Grigor Gatchev - A Weblog

От няколко дни на ползващите Фейсбук се случва нещо интересно.

Получават чрез чата му съобщение от познат им приятел, което ги кани да видят в YouTube видео. (Под предлог, че показва тях, или какъв да е друг.) При опита за отварянето на видеото получават съобщение, че Flash Player-а им е вече стар, и покана да си свалят най-новата версия. За щастие или съжаление, на видеото ги няма.

Но още на следващия ден започват да получават от Фейсбук приятелите си съобщения в стил “Абе няма ме на това видео, защо реши, че съм на него?”. Включително от хора, на които не са писали нищо от месеци. По същото време може и да забележат, че компютърът им се държи смътно странно, въпреки че всички антивируси са налице, ъпдейтнати и не откриват нищо. Ако имат някой наистина грамотен компютърно приятел, може и да им се обади с: “Какъв е този вирус, който ми прати във фейсбука?”, и да не вярва, когато му обясняват, че компютърът им не е заразен.

И с право. Защото компютърът им наистина е заразен.

Въпросният вирус е наистина качествено постижение. Изследователите още не са се спрели на общо име за него; като че ли за момента се налага Trojan.FakeAV.LVT. Заразява всички версии на Windows. Засега потребителите на Linux са в безопасност (вирусът използва уиндоуското API и е безпомощен без него). Тъй като обаче прониква на компютъра не чрез технически експлойт, а чрез социално инженерство, никоя операционна система не е защитена – дупката в сигурността всъщност е “задклавиатурното устройство”.

Както се сещате, съобщението “Flash Player-а ви е стар, свалете си нова версия” всъщност ще ви свали и инсталира вируса, ако имате глупостта да се съгласите. При инсталирането си вирусът мигновено убива антивирусните програми на компютъра ви. След това ги подменя с идентично изглеждащи копия, които наглед правят всичко (сканират компютъра, свалят ъпдейтове и т.н.), но ефектът им е само психотерапевтичен. После разпраща от ваше име на всичките ви приятели във Фейсбук съобщението с линка. Накрая започва да сваля и инсталира допълнителни модули, които разширяват функционалността му с какво ли не.

За момента пълен списък на модулите му няма (и вероятно няма как да има – сигурно киберпрестъпниците зад него непрекъснато пишат нови). Ако съдя по какво съм намирал в предишни вируси, сред модулите вероятно ще има:

– сеене на пощенски и уики спам (ако съдя по какво става последните 2 дни в уикитата и блоговете, които стопанисвам, този модул вече е активен)
– дистрибутиран C&C (command and control): вместо да има централен сървър, от който вирусът на компютъра ви да бъде командван, това ще става чрез peer-to-peer мрежа, подобно на някои програми за споделяне на файлове
– записване на натиснатите клавиши и анализ за откриване на пароли за банкови сметки, онлайн игри и всичко друго, от което могат да бъдат изцедени пари
– сканиране на машината за контакти (е-майл акаунти, ИМ акаунти и пр.), и открадването им с цел разпращане от тях на спам, вируси и/или измами, и събиране на информацията от тях за бази данни на престъпниците или на разузнавания, които ги покровителстват
– сканиране на машината за лична информация (поща, документи, лични снимки с висок процент голота по тях) и изпращането й за съставяне на бази данни
– шифроване на всички документи и пр. на машината, и предлагане на разшифроването им срещу заплащане
– атакуване на “твърди” цели (компютри и мрежи на разузнавания, военни, големи и непоплюващи си корпорации и т.н.)
– съхранение и прехвърляне на открадната информация
– уеб-сервиране на фалшиви сайтове на банки и други финансови институции (с цел крадене на пароли за сметки в тях)
– използване на машината при координиране на престъпления и/или за имитиране на съучастничество в тях (за отклоняване на вниманието от истинските извършители)
– разпространяване (чрез спам или пряк запис на документи по машината), или хостване на призиви към нетолерантност и/или тероризъм

Наскоро от непредпазливостта си пострада мой потребител. Забелязах, че уеб сървърът ми е започнал да бълва спам – нещо сравнително нетипично за мой сървър. Огледът показа, че от овирусена машина в Бразилия някой се е логнал с неговите FTP юзер и парола и е инсталирал spam relay в сайта му. “Добавката” бе изчистена, паролата – сменена. След това се сетих да отида до потребителя и да погледна компютъра му – естествено, също овирусен с вирус, записващ набраните юзери и пароли. Оказа се, че той знае за вируса, но не си е мръднал пръста да го изчисти – “какво толкова може да ми направи?”… Той вече няма FTP парола при мен, колкото и да му е неприятно. По-добре евентуално да загубя един потребител, отколкото да ми блеклистнат целия сървър. Или да ми се изтърсят командоси и с месеци да лежа в ареста и да давам обяснения защо хоствам финансови измами. Вероятно в компанията на въпросния ми потребител.

Накратко – моля ви, бъдете предупредени.

Всички са в течение на случилото се в Норвегия преди няколко дни. Ако случайно някой е живял на Марс: лице на име Андерш Брайвик изби седемдесетина деца в детски лагер. Мотиви: бил много против мултикултурализма (“културния комунизъм”, съгласно неговата терминология) и исляма. Поклонник на неонацизма, нордическите “философии” и т.н. Няма да го описвам подробно, от медиите може да се събере предостатъчно инфо.

Какво ще стане с Брайвик е ясно. Ще го съдят. Ще го признаят за луд, и ще завърши живота си в затворническа психиатрия. (Ако съдя по изказванията му, той е социопат и тежък психопат – иначе казано, пропуск на норвежкото здравеопазване.) Това е предизвестена история. Далеч по-интересна е друга.

Нека се върнем седемдесетина години назад, и срещнем на улицата есесовеца Ханс Мюлер, тръгнал да арестува поредното семейство евреи, комунисти, цигани или там който е.

Страшен ли е той? Безусловно. Но с какво?

Дали с това, че е частното лице Ханс Мюлер? Надали. Частно лице е всеки.

Дали с това, че вярва в светлото бъдеще на нацизма? Надали и това. Кукута предостатъчно.

Страшен е с това, че е част от СС. Че в известен смисъл е СС. Нали?

Нека сега се върнем при Брайвик. Той с какво е страшен? С името си, или сините си очи? Надали. С това, че е луд за лечение? Не особено. Пропуснати луди много.

Дали с неонацистките си възгледи? Дори това не. Неонацисти, уви, много. Твърде малко от тях обаче избиват десетки деца.

Въпросът, естествено, е риторичен – отговорът е очевиден, ако и да е трудно да бъде формулиран точно. Брайвик е опасен с комбинацията от екстремистки възгледи и терористична нагласа. Точно както примерният ни Ханс Мюлер – с това, че е член на СС. И както Мюлер всъщност в известен смисъл е СС, така и Брайвик в известен смисъл е терористичният екстремизъм. Без СС Мюлер е един обикновен, може би много приятен немец. Точно както без терористичния екстремизъм Брайвик е тихо и безвредно куку.

Оттук и ключовият извод: схватката ни е не с Брайвик, а с терористичния екстремизъм. И въпросът е как да спечелим войната с него. Иначе нови и нови Брайвиковци ще има до безкрай.

А отговорът е простичък: както се печели всяка война с тероризъм и екстремизъм – чрез морално превъзходство. И “случаят Брайвик” е много подходящ за обясняване на този метод.

За какво мечтае Брайвик? За свят, в който срещу “културния комунизъм” (мултикултурализма) и исляма (а вероятно и християнството, юдаизма и т.н. – те не са нордически “религии”) са взети окончателни мерки. За Европа, в която тези “опасности” са невъзможни.

Но как ще направиш невъзможно съседът ти да не уважава своите гръцки, сръбски, румънски, арабски, италиански или каквито щете корени? И да не изповядва своята религия? Как точно може да се постигне това на практика?… Естествено, с полицейщина до тоталитаризъм. Друг метод за тази цел няма познат на човечеството. С “европейско” опазване на реда, излязло от мечтите на Лаврентий Берия. И толерантност към чужденците и непознатите, заета от Чингис хан. Това е мечтата, в името на която Брайвик изби седемдесет души.

Искаме ли неговата мечта да успее? Да победи и да завземе света ни? За вас не знам, аз – не. Брайвик може и да умре в лудницата, но победи ли мечтата му, реално той ще е на власт, а в една огромна лудница ще умират бавно всички нормални хора. Не съм съгласен тази мечта да победи. Тя е, която чрез Брайвик изби толкова хора. Дойде ли на власт, ще избива още и още. А останалите живи ще завиждат на умрелите.

Затова, когато чуя политици да обясняват как “повече полицейски надзор” и “повече полицейски правомощия” ще ни опазят от такива като Брайвик, настръхвам. Повечето полицейщина е именно мечтата на този психопат, рецептата да стигнем до желания от него свят. Съгласим ли се на нея, няма да имаме нужда от Брайвик и подобните му. Ще си имаме за тази цел полиция и държава.

(Съмнявате ли се? Погледнете кой е образецът за управник на норвежкия убиец – той може да е луд, но не е идиот и отлично усеща чия душевност е отражение на неговата, и работи в желаната от него посока. Ако още не сте се сетили, това е Владимир Путин.)

… Добре. Норвегия е далече, загинали българи няма. Мечката игра хоро у съседите. Дали не е добре да се замислим как да не дойде лесно при нас? Примерно като се погрижим здравеопазването ни да не прави подобни пропуски. Не, не да очакваме то да се погрижи, а да се погрижим ние. Който чака държавата да му свърши работата, чака Дядо Мраз да донесе подаръци на децата му.

И в крайна сметка дочаква някой Брайвик. Защото това заслужава.

– Гледах наскоро един филм, голям майтап беше. За някакъв, дето строеше в Тибет за тибетците нещо, не помня какво. И като почна да копае за основите, тибетците го спряха, защото със земята излизаха червеи. Пък те не били съгласни червеите да бъдат убивани, свещени ли им бяха, какво ли, губи ми се. И той трябваше да наеме още хора, да пресяват земята и да носят червеите другаде. Скъсах се да се хиля, значи…

Ех, приятелю, приятелю…

Веднъж Сократ видял свой ученик да играе на зарове. Ударил му шамар и си тръгнал. След мъничко ученикът го настигнал:
– Но учителю, та аз не играя на пари! Защо ме удари?
– Защото играта без пари ще докара навика, а навикът ще докара играта с пари.

Не съм в позиция да бия шамари. И да бях, не бих те ударил за нищо на света. А най-малко от всичко пък мога да се сравнявам със Сократ. Но мисля, че тази история има нещо общо с мнението ми.

Дадености веднъж завинаги няма. И най-страховитите мускули, не ги ли упражняваш, се стопяват. Или превръщат в сланина… Същото е и с нещата вътре в нас. Например с човечността ни.

Сигурно пак ще се разсмееш – но не бързай. Разбира се, че не смятам, че ако не внимаваш за червеите, ще станеш масов убиец. И знам това, за част от което вероятно ще се сетиш – че всеки от нас убива ежедневно. За да има какво да ядем, са умрели растения и животни – и тези, които ядем, и тези, които сме убили, за да не изядат храната ни те. За да има какво да облечем, на какво да спим, в какво да живеем… Всеки ден по наше невнимание под краката ни по улиците загиват хиляди ситни буболечици, мравчици, мушички. Дори непрекъснато да внимавахме за тях, не бихме могли да опазим много. И всеки ден тялото ни убива милиарди микроорганизми, опитали се да си потърсят в него местенце за просъществуване… Но ако внимаваш за каквото можеш, и зачиташ правото му на живот, ще бъдеш по-далеч от незачитането на другите.

А умението да зачитаме ни е нужно. Ситуациите в живота, когато избираме дали да убием някого за развлечение, са редки. Едни други ситуации, далеч по-приглушени и неусетни, обаче са ежедневие. Дали да помогнем по някакъв начин на гладуващите в Африка, някъде много далече, на другия край на света. Дали да прибавим гласа си в защита на човешките права в Китай, някъде на другия край на света. Дали да подпишем петиция в подкрепа на опазването на природата в Бразилия, някъде на другия край на света.

Дали да подкрепим едни милиони да бъдат дадени за лечение на деца, а не за депутатски мерцедеси. Дори ако детето ни е здраво.

Дали да се погрижим за децата в домовете за сираци – къде с пари, къде с посещения при тях, и запознаването им с красотата на света.

Дали да подкрепим духа на непознатия ни съсед, тръгнал да дави мъката по изгубената си половинка в чашката.

Дали да вземем на път случайния стопаджия. Дори ако ни е страх, че може да е престъпник.

Дали, ако сме шефове на огромна фирма, да не ни вълнуват личните проблеми на този хамалин, или онази чистачка в нея.

Дали автоматично да откажем на кандидата за работа в нея, ако е циганин. Или арабин. Или какъвто и да е друг “различен”.

Дали хладнокръвно да “отрежем” закъсалия за пари добър приятел.

… Има “гранични” ситуации, в които ние почти не усещаме разликата между доброто и злото. Жертвите им обаче я усещат така ясно, както и ако избирахме дали да не ги убием за развлечение. Такива ситуации са ежедневие. Заради тях именно ни е нужно да уважаваме дори червеите и буболечките.

Защото те са урокът ни да уважаваме хората, които не са пред очите ни, и които виждаме и чуваме по-малко и от червей или буболечка.

Преди няколко дни гледах незабравима гледка.

Вървях по тясна уличка из центъра. Точно до мен огромен джип внимателно се провираше по тесния тунел между паркиралите от двете страни коли. Метнах за момент поглед към него и се шашнах.

Стъклата му не бяха много тъмни, и шофьорката се виждаше ясно. Бонбонена блондинка, ама от най-бонбонените. Дълги златисторуси къдрици, сини като метличини очи, сладко личице, големи ефектни обици, тяло като от реклама, розова рокличка с дантелки, абе вероятно някакъв елитен ескорт. Но не това ме шашна – виждал съм такива и преди.

От колата през отворения няколко пръста прозорец се чуваше тихичко, но ясно “The Crown and the Ring” на Manowar. И момичето направо танцуваше с музиката, с невероятен кеф.

Ей богу, за пръв път виждам бонбонена блондинка хеви метълка. 🙂

– Блогърството е като младостта. Отива си с времето.
– Тоест?
– Огледай се. Колко от тези, които започнахте някога да пишете, продължавате?
– Като гледам, доста.
– Но доста и спряха, нали?
– Нормално е. Може би пак ще започнат.
– Но може би не. И може би ще става все по-трудно да пишеш.
– Защо мислиш така?
– Така си мисля…

Преди няколко дни водих този разговор с един приятел. Оттогава все си мисля – прав ли е, или не?

Вярно е, че много някогашни блогъри спряха да пишат, някои може би завинаги. И това според мен е в реда на нещата. Човек се променя. Променят се и интересите му, средствата му, понякога дори целите му. Последното може да е за добро или лошо, но самият факт на съществуването му е добър. Защото доброто е по-силно от злото.

Например, понеже хората се променят, някои от тях започват да пишат блогове. И попълват празните места в блогърските редици, освободени от напусналите. Един разкошен пример е Митко Стефанов – мой отдавнашен и добър приятел, който най-сетне намери време и сили. (Изглежда, че беше необходимо за целта да се ожени. 😉 ) Каня търсещите новото в неговия блог, и му пожелавам да пише така, че всеки да го чете!

Така че блогърите не намаляват. Напоследък ми се струва, че стават все повече. “Повече става боклукът”, ще кажат някои. Но според мен огромното мнозинство блогъри имат какво да кажат. Да, някои пишат важни и може би велики неща, а други публикуват размисли, рецепти, описания на уж банални неща, не особено умели стихове… Сигурно тях някои ги смятат за “боклук”.

Но неща без стойност няма. Важните и великите неща са като новогодишно угощение, но обикновените размисли и рецептите са като ежедневния хляб. Който не запомняме, но без него ще умрем от глад. Когато успея да намеря времето да чета блогове, намирам стойност в поне 90% от публикуваното. А останалото… сигурно просто не съм достатъчно мъдър, за да разбера и оценя и него. Надявам се да стана.

Ежедневни и обикновени мисли има всеки, казват някои. Твоите не са нужни на никого, защо да ги публикуваш?… Не съм съгласен. Твоите ежедневни и обикновени мисли са истински твои, уникални и неповторими, дори ако други са ги мислили и обличали в същите думи безброй пъти преди теб. Точно както е неповторимо и уникално твоето детство, влюбванията ти, дори минаването ти по улицата пред вас, въпреки че безброй други са имали такива детства, и са се влюбвали, и са минавали по тази улица… Затова и е нужно да ги публикуваш, дори ако изглеждат банални. Ганди го е казал по-добре, отколкото аз мога: “Това, което правиш, може да е много дребно – но това, че го правиш, е много важно.” А Сократ, ако беше жив, може би би добавил: “Пиши! Писането ще докара мисленето, а мисленето – мъдростта.”

Ще стигнем ли някога до време, когато всеки ще пише, но никой няма да чете? Не вярвам. Дори в държавите, където са грамотни 100% от населението, 90% обикновено не четат (освен жълти вестници). Но останалите 10% четат, и благодарение на това поумняват и помъдряват. И демонстрират на околните, че все пак е хубаво да се чете… Ако писането стане твърде разпространено, може би тези 10% ще станат по-селективни в подбора на това, което четат. Но надали ще престанат.

Нещо повече. Когато много хора могат да надигнат глас, и той да бъде чут, истината получава своя шанс. Затова и във всяко репресивно общество първата работа на подтисниците е да сплашат и ограничат свободата на словото. Китай, Иран, арабските революции ни го показаха достатъчно ясно… А желаещи да станат подтисници и да убиват свободата на словото винаги е имало и ще има, дори в най-свободните държави. Затова и възможността на всеки да пише каквото му е на ума е важна. Тя е, която ни пази от подтисниците, мафиотите, престъпниците на едро. Иначе казано, тя е вид свобода. Колкото повече е свободата, толкова по-трудна е задачата на злото, и по-лесна тази на доброто.

Затова и за мен днес е празник. Честито, Митко, и пиши по-често и повече! 🙂

Таласъмията определено се отрази добре на Любомир Николов. Едно, че написа на нея една комична поема и три приказки. И второ, че поетото оттам вдъхновение в момента се излива в блога му. На части от произведение под условното название “Международна конференция”.

Какво представлява произведението ли? Интересно е (това надали е нужно да го пояснявам). Но още повече е комично до немай-къде. Такова разкошно забавление е, че дори съм склонен да изтърпя малко довършването на “Елесар”, за да разбера какво ще се случи по-нататък. Като за капак, очакването расте с всяка нова част. Веселбата – също.

Абе, я стига съм го хвалил на сухо, ами направо да дам линковете. Ето първата, втората, третата и четвъртата части. Буквално на всеки няколко часа проверявам дали няма и още нещо.

За хора без чувство за хумор не го препоръчвам. Но останалите надали ще съжаляват. 🙂

Повечето редактори в БГ-Фантастика я позабравиха. Аз обаче не съм – периодично й хвърлям поглед, и ако някой от все още пишещите е добавил нещо, го доизлъсквам. Благодаря им от сърце, че се оказаха истински любители на фантастиката… Съответно, гледам и за поражения от спамботове – “тъмната страна” никога не спи.

Сериозна спамерска атака имаше преди две седмици. Ботнетът предвидливо беше избягнал да удари Уикипедия и другите големи уикита, които поддържат антиспам-списъци и ги предоставят за публично благо. Не е за пръв път, и Ботчо веднага беше натоварен с бойната задача да чисти и блокира. Този път обаче се оказа срещу усъвършенствана кибер-бойна техника. Спамботовете сееха линкове към рекламираните места само по веднъж на три-четири редакции. Основната маса от редакциите им бяха стандартни поощрителни фрази, с вмъквани в тях на случаен принцип правописни грешки (за да не се състави бързо речник на тези фрази и да бъдат чистени). Иначе казано, ботнетът не толкова пълнеше със спам уикито, колкото го вандализираше.

Отне ми около седмица, докато усъвършенствам алгоритъма на антиспама, за да лови и тези редакции. Какво беше учудването ми, когато се оказа, че и при предишни атаки ги е имало, макар и много по-редки – може би една на сто. Като се има предвид количествата спам, които Ботчо е почистил от уикито, обаче това означаваше няколкостотин проспани вандализма из уикито. Почти на всяка десета страница… Повечето от тези вандализми бяха твърде стари, за да могат да бъдат хванати през списъка на последните промени (стандартно той се пази в МедияУики до 30 дни назад).

Въздъхнах и засилих вярното ми чедо да прерови всички до една страници на БГ-Фантастика. Не мина без грешки – отначало например всички картинки, към които не е добавено никакво описание или лиценз, бяха изтрити. (Което всъщност е правилното решение, просто правя компромис.) При връщането им обратно почистих и тук-там по някое бъгче от бота. Вече наближава времето да обявя първата му стабилна версия. 🙂 А тъй като итераторната рамка много улеснява пускането на задачи, нищо чудно някой път, ако ми остане време, да му напиша надстройка за уеб интерфейс. Тогава вече бот-оперирането в МедияУики ще стане напълно по силите на хора без познания по програмиране на скрипт-езици, поне за простички, типични задачи. 🙂

Но засега все още не. (Ако не се намеси някой, който владее PHP и желае да посвети част от времето си. Ще му помогна с удоволствие.) Засега тихичко си ползвам собствения си продукт, чистя му бъговете и се надявам да е от полза и за други.

Апропо, време е да приключвам този запис – един куп други уикита ме чакат да мина и тях с антиспам-метлата.

И ако някой има уики за обезспамяване, да се обажда – ще го изчистя с удоволствие. 🙂

Скътана зад Медицинска академия, между блокове и зеленина лежи уличка. Мъничка и скрита, може би всъщност просто алея. Често намирам на нея място за паркиране, когато не мога да открия другаде.

Не че е празна, от едната й страна винаги има редица спрели автомобили. Просто почти винаги някое място е свободно. Не съм единственият посветен в тайната – един-два пъти съм чакал познати там, и съм виждал, че колите непрекъснато се сменят. Забързани хора пристигат, изскачат и хукват, за да се върнат след десет минути, или двайсет, или половин час и да потеглят бързо нанякъде. Зъбни колелца, завъртени в инфарктен съвременен ритъм, съществуващи единствено за погълналата ги работа…

Днес надникнах в уличката – нямаше място. Аха да спомена с лошо късмета си, но в този миг една кола се измъкна от редицата и запраши в обратната посока. А когато приближих освободеното място видях, че то е най-удобното за спиране. Точно срещу него има вход към паркинг, който облекчава затруднената от теснотата на уличката задача. Бързо вмъкнах возилото си. Когато понечих за изляза обаче, за миг се задържах. Срещу отворената врата на колата, точно под крака ми, над бордюра беше надвиснало нежно зелено стъбълце, не по-дълго от педя, с няколко листенца. И увиснала сред тях мъничка червена дива ягодка.

Трогнат от гледката, внимателно стъпих встрани от стъбълцето. Измъкнах се, огледах се позасрамено, приклекнах и внимателно го повдигнах с два пръста. Не бях сгрешил. Ухаеше с онзи неповторим аромат, който луксозните градински ягоди напразно наподобяват. Поех го дълбоко и се усмихнах. Заляха ме спомени за горски поляни и весел смях, за тичане през росната трева за ръка и за радостно споделяне на събраните ягоди… С усилие прогоних видението – нямах никакво време, закъснял за поредното място, зъбно колелце на бързи обороти. Но благодарността към ягодката стопли сърцето ми.

Опитах се внимателно да я отметна настрани от бордюра, за да не я стъпче първият излязъл от колата си. Тя обаче упорито се накланяше отново над циментовия блок, избутана от високите треви и жилавите храсти в градинката зад него. Въздъхнах, оставих я както тя искаше и бързо закрачих към клиентите си.

След половин час се върнах. Влязох в колата внимателно, да не настъпя непокорната руменобуза закачливка, и потеглих с щастливата мисъл, че съм я спасил от невниманието си, че ще я има поне още мъничко. Смешна дреболия – колко ли малко сме лудите, които обръщаме внимание на такива неща и даже им се радваме? Чак да те е срам да кажеш на някого, че те вълнуват…

След това обаче се замислих. Как ли мъничката ми познайница е успяла да оцелее досега? Защото това място наистина беше най-удобното за спиране на цялата уличка, и кофата боклук пред него го ограничаваше така, че всеки спрял трябваше да излиза от колата си точно върху ягодката. Всеки ден там спираха десетки хора. Как беше възможно никой да не я е настъпил и размазал върху бордюра?

А отговорът можеше да е само един. Вероятно някои не бяха забелязвали ягодката и не я бяха стъпкали просто по случайност. Нямаше обаче как десетки хора всеки ден в течение на седмици да я бяха пропуснали случайно. Щом беше оцеляла, значи всички или почти всички я бяха забелязвали и старателно я бяха пазили.

Сигурно повечето от тях никога не биха признали пред друг, че пазят случайната дива ягодка. Или даже обикновено зелено стъбълце – надали много са забелязали между листенцата увисналото червено плодче, не по-голямо от грахово зърно. Но грижата им имаше свидетел. Ягодката разказваше с присъствието си колко много хора са я пощадили. Без да издава или слави имената им, без да може да заплаши, засрами или награди когото и да било. Обърнала се единствено към милостта и грижата, към безпричинното добро в душата на всеки от стотиците минали през нея. И откривала ги у всеки.

… Често си казваме колко груби, безогледни и зли са хората наоколо. И се опитваме да се представим пред тях като сурови, корави и неумолими, за да прикрием уязвимостта и добротата си. Зъл порочен кръг, як като робска верига.

Но има герой, по чиито сили е да разкъса веригата и да ни освободи – една обикновена горска ягодка. Дошла да ни издаде тайничко, че истинската същност на почти всички нас е милостта и грижата, и добротата. И да го докаже с живота си.

Вчера в блога на Човешката библиотека се появи един съвсем кратичък запис. Копи-пействам го:

Приятели –

Представете си, че Човешката библиотека е ваша.

(Човешката библиотека Е ваша. Ваша е. Да.)

Какво ще правите с нея?

Човешката библиотека наистина е на читателите си. Да, формално тя е фондация и издателска фирма, собственост на някого. Но за разлика от повечето фондации и издателски фирми, съществува не за да напълни с пари участниците си, а за да публикува и разпространява книги, които ни припомнят, че сме човеци, а не зъбни колелца в машина за пари. Писал съм го и преди – участниците й често дават и последната си стотинка, за да излезе някоя хубава книга, за която знаят предварително, че ще е на финансова загуба. А освен стотинките дават и труда си – твърде много труд, за да бъде описан.

(Калин наскоро ми се скара, че в предишния си запис за Човешката библиотека съм споменал поименно само него. Донякъде е прав. Други доста активни в нея хора са Атанас П. Славов, Ангел Петров, Мирослав Моравски, Констанца Христова, Габриела Петрова, Димитър Стефанов… Пълният списък е тук. Извинявам се и на прекалено скромния според мен Калин, и на всички пропуснати.)

Тези, които предприемат подобни неща за лична изгода, знаят какво да правят с тях – всеки знае своята изгода най-добре. Човешката библиотека обаче е създадена, за да служи на читателите си. Колкото и да са читатели, екипът й не знае какво би било най-изгодно, най-удобно и най-полезно за всички четящи човеци. Затова е и този повик.

Човешката библиотека е ваша. Наистина. Посетете блога й, и коментирайте какво искате да направи тя, и как да ви бъде от полза. Каквото е по силите на тези апостоли на книгата и доброто (думата не е силна, готов съм да я отстоявам!), ще бъде направено. А ако вие можете да помогнете някак, или имате идея какво би било от помощ, ще заслужите мястото си сред тях.

Благодаря от сърце!

Коя страна печели съревнованието в науката? Която ражда достатъчно Айнщайновци, беше казал веднъж един мой познат. Да, ама не. Всяка страна ражда достатъчно Айнщайновци. Печели тази, в която те стават физици, а не метачи или продавачи на ненормирано работно време.

Подобно е положението и с творците на изкуство. Всяка страна ражда достатъчно таланти – писатели, художници, музиканти… Сътворява изкуство тази страна, която помага на талантите си да станат писатели, художници и музиканти, а не чернобачкатори или клошари.

Много хора биха побързали да кажат, че нашата страна не си мръдва пръста да помогне на талантите си. Държавата определено не си мръдва пръста, и причината е проста – ние, обикновените хора, не сме я накарали. Да я чакаме да се сети е мъдро колкото да чакаме Дядо Мраз да донесе подаръци на децата ни… Но страната не е само държавата. Нито пък само добитъците, които се вълнуват от изкуство само ако има как да измуфтят от него келепир. Страната е най-вече човеците в нея. А човеците си личат по това, че вместо да мучат недоволно, действат. Организират разни места и неща, където други човеци да могат да намерят изкуство, или каквото друго им е нужно. И се грижат да улеснят тези с дарбата да го създават.

Едно такова място е Човешката библиотека – издателство за “книги, които събират човеци”. Организирано от вездесъщия Калин Ненов, и задвижвано от енергията му и тази на куп момчета и момичета, обърнали се на съвременни апостоли на книгата. Вместо да се грижат да правят пари, те влагат своите пари, нерядко до гладуване, за да може да бъде отпечатана някоя мъдра и красива книга. А напоследък и това не им стига, и се заеха с мисълта как да подпомогнат талантливите автори да успеят да напишат книгите си. И с действието по тази мисъл.

Последната им инициатива е в полза на Николай Теллалов. Ако някой чете фантастика или фентъзи, надали е пропуснал сигурно най-добрата българска книга на десетилетието си – “Да пробудиш драконче”. Мен тя ме грабна така, както са ме грабвали наистина много малко книги. Бях смаян, когато авторът се оказа не само мой горе-долу връстник, но и много готин и свестен човек. А после – и чудесен приятел. И когато разбрах, че е и също така въодушевен поддръжник на свободата на словото и хората, както героите му, бях щастлив, че го има на този свят. И с нетърпение поглъщах всяка негова нова книга.

И е поддръжник на свободата и на дело. Неговите книги могат да бъдат свалени от Интернет напълно свободно и безплатно, и той стои зад това непоклатимо. Често си брои стотинките за хляб, но никога не е дал дума да се издума за ограничаване само за платили си. И според мен именно с това е заслужил почитателите му да го подкрепят, много повече, отколкото куп културтрегери, славослагателствани от казионни медии, които не биха дали свободен достъп до “творбите” си дори на инвалиди и сираци… Нещо повече. Мисля си, че манталитетът на автора неизбежно оставя отпечатъка си върху творбите му. И започвам да разбирам защо творбите на Ники разпалват въображението и духа, докато “творбите” на повечето от тези културтрегери депресират читателите си. А също и чии творби бих искал да ги има и да ги бъде.

Както повечето талантливи български автори, Ники има огромното желание да пише, но му се налага и да оцелее физически. Затова “Човешката библиотека” организират възможността желаещите да закупят негови произведения, като електронни книги (напълно свободни от всякакви глупави защити срещу… четене). Парите отиват за Ники до стотинка; цената е колкото всеки реши да плати – няма ограничения. И… не съм го питал, но съм сигурен, че с най-голямо удоволствие ще приложи личен автограф на пожелалите да закупят негови произведения по този начин.

Нещо повече. Една от възможностите е човек предварително да закупи негова бъдеща, още недовършена книга. (Ники има няколко започнати, и предлага възможността да си изберете коя от тях бихте искали да видите готова.) Парите ще му дадат възможността да завърши писането на тези книги. Често съм чувал как хора казват, че с удоволствие биха помогнали финансово, за да бъдат написани нови хубави книги. Ето им сега възможността да застанат зад думите си на дело. Без да са принудени да плащат повече, отколкото им е по силите – просто да покажат, че не просто вдигат шум, а казват нещо.

Към момента, в който пиша тези редове, вече има заявени десетки бройки от всички предложени за продажба негови е-книги, и с всеки ден броят расте. Ахмаци, които не си знаят интереса? Не. Хора с лице, които знаят, че достойнството струва повече от келепира. И които искат хората като Ники да успяват ако не да забогатеят, то поне да имат възможността да творят.

Почти по същото време с подобна инициатива излезе един обичан от българските читатели и уважаван от мен сайт – “Моята библиотека” (известен също като “Читанка”, по името на домейна му). Идеята е да се създаде импровизирано ателие за нови авторски или преводни произведения. А целта на това ателие е да окаже помощ на авторите да създадат и реализират творбите си.

Помощта може да бъде многопосочна. Част от нея може да е (безплатно) участие в импровизирани семинари, на които авторът да може да научи каквото му е нужно, от писателско майсторство до умение да пласира вече готовия продукт. Друга част може да е финансиране на автори, за да могат да напишат/нарисуват и т.н. творбите си (подобно на инициативата за Ники Теллалов). Трета може да е осигуряване на безплатна, кадърна редакция и корекция… Сигурно има и още начини, за които досега участниците в инициативата не са се досетили. Тя обаче е широко отворена за всеки. Ако имате идея, която смятате за добра, отидете на обсъждането във форума на “Моята библиотека” и я предложете. Без значение дали сте автор, читател, издател – всеки поглед е полезен и нужен.

Вметнато в скоби, екипът на “Моята библиотека” според мен вече съвсем започна да си подритва здравето. Зараждащата се българска праводържателска мафия от много време смята сайта за трън в бизнеса им. Не защото им “пиратства” книгите, въпреки че това е официалният претекст. А защото дава на малкото останали читатели в България възможност да четат, без да са под железния контрол на тази мафия. Веднъж вече съм я виждал в действие – когато потърсиха с какво да заплашат Виктор Кирилов, създателя на онлайн библиотеката на слепите, да я затвори. И когато той махна от сайта всички произведения, към които те имаха (не винаги основателни) претенции, просто му пратиха ГДБОП (тогава НСБОП) с директна заплаха…

Наскоро в “Моята библиотека” решиха да не публикуват книги, по-нови от 2 години, за да се отсее боклукът – това на теория би трябвало да задоволи напълно нормалните издатели. И, доколкото чувам, ги задоволява. Праводържателската мафия обаче само побесня още повече. Доколкото зная, вече има възбудено поне едно дело срещу сайта. Очевидно мафийката няма да миряса, докато или не го затвори, или той не затвори нея. Кой вариант е за предпочитане, и на кого ще помогне с действието или бездействието си, всеки читател решава сам…

Аз също съм читател, и съм взел решението си. Ще помагам на тези инициативи с всичко, с което мога.

(Добавка от 23 юли, 11:59: коригиран линкът към инициативата на Човешката библиотека.)