Обичам вечер, когато си легна, да оставям компютъра да свири запис на шума на океански прибой. Много успокояващо е, и се спи чудесно.
И си мисля – защо ли шумът на прибоя носи такова спокойствие? Защо изтрива така нежно грижите и страховете, и дава сладък и щастлив сън?
На пръв поглед няма логика. Нито около дърветата, по които са скачали предците ни, нито в саваните, из които са бродили техните преки потомци, има прибой. Да, има хипотеза, че първичните хоминиди са се появили на морския бряг – но не ми се струва добре доказана, поне засега. Пък и какво толкова успокояващо би могъл да им предложи прибоят? Не ги защитава нито от хищници, нито от своеволия на природата… Тогава защо?
Може би ни напомня ритъм, който сме свикнали да свързваме със спокойствие и сигурност? Майчино сърце, примерно? Твърдо не – ритъмът е различен. Плюс това, други шумове в ритъма на прибоя не дават това спокойствие. Немалко носят дори тревога.
Тогава защо?
Шумът на прибоя е един от най-древните шумове на света. Имало го е, когато предците ни са слизали от дърветата, и преди това, когато са се покатервали на тях. Имало го е, когато са се криели от динозаврите. Когато са произлизали от влечугите. Когато за пръв път са излезли на брега. Докато още са плували из древните океани. Докато още са били единични клетки. И дори преди това, докато не е имало живот изобщо…
… И все пак защо?
И умът ми внезапно полита назад, през времето, на крилете на неусетно поглъщаните цял живот количества информация и познания, през ветровете на просъницата и нощта. Пронизва ерите в миг, за да спре на топъл пясъчен бряг.
Оглеждам се. Сушата е голи скали. Нито дръвче, нито тревичка. Колко ли назад съм във времето? По камъните няма дори лишеи. Нито помен от живот на сушата. Часовникът на сънната логика се обажда услужливо вътре в мен – три и половина милиарда години.
Няма ли живот поне в океана? И за него е още твърде рано. Но очите ми, освободени от ограниченията си от условността на съня, усещат във водата нещо. Пристъпвам до прибоя и се вглеждам. Да – ето ги.
По плискащите се в пясъка и камъните вълнички плуват мазни капчици. Попили от въздуха и водата цялото богатство сложни органични съединения, създадени от метана, въгледвуокиса и амоняка под действието на йонизиращите слънчеви лъчи, неспирани от липсващия озонов слой, и мълниите в страховитите бури. Първична супа, безмозъчна и без предназначение, и в същото време нахлупила тиарата на Бога, за да роди живот.
Огромното богатство на съединенията е чудесна предпоставка за създаване на сложни системи. Но за да се събере то в една капка, тя трябва някак да “консумира” съединения от околната среда, да ги събира в себе си. Мазните капки имат това качество. Повечето от съединенията са по-добре разтворими в мазнина, отколкото във вода, затова и при докосване на капките те навлизат и остават в тях. Капките са придобили едно от основните качества на живота – да консумират и растат.
Само по себе си то обаче не означава живот. Живото е сложно и добре организирано. А почти единственият начин съединенията да се организират и подредят сами, в природни условия, изисква гранична повърхност, към която да се фиксират и подредят едно до друго. Така те запазват достатъчно от свободата си на взаимодействие, за да дават голямо разнообразие, но губят излишната част от нея, която не им позволява да постигнат и запазят единство и приемственост.
Граничната повърхност трябва да бъде сродна на състава на съединенията, за да ги привлича. В същото време обаче тя трябва и да ги подрежда и ориентира при контакта с нея, за да постигне организирането им. Повърхността на минералите рядко има подобни качества, и ги проявява само към тесен кръг съединения. Ще се намери ли подходящ кандидат?
Вглеждам се в една капчица, в границата между мазната й вътрешност и водата около нея. Да, кандидатът е там. Немалко от получените съединения обединяват в една молекула различни полярности – най-често на единия си край молекулата е силно полярна, и се разтваря лесно във вода, а на другия – неполярна, и се разтваря лесно в мазнина. Мястото, което привлича и задържа тези молекули, е именно границата на капката. Там те се подреждат в една молекула дебел слой, с полярната част навън, към водата, и неполярната навътре, към мазнината, и образуват гранична повърхност с нужните ни качества. Другите молекули вече могат да се подреждат върху и в нея, и да се организират. А двойнствената природа на слоя автоматично ги ориентира, сродни към сродни части, и така създава отличен компромис между възможности за взаимодействие и стабилност в получената струтура.
Вече имаме и възможност за организиране, и естествено контролирано взаимодействие между молекулите. Още един елемент от пъзела “живот” щраква на мястото си. Но най-важният засега го няма. Капчиците не могат да се делят, твърде прости са за това. За да станат достатъчно сложни, ще им трябва милиард или дори два милиарда години еволюция. Но еволюцията пък изисква възможността да се делят и размножават, иначе не работи. Какво може да извади ключа от заключеното чекмедже?
Проблемът е още по-сложен и по друга причина. Малките капчици много лесно се сливат в големи. Така съотношението обем към повърхност (тоест към площ за организиране) намалява, вероятността да се получи нещо полезно – също. А още по-лошо е, че и броят капчици намалява силно, и оставя еволюцията без материал за работа. Едно е да правиш избор между няколко милиарда бройки, друго – между няколко бройки. Как да бъде предотвратено сливането?
Двойнствените полярно-неполярни съединения имат още едно качество – те са повърхностно активни. Като облепват повърхността на мазните капчици, те правят по-трудно сливането им помежду си,. Три и половина милиарда години по-късно потомците на тези съединения ще използват това качество, за да създават перилни препарати, предназначени да отпират мазните петна от дрехите им… И сега то изиграва ключова роля. Вместо капчиците бързо да се слеят в големи мазни петна, от които никога няма да произлезе живот, те си остават отделни, миниатюрни, но безбройни.
Още по-важно е повърхностната активност с друго, логично следствие – тя прави много по-лесно разбиването на капчиците на по-малки. От една страна, това компенсира случайното сливане на някои от тях, което е неизбежно. Но от друга, дава ключовата възможност за “делене” на капчиците. Първата, най-несъвършена и груба, но все пак форма на увеличаване на бройката им. На поява на нови. На размножаване.
Стига да има кой да разбива капчиците.
И тук излиза на сцената прибоят. Кога буйно, кога кротко той разтръсква капчиците и ги разбива. Колкото повече повърхностно активни съединения има по една капчица, толкова повече възможности за самоорганизация на органиката вътре в нея предлага тя – и едновременно с това толкова по-лесно бива разбита на отделни частици, евентуално наследили самоорганизацията в нея. Кръгът е затворен, колелото на еволюцията – завъртяно. Да, изискванията й са немалки – докато се стигне до способност за дори най-примитивно, далеч по-просто от най-простото днешно, самостоятелно делене, има да се извърви огромен път. Но тя разполага с милиарди години, и квадрилиони органични капчици. И с търпението на природен закон.
А наелият се да бъде акушер на живота прибой пее своята успокояваща родилна песен. Над обикновените капчици случайна химия, още толкова далече и от най-прост живот. Неспособни да съществуват сами, да проходят, да се разделят на нови. Но прибоят също е търпелив – той ще ги люлее през милиардите години на тяхното безпомощно детство, грижливо ще ги милва и подкрепя, докато не дойде ден да започнат да прохождат и сами.
Прибоят е най-търпеливата майка, която животът е виждал някога. Винаги грижлива, никога неизоставяща чадото си, готова да се грижи за него до края на света. Нищо чудно, че песента му ни дава такова спокойствие и умиротворение.
Възможно ли е споменът за него да е останал вътре в нас, през милиардите години, още откакто сме били просто капчици химия? Всички науки, които съм изучил, се подсмихват иронично – естествено, че не е възможно, колко инфантилен трябва да си, за да го повярваш? Но прибоят спокойно и търпеливо напомня – светът е по-богат, по-мъдър, по-непознат и по-неочакван от всичко, което можеш да си представиш. Ако не беше така, днес нямаше да те има – кой би повярвал, освен може би дете, че случайните органични съединения ще стигнат някой ден дотам да летят в Космоса, да произвеждат компютри и да пишат блогове?…
Време е и аз да се присъединя към прибоя в съня си. Да се върна през мрака и неспокойствието на нощта там, където съм се родил.