Grigor Gatchev - A Weblog

Преди повече от 15 години станах свидетел на следната случка:

Беше 24 май, минавах по „Витошка“ покрай парка пред НДК и отведнъж забелязах пред себе си телевизионен екип. Момиче с микрофон и момче с камера спираха минувачите:

– Добър ден! Какво ще кажете за българския народ?
– Добър ден! Кажете нещо за българския народ!

Буквално на три метра пред мен спряха някакъв старец. Висок, слаб, с костюм, очила и бастун.

– Добър ден! Какво мислите за българския народ?

Дядото се подпря на бастуна с две ръце, изгледа ги над очилата и заяви с провлачен старчески глас:

– България е една слаба държава!

– Ама господине, за българския народ ви питаме какво мислите!

– България е една МНОГО слаба държава!

– Господине, не ви питаме за страната! За народа ви питаме!

– България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава! – Още по-провлачено и хрипкаво. Околните вече се подсмиваха на очевидната склероза. Аз, да си призная – също.

– Ама господине, за народа ви питаме! Не за страната! За народа, за народа кажете какво мислите!

– Ами деца, нали и аз това ви казвам – за народа какво мисля. Просто малко по-заобиколно. По-учтиво, така да се каже. Като за пред телевизия…

Всички физиономии наоколо моментално се изпънаха. Моята също. Хем обидно до болка, хем копче не можеш да кажеш… Старецът май хич не беше склеротик.

… Оттогава мина много време. Не спирах да се чудя как така става. Уж не сме толкова глупави хора – или поне тогава бяхме по-малко глупави от сега. Как тогава е възможно да сме толкова безнадеждно тъп народ? Противоречието е… умонепобираемо.

Вчера един познат ми показа отговора. Много нагледно и простичко. Както и може да се очаква от психолог.

Бяхме седнали у тях на петнайсет минути сладка приказка. Неволно стигнахме до темата. Когато споменах какво противоречие ме измъчва, той само се усмихна. Стана, измъкна от един шкаф неголяма кутия и я отвори.

– На кое от тези картончета има нарисувано чудовище?

В кутията имаше към трийсетина картончета с картинки по тях. Пейзажи, нарисувани в характерен стил – само с големи цветови петна. Въпреки това нарисуваното си личеше отлично – къде ливада и небе над нея, къде отляво водопад а отдясно скала, къде полянка с гора отзад… Прегледах ги много внимателно, няколко пъти. Обърнах ги наобратно. Гледах ги под ъгъл към светлината…

– Не виждам чудовище на никое.

– Нима? Съвсем просто е. – Той заподрежда картончетата като парчета от пъзел. Когато привърши, на пода между нас лежеше картинка на нещо, излязло сигурно от детски кошмар.

– Виждаш ли какви красиви елементи какво ужасно цяло могат да дадат? Същото е и с народа. Дори ако всеки поотделно е умен, цялото може да е изумително тъпо… И обратното е възможно – много необразовани и глупави хора могат да съставят умен и читав народ. Ние обаче сме на първия вариант.

… Седя и се чудя. За годините от случката с телевизионния екип хората около мен изглупяха направо умонепобираемо. Колекцията тук, тук и тук е смешно бедна и постна на фона на реалността, дори само на медицинската ѝ част – а останалите не са по-добре. Очаквам много скоро някой духовен наследник на Тодор Колев да запее „Кога ще ги стигнем централноафриканците“. И, както преди за американците, всеки да си мисли „Ако ще срещу нас да тичат, пак няма да ги стигнем“… Има ли какво да направим, за да спасим народа си от самоунищожение на всички възможни нива, от лично та до всенародно? Можем ли въобще да го направим?

… През януари 1990 г. съседи ме помолиха за помощ. Имали роднина, избягал в Щатите още през седемдесетте години. Получили от него писмо – имал „Интернет адрес“ (е-майл), писма до него нямало как да ги спрат в пощата. Знаели, че аз се занимавам с такива работи – не може ли да помогна?

Бяха чудесни хора, така че с удоволствие се съгласих. Взех старателно облепения с марки плик, разпечатах го, отидох където ползвах Нета (и до момента никой не ме е освободил от обещанието да не казвам къде) и набрах писмото на ръка. На следващия ден имаше отговор – преписах го на ръка от екрана и го занесох на съседите ми. Те бяха смаяни – как така за само три дни до Щатите и обратно?! Поусъмниха се, че почеркът не приличал на този на роднината им, но съдържанието ги убеди, че е той.

Писмата зациркулираха всяка седмица. Пътем се запознах и сприятелих с роднината. Започнах и аз да си пиша с него. И един ден го попитах дали не смята да се върне в България, след като вече бай Тошо не е на власт. Отговорът ме попари – помня го и до днес:

Момче, не си разбрал най-важното. Ние, дето бягаме от България, не бягаме от бай Тошо. Бягаме от вас, дето оставате в нея… Изглеждаш свестен момък. Дано го разбереш по-бързо, че да се спасиш и ти.

Оттогава вече има 25 години, че и повече, и още не съм го разбрал напълно. Че е голата истина – така е, няма как да си затворя очите пред фактите. Но не искам да го приема. Толкова прекрасни, свестни, истински хора тук в България познавам! Да, преди бяха двойно повече и половината от тях вече са по света, без никакво намерение да се връщат. Но и така тук има останали предостатъчно. Хора, които заслужават грижа, и подкрепа, и помощ. И това някак да успеем да изтръгнем народа си от умонепобираемата глупост, простотия, егоизъм, лайнодушие, дребнавост… да не продължавам, че ми се реве.

Разбирам колко трудно е, да не кажа невъзможно. Как докато шепичка хора събираме народните добродетели прашинка по прашинка, банда взели реалната власт престъпници ги разсипва и тъпче в калта с роторни екскаватори, умишлено и целенасочено. А угоеното стадо нехае, грухти и ги достъпква… Но въпреки това не мога и не искам да приема това, което виждат очите ми. И най-вече мисълта, че няма какво да направя.

Затова и оглеждам честичко напоследък българския Нет, да търся нещо позитивно. Признаци, че някой се бори да върне интелекта на който може, както може. Ако сте забелязали такива, драснете по някой линк. Сигурно ще е полезен не само на мен.

На времето в София беше въведена зона за платено паркиране – първо синя, след това и зелена. С идеята събраните от нея пари да се използват за подобряване на възможностите за паркиране, строеж на паркинги и т.н. Тогава я подкрепих, ако и с половин уста. Подкрепих, понеже София има крещяща нужда от паркинги за коли. (И предостатъчно място, където да бъдат построени – под улици, под училищни дворове, над речни корита, като подземни етажи на нови строежи…) С половин уста, понеже още тогава ме мъчеше неприятно подозрение – че събраните пари ще отидат не за обявените цели, а „неизвестно къде“. Тоест, за тъпчене на гушите на братовчедски фирми.

Оттогава мина може би към десетилетие, не помня точно. Доколкото ми е известно, от събраните от зони за платено паркиране пари до момента няма инвестирана в подобряване на възможностите за паркиране и строеж на паркинги нито стотинка. Охотно съм съгласен да плащам, за да получа по-добри условия. Но съм абсолютно несъгласен да плащам, за да пълня гушите на братовчедски фирми и да не получавам срещу парите си само нагли лъжи. И тъй като смятам, че в сегашните условия първото няма как да се случи, оттеглих подкрепата си. Специално гласувах срещу РБ на последните избори, защото техен кандидат беше един от шампионите на идеята – Вили Лилков. (Говорете ми как РБ е срещу корупцията, слушам ви с удоволствие…)

Тези с братовчедските фирми обаче само я засилиха. (Странно, а?) И така, докато миналата есен не се надигна идеята зоната за платено паркиране да бъде разширена. (За пореден път. Малко по малко… знаем докъде. И как се вари жаба също знаем.) В кварталите „Оборище“ (между Перловската река и „Ситняково“), „Лозенец“ (между ВИАС, площад „Журналист“, хотел „Хемус“ и моста при НДК), „Иван Вазов“, „Крива река“, „Яворов“ и около пазара „Димитър Петков“.

Официално идеята беше повдигната „по молба на граждани, живеещи в зоните за разширяване“, и „подкрепена от проведена в съответните квартали допитвания“. С обещанието, че „ще бъдат направени допълнителни допитвания, преди да бъде въведена“… На практика не съм чул някой да е искал да бъде въведена зона около жилището му – твърде малко хора искат да плащат, за да имат още от същото. За проведени допитвания също не съм чул. (Беше съобщено, че в „Лозенец“ са провели допитване миналата година, от 30 май до 4 юни, в пет училища. Нямам познат там, който да е чул, че то се провежда. Не съм чул и кога и къде е било провеждано в останалите пет квартала, където ще бъдат въведени зони.) И най-вече не ми се вярва да чуя кога и как ще се провежда обещаното следващо допитване. Въпреки че ще проявявам специален интерес по въпроса. Резултатите от, хм, допитванията… са предизвестени.

Затова реших да направя свое допитване до всички, които живеят в бъдещите нови платени зони. Можете да го намерите на http://www.gatchev.info/polls/zelena-zona.php. Задължителен е единствено въпросът подкрепяте ли въвеждането на зона за платено паркиране във вашия квартал – всички други въпроси не са. Периодично ще обявявам какви са резултатите от допитването към момента.

Моля ви, разпространете линк към анкетата където и както можете. Нека се опитаме да контролираме, хм, процеса на вземане на такива решения успоредно. Малко повече прозрачност и връзка с реалността никога не вредят… Благодаря ви от сърце!

За повечето хора името Веспасиан не говори нищо. Ако погугълнат малко, може и да открият, че е бил отдавна римски император. Това обяснява защо не им говори. Нито има далаверка в това да знаеш кой е и какво е направил, нито ще ти дадат нещо в мола без пари, нито ще ти вдигнат заплатата. Може даже и да я намалят, като се замислим какви хора доста често са началници в българските фирми…

А е полезно да ни говори.

Една малка част от хората, сигурно най-вече историци, ще се плеснат по челото – чакай бе, нали той беше измислил веспасианките? Може даже да обяснят на останалите какво е веспасианка – полуоткрита тоалетна с течаща вода в дупката. Моментално любителите на пийването ще разберат защо е добре да знаят кой е Веспасиан. И да се затъжат как така няма сред днешните ни управници някой мъдър и грижлив към нуждите на хората като него.

Друга малка част ще се сетят – бе не беше ли построил той Колизеума? И ако го обяснят на останалите (може да се наложи да им разкажат и какво е Колизеумът), любителите на зрелища моментално ще разберат защо е добре да знаят кой е Веспасиан. И да се затъжат как така няма сред днешните ни управници мъдър и грижлив към нуждите на хората като него.

Трета малка част може и да си припомнят как той е реформирал, опростил и направил по-ефективна финансовата система в Рим. И мъдро ще поклатят пръст – ето затова е могъл да построи Колизеума! Финансите са всичко, брат. С тях и в Рим се правят велики неща, а без тях и в 21 век не се правят. Парица е царица, како кажу у нас. А царица не мирише – и това също се твърди, че той го е открил.

Още една малка част пък може би ще се сети, че той не е първият римски император, но е първият, който е наследен от сина си Тит, по правилния династичен начин. И гордо ще заобясняват как великият Рим също е стигнал до вечния извод, че истинската система за управление е монархията. Колко е важно да имаш цар, който държи властта и я предава на децата си… А ако случайно някой смотаняк вземе да ги попита каква е разликата от сегашното положение в България – тъй де, царица Кръстева в момента предава властта на Делян Първи – ще бъдат справедливо и заслужено напопържани пратени където на мечка слънце не огрява.

Някои пък – предимно интелектуалци – може да се влюбят в него заради грижата, която е проявявал към творците. Щедро ги е спонсорирал и е бил велик меценат. И те с радост са му се отплащали със славословия и възпявания. Как той е над всички, как без него ще загинем, как е предопределен да управлява света и как всичките му конкуренти са изроди, извратеняци и маймуни… Е, които не са го възпявали не са получавали нищо. Освен акъл, наливан им нощем от не дотам интелектуални, но яки мъжаги с преториански маниери. Ама то така им се полага. На какво основание чакаш да те храни ръката, която хапеш? Ама ха…

И може би само мъничка част от историците ще си припомнят и една друга черта на Веспасиан. Как го е обожавал римският народ, понеже е бил освободител и справедливец.

По негово време в Рим царяла страшна корупция. Всякакви висопоставени личности са крадяли до съдиране и са си тъпкали гушите до посиране. И единственият, който ги е поставял на мястото им, е бил Веспасиан. Разберял ли, че някой краде безмилостно и алчно, той веднага пристигал, често начело на цяла армия. Безмилостно смъквал от власт корупционера, публично го обезглавявал и конфискувал накраденото до стотинка, да не могат и децата му да намажат нищо. Простите хора го обожавали и му се кланяли затова като на слънце. Без неговата безпощадност към всякаква корупция Рим е щял да загине, всеки го виждал. И пак благодарение на нея обикновените хора били поне отчасти защитени от лакомията на алчните властимащи. Веспасиан бил за народа си истински цар и истински пъдар в едно. Лидер, каквито днес са много малко.

… Тук обаче може някой черногледец и злоезичник да зададе въпрос – откъде са се вземали все такива алчни високопоставени под мъдрото Веспасианово управление? Не е ли можел той да махне с божествената си ръка и да ги спре още преди да са се изкачили на постовете си?

А отговорът е неприятен и прост. На тези постове ги назначавал лично, ако и без шум, самият Веспасиан. Такива хора той наричал „гъбите ми“. Подбирал най-алчните и безскрупулни и им давал възможността да смучат от простите хора. Изсмучат ли всичко, което има как, ги обезглавявал и прибирал насъбраното. И простите хора го обожавали и му се кланяли, понеже го смятали за освободител и пазител. Не разбирали, че всъщност грабителят им е той и просто го прави косвено.

И не само у дома минавал номерът на Веспасиан. Немалко от завоеванията му са били подпомогнати от местни хора, научили за славата му в Рим на защитник на хората и освободител от всякакви корупционери. И несметни опити за бунтове във вече завладените от Рим земи са били смазвани не с войска, а от възмутеното простолюдие, твърдо решено да попречи на опитите да го лишат от спасителя му. Та то дори с него е гладно, а без него сто на сто съвсем ще мре от глад…

Та, такива ми ти работи. Историята има разни там интересни качества. Най-важното – че който не я знае, я… какво беше, че съм забравил?

Преди към три месеца група мигранти, пресякла турската граница, беше заловена близо до Бургас. При което един беше застрелян в гръб „при стрелба във въздуха“.

Много се писа по въпроса къде ли не – включително и тук. Резултатът?

Разследването какво се е случило не показа нищо особено. Куршумът бил рикоширал от мост, човекът бил стрелял във въздуха, забравете този случай. Както с Тодор от Враца, който бил починал всъщност от вродено сърдечно заболяване, и това съвсем случайно съвпаднало с пребиването му от двама, единият от тях криминално проявен. Доказано с петорна експертиза от Военна болница… Вие какви изводи си правите от това? Аз – същите като от случая със застреляния мигрант. И същите като от това, че в МВР нямаше оставки нито заради него, нито дори заради факта, че група от над 40 нарушители на границата е хваната чак близо до Бургас. И че вместо това имаше нагло вирене на нос и предложения стрелецът да бъде награден.

Проспалите мигрантската група – сигурно и те. Защо не?… Търпим ли всичко това? Търпим го. Заслужаваме ли го? Заслужаваме го.

Но не за това ми е приказката.

Преди два дни на турската граница беше хваната нова група мигранти. Благодарение на това, че двама от тях потърсили помощта на граничарите, ама това мен не ме изненадва. Привлече ми вниманието нещо друго, и ме възхити.

Че граничарите си емнали техниката, за да спасят живота на изгубилите се и замръзнали (две жени – до смърт) хора. Че спасили всички, които заварили още живи. Някои от най-тежко пострадалите – като ги носили на ръце по замръзналите чукари, и май на не малко разстояние.

Дали тези момчета ще получат награди от МВР? Дълбоко ме съмнява. Не са убили невинен човек, не са отървали престъпник от правосъдието… Дали ще получат такава възторжена подкрепа от „великобългарите“, каквато получи застрелялият мигранта? Още по-дълбоко ме съмнява. Ценностите на последната категория хора не са сред появилите се от австралопитека насам. И най-вече не са гостоприемство, човечност, търпимост и другите качества, дето искаме да вярваме, че ги имаме като народ.

Но тези граничари ще получат награда от мен. Не мога да си позволя да заделя за тях впечатляващи суми, нито имам как да им връча държавни медали. (Последното и да можех, не бих им го причинил. Дали някой от тях ще се гордее да е в една категория с Петър Мръчков, Ахмед Доган и други подобни орденоносци?) Но мога да напиша, че за мен те са носители на ордена „Достоен българин“, и да застана зад това с името си. И да им дам подкрепата си в моя скромен дом онлайн. Другаде могат да ги плюят колкото искат – тук те са добре дошли и тяхното присъствие би било чест и гордост за мен.

Да, те са колеги на стрелеца, който уби мигрант. Не зная дали някои от тях не го подкрепят. Не зная дали някой от тях не е този стрелец. Но както е справедливо убиецът да бъде наказан, така е справедливо спасителят да бъде почетен – дори ако делят едно тяло.

И искам да му дам справедливата почит колкото заради него, толкова и заради себе си. Който не дава на другите каквото им дължи, привиква себе си да бъде паразит и неблагодарник. Не искам да си го причиня. Нещо по-добро съм и държа да бъда и занапред.

Онзи ден, след куп натиск от ЕС, разпитваха Делян Пеевски. За смях на всеки, който живее в България. Подозирам, че разпитът е включвал предимно въпроси от типа на „Какво ще заповядате, Ваше Величество?“.

Какво им е казал насаме Пеевски – не знам. Но не ми е трудно да се сетя, защото го каза после и пред медиите. Изрази учудването си, че разпитват него, а не примерно Слави Трифонов. Не го видях да се изчервява и да заеква, но въпреки това съм склонен да му повярвам. Че е истински учуден и от едното, и от другото. Ама някакви ЕС не го долюбвали нещо? Кви са тия, бе? Ей, чшшш, оу!

И полицията мигновено се хвърли да изпълни заповедта на Величеството. Вчера Слави Трифонов беше привикан за разпит. Причината? Когато Недялко Недялков заяви, че Слави бил хомо, Слави му изпрати иронично любовно писмо и цветя в отговор. Ако случайно не знаете, любовните писма и цветята в България са вече заплаха.

Не мога да понасям Слави и предаването му. Щастлив съм, че не ги гледам. Заради съществуването им съм щастлив, че не гледам телевизия по принцип. Повръща ми се от тях – как са възможни толкова пошлост и тъпота на едно място просто умът ми не побира… Но въпреки това не разбирам един куп неща.

Каква е цената на дамските превръзки? Хал хабер си нямам. За какво ми е да я знам, като не се очаква да ги ползвам някога? По същата причина никога не съм си дори задавал въпроса какви са наклонностите на Слави. Защо да ме интересуват, като не смятам да спя с него?!… В тази връзка, не мога да разбера нито Недялко Недялков, нито всички форумни юнаци, които се съдраха да дискутират темата. Защо, по дяволите, предпочитанията на Слави Трифонов ги вълнуват така горещо и лично?! Не били гейове, били презирали гейовете и прочее. Да, ама на мен пък Слави не ми прилича на секси мацка. На приказките им ли да вярвам, или на очите си?

(Същият въпрос ме измъчваше и когато Радан Кънев беше изкаран гей веднага след като се противопостави на саботажа на съдебната реформа. Оставам с впечатление, че хомосексуалната ориентация се разпознава по извършването на достойна постъпка – не знам Слави да е вършил такава скоро, ама може и да е, имам и други работи освен да се интересувам от него. Ако случайно това е критерият, може ли и аз да съм гей? Надали ще се науча да харесвам мъже, но със сигурност няма и да свикна да търпя #КОЙ да си купува страната ми с пари с „неизвестен“ произход…)

Между другото, попадна ми и второто отворено писмо на Недялко Йорданов и предупрежденията му. Бил споменал още в първото си писмо, че всяка атака срещу сина му била атака и срещу него. Значи когато синът му облайва и облива с помия когото му наредят Пеевски и компания, той застава с моралния си авторитет зад това? Ех, поете! Май никога не е късно човек да стане за резил, и то така, че да опозори седемдесет и кусур години достоен и творчески живот…

А днес пък ми попадна реакция на Министерския съвет срещу среща на Бойко Борисов в Лондон с живеещи там българи. Била цирково изпълнение. Очевидно заради въпроса право в очите: „Господин Борисов, като се гледате в огледалото, не виждате ли там Делян Пеевски?“. Не живея в Лондон и не знам дали утре няма да разпитат и мен, но и аз задавам същия въпрос. Ако исках да ме управлява Пеевски, щях да гласувам за него, по дяволите! Осъзнава ли „уважаемият“ г-н премиер на колко още българи ще види гласовете на следващите избори през крив макарон? И ако успее да фалшифицира и тях, колко още българи ще гласуват с краката си?

Няскоро мой познат коментира, че напоследък ДСБ се очертава като алтернатива. Така е вече от години. На последните избори изпревариха в София БСП. Вярно е обаче и че където съм ги видял да държат реална власт, не са се показвали с нищо по-добри от ГЕРБ. Така че засега ще се огранича да следя дали действията им ще започнат да говорят добре за тях. Ако да, ще ги подкрепя.

Ако ли пък не – нищо чудно и аз да се замисля да гласувам с краката си.

Пътят се вие сред хълмовете пред Средна гора. В добро състояние, почти без дупки. Двигателят мърка спокойно. Връщам се от приятна почивка – сборище на фенове, по-чудесно и стимулиращо прекарване на времето не зная. Денят е пред мен, не бързам заникъде.

Шофьорът зад мен обаче очевидно бърза. Кара на къса дистанция и често дава леко вляво, за да погледне чисто ли е напред. За съжаление няма късмет – или близки завои ограничават видимостта, или в отсрещната лента има коли. Вече повече от десет минути не смогва да изпревари.

А въпреки това не дава зор. Колата му е прилична, но не показва нито капка от мутренския манталитет, нерядко срещан по пътищата… Я да му помогна мъничко.

След поредния завой се показва дълъг участък от пътя. Насрещни коли няма – ще успее да ме изпревари. Но в момента не поглежда. Давам десен мигач – хайде, задминавай!… Той тръгва да се изнася вляво, но в същия миг отсреща светват ксенонови фарове. Ляв мигач – стой, не сега! За щастие той схваща намека и бързо се дръпва в нашата лента. Навреме – само след три-четири секунди черно возило профучава край нас на такава скорост, че не успявам да различа марката му. Дано познава пътя отлично, иначе ще го остъргват от дърветата наоколо.

Подминавам още два завоя, почти един след друг. И отново дълъг участък без насрещно движение. Пак десен мигач – този път засега е чисто, минавай!

Онзи отзад не чака втора покана. Настъпва колата и се изнася вляво. Връщам погледа си към пътя напред. След секунда обаче ме стряска кратко свирване. Поглеждам към изравнилата се с мен кола. Шофьорът вътре маха за благодарност, ухилен до ушите.

Махвам и аз в отговор. И когато поглеждам отново пътя напред, внезапно се оказвам в друг свят. Небето все така е забулено от ниски намусени облаци, но сега сякаш през тях грее невидимо слънце. Дърветата отстрани вече не са мрачни черни скелети, а задрямали мълчаливи съзерцатели. Пътят вече не е полу-изоставена отсечка, годна само да те отведе до магистралата – той води към незнайно какво, но сигурно чудесно и вълшебно. И пътуването, което ме очаква, не са няколко изгубени в шофиране часа – то е цял един живот, невероятен и пълноценен като всеки цял един живот.

Толкова пъти съм чел фентъзита, в които някой размахва жезли и плете магии, за да те пренесе от един свят в друг. А то било толкова просто! Кратък сигнал от клаксона и махване с усмивка.

Истинската магия.

Днес ми попадна (вече не много) прясна новина в някои руски медии. Германия – и по-точно Карлсруе – били окончателно превзети, вандализирани и съсипани от бежанците. Там бил ужас, който не можел да се опише с думи. За щастие, около 400 живеещи в Германия руснаци взели нещата в ръцете си и се притекли на спасение на германците. Нападнали с бухалки бежанците в Карлсруе и в героична битка срещу превъзхождащ ги противник спечелили сражението, смазали врага и донесли мир и щастие на измъчените европейци.

Че руската пропаганда напоследък надмина постиженията от времето на СССР го знае всеки, който поглежда руски сайтове. Ако случайно някой се съмнява в това, да погледне тамошните новини за България. На някои места са нормални – познайте къде. На някои места са строго официални, но с ехиден българоненавистнически подтекст – пак познайте къде. (Или с подтекст как ръководството ни са проевропейски и проамерикански предатели, но народът ни е умен и добър и душа дава да се прекланя пред руския гений и да целува руския ботуш.) А на някои места са обикновена антибългарска фантастика, подобна на горната антигерманска.

Да, фантастика. Който не е ловил и блокирал из форуми (или дори просто в блога си) платени тролове, той не разпознава мигновено писанията и опорните им точки. В този случай ми стана смешно и реших да проверя къде точно е истината. Оказа се, че известен случай на мигрантски золуми в Карлсруе за последните години няма. Както ги няма и смелите руснаци-защитници – всъщност четирима местни хулигани се напили и замеряли прозорците на мигрантското общежитие с камъни. За да съм напълно сигурен къде е истината, потърсих приятелски връзки в Карлсруе. Познайте къде се оказа.

А това вече ме накара да чета и ровя старателно по въпроса какво се случва в Германия с бежанците. Вече писах за мнението на един експерт за ислямския тероризъм – че става дума не за радикализация на исляма, а за ислямизация на радикализма. Забрани исляма – радикалите ще станат християнски фундаменталисти. Забрани им религиите изобщо – ще станат неофашисти, комунисти, войнстващи атеисти, каквото и да е, и пак ще убиват. Прилагането на грешното лекарство не е прочуто с излекуване на проблема.

Кое е вярното лекарство? Според мен германците ще го намерят. Ако не допуснат мигрантите да се гетоизират, ако ги пръснат сред работещи свестни граждани, те бързо ще започнат да учат правилата – повечето от тях така или иначе нямат особено желание да донесат със себе си това, от което бягат. И особено ако бъдат и изрично обучени по въпроса и предупредени, че простъпка означава присъда и депортиране обратно, завинаги и със задължението да излежат присъдата си в затвор в родината си. След първите няколко десетки депортирани престъпността сред мигрантите ще спадне до тази сред основното население, че ако не и под нея.

Но не германците са ми проблемът – те ще се оправят. Проблемът ми е руската пропаганда.

Русия в момента е близо до икономическа катастрофа. Спечелените от износ на петрол за последните 15 години около две хиляди милиарда долара – повече от брутния национален продукт на Русия за година – бяха буквално пропилени. Истински демократична страна би инвестирала такъв приход в развитие и направо би литнала. Русия инвестира около една четвърт от него във въоръжаване, останалото просто се изпари – къде похарчено, къде откраднато… И в момента, въпреки приличното развитие на военни технологии, остава като цяло аграрно-суровинна държава. Спадането на цената на петрола я доведе близо до банкрут, а населението ѝ – до рязко обедняване. Малко по малко то почва да се убеждава със стомаха си, че Путин и компания не са точно титаните на мъдростта и управленството, за каквито се представят. И ако Путин и компания не искат да си тръгнат, трябва да направят нещо.

Те знаят това и правят нещо. Разпалват национализъм, познат ни като степен единствено от военновременни условия. Замесват се във военни конфликти където може, без да бъдат плеснати през пръстите… Но най-вече инвестират каквото им е останало в пропаганда. В Русия и навън.

Пропагандата е не по-малко страшно оръжие от контролираната отвън корупция. Както по-разрушително, така и по-избирателно от атомното. А руснаците открай време са били царе на това, което те наричат „дегизировка“, а останалите хора – лъжа. На принципа „ако не са повярвали на лъжата, значи не е била достатъчно нагла“. Лъжат дори на най-високо ниво, без да им пука, че там доверието е от ключово значение. Че в ключов момент малко недоверие може да значи атомна война.

(Между другото, подходът на САЩ и Русия към защитата от атомно нападение е най-сигурната илюстрация на разликата между двете страни. При САЩ цялата територия (с изключение на Гуам, Самоа и може би Хаваите) е под защита. В Русия е защитена само Москва и няколко „номерирани обекта“ – бункери за правителството. Народът кучета го яли, да мре…)

Съвременната руска пропаганда се опира на принципите на съветската – колкото по-нагли и бомбастични са лъжите, толкова по-добре. Хиляда пъти повторената лъжа става истина – този принцип още Ленин го е приложил много преди Гьобелс да го научи. На Запад се живее ужасно, хората са обезправени, мизерстват и не могат да си позволят нищо. Тайните служби ги тормозят жестоко и не ги оставят да си живеят живота. (Докато в СССР / Русия се живее чудесно и свободно, има идеален ред и няма престъпност.) Всичко свястно открито всъщност е открито от руснаци, на Запад само са го откраднали…

Има обаче и съществени разлики. В съвременната руска пропаганда западняците са некадърни слабаци и извратени „меки китки“. Те са неспособни на нищо както трябва и отстъпват във всичко на истинския руснак, и най-вече на руския войник. Те се избиват да си го признават, да се кланят на руския гений и да искат да лижат руския ботуш. На Запад кадърни политици няма, с изключение на Силвио Берлускони и Доналд Тръмп – понеже те подражават на Путин и биха превърнали държавите си в повторение на Русия.

Откъде идват разликите? СССР всъщност не смяташе да атакува САЩ или Западна Европа. Знаеше, че няма ресурсите да спечели такава война, така че предпочиташе да се опитва да ги трови отвътре. Затова и ги описваше не както се описват на войниците си враговете – хилави и неспособни да се сражават. Описваше ги като поробени народи, които нямат търпение да отхвърлят игото на мръсните капиталисти. (И се надяваше в случай на военен конфликт това да мотивира съветските войници да се чувстват като освободители. Колко успя знаем покрай агресията в Чехословакия от 1968 – официално се твърди, че е успял напълно, но кой знае защо не посмя да атакува Полша през 1980. (Без)действията казват повече истина от приказките.)

Сега Русия също няма ресурсите да спечели такава война, и го знае. Само че руското ръководство има по-сериозен проблем. Русия няма механизъм за демократично пенсиониране на силен държавен глава. Който го смени, трябва веднага да го очисти, за да не получи нож в гърба при първа възможност. Затова и падането на силен лидер от власт в Русия означава смърт. (Освен ако бившият Първи не избяга при некадърните слабаци и извратените меки китки, но новият Първи с гаранция ще се е погрижил да го предотврати, иначе е в опасност той.) Така че когато алтернативата е смърт или война, е нормално Първият да избере война. И ако го знае – а няма как да не го знае – ще се готви за нея отрано. Пък дали Украйна, дали Сирия, дали Европа или Китай – според както.

Какво ни касае нас всичко това? Погледнете медиите ни – особено Пеевските – и вижте чия пропаганда бълват. Ако случайно не се сещате защо, спомнете си как когато отношенията между Русия и Турция се влошиха, про-турският Лютви Местан изхвръкна с шут от ДПС. И стовари шута дори не Пеевски, а лично зареклият се никога повече да не излиза от сянката Доган. Очевидно нареждането от Москва е било по-силно от заричането му… Изводи?

Ако ви се мисли и по-нататък, погледнете (не-Пеевските) медии за последните месец-два-три. Да откривате седмица, през която Пеевски да не е купил нещо ново и ключово? Без да е ясно (официално де) откъде има парите, без да е заложил нищо към банка даже?… А сега погледнете Пеевските медии. Да сте забелязали за този период анти-ГЕРБ кампанията да продължава? Случайно съвпадение? Да, бе. А пък аз съм на кон.

(Човек би могъл да се замисли и по-нататък. Как така Първановите съдии във ВСС – знаем какъв е Първанов, чувало се е даже какъв точно чин има във ФСБ – внезапно почнаха да рапортуват на Бойко Борисов кой говори срещу него? И как безпардонно започнаха да бъдат изритвани неспадащите към тази групичка, все едно тя има зад гърба си изпълнителната власт и силовите агенции? Иде ли ви някакво просветление какво се е случило и накъде са тръгнали нещата, или чакате фактури от мафията и самопризнания пред медиите?)

Иначе казано, срещу опосканата ни страна биват използвани на максимална скорострелност и контролираната корупция, и пропагандата. Кой ги използва – не вярвайте на мен, вярвайте на главите си. Защото Нета е пълен с писачи, които вярват на портфейлите си, а портфейлите им биват пълнени срещу писане. И в това можете да се уверите сами – отворете кой да е новинарски форум и погледнете какво става. Има платени писачи и от двете посоки, но едната е несравнимо по-платена, по-многобройна и с по-строго налагани опорни точки.

(Ако пък съвсем случайно сте администратори на такъв форум или имате достъп до логовете му, погледнете от какви IP-та какви коментари идват. Аз съм си правил труда. Оказва се, че към 80% от антируските коментари идват от индивидуални IP-та в България, докато към 90% от про-руските идват или от много тесен кръг IP-та (познайте чии), или от ботмрежи. Ако не знаете какво значи последното – ботмастерите често рентват заразените компютри на „агенции за Интернет влияние“, за пращане на коментари от тях.)

Какъв ще е резултатът? Уви, в тон с чудесната българска пословица „Прост народ – слаба държава“. И още по-уви, в тон с наблюдението ми, че дори народ от предимно образовани и умни сами по себе си хора може понякога да е изумително прост… Надали можеш да си представиш, читателю, колко ще съм щастлив, ако изляза неправ. Дано да изляза неправ.

(И дано политиката престане да е поне чак дотам скандална, и да започна да посвещавам времето, което смогвам да отделя на блога тук, за друг сорт записи. Не на предназначени да сритат разума, а на предназначени да стоплят душата.)

Наскоро се натъкнах на музиката на този композитор – и я харесах.

Всъщност това е псевдоним на литовския аматьор Едгарас. Роден през 1987 г. и започнал да създава музика през 2007 г., той пуска всичките си албуми за свободно сваляне и поощрява свободното им споделяне. (Точният лиценз е CC-BY 3.0 Unported – свободно разпространение при условие единствено за позоваване на името на автора.) Да, има и такива композитори – точно както има и такива писатели, и всякакви други творци.

Музиката е в стил… ами, има по малко от ambient, trans, space rock и new age. Генерирана е изцяло със софтуер. Чудесна е както за слушане за удоволствие, така и за отпускане или дори просто за фон, докато работи човек. До момента са излезли 8 албума – към по албум на година.

Основният му сайт май е stellardrone.bandcamp.com. Всички произведения могат да се стриймват оттам свободно. За да си ги свалите като файлове е необходимо да ги купите (минимална цена няма – тоест, би трябвало нулева да е ОК). На други места из Нета можете да ги намерите спокойно и в MP3 и други формати.

Препоръчвам ги на всеки любител на научната фантастика или дори просто ентусиант на приятната музика.

През 1980-те Ню Йорк е врящ престъпен котел. На ден се извършват по около 1500 тежки престъпления, от които 6-7 са убийства. По улиците е опасно да се ходи нощем.

В метрото да се пътува – дори денем. Грабителите и просяците изобилстват, пероните са едва осветени, пътниците газят в боклуци, стените са издраскани, във влакчетата няма отопление. Много от влизащите просто прескачат преградите, вместо да си платят. Не е рядкост някой бандит да застане до счупената преграда и да кара пътниците да плащат на него…

През 1990 г. престъпността достига върха си. След това обаче започва да спада. Към 2000 г. в метрото се извършват около четири пъти по-малко престъпления. По някаква причина десетки хиляди хулигани, кримки и вандали престават да нарушават закона… Защо? Как?

Нещата тръгват от публикувана през 1982 г. статия на криминалистите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг. В нея те обсъждат „ефекта на счупеното стъкло“ – как престъпността е неизбежно следствие от липсата на порядък. Ако един прозорец е счупен и никой не го поправя, минаващите покрай него решават, че на никой не му пука и никой не отговаря за нищо. Скоро ще бъдат счупени и още прозорци. Сигналът за безнаказаността ще се разпространи из цялата улица, после из квартала, после из града… Сигнал, който отваря вратата към по-сериозни престъпления.

Човек нарушава закона не толкова заради лоша наследственост или лошо възпитание. Огромно влияние има това, което той вижда около себе си. Средата, в която е поставен. Тя е, която му показва какво е позволено и се одобрява да се върши, а какво – не.

(Холандските социолози правят интересен експеримент по темата. Те прибират кошчетата за боклук около велостоянка до входа на магазин и закачват по кормилата на оставените колела рекламни листовки. След това гледат колко от велосипедистите ще захвърлят листовките направо на земята, а колко ще се засрамят. Когато стената до стоянката е идеално чиста, хвърлят листовките 33% от велосипедистите. Когато е намацана с грозни рисунки – 69%…)

В средата на 1980-те ръководството на ню-йоркското метро е сменено. Новият директор Дейвид Ган започва работата си с… борба срещу графитите. За учудване и неодобрение на доста от обществеността. Върху него се сипят обвинения, че пилее парите на данъкоплатците за дреболии, докато техническите проблеми и престъпността изобилстват. Ган обаче е категоричен:

– Графитите са символ на рухването на системата. Ако ще оправяме организацията, първо трябва да удържим победа над графитите. Не спечелим ли тази битка, реформата няма да се състои. Готови сме да купим нови влакчета по 10 милиона бройката, но не ги ли опазим от вандализма, ще получим още от същото. Ще ги съсипят още на втория ден.

Ган заповядва вагоните да бъдат чистени. След всеки маршрут, всеки вагон без изключение. В краищата на всеки маршрут са оборудвани миячни пунктове. Има ли графити по или в някой вагон, те се мият, докато той сменя направлението. Ако не могат, вагонът се откача от влакчето, докато не бъде изчистен идеално. Посланието към вандалите е категорично.

– В Харлем имаме депо, вагоните стоят там нощем – разказва Ган. – Дойдоха една нощ тинейджъри и намазаха вагоните с бяла боя. На втората нощ надраскаха контурите на рисунките. На третата ги оцветиха. Изчакахме ги да привършат работата си, след това взехме боя и пребоядисахме всичко. Хлапетата не бяха щастливи, но го направихме. Това беше посланието ни към тях. Искате ли да затриете 3 нощи, за да загрозявате влакчетата? Давайте. Само че никой няма да види труда ви.

През 1990 г. за началник на транспортната полиция е назначен Уилям Братън. Вместо да се заеме с убийствата и другите тежки престъпления обаче той се заеме с… гратисчиите. Защо? Защото, точно както и с графитите по влакчетата, големият брой гратисчии е сигналът за липса на ред. Който поощрява тежките престъпления. По това време всеки ден около 170 хиляди души пътуват безплатно. Тинейджърите прескачат преградите или дори ги чупят. Ако двама или трима нарушават системата безнаказано, останалите (които иначе не биха я нарушили) се присъединяват към тях. Щом друг може да не плаща, и те могат… И проблемът расте като търкулната снежна топка.

Братън поставя покрай преградите по десетина цивилни полицаи. Те хващат един по един гратисчиите, щракват им белезниците и ги строяват в редичка на перона, докато ловът не свърши. След това ги вкарват в полицейски автобус, обискират ги, снемат им пръстови отпечатъци и проверяват в базата данни. У някои намират оръжие. Други се оказват издирвани от закона.

– За нас това беше Елдорадо – разказва Братън. – Всеки арестуван е като Киндер-сюрприз. Каква играчка ще намеря при този? Пистолет? Нож? Разрешение имаш ли? Охо, теб те издирват за убийство!… И доста бързо лошите момчета поумняват, започват да си оставят оръжието у дома и да си плащат за пътуването.

През 1994 г. за кмет на Ню-Йорк е избран Руди Джулиани. Той взема Братън от транспортната полиция и го повишава в началник на градската полиция. Много бързо към дребните нарушители се установява твърд подход. За пиянстване и буйстване на обществени места – арест. За хвърляне на празни бутилки, за рисуване по сгради, за прескачане на преградите в метрото, за искане от шофьорите пари за бърсане на стъклата. Пикаеш ли на улицата – в затвора.

И нивото на градската престъпност започва да пада така бързо, както в метрото. Братън и Джулиани обясняват: „Безнаказаността на дребните провинения води до усещане за безнаказаност при тежки престъпления“. Верижната реакция е спряна. От най-криминалният мегаполис в Америка Ню Йорк става към края на 1990-те най-безопасният.

—-

Представете си, че сте едър и престъпен олигарх с връзки в политиката. Че имате акъл в главата (подразбира се, щом сте живи) и че, за разлика от ню-йоркските мафиоти, знаете за Теорията за счупения прозорец. Каква ще е първата ви грижа?

Естествено, тя ще е да установите порядък, при който дребните провинения остават безнаказани. По този начин бързо ще се създаде значителна криминална система – грабителска, корупционна и т.н. – която вие ще имате ресурсите да яхнете и превърнете в свое кралство.

Идеята има едно голямо допълнително предимство, ако живеете сред наивен и глупав народ. По-интелигентните народи лесно ще виждат ръката ви зад тази безнаказаност и ще искат от политиците си да вземат мерки срещу вас. Може да не са запознати с Теорията на счупения прозорец, но щом имат ума да виждат кукловодите зад куклите, и нея ще научат. Наивният и глупав народ ще плаче срещу дребната престъпност, но няма да вижда кой я полива, тори и пази. Затова и вие ще си разигравате коня, и дребната престъпност въпреки всички шумни мерки срещу нея все някак си няма да намалява. Все ще остава неразкрита и все ще царува.

Трябва ли да е така? Да, трябва. Ако глупавите получаваха същото като умните, нямаше да има изгода да си умен. Щеше да настъпи идиотокрация. Затова е редно и справедливо умните народи да се оправят и да живеят щастливо, а глупавите да страдат, докато не поумнеят. Тъжно е, страшно е, но е така.

Който разбрал – разбрал.

Тази история ми я разказа един познат. Ето я, доколкото си я спомням.

—-

В болничната стая бяхме все с различни заболявания. Аз – пострадал с крака. Друго едно момче – потрошило се при падане. И така, до последното попълнение, не помня вече какво точно му беше.

Още на лицето му си пишеше – пияч. Като доста алкохолици добродушен и кротък човек. По едно време вечерта обаче стана неспокоен. В един момент седна на леглото и почна да си изтупва мишки от дрехите. Мишките очевидно ставаха все повече и по-нахални – той даже се качи на леглото. Накрая в един момент побягна – дошла била царицата на мишките, да го убие.

Звъннахме на дежурните. След нещо време една санитарка го доведе и го сложи на леглото му. Седна той, огледа ни и заяви:

– Здрасти, пичове! Сори че ме нямаше два дни, ама бях в болницата.

Ние се спогледахме недоумяващо.

– То хубаво там, топло, хранят, ама нещо много гадини са завъдили. Мишки, плъхове, хлебарки, паяци секакви. Та реших да дойда до кръчмата да ви видя, да пийнем по едно.

Още споглеждане. След това един от болните пита с лека усмивка:

– В коя болница беше? Далече ли е оттука?

– Ей оная на другия ъгъл на пресечката. Кат застанеш на вратата и погледнеш надолу по улицата, се вижда.

– А с какви хора си в стая? Разправи нещо за тях.

– Ми кво да ти кажем. Има едно момче, пострадало е нещо с крак, не можех да разберем какво точно му е. Кат се върнем в болницата ще го питам, ако не забравя. Свестно момче, младо, грехота е така да пострада, ама се случва.

Ние се подхилваме лекичко и продължаваме разпита:

– А други хора в стаята има ли? Разправи нещо за тях.

– Ми има един бай Георги, към шейсетте, голем зевзек е. Така че те омайтапи, нема да разбереш откъде ти е дошло. Не е кофти човек де, не го прави с лошо. Ама много е загазил с костите, все го болят. Ревматизъм ли му се викаше на това, не помня…

(Познайте кой точно го разпитва.)

– А други има ли в стаята ти?

– Ми има едно момче, потрошило се е нещо като е паднало. Не разбрах как, ама добре че не е паднало по-лошо. Чух доктора да разправя, че ще се оправи… Айде пичове, време ми е да се прибирам в болницата, че ще ми се карат. Ако разберат, че съм излипсвал, лошо ми се пише…

Надига се нашият герой и излиза от стаята. Процедурата вече я знаем – звъним, след малко санитарката пак го води, тоя път поядосана.

– Къде беше бе, човек? Нема те сума ти време. – Бай Георги ни смигва.

– Ще ви кажем, ама да не ме изтропате на докторите? Че разберат ли, лошо ми се пише.

– Няма, няма, за нищо на света! Думай!

– А, ходих до кръчмата на другия ъгъл, да пийнем по едно…