Grigor Gatchev - A Weblog

Обичам вечер, когато си легна, да оставям компютъра да свири запис на шума на океански прибой. Много успокояващо е, и се спи чудесно.

И си мисля – защо ли шумът на прибоя носи такова спокойствие? Защо изтрива така нежно грижите и страховете, и дава сладък и щастлив сън?

На пръв поглед няма логика. Нито около дърветата, по които са скачали предците ни, нито в саваните, из които са бродили техните преки потомци, има прибой. Да, има хипотеза, че първичните хоминиди са се появили на морския бряг – но не ми се струва добре доказана, поне засега. Пък и какво толкова успокояващо би могъл да им предложи прибоят? Не ги защитава нито от хищници, нито от своеволия на природата… Тогава защо?

Може би ни напомня ритъм, който сме свикнали да свързваме със спокойствие и сигурност? Майчино сърце, примерно? Твърдо не – ритъмът е различен. Плюс това, други шумове в ритъма на прибоя не дават това спокойствие. Немалко носят дори тревога.

Тогава защо?

Шумът на прибоя е един от най-древните шумове на света. Имало го е, когато предците ни са слизали от дърветата, и преди това, когато са се покатервали на тях. Имало го е, когато са се криели от динозаврите. Когато са произлизали от влечугите. Когато за пръв път са излезли на брега. Докато още са плували из древните океани. Докато още са били единични клетки. И дори преди това, докато не е имало живот изобщо…

… И все пак защо?

И умът ми внезапно полита назад, през времето, на крилете на неусетно поглъщаните цял живот количества информация и познания, през ветровете на просъницата и нощта. Пронизва ерите в миг, за да спре на топъл пясъчен бряг.

Оглеждам се. Сушата е голи скали. Нито дръвче, нито тревичка. Колко ли назад съм във времето? По камъните няма дори лишеи. Нито помен от живот на сушата. Часовникът на сънната логика се обажда услужливо вътре в мен – три и половина милиарда години.

Няма ли живот поне в океана? И за него е още твърде рано. Но очите ми, освободени от ограниченията си от условността на съня, усещат във водата нещо. Пристъпвам до прибоя и се вглеждам. Да – ето ги.

По плискащите се в пясъка и камъните вълнички плуват мазни капчици. Попили от въздуха и водата цялото богатство сложни органични съединения, създадени от метана, въгледвуокиса и амоняка под действието на йонизиращите слънчеви лъчи, неспирани от липсващия озонов слой, и мълниите в страховитите бури. Първична супа, безмозъчна и без предназначение, и в същото време нахлупила тиарата на Бога, за да роди живот.

Огромното богатство на съединенията е чудесна предпоставка за създаване на сложни системи. Но за да се събере то в една капка, тя трябва някак да “консумира” съединения от околната среда, да ги събира в себе си. Мазните капки имат това качество. Повечето от съединенията са по-добре разтворими в мазнина, отколкото във вода, затова и при докосване на капките те навлизат и остават в тях. Капките са придобили едно от основните качества на живота – да консумират и растат.

Само по себе си то обаче не означава живот. Живото е сложно и добре организирано. А почти единственият начин съединенията да се организират и подредят сами, в природни условия, изисква гранична повърхност, към която да се фиксират и подредят едно до друго. Така те запазват достатъчно от свободата си на взаимодействие, за да дават голямо разнообразие, но губят излишната част от нея, която не им позволява да постигнат и запазят единство и приемственост.

Граничната повърхност трябва да бъде сродна на състава на съединенията, за да ги привлича. В същото време обаче тя трябва и да ги подрежда и ориентира при контакта с нея, за да постигне организирането им. Повърхността на минералите рядко има подобни качества, и ги проявява само към тесен кръг съединения. Ще се намери ли подходящ кандидат?

Вглеждам се в една капчица, в границата между мазната й вътрешност и водата около нея. Да, кандидатът е там. Немалко от получените съединения обединяват в една молекула различни полярности – най-често на единия си край молекулата е силно полярна, и се разтваря лесно във вода, а на другия – неполярна, и се разтваря лесно в мазнина. Мястото, което привлича и задържа тези молекули, е именно границата на капката. Там те се подреждат в една молекула дебел слой, с полярната част навън, към водата, и неполярната навътре, към мазнината, и образуват гранична повърхност с нужните ни качества. Другите молекули вече могат да се подреждат върху и в нея, и да се организират. А двойнствената природа на слоя автоматично ги ориентира, сродни към сродни части, и така създава отличен компромис между възможности за взаимодействие и стабилност в получената струтура.

Вече имаме и възможност за организиране, и естествено контролирано взаимодействие между молекулите. Още един елемент от пъзела “живот” щраква на мястото си. Но най-важният засега го няма. Капчиците не могат да се делят, твърде прости са за това. За да станат достатъчно сложни, ще им трябва милиард или дори два милиарда години еволюция. Но еволюцията пък изисква възможността да се делят и размножават, иначе не работи. Какво може да извади ключа от заключеното чекмедже?

Проблемът е още по-сложен и по друга причина. Малките капчици много лесно се сливат в големи. Така съотношението обем към повърхност (тоест към площ за организиране) намалява, вероятността да се получи нещо полезно – също. А още по-лошо е, че и броят капчици намалява силно, и оставя еволюцията без материал за работа. Едно е да правиш избор между няколко милиарда бройки, друго – между няколко бройки. Как да бъде предотвратено сливането?

Двойнствените полярно-неполярни съединения имат още едно качество – те са повърхностно активни. Като облепват повърхността на мазните капчици, те правят по-трудно сливането им помежду си,. Три и половина милиарда години по-късно потомците на тези съединения ще използват това качество, за да създават перилни препарати, предназначени да отпират мазните петна от дрехите им… И сега то изиграва ключова роля. Вместо капчиците бързо да се слеят в големи мазни петна, от които никога няма да произлезе живот, те си остават отделни, миниатюрни, но безбройни.

Още по-важно е повърхностната активност с друго, логично следствие – тя прави много по-лесно разбиването на капчиците на по-малки. От една страна, това компенсира случайното сливане на някои от тях, което е неизбежно. Но от друга, дава ключовата възможност за “делене” на капчиците. Първата, най-несъвършена и груба, но все пак форма на увеличаване на бройката им. На поява на нови. На размножаване.

Стига да има кой да разбива капчиците.

И тук излиза на сцената прибоят. Кога буйно, кога кротко той разтръсква капчиците и ги разбива. Колкото повече повърхностно активни съединения има по една капчица, толкова повече възможности за самоорганизация на органиката вътре в нея предлага тя – и едновременно с това толкова по-лесно бива разбита на отделни частици, евентуално наследили самоорганизацията в нея. Кръгът е затворен, колелото на еволюцията – завъртяно. Да, изискванията й са немалки – докато се стигне до способност за дори най-примитивно, далеч по-просто от най-простото днешно, самостоятелно делене, има да се извърви огромен път. Но тя разполага с милиарди години, и квадрилиони органични капчици. И с търпението на природен закон.

А наелият се да бъде акушер на живота прибой пее своята успокояваща родилна песен. Над обикновените капчици случайна химия, още толкова далече и от най-прост живот. Неспособни да съществуват сами, да проходят, да се разделят на нови. Но прибоят също е търпелив – той ще ги люлее през милиардите години на тяхното безпомощно детство, грижливо ще ги милва и подкрепя, докато не дойде ден да започнат да прохождат и сами.

Прибоят е най-търпеливата майка, която животът е виждал някога. Винаги грижлива, никога неизоставяща чадото си, готова да се грижи за него до края на света. Нищо чудно, че песента му ни дава такова спокойствие и умиротворение.

Възможно ли е споменът за него да е останал вътре в нас, през милиардите години, още откакто сме били просто капчици химия? Всички науки, които съм изучил, се подсмихват иронично – естествено, че не е възможно, колко инфантилен трябва да си, за да го повярваш? Но прибоят спокойно и търпеливо напомня – светът е по-богат, по-мъдър, по-непознат и по-неочакван от всичко, което можеш да си представиш. Ако не беше така, днес нямаше да те има – кой би повярвал, освен може би дете, че случайните органични съединения ще стигнат някой ден дотам да летят в Космоса, да произвеждат компютри и да пишат блогове?…

Време е и аз да се присъединя към прибоя в съня си. Да се върна през мрака и неспокойствието на нощта там, където съм се родил.

В отговор на инициативата на Богомил в linux-bg.org:

(Изпратил съм го на адресите на повечето български евродепутати. Страница с тях е посочена в инициативата.)

—

Здравейте,

Пише ви ваш гласоподавател, разтревожен от т.нар. “Torpedo Amendments”, които са прикрепени към “Телеком пакета”, подготвен за гласуване в края на септември.

Въпросните поправки целят въвеждането на следните мерки:

– Блокиране на Интернет връзки и протоколи, които са напълно легитимни и използвани като правило за легални цели, но “някой” е решил, че чрез тях може да се злоупотреби срещу авторски права

– Принуждаване на Интернет доставчиците да следят с какво се занимават потребителите им, и при подозрение, че е възможно то да нарушава авторски права, задължение те да уведомяват агенциите за авторски права

– Задължаване на всички потребители на Интернет да поставят на компютрите си софтуер, който да следи дали съдържанието на компютрите им е “законно”, или не.

Тези поправки са формулирани като “защита на авторските права в Интернет”. На практика обаче те стигат далеч отвъд защитата на авторските права. Ако прехвърлим тези мерки в не-ИТ понятия, те биха изглеждали примерно така:

– да бъдат забранявани познания, предмети и технологии (верни географски и топографски карти, пишещи машини, радиостанции и др.), за които “някой” е решил, че принципно могат да бъдат използвани за “вредни” цели

– да бъде изисквано от пощите, телефонните служби и персонала на транспортните средства да следят какво пишат, разговарят или вършат потребителите им, и при подозрение, че е възможно те да обменят неодобрена информация, да бъде докладвано на съответните органи

– да бъдат задължени всички да поставят в жилищата си камери, чрез които да може постоянно да се наблюдава и проверява дали те не се занимават с незаконни дейности

Защитата на авторските права е похвална инициатива, но тя следва да бъде балансирана коректно с другите права в едно общество. Например, дори ако полицията подозира, че лицето Х се занимава с противозаконна дейност, тя няма право да го обискира без прокурорско разрешение или вече налични доказателства, защото би нарушила свободата му – и така трябва да бъде: свободата на личността е поне толкова важен елемент в демократичното общество, колкото и предотвратяването на престъпленията.

Нещо повече. Примерът с лицето Х касае действия, които биха били обект на наказателното право – криминални престъпления, тероризъм и пр. Затова има логика, макар и ограничена, от обществени или частни органи да се изисква съдействие при нея. Докато защитата на авторските права е обект на гражданското право, и представлява изясняване на баланса на правата при евентуален спор между две лица. Немислимо е обществени или частни органи да бъдат задължавани със закон да съдействат на едното от лицата срещу другото, и то по начин, който брутално нарушава правата и свободите на другото лице, в степен, която се смята за недопустима дори за предотвратяване на криминални престъпления или борба с тероризма.

Както може да се види от примерите по-горе, в някои отношения поправките “Торпедо” са аналогични на положението при тоталитаризма, а в други го надминават, и изискват условия като в затвор с особено строг режим. Подобни законови положения са неприемливи в държави, които търсят демократичност. Лобирането в полза на определени организации не бива да бъде оставяно да достигне до степен да подмени върховенството на законите в държавата с върховенство на интересите на организациите.

Затова Ви моля:

– да обсъдите с другите български депутати, и с колегите си по европарламентарна група тези добавки

– да посочите, че при тях защитата на авторските права се утвърждава за сметка на потъпкването на върховенството на съда и закона, и на много по-основни права, върху които е изградено всяко демократично общество

– да ги убедите да гласуват заедно с вас против тези поправки

– да предложите на авторите на добавките да потърсят начин да защитят интересите на лобитата за авторски права по начини, които не нарушават основите на демократичната държава

Благодаря Ви предварително,

Григор Гачев

Преди три-четири дни ги зърнах в Нета. Сега се сетих за тях, усмихнах се и преведох някои, които ми харесаха. 🙂

—

Умните хора решават проблемите.
Мъдрите ги избягват.

Айнщайн

Какъвто и да е проблемът ти, в крайна сметка е проблем с хора.

Твоят проблем е решение за някой друг.
Твоето решение ще е негов проблем.

Когато каруцата спре, каруцата ли ръчкаш, или коня?

Колко софтуерни тестери са нужни, за да сменят изгоряла крушка?
Николко. Те само рапортуват, че е тъмно.

Колко програмисти са нужни, за да сменят изгоряла крушка?
Само един. Но ще срине къщата.

Преди горе-долу толкова един млад аспирант в Масачузетския технологичен институт изпрати писмо до фирма, автори на драйвер за принтер. С него той ги им съобщаваше, че в драйвера им има грешка, и някои разпечатки се омазват. И им предлагаше да му пратят изходния код на драйвера, за да оправи грешката им безплатно. А получи отговор, че изходният код на драйвера е собственост и търговска тайна на фирмата – с други думи, няма да може да си разпечати дисертацията.

Резултатът беше проектът GNU. Аспирантът, естествено, беше Ричард Столмън.

Оттогава мина много време. Вече разполагаме със свободен софтуер за почти всичко, което може да си представи човек. Не просто безплатен, а свободен. И това даде свобода и възможности не само на тези, които го използват, но и на тези, които използват комерсиалния софтуер, конкуриран от свободния. Да напомням ли колко пъти некачествени комерсиални софтуери не са били оправяни с години, но при появата на качествен свободен конкурент внезапно развитието им е продължавало?

По-долу е (съкратен) превод на статията на Карла Шрьодер в Linux Today..

—

ТОВА Е ВОЙНА

Проектът GNU навършва 25 години, и всеки потребител на Линукс на света би трябвало да хапне малко торта и да му благодари. Защото той е нещо повече от софтуер. Глин Муди посочва една от причините в “Истинската причина да се празнува рожденият ден на GNU”:

“Учените обикновено пишат статиите си безплатно. Изпращат ги в списание, където други учени ги рецензират (безплатно). Накрая статията се публикува, но само за тези, които плащат. Даже авторското право върху статията ще принадлежи на издателя, а не на авторите й. И най-странното е, че огромният процент от средствата, дадени за откритието, са платени от данъкоплатците, но ако тези данъкоплатци поискат да видят продукта, за който са платили, трябва да платят отново – и то необосновано високи суми.”

Свободният софтуер воюва срещу точно този манталитет. Непрекъснато виждаме заглавия за войната между Линукс и Майкрософт, между свободния софтуер и собственическия софтуер, между отворената обмяна на идеи и заключването в сейфове на “интелектуалната собственост”. Някога мислех, че това е само глупаво преувеличение, и предупреждавах и другите да го приемат така. Но то не е – то всъщност е война, и отива далеч отвъд правилното решение при избора на софтуер. То засяга всичко около нас:

Както правото да правим каквото пожелаем с това, което притежаваме.

Както гражданските ни права, защото правителството, силите на закона и комипетите по стандартите имат изгода да прибират рушвети, а не да се грижат за обществения интерес.

Както държавното образование – ще научат ли училищата нашите деца на полезни умения и самостоятелно мислене, или ще отщамповат следващото поколение тесногръда, късогледа, лишена от интереси евтина работна ръка?

Честността

Свободният софтуер кара хората да бъдат честни. Това е основната причина той да има толкова силни и добре платени противници. Той е магическото огледало, което показва истинското лице на тези, които изкарват прехраната си със сеене на лъжи. Лъжата, която всеки път ме кара да настръхвам, е хвалбата на големите ИТ фирми как те създават новото. Единственото, което те създават, е стагнация и бариери пред новото. Класическият пример е инициативата One Laptop Per Child. Каквото и да мислите за нея, тя е, която започна революцията на ориентираните към Мрежата мобилни компютри. Титаните на ИТ индустрията можеха да ги създадат от години насам, но предпочитаха да се опитват да плюят и спъват OLPC. Сега обаче не смогват да избълват достатъчно бързо своите аналози на OLPC.

Смелост

Свободният софтуер прави хората смели (някои – по-бавно). Най-сетне виждаме големите ИТ марки да мислят за Линукс на десктопа. Производителите на хардуер още са доста наплашени, и открито поддържат Mac OS X повече. Да, зная всички аргументи, и те са глупости – техническите трудности нямат нищо общо.

Революцията

Без свободния софтуер нямаше да имаме Groklaw, нито неизброимите блогове и лични сайтове, които пишат за хилядите неща, за които не се пише другаде. Това е истинска революция, по-важна от тази на Гутенберг, защото “свободата на печата принадлежи на този, който го притежава”. И “информацията е власт”. Лошите закони, като DMCA и сегашните идиотски закони за авторското и патентно право са всъщност умишлени ограничения на свободата на словото. (Вижте “Честността”.)

Този уикенд ще хапна една хубава торта, и ще вдигна чаша мляко в сърдечен тост за всички в света на свободния софтуер – известните, неизвестните и всеки, който някак помага за доброто на всички. Наречете ме глупаво старо хипи, но смятам това за по-достойно за празнуване от кудкудякането около последната лъскава джаджа, създадена от царуващите барони на кражбата.

—

Присъединявам се към тоста, и към тортата. 🙂

Покрай един коментар на Bella вчера обърнах внимание на блога й. Чудесен е. Препоръчвам го на всеки, който обича истинските неща.

Една от историите в него ми направи силно впечатление. Ето я, най-безсрамно изкопирана тук:

—

Един човек влязъл в бръснарницата, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.

Бръснарят казал:

– Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.

– Защо? – попитал го клиентът.

– Това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.

Клиентът се замислил за миг, но решил да премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек. Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:

– Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.

– Как така? – учудил се бръснарят – Нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.

– Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.

– Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто той не е дошъл при мен.

– Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

—

В блога на Bella има още много други чудесни истории, случки и много хубави снимки откъде ли не. 🙂

А за мен след историята остават размислите, и изводите.

Дали ще кажем “Бог”, “Добро” или още много други неща, е едно и също. И дали това нещо е благ старец, седнал сред облаците, или само наша представа без реален еквивалент, е без значение. Защото това, което е от значение за нас, е дали ние го приемаме, или не – и как.

Доброто може да е субективно – но все пак е до голяма степен универсално. А има “добри” неща, които носят удоволствие предимно, или единствено на злите хора. Да наложиш себе си, съсипвайки околните. Да се чувстваш по-велик и важен от тях, да ги тъпчеш, и да се опиваш от това… За мен лично – благодаря, предпочитам лошите ми неща пред такива “добри”. Мисля, че не е трудно да разбера кое добро е истинско, и кое е маскирано зло.

Всеки сам решава, и избира по кой път ще поеме. И, съответно, в каква личност ще го превърне този път, и какво щастие ще му донесе. (Да – оказва се, че “какво” не е по-малко важно от “колко”. Въодушевява ли ви например щастието да можете да убивате безнаказано? Не казвайте, че не е щастие, има хора, които просто си струва да ги няма, нали?… Бихте ли искали това щастие?) Понякога просто решаваме в коя от няколкото възможни посоки да ни понесе течението. Други пъти може да е необходимо да поработим малко себе си, за да оформим личността си – точно както посещаваме финтеси или тренировки, за да оформим тялото си или да поддържаме формата си. А тялото е просто дреха за личността ни: всеки разумен човек пази грижливо дрехите си, но смята себе си за по-важен от тях.

Аз например се възхитих колко позитивен и приятен е блогът на Белослава. И с тъга виждам, че моят не е такъв – а някога беше… И се сещам, че блогът е отражение на блогера: променил съм се, станал съм по-малко позитивен аз. А започнах този блог именно за да се науча да бъда по-свестен. Да, помогна ми немалко. Но сега, благодарение пак на него, виждам, че съм се занемарил, и съм се върнал назад. И че е време да се погрижа за себе си.

Благодаря ти за чудесния урок, Бела! Имах нужда от него.

А може би не само аз.

Не помня на точно колко годинки бях, когато един ден вестник “Работническо дело” излезе с огромно заглавие и в повече страници, всичките пълни с материали на една тема. Темата беше как от този месец заплатите на хората се повишават. По смътни спомени, беше нещо от сорта на:

“За да се повиши материалното благосъстояние на трудещите се, и (дрън дрън дрън дрън), Партията реши заплатите да бъдат повишени. (Дрън дрън дрън дрън…) От този месец всички заплати ще бъдат увеличени с цели 5 процента. (Дрън дрън дрън дрън…) Грижата за добруването на хората, дрън дрън дрън дрън… Повишаването на благоденствието на народа, дрън дрън дрън дрън… Доказателство за непрекъснатия икономически прогрес, дрън дрън дрън дрън… Предимствата на социализма, дрън дрън дрън дрън дрън дрън…”

И на една от вътрешните страници, към края на сбутана в ъгълчето статия:

“За по-добро балансиране на икономическите реалности, отделни цени ще бъдат увеличени с 20%.”

(Както се сещате, а някои може би си и спомнят, “отделните” увеличени цени бяха всички.)

За проклетия, четях изумително добре за ранната си предучилищна възраст. И въпреки че бях фъстък, напълно незапознат с политиката, някак аритметиката не ми се връзваше. Когато обаче попитах дядо ми как така благоденствието се покачва, пък цените растат повече от заплатите, той ми се скара и ми изшътка да си мълча, и да не говоря за това пред никого. Подочух обаче от разговор в къщи един израз, който ми се видя много остроумен, и го запомних – че песимист, това е добре информиран оптимист.

(Добре де, отнесох си и здраво извиване на ухото. Но то беше, понеже попитах баба ми какво значи “тенеке сурати”. И реших, че тя постъпва много лошо, и че аз като порасна, винаги ще обяснявам на децата ми какво значи “тенеке сурати”. Ухото ме болеше здравата.)

На следващите дни от вестници, радиа, телевизори и май и от чешмата в къщи потекоха елейни благодарности от трудовите хора към Партията. Пак попитах дядо ми как става така, след като всъщност те губят. Отнесох си второ здраво скарване, а малко по-късно подслушах и втори остроумен израз – че оптимист, това е добре инструктиран песимист.

(Не “добре платен” – добре платени са повечето сегашни оптимисти. Тогава тези неща идваха по инструкция.)

Странното (пак научено от подслушване на нашите – когато всички живеете в една стая, е трудно да не го правиш) беше, че имаше благодарности и не от добре инструктирани. Просто имаше идиоти, които искрено вярваха на написаното…

Спомних си тази случка по повод едно решение на Столичния общински съвет, с което (цитирам по памет) “за удобство на живеещите в синя зона, те ще могат вече да ползват правото да паркират пред дома си чрез закупуване на винетка, на скромната цена от 70 лева годишно… тази мярка ще спомогне и за намаляване на претовареността на автомобилите в центъра…”

Доколкото си спомням, до това решение живеещите в “синя зона” имаха безусловно право да паркират автомобила си пред жилището си. Без да трябва да плащат за това – в края на краищата, самата “синя зона” отначало беше въведена като “временно решение” (помните ли го?), което “ще бъде прилагано само на много ограничен брой най-натоварени места” (помните ли и това?). Ако имаха втора кола, можеха да паркират и нея, на което сега няма да имат право – втора винетка ще има, разбира се, но ще е доста по-скъпа, разбира се. “За удобство на гражданите… дрън дрън дрън дрън… ще могат да ползват правото… дрън дрън дрън дрън… ще намалее претовареността на центъра… дрън дрън дрън дрън…” Сигурно паметникът на бай Тошо в Правец се е усмихнал до ушите.

Дали е същото като преди? Има една голяма разлика, и една голяма прилика.

Разликата е, че преди, освен че ти качваха цените с 20%, ти качваха и заплатата с 5%. Изгребваха ти джоба с лопата, но и сипваха обратно с лъжичка. Сега лъжичката е забравена – само ти изгребват джоба с лопата. Разбира се, пак за твое благо и удобство, давайки ти права.

А приликата е, че и преди имаше идиоти, които въпреки очевадната нелепост, вярваха искрено на ситуацията – и сега ги има. Щели от центъра да се махнат много излишни “паметници”, които само заемали ценно място за паркиране. Моля?! По мои наблюдения, спрените в центъра коли, които се карат по-рядко от веднъж седмично, са под 1%. Останаха безвъзвратно в миналото времената, когато на всяка пресечка можеше да видиш кола с порасла около и под нея трева, или със спаднали гуми – сега на една такава можеш да изброиш стотици, очевидно карани всеки ден… Но както и да е. Имало е, има, и уви, ще има хора, които никога няма да позволят на фактите да разклатят убежденията (или хрумките) им.

Какво следва ли? Ако живеете в света на съвременните приказки за малки деца, сигурно какво ли не. Ако живеете в реалния свят, следват две неща. Едното е постепенно (в смисъл на непрекъснато, а не на бавно и с по малко) качване на цените на винетките за паркиране пред къщи. Другото е разширяването на синята зона. Доколкото знам, вече съществуват планове да бъде обхванат целият широк център, и да се започне с центровете на комплексите (познайте какво ще последва пък след това). Нали братовчедските и батковски фирми трябва да ядат? Пък техният апетитец…

Чудно е другото. Кога най-сетне ще си отговорим на въпроса дали е луд който яде чуждия зелник, или който си му го дава.

Не зная дали в София има човек, на който това мероприятие да не е извадило 70 лева или от личния му джоб, или от джоба на поне един негов уважаван и обичан познат. То е най-обикновен пладнешки обир. Ако след разходка по пазара се окаже, че някой мургав сръчко ви е измъкнал 70 лева от джоба, какво отношение ще развиете срещу “мургавите”? Е, този път въпросните “мургави” седят в СОС.

Предлагам нещо много просто. Ако имате възможност дали да гласувате “за” или “против” това да окрадат вас, или харесван от вас човек, със 70 лева, как ще гласувате? И ще ви домързи ли да отидете да гласувате, или ще си зарежете риболова, ама ще отидете? 70 лева не са дребна, лесно изкарвана сума и излишна ви сума, нали?

Е, имате тази възможност. Нека направим списък на общинските съветници, издигнали и подкрепили това решение, и на следващите избори за общински съветници да гласуваме срещу тях. И срещу политическите сили, в които участват. Под мотото: “Ти ми открадна 70 лева. Искам те вън от властта, завинаги.” Поемам задължението, когато общинските избори наближат, да публикувам списъка, и да пиша често за инициатиата. И да помагам за пропагандирането и агитирането й.

Дали това ще ни помогне да изберем по-свестни съветници? Не зная. Съмнявам се. Дали обаче избраните, дори ако са същите боклуци, няма да са по-скромни в кражбите си? Тук вече не се съмнявам. Създаде ли се практика крадливците да бъдат изхвърляни от властта, няма да смеят да ни крадат безнаказано като сега. Защото ще треперят някой да не се провикне: “И този е за черния списък!”… А създаде ли се такава практика, тя също може да бъде разширявана, подобно на синята зона. Например с кампании: “Ще гласувам за теб, ако обещаеш публично да вкараш този и този крадливец в затвора; не си ли изпълниш обещанието, влизаш в списъка при него…”

Току-виж малко по малко станем държава, в която разкритията за корупция ще водят до оставката на корумпирания. Подадена под натиска на хората от собствената му партия, които не искат на следващите избори да потънат заедно с него.

(За протокола: жилището ми е далеч извън “синята зона”. Засега. А вашето?)

– Реших да си купя компютър. Много ми харесаха едни мънички лаптопчета, като тефтерче, не помня как се казваха…

– Asus Eee PC?

– Да! Можеш ли да ми помогнеш да си избера? И да ми го направиш после с всичко, както трябва?

– Няма проблем…

След два дни познатата ни вече беше горд собственик на новозакупено “тефтерче”. Eee PC 1000HD – 10-инчов екран и 80 гига стандартен харддиск, 1.6 гигахерцов двуядрен Intel Atom, 1 гигабайт RAM (с възможност за още един) – разкошна машинка! (Продавачите в “Плесио” се оказаха чудесни – отговориха компетентно на всичките ми въпроси, и ми позволиха да пробвам всичко, което беше нужно.) Проблемът обаче не беше свършил.

– Каква е тази програма, дето я видяхме на него? Нещо не мога да се справя с нея.

– Вид Linux. Нарича се Xandros. И на мен не ми изглежда удобен.

– Можеш ли да ми сложиш Windows? Или поне някакъв по-удобен Linux?

– Windows не искам да слагам. Ще трябва да е пиратско копие, а не обичам такива неща. Но друг Linux ще ти препоръчам с удоволствие – Debian…

След още час се качвах към офиса ми с компютърчето, и задачата да му инсталирам Debian. Малко ме глождеше отвътре – дали не съм се изхвърлил? Дали ще намеря всички драйвери за тази въшка, доста е новичка, все пак? Може някои в Xandros-а да са били комерсиални и затворени…

След кратко мислене реших да разчитам на i386 архитектурата. Идеята за amd64 беше примамлива, но страхът за драйвери ме спря. И може би с право. Но пък избрах unstable дистрото без нито капка колебание.

Първата неприятна изненада дойде с опита да стартирам netinstall CD-то ми за etch от външно оптично устройство. Стартираше се, но не можеше после да си го познае и закачи. Ядосан, свалих най-новия daily build от страницата на Debian. Тръгна като слънце, въпреки пробния си статус. Избрах опциите “стандартна система” и “лаптоп”, и съвсем скоро вече имах инсталирана минимална система. Добавих няколко дребни удобства – mc, bzip2 и други подобни, и започнах да оглеждам за драйвери.

Почти всичко, за мое смайване, беше инсталирано автоматично. Проблем се оказа единствено драйверът за безжичната мрежа. Като начало, нея (и камерата) ги нямаше никакви – мина повече от час (беше вече късно вечер, и бях поуморен), докато се сетя да ги активирам от BIOS-а. След това се оказа, че в ядрото няма стандартен драйвер за безжичката. Възмутително – Ralink се водят дружелюбни към свободния софтуер!

Погледнах сайта им. Наистина, имаше драйвер за rt2860. Част беше binary-only, което преглътнах с голямо неудоволствие, но все пак бях поел ангажимент. Смъкнах драйвера (иначе много добре подготвен), но при компилирането се сблъсках с изненада:

/media/disk/2008_0708_RT2860_Linux_STA_v1.7.0.0/os/linux/../../os/linux/rt_main_dev.c:804: error: ‘struct net_device’ has no member named ‘nd_net’

Този път падна малко повече търсене, докато открия причината. Оказа се, че в някоя от последните версии на ядрото са променили в дефиницията на net_device:

struct net *net = dev->nd_net;

на

struct net *net = dev_net(dev);

Съответно в кода на драйвера, във файла os/linux/rt_main_dev.c ред 804 трябва да се промени от

device = dev_get_by_name(dev->nd_net, slot_name);

на

device = dev_get_by_name(dev_net(dev), slot_name);

Следва стандартната процедура:

make clean ; make ; make install ; reboot

Машинката направо се усмихна! 🙂

След това добавих пакетите xserver-xorg, xfonts-cyrillic и xxkb, като първа порция. (Инсталирането на нещата на порции осигурява изключително стабилна система дори когато е от unstable.) След това пуснах kdebase, kdenetwork, kdebluetooth и network-manager-kde. Добавих (заради KNetworkManager) основния потребител в групата netdev, и системата беше готова.

(Добре де, не беше. Добавих също така OpenOffice.org, Iceweasel, Kaffeine (заедно с пакетите w32codecs и libdvdcss2 от www.debian-multimedia.org), KGpg, Ark, Skype, KCalc, стандартните игри за KDE и какво ли не още. Но това вече е лесната част… 🙂 )

В заключение: Asus Eee PC 1000 HD работи отлично под Debian. Собственичката му е щастлива и доволна. Аз – също. 🙂

Едно време за големите неща не е трябвало да се бие тъпан. Сега обаче тъпан не трябва да се бие за малките неща, те са, за които се шуми най-много. Големите стават тихомълком и на сянка от медиите. Или за тях се споменава с половин уста, помежду другото.

Едно огромно нещо, станало преди няколко дни, е декларацията на Русия на “петте принципа” на външната й политика. Няма да ги цитирам – който иска, ще ги намери и прочете сам. Но ще ги коментирам.

Като начало, заявяват, че много ще уважават света, и ще се отнасят към него добре, стига той да не нарушава интересите им. Нищо ново. Дори Хитлер се отнасяше добре към държавите, които не нарушаваха интересите му. Не че от една сериозна държава с претенции се очаква друго, разбира се. Но когато сред основните принципи се изреждат празни думи, аз лично съм нащрек.

Като продължение, отхвърлят унилатерализма (в смисъл, идеята САЩ да управляват света). Присъединявам се с две ръце и два крака. Само че закъсняха с отхвърлянето – САЩ вече не управляват света. Икономиката им остана на второ място след европейската, в перспектива ясно се очертава да остане и след китайската, а нищо чудно и след индийската. Военните им сили пък станаха за смях и в Афганистан, и в Ирак – може да могат да смазват редовни армии от соц-тип, но определено не са всемогъщи. В тази светлина, отхвърлянето на унилатерализма може да значи само едно – искаме и ние наравно със САЩ. Сред империите.

След това, ще защитават категорично гражданите и бизнес-интересите си по света, ако трябва – с военна сила. Тук вече няма намек. Когато решим, ще се намесим с танкове, за да защитим гражданите и бизнес-интересите си у вас. Ако случайно пък нямате наши граждани, и не сте допуснали наши бизнеси, значи сте толкова недемократични, че това сигурно вече позволява намеса в името на демокрацията… Приликата със САЩ в най-лошия им вариант хич не е случайна. Но не беше ли идеята САЩ да се научат да не се държат като руския цар, а не Русия също да започне? Подобно положение може да радва само фен на принципа “я не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле”…

И като завършек, абсолютно недвусмислената декларация: Русия има “специални интереси” по света, във всичките си съседни държави, и не само в тях. Тоест, правилото “защита на нашите граждани и бизнеси” не важи, ако те имат някъде специални интереси. Например навсякъде. Нещо като “американските жизнени интереси”, във вариант от съветските карикатури от едното време… Тъкмо си мислех, че напоследък САЩ май запълват необходимостта от световен злодей, и внезапно бяха изпреварени по всички пунктове. Просто с една обикновена декларация. За тези, които имат уши, и слушат.

С едно изречение: тези пет принципа са родилният вик на новата Империя. И няма да се учудя, ако се окажат първият мразовит повей на нова студена война. Да, ЕС е толкова зависим от руските петролни и газови доставки, че няма лесно и бързо да се стигне до тежки скъсвания на отношения (още повече че покрай грузинската криза Медведев беше абсолютно ясен: Русия ЩЕ използва тази зависимост като оръжие при пръв повод – край на приказките за “надеждния доставчик”). Но съм убеден и че ще бъдат положени необходимите усилия тази зависимост да бъде намалена колкото се може по-бързо, както чрез подсигуряване на алтернативни доставчици, така и чрез наблягане на технологии, които намаляват потребността от въглеводородни горива. Така че, рано или късно, новата студена война ще се разрази.

А има възможни и по-лоши развития. В момента, в който пиша това, петролът е на път да падне под 100 долара за барел. От почти 150 преди няма 6 месеца. А руското възраждане е финансирано от цените на петрола. Падне ли той под 50 долара, Русия рискува да се срине икономически; разклащането вече започна с охладняването на ЕС и САЩ. И тогава никой не може да каже какво ще последва – нов Елцинов хаос, или нов сталино-хитлеризъм, и военна агресия срещу който се окаже подходящ за “враг”.

А цената му не е изключено да продължи да пада. САЩ най-сетне разбраха, че си създадоха новата Русия с високите цени на петрола – и все още имат могъщи лостове, с които могат да натиснат цената му много надолу, ако решат. Много се говори как развитието на Китай и Индия ще качи рязко консумацията на петрол, но се забравя – населението и на двете страни е силно концентрирано в сравнително неголеми райони, и сравнително бедно: това стимулира развитието на масов транспорт (железници, метро и пр.), а неговата ниска себестойност и голямата концентрация обезкуражават използването на най-големия консуматор на течни горива – колите и товарните камиони. Така че е напълно възможно в план от 2-3 години (при силен натиск – и по-скоро) цената на петрола да падне до 50 долара на барел. И тогава…

Тогава такива като нас ще е много добре да внимават в картинката. Малка държава с неголяма армия сме, и сме ключов енергиен възел – тоест, идеалната цел за руската армия. Нямаме обща граница с Русия, но ако се очертава нападението й да бъде успешно, това ще е предимство за нея, а армията й разполага с предостатъчно транспортни кораби и самолети. И не е ясно дали НАТО ще стовари военната си мощ, за да ни спасява – горивното кранче е могъщ войник, а политиците ни работят много по-охотно с руските служби (и мафиоти), отколкото с европейските.

И, най-сетне, дори ако ни се размине, ще живеем в свят, в който има една, да си го кажем направо, зловеща империя в повече. Вместо да засрамваме и ругаем САЩ за изцепките им, ще трябва да им се кланяме – “ела, зло, че без теб по-зло”. Неприятна перспектива, нали?

А най-тъжното е, че дори Русия няма да спечели нищо от това. Тя винаги се е изживявала като “следващият Рим”. Но забравя, че Рим е станал нарицателно по времето на Републиката, която е отприщила свободата на гражданите му, а оттам и неговата мощ във всяко отношение – военно, културно, творческо, политическо… Римската империя вдига военната мощ на Рим до върха й, но това е възможно благодарение на огромната основа, създадена от Републиката. (САЩ са минали приблизително по същия път. В момента те се опитват да се превърнат в де факто Империя – и ако това стане, в по-дълга перспектива ги чака каквото е настигнало и Рим.) Но Русия никога не е била Република, отприщила свободата и силата на гражданите си. Затова и от нея има как да стане най-много поредната Империя на злото.

Дано не съм прав. Дано бъдещето ме опровергае. Дано в Русия се установи истинска демокрация, и тя се превърне в свободна държава на щастливи хора. Но уви, засега не мога да видя такова развитие.

И се чувствам длъжен да предупредя – внимавайте, при съседите се роди Империя. От тези, дето имат навика да гостуват неканени, и за дълго. Ако умеете да свързвате дима с огъня, си правете изводите.

Военните действия престанаха. Димът се разсея. Положението се видя.

ЕС спешно се събра в отговор на руското признаване на независимостта на Осетия и Абхазия, за да вземе мерки срещу Русия.

Българските вестникарски форуми преляха от… каквото винаги са преливали – анонимни псувни. Извън форумите темата също се обсъжда надлъж и нашир.

А пък аз слушам, и най-често не вярвам на ушите си. Зрели и умни хора изказват тези, които биха подхождали на седемгодишно дете. Поговориш ли културно с тях, бързо и лесно демонстрираш колко абсурдни, да не кажа смешни са тезите им. Те си замълчават, и след малко започват с тях отново. Обикновено след около три минути – не знам дали е случайно съвпадение…

Не се смятам за капацитет в тези области. Но на фона на това, на което се наслушах напоследък, всеки с IQ над стайната температура би бил суперексперт. Затова смятам да се изявя като такъв – или, простичко казано, да покажа моите пет стотинки.

Точно Западна Европа (и САЩ) да ми обясняват, че признаването на Осетия и Абхазия нарушавало международните норми, ми се струва пълен гьонсуратлък. Кой призна Косово, бе? Много ли е голяма разликата?… Ако това ще е славата и моралното лидерство на Европата, дето ще сме част от нея, хич не искам да съм в нея. Да, сигурно е изгодно, умно и какво ли не още. Благодаря, не искам. Предпочитам да съм малко по-беден, но с достойнство.

Има обаче и контрааргумент. Разликата не е много голяма, но я има.

Само непоправим наивник не би се съгласил, че Русия призна Осетия и Абхазия единствено с целта да ги анексира от Грузия (под формата на “доброволно присъединяване”, уредено от марионетни правителства). Докато ЕС не спечели нищо от признаването на Косово (освен още един извор на наркотици и организирана престъпност). Трябва да стане чудо на чудесата, за да не се присъедини Сърбия към ЕС много преди Косово. А и преди Албания, която единствена би могла да присъедини Косово, и по този начин да спечели от ситуацията.

Има и още нещо. Сърбите уредиха след 1990 г. в Косово етническо прочистване, което си беше половин геноцид. (Сега албанците се опитват да го върнат на останалите в Косово сърби, но миротворците от ЕС и САЩ се мъчат да си вършат работата, и да пазят възможните пострадали. Не винаги перфектно, но като цяло я вършат.) Грузинците използваха юнашки в Осетия тежка артилерия срещу осетинските милиции, и столицата бая пострада, но не са предприемали етническо прочистване, за геноцид да не говорим. А в момента осетинското “правителство” изгаря до сламка грузинските села в Осетия, и руските “миротворци” активно му помагат. В грузинските села се криели снайперисти. Като гледам колко щателно биват унищожавани селата, грузинската армия ще да е най-снайперистката на света… И това е в Осетия. В Абхазия грузинците на практика не са дали нито един изстрел от години.

И още една разлика. НАТО скъса от бомбардировки Сърбия, но в момента, в който сърбите се изтеглиха от Косово, войната свърши. Нито един чужд войник не остана на сръбска почва. Докато руските “миротворци” окупираха сериозни части от Грузия, включително единственото й дълбоководно пристанище, и след войната нямат никакво намерение да се изтеглят от тях. Което за мен развенча и последните сенки на историята за “опазването на руските граждани”. Ако не броим руските войници, в Поти и по магистралата около Гори има по-малко руски граждани, отколкото американски граждани имаше в Ирак по времето на Саддам. (А не мисля, че САЩ заслужават прошка за измамата, с която нападнаха Ирак. Въпреки че Саддам вероятно е най-отвратителният диктатор за последните 30 години… Какво тогава да кажа за Русия?)

Да, САЩ и ЕС са абсолютно неправи да ругаят Русия за признанието на Осетия и Абхазия. Може да е нарушение на международните норми, но точно те не би трябвало да имат очи да го кажат. Възмутен съм от лицемерието им, и открито се обявявам против него.

Но това не може да отрече факта, че Русия се държа като агресор и окупатор. Грузия се опита да направи същото, и понесе заслужено наказание. Сега е време наказанието да си понесе и Русия. Затова и ще подкрепя охотно мерките на ЕС срещу нея. И ако са санкции, толкова по-добре. Предпочитам година-две да плащам по-скъп бензин, ток и прочее, но да знам, че агресорът е получил достатъчно категоричен отпор.

За да не се окажат утре защищавани с танкове руските “граждани”, “бизнес-интереси”, или каквото Империята реши да съчини като предлог, в България.

Смешно или тъжно? Решете сами…