Grigor Gatchev - A Weblog

Подтикнат от един коментар под предишен запис, реших да драсна няколко реда по темата. Като кратък разказ какво се е случило, лично мнение за изводите, и място за коментари на баннати от вестникарските форуми. 😉

Фактите

Геотектонично, Япония се намира на стика на две литосферни плочи – Тихоокеанската, и колкото и да е странно, Северноамериканската. (Северноамериканската континентална плоча не свършва на запад на Беринговия пролив – тя продължава под Чукотка и Източен Сибир, и се спуска на юг към Манчжурия и Корея, и под Източнокитайско море.) Тихоокеанската плоча (от изток) натиска Северноамериканската (от запад), и се подпъхва под нея. При това ръбчето на Северноамериканската плоча се надига; Япония е именно това надигнато над океана ръбче.

В процеса на подпъхването Тихоокеанската плоча увлича в дълбочина наноси и дънни минерали, заедно с водата в тях. Високите температури и налягания ги преработват, част от тях се превръща в лава, и изригва през японските вулкани. Също, при подпъхването двете плочи се трият една в друга, и триенето задържа движението на предните им части. Масата на плочите зад тях обаче продължава да се движи, и натискът бавно расте; когато надхвърли силата на триенето, плочите повече или по-малко внезапно приплъзват една над друга, освобождавайки част от напрежението. Колкото повече натиск се е насъбрал, толкова по-рязко и по-голямо е приплъзването. На български му казват земетресение.

Приплъзването, освободено при сегашното земетресение в Япония, е огромно. По спътникови данни, Япония се е преместила средно с 4 метра на изток (неравномерно – на някои места с до 20 метра). Също, надигнатите от задържането при триенето плочи са се “слегнали” – нивото на източния бряг на места е спаднало с около половин метър.

В резултат на това слягане се е ускорило въртенето на Земята. При слягането на плочите се получава ефект, подобен на този при въртяща се фигуристка на лед, която прибира ръце по-близо до тялото си – въртенето се ускорява. Тъй като вертикалното слягане е сравнително малко, ускоряването е милионни части от секундата в денонощие. Ако не сте атомен часовник, надали ще ви касае.

Комбинацията от изместването и слягането обаче има много голям ефект. Реално, почти цяла Япония отведнъж е “нагазила” в океана с няколко метра. Преместила се е хоризонтално и вертикално такава огромна земна маса, че е променила с около 15 см. оста на въртене на Земята. Това също надали ще ви касае, ако не сте свръхпрецизна астрономическа обсерватория. Много хора обаче е засегнала вдигнатата от това “цопване” вълна – ударилото Япония цунами. Твърди се, че ако не е бил неговият принос, от земетресението са щели да загинат не повече от десетина души. (Колко ли щяха да загинат от подобно земетресение в България? Боя се, че отговорът е лесен… 🙁 )

Ядрената история

Става дума за атомната електроцентрала Фукушима. Разположена на източния бряг на страната, доста близо до епицентъра на земетресението, и в залив, който неизбежно усилва ефекта на цунамито, тя се е оказала тежко засегната. Ето и кратко описание какво се е случило (по информацията, която успях да събера до момента):

При ядрената реакция в реакторите се отделя голямо количество топлина. Именно то се използва за получаване на електроенергия. В реактора циркулира охладител – в някои реактори, както във Фукушима, вода под високо налягане, в други разтопен натрий, и т.н. – което го охлажда. Охладителят пък се охлажда в междинен топлообменник, където нагрява вторичен охладител, като правило вода. Тя се изпарява и върти турбината на генератора, който произвежда електричеството.

Във Фукушима земетресението е било в пълната си сила (изместването на земята там е било над 4 метра). Както е по правилата (а те в Япония се спазват), автоматиката моментално е изключила реакторите. Проблемът е, че това не спира ядрената реакция в тях, а оттам и нуждата да бъдат охлаждани. А за да работят помпите, които движат охладителя, е нужна електроенергия.

При нормална работа самата електроцентрала дава предостатъчно енергия. При подобен инцидент обаче се разчита на вторичен източник – ток от електрическата мрежа. Проблемът е, че заради огромния си обсег земетресението е прекъснало работата на практика на всички електроцентрали на целия остров Хоншу. Съответно, е нямало откъде и как да дойде електроенергия отвън.

За такива случаи в електроцентралата има предвидено трето ниво на подсигуряване – дизелови генератори, които да се включат и да захранят помпите. Което и станало, с японска точност. Проблемът дошъл час по-късно, когато вдигнатото цунами се стоварило върху централата. Вълната заляла помещението, където се намират дизелите, и те спрели. (На някои места тя е навлязла в сушата с около 10 километра.)

За този вариант има предвидено и четвърто ниво на подсигуряване – акумулатори, които могат да поддържат работата на помпите в течение на осем часа. Смятало се е, че за толкова време с гаранция или ще бъде пуснат поне един реактор, който да даде ток, или мрежата ще бъде възстановена и ще дойде ток отвън, или от евентуално всичките спрели дизели ще бъде ремонтиран и пуснат поне един, който да захрани помпите. Заради непрекъснатите вторични трусове обаче се е оказало невъзможно да пуснат реактор в централата. Точно същото ставало с всички други японски централи, така че ток не можел да дойде отникъде. А хвърлената от цунамито водна маса не се оттекла достатъчно за осем часа, за да се отводни дизеловото помещение. Така че накрая циркулацията на охладителя в реакторите спряла.

В конструкцията на реакторите е предвиден и този случай, доколкото е възможно. Пренагрятата в реакторите вода започва да се изпарява, въпреки високото налягане, и изпарението й отнема от генерираната топлина. Инженерите в електроцентралата могат да изпуснат навън парата, и така за известно време да вентилират топлина от реактора. Изпуснатата пара съдържа радиоактивни изотопи, генерирани в нея от облъчването от реактора. Почти всички те обаче са много краткоживеещи, и само за няколко дни се разпадат до пренебрежими нива. Така че при липса на друго и това е вариант. Това и са направили инженерите. (Заради това нивото на радиацията в командната зала се е повишило до около хиляда пъти над нормата, и после е спаднало до няколко пъти над нормата.)

Ако обаче почти всичкият охладител в реактора се изпари, температурата в него ще продължи да се повишава. Първоначално ще се стигне до температури, при които циркониевата обшивка на касетите с ядрено гориво ще реагира с останалата вода и водните пари, и ще се отдели водород. Смесен с въздуха, той образува експлозивна смес – от първата случайна искра, или просто от повишаващата се температура той може да се взриви, и да разруши корпуса на реактора. (Това се е случило в Чернобил – натрупаният от реакцията водород експлодира и разрушава реактора, след което графитните блокове, от които е изграден реакторът РБМК, се запалват от високата температура и притока на въздух, и горят подобно на въглища. А тъй като са силно радиоактивни, избълват неизвестно колко милиона кюри във въздуха…)

Във Фукушима също се е стигнало до отделяне на водород. Инженерите са се досетили да го изпуснат от корпусите на реакторите в реакторните зали. Там той е експлодирал и е разрушил залите на реактори 1, 2 и 3, но корпусите на реакторите до този момент са останали здрави. (Реакторите се правят от специална стомана, а и реакторните зали във Фукушима са проектирани така, че при инцидент стените им да паднат навън, за да не повредят корпуса на реактора.)

Ако и дотогава не се намери начин реакторът да бъде охладен, циркониевата обшивка на касетите може да се разтопи, и атомното гориво да се изсипе от тях на пода на реактора. То е във вид на керамични таблетки, които издържат механично до много високи температури, но прегрятата водна пара в реактора може да извлече от тях някои по-летливи изотопи. Ако такава пара бъде изпусната навън, това е далеч по-неприятно от охладителната пара от първия етап – изотопите в нея са по-концентрирани и по-дългоживеещи. Стигне ли се дотам, централата ще бъде заразена до степен да е неизползваема, по мерките на цивилизования свят. Опасността от сериозно и трайно радиоактивно заразяване на територии извън централата обаче все още е сравнително малка.

Изсипаното на пода на реактора гориво ще продължи да повишава температурата си, докато не разтопи и високотопимата стомана на корпуса му, и не потъне в земята под централата. Това качва тежестта на ядрения инцидент с още една степен. Тази земя ще е смъртоносна десетки хиляди години – по човешките мерки завинаги. Ако обаче няма значително изхвърляне нагоре, все още опасността за радиоактивно заразяване на широки територии е малка.

Докъде се е стигнало във Фукушима, по информация към момента? Виделите, че нямат как да охладят реакторите инженери още преди експлозията предвидили какво ще се случи, и повикали спешно всички пожарни наоколо. Поради липсата на време или удобства не смогнали да прокарат маркучите за вода в реакторната зала. След експлозията й станало възможно да наливат вода право върху реактора, и да го охлаждат пряко. Това им дало време да подсигурят отнякъде източник на ток, и да задействат и помпите (някои от които вече са били повредени, вероятно от високата температура). Тъй като пречистената вода, която охлажда отвътре реакторите във Фукушима, е била изпарена, използвали направо морска вода. Тя е корозивна, но стигнало ли се е дотам, тези реактори така или иначе не се очаква да бъдат експлоатирани вече.

Към момента, според информацията, която съм намерил, положението в реактори 1 и 3 се смята за извън критична опасност. Най-вероятно циркониевата обшивка на горивните касети е корозирала, и може би отчасти се е разпаднала, но не се е стигнало до разтапяне и пробив на корпусите на реакторите. Вероятно ще е необходимо тези реактори да бъдат интензивно охлаждани поне още няколко години, но най-страшното ще е отминало.

Сериозен повод за опасение е реактор 2. По данни на японските власти, в стените на амортизационната камера, която е под реакторната зала и частично я обхваща, има пукнатина, от която излиза високорадиоактивна пара. Това означава, че най-вероятно е имало разтапяне на корпуса на реактора и пода на залата, и ядрено гориво или утечки са проникнали в камерата. Ситуацията там продължава да е неясна. Ако информацията се потвърди, това ще е втората по тежест ядрена авария след чернобилската.

Друг повод за опасение е басейнът за отработено ядрено гориво на реактор 4. “Отработено” означава, че интензивността на реакцията в него е спаднала под една определена, но все още твърде висока степен, и то продължава да се нуждае от добро охлаждане. Ако циркулацията на охладителя (обикновено вода) в басейна, в който го държат, спре, наличната вода ще се изпари, след което от нагряването ще се получи запалване и разтапяне. Запалване в басейна е потвърдено от японски източници; не е ясно дали няма и разтапяне и проникване през структурата. Така че там също се чака още информация.

Опасността

Целият свят гледа настръхнал дозиметрите, така че плъзне ли каквото и да е откъм Япония, моментално ще се чуе. А тя е почти на обратния край на света от нас – преди плъзналото да стигне тук, ще изпищи целият свят. И ще е много трудно плъзналото да стигне чак дотук, без дъждовете да го свалят на земята много далеч преди България. Така че мисля, че опасността тук за България е минимална. И че шансът радиактивност да стигне дотук, без да сме научили дълго преди това, е на практика нулева.

Още отсега си представям как “еколози” в кавички ще опищят света, че ето, видите ли, ядрената енергетика никога не може да бъде абсолютно сигурна. Както съм писал обаче и в уикито за масовите заблуди и психози, абсолютна сигурност принципно няма как да съществува. Няма енергетика, която да не взима жертви, просто защото няма човешка дейност, която да не ги взима. Въпросът е в баланса на тези жертви. Дотук нещата показват, че дори при ужасяващо земетресение загиналите заради атомна авария са много малко хора. Поне ако централата е експлоатирана както трябва.

Да, все пак са загинали. Но енергията е нужна. Ако вместо атомна централа там имаше стандартен ТЕЦ, копаенето на въглищата за него щеше да изисква поне няколко хиляди души непрекъснато на смяна в мините, под земята. Познайте колко щяха да са загиналите при такова земетресение, дори ако мините са японски… Същото и за слънчеви и вятърни централи – за толкова мощност трябват много квадратни километри централи, които при подобен трус ще се сринат. Загиналите неминуемо ще са много хиляди – няма как заради 3000 мегавата слънчева или вятърна централа да се държат непрекъснато безлюдни стотици квадратни километри. А за ВЕЦ, които изискват язовирни стени – там жертвите могат да са милиони, ако надолу по течението има големи градове (а обикновено има). Един мой набор в казармата се размина на косъм с дисципа, когато на въпроса “Какво да правим с турски шпионин, взривил примерно стената на язовир “Арда”?” отговори: “Да го пъхнем в лудницата. Ще е издавил половината Одрин, като начало.” Спаси го единствено крещящата очевадност на логиката му.

Не твърдя, че атомната енергетика е безопасна. Безопасна енергетика няма. Твърдя обаче, че човек не бива да се поддава на масови психози, които го ритат по емоциите, вместо да говорят на ума му. Ще дам само един пример: известни са ми четири жертви на чернобилската авария в България. И четиримата са се отровили, по един и същи начин: изпили по едно шишенце йод, за да се предпазят от радиоактивния йод от Чернобил… Като се замисля, май в България имаме отчайваща нужда от Дарвинова награда. В години на избори е ясно, че ще я получава колективно народът. Но в други години може да ни е полезна. Защото жертвите на паниката винаги са повече от жертвите на причината за тази паника.

Покрай Виктор Кирилов от много време знам, че незрящите спокойно работят с компютри, като слушат изписаното на екрана през гласови синтезатори. Дълго време това ги обвързваше към DOS, тъй като свестен синтезатор за български език имаше само за него. От няколко години вече има прилични синтезатори и за Windows. За Linux обаче няма и до момента, и това принуждава повечето незрящи да използват Windows – дори тези, които биха предпочели свободния софтуер.

Затова и се зарадвах, като Виктор наскоро ми писа за един чудесен гласов синтезатор, който е свободен софтуер – eSpeak. Проектът ми изглежда изключително добре премислен и пипнат. Единственият му недостатък е, че все още няма възможност да синтезира български език.

А хубавото е, че това не е никак трудно да се добави. Разработчиците са изявили желание да помогнат. Нужен им е единствено филолог, който да им даде нужния фонетичен анализ за българския език. Намери ли се такъв, немалко незрящи ще са щастливи.

Затова се обръщам с молба към всички, които четат това: разпитайте дали около вас няма такъв човек. По възможност да не е от най-биещите се в гърдите. (Не защото ми се зловиди, а защото когато ръцете ти са заети с биене в гърдите, нямаш с какво да вършиш работа.) Ако случайно откриете такъв, помогнете му да се свърже с разработчиците на eSpeak. Ако не знаете как, пишете ми – ще помогна за свързването с удоволствие. (Адресът ми е григор@гачев.инфо, на латиница, както в домейна на сайта.)

Благодаря предварително на всички, и от сърце!

Преди няколко години ми се беше наложило да стигна с кола от едно село до друго. Пътят между тях е почти трийсет километра по шосе, и около пет километра по черен полски път. След кратък размисъл реших да рискувам с полския път.

Оказа се грешка. Предишния ден беше валяло здравата, и на места пътят беше по-скоро тресавище. Успях да пресека няколко подобни места със засилка и малко след средата на пътя, доволен от себе си, не обърнах внимание.на наглед плитичката канавка, която пресичаше косо пътя. Лявото предно колело на колата я прескочи, но дясното хлътна в нея и забуксува на място.

Излязох и се заоглеждах за нещо, което да подложа. Уви, наоколо се простираше ожъната и прибрана нива. Нито дръвце, нито камък, нито слама – голо стърнище. Най-близкото място, където щях да намеря подръчни материали, беше селото пред мен, на поне два километра. Нямах нищо подходящо и в колата.

Направих един-два внимателни опита да се измъкна. С даване на газ на тласъци и бутане имаше отличен шанс да стане, но как хем да даваш газ, хем да буташ? Опитах се да съоръжа измислено приспособление от въжето за теглене и крика, с което да мога хем да бутам колата отзад или отдясно, хем да подавам газ. Може би петнайсетина минути пробвах да наглася нещата как ли не – не се получаваше.

– Ей, тва младите ич не гледате как карате…

Гласът ме сепна. Обърнах се – зад мен стоеше старец, подпрян на овчарска гега. Зад него пасеше най-пъстрото стадо, което съм виждал – десетина овчици, горе-долу толкова козички, две крави и дори едно магаре. Залисан в опитите да измъкна колата, не го бях усетил кога се е приближил.

– Кара ли се тъй през мокро поле с туй градско возило, бе? Акъл немате… Дай да ти помогнем некак.

Дядото беше висок и кокалест, на младини сигурно ще да е бил бая едър мъж, но старостта беше стопила мускулите му. Нищо, и така щеше да е от полза.

– Заповядайте, седнете в колата и подавайте газ на тласъци. Аз ще бутам отзад, и с лашкане ще я извадим.

– А, не. Язе че бутам. Не мойм се опрай с тие модерни пущини. Не стават за каране, не са като едновремешните. Победата екстра я карам, ама ги нема вече. Убави коли беха, тие днешните нищо не струват…

– Няма страшно. Кормилото си е същото, педалите и те…

– А, не, не, не смейм. Че съсипем нещо, зян да стане. – Той лекичко се изчерви. – Седай ти, язе че бутам. Не ме глей, че съм дърт, жилав съм. Че те изкараме. Ако не сме ние дъртите, младите заникаде не сте…

Със сериозно съмнение седнах в колата и се опитах да я разлашкам с газ. Старецът я подпря отзад, и занатиска в такт с тласъците. Уви – макар и за малко, не успявах да изляза.

– Оставете, благодаря ви. Ще ида до селото и ще донеса някоя дъска или нещо. Благодаря ви пак…

– Бе къде че юрнеш по калнио кър? Давай пак, се че я изкараме некак. – Лицето на стареца се беше зачервило, и дишането му беше тежко.

– По-добре да не опитваме повече. Може да стане някоя беля…

– Тя белята вече станала. Кат не гледате младите как карате, така ще е. Давай сега пак газ на лашкане, че те извадим, не бой се.

Отново залюшках колата на тласъци, като въртях кормилото ту в едната, ту в другата посока, дано гумата захапе някъде на здраво. За миг мярнах лицето на възрастния мъж в огледалото, и направо се уплаших. Беше мораво и сгърчено от усилието, изкривено в страшна гримаса. Имах чувството, че всеки момент сърцето му ще откаже, и той ще рухне. Преди да успея обаче да вдигна крак от газта, поредният тласък изкара заседналото колело. Няколко мига то се задържа на ръба на дупката, аха-аха да падне обратно; рязко завъртане на кормилото и премерена газ обаче го извадиха.

Излязох от колата. Старецът беше приклекнал на мястото, където беше бутал, беше се опрял с ръце направо в калта, и гълташе въздух като риба на сухо.

– Да ви закарам до селото? – Запрехвърлях бързо в ума си как мога да му намеря лекар, или фелдшер, или аптечка.

– Немой… Добре съм… Сичко наред…

Прихванах го под мишницата, да го подкрепя в случай, че тръгне да пада. Няколко минути останахме така. Малко по малко дишането му се успокои и лицето му върна нормалния си цвят.

– Немой, м’че. Сичко е наред. Дъртите сме жилави. Без нас младите сте заникаде, от мене да го знаеш. И себе си че затриете, и света че затриете. Покрай тие модерни пущини нема от вас да стане хора като назе, помни ми думата…

След още малко напразно увещаване го оставих при стадото му, с огромен куп благодарности и надута от мрънкането му глава. По останалата част от пътя внимавах двойно. Ако пак заседнех, рискувах да ми се наложи пак да го търпя да ми мърмори. А втора такава доза мрънкане не знам дали щях да мога да издържа за един ден.

… Времето обаче не чака. И когато видя младежи да вършат някоя щуротия, особено ако съм вкиснат от нещо или недоволен, нерядко се хващам, че мислено мърморя като онзи старец. И сравнението хич не ме ласкае. Но не защото ме е срам да съм като него.

А защото се съмнявам дали съм като него, и ме е срам, че може би не съм. Не в мрънкането, там съм предостатъчно способен… Когато се опитам да си го представя като млад, непоразен още от старческата киселост и склероза, виждам в ума си един от алпинистите от песните на Висоцки.

Дето увиснеш ли на ръката им над пропастта, стенат и охкат, и може би мрънкат, но държат.

В света на програмистите това определение се чува всеки ден, по повод някоя особено зле написана програма. Поне сред програмистите от поколението, което не разбираше от модни чепици и чалгатеки, но пък можеше да програмира… Но дори и повечето от тях не знаят откъде всъщност идва този израз, и защо е “боза с косми”, а не примерно “торта с кисело зеле”. Някои си мислят, че се има предвид, че програмата е отблъскваща… Но не е така. Или поне не само.

Добре написаната програма не само е стройна и хармонична като скачаща пантера. Тя е ясна от пръв поглед върху кода й, често дори за хора без особени знания в програмирането. Логиката й е ясна и интуитивна, ако имаш представа от материята, на която служи. Всичко в нея е точно на мястото, на което очакваш да бъде. Промяната на всяко нещо дава ефект точно върху каквото се очаква. Тя е бистра и прозрачна, като чиста вода.

Зле написаната програма е “мътна” – в нея не виждаш кое къде е, трябва да търсиш всяко нещо едва ли не опипом. Не знаеш какво като пипнеш, какви ще са ефектите освен търсения – видимостта я няма и в това отношение. В особено тежките случаи е като обфускирана – каквото и да пипнеш, се чупят най-непредвидими неща: видимостта й клони към нулата. Като в боза… Доста мои познати програмисти, ако им вземеш RAD-средата, пишат точно такъв код. (Познайте какъв пишат там, където RAD средата не стига, и просто трябва да се дописва на ръка.)

Какво става, ако такава програма трябва да се дописва? (Или ако трябва да се дописва дори добра програма, но програмистът е некадърник?) Вместо да разбере логиката на програмата и да имплементира нещата точно където и както трябва, програмистът предпочита да ги направи отделно, и да ги лепне за програмата като някакъв израстък… С времето подобни програми буквално се покриват с подобни израстъци като с окосмяване. Оттам и “косми”.

А как се съчетават двете? Елементарно и неудържимо. Истински бозавата програма подлежи на допълване единствено чрез окосмяване. И тъй като истински бозави програми има предостатъчно, и зад някои от тях стоят кадърни маркетингови екипи (т.е. те са широко наложени на пазара, често се налага да бъдат допълвани и са познати на много програмисти), софтуерният свят е пълен с масивно окосмени бози. Оттам и изразът – популярен до степен много хора да са забравили вече всъщност какво точно значи, но да продължават да го използват.

Айде сега чао, че имам да доправям една… програма. 🙂

Здравей, пиша ти за едно интервю, което прочетох. Някакъв много умен и титулован американец е открил, че млякото е страшна отрова. Вреди на абсолютно всичко в организма, и какво ли не още. Всички млечни продукти – също. Страшно съм обезпокоен. Моля те, погледни интервюто и ми кажи дали е вярно.

Не ми се вижда много вероятно. Ако млякото беше отрова, кърмачетата щяха да мрат като мухи. Съответно, хората (и изобщо бозайниците) щяха да изчезнат още с появата си, преди много милиони години. И с пълна сигурност нямаше вместо това да завладеят света. Така че като минимум за кърмачетата млякото по му иде да е най-добрата възможна храна, като погледнеш реалността наоколо… Организмът на възрастните не е съвсем същият като на кърмачетата, но няма никакъв резон това, което е било перфектното за него, отведнъж да стане отрова. Особено при положение, че от много хиляди години млякото е основна храна за западната цивилизация, а именно тази цивилизация се е наложила в света – пак погледни реалността наоколо, и си прави изводите.

Здрасти, чух, че захарта от еди-коя си марка била ГМО! Вярно ли е?

Съмнявам се да има как захар да е ГМО. Все пак е химично съединение, а не организъм. Ако имаш предвид, че се получава от ГМО – напълно възможно е, но какво от това? Химията е една и съща и в двата случая. Специални ГМО-въглерод, водород, кислород, глюкоза и т.н. няма… Освен това, и да е ГМО, какво от това? Че е много страшна дума ли? 🙂

Разбра ли, че тия дни има силни слънчеви изригвания? Предупредиха ме на всяка цена да излизам с шапка. И децата, като ги извеждам, също да са с шапки.

Обичат ли шегите тези, които са те предупредили, или са обикновени идиоти? Защото атмосферата на Земята пази доста надеждно от слънчевите изригвания. Ако не извеждаш децата на разходка в Космоса, надали ще ти трябва защита. А ако е нужна, няма да е шапка. Защитата от земната атмосфера е горе-долу колкото от еднометров слой олово – ако слънчево изригване успее да я пробие, шапката няма да те опази. (Нито покривът и таванът, ако ще ме питаш пък за тях…)

… Сигурен съм, че всеки чува подобни въпроси и предупреждения ежедневно. Почти без изключение те се отнасят към две категории: масови заблуди и масови психози. Разликата между двете е проста. Ако човекът, след като му обясните реалното положение, се отърси от страховете си, се касае за заблуда. Ако не – за психоза.

По същество, масовите заблуди и психози са интелектуалният еквивалент на компютърните вируси. (Изкушавам се да формулирам разликата между заблуди и психози и по друг начин: заблудите са обикновено denial of service, докато психозите са пълно компрометиране на системата.) Между тези два вида “атаки” има много прилики, които е полезно да отбележа.

Характерно и за двата вида е проникването в системата, компютърна или интелектуална, нарушаването на правилната й дейност и пренасочването на по-малка или по-голяма част от ресурсите й в разпространяване на вируса.

И в двата случая проникването в системата се извършва чрез “експлойти” – слаби места в защитата й. В някои случаи се касае за изцяло липсваща защита на съответното място – сляпо доверие на определени заявки, или пропуск в образованието по съответната тема. По-често обаче слабостта е в неспособност входящата информация да бъде анализирана критично, и коректността й да бъде оценена правилно. В някои от случаите е налице надценяване на защитните функции на системата – например сляпа увереност, че еди-кой си вектор се парсира правилно, или че познанията в съответната област са достатъчни за разпознаването на истината от неистината. В други се касае за недостатъчна защита на административен достъп – например твърде лесна парола на администраторски акаунт, или твърде лесно поддаване на плашещи и емоционални “новини”.

И в двата случая опасността за системата е право пропорционална на това доколко тя се занимава с рискови практики. Компютри, които са свързани пряко към Интернет, или хора, които имат навика да се увличат по езотерика и сензации, и да им вярват безкритично, са по-изложени на риск от заразяване, отколкото компютри, които са в защитена мрежа, или хора, които виждат езотериката като езотерика, и сензациите като сензации.

И в двата случая, успешно овладяната система става възприемчива и открита за затвърдяване на позициите на вируса, и за въвеждане чрез него на други сродни вируси и техни елементи. Също, веднъж завладелият системата вирус като правило установява контакти с други заразени системи, и черпи от тях и инсталира допълнителни точки на контрол и функционалности. Резултатът е, че все повече от ресурсите на системата биват пренасочени към обслужване на вируса.

Прехванатият от вируса административен достъп води до типични промени в работата. Класическа е прикритостта на вируса: при опит за самопроверка системата не го открива, въпреки че за външни специалисти наличието му е очевидно. Активностите на вируса най-често изглеждат на системата като нормални (най-често критично важни) функции, които са полезни, и не бива да бъдат прекратявани. На системи, които го позволяват, съвременните вируси следят за опити да бъдат изчистени, и ги представят на системата като нарушения в дейността (най-често – вирусна атака), за да ги отбие тя.

В много случаи на хардуерни повреди или софтуерни омазвания системата се държи точно както и ако е заразена от вирус; също, някои такива дефекти правят проникването на вирусите изключително лесно. В такива случаи понякога дори за добри специалисти е трудно да разпознаят дали се касае за проникнал вирус, или за дефект на системата.

Различните системи са различно податливи на различни атаки, точно както и различните хора. Много често непретенциозни, но с добър анализ на входящата информация системи успешно отбиват атаки, които повалят изключително реномирани и хвалени системи. По същия начин, не много дипломирани и титуловани, но с критично и независимо мислене хора често разпознават масови заблуди и психози, които успешно зомбират популярни хора с образования и титли, и име и авторитет сред околните…

Може и да се изпише още много по въпроса – чувствайте се поканени. 🙂

И пак на софтуерна вълна – но тази на монополизма и несвободата.

Windows Marketplace – условията за използване.

Windows Marketplace е електронният магазин на Microsoft, който предлага програмки и услуги за новата им ОС – Windows Phone. Дотук – нищо лошо. Няколко блог-записа, посветени на него, обаче ме накараха да обърна внимание на т.нар. Microsoft Application Provider Agreement – съглашението, което трябва да подпише всеки автор на програми, който иска да ги предлага в Windows Marketplace.

Интересна ми се стори част 5, точка E, която гласи:

e. The Application must not include software, documentation, or other materials that, in whole or in part, are governed by or subject to an Excluded License, or that would otherwise cause the Application to be subject to the terms of an Excluded License.

С други думи, има лицензи, на които е забранено да припарват до Windows Marketplace. Там нямате право да предлагате програми, лицензирани под тях. Или дори програми, които използват библиотеки, лицензирани под тях… Кои ли са тези лицензи?

Първата мисъл на заклетия поддръжник на свободния софтуер, естествено, е че това ще бъдат така наречените copyleft лицензи, примерно групата на GPL. С изискването си не само да ползваш гратис, но и да допринасяш в замяна, те винаги са били мразени от Майкрософт като чума… Я да видим какво ще рече Excluded License? Скролваме към дефинициите…

“Excluded License” means any license requiring, as a condition of use, modification and/or distribution of the software subject to the license, that the software or other software combined and/or distributed with it be (i) disclosed or distributed in source code form; (ii) licensed for the purpose of making derivative works; or (iii) redistributable at no charge. Excluded Licenses include, but are not limited to the GPLv3 Licenses. For the purpose of this definition, “GPLv3 Licenses” means the GNU General Public License version 3, the GNU Affero General Public License version 3, the GNU Lesser General Public License version 3, and any equivalents to the foregoing.

Хе-хе.

Къде обаче е логиката? Колкото повече приложения за Windows Phone, толкова повече тежест ще има той, и ще се налага повече. Толкова глупави ли са Microsoft, че заради една гола омраза да си намалят търговския успех и влиянието? Не ми се вярва… Я да видим, каква е причината за това изискване?

Обяснение не е дадено пряко никъде. Непряко обаче се налага една проста идея. Всяка програма, предлагана в Windows Marketplace, задължително се предлага с DRM, който да ограничава употребата й. Ако не желаете употребата на вашата програма да бъде ограничавана, нямате право да я предлагате в Windows Marketplace… Това е и най-вероятната причина. GPL забранява предлагането на програми, заключени в DRM. Освен това, той изисква публикуването на код, свързан с GPL-лицензиран код – тоест, Microsoft би трябвало да си публикуват кода на DRM-а, ако допуснат GPL програма. Не върви, нали?

Обяснението е намерено, но поражда нов въпрос. Защо за Microsoft е толкова важно да предлагат единствено програми, заключени с електронни белезници? Ако позволят някои чудесни свободни програми (списъкът е огромен), ще печелят добри пари от това. Защо това да държат заключена в DRM всяка без изключение програмка в Windows Marketplace им е по-важно от парите?

Microsoft не са единствените, които подхождат така към електронните си магазини. Кори Доктороу описва как е бил предупреден, че ако аудиокнигите му не са заключени в DRM, iTunes ще откаже да ги продава. Въпреки че той, авторът, охотно разрешава да са свободни…

Apple iTunes и jailbreak-а

Операционната система на iPhone е по същество BSD Unix. Свободен софтуер с тъничък несвободен гланц отгоре му. По-любознателните често минават своите iPhone през процедура, наречена jailbreak. За който не знае какво е това, простичко казано, тя им дава възможност да си регистрират телефона с който мобилен провайдер поискат, и да контролират какво Apple правят с него през ъпдейтите на операционната система.

Jailbreak-ването прави iPhone много по-привлекателен за тези по-любознателни потребители. Немалко от тях не биха си купили iPhone, ако не могат да го освободят – тоест, тази процедура е един чудесен канал за продажба на iPhone. Би било мъдро от страна на Apple да я направят по-леснодостъпна за желаещите… Те обаче направиха точно обратното – започнаха да съдят тези, които си jailbreak-ват телефоните.

Съденето се оказа неуспешно – законите в САЩ са единодушни, че след като си е купил стоката, потребителят може да прави с нея каквото пожелае. Apple се опитаха да пробутат в съда защитата, че така освободеният телефон вече не е под техен контрол, и съответно те не могат да отговарят за него – иначе казано, анулират гаранцията му. Съдът постанови, че те имат право да анулират гаранцията, но нямат право да забранят на потребителите да си освободят телефона.

С това беше логично и последните възражения на Apple да отпаднат. Това обаче не стана. Започнаха да пускат ъпдейтове, които следят за jailbreak, и ако го открият, изтриват фирмуера на телефона, превръщайки го в безполезна тухла. Намериха се обаче потребители, които си знаеха правата, и ги предупредиха, че ще ги съдят за увреждане на имущество. Apple престанаха с тази тактика (защото тя е точно това). Наскоро обаче пробваха друга. Поредният им ъпдейт следи за jailbreak, и ако открие, блокира достъпа ви до закупените от вас от iBooks електронни книги…

Сигурно и за това ще се намери противодействие. Било техническо, било юридическо. Отново обаче се материализира същият въпрос, както и при Microsoft. Защо Apple са готови да се простят с прилични печалби в името на това да имат абсолютен контрол върху потребителя си? Контрол, който по логиката на нормалните хора им е абсолютно ненужен и безсмислен. От който не печелят абсолютно нищо (напротив, той им създава разходи).

Един Стив Джобс, или Стив Балмър може и да е луд. Малко вероятно е, но принципно е възможно. Да са луди и двамата, по точно един и същи начин, обаче е на практика изключено. А те не са единствените. Повечето достатъчно големи корпорации, които препродават някакъв вид информация, започват напоследък да се държат по същия начин… Зад това с гаранция стои нещо.

Какво? Не зная.

Но мога да се опитам да предположа, и да го напиша някой път.

Писах наскоро за излизането на Debian 6.0 “Squeeze”. А преди няколко дни научих за един проект, който ми грабна сърцето – Freedom Box.

Наскоро започнаха да стават популярни т.нар. plug computers. Става дума за нещо с размера на зарядно за телефон, което просто ръгвате в контакта. Връзвате му кабел за Нет, евентуално стабилен външен харддиск и прочее, и имате миниатюрно домашно сървърче за всякакви нужди. 🙂 Засега цените им се въртят около 150-200 лева, но очаквам да поевтиняват.

Устройството на животинчето е простичко. Процесор за мобилен телефон, малко RAM, малко флаш памет (в ролята на стартов диск), два (рядко един) мрежови порта, един-два SATA, евентуално други. Консумацията му е смешна, възможностите – напълно достатъчни, за да бъде домашният файлов сървър и/или Интернет гейт. По-приличните са напълно в състояние да са и нелош уебсървър, пощенски сървър и т.н.: домашна cloud услуга. 🙂

Търговските марки вече са доста. TonidoPlug, SheevaPlug, GuruPlug, има още десетки. Възможностите им са различни, според устройството. (Добра идея е човек да се поинтересува какво конкретно предлага този или онзи модел, преди да си го купува.) Ако си правите с тях глупави експерименти, не е трудно да им затриете системния софтуер, и да стават само за притискане на хартии. Но не е трудно и да бъде възстановен. 🙂 Така че са едно разкошно нещо, което очаквам да стане все по-използвано за в бъдеще.

Къде е тук Debian ли? Много просто. Той е една от малкото дистрибуции, която има версия за ARM процесори – типичните за телефони и смартфони. Затова е много удобно на негова база да се направи дистрибуция, специализирана за плъг компютрите. И поради друга причина: Debian е свободен софтуер. Не безплатен (добре де, и безплатен е, но не това е важното), а свободен. Като “свобода”, “свободно слово” и т.н… Затова и Freedom Box е базиран именно на него. Защото целта му е интелектуалната свобода на хората.

Нямам Facebook акаунт. Не желая Марк Цукерберг да продава личните ми данни на която корпорация си плати за тях. По същата причина не поддържам акаунти почти никъде, където властват мегакорпорации. Когато нещо е под контрол на хора, общности или дори неголеми фирми, правилата на честта и истината обикновено се спазват. Понякога заради страха от разкриване и наказване, но все пак обикновено се спазват. Твърде големите фирми обаче се подчиняват само на златното правило: който държи златото, той пише правилата. Отказва се единствено на недостатъчно добре заплатени предложения.

Случаи как напълно невинни и наглед безвредни хора може да пострадат жестоко, понеже са имали глупостта да си дадат личните данни, има невъобразими купища. Ама нямало нищо лошо в това някой да знае какви филми предпочитате и какво ядете ли? Преди двайсет години нямаше нищо лошо в това някой да има копие от нотариалния акт на жилището ви, или да знае кога отивате на почивка… Ще мине време, на г-н и г-жа “ама няма нищо лошо” ще им дойде акълът. Но всичката лична информация, която междувременно са раздали щедро на всеки, който би я продал за пари, ще продължи да циркулира и да работи. Срещу тях. За някои неща се мисли навреме. Дойде ли зимата, вече е късно да жънеш или да береш ябълки.

О да, разбира се, че вярвам на корпорациите, държавата, полицията и т.н. Просто на себе си вярвам повече. Така че моята информация ще е под мой контрол. Който иска, нека оставя полицията да сложи камери в спалнята му, с обещанието, че ама никога няма да ги използва. Или корпорацията Х да държи документите му, с обещанието, че ама никога няма да ги разкрие. Благодаря сърдечно, наивниците в моите панталони свършиха… Чудя се, защо ли английската дума “privacy” няма точен аналог на български? Дали не е защото нямаме понятието и идеята, които тя обозначава – правото на свое лично пространство, в което неканените да нямат място? Дори ако са богати и големи…

Така мисля не само аз. Идеологът на Freedom Box, Eben Moglen, е на това мнение. Екипът, който ще прави дистрото – също. И техните цели са далеч не само човек да може сам да менажира своята информация, под свой контрол. Искат и други неща:

– Сигурни социални мрежи: Създаване на разпределена социална мрежа, която не зависи от волята на шефа на корпорация X или правителството Y. Мрежа, в която твоето лично пространство се контролира от теб.
– Сигурност на данните: Можеш да съхраняваш данните си на Freedom Box-овете на приятели и познати, за да си напълно подсигурен срещу загуба. А за да не могат да злоупотребят те, данните, разбира се, са надеждно шифровани.
– Мрежов неутралитет: Ако провайдерът ти тръгне да ти реже услуги, било за да те цеди за пари, било по поръчка на овластен цензор, можеш да си рутираш ограничените видове трафик през Freedom Box-овете на приятели и познати, които са към друг провайдер. Пък нека местният Мубарак ти дърпа шалтера, или местната Велика китайска стена ти реже достъпа до Уикипедия.
– Сигурно анонимно публикуване: Ако живеете под властта на цензори, Freedom Box ви позволява да публикувате информация през устройствата на ваши приятели и познати извън тази власт.
– Защита на домашната ви мрежа: Освен всичко, Freedom Box е великолепен, отлично защитен рутер, който опазва уязвимите компютри в домашната ви мрежа от външни атаки.
– Шифрован е-майл: Прозрачно (за вас 🙂 ) шифроване и дешифроване за вашата електронна поща.
– Независеща от външни сървъри, по възможност шифрована, безплатна гласова комуникация през Нета (и до обикновени телефони)

Предвиждат се и още възможности, които засега не са обявени. Проектът ще се движи от общност, така че възможностите може много бързо да нараснат и да се разнообразят свръх първоначалните планове. Още повече че и възможностите на плъг компютрите вероятно бързо ще растат с развитието на електрониката. 🙂

Лично за мен този проект е забележителен, и трябва да бъде следен много внимателно – той има потенциала буквално да промени света, или поне Интернет, какъвто го познаваме – джунгла, в която обикновеният гражданин е почти безсилен срещу корпорациите и правителствата. Едно, че свободният софтуер (тук-там със съвсем малко дописване) има възможностите да дръпне тотално килимчето не само на Facebook и Google, но и на всичките правителствено-шпионски опити за контрол над Нета. Способен е да обезсмисли Великата китайска Интернет стена, като начало – ако това е малко, здраве му кажи. А като продължение – …

И този потенциал е много лесен за реализиране. В предвидения си вид Freedom Box е един чудесен универсален домашен сървър/рутер/какво ли не. Като собственик на ИТ компания, сериозно ме блазни мисълта да поръчвам на едро бройки от някой плъг компютър, да го инсталирам с Freedom Box и да го продавам на по-дребно. Печалбата няма да е космическа, но ще я има. А ползата ще е за всички нас.

Извадка от лога на jabber-а ми:

> и кво ся, ще ми обясняваш, че не гледаш порно ли?
< гледам, но много рядко > не те възбуждат такива гледки? 🙂
< ами, не особено > да не си нещо болен?
> или да те привличат мъже?
< мъже определено не ме привличат, иначе щях да гледам гей порно... има и такова > 🙂
< а болен... де да знам, може и да съм... но подозирам, че не. > мъж, който не зяпа по жени, не е верен, а болен… ти не зяпаш ли?
< зяпам, за възмущение на жена ми 🙂 > 🙂
< просто това порно, на което обикновено попадам... някак не е моето порно. > що, кво е твоето?
< някакво по-интересно, увлекателно... тогава е и възбуждащо > че какво му е на обикновеното?
< то е като примерно екшън, в който добрият час и половина бие лошия без прекъсване... екшън нон-стоп, ама вместо да ти е по-интересно, ти писва на първата минута. > порното не е за да ти е интересно, за други цели е 🙂
< да, ама за да ми задържи вниманието, е добре и да е интересно < то и храната е за да живеем, ама обикновено искаме да е вкусна и прочее 🙂 > ноо си претенциозен 🙂
< ами, претенциозен съм 🙂
Не знам как се става сценарист или режисьор на порнофилми. Сигурно чрез лоботомия. Нямам представа колко порнота съм изгледал през живота си. Гледам ги рядко, но все пак съм на 45, с годините се е понасъбрало. И почти не помня филм, на който да не съм се прозявал. Скуката убива възбудата.

Чудя се – аз ли съм сбъркан, или има и други като мен. Такива, дето биха предпочели порнофилмът да е и интересен. Които мислят, че емоциите и преживяванията (а може би и екшънът – защо не?) не пречат на възбудата, напротив – могат да я създадат и подсилват, ако бъде вложен някой милиграм мозък. В който да има съспенс, изненада, абе с една дума, тръпка. Да не можеш от първите 30 секунди да предскажеш сюжета докрая. Да видиш човешки дилеми, свързани с нещата. Да видиш изобретателност, остроумие, веселба, купон…

Все си мисля, че такова порно ще е по-възбуждащо. 🙂

Преди няколко дни излезе поредната стабилна версия на Debian GNU/Linux – 6.0, “Squeeze”. Следя привършването й от доста време. Дойде ред на оценката.

Debian е известен в Линукс света с много неща. Ще спомена накратко най-важните.

Изключителна стабилност: Повечето Линукс дистрибуции се отличават с надеждност, издръжливост, липса на вируси и т.н. Дебиан обаче се откроява дори на този фон. Надеждността му е изключителна: той работи.

Поостарели версии на софтуера: Уви, надеждността се постига чрез продължително тестване и чистене на бъгове. И след излизането си Дебиан често има ъпдейтове, но нищо от калибъра на Windows Service Pack. Отскоро обаче съществува Debian Backports – хранилище за най-нови версии софтуер, компилирани за текущата версия на дистрибуцията. Иначе казано, дори със старичка версия на Дебиан пак можете да имате най-новите програми.

(Има и друга причина за това. Човек рядко има нужда от швейцарско ножче с 200 остриета – в 99% от случаите му трябва най-обикновен нож, който реже добре; не най-доброто възможно, а достатъчно доброто. Дебиан е достатъчно добър за сървъри вече повече от 10 години. Тази му версия обаче вече е достатъчно добра и за работни компютри. Напълно е годна за почти всякаква работа, ако тя не включва изрично специализирани за работа с Windows или MS Office продукти.)

Изключително богат: Да работиш на Дебиан създава усещане, сравнимо с това да командваш атомен самолетоносач. На практика не съществува софтуер за Линукс, който да не е стандартна част от Дебиан. Squeeze съдържа около 30 000 пакета, и пълният му обем е към 10 компресирани DVD-та (а свободният софтуер е много по-компактен от несвободния). Дори най-мощните колекции комерсиален софтуер, струващи много хиляди, са направо мизерни пред него.

Труден за инсталиране: Преди 10 години наистина не беше от най-лесните. Днес обаче трудността му на инсталиране е пълен мит. Почти всеки ден инсталирам компютри: Дебиан се инсталира по-лесно от Windows XP. (Като минимум, с инсталирането на Дебиан имате готов компютър. С инсталирането на Windows имате компютър, на който тепърва трябва да слагате и драйвери, антивирус, антибот, офис пакет, браузери, торент клиент, специализиран софтуер…)

Поддържа много архитектури: Машината ви трябва да е изключително екзотична, за да не тръгне върху нея Дебиан. 32/64-битови PC-та, Sun Sparc, DEC Alpha, HP Server, Itanium, ARM-базирани машини (напр. повечето смартфони) – Дебиан върви върху тях. Иначе казано, уменията и навиците ви в него ви правят способни да обяздите почти всякакъв реално срещащ се хардуер.

Squeeze ме зарадва и с някои нови неща. Ето ги:

Напълно свободно ядро: Социалният договор на Дебиан гласи, че той е свободен софтуер. Доскоро в ядрото му се допускаха драйвери, които не са напълно свободни. Сега обаче те са изместени в non-free секцията. Въпреки воя, че това ще осакати горките потребители и ще ги изгони от Линукс, аз до момента буквално не съм успял да видя лично хардуер, за който Дебиан да няма свободен драйвер, но да има несвободен. (Но десетки пъти съм виждал хардуери, за които свободните драйвери работят по-добре от несвободните.) Все още свободните драйвери за повечето NVidia и някои ATI видеоплатки не поддържат 3D ускорение, и игрите не вървят върху тях добре – но към момента кусурът е този.

kFreeBSD вариантите: Често казват: “Дебиан не е Линукс – Дебиан е Дебиан.” Досега всички варианти на Дебиан са били базирани на Линукс ядро. В Squeeze обаче вече има две архитектури, които са базирани на FreeBSD ядро. Иначе казано, Дебиан вече е в състояние да се справи дори в ситуация Линукс ядрото да бъде забранено по някаква причина. 🙂

… Работя на Дебиан от години. Щастлив съм от това, и съм способен да пиша още и още похвали за него. (Колко други операционни системи се радват на такава любов от потребителите си?) Но истината е, че най-добрата похвала за него е неговата работа. Съветвам всеки желаещ да го изпробва. Може и да не му хареса. Но ако му хареса, ще е щастлив с него.

Преди много години изпращахме дядо ми в последния му път. Много го обичах, и бях като покосен от скръбта. Настроението ми не се оправи и на почерпката след погребението – сврях се в един ъгъл, за да се поприкрия от купищата “моите съболезнования”, “какъв човек беше само” и “как ли ще я караме без него”. И това привлече вниманието на един възрастен чичко, неизвестно ми какъв член на огромния селски род на дядо. Пристъпи тихичко в ъгъла и ме побутна по рамото:

– Здрасти, момко. Иска ти се да бяхте пак заедно с дядо ти, нали?

Кимнах мълчаливо. Нито имаше смисъл да отричам, нито ми се говореше.

– Не го слушай това искане. Много хубаво изглежда, ама не е хубаво.

Зяпнах го изненадано. Подиграваше ли ми се?

– Знаеш ли какво е то? Когато си отидат, мъртвите ни викат от отвъдното, да се съберем с тях. Ей тука, отвътре. – Той посочи сърцето ми. – Защото ни обичат, и не искат да се разделят с нас. И ние ги чуваме, и поискваме да се съберем с тях, защото и ние ги обичаме. Това е, което усещаш. Не е обич, обичта е друго нещо. Повика на мъртвите е. Не го слушай.

Ядосах се. Тоя селски чиче какво си въобразяваше? Че точно в тоя момент може да ми мели дивотии на главата?

– Глупости. Откъде ще ни викат, като няма отвъдно? Къде да идем?
– Където са те. Дали е някъде или никъде няма значение, на едно и също място отиваме. И те го знаят, то не е далече от акъла, и ни викат. А ние искаме да идем при тях… Не ги слушай. Рано ти е още.
– Че аз не съм тръгнал да се самоубивам!
– Така е, не си. Но всеки път, когато поискаш да идеш оттатък, мъничко от теб отива. Докато си млад, и още не си отпратил много, не се усеща. Но като остарееш, и се е понасъбрало вече от теб отвъд, почва да тежи. Пак тогава се насъбират и повече отишли си близки, и те викат по-силно. Затова още отсега не ги слушай. Не пускай парченца от тебе да отиват отвъд, и да се трупат.
– И какво като се трупат?
– Колкото по старееш, толкова по-силен е повикът. Докато не те притегли да идеш и ти там. Знам, вие младите казвате, че смъртта идва от болести. Ама от какво идват болестите, не питате. Защо един ги хваща, пък друг не, и защо един ги боледува много години, а друг умира от тях начаса… Не бива да ходиш там по-рано. Докато можеш да устискаш душата в зъбите, ще има с какво и на кого да помогнеш на тоя свят. Дори ако мислиш, че няма с какво. Затова трябва да се пазиш. Не за дълга старост, старостта е нерадост. За да те има за другите, да ги крепиш.

Почти бях кипнал, но си премълчах. Не биваше да правя скандал на погребение.

– Не слушай поканите на умрелите, момко. Свиквай още отсега да им отказваш. Не с лошо и омраза, те са ти родителите, заслужили са да ги обичаш. Успокой ги тук вътре, кажи им да те почакат. Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите. Някъде ли, никъде ли, ще дойде време да се съберем с тях. Те са ти родителите, обичат те – нека ти дадат време, нека почакат. Нека ти позволят да проживееш колкото можеш, нали затова са те родили и отгледали. Разбери тъгата им по теб, дай им топлина и успокоение вътре в себе си. Кажи им, че и ти тъгуваш по тях, и ще дойде време да сте заедно. Просто ги помоли да те изчакат малко, съвсем мъничко пред цялата вечност. Нека ти позволят да бъдеш жив.

… В неделя изпращах обичана близка, невероятно достоен и истински човек. Видях сина й, смазан от скръбта. И ми се иска да му кажа същото, което онзи селски чичко, може би вече покойник, каза преди почти трийсет години на мен. Дано има сили да го чуе с повече мъдрост и ум, отколкото имах аз тогава.

Да помоли умрелите да не го викат толкова силно, колкото и силно да го обичат. Да ги увери в топлината и обичта си, и да ги убеди да го изчакат. И да не обръща внимание на повика им, за един съвсем кратък пред вечността миг, за докато е жив и може да подкрепя другите.

За да може, когато отиде при тях, да се е наживял. Да е събрал достатъчно от това, което наричаме живот, за да има за цяла вечност напред, и да му остане какво да раздаде и на тях.

И да остане нещичко след неговата преходност, и тук, и оттатък.