Чета фантастика от много преди да започна да я пиша. И винаги съм обичал да си сглобявам различни модели на бъдещето, които са ми интересни от една или друга гледна точка. Един от тях (който преценявах предимно доколко е принципно възможен) ми се стори удобна основа за мисловни експерименти. А по-късно, когато се опитах и да пиша, той се оказа удобен като място за действието на фантастични истории. В крайна сметка го доработих в нещото, което нарекох за себе си “описанието на Резервата”. (Може да бъде открито в “Моята библиотека” (файловете “Едно възможно бъдеще” и “Световете”).
Схемата на Резервата се състои от голям брой светове, на които хората са се разделили по предпочитания и възгледи. Един от описаните светове се нарича Белвю. (Към момента не съм писал нищо, което да се развива на него; един планиран разказ ще има косвена връзка с него… ако смогна да го напиша някога.) Съгласно описанието, е свят с изключително ефективна и силна икономика. Интересното обаче е моделът, по който е постигната. Съгласно представите ми, тя е получена като резултат от наложената пълна, или почти пълна прозрачност на бизнеса (и на управлението, и дори на по-големите разходи на по-богатите хора).
Всеки поддръжник на laissez-faire капитализма ще ми се изсмее за това. Само че доста често се смее най-добре който не бърза да се смее. Началната икономическа схема на Белвю се роди в главата ми някъде през 1991 г., когато дори не бях чул още понятието “свободен софтуер”, а термини като “коопуренция” и “подаръчна икономика” дори не съществуваха. И съм здравата изненадан да видя, че много сериозни икономисти стигат до изводи, сродни на моите.
Как точно работи икономиката на Белвю? И всъщност, дали подобен модел е принципно жизнеспособен и добър? На първия въпрос е посветен този запис. А разсъждения по втория очаквам като коментари. 🙂
Класическата “капиталистическа” икономика се отличава с остра конкуренция и пълна липса на кооперация между конкурентите в даден бизнес. (Освен ако не е заради конкуренцията – дай заедно да сринем еди-кого си.) Докато броят на конкурентите е голям, най-изгодното влагане на ресурсите им е в подобряването на продуктите. Съответно системата осигурява много висока иновативност, а оттам и бързо развитие. С намаляване на броя на клиентите и приближаване към олигопол обаче усилията се пренасочват все повече към пряко съперничество (в тези условия то носи повече обективна изгода, отколкото подобряването на продукта). Още дълго преди да се стигне до завършен монопол обикновено се получава система, в която всички свободни ресурси на конкурентите се влагат в пряка борба между тях, докато качеството на продуктите запада. (Борбата за пазари, лобита и т.н. е много по-ефективна при олигопол, отколкото борбата за качество на продукта. Едни и същи разходи купуват далеч повече задкулисни съглашения с дистрибутори, доставчици, законодатели и чиновници, отколкото качество на продукта.) Въпреки бързата иновативност, развитието започва да страда; малко по-късно иновативността също започва да спада, докато достигне на практика нулата.
“Социалистическата” икономика е точно обратното. При нея силово е наложена максимална кооперация върху производителите. Не-хабенето на ресурси за конкуренция дава възможност за много бързо развитие, особено в екстензивни условия, където иновативността няма голямо значение (това е една от основните причини за икономическия бум в СССР през 1920-те и 1930-те, и в соц-блока първите десет-петнайсет години след Втората световна война). Липсата на конкуренция обаче много бързо води до спадане на иновативността на практика до нулата; малко по-късно започва да спада и развитието, докато достигне на практика нулата.
Както капиталистическият, така и социалистическият модели не са успявали да стигнат до пълно спиране на развитието. Соц-моделът рухна заради относителното си изоставане спрямо капитализма: при него скоростта на развитието спада много по-рано и бързо. Капитализмът се справяше чудесно доскоро, но все повече се забелязва как в браншовете, където се е стигнало до олигопол, развитието започва да страда. (Отначало скоростта му се запазва, страда само богатството – например в компютърния бизнес законът на Мур и до момента е в сила, но богатството на предлагани видове компютри няма нищо общо с това от 1990-те. Бих очаквал с напредването на олигополизирането до не повече от 20 години да започне осезаемо да страда и скоростта на развитие, дори ако не бъдат стигнати “естествени бариери”.)
Елементарният математически анализ на двата процеса показва, че на теория има “златна среда”, където конкуренция и кооперация са балансирани. В сравнително широк диапазон от нея конкуренцията е достатъчно силна, за да поддържа иновативността на над 90% от възможния теоретичен максимум. В същото време, там кооперацията също е достатъчно силна, за да се влагат в развитие вместо в пречене на конкурента над 90% от свободните ресурси. Въпросът е как тази златна среда да бъде постигната. Още по-сложният въпрос е как да бъде задържана. И най-сложният е как системата да се регулира така, че естествено да се самобалансира в тази среда – да се връща към нея дори при случайни отклонения.
Един модел, който теоретично е способен да реши първия въпрос, е моделът на откритостта. В съвременността го виждаме в развитието на свободния софтуер (известен също като “софтуер с отворен код”), при лицензите, които налагат прозрачност (т.нар. strong copyleft). При него конкурентите печелят от съвместното развитие на продукт далеч повече, отколкото ако развият изцяло свой. (Всъщност, почти никой от тях не разполага с ресурсите да развие изцяло свой.) Цената на това обаче е откритостта в създаването на съвместния продукт, налагана от неговия лиценз. Тази откритост поставя конкурентите в условия на принудена кооперация: колкото и да не ти е приятно, другите също получават каквото ти си вложил, и по този начин им помагаш, точно както и те на теб. В същото време, всеки конкурент обикновено намира някакъв начин и да конкурира другите – възможностите за това са твърде много, за да бъдат описани изчерпателно.
Резултатът е специфичен баланс между кооперация и конкуренция. (За него съществува специален термин – “коопуренция”.) Балансът е устойчив в известни граници. Ако някой започне да залага повече на конкуренцията, другите автори на съвместния продукт започват да правят същото, и всички биват “наказвани” от засиленото хабене на ресурси, и се принуждават да постигнат договореност за повече кооперация. В същото време, ако някой не залага достатъчно на конкуренцията, другите го изпреварват по приемлив в “колектива” начин, и той се принуждава да засили конкурентността си. Някои фактори, например участие в “колектива” на агресивен конкурент, който е много по-голям от другите, могат да нарушат баланса, и да го извадят от самоподдържащото състояние. Като цяло обаче той работи, и дава чудесни резултати: общността на свободния софтуер прави количества софтуер, сравними с тези на производителите на собственически софтуер, при сравнимо или дори по-добро качество, при производствена стойност около един порядък под тяхната.
Как би работил този модел в рамките на цяла икономика? Съгласно описанието ми на Белвю, там бизнесите са юридически задължени на прозрачност. Това играе същата роля, както лицензите на свободния софтуер: принуждава конкурентите към такава степен на кооперация, каквато им е максимално изгодна. Властта на Белвю управлява този процес чрез управление на нормативната база, като налага повече или позволява по-малко прозрачност за бизнеса.
Разбира се, този модел на практика не би бил елементарен. Различните бизнеси могат да имат много различни оптимални съотношения на кооперация и конкуренция. Също, за повечето бизнеси съотношението би било динамично, и би се измествало с времето. Въпреки това обаче, моделът ми се струва достатъчно стабилен, за да може енергична власт, което разбира изгодата му и има ресурсите да пресмята (със сравнително нисък процент грешки) оптималните съотношения за най-важните бизнеси, да го поддържа. В описания модел властта е подложена на същата прозрачност, което ограничава корупцията в нея; предполагам, че и на практика би имало този ефект.
Така че ми се струва, че моделът е възможен.