Grigor Gatchev - A Weblog

Напоследък се изписа толкова за исляма, тероризма и връзката им, че няма къде повече. (Особено където е лесно да си герой анонимно.) Доста бързо престанах да им обръщам внимание. Твърдят, че пръстите на ръцете ги управлявал гръбначният мозък. Не ми се вярва – би предполагало участие на някакъв вид мозък в писането, а в тези текстове подобно нещо не се наблюдава…

Затова и бях смаян, когато един такъв текст привлече вниманието ми. Оказа се, че е имало защо – главата на автора съдържа нещо различно от вакуум под налягане. Личи си не само по умния и точен анализ на причината, а и по абсолютно практичния и реалистичен подход за решаване на проблема.

Преди да прочетете този текст обаче ще ви помоля да се замислите. Какво търсите в темата – да потърсите истината или да потвърдите някакви удобни заблуди? В които вие сте героите, спасяващи хората, България и света от злото? Ако е вторият вариант, текстът може да не ви хареса. Току-виж познаете в част от описанието себе си.

Статията е публикувана в Le Monde, 24.11.2015 г. Българският превод е на Иван Николов и е публикуван в списание Култура.

(Първоначално смятах да бъда „коректен“ и да сложа само линк към статията там. След това обаче си спомних колко лесно и често изчезват от Нета свестни и полезни неща, особено ако казват нещо важно. Затова реших, с извинение към списание „Култура“, да го откопирам при мен изцяло. Пиратски. И да ви приканя да посетите сайта на списанието – там можете да откриете и много други свестни и мъдри неща.)

Джихадизмът е поколенчески и нихилистичен бунт

Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.

Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.

Франция е във война! По всяка вероятност. Но срещу кого или срещу какво?

„Даеш”[1] не изпраща сирийци да извършват атентати във Франция, за да убеди френското правителство да не я бомбардира. „Даеш” черпи енергия от радикализирани млади французи, които, каквото и да се случи в Близкия изток, изразяват несъгласие и търсят повод, етикет, голям разказ, за да сложат кървавия подпис под своя личен бунт. И той ще продължи и след смазването на „Даеш”.

Присъединяването на младежите към „Даеш” е опортюнистично. Вчера тя бяха с „Ал Кайда”, завчера (1995 г.) бяха подизпълнители на алжирската „Въоръжена ислямска група” (ГИА) или като малки номади извършваха своя индивидуален джихад – от Босна до Афганистан, минавайки през Чечения (подобно „Бандата от Рубе”[2]). Утре ще се бият под друго знаме, освен ако смъртта, възрастта или разочарованието не изпразнят редиците им така, както стана с ултралевицата през 70-те години.

Не съществува трето, четвърто или n-то поколение джихадисти. От 1996 г. в страната сме изправени пред феномен, който е изключително устойчив във времето. Наблюдаваме радикализацията на две категории младежи, а именно „второ поколение” мюсюлмани и обърнали се във вярата етнически французи.

Следователно, основният проблем пред Франция не е халифатът на Сирийската пустиня, който, рано или късно, ще се изпари като мираж, превърнал се в кошмар, а бунтът на радикализиралите се младежи. И същественият въпрос, на който трябва да намерим отговора, е свързан с ролята на тези млади хора – те ли са авангардът в една бъдеща война или напротив – несретниците, за които са останали само трохите на Историята.

Няколко хиляди на фона на милиони

В дискусиите, в телевизионните дебати и по коментарните страници на вестниците доминират два прочита на случващото се: културалисткото обяснение и интерпретацията, свързана с Третия свят.

В първия случай на преден план излиза повтарящата се и отегчителна теза за войната на цивилизациите: бунтът на младите мюсюлмани е показателен до каква степен ислямът не може да се интегрира поне докато призивът за джихад не се зачеркне от Корана при една реформа на ислямската богословска мисъл.

Във втория случай постоянно се припомня постколониалното страдание и това, че младежите се идентифицират с палестинската кауза, отхвърлят намесите на Запада в Близкия изток и се чувстват изключени от френското общество, което е расистко и ислямофобско. С една дума – пак старата песен: докато не се разреши израело-палестинският конфликт, ние все ще се бунтуваме.

Но и двете обяснения се сблъскват с един и същ проблем: ако причините за радикализирането бяха структурни, защо те не засягат само много тесен сегмент от всички онези, които определят себе си като мюсюлмани във Франция? Или няколко хиляди на фона на милиони?

В действителност, самоличността на тези млади радикали е установена! И всички терористи, предприели действие, са имали прословутото картонче „S”[3]. Тук оставям настрана превенцията и просто отбелязвам, че такава информация съществува и тя е достъпна. Така че, нека погледнем кои са тези хора и се опитаме да си извадим заключенията.

Ислямизация на радикализма

Почти всички френски джихадисти принадлежат към две точно определени категории: те са или “второ поколение” мюсюлмани, родени или преместили се да живеят във Франция като деца, или са етнически французи, обърнали се във вярата (като броят им постоянно се увеличава – още в края на 90-те години те вече са били 25% от радикалните елементи). Това означава, че сред радикализираните мюсюлмани няма много представители на така нареченото „първо поколение” (дори сред имигрантите от последната вълна) и най-вече – няма „трето поколение” имигранти.

В същото време, тази последна категория си съществува и се разраства – мароканските имигранти от 70-те години са вече дядовци, но техните внуци не са сред терористите. Въпросът обаче е защо обърналите се във вярата, които никога досега не са били жертва на расизъм, изведнъж решават, че искат да си отмъстят за унижението, на което са подлагани мюсюлманите? И имайте предвид, че много от сменили вярата си идват от френските села, като Максим Ошар[4], например. Те нямат големи основания да се идентифицират с мюсюлманската общност, която съществува за тях само виртуално. С една дума, това не е „бунтът на исляма” или на „мюсюлманите”. Говорим за специфичен проблем, свързан с две категории младежи, най-вече с имиграционен произход, но също така и етнически французи – такива с „френско потекло”. И проблемът не е в радикализацията на исляма, а в ислямизацията на радикализма.

Какво е общото между „второто поколение” французи и онези, които са си сменили вярата? На първо място, ставаме свидетели на поколенчески бунт – и двете групи прекъсват връзките си с родителите или, по-точно казано – с културата и религията, която техните родители представляват и изповядват. „Второто поколение” в никакъв случай не се придържа към исляма на родителите и не следва традиции, които биха довели до отхвърлянето на западния модел на живеене. Те вече са формирани под негово въздействие и говорят френски по-добре от своите родители. Имали са възможност да съпреживеят „младежката” култура на своето поколение, пили са алкохол, пушили са трева, сваляли са момичета в нощните заведения. Голяма част от тях са лежали известно време в затвора. И после – една чудна сутрин са се събудили и са решили да си сменят вярата. Избрали салафизма, с една дума, исляма, който отхвърля понятието за култура и им предоставя норми, позволяващи им наново и съвсем самостоятелно да изградят своята идентичност. Причината е, че те не желаят да имат нищо общо нито с културата на своите родители, нито със „западната” култура, станала символ на тяхната себеомраза.
Ключът към разгадаване причините за бунта трябва да се търси в липсата на предаване на религията от поколение на поколение и в нейното неприемане като част от културата.

Това е проблем, който не се отнася нито до „първото поколение”, което е възприело ислямската култура на държавата, от която идва, но не е успяло да я предаде на следващото; нито до „третото поколение”, което говори френски с родителите си и благодарение на тях е запознато с начините на изразяване на исляма във френското общество. И въпреки че може да прозвучи скандално, все пак, трябва да го кажем: ако в радикалните движения откриваме все по-малко турци в сравнение с имигрантите от държавите от Магреба, това със сигурност се дължи на факта, че при първите преходът бе гарантиран, тъй като турската държава се зае с предаването на религията през поколенията, като изпрати във Франция учители и имами (нещо, което създава друг тип проблеми, но позволява да се избегне приемането на салафизма и прибягването до насилие).

Младежи извън обществото

Младите, обърнали се във вярата, по дефиниция се присъединяват към „чистата” религия. Те не се интересуват от културния компромис (и нямат нищо общо с предишните поколения, които приемаха суфизма). Те преоткриват себе си като „второ поколение”, присъединявайки се към „исляма на разрива” – на скъсването – поколенческо, културно и, на последно място, политическо. С една дума, няма никакъв смисъл на тези млади мюсюлмани да им се предлага „умерен ислям”, тъй като по дефиниция онова, което ги привлича, е радикализмът. Ето защо проблемът при салафизма не е само в това, че проповядването му се финансира от Саудитска Арабия, а че той най-силно импонира на младежите, чувстващи се извън обществото.

И тук именно е голямата разлика в сравнение с младите палестинци, които се впускат в различни форми на интифада. Ако съпоставим техния случай с френския, ще видим, че у нас родителите мюсюлмани не разбират бунта на своето потомство. И те все по-често, като родители на деца, сменили вярата си, се опитват да предотвратят радикализирането им, като се обаждат в полицията и отиват в Турция, за да ги върнат обратно. И тези майки и бащи се страхуват и то съвсем основателно, че по-големите им радикализирали се отрочета ще увлекат по-малките. С една дума, далеч без да са символ на радикализацията на мюсюлманското население, джихадистите взривяват пропукванията между поколенията, съответно и в самото семейство.

Скъсвайки връзките си със семейството, джихадистите живеят в периферията на мюсюлманската общност: те в повечето случаи никога не са участвали в религиозни практики, напротив. Журналистическите материали, посветени на радикалите, учудващо си приличат. Когато след всяка атака се провежда разследване сред близките на убиеца, навсякъде се регистрира ефектът на изненадата: „Как е възможно? Напълно необяснимо е – та той беше много мило момче!. (Другият вариант е познатите да кажат: „Беше просто дребен престъпник.”) Той не практикуваше исляма, пиеше, пушеше трева, излизаше с момичета… Но, да, наистина, преди няколко месеца при него настъпи странна промяна – той си пусна брада и започна да ни натяква разни неща за религията”. А при варианта жена – радикален ислямист, вижте свръхизобилието от статии, посветени на Хасна Аит Булахсен[5], така наречената „Мис фриволен джихад”.

Излишно е тук да търсим обяснение в taqiya[6] или в някакво фалшиво поведение, защото, след като са „born again”[7], младите хора не се крият и открито проповядват своите нови убеждения във фейсбук. Там те демонстрират своето ново всемогъщо „аз”, желанието си за отмъщение заради несправедливостите, радостта от новата абсолютна власт, произтичаща от волята да убиват и от заслепяващата ги мисъл за собствената им героична смърт. Насилието, от което са привлечени, е от нов, съвременен тип – те убиват хладнокръвно и спокойно – така, както го правят масовите убийци в Америка или Брейвик в Норвегия. При него нихилизмът и гордостта са дълбоко свързани.

Тази особена форма на кръвожаден индивидуализъм се открива и при изолирането им от мюсюлманските общности. Много малко от младите радикални ислямисти ходят в джамия. В случаите, в които слушат имами, често пъти се оказва, че водачите им са самозванци. Тяхната радикализация протича около въображаеми форми на героизъм, насилие и смърт. И няма връзка нито с шериата, нито пък с някаква утопия. Когато отидат в Сирия, младите радикали просто се бият и не проявяват интерес към местното общество, камо ли да станат част от него. А ако се отдават на сексуални робини или си наемат млади жени в Интернет с идеята да ги направят съпруги на бъдещи мъченици, това е именно защото изобщо не са интегрирани в мюсюлманските общества, които твърдят, че защитават. Те са повече нихилисти, отколкото утописти.

Никой не се интересува от ислямско богословие

Сред младите радикали може и да има такива, които са преминали през така наречения „Tabligh” (обществото на фундаменталистките мюсюлмански проповедници), но нито един от тях не е посещавал Мюсюлманското братство (Съюз на ислямски организации във Франция) и не е членувал активно в политически организации, например в някое от пропалестинските движения. Никой от тях не е участвал в практики на религиозната общност – не е раздавал ястия в края на Рамазана, не е проповядвал в джамия или на улицата, ходейки от врата на врата. Никой от тях не е преминал през сериозно обучение по религия. Никой не се е интересувал от ислямско богословие или дори от характера на джихада и от същността на Ислямска държава.

Те са се радикализирали около малка група „приятели”, събираща се на някакво определено място (в квартала, в затвора, в спортния клуб). И наново са си създали „семейство”, братство. Има едно принципно положение, което до този момент никой не е изследвал задълбочено: братството често пъти е биологично. Ние редовно се натъкваме на случаи, в които двойка „кръвни братя” заедно предприемат терористични действия (братята Куаши[8] и братята Абдеслам[9]; Абделхамид Абаауд[10], който „отвлича” по-малкия си брат, братята Клен[11], които заедно сменят вярата си; да не споменаваме братята Царнаеви[12], организирали атентата в Бостън през април 2013 година). Като че ли радикализацията на „кръвните братя” (включително и на сестрите) е начин да се наблегне на поколенческите разлики и на скъсаната връзка с родителите.

Джихадистката клетка се опитва да създаде емоционални връзки между членовете си, като за целта нейният представител много често се жени за сестрата на брата по оръжие. Тези ислямизирани формирования се различават от клетките на радикалните движения, вдъхновени от марксистките или националистически идеи (например, Алжирския фронт за национално освобождение, ИРА или ЕТА). И тъй като са изградени на основата на лични връзки, в тях по-трудно проникват агенти под прикритие.

В крайна сметка, действията на терористите не са израз на радикализирането на мюсюлманското население, а отразяват поколенчески бунт, обхващащ точно определена категория младежи.
Какво общо има тук ислямът? За второто поколение е очевидно – те смятат, че преоткриват своята идентичност, която родителите им са опозорили. Те са „по-мюсюлмани от мюсюлманите” и особено в сравнение със собствените си родители. Те влагат изключителна енергия, за да обърнат своите майки и бащи във вярата – усилие, което е абсолютно напразно, но демонстрира до каква степен младите и старите са от различни планети (всички родители на терористи ислямисти могат да ви изпишат стотици страници с подобни неуспешни опити). Що се отнася до младежите, сменили вярата си, те избират исляма, защото на пазара на радикалния бунт няма нищо друго. А да се присъединиш към „Даеш” означава, че със сигурност ще можеш да всяваш ужас.

• [1] „Даеш” е наименованието, с което френските анализатори предпочитат да наричат групировката „Ислямска държава”, за да изразят презрението си. Тази дума има значението на фанатик и унищожител.
• [2] По-голямата част от членовете на „Бандата на Рубе” са се били в Босна по време на войната в Югославия (1994 – 1995) на страната на мюсюлманите.
• [3] Това означава, че са регистрирани в полицията, защото представляват заплаха за сигурността на държавата. “S” идва от френската дума “sécurité”(сигурност).
• [4] Миналата година той бе разпознат като един от палачите на “Ислямска държава”, обезглавил няколко сирийски пленници.
• [5] Тя е замесена в подготовката на атентатите от 13 ноември в Париж.
• [6] В шиитския ислям taqiya е форма на лъжливо религиозно поведение, при което вярващият извършва богохулни действия или се отрича от вярата си, тъй като животът му е заплашен.
• [7] От англ. „родени отново” – има се предвид разбирането, че след като приемеш вярата, се раждаш отново, за да започнеш своя духовен живот.
• [8] Братята Саид и Шериф Куаши извършват нападението срещу „Шарли ебдо” на 7 януари.
• [9] Братята Салах и Брахим Абдеслам участват в атентатите в Париж от 13 ноември.
• [10] Абделхамид Абаауд се смята за „мозъка” на атентатите в Париж от 13 ноември. Той успява да радикализира и 14-годишния си брат Юнес.
• [11] Смята се, че гласовете в аудиозаписа, с който „Ислямска държава” поема отговорност за атентатите в Париж на 13 ноември, са на братята Фабиен и Жан-Мишел Клен.
• [12] Джохар и Тамерлан Царнаеви

—-

Не слагайте терористите наравно с френската нация

Разговор с Оливие Роа

– На 19 ноември Манюел Валс обяви създаването на структура за „дерадикализация”, която да оценява разкаялите се и волята им да се впишат отново в обществото.

– Тук има два проблема: „дерадикализирането” предполага, че гледаме на радикалния човек било като на жертва, на която са промили мозъка, било като на разкаял се мафиот, т.е. някой, който се пазари, за да се предаде. Това, което не могат да видят в случая, е политическото развитие на радикалния, свободата му (ако ми е позволено да кажа). Той е направил избора си съвсем съзнателно, защото всеки „радикализиран” е наясно какво става в Сирия, какво правят терористите, т.е. наясно е какво се готви да направи. Така че, ако той се „дерадикализира”, това значи, че е разбрал за задънената улица, където го води това насилие, т.е. той отново използва своя разум и своята свобода. Това, което се очаква от него, не е отричането му („нищо не съм направил, манипулираха ме”), от него се очаква отговорност – тя ще му позволи да говори на младите и да бъде чуван. Трябва да престанем с патерналистичното и морализаторско говорене, ако искаме думите на „разкаялия се” да имат тежест. Целта не е спасението на самия „разкаял се” – едно твърде християнско гледище; целта е влиянието на думите му върху другите, тяхната социална полезност.

– Наричате терористите „нещастници”. Смятате ли, че управляващите вземат тях и тяхната мотивация прекалено насериозно?

– Въпросът не е до мотивацията, просто заемайки същата терминология като ИДИЛ, влизаме в нейната пропаганда, правим от нея истинска алтернатива на европейската цивилизация, превръщаме я в екзистенциална заплаха, а не просто заплаха за сигурността. Така засилваме престижа и привлекателността й за всички онези, които имат желание да скъсат с обществото и моралния ред. А те наистина са нещастници – нищо сложно няма в това да засипеш с откоси „Калашников” натъпкани зали, да не говорим за тези, които се взривяват, без да убият, или пък за шефа на групата, който се обажда на братовчедка си, за да разбере къде ще спи. Така че, да ги поставяме наравно с френската нация, това означава да си обидим нацията.

– Писателят Камел Дауд в „Ню Йорк таймс” директно обвинява саудитското влияние, което било довело до „уахабизация” на духовете.

– Салафизмът не е някакъв вирус, с който платени от Саудитска Арабия имами са заразили невинни младежи. Разбира се, и петродоларите помагат, но в предградията никой не ги е помирисвал даже. Салафизмът съблазнява, защото е продукт, който отговаря на търсенето на пазара за религиозност. Той се опира на две неща: декултурацията и нормата. На младежите, които не могат да открият себе си в културния ислям на родителите си, той предлага апология на декултурацията им: „твоите родители не са ти препредали исляма и така е по-добре, защото техният не е добрият ислям. Сега самият ти можеш да придобиеш истината” – и тази истина е серия от експлицитни норми (прави това, не прави онова). Младежът, станал салафит, се превръща внезапно в господар на истината срещу родителите си, срещу бившите си учители. Какъв хубав нарцистичен реванш! И това, разбира се, веднага прекарва границата между „спасение” и „нечестивия” (независимо дали той е номинален мюсюлманин, християнин или атеист). Това самоизключване от обществото не е на всяка цена извор на насилие, но предлага религиозно оправдание на онзи, който тръгва на война срещу обществото, срещу всякакво общество в името на една утопична общност.

– В последната си книга „Страхът от исляма” вие обвинявате едновременно един „десен” подход към исляма, който от всеки мюсюлманин прави потенциален „джихадист завоевател”, и един „прогресистки” подход, чиято цел е да отрече всякаква връзка между терористичните актове и исляма, служейки си по-специално с лозунга „not in my name”. Защо противопоставянето на тези две визии е безперспективно?

– И двете визии са „културалистки”, т.е. те свеждат религията до някаква идентичност, а не до някаква вяра. За десницата всеки „културен” мюсюлманин остава пленник на Корана, за левицата мюсюлманинът атеист продължава да бъде квалифициран като мюсюлманин. Да кажеш, че проблемът е ислямът, значи да превърнеш исляма в инварианта; като казваш „Not in my name”, също постулираш инварианта – името. А всъщност, в контекста на декултурацията, вярващият мюсюлманин е принуден да си задава въпроси за вярата си, принуден е да се позиционира като религиозен играч. Това, по различни причини, не разбират нито десницата, нито левицата.

– След атентатите Франсоа Оланд избра войнствена реторика спрямо ИДИЛ. Има ли някакви рискове в това?

– Рискът е да не спечели войната. Не защото ще я загуби, а защото няма да се води истинска война, няма да изпратим наземни войски срещу ИДИЛ.

Atlantico

Първата севернокорейска операционна система.

Вчера можах да я разгледам за кратко. (За мое съжаление не ми позволиха да си откопирам инсталационното СД.) Ето и набързо придобитите впечатления.

Наглед прилича малко на MacOS, но „под капака“ очевидно е Fedora. Специално модифициран Firefox. Някакъв безумно прекръстен плейър (нямах време да разчопля кой точно е всъщност). Пак така безумно кръстен офис пакет – старичка версия на OpenOffice или LibreOffice, пак не можах да проверя кое точно. (Не че има голямо значение.) Също така прекръстен WinE. Някаква странна, безумна криптираща програмка – имам чувството, че работи с алгоритъм от класата сложност на последователен XOR с ключа. И почти нищо друго.

По-интересно е как Линукс се съчетава със Северна Корея. Отговорът е какъвто и следва да се очаква – по севернокорейски. Ето някои от ситните и дребни подробности (някои успях да проверя, за други просто ми споменаха):

– root паролата не се предвижда да е достъпна за потребителя, нито пък възможност да сетва X бит в пермишъните (тоест, не може да инсталира или пише други програми освен стандартните)

– криптиране и декриптиране се прави само чрез споменатата по-горе програмка. Не забелязах да има възможност за генериране на ключове (може да съм я пропуснал – менюта на корейски са ми объркващи, дори с помощта на преводач). Ключовете, доколкото разбрах, не се генерират при инсталиране, а пристигат с инсталационния пакет вече готови. (Изводите са си за вас.)

– браузерът не може да отвори нищо (вероятно тъй като компютърът се намира извън Северна Корея – ако си е „у дома“ мисля, че ще може да отваря правителствените сайтове).

– има нещо, което се води антивирус (ако са ми го превели правилно), и което наистина проверява много старателно всеки откопиран на машината файл. GPG моментално го флагва като вирус и го трие без право на намеса, също и немодифициран Firefox, с други програми не съм пробвал. Изводите пак са си за вас.

– доста командни утилки са орязани (като потребител не можах да изпълня wget, ftp, даже netcat – нямах време да търся дали са достъпни само за root, или изобщо ги няма). Подозирам, че и доста други също.

– на някои формати видео и музика при копиране „антивирусът“ записва определени кодове във файла. Твърди се, че са различни за всеки компютър и не се променят при последващи копирания. Тоест, начин да се проследи с пълна точност от кой компютър е влязъл „в системата“ всеки филм или музикално парче. (Попитах праща ли кодовете през Нета на определени адреси – не знаеха, но обещаха да пробват.)

– един-два порта (за убиване съм, че забравих кои) сканиране отвън с nmap ги откривало, че са винаги отворени. По думите на човека, който ми ги показа, на тях чака утилка за отдалечен контрол върху компютъра. Към нея можело да се логнеш единствено с root паролата. От компютъра не се виждало, че са отворени, и не можело да бъде проследено какво ги ползва. Утилката не се виждала в списъка на процесите и прочее (но имало как да се види). Позволявала пълен контрол върху компютъра – екран, мишка, клавиатура (на различен X сървър от потребителския, така че потребителят да не разбира, че му пипат из машината). Триене или поставяне на файлове, инсталация и подмяна… пълни администраторски права.

Като цяло това, което успях да огледам как е направено, е бая дървено. Ако почопля системата една седмица, сигурно бих намерил как да заобиколя всичко или почти всичко. Познавам хора, които биха го направили за минути. Севернокорейските компютърни войски са или доста некадърни, или доста немотивирани. (Или и двете.) Голямата част от хакерството, което им се приписва, най-вероятно не е тяхно дело – или поне не на хората, сглобили Red Star OS.

Накратко – севернокорейците са произвели идеалната корпоративна ОС, или поне са се опитали. Очаквам следващия Windows Corporate да почерпи от опита им… 🙁

… прекрасна поезия от Мария Донева:

Твоето нещо

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

Мария Донева

Е, този път е не от мен, а от Комата. Напоследък съм си изпозарязал блога от нямане на време, та се налага други да пишат в него. 🙂

По-нататък – от нея:

Начи, нещо като коледен подарък: финалът на “Дядо Прас”, отрязан в БГ изданието. Аз я бях чела само в превод и не подозирах, че баш финалния епизод е изрязан. Ама в тая книга за Пратчет, дето я превеждах, бъкаше от цитати и се емвам аз да търся поредния цитат, на английски ми излиза, че са съвсем последните изречения от книгата, а на български ги няма. Цялата финална сцена я няма.

Та запретнах аз крачоли и го преведох.

—-
Когато чистият утринен сняг заваля, просяците обикаляха градските улици с блуждаещия си ход, който чат-пат даваше на заден. Сегиз-тогиз някой от тях се оригваше радостно. Всичките бяха с шапки от вестник освен Дъртия Гнусен Рон – той беше изял своята. Една ламаринена консервена кутия вървеше от ръка на ръка. Тя съдържаше бъркоч от изискани вина и силни питиета и нещо си от едно тенеке, което Страничния Арнолд бе отмъкнал от задния двор на една бояджийска работилница на Федърско шосе.
– Гъската си я биваше – рече Човека с патока, докато си чоплеше зъбите.
– ИзненадАх се, че я яде – отбеляза Ковчега Хенри, както си бъркаше в носа. – Тъй де, с тоя паток на главата ти отгоре…
– Какъв паток? – възкликна Човека с патока.
– Кви бяха тея мазнотии? – попита Страничния Арнолд.
– Това, драги мой, беше пастет от гъши дроб. Докаран чак от Генуа, ха на бас. И много убав при това.
– То от туй не кара ли на пърдeл, бре?
– Ах, светът на висшата кухня! – възкликна радостно Човека с патока. На прибежки и припълзявания те стигнаха задния вход на любимия си ресторант. Човека с патока мечтателно впери в него очи, замрежени от спомени.
– Тука вечерях почти всеки ден – рече той.
– Що спря? – попита Ковчега Хенри.
– Ми… ми не знам – отвърна Човека с патока. – Абе… опасявам се, че бая ми се губи. Едно време, като бях… май че бях някой друг. Ама все пак, дето се вика… – той потупа Арнолд по главата – По-добре да нагъваш стари обувки с приятели, щото ги имаш, отколкото вол в кошарата и омраза на туй отгоре.
– Рон, мини отпреде, ако обичаш. – Те натаманиха Дъртия Гнусен Рон срещу задната врата и после почукаха. Когато един келнер отвори, Дъртия Гнусен Рон му се ухили, оголи останките от зъбите си и го облъхна с прочутия си лош дъх, който все още си беше цял и невредим.
– Хилядолетна ръка и скарида! – изрече той, като бръсна перчема си.
– Честит ви празник – преведе Човека с патока.
Мъжът понечи да затвори, обаче Страничния Арнолд вече се беше подготвил да му противодейства и заклещил процепа с патъка си. *25
– Мина ни през ум, че може и да ви се иска да наминем по обяд, та да изпеем някоя весела Прасоколедна песенчица на вашите клиенти – рече Човека с патока. До него Ковчега Хенри изпадна в един от вулканичните си пристъпи на кашлица, която чак и на звук го докарваше зелена. – Без пари, то е ясно.
– Щото нали е Прасоколеда – додаде Арнолд. Просяците, които бяха толкова изпаднали, че и в Гилдията на просяците не ги щяха, живот си живееха според собствените си занижени критерии. Това, общо взето, се осъществяваше чрез внимателното прилагане на Принципа на сигурността. Хората им даваха какво ли не, стига да бяха сигурни, че ще им се махнат от главата. Минути по-късно те пак се помъкнаха, като бутаха щастливия Арнолд, обграден от припряно стъкнати пакети.
– Толкоз мили могат да са хората – рече Човека с Патока.
– Хилядолетна ръка и скарида.
Арнолд се залови да проучва благотворителните пожертвувания, докато маневрираха с количката му из лапавицата и преспите.
– На вкус е… някакси познато – отбеляза той.
– На какво има вкус?
– На кал и стари патъци.
– Мани, бе! Ма то тва е префърцунена кльопачка!
– Да бе, да… – Арнолд го пораздъвка. – Абе, да не сме станали некакви префърцунени ей тъй изведнъж!
– Де да знам. Рон, ти префърцунен ли си, бе?
– Бахмааму.
– Мдам, туй на мене ми прозвуча префърцунено.
Снегът започна тихо да се стеле по река Анкх.
– И все пак… Честита Нова година, Арнолд.
– Честита Нова година, Човеко с патока. И на твойта патка също.
– Ква патка?
– Честита Нова година, Хенри.
– Честита Нова година, Рон.
– Бахиммамата!
– И бог да ни благослови сичките – рече Страничния Арнолд. Снежната завеса го скриваше от поглед. – Кой бог?
– Де да знам. Къф ти се намира?
– Човеко с патока?
– Да, Хенри?
– Абе оня вол в кошарата, дето го спомена, сещаш ли се?
– Да, Хенри?
– Как тъй са го окошарили бе? Нещо с тревица ли са го изловили, що ли?
– А… То туй беше по-скоро речева фигура бе, Хенри.
– Не е вол, тъй ли?
– Не точно. Исках да кажа, че…
А после остана само снегът.
И след малко той почна да се топи на слънцето.

*25 Арнолд нямаше крака, обаче тъй като по улиците възникваха много сгодни случаи, при които един патък вършеше работа, Ковчега Хенри му беше снадил един към върха на прът. С него той сееше смърт и всеки крадец, толкоз закъсал, та чак да се пробва да обере просяците, често получаваше шут по темето от мъж, има-няма метър висок.

(Продължение на този и този записи.)

Произходът им е най-различен. Някои са преводи от руски и англоезични колекции (благодаря на един коментар, който ми подхвърли идеята). Други са ми разказвани от медицински работници.

—

Любителки на татуировките, моля ви, не си татуирайте коремите! Че ако знаете какво е да напасваш линиите в операционната…

—

Прочела една наша пациентка в някакъв вестник за народна медицина рецепта за „извеждане на шлаката от организма“. А именно: яде се памучна вата и се пие маслиново масло. Стимулирало било черния дроб.

Извадихме от нея към три кила вата!…

—

Спешно повикване – „посинял съм“. Накратко – я асфиксия, я инфаркт… Хвърчим натам с пусната сирена и пълен реанимационен набор.

Излиза да ни посрещне пациент, син като на’ви.

Диагноза: одеалото му пуска боя…

—

Решил пациентът да си промие резервоара на колата. Поопръскал се. Отишъл след това до тоалетната, запалил там цигара, направил фойерверк. Слава богу, само се поопърлил. Пуснал душа, угасил се. Хуква жена му да вика Бърза помощ (нас), а той, свалил мокрите и опушени дрехи, чисто гол се хвърля да бърше калния под. Очевидно някои неща са му се клатели, защото котката решава да си поиграе с тях, скача и забива нокти. Хвръква юнакът като ракета „Стингър“ и бойната му глава поразява радиатора на парното. Пуквайки се при сблъсъка – за щастие леко, но достатъчно, за да го остави в несвяст.

Пристигаме ние, натоварваме го на носилката и докато го носим по стълбите, жена му разправя историята на заболяването. На едно място от смях го изпуснахме, та в момента е и натъртен…

—

Играем с брат ми, седем-осемгодишни, на война на село при баба. С пистолетчета, дето изстрелват с ластиче пластмасови „куршуми“. Какво правих не помня точно, ама си вкарах един в ухото. Тръскам – не излиза!

Братът се уплаши и викна баба. Хукна тя към кметството, където беше единственият телефон в селото, да повика Бърза помощ. Казала им, че имам куршум в ухото.

За под десет минути пристигнаха от града и Бърза помощ, и патрул милиционери…

—

Докарват ми от реанимацията някакъв. Инфаркт, едва го извадили. Влизам да го видя:

– Как сте?

– Супер! Тая работа направо спасява животи!

И гордо ми показва гривната си амулет.

—

Викат ни по спешност – някаква бабка починала. Пристигаме, там вече се събрали 7-8 приятелки на нейна възраст. Бабата не мърда, дишане и пулс не се наблюдават, покрита с трупни петна – картинката ясна. Пишем смъртен акт, наставляваме дружките ѝ да я изкъпят и да ѝ вържат устата с някоя кърпа, че да не я погребват зяпнала.

На следващата сутрин се обажда диспечерът:

– Вие ли ходихте вчера при оная бабка? Приятелките ѝ звънят да питат може ли да ѝ развържат устата.

– Защо да ѝ я развръзват?

– Била се събудила и искала чай, а пък през кърпата не ставало…

Скъсахме смъртния акт. С удоволствие.

—

Нищо не знаете вие за контрацепцията!

Пристигаме на адрес и намираме девойка да лежи до половината в кървава пяна. Която покрива и леглото и половината стая. Оказва се, за споменатата цел момичето сипало голяма доза избелващ прах за пране в пералнята и си пъхнала изходящия шланг… сещате се къде. Химическо изгаряне, шок, масивна кръвозагуба… До стационара я докарахме жива, нататък какво се е случило с нея не знам.

—

Снемам анамнеза на пациентка преди анестезия. И в един момент тя ми заявява абсолютно спокойно:

– Докторе, а веднъж имах летален изход!

Успокоих я:

– Не се безпокойте. Щом веднъж сте имали, то не повтаря.

—

Пристига при мен девойка. Трета година вече се опитват с мъжа ѝ, но деца няма. Питам я:

– Какъв е резус-фактора на мъжа ви?

Тя лекичко се изчервява и показва с ръце:

– Ами горе-долу такъв…

—

Седя си в кабинета, пиша картоните. Отвън от коридора се чува ядосано и гръмогласно:

– Върви по дяволите!

Дотук добре, но след петнайсетина секунди се почуква на вратата:

– Извинявайте, може ли? Пратиха ме при вас…

—

3 през нощта, повикване в полицията. Жена на 28 години я болял кракът. Пристигам там – наглед нито пияна, нито нищо, само мръсновата. Какво я боли не може да обясни – коремът (пипам – нормален), главата (преглеждам – уж всичко наред), кракът (и там нищо особено)…

Изведнъж почва да крещи:

– Докторе, помагайте! Душат ме!

– Кои?

– Как кои? Котетата? катерят се от стомаха към гърлото ми и ме душат!

– Спокойно, ей сегичка викам специалисти по котетата.

Звънвам да пратят дежурен психиатър. Тя междувременно решава да повърне котетата. Полицаите я изкарват спешно на улицата. Влиза след малко обратно, сяда, внезапно скача и почва да къса дрехите от себе си. Оказва се, че по нея пълзели мишки. Полицаите се блещят. Слава богу, пристига психиатърът, поглежда я и казва: „Стара позната“. Караме я в клиниката с диагноза „алкохолна психоза“…

—

Нощно повикване – „на жената ѝ е лошо“. Пристигаме – заварваме семеен скандал, и двамата около 50 и пияни като свине. Тя крещи, че имала кръвно. Той заплашва, че ще скочи от прозореца. Тя се доразкрещява: „Нищо не можеш да направиш като мъж!“ И той, преди да успеем да направим каквото и да било, изхвръква от прозореца. Петият етаж.

И двамата със сестрата спринтираме надолу по стълбите и мислим за най-лошото. Без да ни пука за кръвното на мадам. Заварваме Супермен да се въргаля в пряспата пред линейката и да се опитва да стане.

Смъкваме и мадам и ги натоварваме и двамата. Шофьорът обаче не е в състояние да кара. Дремел на кормилото, когато изведнъж пред линейката бухва от небето с трясък тяло!… Сядам на кормилото, стигаме до диспансера. Преглед на Супермен, рентген от всички посоки и на всички места – синини, драскотини и няколко дребни порязвания от стъклото. Мадам е забравила, че има кръвно. Изписваме ги, те тръгват към денонощния магазин за бульон трезве.

Шофьора ни през това време го наливаме със системи и го поим с валериан…

—

Дежурен съм в неврологичното отделение. Към три през нощта – внезапен шум и викове. Тичам да видя какво става. Дементна бабка очевидно е сънувала лош сън. Скочила и с викове: „Пожар! Пожар“ грабнала шишето с водата и почнала да гаси съседките по стая…

—

Събота нощем. Повикване… в градската сауна.

Пристигаме. Мъж на средна възраст прави нещо, което сигурно му прилича на изкуствено дишане и сърдечен масаж. На нас повече ни прилича на секс, вероятно защото девойката очевидно е проститутка. Заемаме се с нея. Вадим я от оня свят. Клиентът се оказал такъв жребец, че чак сърцето ѝ спряло.

След няколко дни пристига в болницата и носи подаръци. На мен букет цветя, а на доктора ваучър за три часа „обслужване“.

По-добра благодарност от тая на доста други пациенти…

—

Два часа през нощта. Двама полицаи, прегъвайки се от смях, ни влачат замаяна девойка с голяма цицина. И облечена странно: блузка и гащички. Ридае и хълца:

– Изрод такъв! Така да ме измами!…

– Кой? Какво?

– Ми запознахме се с него, значи. Заведе ме на ресторант, дойде да ме изпрати. Завихме в храстите, и като си събух дънките, той ме светна с нещо по главата, грабна дънките и побягна! Изрод такъв! Така да ме измами…

—

Оплаква се човекът от болка в гърлото. Очевидно ангина. Гледам го:

– Някакви странни налепи имате…

– А, мазах го с изпражнения…

След такава случка уринотерапията почва да ти се вижда едва ли не нормална…

—

Докарват ми за вадене на млечен зъб четиригодишен юнак. Врещи, но отваря уста. Измъкнах зъба. Обяснявам на майката какво да прави по-нататък. В това време юнакът заявява:

– Да се мааме оттука, оти си е е***о м*****а!

—

Криптиращите вируси не са от вчера. Философията им е проста: гадинката шифрова всичките ви ценни данни и ви оставя подсетка колко и как трябва да платите, за да ви бъдат разшифровани. Ако киберкримките са в настроение и вместо това не ви поискат още пари. Случва се – която крава дава мляко, се дои повече от веднъж, нали?

Подобен вирус се разпространи доста из България напоследък, въпреки антивирусите. Само за последните две седмици съм спасил към три терабайта данни. Естествено, където са си правили редовни бекъпи на информацията, и то както трябва. Като минимум, вируси има отвреме-навреме, а дискове гърмят редовно.

Хората се делят на два типа. Едните са, на които им е гръмвал харддиск или вирус им е шифровал данните. Другите са, на които това тепърва ще се случи. И в двата варианта си струва да имате резервни копия на информацията.

Особеното в среда на шифроващи вируси е как си струва да правите резервните копия. А именно: включвате към компютъра страничния носител (примерно преносим харддиск), копирате новите данни и го изключвате колкото се може по-бързо. Така дори компютърът ви да е заразен с шифроващ вирус, който не сте забелязали до момента, шансът да успее да шифрова информацията и на страничния носител спада почти до нулата.

НЕ работят, поне срещу този вирус, следните идеи:

– да бекъпвате информацията си на споделена директория на друг компютър или на сървър, или на постоянно включен преносим харддиск (вирусът ги открива и шифрова всичко и там)
– да архивирате информацията (вирусът шифрова и архивни файлове)

Най-лошата възможна идея, естествено, е да платите на киберкримките. Гаранцията, че ще ви разшифроват информацията, е думата на престъпника. А дори да го направят, спонсорирането на кибепрестъпността е инвестиция в още по-големи ядове утре. Отказал съм се вече от идеята, че мога да накарам хората да спрат да си вредят, но все пак съм длъжен да пробвам.

Предупреденият е въоръжен. Ако има акъл. Бъдете предупредени и имайте акъл.

Много хора прочетоха книгата. Още повече гледаха първите части на филма. Вече по екраните се върти и последната. Защо тогава пиша това представяне?

Прочелите докрая ще разберат. Надявам се.

„Игрите на глада“ е фантастика за едно далечно бъдеще. В САЩ се е установило общество, което много напомня средиземноморския екумен отпреди две хиляди години. Един… град? държава? столица? – Капитолът – управлява и контролира с желязна ръка. Жителите му са заобиколени от луксове и разкош, позволяват си какво ли не, дори бедните сред тях живеят прилично. А останалата част от страната е разделена на окръзи. В тези от тях, които произвеждат оръжията на Капитола и дават повечето от войниците му – не съвсем бедно, ако и много по-зле, отколкото в Капитола. В останалите цари мизерия.

Голямото развлечение на този свят са ежегодните Игри на глада. В тях участват по двама тинейджъри от всеки окръг. Целта им е да оцелеят във враждебна среда и да елиминират – тоест, ликвидират – всички останали участници. Последният останал жив печели Игрите на глада, става любимец на публиката и бива осигурен доживотно.

Тръпката за зрителите е невероятна. Те живеят със случващото се на сцената на действие. Избират си любимци, подкрепят ги, спонсорират ги и т.н. Шансовете на играчите зависят от тяхната подкрепа може би повече, отколкото от всичко друго. Тези игри са тяхното голямо развлечение. Ако го няма, жителите на Капитола ще се почувстват лишени от развлечения. А още от древен Рим знаем – тълпата иска хляб и развлечения. (Името на тази държава – Панем – не идва от „Пан Американа“. Идва от „Panem et circenses” – „хляб и развлечения“. Впрочем, от „circenses“ пък идва „циркове“. Учете латински, по-полезен е, отколкото мислите.)

В окръзите подкрепата за това зрелище хич не е така ентусиазирана. Там като цяло не достига хлябът, освен в „своите“ окръзи, така че търсенето на зрелища не е на преден план. И това според мен е голямата грешка на Капитола. Ако имаше достатъчно хляб навсякъде, окръзите не биха се вдигали да подкрепят своите деца, умиращи в Игрите. Биха ги гледали с удоволствие, биха залагали на тях, биха били щастливи от хубавото зрелище. И то би ги учело на своите „ценности“ – да не се обединяват, всеки да е за себе си, всеки да прави сечено на всеки при всяка възможност, за да заслужи благоволението на Домакина на Игрите.

Всъщност, с приближените до Капитола окръзи, които имат достатъчно хляб, е точно така. По време на войната на окръзите голяма част от тях са на страната на Капитола. Ако всички имаха хляб, война нямаше да има. Изолираният таен тринадесети окръг нямаше да има никакви шансове… Очевидно президентът Сноу е добър тактик, но лош стратег.

Авторката Сюзън Колинс неведнъж е обвинявана, че книгата ѝ е злобна пародия на съвременния свят, със САЩ в ролята на Капитола, а останалите държави – на „добрите“ бедни окръзи. Демек, че е антиамериканка. Само че тя отговаря на тези нападки малко, а книгата ѝ говори много… Фантастиката винаги е била чудесна алегория. Криво, и точно затова увеличително стъкло, през което можеш да разгледаш по-внимателно неясните неща, и да видиш истината за тях. И много американци пък я подкрепят точно затова. Тези, които са разбрали, че САЩ може да бъде световен лидер, ако получи морално превъзходство – иначе казано, ако преодолее имперщината си.

Е, това си е проблем на САЩ. Само че „Игрите на глада“ всъщност не илюстрира само тях. Друга държава, която според мен много пасва на тази книга, е нашата.

Гледате ли риалитита, мили ми читатели? Да сте забелязали българско риалити, което да не е съградено на философията „прееби-другарче“? Светът е пълен с други сортове риалитита. В някои държави те са далеч повече от „тези“. У нас обаче няма нито едно. И понеже у нас с работа до скъсване се изкарва колкото да не умреш от глад, а вече три поколения на това сме свикнали и само него знаем, населението е доволно. Гледа с кеф и въодушевление някои „игри на глада“ – било обикновени, било ВИП, било фермерски, било както там решат да ги кръстят за разнообразие. Коментира, залага, въодушевява се, подкрепя своите. Без даже да се запита – абе не е ли по-интересно да не си прецакваш другарчетата, да им помагаш вместо това? Не за да им забиеш ножа после, а истински? Да печелят най-свестните, а не най-изкусните и манипулативните?…

Мисля си – докато сме такива, ще продължаваме да гледаме „игри на глада“. Само че не по телевизията, а около себе си в реалността. Защото проблемът не е в световни конспирации на зли продуценти, които не искат да покажат каквото хората търсят. Проблемът е, че българите търсят именно прецакване на другарчета. Че тези, които биха се радвали на нещо друго, са миниатюрна шепичка. И че като правило живеят в мизерия… Това е най-страшното. Докато съотношението е такова, не ни трябват световни конспирации и зли врагове – нито външни, нито вътрешни. Нито зли ЦРУ-та, КГБ-та и МОСАД-и, нито едновремешни генерали и новоиздигнали се капота. Проблемът не е в тях, те са ни изтритото и прозрачно оправдание. В нас е.

Е… приятно гледане на „Игрите на глада“!

Преди доста време, отегчен и оказал се с малко свободно време, седнах да чета първото пробутано ми като някакъв вид фантастика нещо. Наглед непретенциозна книжка от неизвестен ми автор… След като я привърших обаче, се постарах да запомня добре името на автора. Интересното съчетание на идеи беше оформено и изпълнено с великолепно писателско умение. Не беше нужно да съм специалист по литература, за да усетя – на този автор му предстои кариерата на майстор.

Книгата се казваше „Душа назаем“. А авторът – Тихомир Димитров.

По-късно и се запознах с него. Не помня дали първо дойде срещата на едно феновско събиране, или първо открих в Мрежата неговия блог. Няма и значение – Тишо е еднакво ценен и на двете места. Винаги оптимист, но без да губи трезвата си преценка. Бистър ум и възхитителна личност – с позиция и аргументи за нея.

След „Душа назаем“ последваха още книги. Пътеписи, съвременни български разкази… Като поклонник на фантастиката обаче с нетърпение чаках Тишо да се върне към нея. И това най-сетне се случи.

Новият му роман се нарича „Аварията“, и имах привилегията авторът да ми позволи да го прегледам предварително. Наистина е привилегия, не само заради доверието на автора – и заради качеството на произведението.

Сюжетът е изпълнен с неочаквани поврати. Всеки път, когато си помислех, че „нещата влязоха в познато русло“, следваше изкусен завой и тръгваха в съвсем друга посока, хем логична и достоверна, хем непредположима докато не се случи. Уж фантастика, а в същото време разкошна илюстрация на българския манталитет, и със силните, и със слабите му страни. Нещо, което бих гледал на филм с най-голямо удоволствие. Мога единствено да изкажа възхищението и завистта си към Тишо.

Не зная дали ще бъде отпечатана скоро. Не съм питал – може би вече е. Вероятно трябва да попитам автора, но пропуснах… Твърдо съм решил обаче – прочел я или не, появи ли се на хартия, ще си я купя. Не само за да поощря автора, но и за да имам свое собствено копие. Изпълненията в стил 2018 не ми харесват.

И знаете ли какво? Ще издам една малка тайна. Тишо усилено работи по продължение на романа! Така че приказката няма да свърши. Не зная накъде ще завие, и точно това е най-хубавото в нея!

Масовият читател на фантастика често е чувал, че има и българска. Понякога дори е чел по нещо. Но не са чак толкова много тези, които са чели по нещо от Янчо Чолаков.

А си струва. Янчо не го бива много да вдига шум около себе си. За компенсация го бива да пише – и то чудесно. През март миналата година разказът му „И попита войникът: „Кой ме повика?““ излезе (в превод на английски на Калин Ненов) в луксозното американско списание Nameless. А за тази година е в списъка за „Джон Кембъл“ – награда за дебютанти (на английски език). Единственият в тазгодишния списък, който не е американец – дано това дава представа за качеството му. (А и за това на преводача.)

Изобретателността на Янчо като писател винаги ме е смайвала и възхищавала. Богатството на произведенията му на идеи, фантастични и общочовешки – също. Не крия, че съм му фен – напротив, гордея се с това. И се радвам, че ме подсетиха най-сетне да напиша нещо за него.

Оттам нататък – статията за него в БГ-Фантастика. Там има и биографични данни, и различна интересна информация. И най-важното – списък на произведенията му, както и къде, кога и в какво са издавани. Подозирам, че също не е пълен, но е по-добре от нищо.

Уви, официалният му сайт е временно закрит. Но въпреки това, ако попаднете на нещо от него, използвайте възможността да го прочетете! Съмнявам се да ви разочарова.

Успех, Янчо! И, за бога, пиши повече! 🙂

Какво за съжаление стана в Париж вече знаете.

И как за съжаление реагира на него солидна част от целокупния български народ – също. Като народ, на който патриотизмът му се крепи на изпросен хляб, харизана сланина и откраднат лук. Когато учителката по литература ми разправяше, че Ботев бил безсмъртен, не ѝ вярвах. Ех, детство с вирнат нос…

Добре, че има един Венци Мицов да отсрами народа ни. Да напише с какво не е съгласен и да иде да остави цветя пред френското посолство. Гордея се, че съм му сънародник. И се срамувам от тези, които можеха, но не го направиха. Дето ще изкарат Мицов луд. Без да се сещат за приказката „Лудите, лудите – те да са живи“. Понеже, както е написал един друг безсмъртен, „Те, и никой друг умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха под миндера.”

И колкото и да нямам време, все пак имам блог и понякога по някой се обърква да ме прочете. Така че не е достатъчно да оставя и аз цвете – длъжен съм да заявя мнението си. За тези, които искат да го прочетат. Който не иска, не е длъжен.

Франсоа Оланд побърза да заяви, че това няма да остане без последствия. Какви ще са последствията обаче тепърва ще видим. Ако се изчерпат с джобен тенис и полумерки, следващите удари наистина ще са във Вашингтон, Лондон и Рим. И пак в Париж. И още другаде. Бесните кучета не спират да хапят, когато ги нахраниш и им се поклониш – спират единствено след като бъдат застреляни. Колкото и да се кланяме на такива като „Ислямска държава“, милост за нас ще имат колкото имаха за французите. Спокойни можем да бъдем само след като ги погребем.

Отвратително? Безчовечно? Абсолютно. Достойният човек не изтребва другите, дори ако те са недостойни и търсят как да го изтребят… Вярно? Уви, пак абсолютно. Можем да опазим скъпите ни хора единствено когато бесните кучета бъдат избити.

Има ли път, по който можем хем да дадем сигурност на близките си, хем да запазим достойнството си? Много е трудно. Но мисля, че има.

Едно време е нямало лечение за чумата. Антибиотиците все още са били ненаучна фантастика. Когато е пламнела епидемия в някой град, са го ограждали с войска и не са пускали да излезе никой. Въпреки че хората вътре са били честни и свестни. Просто това е било единственият начин да спрат чумата да не настигне и убие още много и много други, също честни и свестни хора… Когато са открили стрептомицина, нещата са се променили. Но дотогава е нямало как иначе.

Сега сме в същото положение. Крещим „Да избием терористите до крак!“, но не се сещаме най-важното – терористите са болни, болестта е тероризмът. Да избиваме терористите, без да се борим срещу тероризма като идеология, би било все едно лекар да воюва с пациентите си, но не и с болестта, която ги мъчи. (Психиатрите вероятно го разбират много добре.) Да, все още стрептомицин против тероризма няма и се налага да избиваме заразените, преди да са донесли смърт и доразпръснали заразата. Но трябва и да знаем, че това е временно и недобро решение – истинският ни враг е идеологията на тероризма.

Срещу терористите могат да отидат и да се бият далеч не всички – заради възраст, здраве и какви ли не други причини. Срещу тероризма обаче може да воюва всеки. И според мен всеки достоен човек е длъжен да го прави. Това е цената на правото да се смяташ за достоен. Глас има всеки, в тази война оръжието са думите ни. Те са, които могат да спасят зомбирания болен, който може би ще се окаже честен и свестен. И те са, които могат да поразят и убият болестта.

Думите са, които могат да покажат, че тероризмът не е героизъм или достойно дело – че е обикновено избиване на деца, старци, невинни и беззащитни хора. Че ако терористът е бил дори на косъм мъж, е щял да иде да воюва срещу войници, а не да стреля с автомат по безоръжни жени и деца. Че това му действие е най-истинското признание колко неописуемо уродлива, паднала и жалка е идеологията му. Че с нея може да примами само такива, дето искат да са касапи на беззащитни хора. Че това и толкова ѝ е „героизмът“. Че тя е идеологията на еталонната, завършена човешка измет.

Думите са, които могат да покажат, че терористите нямат религия. Да, конкретно тези терористи убиват в името на исляма. Андерс Брайвик пък изби близо сто деца в името на християнството. Някои израелци убиват палестинци в името на юдаизма. Сталин е избил милиони в името на комунизма, Хитлер – на нордизма… Всички тези убийци имат една и съща религия – „моите прищевки оправдават смъртта и страданието на другите“. Тя се крие зад всяка религия, която ѝ падне, но истинското ѝ лице е това.

Думите са, които могат да покажат, че терористите, декларирали различни „религии“, не са врагове – че са кръвни братя. Пол Тибитс – командирът на бомбардировача, пуснал бомбата над Хирошима – по повод един друг атентат беше заявил: „Изличете с атомно оръжие всички арабски столици, да видим ще посмеят ли да правят пак атентати!“. Докато има Пол Тибитсовци, ще посмеят с гаранция. Той ще се погрижи на света да има достатъчно араби, загубили невинни близки от ръката на американците, европейците или там който, престанали заради болката от загубата да са честни и свестни, и готови да избиват на свой ред невинни хора в отговор… Истинският ни враг не са „тези“ или „онези“ терористи, „наши“ терористи няма. Всеки терорист, откъдето и да е, е истински враг на достойните хора. И най-вече този, който им предлага помощта си – така той насъсква други достойни хора срещу тях, принизява ги до себе си, превръща ги в същата измет.

(Напоследък екраните преливат от една прекрасна научно-фантастична аналогия на реалността – шестте серии на „Звездни войни“. Една чудесна илюстрация как злото грижливо и търпеливо скарва добро с добро, кара ги да воюват и се издига върху разрухата им. Да, може би в реалния свят няма Палпатиновци и световни конспирации, но идеологията „прищевките ми оправдават средствата“ я има. И както невеществената, но напълно реално съществуваща наша личност командва и координира веществените ни и конкретни крайници и органи, така и тази невеществена идеология командва и координира реални хора. Всеки от тях, чрез служенето на своята част от този интерес, се координира неусетно с другите и създава общото зло, нашия истински враг.

Да, него няма как да го победим бързо и лесно, точно както няма как да изгребем бързо и лесно дълбок вир. Спрем ли реката, която го пълни, бавно и трудно, но ще го изгребем. Не я ли спрем, ще го изгребваме завинаги.

А докато изгребем този вир, аз лично смятам да не се страхувам, когато отивам до магазина. Да пиша и занапред в блога си срещу всякакви изроди – терористи от някъде си или родни корупционери и престъпници. И да им се противопоставям с всичко, което мога – и думи, и действия. Който умре прав, умира веднъж; две смърти няма, вечен живот също. Който живее на колене обаче умира всеки миг. И не го разбира само когато е паднал до степен не просто да няма капка достойнство, а да не знае какво е това и че може да бъде имано. Който иска, нека живее такъв живот.

Аз предпочитам дори по-малко, но истински. Само той е живот.