, свръхрационалността е основана на тях.
(Един чудесен пример са социумите в различните държави. Борбата с мафия, която е завладяла властта и мачка и краде огромната част от хората, математически е същата задача, както борбата с природните или каквито и да е други условия, от които може да бъде изтръгната печалба. Ограбваните могат да се групират и над-групират, да изработват информираност и доверие, и да търсят нива и отговори, които дават максимална печалба. Мафията съответно търси начини да попречи на групирането и над-групирането на хората, да пречи на информираността и на създаването на доверие между тях, за да ги държи в положение да нямат добри избори. Ако мафията е достатъчно умна и образована, тя би могла да управлява социалните условия и договорки така, че действията на отделните ограбвани и техни групи така, че да са най-неоптимални в рамките на тяхната „група“ като цяло…)
Стратегии и тактики на свръхрационалността
Какви стратегии и тактики би трябвало да спазват хората в определен социум, за да могат да получат максимална печалба в „играта, наречена живот“? Концепцията за свръхрационалността позволява те да бъдат определени чрез теорията на игрите, по математически път. Перфектно точен и изчерпателен анализ не ми е по силите в рамките на времето, за което обикновено пиша запис. Но все пак, ето някои груби наброски:
– Запознаване на хората в социума с теорията за свръхрационалността, в разбираем за тях вид. Познаването на свръхрационалността е базата на договорката, която прави възможно търсенето на оптимални нива и решения.
– Създаване на максимално широки възможности за групиране и над-групиране. Колкото повече нива и групи на ниво, толкова повече избор.
– Право на членовете на групата да правят свои собствени избори. Изборите на група се определят от нейните членове. Правата на група са ѝ делегирани от нейните членове; сама по себе си тя няма права.
– Групата има свои договорки (правила, легислация…), които трябва да покриват максимално широк кръг Парето-неоптимални ситуации. Могат да са абстрактни, ако има инструменти за конкретизирането им.
– Член на група може да я напусне когато пожелае, ако не е в дълг към нея.
– Член може да участва в колкото и които иска групи, доколкото договорките им не изключват това.
– Група може да не приема за член който не отговаря на договорките ѝ.
– Група може да изключи член, който нарушава договорките, с цел предпазване от него. (Другите два елемента от мерките срещу него са информирането му за договорките и създаването на двустранно доверие в спазването им.)
– Група може да налага решения на членовете си само в Парето-неоптимални ситуации, които могат да бъдат разрешени в достатъчна степен само така.
Създаването на свръхрационални групи е начин за постепенно конвертиране на рационален социум към свръхрационален. Хората в такива групи имат повече избор и възможност да спечелят повече. Това привлича други хора към групите, или други групи към над-групите, и т.н., и се създава тенденция. (Затова в такива социуми управляващите мафии използват сеенето на недоверие и преченето на свободното групиране за смазване на свръхрационалността.)
„Управляващи мафии“?
Свръхрационалността е печеливша стратегия само когато достатъчно (това може да значи и всички, както в задачата по-горе) от участниците са свръхрационални. В противен случай е губеща стратегия. (Например в общество, в което са свръхрационални недостатъчно хора, добротата се превръща в глупост.)
Затова „управляваща мафия“ може (и трябва) да бъде наречена всяка форма на власт, която използва правомощията си, за да пречи на свръхрационалността на хората. (Или дори ако просто не прави достатъчно, за да я стимулира.) Такава власт е обективно, математически доказуемо вредна за обществото си. Затова свалянето и замяната ѝ с друга власт е първа, най-важна и ключова задача за обществото.
… По въпроса може да се пише още много, но вече стана доста – нека засега спра дотук.