Познати ме поканиха да отида на дискусия около възможно посткапиталистическо общество. Идеята й е да обсъди алтернатива на неолибералното общество, която да е способна на устойчиво развитие.
Дискусията предстои. Но в главата ми бръмчат идеи и съображения, преплитат се и се съчетават. Нямам си бележник, в който да ги запиша – завъдя ли си такъв, или го изгубвам още същия ден, или сякаш някой бръква в мозъка ми и изважда оттам спомена, че го имам, и забравям да пиша в него. Но пък си имам блог, и цяла нощ (добре де, вече половин нощ) пред себе си. Така че ще драскам тук.
Терминологична уговорка
Като начало, изразът “устойчиво развитие” е оксиморон. Трудно ми е да си представя по-взаимноизключващи се понятия от устойчивост и развитие. Недотам съобразителните, или идеологически по-обременените биха могли да се подлъжат от това съчетание, и да се заемат със създаване на дървено желязо. Може би е по-добре да се подбере някакво друго описание. В момента не ми хрумва по-подходящо, но може би брейнсторм от много хора може да измисли.
Повечето хора веднага биха съобразили, че става дума за общество, което се развива без големи вътрешни сътресения или спънки. Проблемът е, че и такова общество няма как да има. Изцяло плановите модели за развитие изискват участие в модела на абсолют (идеален, или почти идеален планьор) – в реалността такъв не съществува. Моделите, в които има значим еволюционен елемент пък задължително минават през основните етапи на еволюиране на всяка система, а тези етапи съдържат неизбежни точки на вътрешно сътресение, или точки на стазиране, които се преодоляват само чрез сътресения. Реалистично постижимото е общество, при което за достатъчно дълго време напред не се очаква да има точки на разрушителни сътресения, или на пълно или почти пълно спиране на развитието.
Съответно, важно е хората, които обмислят модели на такова общество, да осъзнаят, че по-добри общества от това са нереални. Че ако не го разберат, рискуват да посветят живота си на създаването на вечен двигател. (И да притискат околните да зарежат своите не толкова перфектни атомни или подпространствени двигатели, за да търсят вечния.)
Мантрата и алтернативите
Водещата неолиберална мантра към момента е “Алтернатива не съществува”. А проблемът на този начин на мислене е, че го изповядва всеки строй. Преди неолиберализма го е изповядвал класическият капитализъм, преди него – феодализмът, преди това – робовладелството… Ако човек не е убеден, че неолиберализмът е най-висшият и последен стадий в развитието на човечеството, би трябвало за него да е очевидно, че вероятно мантрата е точно така неправа, както е била винаги.
Това обаче не значи, че алтернатива е лесно и просто да бъде измислена и създадена. Както казва бабата от вица, “комунизмът не е наука – ако беше наука, щяха да го пробват първо на мишки”. За да искаш да създадеш алтернатива на неолиберализма, е нужно да си мечтател. За да става обаче тази алтернатива за употреба, е нужно да си стъпил на земята, а не да летиш из облаците. А уви, повечето политико-теоретични мечтатели обикновено летят в облаците. Ако неолибералният принцип, образно казано, се крепи на постулата “Хората са маймуни”, то типичният съставител на негови алтернативи е другата крайност, и се крепи на постулата “Хората са ангели”. А хората не са нито маймуни, нито ангели – те са хора. Отчасти нещо по средата между маймуната и ангела, и отчасти нещо, което е съвсем различно и от двете крайности.
Да поправяме ли неповреденото?
Нужно ли е всъщност да се търси алтернатива на неолиберализма? Според мен – да. Началният капитализъм освободи хората от феодализма, и юридически, и като мислене, но ги превърна в роби на парите. Капиталистическият либерализъм от 1960-те даде на хората относителна свобода (като даде на масовия човек достатъчно пари, за да преживява, и куп практически възможности да реализира инициативата си). Неолиберализмът обаче все повече ограничава свободата на хората, а това неизбежно води до ограничаване на развитието. Иначе казано, нещата все още не се нуждаят от ремонт, но моментът на нуждата от ремонт наближава все по-очевидно. И когато дойде, ще е като потопа: почне ли да те залива водата, е късно да строиш Ноев ковчег.
Каква е причината за това ограничаване? Има много начини тя да бъде описана, от различни гледни точки. Всяка от тези гледни точки осветява добре някой аспект на нещата, но оставя в тъмното други. За що-годе пълноценно разбиране е нужно човек да познава и разбира поне няколко различни такива описания. А те не са малки като обем. Ще си позволя да приведа тук някои много накратко, с риск да са неразбираеми като логика (и да звучат неубедително). Може би в по-късни записи ще ги разработвам и обяснявам подробно.
– Ефектът на мащаба: Теорията на икономиката сочи, че при еднакви други външни и вътрешни условия по-големите икономически единици постигат по-ниска себестойност на резултатите си. Иначе казано, по-големите фирми са икономически по-ефективни (пак, при еднакви други вътрешни и външни условия). Резултатът е процес на окрупняване на фирмите във всеки бранш, чрез обединяване или фалиране на по-малките. Ефектът му е получаване на олигополи, и в крайна сметка на монополи – тоест, разрушаване на пазарните механизми (чието правилно функциониране е ултимативно предусловие за успеха на всеки вид капитализъм). Иначе казано, на съвременния си етап неолиберализмът води в крайна сметка до неофеодализъм, и спиране на развитието.
– Зреенето на екосистемата: Принципите на екологията (които са приложими за всяка еволюираща система) сочат, че най-производителна е току-що създадената система. Със “зреенето” й нейната производителност във всяко отношение – количество създавана продукция, количество натрупвана продукция, богатство на видовете, гъвкавост на системата, скорост на еволюцията и т.н. – спада, докато се получи стагнация или твърде близко до нея състояние.
– Височината на управленската пирамида: Колкото повече нива има в едно управление между най-висшите управляващи и управляваните, толкова по-далече са интересите на двете групи. В системи, където управлението е дефинирано “в интерес на управляваните”, дадени са реални мерки, чрез които управляваните могат да назначават и контролират управляващите, и управляваните се грижат да го правят, раздалечаването на интересите е по-малко при еднакво количество нива между “върха” и “основата” на властовата пирамида. При достатъчно многослойна пирамида обаче не е реално да се предотврати моментът на пряк конфликт между двата интереса, а именно основен интерес на управляващите да стане потъпкването на интереса на управляваните. Процесът на глобализация, застъпен в съвременния свят, увеличава размерите на управленските пирамиди, а оттам и броя нива в тях, и естествено води до ситуация, при която управляващите се интересуват единствено как да поробят управляваните.
Когато човек осмисли достатъчно такива обяснения и разбере процеса, който стои зад всички тях, идва и разбирането, че алтернатива на неолиберализма е нужно да бъде търсена. Защото нищо чудно никак да не е далеч моментът, в който тя ще бъде необходима.
Да се търси такава алтернатива е лесно. Трудното е да се намери работеща алтернатива. Моделът на неолиберализма е еволюирал по естествен път, което значи, че е много оптимален и здрав. Не е никак лесно да се създаде модел, който би му бил достоен конкурент. Ако не бяхме вече близо до превръщането му в неофеодализъм, бих препоръчал на хората да не се хабят с това. Сега обаче съм по-склонен да опиша някои правила, които да се използват при търсенето.
Преценка на автора на модела
Първото и най-важно е преценката на автора на даден модел. Обикновено първият въпрос от нея е колко слабости е открил на модела си. Ако не е търсил слабости на модела си, и особено ако е търсил, но не е открил, то той или е най-невероятният гений, който някога се е раждал, или… по-добре пожалете мишките, и не изпробвайте модела му върху тях. И най-вече, ако ви посъветва нещо, съгласете се с него много учтиво, и зад гърба му направете обратното. Ще е по-безопасно.
Вторият въпрос е какви решения предлага за слабостите на модела си, които е открил. Ако има едно общо решение за всички слабости, или ако е непоклатимо убеден, че неговите решения задължително изчистват проблемите докрай, пак вероятно или е гений, или понадценява способностите си. Моделът му има шанс да е читав, но определено ще иска много анализ и проверка.
Проверка на модела
За проверка на модела се използват следните (и много други) тестове:
– Идеалните хора: Ако моделът допуска, че хората, или значима част от тях (напр. която може да бъде избрана за управляващи) са идеални, или поне идеално добронамерени и загрижени, този модел няма да работи. (Например ако моделът разчита на добра воля и загриженост, вместо на лична изгода. Или ако предполага, че хората винаги са бдителни и вземат мерки.)
– Недостигът на ресурси: Всяко общество се сблъсква с недостиг на едни или други ресурси. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава проблемите, които възникват при такъв недостиг, той няма да работи.
– Антагонистичните противоречия: Във всяко реално общество има противоречия между хора и/или обществени групи. Ако моделът не предлага убедителен начин да решава тези противоречия, той няма да работи. (Например ако моделът не може да се справи убедително с ефекта на самоорганизирана голяма престъпна група.)
– Парето-неоптималните ситуации: Във всяко реално общество има ситуации, при които всички заедно имат изгода нещо да се случи, но никой поотделно. (Пример: закъсало за електричество общество може да има полза от АЕЦ, но общината, на чиято територия той ще бъде изграден, да има вреда от него. Ползата за обществото може да превишава многократно вредата, но за разлика от вредата е разпределена: за общината с АЕЦ-а вредата ще превишава ползата. Ако няма механизъм строителството му да бъде наложено въпреки волята на общината, той няма да може да бъде построен никъде.)
– Ефектът на мащаба: Във всяко общество при еднакви други вътрешни и външни условия по-големите икономически единици са по-ефективни от по-малките. Това води в крайна сметка до монополизъм, и до унищожаване на свободата. Ако моделът не решава този проблем, или като минимум не го отлага за много време напред, той не е по-добър от неолибералния – смяната е безсмислена.
– Кризисни ситуации: Всяко общество преминава през ситуации, които не могат да бъдат разрешени в рамките на обичайното му функциониране. Моделът трябва да осигурява начин тези ситуации да бъдат преодолявани чрез средства, които могат да привеждат обществото в режим на не най-обичайно функциониране, но трябва да не го разрушават. Също, тези средства не бива да бъдат самостабилизиращи се: след преминаването на нуждата от тях обществото трябва да има силна естествена тенденция да се връща в обичайното си състояние.
– Самостабилизация: Моделът трябва да се самостабилизира в обичаен режим на работа в широк диапазон от отклонения от този обичаен режим, по всички възможни параметри и линии. Ако не го прави, той лесно ще се превърне в нещо друго, потенциално нежелано, и по-стабилно.
– Превъзходство: За да има смисъл да замени неолибералния, моделът трябва не само да го превъзхожда съществено в широк набор от отношения, но и да не му отстъпва в на практика нито едно отношение. Това е особено важно за отношенията, които касаят стандарта на съществуване на хората при него, и свободата на тяхната инициатива. (Например, ако даден модел не осигурява равна или по-добра икономическа ефективност от неолибералния, обсъждането му е на практика безсмислено.)
– Свобода на инициативата: Моделът трябва да позволява максимална свобода на инициативата на всеки индивид или група, като в същото време категорично ограничава възможността тази инициатива да води до ограничаване на свободата на инициативата на други.
Ох… Господи, колко много има как да се напише по тази тема! По-добре да спра дотук. Ако някой се интересува, нека продължи сам. Не е толкова трудно. 🙂
