Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро прочетох (с огромно закъснение) нещо, което… всъщност от много време знам. Само дето досега все предполагах, че се случва предимно в чужбина. Не съм познал – у нас е същото.

Много хора биха предположили, че у нас е по-зле. Наистина е, защото има законово утвърдени монополисти в грижата за авторските права. Крайният резултат обаче е сходен с този на “просветения Запад”, колкото и да изглежда неправдоподобно. Някой път, когато имам нерви, ще опиша подробности за там.

Но сега за тук. Да преразкажа записа на nname.org:

Става дума за интервю за в-к “Стандарт”, дадено от Данчо Караджов, фронтменът на една легендарна българска рок-група – “Сигнал”. Както е с всички български музиканти, по закон авторските права на музиката им се управлява от едни специални сдружения – “Мюзикаутор” и “Профон”. Тези сдружения се грижат, често доста агресивно, да събират отчисления от всяко изпълняване на музика, и да плащат от тях сумите за авторски права на членовете си. (Какво става, когато музиката е на техни не-членове, не знам. Не ми е трудно да се сетя, като прочета разказаното от Данчо Караджов.)

Дълго време групата получавала от тези сдружения жълти стотинки за авторските си права. С обяснението, че просто музиката им не се използва кой знае колко. И накрая решили да си направят експеримент. За поредния си концерт те чинно платили исканите от сдруженията 5% за авторски права – точно 3000 лева. И специално указали, че всички текстове, музика и продуциране на изпълнените на концерта песни принадлежат на група “Сигнал”… След няколко месеца им се обадили да си вземат парите за авторски права от концерта.

Сумата за получаване възлизала на 23 лева.

Къде са отишли останалите пари може да се обсъжда, спори и изяснява до края на света. Мен лично това въобще не ме интересува. Интересува ме неоспоримият факт, че са отишли някъде далече от “Сигнал”. И как фактът се връзва с купищата приказки на въпросните агенции. Как те защитавали хляба на горките автори, които иначе бивали обирани най-безсъвестно от злите им почитатели.

И преди мислех същото, както след тази новина. Виждал съм тази тактика неведнъж в чужбина (в малко по-мек вариант). Тя не ми казва нищо ново, освен доколко скандално е положението и у нас. Допреди да я науча предполагах, че от дадени 3000 лева “Сигнал” биха получили от музикалните агенции не повече от 2500. Което пак би било жив обир, но принципно би давало на достатъчно нагъл и безсрамен лъжец възможността да твърди, че той е полезен, че без него музикантите няма да получат и толкова… Сега обаче се чувствам като плеснат с най-мокрия парцал на света. Защото усещането да си смятал себе си за черноглед, а да си се оказал оптимист-въздухар, е точно това.

Чудя се, ако “Сигнал” бяха пуснали музиката от този концерт безплатно, срещу който иска да даде нещо доброволно колкото иска, дали щяха да получат само 23 лева? Или само 230, или…? Кои крадат творците стотици пъти по-безсъвестно: злите потребители или добрите “защитници на авторски права”?

… Преди време имах дискусия с една дама от Асоциация “Българска книга”, която настояваше (и агресивно лобираше в парламента) и за литературните произведения да се създадат агенции от типа на “Мюзикаутор”. С изискването те да събират отчисления от абсолютно всички литературни произведения, и да ги разпределят между членовете си. И с проект за закон, съгласно който авторите нямат право да откажат тези агенции да събират техните авторски права, независимо дали са им членове или не, нито пък имат право да предоставят произведенията си за безплатно и свободно ползване, така че агенциите да нямат какво да съберат за тях. Още тогава ми светна лампичка… не, не лампичка. Авиационен прожектор. Дано след това описание да почнат да просветват поне светодиодчета и при други хора.

Дамата не ми каза смята ли да участва в такава агенция като издател и преводач. Или пък като собственик или част от управлението. И в момента пробвам да се сетя. Всъщност не, не пробвам – очевадно е какво ще каже. Всъщност, очевадно е и какво ще стане с нея, ако влезе в такава агенция като преводач, какво – ако влезе като собственик или управител, и какво – ако си остане обикновен издател и автор. Сигурен съм, че тя го знае далеч по-добре от мен, независимо че вероятно ще твърди съвсем различно нещо. И че го е знаела отпреди да започне да се бори за създаването на тези агенции. Пиша този запис, за да го знаят и останалите – читатели, издатели, автори.

Пробвам да се сетя и какво ще стане с българските писатели, ако се създаде литературен “Мюзикаутор”. Дали трудът им ще стане достойно платен. Дали ще могат отсега нататък спокойно да се посветят на творене, за да има повече българска култура. И най-вече дали ще им се иска да творят при такова положение. Дали няма който може от тях да избяга някъде другаде, било да пише, било да мие чинии, а останалите да спрат да пишат, или да заключат творбите си в чекмеджето, в чакане на не толкова робовладелски времена.

И се чудя – няма ли в скоро време да се появят подобни агенции и за българските художници, скулптори, кинодейци? Защото когато писателите спрат да пишат, и литературното кранче пресъхне, няма как “потребителите” му да не потърсят откъде другаде да смучат. Ако апетитът им не порасне още дълго преди това… И как творците и творчеството в България ще процъфтят с появата им. И, като резултат, какви светли позиции ще заеме българската култура в умовете на децата ни, и колко културни ще бъдат те…

… Моля всички, които четат този запис: простете ми, че ви занимавам с подобна безумна, отблъскваща, скандална, гнусна, невъзможна простотия. Простете ми, че ви съсипах деня, и може би не само един ден. Чувствам се виновен за това, кълна се. Пред тази новина разбирам по-добре отвсякога колко ценно и нужно е човек да има добро настроение и усещане, че бъдещето ще си струва. Моля ви, простете ми, че ви го съсипвам. Зная, че е грозно два метра мъж в разцвета на силите си да охленчва света по начин, който убива радостта от съществуването на околните. Съжалявам, не издържах. Преля ми. Не само заради това, което изпитвам лично – и заради Данчо Караджов, и заради всеки български творец.

Моля ви, простете ми.

През последните години наблюдавам да се разрастват най-различни психози, повечето от които биват подценявани като тежест и ефект върху здравето и живота на болния. Това с особена сила важи за т.нар. масови психози. Тъй като са често срещани, те си извоюват статут на “обществено приемливи”, и започват да бъдат толерирани от повечето хора. Това обаче само подчертава важността на лечението им. Една от тях е астрологичната.

В повечето случаи увлечението по астрологията е безобидно – губене на времето с хороскопи и подобни. Те могат да бъдат поместени в рамките на обикновено увлечение, дори ако човекът искрено вярва в хороскопите. Ако ги ползва само като психотерапевтична опора, средство за добро настроение и тема за социални контакти, и ако не ги оставя да определят реално живота му, нещата са наред.

Понякога обаче наблюдавам случаи на същинска психоза. Най-често те са вземане на житейски или бизнес-решения според астрологични критерии (включително когато разумът и очите на вземащия ясно говорят, че решението не е правилно). Понякога тази психоза засяга дори изключително интелигиентни хора; сред жертвите й съм срещал блестящи в областта си учени. (Което говори, че тя е много сериозна болест с голям потенциал да увреди разсъдъка на човек.)

Наскоро например наблюдавах случай, когато мой познат отказа бизнес-сътрудничество на друг, въпреки очевадната изгода и за двамата. Критерият, който ми цитира за отказа си, беше комбинация от няколко различни зодиака. Не я помня точно, но според нея другият бил човек, вреден за себе си и опасен за околните. (В реалността другият е вреден за себе си единствено с добротата и жертвоготовността си за околните.)

Надали е нужно да пиша, че болните от тази психоза всъщност съответстват много точно на определението “вредни за себе си и опасни за околните”. И че имат нужда, понякога належаща и спешна, от подходящо лечение, въпреки че в повечето ситуации са привидно адекватни. Не става дума за странност или глупост – става дума за болест, точно както в случаите на депресия, мания или шизофрения. Необходимо е тя да бъде лекувана.

Да бъде убеден болният, че има нужда от лечение, обикновено е невъзможно. Болните от астрологична психоза като правило смятат себе си за нормални, а останалите за непросветени, глупави или дори луди. (Иначе казано, тя всъщност е по-болестно състояние, отколкото изглежда на пръв поглед. Дори при тежки заболявания като шизофрения или биполярно разстройство процентът болни, които смятат себе си за здрави, а околните за не наред, е много по-нисък.) Ако бъдат притиснати социално (например ако бъдат поставени в среда от психически здрави хора), астропсихотиците обикновено започват активно да се изолират от здравите и да си търсят за компания болни със същото или сходно заболяване. В тежки случаи това може да доведе до разрушаване на естествените социални връзки на болния (семейство, приятели, колеги). Като правило болните са ориентирани и адекватни в ситуации извън заболяването им (например са ориентирани за датата, месеца и годината дори по-добре от средния здрав човек). Също, за разлика от повечето типични психози те са склонни при преценка на здравето им от лекар или друго овластено лице да прикриват влиянието, което заболяването оказва върху живота им. Това затруднява и възможността за лечение без тяхно доброволно съгласие.

Друга тежка особеност на астрологичната психоза е, че повечето страдащи от нея активно я разпространяват сред околните – иначе казано, тя е високо заразна, далеч повече от класическите “тежки” психиатрични диагнози. Болните от нея обикновено са наизустили широк набор аргументи в нейна полза, някои от които могат да звучат доста убедително за неуверени в себе си и познанията си хора. Те често представят съвпадения на случайности за доказателства за реалността на астрологията (естествен “експлойт” на човешкото мислене е склонността му да открива схеми и връзки, които не съществуват, като отдава свръхмерно значение на някои случайности и игнорира или избутва на заден план други). Болните искрено вярват в реалността на “механизмите” зад съвпаденията, и искреността им придава убедителност. Някои са склонни да фалшифицират съвпаденията за повече убедителност, заради желанието си да “просветят” и “спасят” отсрещния. (Мошениците, които се занимават с астрология, всъщност не са болни – те не й вярват. Почти всички, които печелят пари от нея, спадат в тази категория – за да печелиш пари, трябва ориентираност към задоволяване на фантазиите на клиента, а тя липсва при истинската астрология.) Тази заразност е друга причина да е нужно страдащите от астрологична психоза да бъдат лекувани, по възможност спешно.

Като завършек, един брадатичък, но тематичен и демонстративен виц:

Влиза мъж в сексмагазин:
– Извинявайте, може ли онази секскукла?
– Разбира се, господине.
– Само че… Кога е произведена?
– Тази година, януари месец.
– Козирог?! А, не, благодаря. Отказвам се. Няма да си паснем…

Най-сетне стана готово и в Дебиан. И, разбира се, веднага се хвърлих да го експериментирам на гърба на горкичката ми машинка. Тя само горчиво въздъхна:

– За какво са ти всичките му лъскавини? С твоята древна и полуповредена NVidia видеокарта знаеш ли какви омазвания на екрана ще имаш?

– Еми… ще имам, това е положението. Точно ти да не знаеш, че експериментирам с всичко ново, и че винаги съм готов да те омажа до нужда не просто от преинсталиране, а направо от разглобяване и повторно сглобяване?

– Уффф… (Или поне това щеше да каже, ако можеше.)

… Добре де, сложих го. И направо ми скри граматиката.

Още стартовият екран ми събра очите с красотата си. Дизайнерството на Нино Пулхейро по принцип не ми е много по вкуса, но този екран е страхотен. Как да го опиша… Задавал ли си е някой въпроса с какво точно дизайнът на Apple е толкова добър? Според мен важен елемент в качеството му е, че е чудесен точно като за дизайнираното. Лаптопите им са лаптопи ама отвсякъде, поне в дизайна. Телефоните – телефони отвсякъде. Таблетите, и те. Нищо общо със стандартния “техно” стил на дори добри други фирми… Е, стартовият екран на KDE 4.6 е страхотен дизайн точно като за настолен компютър, или пък лаптоп. Нещо повече, ако беше на Windows или на Mac, нямаше да се връзва толкова. Някак уникално линуксовски е, носи духа на цялото. Красота точно като за такова нещо.

Следващата изненада бяха… ефектите. NVidia са известни в света на свободния софтуер с категоричния си отказ да му сътрудничат. (Дълго време съм се чудел за причината, докато наскоро не разбрах кой притежава 30% от NVidia. Точно така, Microsoft…) По тази причина, истински добри драйвери за тези видеоплатки за Линукс просто няма. Комерсиалният драйвер на NVidia е нестабилен (поне ако го тормозят така зловещо както аз обикновено), а свободният не поддържа различните 3D ефекти, и композитинга му е реално софтуерен. Но дори така е вече много приличен, и KDE 4.6 използва това добре. Полупрозрачни прозорци (включително при местене), избледнявания, анимации, по-дребни ефекти вървят като слънце. Уви, “желирането”, десктоп кубът и други хипер-красоти засега не работят без хардуерно ускорение. (Заради което съм решил, че следващата ми видеоплатка ще е добре поддържана ATI. Ако не си взема система с интелски чипсет – техните видеочипове се поддържат изцяло, от 100% свободен драйвер, и просто не е истина какви ефекти вадят. В света на линуксовските десктопи KDE е “слонът”, който гълта най-много ресурси и памет, но дори той още на 256М памет върши чудеса на интелски видео-хардуер. Не искам да оплюя Microsoft умишлено, но Aero-то на Windows 7 е направо хилаво пред стандартните ефекти на KDE. И на 256М не съм чул някой да е успял да го пусне; дори на 512М се влачи…)

Подразни ме, че в горния десен ъгъл на екрана има графично рапортче за натоварването на средата. За много хора сигурно ще е полезно, но мен ме дразнеше. Мина повече от час, докато открия как се маха – всъщност е един от ефектите на KDE, и просто се изключва. Но в процеса на търсенето забелязах и колко красиви тапети има новото KDE, и веднага си сложих този с нощния град. Някак ми е тематичен: който не вярва, може да погледне колко записи на сродна тема има в този блог. 🙂

Стандартните програми за KDE вървят безпогрешно. Същото важи и за цялата машинария на KIOslave и другите благини на средата – гълтането на ресурси от KDE дава в замяна страховита мощ. Изскачащите менюта на графични програми, които не са част от KDE (Chromium, Firefox, LibreOffice) понякога се замазват, но предполагам, че това много скоро ще бъде отстранено. (Ако не се дължи на полуразвалената ми видеокарта – напълно е възможно.) System Settings панелът е преработен, и е още по-удобен за чоплене отпреди. (И с още повече настройки. 🙂 Луд на шарено се радва, ама радостта е хубаво нещо.) По повечето програмки има дребни, но полезни подобрения.

Особено ми хареса работата на KParts – технологията, която позволява във всяка KDE програма да включваш данни от всяка друга, и нещата да се поддържат свободно. Доизчистили са я и са я стабилизирали екстра. Konqueror например вече от години е “само браузер”, но аз съм свикнал да ми е и файлов мениджър – и е достатъчно да въведа локален път в URL прозореца му, за да получа познатата картинка. (Или FTP/SFTP достъп, път на SMB (Windows) мрежа, име на архив и ум да ти зайде още колко неща.) Okular отваря почти каквито документи ми хрумнат – от такива на MS Office, през PDF или PostScript, а също е-книги, DjVu файлове и подобни, та до всякакви видове картинки. Зад шаренията се крие убийствена функционалност и набор от възможности. Мечтата на компютърджията с душа на хакер – пухената възглавничка с едно движение на ръката да се превръща в моторна резачка, или какъвто друг инструмент е нужен. 🙂

Няма да скрия, фен на KDE съм, и съм пристрастен към него. Не че другите графични среди за Линукс са лоши – просто тази най ми пасва. Най съответства на това, което съм, и ми е най-удобна. И бих препоръчал на всеки да я пробва. Дали ще е подходяща за него може да прецени само той. Но пробата определено си струва.

Към момента един от най-големите пазари в ИТ света е този на… лична информация. Какво масите от потребители търсят, и купуват. От какво се интересуват. Какво ги вълнува… А също и какви възгледи имат. И какво отношение към тази или онази държава, или идеология. С какво могат да бъдат шантажирани. Кога отиват на почивка, и домът им е празен. Особено пък не просто масите, а конкретните потребители. (Информацията за банкови сметки, акаунти за онлайн игри, номера на социални осигуровки / ЕГН-та, е-майл адреси и прочее си я знаем, че се търгува открай време. И с какви цели.)

Този списък иде да подсети, че купувачи на тази информация са не само търговските фирми. Много охотно също я купуват правителства, тайни или явни служби, секти, криминални групировки и кой ли не още. Купува я всеки с амбиция за власт над хората. Било за да им продава, било за да ги управлява, да ги държи в ръцете си, да ги краде… Притежаването на лична информация за хората е власт над тях. А на власт насита няма.

За лична информация напоследък се плащат суми, пред които сумите за хардуер и софтуер са на път да бледнеят. Или пък срещу нея се правят услуги, които биха пратили направилия ги в затвора, ако не и на електрическия стол… А най-лесно големи купища такава информация се събират именно в ИТ света. Уви, прекалено лесно. Затова и изкушението да ги събираш, ако можеш, е огромно. Много ИТ фирми, занимавали се досега с предлагане на софтуер или услуги, вече активно събират лична информация. Някои от тях го правят за собствена изгода. Все повече обаче я продават без колебание на всеки, предложил достатъчно пари срещу нея.

Преди време писах един запис как някои сайтове крадат новините на Спешно.Инфо. А днес хванах поредния – prizmaplus.com. Краде чрез ботче, замаскирано като Googlebot, абсолютно нахално, без никакви обратни линкове или позовавания. Пълнят си хората сайта със съдържание, за да продават Гугъл рекламки. (Бяха направили това-онова, за да скрият кои са, но когато аз вече съм издирвал кой се крие зад анонимна връзка, те все още са били в разделно състояние.)

Покрай онази случка бях обещал в лична поща, че ако хвана още някой да краде новини, с него ще се занимава адвокатът на екипа, и портфейлът му ще олекне значително. За съжаление, този път бях притиснат да се откажа, от шефката на въпросния екип. Едно, че с това крадците на новини нямало да свършат (според мен след като първите няколко се изръсят по десетина хиляди лева, и на някой му се наложи да продаде това-онова, за да си плати дълга, новината ще се разпространи магически и краденето ще престане… но както и да е). И второ, че било абсолютно прекалено да съдиш човек, защото бил откраднал няколко новини. (Това пък е защото ние сме получавали предупреждение от наш доставчик на новини, че ако не вземем мерки да не ги крадат от нас, ще ни съди. Иначе казано, шефката е душичка човек – тоест, сбъркала си е длъжността в съвременния свят.) Вдигнах рамене и се съгласих, с жена не се спори. А и както виждам, и нейното търпение е на свършване, и нищо чудно още следващият да се сблъска с избора между извънсъдебно споразумение и присъда за още повече пари. Ако пък претендира, че няма нищо общо със сайта, който е направил, пък може и да помогна на Явор Колев да отчете дейност, и извънсъдебното споразумение да отпадне като вариант.

(И изобщо не се безпокоя от това. Както вече писах, Спешно.Инфо разпространява безплатно всички новини, които има право да преразпространява, чрез удобен интерфейс – повече подробности на rss.speshno.info. Някои новини обаче няма право да преразпространява, защото такъв му е договорът с доставчика му на новини. При това положение не виждам никаква причина да бъда милостив към който дава повод на доставчика ми на новини да ме съди. Когато някой с удоволствие ти дава безплатно всичко, което може, не е честно да му крадеш в добавка каквото не може да ти даде, нали? Не е точно в стил Уикилийкс…

И още нещо. Ако някой си мисли, че чл. 4 ал. 4 от ЗАПСП ще го защити, не е познал. Самата новина като фактологическо съдържание действително не подлежи на авторско право, но изказът й подлежи. Ако преразкажеш новината със свои думи, си начисто със закона. Ако обаче я вземеш едно към едно, си в пряко нарушение на авторски права, върху изказа на новината. Ако механично разместиш думи и изречения в нея – също: полученият продукт се води производно произведение, и създаването му без разрешение също е нарушение на авторски права.)

Разбира се, въпросният сайт вече също няма да може да краде новините на Спешно.Инфо. (Което вероятно няма да му е голяма загуба. Краде също така от КРОСС, БГНЕС и още кого ли не. Ако публикувате новини, проверете за IP-то му в логовете си – ботът се намира направо на уеб сървъра му.) А ако се намери още някой нагъл, може да реша да взема мерки и по своя инициатива. Весели или не толкова, според настроението ми.

—-

Добавка от 1 юни, 12:48: В коментар под записа slacker ми обърна внимание, че те не само крадат без позоваване, но и обявяват откраднати снимки за своя собственост. Това ми преля чашата, и реших да взема по-ефективни мерки.

Скалъпих на бърза ръка един най-прост алгоритъм, който проверява дали новините не се свалят от сайт-крадец. Ако е така, за тяло на новината цъфва развлекателен текст. Можеше да бъде и далеч по-неприятен, или компрометиращ, или дори вкарващ в неприятна беля, но реших засега да не съм чак толкова гаден.

Ако огледате въпросния сайт, сигурно ще го откриете в някои новини. И тъй като хората зад сайта надали ще го харесат, и сигурно ще побързат да си почистят базата от него, прилагам скрийншот. 🙂

—-

Добавка от 2 юни, 00:59 ч.: Работният ми ден приключи, и реших да погледна какво правят моите любимци, и дали са открили шегата ми. Открили са я, което никак не ме учудва. (Всъщност, надявах се да я открият по-рано – да седят в базата им толкова време тези весели надписи почва да ми изглежда като по-мръсен номер, отколкото реално са заслужили. Както вече писах, човек трябва да има чувство за мярка.)

Реакцията им обаче определено ме смая. Ботът им беше засилен да изтегли цялата ни база с новини наново. Като резултат, ако не са се сетили да я записват в различна база данни, в момента всичките им откраднати досега от нас истински новини биват подменяни с все същия весел текст. Не планирах чак такава гадост, честно. Направо ми става жал за тях… Или пък може би така изчистват краденото съдържание? 🙂

Никога не е късно човек да стане за резил.

Става дума за Васа Ганчева. Колкото и да твърди, че е имала предвид да иска хонорар за статията си (абе от “Уикенд” не й ли плащат хонорари на горката жена, та ги търси от околните?). Ако показаното видео не е много изкусно и обширно манипулирано (не вярвам да е, най-малкото защото тя щеше да изпищи първо за това), то е абсолютно очевадно, че тя си поиска пари именно за да напише поръчкова статия.

Това не е особено странно. Вероятно повече от половината материали в традиционните медии са поръчкови. (Мога да изброя поне десетина издания, в които от първия им брой досега няма излязъл нито един не-поръчков ред: там статия се пише единствено след заплащане от обекта й, или конкуренцията му.) Което е част от корупцията в България. Медиите са очите на обществото – ако те представят изкривена картина, обществото е неадекватно. А неадекватните общества не живеят нито богато, нито щастливо. Надали е нужно да обяснявам как точно този ефект вади сума ти пари от джобовете на всеки от нас без изключение… Но това е друга тема.

Много от пишещите поръчкови неща го правят не за да богатеят, а за да оцелеят. Като гледам сумата, поискана от Васа Ганчева, тя определено е в тази категория. Трудно ми е да не проявя разбиране към подобен човек, колкото и да не одобрявам действията му. Да, ще го накарам да се извини, за да бере мъничко срам и да потърси как да се справя и без да продава очите ми. Но извини ли се и обещае ли, че занапред ще се опита да се държи по-достойно, съм напълно склонен да му простя.

Тук обаче Васа Ганчева сгафи катастрофално. Наскоро след случката тя коментира, че не се притеснявала за своя имидж, понеже имала “безупречна репутация”. Което ми говори, че за нея очевидно в това да пише поръчкови статии за пари няма нищо, което да уврежда репутацията. Че за нея то не е корупция и не е недостойно или неморално, а е обикновена работа… Оттук идват два много тъжни извода. Единият – че тя по начало е човек без достойнство и усет какво е морално и какво не е. Другият – че вероятно сериозна част, може би всичко или почти всичко, писано от нея, е поръчково, и е разумно да не му се вярва. (На теория може и да не е такава, но се показа като такава. А аз не я познавам лично, така че съдя по каквото виждам.)

И това кой я е изложил според мен не променя изводите. Да, Иван и Андрей определено не могат да са критерий за каквото и да е свястно, поне за мен. Но ако в точно същата постъпка я беше хванал някой друг, дали постъпката щеше да стане от това по-достойна или по-недостойна? Ако я бяха записали примерно от “Господари на ефира”? Или ако го беше направил безгрешен ангел? Вярно е, че нечитавите хора много обичат да провокират и излагат читавите. Но читавите не се хващат на провокациите. Не приемат да пишат поръчкови статии срещу пари, независимо кой им ги предлага. Затова мнението ми за Васа Ганчева, уви, вече е това от горния абзац.

… Какво бих направил аз ли? Писал съм неведнъж тук неща, които касаят мои познати, или проекти, в които участвам или с които съм свързан. Но винаги съм писал черно на бяло, че имам връзка с темата на записа, и каква е. И винаги съм писал искреното си мнение, точно каквото е. Възможно е да съм се заблуждавал понякога, но винаги съм бил честен. И много се надявам да остана такъв завинаги.

Да, ако ми предложат огромна сума, вероятно бих написал хвалебствена статия за нещо – за да мога да даря сумата за нещо свястно, за деца без родители, или гладуващи, или пострадали… Но до момента това не се е случвало, и надали ще се случи – надали някой ще ми предложи толкова пари, че да сметна, че ползата за получателите на дарението е повече от цената на достойнството ми. Ще ме прощават, ама ценя достойнството си много. Уменията и заложбите ми може нищо да не струват, но достойнството ми е скъпо.

… Колкото до Иван и Андрей – преди два месеца в компания един познат зададе въпроса: “Какво според вас е еталонът за чалга?” Повечето присъстващи споменаха парчета от зората на чалгата, от сорта на “Радка-пиратка” и “Тигре, Тигре”. Аз казах, без да се замисля: “Шоуто на Иван и Андрей”. Останалите се смяха, все едно съм казал нещо остроумно. А просто за мен в това шоу има повече чалга (без да има дори една нота), отколкото в сто песни като “Радка-пиратка”. Толкова простащина и бездуховност, и толкова надуване с тях не съм виждал другаде. Шоуто на Слави последните няколко години също е просташко, но на фона на това на Иван и Андрей е интелектуално до снобизъм и духовно до църковност. По дяволите, на техен фон дори порой ругатни от пиян хамалин е интелектуален до снобизъм и духовен до църковност…

Но въпреки това смятам, че имаха право да подложат на изпитание Васа Ганчева. Изобщо не се съмнявам, че си беше чисто и злобно отмъщение. Нито че ако тя не беше приела, опитът да я изложат нямаше да види бял свят, за да не разберат околните, че тя е свестен човек. Само че тя се изложи. Ако бяха я осмели примерно, че я е страх от мишки или че страда от артрит, щях да съм възмутен от постъпката им. Но Ганчева се изложи със собствена липса на морал и достойнство. Затова и няма значение нито какви са тези, които са я “разконспирирали”, нито с какви намерения и цели са го направили.

Уви.

Познати ме поканиха да отида на дискусия около възможно посткапиталистическо общество. Идеята й е да обсъди алтернатива на неолибералното общество, която да е способна на устойчиво развитие.

Дискусията предстои. Но в главата ми бръмчат идеи и съображения, преплитат се и се съчетават. Нямам си бележник, в който да ги запиша – завъдя ли си такъв, или го изгубвам още същия ден, или сякаш някой бръква в мозъка ми и изважда оттам спомена, че го имам, и забравям да пиша в него. Но пък си имам блог, и цяла нощ (добре де, вече половин нощ) пред себе си. Така че ще драскам тук.

Терминологична уговорка

Като начало, изразът “устойчиво развитие” е оксиморон. Трудно ми е да си представя по-взаимноизключващи се понятия от устойчивост и развитие. Недотам съобразителните, или идеологически по-обременените биха могли да се подлъжат от това съчетание, и да се заемат със създаване на дървено желязо. Може би е по-добре да се подбере някакво друго описание. В момента не ми хрумва по-подходящо, но може би брейнсторм от много хора може да измисли.

Повечето хора веднага биха съобразили, че става дума за общество, което се развива без големи вътрешни сътресения или спънки. Проблемът е, че и такова общество няма как да има. Изцяло плановите модели за развитие изискват участие в модела на абсолют (идеален, или почти идеален планьор) – в реалността такъв не съществува. Моделите, в които има значим еволюционен елемент пък задължително минават през основните етапи на еволюиране на всяка система, а тези етапи съдържат неизбежни точки на вътрешно сътресение, или точки на стазиране, които се преодоляват само чрез сътресения. Реалистично постижимото е общество, при което за достатъчно дълго време напред не се очаква да има точки на разрушителни сътресения, или на пълно или почти пълно спиране на развитието.

Съответно, важно е хората, които обмислят модели на такова общество, да осъзнаят, че по-добри общества от това са нереални. Че ако не го разберат, рискуват да посветят живота си на създаването на вечен двигател. (И да притискат околните да зарежат своите не толкова перфектни атомни или подпространствени двигатели, за да търсят вечния.)

Мантрата и алтернативите

Водещата неолиберална мантра към момента е “Алтернатива не съществува”. А проблемът на този начин на мислене е, че го изповядва всеки строй. Преди неолиберализма го е изповядвал класическият капитализъм, преди него – феодализмът, преди това – робовладелството… Ако човек не е убеден, че неолиберализмът е най-висшият и последен стадий в развитието на човечеството, би трябвало за него да е очевидно, че вероятно мантрата е точно така неправа, както е била винаги.

Това обаче не значи, че алтернатива е лесно и просто да бъде измислена и създадена. Както казва бабата от вица, “комунизмът не е наука – ако беше наука, щяха да го пробват първо на мишки”. За да искаш да създадеш алтернатива на неолиберализма, е нужно да си мечтател. За да става обаче тази алтернатива за употреба, е нужно да си стъпил на земята, а не да летиш из облаците. А уви, повечето политико-теоретични мечтатели обикновено летят в облаците. Ако неолибералният принцип, образно казано, се крепи на постулата “Хората са маймуни”, то типичният съставител на негови алтернативи е другата крайност, и се крепи на постулата “Хората са ангели”. А хората не са нито маймуни, нито ангели – те са хора. Отчасти нещо по средата между маймуната и ангела, и отчасти нещо, което е съвсем различно и от двете крайности.

Да поправяме ли неповреденото?

Нужно ли е всъщност да се търси алтернатива на неолиберализма? Според мен – да. Началният капитализъм освободи хората от феодализма, и юридически, и като мислене, но ги превърна в роби на парите. Капиталистическият либерализъм от 1960-те даде на хората относителна свобода (като даде на масовия човек достатъчно пари, за да преживява, и куп практически възможности да реализира инициативата си). Неолиберализмът обаче все повече ограничава свободата на хората, а това неизбежно води до ограничаване на развитието. Иначе казано, нещата все още не се нуждаят от ремонт, но моментът на нуждата от ремонт наближава все по-очевидно. И когато дойде, ще е като потопа: почне ли да те залива водата, е късно да строиш Ноев ковчег.

Каква е причината за това ограничаване? Има много начини тя да бъде описана, от различни гледни точки. Всяка от тези гледни точки осветява добре някой аспект на нещата, но оставя в тъмното други. За що-годе пълноценно разбиране е нужно човек да познава и разбира поне няколко различни такива описания. А те не са малки като обем. Ще си позволя да приведа тук някои много накратко, с риск да са неразбираеми като логика (и да звучат неубедително). Може би в по-късни записи ще ги разработвам и обяснявам подробно.

– Ефектът на мащаба: Теорията на икономиката сочи, че при еднакви други външни и вътрешни условия по-големите икономически единици постигат по-ниска себестойност на резултатите си. Иначе казано, по-големите фирми са икономически по-ефективни (пак, при еднакви други вътрешни и външни условия). Резултатът е процес на окрупняване на фирмите във всеки бранш, чрез обединяване или фалиране на по-малките. Ефектът му е получаване на олигополи, и в крайна сметка на монополи – тоест, разрушаване на пазарните механизми (чието правилно функциониране е ултимативно предусловие за успеха на всеки вид капитализъм). Иначе казано, на съвременния си етап неолиберализмът води в крайна сметка до неофеодализъм, и спиране на развитието.

– Зреенето на екосистемата: Принципите на екологията (които са приложими за всяка еволюираща система) сочат, че най-производителна е току-що създадената система. Със “зреенето” й нейната производителност във всяко отношение – количество създавана продукция, количество натрупвана продукция, богатство на видовете, гъвкавост на системата, скорост на еволюцията и т.н. – спада, докато се получи стагнация или твърде близко до нея състояние.

– Височината на управленската пирамида: Колкото повече нива има в едно управление между най-висшите управляващи и управляваните, толкова по-далече са интересите на двете групи. В системи, където управлението е дефинирано “в интерес на управляваните”, дадени са реални мерки, чрез които управляваните могат да назначават и контролират управляващите, и управляваните се грижат да го правят, раздалечаването на интересите е по-малко при еднакво количество нива между “върха” и “основата” на властовата пирамида. При достатъчно многослойна пирамида обаче не е реално да се предотврати моментът на пряк конфликт между двата интереса, а именно основен интерес на управляващите да стане потъпкването на интереса на управляваните. Процесът на глобализация, застъпен в съвременния свят, увеличава размерите на управленските пирамиди, а оттам и броя нива в тях, и естествено води до ситуация, при която управляващите се интересуват единствено как да поробят управляваните.

Когато човек осмисли достатъчно такива обяснения и разбере процеса, който стои зад всички тях, идва и разбирането, че алтернатива на неолиберализма е нужно да бъде търсена. Защото нищо чудно никак да не е далеч моментът, в който тя ще бъде необходима.

Да се търси такава алтернатива е лесно. Трудното е да се намери работеща алтернатива. Моделът на неолиберализма е еволюирал по естествен път, което значи, че е много оптимален и здрав. Не е никак лесно да се създаде модел, който би му бил достоен конкурент. Ако не бяхме вече близо до превръщането му в неофеодализъм, бих препоръчал на хората да не се хабят с това. Сега обаче съм по-склонен да опиша някои правила, които да се използват при търсенето.

Преценка на автора на модела

Първото и най-важно е преценката на автора на даден модел. Обикновено първият въпрос от нея е колко слабости е открил на модела си. Ако не е търсил слабости на модела си, и особено ако е търсил, но не е открил, то той или е най-невероятният гений, който някога се е раждал, или… по-добре пожалете мишките, и не изпробвайте модела му върху тях. И най-вече, ако ви посъветва нещо, съгласете се с него много учтиво, и зад гърба му направете обратното. Ще е по-безопасно.

Вторият въпрос е какви решения предлага за слабостите на модела си, които е открил. Ако има едно общо решение за всички слабости, или ако е непоклатимо убеден, че неговите решения задължително изчистват проблемите докрай, пак вероятно или е гений, или понадценява способностите си. Моделът му има шанс да е читав, но определено ще иска много анализ и проверка.

Проверка на модела

За проверка на модела се използват следните (и много други) тестове:

– Идеалните хора: Ако моделът допуска, че хората, или значима част от тях (напр. която може да бъде избрана за управляващи) са идеални, или поне идеално добронамерени и загрижени, този модел няма да работи. (Например ако моделът разчита на добра воля и загриженост, вместо на лична изгода. Или ако предполага, че хората винаги са бдителни и вземат мерки.)

– Недостигът на ресурси: Всяко общество се сблъсква с недостиг на едни или други ресурси. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава проблемите, които възникват при такъв недостиг, той няма да работи.

– Антагонистичните противоречия: Във всяко реално общество има противоречия между хора и/или обществени групи. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава тези противоречия, той няма да работи. (Например ако моделът не може да се справи убедително с ефекта на самоорганизирана голяма престъпна група.)

– Парето-неоптималните ситуации: Във всяко реално общество има ситуации, при които всички заедно имат изгода нещо да се случи, но никой поотделно. (Пример: закъсало за електричество общество може да има полза от АЕЦ, но общината, на чиято територия той ще бъде изграден, да има вреда от него. Ползата за обществото може да превишава многократно вредата, но за разлика от вредата е разпределена: за общината с АЕЦ-а вредата ще превишава ползата. Ако няма механизъм строителството му да бъде наложено въпреки волята на общината, той няма да може да бъде построен никъде.)

– Ефектът на мащаба: Във всяко общество при еднакви други вътрешни и външни условия по-големите икономически единици са по-ефективни от по-малките. Това води в крайна сметка до монополизъм, и до унищожаване на свободата. Ако моделът не решава този проблем, или като минимум не го отлага за много време напред, той не е по-добър от неолибералния – смяната е безсмислена.

– Кризисни ситуации: Всяко общество преминава през ситуации, които не могат да бъдат разрешени в рамките на обичайното му функциониране. Моделът трябва да осигурява начин тези ситуации да бъдат преодолявани чрез средства, които могат да привеждат обществото в режим на не най-обичайно функциониране, но трябва да не го разрушават. Също, тези средства не бива да бъдат самостабилизиращи се: след преминаването на нуждата от тях обществото трябва да има силна естествена тенденция да се връща в обичайното си състояние.

– Самостабилизация: Моделът трябва да се самостабилизира в обичаен режим на работа в широк диапазон от отклонения от този обичаен режим, по всички възможни параметри и линии. Ако не го прави, той лесно ще се превърне в нещо друго, потенциално нежелано, и по-стабилно.

– Превъзходство: За да има смисъл да замени неолибералния, моделът трябва не само да го превъзхожда съществено в широк набор от отношения, но и да не му отстъпва в на практика нито едно отношение. Това е особено важно за отношенията, които касаят стандарта на съществуване на хората при него, и свободата на тяхната инициатива. (Например, ако даден модел не осигурява равна или по-добра икономическа ефективност от неолибералния, обсъждането му е на практика безсмислено.)

– Свобода на инициативата: Моделът трябва да позволява максимална свобода на инициативата на всеки индивид или група, като в същото време категорично ограничава възможността тази инициатива да води до ограничаване на свободата на инициативата на други.

Ох… Господи, колко много има как да се напише по тази тема! По-добре да спра дотук. Ако някой се интересува, нека продължи сам. Не е толкова трудно. 🙂

Преди няколко дни Ели скалъпи емблемка, за която отдавна си мечтая:

Ще рече “Зона, свободна от чалга”.

През последните десетина години чалгата претърпя доста еволюция. Започнала като музика за най-пропадналата утайка, тя бързо се издига и чисти. Ако използваме американски сравнения, тя вече като цяло е на нивото на рапа; ако продължава така, след още десетина години нищо чудно да настигне дори по-простоватичките и пошлички кънтрита. Засега обаче, пак като при рапа, една много малка част от нея става за слушане. Особено ако можете да прочетете едносрична дума от първи опит, и ви вълнува и каквото и да е друго освен парите, секса и пиенето.

Характерните качества на чалгата обаче бързо я превърнаха в нарицателно не просто за стил музика, а за определен манталитет – съчетание от ограниченост, простотия и простащина. Типът манталитет, на който му е по силите да харесва определени неща на Азис (в интерес на истината Азис има и нелоши песни, но те просто не са чалга, въпреки че ги изпълнява той), и да смята повечето чалга-певици за нещо различно от тема за вицове. На всеки му се е случвало стотици пъти на улицата да го подмине кола, от която гърми надута до дупка музика – от моя опит, в 90% от случаите това е чалга (в останалите 10% – рап, тоест американска чалга). Такъв манталитет, естествено, нито мога, нито искам да се науча да понасям.

(Често се твърди, че мнозинството от българския народ предпочита чалга, и се дават за пример продажбите й. Надявам се това да не е вярно, иначе бих потънал в земята от срам. Според мен чалгата се продава по същата причина, по която западна книгоиздаването – както веднъж каза с горчилка един мой познат издател, “у нас имат пари да си купят книга почти само тези, които не знаят да четат”.)

Та, въпросната емблема вече е налице. Пусната е от Ели като обществено достояние. И в първия момент, в който ми остане половин час свободен, ще почопля да видя как да си я сложа на блога. Или дори на сайта като цяло. 🙂

Сънувах тази нощ кошмар – че котето ми е умряло. За щастие, ме събуди мъркането му. И това, че ме лизваше отвреме навреме по ухото, да ме подсети – ставай, дай ми нещичко за ядене…

Дадох му. И след това се замислих.

До немай-къде сълзливо и мелодраматично звучи, нали? Само че насън не беше. Насън си спомнях колко много пъти то е искало да се гушне в скута ми, а аз съм го изгонвал, да не ми пречи. Как съм му се карал, когато не иска да си яде храната (например понеже вече цяла седмица яде едно и също)… И така ми се искаше да поправя тези случаи, да ги взема назад, да ги заменя някак с грижовно и топло отношение, с внимание и разбиране. И разбирах, че няма как. Помнех как неведнъж то ме е ядосвало, и аз съм го наказвал – къде пошляпване, къде затваряне за час в банята – заради собствените си емоции. Не по негова вина, то е едно любопитно детенце, и ще си остане такова до дълбока старост, неспособно да разбере обяснения, и на моменти непокорно дори ако ги разбира, но с блага душа и топлина към мен. Наказвал съм го заради своята вина, и това няма как да се върне…

В момента, докато пиша това, котето се мие на скута ми и примърква доволно. А аз си мисля за света, и за другите наоколо.

Каквото важи за него, важи за всички. За тези, които ще си отидат преди мен, и болката и срамът няма да ми простят, защото грешката няма как да бъде върната. И за тези, които ще си отидат след мен, и няма да ме има да се срамувам, но грешките ми пред тях също няма да има как да бъдат върнати… Щастливи са религиозните, те поне мислят, че има как да има някаква прошка за направеното и отминалото. За мен такава прошка няма как да има – може да има единствено поука, какъв да бъда занапред. За да са мъничко по-малко грешките, и срамът и болката в мен, и болката и обидата на недокрай справедливо пострадалите от мен.

Да, никой не е съвършен, и няма как да бъде – аз също. Но и не бива това да бъде евтина индулгенция за несправедливост и невнимание към околните. Сигурно и занапред ще правя грешки към тях. Но много се надявам тези грешки да са колкото мога по-редки. За да не се превръща кошмарът в истина.

… В момента галя котето, а то мърка с всичка сила, и ме гледа примижало от щастие. Колко малко е нужно, за да направиш някого щастлив.

Чета фантастика от много преди да започна да я пиша. И винаги съм обичал да си сглобявам различни модели на бъдещето, които са ми интересни от една или друга гледна точка. Един от тях (който преценявах предимно доколко е принципно възможен) ми се стори удобна основа за мисловни експерименти. А по-късно, когато се опитах и да пиша, той се оказа удобен като място за действието на фантастични истории. В крайна сметка го доработих в нещото, което нарекох за себе си “описанието на Резервата”. (Може да бъде открито в “Моята библиотека” (файловете “Едно възможно бъдеще” и “Световете”).

Схемата на Резервата се състои от голям брой светове, на които хората са се разделили по предпочитания и възгледи. Един от описаните светове се нарича Белвю. (Към момента не съм писал нищо, което да се развива на него; един планиран разказ ще има косвена връзка с него… ако смогна да го напиша някога.) Съгласно описанието, е свят с изключително ефективна и силна икономика. Интересното обаче е моделът, по който е постигната. Съгласно представите ми, тя е получена като резултат от наложената пълна, или почти пълна прозрачност на бизнеса (и на управлението, и дори на по-големите разходи на по-богатите хора).

Всеки поддръжник на laissez-faire капитализма ще ми се изсмее за това. Само че доста често се смее най-добре който не бърза да се смее. Началната икономическа схема на Белвю се роди в главата ми някъде през 1991 г., когато дори не бях чул още понятието “свободен софтуер”, а термини като “коопуренция” и “подаръчна икономика” дори не съществуваха. И съм здравата изненадан да видя, че много сериозни икономисти стигат до изводи, сродни на моите.

Как точно работи икономиката на Белвю? И всъщност, дали подобен модел е принципно жизнеспособен и добър? На първия въпрос е посветен този запис. А разсъждения по втория очаквам като коментари. 🙂

Класическата “капиталистическа” икономика се отличава с остра конкуренция и пълна липса на кооперация между конкурентите в даден бизнес. (Освен ако не е заради конкуренцията – дай заедно да сринем еди-кого си.) Докато броят на конкурентите е голям, най-изгодното влагане на ресурсите им е в подобряването на продуктите. Съответно системата осигурява много висока иновативност, а оттам и бързо развитие. С намаляване на броя на клиентите и приближаване към олигопол обаче усилията се пренасочват все повече към пряко съперничество (в тези условия то носи повече обективна изгода, отколкото подобряването на продукта). Още дълго преди да се стигне до завършен монопол обикновено се получава система, в която всички свободни ресурси на конкурентите се влагат в пряка борба между тях, докато качеството на продуктите запада. (Борбата за пазари, лобита и т.н. е много по-ефективна при олигопол, отколкото борбата за качество на продукта. Едни и същи разходи купуват далеч повече задкулисни съглашения с дистрибутори, доставчици, законодатели и чиновници, отколкото качество на продукта.) Въпреки бързата иновативност, развитието започва да страда; малко по-късно иновативността също започва да спада, докато достигне на практика нулата.

“Социалистическата” икономика е точно обратното. При нея силово е наложена максимална кооперация върху производителите. Не-хабенето на ресурси за конкуренция дава възможност за много бързо развитие, особено в екстензивни условия, където иновативността няма голямо значение (това е една от основните причини за икономическия бум в СССР през 1920-те и 1930-те, и в соц-блока първите десет-петнайсет години след Втората световна война). Липсата на конкуренция обаче много бързо води до спадане на иновативността на практика до нулата; малко по-късно започва да спада и развитието, докато достигне на практика нулата.

Както капиталистическият, така и социалистическият модели не са успявали да стигнат до пълно спиране на развитието. Соц-моделът рухна заради относителното си изоставане спрямо капитализма: при него скоростта на развитието спада много по-рано и бързо. Капитализмът се справяше чудесно доскоро, но все повече се забелязва как в браншовете, където се е стигнало до олигопол, развитието започва да страда. (Отначало скоростта му се запазва, страда само богатството – например в компютърния бизнес законът на Мур и до момента е в сила, но богатството на предлагани видове компютри няма нищо общо с това от 1990-те. Бих очаквал с напредването на олигополизирането до не повече от 20 години да започне осезаемо да страда и скоростта на развитие, дори ако не бъдат стигнати “естествени бариери”.)

Елементарният математически анализ на двата процеса показва, че на теория има “златна среда”, където конкуренция и кооперация са балансирани. В сравнително широк диапазон от нея конкуренцията е достатъчно силна, за да поддържа иновативността на над 90% от възможния теоретичен максимум. В същото време, там кооперацията също е достатъчно силна, за да се влагат в развитие вместо в пречене на конкурента над 90% от свободните ресурси. Въпросът е как тази златна среда да бъде постигната. Още по-сложният въпрос е как да бъде задържана. И най-сложният е как системата да се регулира така, че естествено да се самобалансира в тази среда – да се връща към нея дори при случайни отклонения.

Един модел, който теоретично е способен да реши първия въпрос, е моделът на откритостта. В съвременността го виждаме в развитието на свободния софтуер (известен също като “софтуер с отворен код”), при лицензите, които налагат прозрачност (т.нар. strong copyleft). При него конкурентите печелят от съвместното развитие на продукт далеч повече, отколкото ако развият изцяло свой. (Всъщност, почти никой от тях не разполага с ресурсите да развие изцяло свой.) Цената на това обаче е откритостта в създаването на съвместния продукт, налагана от неговия лиценз. Тази откритост поставя конкурентите в условия на принудена кооперация: колкото и да не ти е приятно, другите също получават каквото ти си вложил, и по този начин им помагаш, точно както и те на теб. В същото време, всеки конкурент обикновено намира някакъв начин и да конкурира другите – възможностите за това са твърде много, за да бъдат описани изчерпателно.

Резултатът е специфичен баланс между кооперация и конкуренция. (За него съществува специален термин – “коопуренция”.) Балансът е устойчив в известни граници. Ако някой започне да залага повече на конкуренцията, другите автори на съвместния продукт започват да правят същото, и всички биват “наказвани” от засиленото хабене на ресурси, и се принуждават да постигнат договореност за повече кооперация. В същото време, ако някой не залага достатъчно на конкуренцията, другите го изпреварват по приемлив в “колектива” начин, и той се принуждава да засили конкурентността си. Някои фактори, например участие в “колектива” на агресивен конкурент, който е много по-голям от другите, могат да нарушат баланса, и да го извадят от самоподдържащото състояние. Като цяло обаче той работи, и дава чудесни резултати: общността на свободния софтуер прави количества софтуер, сравними с тези на производителите на собственически софтуер, при сравнимо или дори по-добро качество, при производствена стойност около един порядък под тяхната.

Как би работил този модел в рамките на цяла икономика? Съгласно описанието ми на Белвю, там бизнесите са юридически задължени на прозрачност. Това играе същата роля, както лицензите на свободния софтуер: принуждава конкурентите към такава степен на кооперация, каквато им е максимално изгодна. Властта на Белвю управлява този процес чрез управление на нормативната база, като налага повече или позволява по-малко прозрачност за бизнеса.

Разбира се, този модел на практика не би бил елементарен. Различните бизнеси могат да имат много различни оптимални съотношения на кооперация и конкуренция. Също, за повечето бизнеси съотношението би било динамично, и би се измествало с времето. Въпреки това обаче, моделът ми се струва достатъчно стабилен, за да може енергична власт, което разбира изгодата му и има ресурсите да пресмята (със сравнително нисък процент грешки) оптималните съотношения за най-важните бизнеси, да го поддържа. В описания модел властта е подложена на същата прозрачност, което ограничава корупцията в нея; предполагам, че и на практика би имало този ефект.

Така че ми се струва, че моделът е възможен.