Grigor Gatchev - A Weblog

Става дума за изборите в САЩ. Нашите също са предизвестени, но в друго отношение. 🙁

Нека си го кажем направо – Обама на практика вече ги е спечелил. Твърде малко вероятно е да се случи чак такова чудо, че да му отнеме победата. Невъзможни неща няма, но някои са твърде малко вероятни.

(Да се изфукам – бях един от първите в България, които му обърнаха специално внимание, ако и в косвена връзка.)

Всъщност, това черен кандидат да спечели изборите в САЩ само по себе си вече е чудо. Не мога да отрека, Обама е феноменално харизматичен. Но въпреки това не съм предполагал, че скритият расизъм в САЩ е отстъпил до степен да може да бъде победен. Вярно е, след осем години на Буш-младши и прасе да издигнеха демократите, щеше да има шансове – към момента популярността на Дубия е под тази на Никсън след Уотъргейт, когато си подаде оставката. Което пък говори, че американците не са чак такива идиоти (като примерно българите – на нашите избори вероятно дори след това управление и БСП, и ДПС пак ще вземат предостатъчно гласове…).

Както и да е. Обама ще спечели изборите. Големият въпрос тръгва оттук нататък – дали той ще може да спаси положението. Както в САЩ, така и в света като цяло.

Във външнополитически план САЩ са загазили ужасяващо. Войната в Ирак е на практика изгубена: той може да стане в някаква степен демократична държава, но твърдо няма да е проамериканска държава. Не и след цялото окупаторство, което хвърлиха там американците. То не бяха имунитети за войниците им (които вече са наплашени до степен да стрелят по всичко, което мърда), то не беше чудо. Точно след като махнаха Саддам, 90% от иракчаните ги смятаха за освободители – в момента същият процент ги смятат за окупатори. Такава промяна на мненията не се постига лесно даже ако я искаш.

А истински лошото е в Афганистан. Откакто са навлезли, САЩ се държат точно като Съветския съюз преди тях, и съответно получават същата топлина и признание от афганистанците. Колко странно, че талибаните печелят там все повече влияние и подкрепа, нали?… Като за капак, не им стига омразата на афганистанците, ами се заеха да правят презгранични атаки и в Пакистан. Които завършват с твърде малко убити талибани, но доста убити местни мирни жители. И им печелят същата любов и нежност и у пакистанците. В момент, в който първият демократично мислещ и прозападен президент на Пакистан има нужда от цялата вътрешна подкрепа, която може да събере. Дали е много сложно да бъдеш пророк и да предскажеш дали тази река ще потече надолу, или нагоре? А Пакистан е ядрена държава…

Трето място, където САЩ не се ангажираха лично, но косвено избраха грешна позиция, е Израел. Нека си го кажем право в очите – израелците подхождат към палестинците брутално и вражески, без значение дали палестинците се държат с тях зле, или не. Твърденията, че израелците са се превърнали от жертви на нацизма в нацисти, са пресилени – но и политиката на държавата им е далеч от справедливост, или толерантност (дори където е оправдана), или миролюбие. Към момента Израел се държи като злонамерен агресор и окупатор, извършва етническо прочистване, и не е нужно да си арабин, за да го разбираш. Доскоро позицията на САЩ е била поне отчасти балансирана, и е сдържала Израел от крайности – напоследък Буш даде безусловна подкрепа за Израел, включително в несправедливите му действия. Но светът вижда.

Вижда, че САЩ са се превърнали от поне отчасти поддръжник на демокрацията в агресивна, окупаторска и несправедлива империя, мислеща само за своите интереси, и безотговорна към тези на света. Резултатът е, че американците изгубват моралното лидерство, което дълги години имаха в очите на повечето демократично мислещи хора по света. (Да, не бяха идеални. Бяха мъничко по-свестни от СССР или другите империи с амбиции. Но вече не са.) А моралното лидерство е оръжието – единственото – което може да те защити от тероризъм. То е, което праща фанатичните откачалки вместо начело на разярени тълпи към спокойните стаички на лудниците.

Във вътрешен план нещата в САЩ също не са розови. Икономическата рецесия е голяма неприятност за средния американец, но е дреболия пред рецесията на свободите. Да, времето на Джон Кенеди отдавна отмина, но допреди Буш много основни свободи бяха като цяло запазени. Под негово ръководство обаче САЩ заприличват на втори Съветски съюз. Ограничаването на свободите на личността и разширяването на слободиите на държавата и репресивните й органи е безпрецедентно. Върхът на нещата е концлагерът в Гуантанамо – от подобно учреждение дори СССР би се срамувал, и би го крил…

Тези вътрешни промени също спомогнаха САЩ да загуби имиджа си пред света на свободна държава, чийто идеал е свободата. А това касае всички по света – и нас тук, в България. Когато най-силната икономически и военно държава на света е издигнала в култ демокрацията и свободата, овластените престъпници в другите държави по-трудно убеждават народите си колко удобен е хомотът и колко нужен – яремът. И по-трудно им ги нахлузват насила. А когато за световно лидерство започнат да претендират тоталитарни държави, престъпниците на власт действат много по-лесно, и по-смело. Защото не всеки разбира ясно, че богатството и силата на тоталитарните държави са съградени на гърба на озъбени от експлоатация народи. Нито пък се замисля дали икономиката им не е голяма и силна защото народите им, по силата на историческата случайност, са няколко пъти по-многобройни. (И трудно чува дори ако му го обясниш.)

Реалното положение е, че рухнат ли САЩ, или превърнат ли се в псевдосвободна държава, под заплаха се оказват свободата и демокрацията в целия свят. Включително у нас. (Желю Желев го беше разбрал още преди десетки години. Във “Фашизмът” има цяла глава със заглавие: “Тоталитарната държава тласка към тоталитаризъм целия свят”.) И това какво ще стане със САЩ и света в момента зависи от Обама.

Каква политика ще предприеме, и дали ще успее, не зная. От ново прасе не знаеш каква свиня ще излезе. Но силно се надявам да е разбрал, че не върне ли САЩ към свободите от времето на Кенеди, неговите деца и внуци също ще живеят в един свят, в който… хм… не си струва да се живее.

Останалото ще го видим.

Напоследък май преминахме от поръчкови убийства към поръчкови самоубийства.

Добре де, професор Стойчо Раданов може и наистина да се е самоубил. Беше човек с достойнство – след всичката кал, която се изля по него около случая със сестрите Белнейски (включително и от негови колеги), може да е решил да си отиде. (Вярно е, експерти от Скотланд Ярд потвърдиха неговото заключение – че изнасилването е имитация за отвличане на вниманието, а всъщност сестрите са прегазени с джип, вероятно за отмъщение. Тъй де, не само уважаемият ни президент си пада по ученички.) Но че Ахмед Емин, секретарят на Доган, се е самоубил, ще го повярвам малко след като повярвам във Феята на зъбчетата. Особено след като властите избързаха да обявят, че става дума за самоубийство, още преди дори да е насрочена аутопсия. Такива хора просто НЕ се самоубиват, не са тоя тип…

На фона на това пък официалните (иде ми на акъла “казионните”) медии се скъсват да пишат за лютата антибългарска пропаганда, която се вихрела на Запад. Особено пък в моменти, в които излизат кирливите ризи на управниците ни, и трябва да се пусне димна завеса. Вихрят се едни теории на конспирацията, ум да ти зайде – и всичките насочени срещу бедната ни изстрадала държава, и горкия ни несправедливо наклеветен народ. Да ни отмъкнат еврофондовете, да ни разорят в полза на (вмъкнете тук “любимата” ви съседна или несъседна държава)… списъкът е безкраен.

Интересното е, че тези медии, които реват срещу антибългарската пропаганда, никога не я цитират, или го правят много подбрано, и добре извадено от контекста. Мисля си, че редното е като минимум да дадат възможност човек да прочете пълния текст на “пропагандата”, и да си направи изводите на тях ли да вярва, или на нея.

Затова реших да дам тук линк към една такава пропаганда, която ми попадна. Четете, и решавайте сами на кого да вярвате.

И като дърт човек, ще добавя един мноооого брадат виц.

Отишли Брежнев, Рейгън и бай Тошо на спиритически сеанс. Викнал им медиумът духа на самия Наполеон. Изгледал ги духът, и се обърнал към Брежнев:

– Другарю генерален секретар, ако имах вашите войници, никога нямаше да загубя битката при Ватерло.

След това се обърнал към Рейгън:

– Господин президент, ако имах вашите оръжия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло.

И накрая – и към нашия човек:

– Бай Тошо, ако имах твоите медии, никой нямаше да разбере, че съм загубил битката при Ватерло…

(Аман от политика!)

Покрай ежедневните грижи изпуснах още една важна част от цирка, наречен България. Главният клоун връчи орден “Стара планина” на… адвокат Тодор Батков. (Кой не знай адвоката Батков, кой не е чувал за него?…)

Реакциите на повечето ми познати не бяха никак одобрителни. Да си призная, не разбирам защо. Според мен Батков се присъединява към компания, водещите български фигури в която са абсолютно достойни за неговото присъствие:

– Петър Манджуков – оръжеен търговец и издател на “Дума”
– Иван Славков – Батето (без коментар)
– Васил Мръчков – професор по комунистическо право, архитект на началото на “прехода”
– Симеон Сакскобурготски – наследник на престола (не е ясно на българските царе или на българските крадци)
– Георги Пирински – виден поддръжник на тезата, че лимузините за управниците са по-важни от лекарствата за болните.

(В компанията има и малко спортисти, хора на изкуството и учени, поканени в ролята на перде за пред очите. Добре, че не съм от тях – щях да се чудя къде да се дяна от срам.)

Днес забелязах в Нета една подписка, която според мен е логичното продължение на раздаването на ордена. Предложение той да бъде даден на едни други видни кандидати за тази компания, несправедливо изпуснати при раздаването на държавно признание – братя Галеви. (Даже и лекичко попритеснени последните ден-два. Нищо особено, де, те са честни и достойни хора, нямат за какво да ги пипнат. Точно затова е и подписката – честността им да бъде отразена подобаващо.)

Аз се подписах с удоволствие. Въпреки смразяващата мисъл, че може някой ден да ми връчат въпросния орден. Утешавам се, че вероятността е изключително малка, но де да знае човек…

В края на септември уважаемият ни премиер Сергей Станишев беше на посещение в САЩ.

Още тогава посещението ми се стори малко странно. Обикновено такива посещения се подготвят доста месеци предварително, обявяват се месеци предварително, и т.н. Гостът се посреща или поне приема от еквивалентна длъжност в държавата-домакин, има богата официална програма… Този път обаче нямаше нищо подобно. Обявяване на посещението забелязах два-три дни предварително. Посрещачите и приемащите бяха девети дупки на кавала в САЩ. Официалната програма беше каквото всяко посолство би могло да скалъпи за премиера си в рамките на два дни…

Има и изключения, разбира се – неофициалните посещения. Те обаче също не се правят, за “да види гъз път”. Причините за тях винаги са важни и спешни разговори, които се провеждат между съответните държавни величия – често на неофициални вечери или дори на четири очи, но никога тайно. Ако трябва да са тайни, в тайна се пази цялото посещение. Такива важни и спешни разговори обаче там Станишев не проведе с никого. Изобщо не се срещна с никой, който да е заслужавал премиер да ходи до САЩ, ако ще да е премиерът на островите Тонга… Хм?

Вярно е, към този момент бях здравата претоварен, и почти не обърнах внимание на посещението. Пък и не съм политически коментатор, че да следя всяко движение на политиците ни. Може да съм изпуснал важните неща. Какво толкова, нямам ли право да прозяпам нещо?

Във вторник у нас внезапно пристигнаха американски сенатор, и техен виден експерт по сигурността.

Тук вече веждите ми се повдигнаха чак до върха на челото. В края на миналата седмица никой не ги очакваше. Какво става?!

Били тук по покана на Румен Петков, е официалната теза. Добре, ама в качеството на какъв ги е поканил? На член на ВС на БСП? Да, а те са Карл Маркс и Фридрих Енгелс, затова така обичат да гостуват на членове на ВС на БСП. Особено в напрегнат предизборен период в САЩ… Или пък в качеството на вътрешен министър, още преди време? Убедително. С една дупка в убеждението, ситна и дребна като камилче – защо тогава не ги посрещна Миков, нали той е сега вътрешен министър?… Хм!

Лично Румен Петков след посрещането ги завел при министър-председателя. Четиримата имали разговор на четири очи. След това двамата американци излезли от кабинета на премиера, и се отправили да разглеждат Министерския съвет. Разглеждали го половин час, докато в това време Станишев и Петков разговаряли на четири очи помежду си…

От посрещането, и веднага при премиера?! Безпрецедентно недипломатична директност. Ако ще Станишев да ги е поканил, все пак е премиер, редно е първо да седнат да преговарят с някой от техния ранг, преди да идат при него… Хм! Хм!

И… след разговора американците излезли да разглеждат МС, а през това време нашите разговаряли на четири очи насаме? Зарязвайки високопоставените гости да зяпат наоколо без съпровод от официално лице с подходящ ранг?!?! Това не бих го очаквал даже от Нейчо Неев или Иван Шиляшки. От селска бабичка не бих го очаквал, та камо ли от школования Станишев!… ХЪМ!!!

Дотук нещата с двамата американци ми изглеждат въобще недипломатични. Ако ще живеем в реалния свят, изглежда ми, че двамата са дошли да кажат направо на Станишев нещо много важно. Нещо, което е изисквало присъствието и на Петков. И най-вероятно не е било особено дипломатично, след като след казването са излезли и са оставили Станишев и Петков да си поговорят (което те и са направили, зарязвайки гостите си).

Не съм специалист по история на дипломацията, но подобно нещо ми говори за някаква доста крайна междудържавна ситуация. Да, към момента нямаме за какво да воюваме със САЩ. Но пък името “Румен Петков” дрънва камбанката. САЩ може да не са перфектната страна и идеалният морален лидер, но като цяло не са търпими към твърде крайни степени на намеса на престъпността в управлението на държавата, особено когато държавата им е съюзник.

Мислех си още същата вечер да пиша по въпроса. След това се отказах. Едно, че бях любопитен дали няма до не повече от седмица внезапно да има масирана акция срещу тази едра престъпност, за която всеки в България говори напоследък. И второ, че направо до плач не ми се пишеше за политика. Пишеше ми се за нещо поне малко свястно и човешко, толкова малко такива неща изливам напоследък, насъбрали са ми се. Ще напиша в сряда нещо човешко, пък после ще има време за предсказания какво ще се случи…

В сряда (според едни източници от полунощ, според други от сутринта) започна масирана акция на МВР срещу т.нар. бизнесмени “братя Галеви”. Акцията била планирана от ДАНС в течение на седмици (?!). Било открито и разкрито какво ли не около тях. Те били официално привикани “за извършване на процесуално-следствени действия” в МВР, обаче вместо да дойдат, преминали в нелегалност, и местонахождението им не било известно. Направени са изявления на ДАНС около разследването…

Удариха ми предсказанието в земята. До седмица ли?! Чудя се, колко ли важно ще да е било това, дето са го казали американците на Станишев във вторник…

Кой е дал идеята Галевите официално да бъдат викани в МВР, вместо да бъдат арестувани посреднощ с подкрепата на армията, въобще не се чудя. Не се чудя и защо я е дал. Не че е било нужно да ги викат, за да ги предупредят – оказва се, че техен близък бил съобщил на журналистите още във вторник вечерта, че се готви акция срещу тях. (Което говори, че нищо чудно ДАНС наистина да са планирали някаква акция – все пак посещението на Станишев в САЩ трябва да е било за нещо. Но пък това, че толкова бързо след разговора с американците Галеви за били предупредени, че ще има акция, говори и друго – че акцията е била планирана да е оперетна. Все пак Галевите са едни от най-крупните спонсори на БСП и президента, имат сума ти общи бизнеси с Алексей Петров и с Васил Божков – Черепа…

Чудя се обаче, задавал ли си е Станишев въпроса какви може да са последствията? При положение, че американците очевидно следят изпълнява ли се каквото са му казали още през септември, и като не виждат резултати, пращат тук вести, които налагат взимане на мерките още същата нощ?… Номерът не би минал даже пред мен, та камо ли пред експерти по сигурността, които с гаранция получават купища разузнавателна информация, и знаят точно какво, кой, кога, защо и т.н. Какво точно очаква Станишев да получи срещу очевадна имитация на дейност, и то в момент, в който ножът очевидно е опрян до гърлото?

И още повече се чудя за друго. Огледах масмедиите – сто на сто съм пропуснал нещо, но все пак, само аз ли виждам връзката между трите събития? Или я вижда сума ти народ, но всеки се е скрил под миндера и чака бурята да отмине?…

Какво ще стане ми е трудно да прогнозирам, защото не знам кой ще уплаши Сергейчо повече. Предсказуеми са хората, движени от разума; паникьосаните не са. А нашият герой в момента е между големи и тежки чук и наковалня. Вземе ли реални мерки срещу Галевците, веднага ще бъде донатиснат да ги вземе и срещу Алексей Петров, и вероятно – о, ужас! – срещу Черепа, а след това може би дори срещу някои руски агенти. При което надали ще надживее с много края на мандата си, ако изобщо го доживее. А не вземе ли реални мерки, търпението на американците, изтъняло до степен да му пращат подобни ултиматуми, може да се скъса, с точно същия резултат. Тръгне ли пък да работи половинчато, може да се измъкне и на двете страни, но може да го нарочат и двете…

Да, не е лесно понякога да си премиер. Например когато си се замесил с едри кримки. Мислиш си, че постът ще те спаси от обичайните за тях методи на разговор и убеждение, а се оказва, че не те спасява. Че играта е сладка, но плащането за нея е солено. И че методът за решаване на проблеми “предай приятелчето, за да спечелиш по-силен приятел” накрая те оставя с много силни, но не приятели.

Добре, де. Ще мине малко време, ще видим. Личната ми прогноза е, че Галевците в момента чакат да отмине бурята на сигурно място, вероятно някъде из Сърбия или Македония. Може би дори Русия, ако са успели да се спазарят добре с когото трябва. А дали бурята ще отмине, без да ги е отнесла, ще видим.

И ще си направим изводите за бъдещето на някои други хора.

– Я, Григоре, ти ли си, бе? Откога не сме се виждали!

– Здрасти! – Усетих как се ухилвам до ушите. След завършването бях виждал някогашния си състудент два-три пъти, последният път преди почти пет години. Отминалото време започваше да му личи – косата се беше поотдръпнала, и видът му беше станал някак по-… солиден. Неволно си помислих, че и на мен ми личи. Но какво от това, какъв е смисълът да изглеждам на двайсет?

– Как ти върви бизнесът с компютрите? И помня, че веднъж те мярнах по телевизията, беше някаква история пред Народното събрание…

– Не се оплаквам. При теб?

– И аз. Имам си вече и син освен дъщерята, бъхтя по цял ден, ама свързваме двата края.

– И отиваш сега да ги видиш след работа? – Пак се усмихнах.

– Ще е малко по-късно. – Той се усмихна някак виновно. – Нещо почнах да трупам килограми, та съм тръгнал на фитнес.

– По колко пъти седмично?

– По един засега, за повече няма време. Малко тежести, ама гледам да спазвам аеробен режим… А ти направо не си мръднал откакто беше студент. Как успяваш?

– Ами… и аз с фитнес.

– Браво! Отскоро ли?

– А, от доста време. Като се замисля, от студент още.

– Еййй, браво! Това се казва човек да се грижи за себе си. – В погледа му проблясва приятелска завист. – Велотренажор ли? Помня, едно време не слизаше от колелото.

– От няколко години почти не съм стъпвал на педали. Тежести, ходене, такива работи.

– Браво на теб!… Трябва да бързам вече, ще си изпусна часа в залата. Ама някой път трябва непременно да се видим, да разкажеш какви точно упражнения правиш, какви режими ползваш! Чао засега, и успех!

– Чао!

И аз бях позакъснял вече, чакаха ме.

Бях обещал този ден да помогна на един познат, да му прекарам малко мебели през София. Една библиотечка, един UPS, два спортни уреда (единият доста тежък дори когато е разглобен на части). И на двете места нямаше асансьор, едното жилище беше на третия етаж, другото на четвъртия. Очертаваше се поне час и половина здраво вдигане и носене… Не че е рядкост. Доста често ми се случва.

И неволно си припомних веселата усмивка на една моя стринка, жилава селска жена, въртяла цял живот мотиката: “Кат’ ще да отслабва, да доде на село, да прекопа лука и картофите, кат фиданка ше стане. Хем ше го и нагоста за благодарност, вместо грешни пари да плаща. Улави ора се навъдиа, ей! Полето плаче за мотика, те железа дигат и свалят за тоя що духа…”

Преди два-три дни се отбих на минаване в кварталното магазинче. Вътре ме посрещна непознато лице. Младо момче, с интелигиентна физиономия, приветлива усмивка и излъчване на човек, който искрено желае да ти помогне:

– Добър ден, господине, какво ще обичате?

– Един сок касис. – Неволно се усмихнах в отговор. Момъкът пое с усмивка сока и го цъкна на баркод скенера. След това се вторачи недоумяващо в екрана на касовия компютър:

– Хммм… Май нещо не е наред с техниката. Само един момент, ако обичате, да пробвам пак…

Пип!

– Хммм… Изглежда нямаме този баркод. Извинявайте, че ви задържам, само за момент…

Обърнах гръб, за да не смущавам момчето. След още няколко изписуквания и изсумтявания той се обади:

– Минкеее, нещо тук не ми захапва един баркод. Можеш ли да помогнеш?

Обърнах се да видя не мога ли да съм от полза междувременно, но бях закъснял. От склада излезе възрастна женица и се провря до момъка:

– Не, не така, Пепи. – Не се напъваше да говори силно, но гласът й беше някак креслив, и отекваше в магазинчето. – Цъкнал си в полето за име на стоката, и вкарваш баркодовете там. Цъкни в полето за баркод, и тогава… Полето за баркод. Ей това най-отгоре, дето пише с големи букви срещу него: “БАРКОД”… Цъкни там с мишката… Не, не върху надписа, върху полето… Където и да е върху полето… Да, става… Хайде сега на скенера.

Пип!

– Ама първо изтрий въведените баркодове в името на стоката… Как, как. Отиди в полето за име… С мишката… Точно така. Сега я сложи над полето за име, и цъкни… Над полето, а не над надписа… Над полето бе, човек! Цъкни сега… Не, не на скенера, с мишката!… Сега изтрий кодовете. С оная стрелка, дето трие… Не, не тази стрелка, оная за триенето сочи наляво… Не, не и тази. Ей тази горе… Не, това тук въвежда написаното, другата стрелка, над него… Да, тази… Натисни я!… Ама като я натиснеш, я задръж, докато изтрие всичко… Така… Дръж… Браво! Сега отиди в полето за баркодове… С мишката… Сложи я над него, и цъкни… Точно както преди бе, човек!… Ох, дай на мен…

След миг се чу познатото изписукване, и момъкът ми каза цената. Докато плащах, той грижливо постави сока в торбичка:

– Моля да ме извините за забавянето, господине. Съжалявам за проблема, и ви желая приятна вечер. – Усмивката му беше леко виновна, но все така излъчваше желание да помогне.

Благодарих му. После, докато се качвах по стълбите към нас, се замислих.

Да, момъкът определено не е компютърен талант. Но какво от това? Напоследък българинът започна да се учи да е учтив и възпитан на работа, но има да се желае още страшно много. А това момче не просто беше учтиво и възпитано, но и някак му идеше отвътре. Както и желанието да помогне. Това вече заслужава много и добри думи.

Ще мине време, малко или повече, и това момче ще се ориентира нанякъде в живота. Може би ще се окаже отличен икономист, или писател, или мениджър на туристическа агенция. А може би и цял живот ще остане продавач, може би това му е призванието. Сигурно ще му отнеме много време да овладее и простите нужни му програми, а вероятно и след това ще има понякога проблеми с тях. Но докато е усмихнат и лъчезарен, и изпитва искрено желание да помогне на хората около себе си, ще струва повече от легиони озлобени от живота и мразещи работата си програмисти, или атомни физици, или президенти на корпорации.

Ще е оставил след себе си огромна следа – не, не велик научен труд или монументална сграда, а нещо много повече. Хиляди мъничко по-щастливи, по-радостни и живели мъничко по-пълноценно хора. Повечето от тях сигурно дори и не забелязали откъде е дошло това мъничко повече щастие. Но получили го. И, отново без да усещат сами, върнали му го, отразили усмивката и добротата му обратно към него. Направили много по-щастлив и пълноценен неговия живот.

И с усмивка си спомням думите на дядо ми, лека му пръст: “Не е толкова важно какъв ще станеш. Важното е да си майстор, а не мърляч. По-добре да метеш улиците или да чистиш клозети, но да си майстор, отколкото да си директор, но мърляч.”

Благодаря ти, момко, че ми припомни мъдростта на дядо ми. Имах нужда от нея. А и от спомена за него – защото беше лъчезарен човек, който живееше както съветваше другите да живеят. Имам нужда от примера му.

И не се притеснявай, че компютърът ти е проблем. Общуването с хората не е – а то е истински важното.

В САЩ имат т.нар. закони срещу рекета. В тях се постановява, че изнудването за пари, срещу което ти се предлага нещо (или нищо), ако нямаш право да го откажеш без последствия, представлява криминално престъпление, и за него се лежи в затвора.

В България такъв закон няма. И от “Топлофикация” май са го разбрали, и се готвят да злоупотребят с това.

Не говоря за длъжниците им. Според мен човек трябва да си плаща дълговете, включително за парно и топла вода. И съм склонен да подкрепя всякакви разумни мерки на “Топлофикация” да събере дълговете си.

Разумни.

Не говоря и за решението на “Топлофикация”, ако част от абонатите й в блок не си плащат сметките, да прекъсва топлоснабдяването на целия блок. Това представлява най-обикновено едностранно прекратяване на договорно взаимоотношение в нарушение на правилата му, и без съгласието на другата страна. Все едно примерно, ако съседът ми не си плати тока или водата, да спрат и моите заедно с неговите, въпреки че си плащам. И, тъй като много блокове са построени с идеята за парно отопление, без комини, да ми обезцени жилището с някакви си десетина хиляди евро. Дреболийки.

Наистина са дреболийки пред новата инициатива на “Топлофикация”, подкрепена енергично от Софийски общински съвет. А тя е да се криминализира неплащането на парно.

На пръв поглед намерението е чудесно, редно и оправдано. Само че в буркана с мед има и чаена лъжичка цианкалий. Съгласно закона, ако блокът ви е топлоснабден, вие сте длъжни да плащате на “Топлофикация”, дори ако не използвате парно, и нямате намерение да го ползвате някога. Под предлог че, така и така, топлината от съседските стени ви топли. И без никакво значение, че съседите ви са заплатили на “Топлофикация” тази топлина. И под предлог, че минаващите през жилището ви тръби на парното ви топлят. Но без никакво право да вземете на “Топлофикация” наем за тези тръби – те преминават през ваша собственост, и отнемат ценна и полезна площ в жилището ви, ако и малко… Неависимо дали ползвате услугите на “Топлофикация”, сте длъжни да й плащате. Това се нарича рекет.

А сега към рекета се прибавя и заплахата, че ако не си го платите, ще ви вкарат в затвора.

Урааааа! Да живее българската демокрация! Да живее свободата в България! Емигрантите, които избягаха оттук, сигурно вече се редят на опашка да се върнат, а неизбягалите още сигурно до един се отказват в момента да емигрират, толкова хубаво става тук!…

Добре. Аз съм един най-редовно плащащ си абонат на “Топлофикация”, и не искам тя да ми спре парното за награда. Какво мога да направя, за да не откажат част от съседите ми да плащат? (Особено впредвид цените й – напоследък “без ТЕЦ” е предимство при наемане или продажба на жилище…) Ако се опитам да ги накарам насила да й плащат, следва да бъда арестуван и вкаран в затвора за насилие. Ако помоля да ги накара полицията, тя ще измре от смях, и с право. Ако се обърна към съда да ги осъди, понеже не си плащат парното, и от това страдам аз, съдиите няма да могат да направят нищо – няма, и в демократична държава няма как да има закон, по който да заставиш един да си плаща (евентуално каквото изобщо не е потребявал, и друг вече го е платил), за да не пострада другият.

Смятат да ме накарат със закон да участвам с жилището си в “жилищно събрание”, което да решава тези неща, без право да откажа. Дотук някаква разлика от “доброволното” насилствено коопериране в ТКЗС-та след Девети септември? Да, ама онези бяха комунисти, пък тези били социалисто-депесаро-царисти. Какво ми пука как са се боядисали, след като ме кооперират насила? Демокрация ли? Свобода ли?…

А и да вляза в такова “събрание”, какво мога да направя? Съседът ми Пешо, да кажем, не си плаща парното, и затова “Топлофикация” ще го спре на всички нас. Мога ли да насиля Пешо да си плаща парното? Примерно да го набия? Ще вляза в затвора. Мога ли да гласувам жилището му да бъде отнето? Никой съд няма да признае подобно гласуване, даже в комунистическа държава. Мога ли да взема решение той да не бъде допускан да живее в него? Точно колкото той може да вземе решение да не ме пуска в моето. Мога ли да му забраня да пусне в жилището си каквито си ще наематели, които няма да плащат? Да им забраня да живеят там, или да влизат?…

Такъв театър на абсурда България не помни вероятно за цялата си история, включително робствата. Да ме задължават със закон да плащам рекет. И да го правят същите тези хора, на които Вальо Топлото пълнеше джоба от касата на “Топлофикация”, и с тази й празнота някои оправдават закона за топлофикационния рекет.

А мога ли аз да кажа: “На война – като на война. Всяка една ваша далаверка – публична в Интернет. На всички избори отсега нататък, докато сте живи – кампания срещу вас, и напомняне на всеки гласоподавател как сте го задължавали със закони да плаща рекет.” А?

Казвам го.

Това е първата публикация. Но няма да е последната. Ще се опитам да открия кои точно хора в СОС са гласували за това безумно решение (и за доиздояването на живеещите в “синята зона” също), и ще публикувам имената им. Ще ги разпратя на всички медии, и ще им предложа да говорят с тях, и да ги попитат как точно става това да приемат закон за рекет. Дали не им е малко неудобно… А след това да интервюират и гласоподавателите, да ги попитат харесват ли хората, които са им наложили рекет с криминална заплаха, и дали ще гласуват пак за тях и партиите им.

В предишния си запис писах: “Искаш ли да видиш промяна около себе си, бъди ти промяната”. Аз много, ама много искам да видя около себе си една определена промяна – добитъците да се превърнат в хора. Да започнат да пазят интересите и свободата си, и активно да вземат мерки, когато някой се опитва да им я отнеме. Така че смятам да бъда тази промяна.

И днес почти всички разговори, които случайно дочух, касаеха политиката и случилото се с Огнян Стефанов. И почти навсякъде хората казваха едно и също: “Ножът вече опира до кокала”. А това ме радва.

Първо, защото икономически ножът всъщност не е опрял чак толкова до кокала. Позакъсваме последните месец-два, но сме много далеч от закъсването, до което трябваше да стигнем през 1996 г., за да почне да се говори по същия начин. Което значи, че този път хората се активизират малко по-навреме. Някакви, макар и далеч недостатъчни поуки отпреди 12 години са извлечени. Току-виж българинът се окаже не чак толкова безнадежден добитък, колкото го рисува обезкуражението ми.

И второ, защото “Ножът вече опира до кокала” не в икономически смисъл. Да, не живеем особено добре напоследък. Но хората са раздразнени и разбунени от това, че някой се опитва да убие журналисти. Не от това, че мафията вече им е изяла и трохите от масата, а от това, че я има, и че е започнала да става нагла. Тоест, търпимостта към безумно нагли и безпардонни мафиоти във властта започва да се изчерпва. Изчерпи ли се още малко, политическата ни класа ще започне да усеща припарването под стола й. А не вземе ли мерки, или ако мерките й не са убедителни, напрежението отдолу ще продължи да расте. И нищо чудно или да се получи някакъв вид революция, или, ако положението бъде удържано до изборите, загубата на сегашните управляващи да бъде катастрофална. Тоест, българите малко по малко почват да стават… мърша. (Което е огромен напредък – досега и мърша даже не бяхме, и за тор даже не ставахме. Ако продължаваме така, в един момент даже на народ може да заприличаме, колкото и труден и дълъг да е пътят дотам. И колкото и невероятно да изглежда.)

Въпросът тук е – къде сме ние, блогърите?… Прочетох трийсетина блога, попаднали ми наслуки, за да видя колко са писали по темата. Три. Останалите пишат за по-важни неща – кой както сънувал, кой как се облекчил в тоалетната, и т.н…

Защо не съм и аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода щях да сторя
на баба си на хурката!…

Мисля си – защо не съм и аз блогър като другите, да пиша за цветенца, плажовете еди-къде си и други беззъби неща? Искам ли да продължавам да се обявявам като блогър? Опит в подобни решения имам – преди петнайсетина години спрях да се обявявам като лекар. Чувствах, че е несъвместимо с това да помагаш на хората…

Ако писалите за нещата, ясно и безкомпромисно, останем малко, дали няма да е доста лесно също да пострадаме от чукове? Сигурно. А на тези, дето са писали в същото време за изгорели мрежови платки и за новите си лъскави возила, дали ще им е съвестно, че са ни предали? Надали. Нищо чудно въобще да не разберат какво са направили. Особено ако има кой да им каже.

Дано поне чуковете им платят нещичко за това. Гледам, че по Петричко вече мутри почнаха да плащат по двайсет лева на бабите и дядовците, които не са гласували. И не са попречили на купените с кебапчета тумби да изберат поръчалия кебапчетата…

На мен обаче вече не ми пука. Точно както не ми пука, че ДАНС щели да се борят с анонимността в Интернет. Не си крия името. Тези неща ги пиша аз, Григор Гачев. Никак не е трудно да бъда намерен. (Колко е лесно да бъда пребит не знам; надявам се да успея да счупя поне един-два гръбнака, преди да счупят моя. Не защото парализираният бияч ще стане по-свестен: не вярвам в насилието. А защото ще спася от ръцете му незнайно колко сродни ми души, паднали се след мен в списъка. Заради себе си не бих го направил; заради тях ще го направя.)

Смятам и занапред да пиша, и да подписвам с името си, каквото мисля и каквото зная. Смятам да продължавам да се боря за свястно общество, в което нормалните хора са на свобода и здрави, а престъпниците биват разследвани, разкривани и вкарвани в затвора, вместо във властта. За общество, което да мога с удоволствие да оставя на децата си, вместо да ги подготвям за емигранти.

Смятам и занапред да говоря каквото знам за корупцията във властта, всевъзможните служби за сигурност и т.н. За срастването между властта и престъпността. За мераците на властта (тоест престъпността) да създадат държава, в която гражданите са прозрачни за нея (тоест за престъпността), а тя (тоест престъпността) не е прозрачна за гражданите – и как да се борим срещу тях, и да ги отхвърляме така, че дори на престъпниците да не им стиска да ги повторят.

Престъпниците може да имат ордите си от биячи. Аз обаче имам несравнимо по-силно оръжие – името си, и смелостта да застана зад него. Можеш да пребиеш един, пет или десет будители. Хиляди не можеш да пребиеш – те могат да те смъкнат от власт, законно и почтено. Било на избори, с гласовете си, било извън тях, с протестите си.

Не знам дали тези, които стоим зад името си и не се боим да казваме истината, ще станем хиляди. За това трябва народ, а не мърша. Но човекът, за който Айнщайн е казал: “Идните поколения няма да вярват, че такъв човек е ходил по земята в плът и кръв”, е дал прост и мъдър съвет:

“Бъди ти промяната, която искаш да видиш в света.”

Нека ние бъдем промяната, която искаме да видим в нашата страна.

Утре, 25 септември, четвъртък, от 10:00 ч. в градинката пред черквата “Свети Седмочисленици”, до МВР, ще има мълчалив протест срещу насилието към говорителите на истината. Нека започнем да бъдем промяната, която искаме да видим, с това да отидем на този протест.

Нека бъдем достойни, свободни хора.

Вчера през нощта пребиха зверски Огнян Стефанов – главен редактор на сайта “Опасните новини”, който наскоро беше затворен от ДАНС, и за това се писа на много места (включително и от мен).

Ако научавате новината оттук, значи сте спали дълго и дълбоко. Откъдето и да минах днес – офиси на клиентите ми, банкови гишета, магазини, бензиностанции – всички говорят на политическа тема. И винаги темата е свързана точно с вчерашния побой. Което пък ме кара да мисля, че нещата ще се развият точно по плана на побойниците – “всяко чудо за три дни”, и “битият – бит…”.

И че извършителите ще останат ненаказани, както винаги се случва в България. Честно казано, и аз мисля така. При сегашните ни управници единственият начин да влезеш в затвора е да се защитиш от бандит. Нищо чудно, всеки пази интересите на своите хора.

Но аз лично не смятам да оставя нещата така. Може да не мога да арестувам извършителите (и поръчителя им), да ги дам под съд и да ги вкарам в затвора. Но мога да свия кръга, и да назова вероятни имена. Да, без юридическа гаранция, че са точно тези. Но ще покажа, че не ме е страх от биячите. Да, сигурно могат да ме пребият. Може да могат и да ме убият. Но не желая да живея като покорен роб на измет като тях. Нито да завещая подобен живот на децата си. Искам да съм достоен потомък на събралите се на най-първото Велико народно събрание на Оборище, а не на този, който ги предаде, за да му е мирна главата лично на него.

Като начало, най-важният въпрос – кой е поръчителят на престъплението? За щастие, отговорът не е труден. В света на философиите, параноидните умозрения и вестникарските форуми сигурно престъплението ще е поръчано от Бойко Борисов, по нареждане на Иван Костов, на когото е дърпал конците Махмуд Ахмадинеджад, който пък е ултра-таен агент на Световната еврейска конспирация. А целта му ще е да компрометира ДАНС, правителството, Европейския съюз и китайските производители на маратонки… В реалния свят поръчителят на престъплението с гаранция е безскрупулен тип с чувство за безнаказаност, на когото сайтът “Опасните новини” е бръкнал в здравето. (Не ми е известно напоследък Стефанов да се е занимавал с каквото и да било друго, по-опасно от това да си върже обувките.)

Нека пак погледнем по-интересните новини от сайта, грижливо запазени на сървър извън България:

25.07. Първанов хвана трипер от 15-годишна ученичка

25.07. Алексей Петров профилактира Тошо Тошев, В.Гочева, Силва Зурлева и др.медийни босове.Те бесни на ДАНС

28.07. Хора от ДАНС и Митниците реанимират наркоканалите на Държавна сигурност

29.07.„Труд” и „24 часа” се сливат, почват яки съкращения. Т. Тошев и В. Гочева в битка за властта

31.07. Младен Червеняков и Сашо Томов получили милиони от Жеваго за кризата в „Кремиковци” и ЦСКА

01.08. 75 млн евро прибра Николайчо Гигов за френските корвети. Станишев и Първанов също се облажили

05.08. Алексей Петров превзе ДАНС, заплашва с гей компромати Сергей Станишев и Петко Сертов

08.08. Такситата 1280 станали шпионска мрежа за рекет, службите знаят и си траят

11.08. Паравоенна структура в басейна „Спартак” събира компромати за президента, политици и журналисти

14.08. Вадят компромати срещу Петър Манджуков, за да ударят Георги Първанов

19.08. Разкриха педофил в тайните служби, оказва се и масон

25.08. Ген. Ив. Драшков лобира за „Лев инс”. Британци и янки искат детектор на лъжата за висши ченгета

25.08. МВР крие атентат срещу заместника на Доган Йордан Цонев

03.09. Първанов измамил Г. Гергов за БТ-Пловдив. Каролев изпълнява „мокра поръчка” за 300 000 евро

Изнесени са неща за немалко хора. Неща, които просто не са за вярване. Първата ми реакция за Първанов и 15-годишната ученичка беше: “Да, бе. Такава жълта простотия и сто години да мисля, не мога да съчиня.” А това за такситата 1280 направо го отнесох при теориите за световната конспирация. То бива, бива, ама…

Когато ДАНС затвори сайта с обяснението “съдържа класифицирана информация”, обаче се сепнах. “Класифицирана информация” означава ВЕРНИ неща, които са засекретени именно защото са верни. Какво от всички тези помии може да е вярно?!… Прочетох ги още веднъж. После още веднъж. И пак. Докато тъничкото драскане на дъното на ума ми не затрещя като топовна канонада.

В описаните неща няма нито едно, което да не се връзва чудесно с останалите. Което, ако го извадиш, да не зейне в тях абсурдно нелогична дупка. Просто няма как едно да е вярно, пък огромното мнозинство от другите, ако не и всички до последната, да не са верни. Да, много от дребните фактчета може да са случайна лъжа, вплетена сред истини – но такива дреболии не засекретява никой, още по-малко пък затваря сайт заради тях. А големите неща от публикациите са свързани в желязна мрежа. Няма как някое да е вярно, и да не са верни повечето, или дори всички.

Не ми се разпростира как се чувствах след това, и как писах първия си запис по темата. Много по-важно е, че с голяма вероятност (ако и да не е с доказана сигурност) знам кой е вероятният пряк поръчител на пребиването – един от популярните герои в публикациите в “Опасните новини”.

Алексей Петров.

(“Пряк”, защото, ако написаното в “Опасните новини” е истина – а ДАНС го потвърдиха по единствения начин, на който бих повярвал – то цялото управление на държавата ни в момента се състои от престъпници. Не в широкия смисъл на думата, а в обичайния – наркотрафиканти, педофили, босове на корупцията, организатори на мрежи за рекет…)

Още на времето, когато ДАНС се създаваше, реших да си съставя мнение що за организация се очертава да бъде. Събрах колкото можах имена на бъдещи нейни служители, и порових около тях. С изключение на едно-две, всички останали имена бяха или на криминални престъпници (без никакъв шанс да са внедрени агенти), или на бивши ченгета от политическите отдели на някогашната ДС. (Бях писал навремето серия записи, в които разказвах за бивши доносници на ДС, заставени да донасят с измама или изнудване – тези бивши ченгета са хората, които вербуваха по този начин.) Заключението ми беше, че Станишев създава комбинация от нова политическа полиция и служба за подпомагане на организираната престъпност. Ужасен съм от това колко бързо, точно и брутално се потвърди.

Какво ни очаква в близките дни ли? Театрални мероприятия на ДАНС, целящи да отвлекат вниманието от Огнян Стефанов, изпълнявани с нервност и точност на съвпадането по време, характерни за явлението “гузен негонен бяга”. И мобилизация на цялата армия от хора на всички възможни служби, които да сеят слухове за поръчителите, пренасящи слушателя в света на философиите, параноидните умозрения и вестникарските форуми. И откъсващи го от истинския свят, в който нещата обикновено са простички.

В по-далечните дни ни очаква “всяко чудо за три дни”, и “забравете този случай”. И старателна забрана на мъдрости като “който не си помни историята, я повтаря”. А за тези, които не искат да забравят, и напомнят историята на околните – нови пребивания, или други сплашвания. Всъщност, няма да се учудя сплашванията да почнат още отсега.

Извършителите, естествено, няма да бъдат разкрити. (Още отсега се пускат димни завеси. Чух как Иво Александров обяви, че “извършителите били трима маскирани, които се легитимирали като полицаи”. Въобще не бих се учудил Петров да е назначил в ДАНС свои еничери, но чак пък да е пратил точно назначените за побоя? Не ми се вярва, все е риск от разпознаване. И, всъщност, откога маскирани лица, които идват, за да пребият някого, се легитимират?…) Целта на ДАНС, както и на всяка друга подобна служба в България, е да пази престъпността от жертвите й, а не обратното. Иначе защо да я назначават престъпните босове? Хората, които определят назначенията в тези служби, са точно те. (В публикации от списъка горе има предостатъчно по въпроса. И какво всъщност се е коментирало на разговорите на Маргините в ДАНС, и какво точно са обсъждали братя Галеви с Румен Петков и Алексей Петров, и т.н.)

Въпреки всичко обаче мисля, че в по-дълъг план възмездие ще има. Връзките на тези престъпници са със сегашната власт (всъщност те СА сегашната власт) – БСП, НДСВ, ДПС. Очертава се този триумвират, оказал се толкова отровен за държавата, да падне от власт на изборите. И който и да го замени, ще трябва да разчита на силната подкрепа и на хората отдолу, и на ЕС – иначе няма да се задържи на власт и година, положението хич не е розово. А и от двете места може да получи подкрепа само с реална борба срещу корупцията.

Тук е и ролята на нас, блогерите. Ние сме много, и всеки има своята медия. Заедно можем да покажем на хората, че не е страшно да говориш. Че когато достатъчно хора говорят, няма пребити, защото е безсмислено да пребиеш един сред хилядите. Просто е нужно да сме заедно.

Моля ви – напишете и вие за случилото се. Публикувайте списъка връзки, който пуснах. Ако имате достъп до сървъри в чужбина, направете там копия от публикациите, и публикувайте връзките – един сървър лесно може да бъде блокиран за България.

Време е да поставим нещата по местата им – не ние да се боим от престъпниците, а те да се боят от нас.

Можем да го постигнем, с нещо толкова просто и скромно като блоговете ни.

Нека го направим.

Защото… да, човек не избира родителите си, но понякога можеш да избереш чий потомък да си – на оборищенските възрожденци, или на предателя им.

И моментът, в който го избираме, с действията или бездействието си, е сега.

We have free software licenses for already a lot of time. And without them we would be nowhere near the richness and the quality of the wealth of free software we have now. Their role, especially that of the copyleft ones, was crucial for the creation of this wealth.

Since much sooner, we already have free (open) hardware licenses, too. And the free hardware is, well, where the free software was shortly after the first free software licenses were created. However, I hope it will grow in richness and quality like the free software did.

However, these licenses cover just a section of the IT technologies. And IT is by far not only hardware and software. It is also methodologies, industrial technologies etc. What about these? Without them, we cannot have a healthy and self-sustaining free IT ecosystem.

And what of the non-IT technologies? Is the technology freedom in producing life-saving medicines less needed than the IT technology freedom? The freedom of technologies for producing medical consumables? Foods? Clothes? Fresh water? Power generators? Machine tools?… The freedom of the software is but a small part of the technology freedom, because it is dependent on all other technologies, exactly like every small ecosystem is a part of the global Earth ecosystem, and is dependent on it. The only way to truly free your favorite part is to free the whole.

(I know it sounds maniacally, and don’t care. My efforts will surely be insignificant – but Gandhi says it is important that I make them. And I honor him.)

In theory, licenses like GPL may be used for non-software technologies. However, being software-centric, sometimes they may not be completely appropriate:

– they do not always reflect correctly the relations between technology description, technology implementation and technology product, and its effect over the technology freedom.

– they often do not clarify the notion of the technology description understandability and its dependence on the context: in the software it typically goes without saying, but outside of it things may be very different. (What about a software that is under a free license, but is written in language that you don’t understand, and/or don’t have a compiler for it?)

– in most parts of the world the only exclusive right that covers the software is the copyright; for the common technology there are also patents and other exclusive rights. A free technology license must account for these, too.

After considering these problems, I dared to attempt to make a draft for a free technology license. It is a copyleft one, loosely based on GPLv3 and its drafts.

Yes, this will probably be read almost only by free software folks, who have little need for a license for non-software technologies. However, they are also the people who know and value the freedom. So I think they could be the right people to present such a license before.

Yes, I’m not legal, and English is not my native language. But it is better to create something imperfect, and to hope that the others will help to improve it, than to do nothing but whine.

Yes, this draft is maybe good for nothing, and the others may have to wipe away most, or even all of it, in order to create an usable license. I will apologize to them as many times as needed, but will not think that my efforts were in vain. Growing an oak is worth planting an acorn, and it is useless to grieve that the acorn will disappear.

And yes, maybe my work is bad enough to deserve only to be forgotten. However, even in this case it will be an attempt to create some freedom. Maybe others will be prompted by it to create a better one, and will learn from its mistakes.