Grigor Gatchev - A Weblog

Преди известно време писах за Тиодор Стърджън и “Бленуващите кристали”. И си позволих следното мнение:

Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение. (…) Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. (…) Накратко, Стърджън е топлина и човечност.

Някои читатели тук не приеха това, и ме обвиниха в коментари, че несправедливо смятам други автори за недостатъчно човечни. Обещах да обясня защо смятам Стърджън за по-човечен от повечето други западни (и не само) автори на фантастика.

Да сравня един писател с всички по-известни други би било титаничен труд – може би полезен, но свръх възможността ми да отделя време и сили. Затова смятам да направя това сравнение с Толкин. Няма да е толкова пълно и убедително, но ще обясни причината.

Като начало, за мен Стърджън превъзхожда Толкин именно като човечност. Ако говорим за богатство на описанията, или на сътворения фантастичен свят, или за фундаментален принос към определен жанр на фантастиката, определено Толкин е далеч над Стърджън. Но опрем ли до човечността, Стърджън излиза напред: give credit where credit is due. Не че Толкин е човеконенавистен или безчовечен: просто Стърджън дава повече.

Когато говорим за Толкин, обикновено имаме предвид цикъла “Властелинът на пръстените”. Той е построен върху директното противоборство на доброто и злото; би могъл да бъде разглеждан като учебник по теология за деца. Това му дава огромна сила и богата база за художествено съвършенство, но неизбежно поляризира отношенията вътре. (И тъй като Толкин е реално основоположникът на фентъзито, това е дало отражението си върху повечето произведения в този жанр.) А полярността неизбежно ограничава човечността.

Почти всички герои (и главни, и второстепенни, и масови – напр. цели народи) при Толкин са поставени пред избор: или с доброто, или със злото. В реалния свят толкова тежки и наложителни избори са изключително редки, и много хора остават някак по средата, лутат се и често сменят страна, или пазят баланс. В историята на Средната земя такива герои са изключително редки: почти всички там са или добри, или зли. А рязкото делене на “добри” и “зли” винаги предразполага ума ни да мисли в черно-бели рамки, и да решава еднозначно, а не да търси разбиране и съгласие: съгласие между доброто и злото априори не може да има, споровете между тях в Толкиновата вселена се решават със сила.

Правейки избора си, героите се оказват привлечени непоправимо от избраната страна, и почти без изключение остават с нея завинаги – без колебания, без опити да се откъснат, и ако са на страната на злото, най-често без въобще шанс да се поправят. Изключения се допускат само за най-висшите в злото, Саурон и евентуално Саруман: те получават поне малък шанс да се поправят, който обаче никой от тях не използва. Всички по-дребни – балрозите, орките и пр. – са непоправимо зли, и трябва да бъдат убивани. Дори Мъртвите, които идват на помощ на Арагорн, го правят само защото са обвързани от клетва, а не защото имат и най-дребна искрица добро в себе си.

Чести са случаите, когато злото корумпира и завладява някого, и това като правило е безвъзвратно. Почти единствен пример за обратното са корсарите от Умбар, които (заплашени от страховитата военна мощ на Арагорн!) престават да са заплаха за възродения Гондор.

Не мога да отрека, че Толкин е усетил тази черно-белота, и се е опитал на места да я поправи. Елфите “се грижат за Ам-гъл с цялата доброта, която могат да открият в мъдрите си сърца”, казва Гандалф. Пак той измежду всички посланици на Айнурите успява именно защото е най-много доброта и състрадание от всичките (и се жертва, за да спаси света от едно зло). И пак той разбира, че милостта на Билбо над Ам-гъл вероятно е била косъмът, който е удържал света в критичен миг. Но дори така, той не е точно всеблаг: има достатъчно моменти, когато той изобщо не се замисля – а, поне в някои, би могъл поне да пробва.

Също, скритата зад неговата благост черно-белота на света отправя сублиминално, но недвусмислено послание: мъдрите и могъщите могат да са и благи, но обикновените – не: светът е черно-бял, доброто печели единствено чрез клане и избиване на злото. А повечето читатели, дори децата, много добре и много неусетно възприемат именно сублиминалните послания. (Филмът беше запазил този дух на книгата отлично; нищо чудно, че скоро след излизането му екипът дружно обясняваше по пресконференции как по никакъв начин не искат филмът да бъде отъждествяван с войната в Ирак, или която и да е друга.)

Може да се говори още много, и да се дават още много примери – и за католическите влияния в книгата, и за влиянието върху нея на на Втората световна в Африка (където Толкин-син служи в британските ВВС), и какво ли още не. Уви, съотношението им обаче не се променя.

Всъщност, Толкин има и доста други художествени творби – не бива да бъде съден само по този цикъл. В “Листо от Нигъл” например той обсъжда именно изкуплението на греховете, и възможността да се поправиш – но дори там, нещата са по религиозному черно-бели. (Всъщност, изразът не е добър: повечето истински религиозни хора са много човечни.) Възхищавам му се за художественото величие, за красотата, за какво ли не още – но не за човечността. Да, книгите му не са безчовечни – човечни са, но повечето книги на Стърджън ги превъзхождат в това отношение.

Да вземем например “Бленуващите кристали”. (“Повече от човешки” и “Бавно ваяние” – Калине, благодаря за невероятния превод на името! – са още по-добри примери, но и така става.) Как са разгледани там доброто и злото?

Доброто е навсякъде. Срещаме го и в панаирните уроди, и в случайните хора. Хавана и Дейна са готови да рискуват работата си, за да помогнат на Хорти. Блуит трепери от мисълта какво ще стане, ако другите хора научат, че малтретира Хорти. Людоеда дори за миг не се замисля дали да превърже съсипаната ръка на хлапето, или не. Хорти отсича собствените си три пръста (които пак ще пораснат, де – не е голяма жертва, но все пак), вместо да посече Блуит (който веднъж вече му е сякъл пръстите! Представете си как примерно Арагорн решава да нарани себе си вместо някой орк, който вече е успял да го ръгне веднъж, от морални съображения…) Човечността е навсякъде наоколо, пряка и косвена, показана или подразбрана.

Човечност излъчва и отношението към героите. Всеки от тях е индивидуалност, със собствени недостатъци, които обаче не са се появили от добро. Людоеда е гаден, но историята му те кара да го разбереш напълно, и да го съжалиш, въпреки че не приемаш действията му. Всъщност, може би неговата история е най-човечната част на книгата – историята на един лош човек, направен такъв от обстоятелствата, изплакана и изстрадана. Бързо откриваш, че да го осъждаш, че е лош, е все едно да осъждаш Хавана, че е джудже, и не е порасъл. Някак… не можеш вече да го отпишеш с чиста съвест. И когато Хорти го убива, за да спаси Дийна, изпитваш болка, че вместо това Людоеда не е получил топлината, която да го върне към хората, да го извади от злото. (Не зная за вас, но поне аз не съм усетил у Толкин съжаление към избитите орки, че не са получили възможността да станат добри – или към Саурон, или към Саруман.)

Дори Арманд Блуит, който е “черен отвсякъде”, по всички правила, всъщност не е зъл. Той откълцва пръстите на Хорти по невнимание, но без нито капка умисъл. Малтретира го жестоко, но не за удоволствие, а за да го научи да му пази спокойствието. Шантажира момичета за секс, но не изпитва удоволствие от самия шантаж – само търси кефа си. Готов е да измъчва Хорти или който и да е друг до смърт, за да научи нещо важно – но не се радва на мъчението им. Блуит всъщност е безчувствен егоист, и точно това го прави да изглежда толкова черен, но не изпитва удоволствие от вършенето на злини. От гледна точка на свършеното разликата не е голяма, но в отношението ни към него е огромна, ако и фина. Да, много от нас умират от кеф, когато той хвърля топа. Но остава разбирането – той е толкова гаден просто защото е егоист. Нещо като “нищо лично, просто бизнес”. И започваме да си задаваме въпроси за себе си, и цената, която сме готови да накараме другите да платят, за да получим каквото искаме. А това е дълбок и личен урок по човечност.

… Не зная. Може би за някого това сравнение не говори нищо, и не може да му направи разлика в човечността на двамата автори. За мен разликата е като между ярък летен ден и хладноват есенен – пак слънчев, пак игрив и с топли лъчи на слънцето, но нищо подобно на палещото лято. Надявам се всички да успеят да разберат тази разлика. Няма да обяснявам защо.

На 14 и 15 – кога навреме, кога не – успях да мина през мястото на протеста. Поговорих си с поне десетина от полицаите и жандармеристите там. И в едно отношение бях впечатлен.

На протестите след 14 декември 1989 г. се сблъскахме с кордон от милиционери. Тогава ми направи впечатление нещо, което ги обединяваше – излъчваната от тях омраза към нас, митингуващите. Пламтящото настървение не да ни пребият, а направо да ни избият при пръв знак. Не се учудих много – тогава това и очаквах. Комунизъм. Милиция…

На надигането през зимата на 1996-97 г. полицаите бяха различни. Пак бяха готови да връхлетят и пометат митингуващите при заповед. Пак бяха готови да бият до смазване. Но ги нямаше садистичното желание да действат точно така, личната омраза към митингуващите. За тях бяхме просто някакви абстрактни врагове, които трябва да бъдат премазани, защото се опитват да вършат лоши неща.

Сега момчетата в униформа ме възхитиха. Бяха възпитани. Бяха добронамерени – спазваха си заповедите, но почти всички с удоволствие съдействаха на объркали се граждани. И у никого не усетих някакво специално желание да бие до самозабрава – дори в четвъртък, след като бяха замеряни с какво ли не. Беше някакво добродушно “вие протестирате, ние охраняваме, нека всеки си върши своето по културния начин”.

(Познат днес ми спомена, че в разговор един от полицаите направо му е казал: “Абе, и ние мислим, че ония трябва да си ходят, ама такава ни е работата, да ги пазим – иначе ще ни уволнят, пък и ние семейства храним…”)

Не съм поклонник на полицейската бруталност. И не съм проспал бруталните полицейщини след протеста на 14-ти в уличките отзад и в парковете. Но тези разговори ми помогнаха да се пробудя от параноичния черно-бял кошмар, в който всеки полицай е враг и зло. Да разбера че както между митингуващите имаше лумпени и вандали (освен провокаторите), така ги има и сред полицаите, и не те са истинското лице на никоя от страните.

А както огромното мнозинство митингуващи са достойни хора, излезли на оправдан протест срещу золумите на властниците, така и мнозинството полицаи са най-обикновени хора, които страдат от същите тези золуми, и го знаят. Които се опитват да си вършат работата, както им е наредено, и да пазят порядъка и закона, за да не настане хаос – но и разбират добре в какво протестиращите са прави. И нямат желанието да са верни кучета на овластените престъпници, и да пребиват всеки, надигнал се срещу своеволията на тези престъпници.

Накратко – че загражденията между нас и полицаите са изкуствени. Че всъщност сме от една и съща страна на барикадата с тях. А от другата са престъпниците във властта и престъпниците от улицата. Парадоксално обединение на двете крайности? На пръв поглед – да.

Но след това се досетих кой е подсигурил за митинга провокаторите, а може би и немалка част от “редовите” лумпени и вандали. И единството на престъпниците от върха и дъното започна да не изглежда толкова странно.

А след това се сетих и кой докара обществото ни дотам лумпенството и вандализмът да са единственият начин за съществуване, единственият отдушник, единственото хоби и битие за огромен брой хора, и млади, и вече не млади. И в момента не мога да си представя едните престъпници без другите: тези от върха създават с действията си класата на тези отдолу, а тя е удобният им слуга и инструмент.

Време е да разберем кои всъщност са на наша страна, а кои са ни врагове. Време е да знаем, че полицаите (поне редовите, поне повечето) са част от нас. Че истинските ни врагове са престъпниците, без значение дали във властта или от улицата. И че силата на престъпниците е в нашето разединение – например между протестиращите и полицията. Време е да ги лишим от тази сила. Време е да разберем, че сме едно, че сме срещу измекярите във властта заедно.

Затова и охотно ще подкрепя идеята да отидем в 11 часа на 17 януари пред сградата на МВР, на ул. “Шести септември” 29, и да подкрепим протеста на полицаите. Те страдат от същите неща, както и ние. Управляват ги същите измекяри. В един и същи казан сме. Нека престанем да правим този казан “български”, и да дърпаме обратно вътре който се помъчи да излезе. Нека помогнем на другите да излязат – може би някои от тях пък после ще помогнат да излезем ние.

Защото, ако искаш да излезеш от казана, трябва да го заслужаваш. Което значи, че трябва да си дадеш труда, примерно да ходиш на протести. Но има и морална страна, а тя е – за да заслужаваш да не си в казана, трябва да си готов да помогнеш на другите, които искат да не са… Нека бъдем истински, достойни хора. Нека докажем, че заслужаваме да не сме в казана, като помогнем на полицаите да не бъдат. Като подкрепим техния протест.

Още не зная каква форма ще е подходяща. Мислех да отидем да ги “охраняваме”, но не зная дали шегата ще бъде разбрана правилно, като подкрепа за тях. Може би този призив е по-адекватният – простичко да си закачим по една бележка с подкрепата си за тях, в прав текст.

И искам да призова всички – не вършете золуми, било то дори в подкрепа на полицаите. Не носете оръжие или опасни предмети, не вдигайте патардия до небето, не блокирайте улици, не горете портрети. Просто бъдете там, и показвайте подкрепата си за полицаите. Това е, от което властниците ни ще се уплашат много повече, отколкото ако атакуваме и сринем сградата на МВР. Защото няма да имат зад какви лъжи да скрият, че са се оказали сами срещу целия окраден от тях народ – дори срещу органите, които трябва да ги пазят. Носете си документите… и бъдете хора.

… Може би за някои протестиращи, пострадали незаслужено от полицейския побой, няма да е лесно да приемат този призив. Искам да ги попитам – съгласни ли сте да ви слагат наравно с лумпените, които замеряха и удряха полицаите, без да имат повод? И които са оправданието на лумпените сред полицията пък да пребие вас?… Ако не сте, не слагайте и всички полицаи в един кюп. Който от тях се е осъзнал до степен да протестира пред МВР, надали би пребивал протестиращи за удоволствие. Подкрепете свестните хора в полицията – това е доказателството и за вашата мъдрост и свястност.

Преди всичко – най-важното: УТРЕ, 15 ЯНУАРИ, ОТ 11 ЧАСА, ПРОТЕСТЪТ ПРОДЪЛЖАВА.

—

Не успях да бъда пред Народното събрание точно за прословутия момент на атаката на полицията. Но бях в доста други моменти, и гледах и заснети филми – а понякога забелязвам неща и си задавам въпроси, които повечето хора пропускат.

И така, поред:

Почти всички атаки срещу полицаите бяха направени от една доста еднородна групичка. 17-18 годишни младежи с еднотипни облекла и еднотипни маски за лица.

– Защо толкова внимаваха маските им да ги скриват добре не толкова от полицаите, колкото от хората около тях и от камерите? С какво е по-страшно ние да разберем кои са, отколкото полицията да го разбере?

– Защо, когато нападаха полицаите, винаги ритаха и удряха само по щитовете им? Аз поне не видях удар, насочен другаде; поправете ме, ако сте забелязали. (И добре че беше така – полицаите от охраната са просто хора като нас, престъпниците са други! Но не е ли логично да се предположи, че който не е провокатор би се целил другаде?)

– Защо полицаите нито веднъж не взеха бързи мерки срещу атакуващите от тази групичка? Ако мислят, че не биха получили подкрепата на истинските протестиращи, се лъжат!

– Защо, когато полицаите тръгнаха в атака, не докоснаха с пръст точно тези побойници? Те си личаха много добре, надали са ги забравили! Мирни протестиращи и дори случайни минувачи бяха смазани от бой, без да са мръднали пръст срещу никого.

Беше съобщено, че площадът е разчистен заради сигнал за бомба. Един командващ от жандармеристите, на въпроса защо са дошли и те освен полицията, ми отговори (културно и разбрано – благодаря му за това), че е заради сигнала за бомба.

– Само че от случайно подслушан разговор между две от момчетата му разбрах, че на едното “заради тия протестиращи му съсипали целия вчерашен ден”. Дали в жандармерията са нямали сведения от бъдещето?

– Сигнал за бомба – добре. Площадът разчистен – добре. А защо после цял ден никой дори не огледа да види има ли бомба, или не? Хайде добавете поне малко правдоподобност, така лъжата пука по шевовете очевадно…

Бяха арестувани, по данни на полицията, около 150 души. Били се били с полицията, били я замеряли с камъни, и пр. (Като гледам репортажите по някои телевизии, се чудя дали са от същия протест, на който бях. Спомням си за фалшифицирания по нареждане на Филип Боков репортаж от студентския митинг пред парламента през декември 1989 г. И въобще не се учудвам на мнението на Ирина Петкова, че пред парламента са ставали вандалщини и поразии – ако не бях присъствал лично, и аз щях да остана с точно това мнение от репортажите.)

– Провокаторите (защото определено бяха такива) замеряха полицаите само със снежни топки. Няколко деца между 12 и 16 години също хвърлиха снежни топки. (Камък не видях да хвърли никой, но по БТВ показаха полицай с бинтована глава – може и да съм пропуснал.) Защо децата, а и много абсолютно мирно протестирали, бяха пребити зверски, а провокаторите не бяха пипнати с пръст?

Напълно разбирам родителите на пребитите и арестувани деца. И от сърце и душа се присъединявам към думите на бащата на едно от тях:

“Искам да се извиня на всички деца, които протестираха днес. Защото там трябваше да са не те, а ние.”

… Има повече за писане за днешния протест, отколкото ще издържи да прочете и най-търпеливият. Ще завърша с отговора си на един укор по адрес на протеста:

Да, протестът не беше идеален. Имаше провокации, за които се знаеше още от вчера, че са поръчани. Имаше “съобщение за бомба”, за което МВР-шефове знаеха още преди появата му, а много други не знаехме, но се сещахме, че ще го има. Имаше и брутален побой на полицията, почти само върху мирните протестиращи, но не и върху провокаторите – за него само идиотите не се сещаха, че ще го има.

Това е, което ще бъде всеки протест срещу такива управляващи. Не защото ние, протестиращите, искаме да е такъв – искаме да е мирен и културен. А защото, ако ще да протестират ангели, престъпниците във властта винаги ще подсигуряват и провокаторите побойници и вандали, и фалшивите съобщения за бомби (а може и истински, за сплашване), и полицейското насилие.

И точно затова тези протести са толкова важни и нужни. Каквито има как да бъдат. Защото мястото на такива управляващи е не в парламента, а в затвора. И протестите са начинът да разберем, че можем да поправим ситуацията, и да спасим България от тях.

Из форумите на “Капитал” видях една идея, която страхотно ми хареса.

Нека си донесем по една-две стари обувки на протеста. Не, не за да замеряме сградата или депутатите. За да ги натрупаме на купчина пред парламента. Може и метли да донесем, и да метем около купчината, за малко веселба. И за да видят тези, които само гледат телевизия, че не ни е страх, въпреки заплахите на хора, на които мястото е не в парламента, а в затвора. (И те го знаят, по-добре от нас – затова и се опитват да ни плашат.)

(Изобщо, като нещата в държавата ни вървят толкова хубаво, защо управляващите направо се посират от ужас при идеята за протест? Дали случайно не са съсипали нещата като през зимата на 1996-97, ако не и по-зле, ама още да не се знае? Тепърва да предстои да гръмне? Аз не знам. Не съм им светил. Но те с гаранция знаят. Така че дали това предположение не е добре информирано, след като точно те го потвърждават?)

И още нещо. Създаден е сайт за виртуален протест. На него можете да се запишете сред протестиращите, ако не можете да дойдете на истинския. Да, истинският протест е незаменим – но ако сте в чужбина, или работата ви наистина не позволява да се отлъчите (такива работи не са много), бихте могли да подкрепите протеста онлайн.

Ще повторя: Сигурно немалко мизерабили ще се опитат да яхнат протеста, за да драскат за власт. Аз ще отида на него, въпреки тях. Защото който чака да дойде идеалното, че да помага, никога няма да свърши нищо добро – и така ще е по-истински враг на доброто и от злия човек, който поне може да бъде убеден и спечелен. И защото това или друго протестиране може да не докара на власт идеалния политик, най-малкото защото такъв няма – но ще ни научи мъничко да бъдем граждански активни, и да отстояваме своето срещу грабителите му. А това е, което може да спаси България. Единственото.

Извинявам се за неволната грешка. Протестът пред Народното събрание е на 14 януари, сряда.

А ето и един коментар, който отразява ситуацията право в десятката. Щом управляващите са почнали да бягат така панически още негонени, значи не само са гузни, но са и уплашени, че може да им бъде потърсена сметка за всичките золуми, грабежи и дебелоочия.

Да не забравяме обаче – освен съсипници те са и гьонсурати и наглеци. (В името на цензурността спестявам по-точните думи.) Не излезем ли достатъчно хора на протест, те ще насмелеят отново, и ще изнаглеят още повече. Затова още веднъж моля всички – зарежете си толкова важната работа или кеф поне за час, и елате да им напомним, че България е наша, а не тяхна бащиния. И че сме хора, с които трябва да се съобразяват, а не добитъци, създадени за доене, стригане и дране.

Утре е Видовден. Денят, в който ще се види какво управление заслужаваме – с това колко масово ще протестираме, ако то е корумпирано, крадливо и продажно. Търпим ли го, значи ни харесва, и е нужно и редно да имаме такова. И е престъпление да ни се налага честно и свястно управление, след като не го искаме.

Защото прадедите ни отдавна са казали: “Не ме гледай какво говоря – гледай ме какво върша”. Казаното по кръчмите, пред телевизорите и под юрганите е шум. Мучене. Истината какво искаме я казват действията или бездействията ни.

Време е да видим (и ние, и западноевропейците, и целият свят) какво заслужаваме.

Мразя шаблони от типа на “зимата на нашето недоволство”. Само че в момента май се очертава нещо подобно.

За последната година срещу това управление протестира кой ли не. Еколози, фермери, учители, работници от какви ли не отрасли, дори полицаи. И с право, на пръв поглед.

Продължаваме да сме най-бедната страна в Европа, въпреки че вече повечето българи работят здраво. Наскоро след промените не беше така, но сега е, а богатството не се вижда. Вижда се обаче как националното ни богатство бива разпределяно от управниците щедро в джобовете на техни баджанаци, и въпреки натиска от ЕС (който ЕС не е длъжен да упражнява), няма нито един осъден за тази корупция. Нито един. Има ли как това да е възможно, ако корупцията не се протектира и защитава от най-високо ниво, с желязна решителност и непоколебимост?

Бандитите продължават да се стрелят по улиците, а бивши и бъдещи политикани ни обясняват как това било, понеже държавата ги притискала. Личното ми впечатление е, че държавата, в лицето на политиците, притиска чрез духане някои техни телесни части – съжалявам за израза, ама не ми хрумва по-културен за реалното положение.

… Безсмислено е да изброявам. Положението с несретите ни е като във вица – няма нужда да пише нещо по позивите, то всичко е ясно. Само че има едно монументално неясно за повечето българи нещо – откъде идват тези несрети.

Правилно, пак ще се повтарям. Само че има неща, които ако не бъдат повтаряни, докато ги разбере и последното двукрако добиче в България, няма да можем всички ние да живеем като нормални хора.

Тези политици сме ги избрали ние. Не ни ги е назначило нито ЦРУ, нито КГБ, нито Мосад, нито марсианците. И ние сме, които не ги контролираме, когато си разиграват коня. Когато лапат милиони, творят простотии за милиарди, и се опитват да ни сплашват, ако им кажем истината в очите.

Ще повторя отново: Пирински с нищо не е по-лош политик от примерно Митеран. Или Костов – от Кол. Разликата е в народа, който управляват. Ако Пирински или Костов отидат да управляват във Франция или Германия, ще са образцови държавници, защото ще знаят – за най-дребната простъпка европеецът ще излезе на улиците, и ще се прибере чак след като види оставката им, и започнатия срещу тях съдебен процес. А ако Митеран или Кол дойдат тук, видят ли какви търпеливи и страхливи добитъци имат под себе си, до месец-два ще си позволяват същите простотии. За положението ни не са виновни политиците ни – не е луд който яде чуждия зелник. Виновни сме си открай докрай ние, обикновените хора.

Това, което на Запад имат, а ние нямаме, се нарича “гражданско общество”. Представлява система от социални и други механизми, които да контролират безпощадно политиците, и да образоват добитъците, докато не ги направят хора. Една от причините да го нямаме е тъпият егоизъм на българина, който все чака друг да му измие чиниите и оправи бушоните. Друга е, че политиците ни знаят как то ще ги вкара в пътя, и вземат активни мерки то да не се образува – купуват медии, сплашват протестиращи и каквото още се сетят. Има и още причини, и много хора са ги казвали. Но проблемът е не само да бъдат те изброени, а най-вече гражданското общество да бъде създадено.

Как точно да бъде създадено? Както може. Протестът утре от 11 часа пред Народното събрание може да бъде една от стъпките. Присъединявам се към призива да отидем там. Например тези, които не можем, защото виждате ли, на работа сме. Ако държите да продължавате да взимате няколко пъти по-малко от словенците, чехите и всички други, които са създали гражданско общество… ами, стойте си на работа. Бандитите от властта има да пият за здравето на вашата “зрялост” и “трудолюбие”… И аз съм на работа, но ще изляза, и ще отида.

А, и още нещо. Ако очаквате, че на този протест всичко ще е идеално, забравете идеята. И на мен не ми се иска да виждам там политически мутри, опитали се да трупат кредит, но сигурно ще ги има. Или пък, ако той успее, ще ми е тъжно да видя някогашни протестиращи да се кипрят в луксозни костюми и луксозни коли, купени с парите на обикновените хора, и да се правят, че не ги познават вече. Само че сигурно и това ще стане. Каквото и да направим, няма да е идеално. Просто, ако сме мъдри и решителни, може да е малко по-добро от сегашното. Политиците, които ще изберем, да ни имат мъничко повече страх и уважение, а може би дори срам. Което и се иска. Заради което е и този протест.

Идеални неща върши само Господ. Ние, обикновените смъртни, вършим несъвършени неща. Някой беше казал, че по-доброто е враг на доброто. А най-злият, смъртният враг на доброто е съвършеното. Защото който иска да направи нещо само ако ще е съвършено, го прави, ако не е Господ, никога. Всъщност това е и сигурният начин да провалите нещо завинаги – да поискате то да бъде направено, но съвършено.

Още по въпроса – тук.

Днес получих от единия от авторите на блога LeeNeeAnn линк към едно възхитително есе за Урсула Ле Гуин в един чудесен блог. Не мога да се сдържа, и го пускам. Струва си да бъде прочетено.

А след сериозното – и малко веселба. Заповядайте на страницата за контакти на Канал 3. По-бързо, докато не са се усетили и не са развалили веселбата. 🙂

Така се нарича една от най-хубавите книги на Тиодор Стърджън. Преди двайсетина дни имах удоволствието да я прочета. Уви, едва сега смогвам да напиша за нея.

Всъщност, не е редно да пиша за самата книга – ще разваля удоволствието на още непрочелите я. Много повече бих написал за автора й.

Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение.

(Всъщност, тези герои и “тяхната” фантастика са огледален образ на едновремешната соц-фантастика “на близкия прицел”, в която добрите соц-офицери громяха злите и гнусни капиталисти. Втората беше чадо на партийни директиви, спускани отгоре, на намусени цензори, четящи и задраскващи недостатъчно коленичилите пред Партията редове, а нерядко и на безгръбначно подмазвачество и мерак за придобивки, каквито читателят на произведенията би могъл да види единствено сред злия капитализъм. Първата пък се роди от сплашването на хората с каквото попадне (преди комунизма, сега тероризма, утре кой знае…), за да бъдат накарани да продадат свободата си срещу лъжа за сигурност, и желанието да се угоди на страховата психоза, родена от внушенията на сплашвачите.)

Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. Да, твореше точно през времената на върха й, на маккартизма и антикомунизма в САЩ. Но разказите и романите му са прекрасно, слънчево и добро опровержение на омразата. В най-прочутия му роман, “Повече от човешки”, злото се надига от неразбирането и самотата, от желанието за свое място сред хората. И придобива зловеща, ако и дребна като мечтите си мощ, чрез свръхестествените си способности. За да бъде победено на свой ред, не от по-свръхспособности или мускули, а от доброто в най-обикновен човек… В цикъла за Ксанаду тази теза е още по-добре показана: пристигналият от милитаристичен свят пратеник е колкото несъвместим с обществото, построено на мира, любовта и стремежа към познание и красота, толкова и безпомощен пред силата му. Защото тя е постигната с инвестиране на ресурси не в оръжия, а в търсене на съвършенството. В “Бавна скулптура”… не, не ми се разказва за него, просто си го прочетете сами.

Накратко, Стърджън е топлина и човечност. А с тях обикновено вървят и острата проницателност на ума и дълбокото разбиране на хората. Той не спестява на лошите си герои правдивата оценка, а често и справедливата съдба – но дори тогава го прави с някакво странно, меко съжаление, доброта и разбиране. Неговият Пиер Людоа в “Бленуващите кристали” е дейно зло, но в същото време виждаме цялата му еволюция – тръгнал от блестящ талант и достоен човек, той дори в дъното на падението си запазва някаква доброта, и се погрижва за съсипаната ръка на Хорти. И тази доброта е не щипка подправка, турена ни в клин ни в ръкав, за да разнообрази неумело набедения злодей – тя е естествена и неделима от него, не кръпка върху характера му, а неразделна част от него.

Изобщо, погледнете целия панаирен цирк, докато четете книгата – защото ви препоръчвам да я прочетете, струва си. Чудото са не свръхвъзможностите на кристалите, и ефектът им върху хората. Чудото в нея е добротата и смелостта на Дийна, и на Хавана и останалите “уроди”. (Стърджън дълго време е мечтал да бъде цирков акробат, и единствено болното му сърце му е попречило… каква пародия на съдбата, точно към него!) Ако трябва да направя списък на оръжията, които трябва да носи в ума си един воин на човечността, тази книга ще е в него.

И никак не случайно излезе именно в “Човешката библиотека”. Неведнъж съм свалял шапка на Калин – това е поредният, и сигурно не последен път. Ако искате, можете да я получите от него.

Повече за Стърджън, а и за книгата, можете да научите тук. А тук можете да си я поръчате – а също и други чудесни книги.

Два коментара към предишния запис ме размислиха. Ето ги:

Жилов:

Прочетох разказа миналата седмица. Прилича ми на “Гайдите на бай Добрин”.

Приказките никога няма да умрат, защото мисленето на хората по начало е магическо и дори и хората с имунитет към магията й се поддават в един или друг момент. Например идеята да не изучаваме нещо, та да остане красотата недокосната, или пък да търсим именно мистично знание, е застъпена в иманярските истории за Индиана Джоунс. Там знанието или не бива да се пипа от хората (защото е “непонятно” и “над възможностите им”), или е нещо, което просто така попива в тях, като магия.

Фантастиката също има своите чудеса, но те няма как да бъдат по-привлекателни емоционално от лесните чудеса на един фентъзи свят. Хората обичат тия неща, от които аз страня (магия, природа, битки, мечове). Фентъзито е много по-предпочитано от фантастиката. Това особено важи при компютърните игри. Ето така съм принуден да садя растения там, където бих искал да сложа ръждясал мост, да сложа магия там, където бих искал да сложа технология, и да поставя битка там, където бих искал да поставя логически пъзел. Назад към природата, назад към магията, назад към това, което сме загубили.

Десислава Делибалтова:

Бъдни вечер е! И това ако не е красиво вълшебно? Тази много, много, много по-стара от магове, жреци, лами и църкви легенда.
Точно сега ми е наслада да споделя една запомнена не знам кога и от къде, но многократно проверена мисъл: Всеки хубав разказ има в основата си легенда.
Не е мой начин на мислене да лепвам определения (хубав, лош …..), още по-малко ми е присърце да правя сравнения.
Четенето (и писането) си е като разговор. Точно сега искам да кажа точно това на точно този човек (тези хора). В отговор на казаното или наученото, или почувстваното . . . Главозамайване. Празник е все пак!
Искаше ми се този раз-каз(-говор) да продължава, да дочета легендата. Защото легенда (лат. legenda “което трябва да се чете”) всъщност означава нещо, което трябва да бъде прочетено. Хората имат вяра в легендите. Дали защото думата вяра (от лат. verus “истинен”) означава истина?

Разказът определено прилича на “Гайдите на бай Добрин” – също толкова недоносен е. Но по-важното в този коментар е другото – и него ми се иска да… коментирам. 🙂

Още Кларк е казал (и други са повторили след него по различни начини): магията е технология, която не познаваме достатъчно, освен ако сме магьосници. Което ще рече, че например компютърните програмисти са най-чиста проба магьосници. Хората, които поправят телевизори – също. Както и тези, които умеят както трябва да лепят плочки, оперират бъбреци, садят царевица, произвеждат чипове, подковават коне…

Всъщност, почти всичко около нас е магия. За един едно, за друг друго… Просто магията от книгите ни изглежда по-непозната, тъй като всеки познава програмисти или майстори-готвачи, но не и магьосници. (Или поне не знае, че са магьосници… докато не прочете горните редове.) И с това фентъзито ни привлича повече, отколкото “Цимент” на Гладков: производственият роман е точно така магическа книга, но ние не се сещаме, че е такава.

(Което дали не я прави всъщност още по-магическа? Любимият ми киберпънк е на второ място по популярност след фентъзито, и то точно сред компютърджиите, и то както, и може би именно защото вчерашната фантастика в тази област се превръща в днешна най-обикновена реалност. Дали това не е началото на едно осъзнаване, че всъщност сме магьосници – започнало с компютърджиите, но надали привършващо с тях?…)

Има и друга причина да харесваме фентъзито, и тя ми се струва много основателна, ако и незначителна наглед, като подправката в супата – усеща се на вкус. Магията ни изглежда по-непозната от ремонта на телевизори, и с това ни привлича по-силно от него. Пратчетовият Коен Варваринът винаги си избира най-едрия враг, защото е най-лесен за уцелване: нашият ненаситен апетит за ново сяда като на трапеза в този кръг, който е най-далеч от познатото ни, и чиято периферия се допира до най-малко познати неща, и най-много непознати.

И да, всеки разказ има в основата си легенда. Но всеки разказ е и нова легенда, обновила с нещо старата, отдалечила се от нея, като ново поколение на биологичен вид в екосистемата на легендите ни, пасящи и ловуващи сред пейзажите на умовете ни. Моят и твоят разказ са деца на една и съща легенда, но са различни: ако техните деца на свой ред са още по-различни, един ден легендите ще станат две, от биологичния вид ще произляват нови.

А легендите са много по-важни за нас, отколкото предполагаме. Те са биологичните видове в екосистемата на умовете ни, те са животът в нея, без тях тя е мъртъв лунен пейзаж. Меметата, в които формулираме идеите и начинанията си, са по същество легенди. Машините или строежите, които конструираме, речите или отчетите, които пишем, спомените ни за вчерашния ден или плановете за утрешния – всичко това са легенди. Производствени романи, художествена или документална литература, исторически романи или фантастика… Всяка една наша мисъл е всъщност легенда. Това е причината да вярваме в легендите, и това е причината “вяра” да произлиза от “истина”. Ние, личностите ни, сме легенди. Не вярваме ли в тях, няма как да вярваме в себе си.

Бай Борис го казва по свой си начин: “Ние сме създадени да измисляме, да разказваме легенди. Няма как да не го правим.” И продължава: “И ние сме легенда, момко. Разказана от планини и реки, гори и полета, на техния си език. И създадена чрез разказа им, точно както ние създаваме нашите легенди с думи от звуци или букви, а те пък създават своите чрез ръцете ни, с думи от камък, метал или друго… Такъв е светът, такъв е направен да бъде – всяко нещо да мечтае, и да ражда легендите си. Планините и реките са създадени да разказват, да не могат иначе – който ги е творил, и той е такъв създаден, и ги е направил по свое подобие. После те нас също такива, ние нашите легенди, те своите… До безкрай, и надолу, и нагоре. Светът е всъщност легенди – докато го има, ще ги има и тях.”

(Добре де, разкопах доста от закопаното в “Дяволското гърло”. На екрана на монитора пред вас се върти, като пред Божо и Коста, схемата на канала на пещерата, която е всъщност разказът. Но, както може би вече сте прочели в него, Дяволското гърло далеч не се изчерпва с една подземна река. То е магия: в него има много повече, отколкото виждат тези, които не търсят това много повече. 🙂 )

Уф, отплеснах се. Да се върнем на темата.

Всички ние сме магьосници, и магията е навсякъде около нас. Трябва просто да го осъзнаем истински, и ще я видим. И, както в “Дяволското гърло”, има специални дни, когато това е по-лесно. Един от тези дни е Коледа.

За много хора Коледа е мътен порой от захаросани и втръснали до повръщане коледни песнички, филми, картини, истории и какво ли не още. (И аз съм от тях.) Но ако човек преодолее за миг втръсването, и се опита да види приказката и легендата по приказен начин, може би за миг ще усети магията. Така, както ненатровените със сладкиши наши прадеди са обожавали бучицата небет шекер, и са виждали романтиката и красотата, които са истинската й същност, а не молекулите захароза и калориите. Може би ще усети магическото в подаръците, подбрани с любов и желание, ако и не винаги с много умение. И в атмосферата, и в топлината…

(Преди десетина години едно роднинско детенце внезапно реши да ми подари за Коледа едно бонбонче. Ей така, без никой да го е карал, защото му хареса приказката, която му разказах… Бонбончето беше изровено изпод кревата, с изтекъл преди години срок на годност, и отвратителен вкус на мухъл. Но и досега очите ми на четиридесет и кусур годишен мъж се насълзяват, когато си спомня с каква топлина ми го даде петгодишното дете. А това е една от най-големите магии на света.)

Разберем ли веднъж красотата и магията на Коледа, усетим ли ги, изпитаме ли ги, ще ни е мъничко по-лесно да направим и следващата крачка. Да осъзнаем, мъничко по мъничко, че всеки ден е уникален, вълшебен и магически, точно както всеки от нас е всъщност магьосник. (И може би точно затова. Тези, които са безнадеждни мърлячи, и за никого няма как да бъдат магьосници – за тях дните винаги са тъпи, сиви и обикновени. Огледайте се и ще го забележите.) И да живеем един невъобразимо дълъг живот, непредставимо приказен, всеки ден от него по-вълшебен и безкраен от целия сив и скучен живот на обикновените, немагически, “реални”, “здравомислещи”, “материални” хора. Какво ти всеки ден – всяка секунда…

Искате ли да живеете един почти вечен, и невероятно вълшебен живот? Дълъг колкото много, много хиляди животи от тези, които живеят повечето хора, и много по-интересен, пъстроцветен и щастлив? Можете го. Просто посегнете и си го вземете.

А ако не искате, не казвайте, че не сте знаели, че има как. Имам нахалството да ви го кажа. Тук и сега.

Весела и щастлива Коледа!

И весел и щастлив цял необятен, приказно красив живот!

Преди няколко дни гледах по телевизията дълбокоуважаемия ни председател на Народното събрание – Георги Пирински.

Как разпалено защитава даването на тринайсета заплата на депутатите, понеже се били трудили много и здраво. И как обяснява на журналистите, че споменаването в медиите на депутатството в негативен контекст било противодържавна дейност, така че да се замислели много добре…

Георги Пирински привлича вниманието ми не от вчера. Преди години участвах в един протест пред парламента, когато депутатите дадоха няколко милиона за нови луксозни лимузини за властта вместо за лекарства за болните.

Тогава въпросното… хм, лице, дойде да ни пита дали смятаме, че си прекарваме времето по най-добрия възможен начин. А след това се изказа в медиите, че било редно и нормално министрите от белите държави да ходят пеша, а тези от банановите републики да се возят в десетметрови лимузини. Понеже в банановите републики имало много повече неща за оправяне, и съответно министрите им били заслужили повече.

Тогава не издържах, и му написах отговор. В който изказах позицията, че според мен връзката е обратната. Че не министрите от белите държави ходят пеша, защото държавите им са уредени, и вършат малко – а че ходят пеша, но и вършат много, понеже гласоподавателите им ги контролират здраво, и не им позволяват излишни разходи, и точно затова държавите им са уредени. Докато министрите от банановите републики карат десетметрови лимузини, защото гласоподавателите им не ги контролират здраво – и затова и повече крадат държавите си, отколкото работят за тях, и точно затова държавите им са неуредени и мизерни.

Оттогава мина време, и много неща се видяха. Не вярвам да се намери нормален човек, освен добре платен клакьор, който да каже, че не съм се оказал прав. (За моя нерадост.) Две неща обаче не се промениха. Едното е безхаберието на българина към това как го управляват. Другото – логичният гьонсуратлък на управляващите го. Начело с Георги Пирински.

Нещо повече. Много от управляващите ни просто “покрадват” колкото могат да носят, но тайничко, с надеждата да не бъдат забелязани. Георги Пирински открито застава и заявява, че който посмее да извика “Крадат, крадат!” ще бъде обявен за престъпник, и много да внимаваме в картинката, че да не се стовари адът върху нас. Не зная дали ви е нападал обирджия, който да опре нож в гърлото ви и да съска: “Млъквай, или ще те заколя!”, докато ви изгребва джобовете…

И още. В центъра на криза сме. Фирми съкращават масово работници. Много министерства не могат да си позволят да платят тринайсета заплата на служителите си. При това положение, депутатите да си я дават, от събраните от НАШИТЕ джобове данъци, е уреждане на пир по време на чума. Платен от джобовете на болните от чумата…

Психолозите отдавна са посочили – запускането и порутването на къща най-често тръгва от един неоправен счупен прозорец. А запускането и порутването на държава – от един ненаказан корупционер или опериран от съвест гьонсурат. Така че Георги Пирински в момента е не просто заплаха за демокрацията, със заплахите си към очите и ушите на хората. Той е трупната отрова, която съсипва умовете и съвестите ни, внушавайки ни усещане за безнадеждност и неспасяемост. И разяжда държавата и обществото ни, и съсипва мъничкия свят, сред който живеем.

Искате ли да ви посоча човек, за който си струва на всяка цена да отидеш на избори и да гласуваш за него? Който ще ви спаси от всякакви злини и проблеми? Не мога. Все още не познавам такъв. Но вече мога без никакво колебание да ви посоча човек, за който си струва на всяка, ама на всяка цена да отидеш на избори и да гласуваш ПРОТИВ него. Който е един от хората, направили България това, което е в момента – място, от което всеки се чуди как да се махне по-далече, или поне да прати децата си по-далече оттук. Държава, която всеки мрази с омраза, по-силна дори от обичта му към тази толкова приказно красива, и родна за нас страна. И общество, което всички използваме като синоним на ад на земята.

Този човек се казва Георги Пирински. А партията, която го държи във властта, е БСП.

Призовавам всеки, без значение на политически възгледи, ангажираност или пристрастност – на следващите избори отидете и гласувайте срещу този човек, и срещу партията, която го подкрепя. Ако междувременно е сменил БСП с друга – срещу нея. Но отидете и гласувайте срещу него, за да му попречим да продължава да трови и съсипва съществуването ни, като съсипва държавата и обществото ни. Нека с бюлетините си го изрежем от организма на държавата, както от болен се изрязва тровещият го гнойник. Иначе болният ще умре, или ще страда доживот – а в тази метафора болният сме ние.

Този призив е най-много именно към поддръжниците на БСП. Нека ми кажат честно – тя е ли социалната партия, за която се представя? Или е подлога в България на точно този тип хора, които идеолозите на социализма заклеймиха най-люто (и с право)? Това ли е идеята им за социална справедливост – депутатите да пируват по време на криза с парите на данъкоплатците, и да заплашват който се осмели да проговори за това? Нека си изберат категорията хора, която ги отблъсква най-силно – било безсъвестни капиталисти, било гьонсурати чорбаджии – и да кажат има ли някой в България, който да се вписва в тази категория по-добре и по-намясто от Георги Пирински и тези като него… Ако няма по-такъв, ако съм прав, нека помогнем на БСП да се освободи от такъв човек. Това е единственият начин тя да има шанс да стане партията, която поддръжниците й биха искали да бъде.

Докато пишех това, си мислех – колко ли други блогъри ще подкрепят идеята, и ще повдигнат призива, въпреки че той ги касае много повече от насилието в Ирак или глобалното затопляне? Надали много. Всъщност, може би никой или почти никой. Но аз няма да се откажа. Нито пък ще се уплаша, ако се опитат да ме сплашват – напротив, ще ги изкарам на светло, каквото и да ми струва това. Когато дойдат избори, ще припомня тази случка, и още други. И ще повтарям призива си, отново и отново. Докато не го чуе и разбере всеки, който има уши и ум. И везните не наклонят бавно, но сигурно в посоката, която ще изсипе Пирински извън политическата сцена. Бъдеще има или за него като политик, или за България като държава и общество – но не и за него, и за нея.

А България като държава и общество означава и всички нас.

Ще останете ли безучастни, или ще надигнете и вие глас?

Ще останете ли безхаберни, или ще помогнете да се очистим от този извор на отрова?

Изберете сами.

Резултатът от избора ви няма да закъснее.