Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко години ми се беше наложило да стигна с кола от едно село до друго. Пътят между тях е почти трийсет километра по шосе, и около пет километра по черен полски път. След кратък размисъл реших да рискувам с полския път.

Оказа се грешка. Предишния ден беше валяло здравата, и на места пътят беше по-скоро тресавище. Успях да пресека няколко подобни места със засилка и малко след средата на пътя, доволен от себе си, не обърнах внимание.на наглед плитичката канавка, която пресичаше косо пътя. Лявото предно колело на колата я прескочи, но дясното хлътна в нея и забуксува на място.

Излязох и се заоглеждах за нещо, което да подложа. Уви, наоколо се простираше ожъната и прибрана нива. Нито дръвце, нито камък, нито слама – голо стърнище. Най-близкото място, където щях да намеря подръчни материали, беше селото пред мен, на поне два километра. Нямах нищо подходящо и в колата.

Направих един-два внимателни опита да се измъкна. С даване на газ на тласъци и бутане имаше отличен шанс да стане, но как хем да даваш газ, хем да буташ? Опитах се да съоръжа измислено приспособление от въжето за теглене и крика, с което да мога хем да бутам колата отзад или отдясно, хем да подавам газ. Може би петнайсетина минути пробвах да наглася нещата как ли не – не се получаваше.

– Ей, тва младите ич не гледате как карате…

Гласът ме сепна. Обърнах се – зад мен стоеше старец, подпрян на овчарска гега. Зад него пасеше най-пъстрото стадо, което съм виждал – десетина овчици, горе-долу толкова козички, две крави и дори едно магаре. Залисан в опитите да измъкна колата, не го бях усетил кога се е приближил.

– Кара ли се тъй през мокро поле с туй градско возило, бе? Акъл немате… Дай да ти помогнем некак.

Дядото беше висок и кокалест, на младини сигурно ще да е бил бая едър мъж, но старостта беше стопила мускулите му. Нищо, и така щеше да е от полза.

– Заповядайте, седнете в колата и подавайте газ на тласъци. Аз ще бутам отзад, и с лашкане ще я извадим.

– А, не. Язе че бутам. Не мойм се опрай с тие модерни пущини. Не стават за каране, не са като едновремешните. Победата екстра я карам, ама ги нема вече. Убави коли беха, тие днешните нищо не струват…

– Няма страшно. Кормилото си е същото, педалите и те…

– А, не, не, не смейм. Че съсипем нещо, зян да стане. – Той лекичко се изчерви. – Седай ти, язе че бутам. Не ме глей, че съм дърт, жилав съм. Че те изкараме. Ако не сме ние дъртите, младите заникаде не сте…

Със сериозно съмнение седнах в колата и се опитах да я разлашкам с газ. Старецът я подпря отзад, и занатиска в такт с тласъците. Уви – макар и за малко, не успявах да изляза.

– Оставете, благодаря ви. Ще ида до селото и ще донеса някоя дъска или нещо. Благодаря ви пак…

– Бе къде че юрнеш по калнио кър? Давай пак, се че я изкараме некак. – Лицето на стареца се беше зачервило, и дишането му беше тежко.

– По-добре да не опитваме повече. Може да стане някоя беля…

– Тя белята вече станала. Кат не гледате младите как карате, така ще е. Давай сега пак газ на лашкане, че те извадим, не бой се.

Отново залюшках колата на тласъци, като въртях кормилото ту в едната, ту в другата посока, дано гумата захапе някъде на здраво. За миг мярнах лицето на възрастния мъж в огледалото, и направо се уплаших. Беше мораво и сгърчено от усилието, изкривено в страшна гримаса. Имах чувството, че всеки момент сърцето му ще откаже, и той ще рухне. Преди да успея обаче да вдигна крак от газта, поредният тласък изкара заседналото колело. Няколко мига то се задържа на ръба на дупката, аха-аха да падне обратно; рязко завъртане на кормилото и премерена газ обаче го извадиха.

Излязох от колата. Старецът беше приклекнал на мястото, където беше бутал, беше се опрял с ръце направо в калта, и гълташе въздух като риба на сухо.

– Да ви закарам до селото? – Запрехвърлях бързо в ума си как мога да му намеря лекар, или фелдшер, или аптечка.

– Немой… Добре съм… Сичко наред…

Прихванах го под мишницата, да го подкрепя в случай, че тръгне да пада. Няколко минути останахме така. Малко по малко дишането му се успокои и лицето му върна нормалния си цвят.

– Немой, м’че. Сичко е наред. Дъртите сме жилави. Без нас младите сте заникаде, от мене да го знаеш. И себе си че затриете, и света че затриете. Покрай тие модерни пущини нема от вас да стане хора като назе, помни ми думата…

След още малко напразно увещаване го оставих при стадото му, с огромен куп благодарности и надута от мрънкането му глава. По останалата част от пътя внимавах двойно. Ако пак заседнех, рискувах да ми се наложи пак да го търпя да ми мърмори. А втора такава доза мрънкане не знам дали щях да мога да издържа за един ден.

… Времето обаче не чака. И когато видя младежи да вършат някоя щуротия, особено ако съм вкиснат от нещо или недоволен, нерядко се хващам, че мислено мърморя като онзи старец. И сравнението хич не ме ласкае. Но не защото ме е срам да съм като него.

А защото се съмнявам дали съм като него, и ме е срам, че може би не съм. Не в мрънкането, там съм предостатъчно способен… Когато се опитам да си го представя като млад, непоразен още от старческата киселост и склероза, виждам в ума си един от алпинистите от песните на Висоцки.

Дето увиснеш ли на ръката им над пропастта, стенат и охкат, и може би мрънкат, но държат.

В света на програмистите това определение се чува всеки ден, по повод някоя особено зле написана програма. Поне сред програмистите от поколението, което не разбираше от модни чепици и чалгатеки, но пък можеше да програмира… Но дори и повечето от тях не знаят откъде всъщност идва този израз, и защо е “боза с косми”, а не примерно “торта с кисело зеле”. Някои си мислят, че се има предвид, че програмата е отблъскваща… Но не е така. Или поне не само.

Добре написаната програма не само е стройна и хармонична като скачаща пантера. Тя е ясна от пръв поглед върху кода й, често дори за хора без особени знания в програмирането. Логиката й е ясна и интуитивна, ако имаш представа от материята, на която служи. Всичко в нея е точно на мястото, на което очакваш да бъде. Промяната на всяко нещо дава ефект точно върху каквото се очаква. Тя е бистра и прозрачна, като чиста вода.

Зле написаната програма е “мътна” – в нея не виждаш кое къде е, трябва да търсиш всяко нещо едва ли не опипом. Не знаеш какво като пипнеш, какви ще са ефектите освен търсения – видимостта я няма и в това отношение. В особено тежките случаи е като обфускирана – каквото и да пипнеш, се чупят най-непредвидими неща: видимостта й клони към нулата. Като в боза… Доста мои познати програмисти, ако им вземеш RAD-средата, пишат точно такъв код. (Познайте какъв пишат там, където RAD средата не стига, и просто трябва да се дописва на ръка.)

Какво става, ако такава програма трябва да се дописва? (Или ако трябва да се дописва дори добра програма, но програмистът е некадърник?) Вместо да разбере логиката на програмата и да имплементира нещата точно където и както трябва, програмистът предпочита да ги направи отделно, и да ги лепне за програмата като някакъв израстък… С времето подобни програми буквално се покриват с подобни израстъци като с окосмяване. Оттам и “косми”.

А как се съчетават двете? Елементарно и неудържимо. Истински бозавата програма подлежи на допълване единствено чрез окосмяване. И тъй като истински бозави програми има предостатъчно, и зад някои от тях стоят кадърни маркетингови екипи (т.е. те са широко наложени на пазара, често се налага да бъдат допълвани и са познати на много програмисти), софтуерният свят е пълен с масивно окосмени бози. Оттам и изразът – популярен до степен много хора да са забравили вече всъщност какво точно значи, но да продължават да го използват.

Айде сега чао, че имам да доправям една… програма. 🙂

Здравей, пиша ти за едно интервю, което прочетох. Някакъв много умен и титулован американец е открил, че млякото е страшна отрова. Вреди на абсолютно всичко в организма, и какво ли не още. Всички млечни продукти – също. Страшно съм обезпокоен. Моля те, погледни интервюто и ми кажи дали е вярно.

Не ми се вижда много вероятно. Ако млякото беше отрова, кърмачетата щяха да мрат като мухи. Съответно, хората (и изобщо бозайниците) щяха да изчезнат още с появата си, преди много милиони години. И с пълна сигурност нямаше вместо това да завладеят света. Така че като минимум за кърмачетата млякото по му иде да е най-добрата възможна храна, като погледнеш реалността наоколо… Организмът на възрастните не е съвсем същият като на кърмачетата, но няма никакъв резон това, което е било перфектното за него, отведнъж да стане отрова. Особено при положение, че от много хиляди години млякото е основна храна за западната цивилизация, а именно тази цивилизация се е наложила в света – пак погледни реалността наоколо, и си прави изводите.

Здрасти, чух, че захарта от еди-коя си марка била ГМО! Вярно ли е?

Съмнявам се да има как захар да е ГМО. Все пак е химично съединение, а не организъм. Ако имаш предвид, че се получава от ГМО – напълно възможно е, но какво от това? Химията е една и съща и в двата случая. Специални ГМО-въглерод, водород, кислород, глюкоза и т.н. няма… Освен това, и да е ГМО, какво от това? Че е много страшна дума ли? 🙂

Разбра ли, че тия дни има силни слънчеви изригвания? Предупредиха ме на всяка цена да излизам с шапка. И децата, като ги извеждам, също да са с шапки.

Обичат ли шегите тези, които са те предупредили, или са обикновени идиоти? Защото атмосферата на Земята пази доста надеждно от слънчевите изригвания. Ако не извеждаш децата на разходка в Космоса, надали ще ти трябва защита. А ако е нужна, няма да е шапка. Защитата от земната атмосфера е горе-долу колкото от еднометров слой олово – ако слънчево изригване успее да я пробие, шапката няма да те опази. (Нито покривът и таванът, ако ще ме питаш пък за тях…)

… Сигурен съм, че всеки чува подобни въпроси и предупреждения ежедневно. Почти без изключение те се отнасят към две категории: масови заблуди и масови психози. Разликата между двете е проста. Ако човекът, след като му обясните реалното положение, се отърси от страховете си, се касае за заблуда. Ако не – за психоза.

По същество, масовите заблуди и психози са интелектуалният еквивалент на компютърните вируси. (Изкушавам се да формулирам разликата между заблуди и психози и по друг начин: заблудите са обикновено denial of service, докато психозите са пълно компрометиране на системата.) Между тези два вида “атаки” има много прилики, които е полезно да отбележа.

Характерно и за двата вида е проникването в системата, компютърна или интелектуална, нарушаването на правилната й дейност и пренасочването на по-малка или по-голяма част от ресурсите й в разпространяване на вируса.

И в двата случая проникването в системата се извършва чрез “експлойти” – слаби места в защитата й. В някои случаи се касае за изцяло липсваща защита на съответното място – сляпо доверие на определени заявки, или пропуск в образованието по съответната тема. По-често обаче слабостта е в неспособност входящата информация да бъде анализирана критично, и коректността й да бъде оценена правилно. В някои от случаите е налице надценяване на защитните функции на системата – например сляпа увереност, че еди-кой си вектор се парсира правилно, или че познанията в съответната област са достатъчни за разпознаването на истината от неистината. В други се касае за недостатъчна защита на административен достъп – например твърде лесна парола на администраторски акаунт, или твърде лесно поддаване на плашещи и емоционални “новини”.

И в двата случая опасността за системата е право пропорционална на това доколко тя се занимава с рискови практики. Компютри, които са свързани пряко към Интернет, или хора, които имат навика да се увличат по езотерика и сензации, и да им вярват безкритично, са по-изложени на риск от заразяване, отколкото компютри, които са в защитена мрежа, или хора, които виждат езотериката като езотерика, и сензациите като сензации.

И в двата случая, успешно овладяната система става възприемчива и открита за затвърдяване на позициите на вируса, и за въвеждане чрез него на други сродни вируси и техни елементи. Също, веднъж завладелият системата вирус като правило установява контакти с други заразени системи, и черпи от тях и инсталира допълнителни точки на контрол и функционалности. Резултатът е, че все повече от ресурсите на системата биват пренасочени към обслужване на вируса.

Прехванатият от вируса административен достъп води до типични промени в работата. Класическа е прикритостта на вируса: при опит за самопроверка системата не го открива, въпреки че за външни специалисти наличието му е очевидно. Активностите на вируса най-често изглеждат на системата като нормални (най-често критично важни) функции, които са полезни, и не бива да бъдат прекратявани. На системи, които го позволяват, съвременните вируси следят за опити да бъдат изчистени, и ги представят на системата като нарушения в дейността (най-често – вирусна атака), за да ги отбие тя.

В много случаи на хардуерни повреди или софтуерни омазвания системата се държи точно както и ако е заразена от вирус; също, някои такива дефекти правят проникването на вирусите изключително лесно. В такива случаи понякога дори за добри специалисти е трудно да разпознаят дали се касае за проникнал вирус, или за дефект на системата.

Различните системи са различно податливи на различни атаки, точно както и различните хора. Много често непретенциозни, но с добър анализ на входящата информация системи успешно отбиват атаки, които повалят изключително реномирани и хвалени системи. По същия начин, не много дипломирани и титуловани, но с критично и независимо мислене хора често разпознават масови заблуди и психози, които успешно зомбират популярни хора с образования и титли, и име и авторитет сред околните…

Може и да се изпише още много по въпроса – чувствайте се поканени. 🙂

И пак на софтуерна вълна – но тази на монополизма и несвободата.

Windows Marketplace – условията за използване.

Windows Marketplace е електронният магазин на Microsoft, който предлага програмки и услуги за новата им ОС – Windows Phone. Дотук – нищо лошо. Няколко блог-записа, посветени на него, обаче ме накараха да обърна внимание на т.нар. Microsoft Application Provider Agreement – съглашението, което трябва да подпише всеки автор на програми, който иска да ги предлага в Windows Marketplace.

Интересна ми се стори част 5, точка E, която гласи:

e. The Application must not include software, documentation, or other materials that, in whole or in part, are governed by or subject to an Excluded License, or that would otherwise cause the Application to be subject to the terms of an Excluded License.

С други думи, има лицензи, на които е забранено да припарват до Windows Marketplace. Там нямате право да предлагате програми, лицензирани под тях. Или дори програми, които използват библиотеки, лицензирани под тях… Кои ли са тези лицензи?

Първата мисъл на заклетия поддръжник на свободния софтуер, естествено, е че това ще бъдат така наречените copyleft лицензи, примерно групата на GPL. С изискването си не само да ползваш гратис, но и да допринасяш в замяна, те винаги са били мразени от Майкрософт като чума… Я да видим какво ще рече Excluded License? Скролваме към дефинициите…

“Excluded License” means any license requiring, as a condition of use, modification and/or distribution of the software subject to the license, that the software or other software combined and/or distributed with it be (i) disclosed or distributed in source code form; (ii) licensed for the purpose of making derivative works; or (iii) redistributable at no charge. Excluded Licenses include, but are not limited to the GPLv3 Licenses. For the purpose of this definition, “GPLv3 Licenses” means the GNU General Public License version 3, the GNU Affero General Public License version 3, the GNU Lesser General Public License version 3, and any equivalents to the foregoing.

Хе-хе.

Къде обаче е логиката? Колкото повече приложения за Windows Phone, толкова повече тежест ще има той, и ще се налага повече. Толкова глупави ли са Microsoft, че заради една гола омраза да си намалят търговския успех и влиянието? Не ми се вярва… Я да видим, каква е причината за това изискване?

Обяснение не е дадено пряко никъде. Непряко обаче се налага една проста идея. Всяка програма, предлагана в Windows Marketplace, задължително се предлага с DRM, който да ограничава употребата й. Ако не желаете употребата на вашата програма да бъде ограничавана, нямате право да я предлагате в Windows Marketplace… Това е и най-вероятната причина. GPL забранява предлагането на програми, заключени в DRM. Освен това, той изисква публикуването на код, свързан с GPL-лицензиран код – тоест, Microsoft би трябвало да си публикуват кода на DRM-а, ако допуснат GPL програма. Не върви, нали?

Обяснението е намерено, но поражда нов въпрос. Защо за Microsoft е толкова важно да предлагат единствено програми, заключени с електронни белезници? Ако позволят някои чудесни свободни програми (списъкът е огромен), ще печелят добри пари от това. Защо това да държат заключена в DRM всяка без изключение програмка в Windows Marketplace им е по-важно от парите?

Microsoft не са единствените, които подхождат така към електронните си магазини. Кори Доктороу описва как е бил предупреден, че ако аудиокнигите му не са заключени в DRM, iTunes ще откаже да ги продава. Въпреки че той, авторът, охотно разрешава да са свободни…

Apple iTunes и jailbreak-а

Операционната система на iPhone е по същество BSD Unix. Свободен софтуер с тъничък несвободен гланц отгоре му. По-любознателните често минават своите iPhone през процедура, наречена jailbreak. За който не знае какво е това, простичко казано, тя им дава възможност да си регистрират телефона с който мобилен провайдер поискат, и да контролират какво Apple правят с него през ъпдейтите на операционната система.

Jailbreak-ването прави iPhone много по-привлекателен за тези по-любознателни потребители. Немалко от тях не биха си купили iPhone, ако не могат да го освободят – тоест, тази процедура е един чудесен канал за продажба на iPhone. Би било мъдро от страна на Apple да я направят по-леснодостъпна за желаещите… Те обаче направиха точно обратното – започнаха да съдят тези, които си jailbreak-ват телефоните.

Съденето се оказа неуспешно – законите в САЩ са единодушни, че след като си е купил стоката, потребителят може да прави с нея каквото пожелае. Apple се опитаха да пробутат в съда защитата, че така освободеният телефон вече не е под техен контрол, и съответно те не могат да отговарят за него – иначе казано, анулират гаранцията му. Съдът постанови, че те имат право да анулират гаранцията, но нямат право да забранят на потребителите да си освободят телефона.

С това беше логично и последните възражения на Apple да отпаднат. Това обаче не стана. Започнаха да пускат ъпдейтове, които следят за jailbreak, и ако го открият, изтриват фирмуера на телефона, превръщайки го в безполезна тухла. Намериха се обаче потребители, които си знаеха правата, и ги предупредиха, че ще ги съдят за увреждане на имущество. Apple престанаха с тази тактика (защото тя е точно това). Наскоро обаче пробваха друга. Поредният им ъпдейт следи за jailbreak, и ако открие, блокира достъпа ви до закупените от вас от iBooks електронни книги…

Сигурно и за това ще се намери противодействие. Било техническо, било юридическо. Отново обаче се материализира същият въпрос, както и при Microsoft. Защо Apple са готови да се простят с прилични печалби в името на това да имат абсолютен контрол върху потребителя си? Контрол, който по логиката на нормалните хора им е абсолютно ненужен и безсмислен. От който не печелят абсолютно нищо (напротив, той им създава разходи).

Един Стив Джобс, или Стив Балмър може и да е луд. Малко вероятно е, но принципно е възможно. Да са луди и двамата, по точно един и същи начин, обаче е на практика изключено. А те не са единствените. Повечето достатъчно големи корпорации, които препродават някакъв вид информация, започват напоследък да се държат по същия начин… Зад това с гаранция стои нещо.

Какво? Не зная.

Но мога да се опитам да предположа, и да го напиша някой път.

Писах наскоро за излизането на Debian 6.0 “Squeeze”. А преди няколко дни научих за един проект, който ми грабна сърцето – Freedom Box.

Наскоро започнаха да стават популярни т.нар. plug computers. Става дума за нещо с размера на зарядно за телефон, което просто ръгвате в контакта. Връзвате му кабел за Нет, евентуално стабилен външен харддиск и прочее, и имате миниатюрно домашно сървърче за всякакви нужди. 🙂 Засега цените им се въртят около 150-200 лева, но очаквам да поевтиняват.

Устройството на животинчето е простичко. Процесор за мобилен телефон, малко RAM, малко флаш памет (в ролята на стартов диск), два (рядко един) мрежови порта, един-два SATA, евентуално други. Консумацията му е смешна, възможностите – напълно достатъчни, за да бъде домашният файлов сървър и/или Интернет гейт. По-приличните са напълно в състояние да са и нелош уебсървър, пощенски сървър и т.н.: домашна cloud услуга. 🙂

Търговските марки вече са доста. TonidoPlug, SheevaPlug, GuruPlug, има още десетки. Възможностите им са различни, според устройството. (Добра идея е човек да се поинтересува какво конкретно предлага този или онзи модел, преди да си го купува.) Ако си правите с тях глупави експерименти, не е трудно да им затриете системния софтуер, и да стават само за притискане на хартии. Но не е трудно и да бъде възстановен. 🙂 Така че са едно разкошно нещо, което очаквам да стане все по-използвано за в бъдеще.

Къде е тук Debian ли? Много просто. Той е една от малкото дистрибуции, която има версия за ARM процесори – типичните за телефони и смартфони. Затова е много удобно на негова база да се направи дистрибуция, специализирана за плъг компютрите. И поради друга причина: Debian е свободен софтуер. Не безплатен (добре де, и безплатен е, но не това е важното), а свободен. Като “свобода”, “свободно слово” и т.н… Затова и Freedom Box е базиран именно на него. Защото целта му е интелектуалната свобода на хората.

Нямам Facebook акаунт. Не желая Марк Цукерберг да продава личните ми данни на която корпорация си плати за тях. По същата причина не поддържам акаунти почти никъде, където властват мегакорпорации. Когато нещо е под контрол на хора, общности или дори неголеми фирми, правилата на честта и истината обикновено се спазват. Понякога заради страха от разкриване и наказване, но все пак обикновено се спазват. Твърде големите фирми обаче се подчиняват само на златното правило: който държи златото, той пише правилата. Отказва се единствено на недостатъчно добре заплатени предложения.

Случаи как напълно невинни и наглед безвредни хора може да пострадат жестоко, понеже са имали глупостта да си дадат личните данни, има невъобразими купища. Ама нямало нищо лошо в това някой да знае какви филми предпочитате и какво ядете ли? Преди двайсет години нямаше нищо лошо в това някой да има копие от нотариалния акт на жилището ви, или да знае кога отивате на почивка… Ще мине време, на г-н и г-жа “ама няма нищо лошо” ще им дойде акълът. Но всичката лична информация, която междувременно са раздали щедро на всеки, който би я продал за пари, ще продължи да циркулира и да работи. Срещу тях. За някои неща се мисли навреме. Дойде ли зимата, вече е късно да жънеш или да береш ябълки.

О да, разбира се, че вярвам на корпорациите, държавата, полицията и т.н. Просто на себе си вярвам повече. Така че моята информация ще е под мой контрол. Който иска, нека оставя полицията да сложи камери в спалнята му, с обещанието, че ама никога няма да ги използва. Или корпорацията Х да държи документите му, с обещанието, че ама никога няма да ги разкрие. Благодаря сърдечно, наивниците в моите панталони свършиха… Чудя се, защо ли английската дума “privacy” няма точен аналог на български? Дали не е защото нямаме понятието и идеята, които тя обозначава – правото на свое лично пространство, в което неканените да нямат място? Дори ако са богати и големи…

Така мисля не само аз. Идеологът на Freedom Box, Eben Moglen, е на това мнение. Екипът, който ще прави дистрото – също. И техните цели са далеч не само човек да може сам да менажира своята информация, под свой контрол. Искат и други неща:

– Сигурни социални мрежи: Създаване на разпределена социална мрежа, която не зависи от волята на шефа на корпорация X или правителството Y. Мрежа, в която твоето лично пространство се контролира от теб.
– Сигурност на данните: Можеш да съхраняваш данните си на Freedom Box-овете на приятели и познати, за да си напълно подсигурен срещу загуба. А за да не могат да злоупотребят те, данните, разбира се, са надеждно шифровани.
– Мрежов неутралитет: Ако провайдерът ти тръгне да ти реже услуги, било за да те цеди за пари, било по поръчка на овластен цензор, можеш да си рутираш ограничените видове трафик през Freedom Box-овете на приятели и познати, които са към друг провайдер. Пък нека местният Мубарак ти дърпа шалтера, или местната Велика китайска стена ти реже достъпа до Уикипедия.
– Сигурно анонимно публикуване: Ако живеете под властта на цензори, Freedom Box ви позволява да публикувате информация през устройствата на ваши приятели и познати извън тази власт.
– Защита на домашната ви мрежа: Освен всичко, Freedom Box е великолепен, отлично защитен рутер, който опазва уязвимите компютри в домашната ви мрежа от външни атаки.
– Шифрован е-майл: Прозрачно (за вас 🙂 ) шифроване и дешифроване за вашата електронна поща.
– Независеща от външни сървъри, по възможност шифрована, безплатна гласова комуникация през Нета (и до обикновени телефони)

Предвиждат се и още възможности, които засега не са обявени. Проектът ще се движи от общност, така че възможностите може много бързо да нараснат и да се разнообразят свръх първоначалните планове. Още повече че и възможностите на плъг компютрите вероятно бързо ще растат с развитието на електрониката. 🙂

Лично за мен този проект е забележителен, и трябва да бъде следен много внимателно – той има потенциала буквално да промени света, или поне Интернет, какъвто го познаваме – джунгла, в която обикновеният гражданин е почти безсилен срещу корпорациите и правителствата. Едно, че свободният софтуер (тук-там със съвсем малко дописване) има възможностите да дръпне тотално килимчето не само на Facebook и Google, но и на всичките правителствено-шпионски опити за контрол над Нета. Способен е да обезсмисли Великата китайска Интернет стена, като начало – ако това е малко, здраве му кажи. А като продължение – …

И този потенциал е много лесен за реализиране. В предвидения си вид Freedom Box е един чудесен универсален домашен сървър/рутер/какво ли не. Като собственик на ИТ компания, сериозно ме блазни мисълта да поръчвам на едро бройки от някой плъг компютър, да го инсталирам с Freedom Box и да го продавам на по-дребно. Печалбата няма да е космическа, но ще я има. А ползата ще е за всички нас.

Извадка от лога на jabber-а ми:

> и кво ся, ще ми обясняваш, че не гледаш порно ли?
< гледам, но много рядко > не те възбуждат такива гледки? 🙂
< ами, не особено > да не си нещо болен?
> или да те привличат мъже?
< мъже определено не ме привличат, иначе щях да гледам гей порно... има и такова > 🙂
< а болен... де да знам, може и да съм... но подозирам, че не. > мъж, който не зяпа по жени, не е верен, а болен… ти не зяпаш ли?
< зяпам, за възмущение на жена ми 🙂 > 🙂
< просто това порно, на което обикновено попадам... някак не е моето порно. > що, кво е твоето?
< някакво по-интересно, увлекателно... тогава е и възбуждащо > че какво му е на обикновеното?
< то е като примерно екшън, в който добрият час и половина бие лошия без прекъсване... екшън нон-стоп, ама вместо да ти е по-интересно, ти писва на първата минута. > порното не е за да ти е интересно, за други цели е 🙂
< да, ама за да ми задържи вниманието, е добре и да е интересно < то и храната е за да живеем, ама обикновено искаме да е вкусна и прочее 🙂 > ноо си претенциозен 🙂
< ами, претенциозен съм 🙂
Не знам как се става сценарист или режисьор на порнофилми. Сигурно чрез лоботомия. Нямам представа колко порнота съм изгледал през живота си. Гледам ги рядко, но все пак съм на 45, с годините се е понасъбрало. И почти не помня филм, на който да не съм се прозявал. Скуката убива възбудата.

Чудя се – аз ли съм сбъркан, или има и други като мен. Такива, дето биха предпочели порнофилмът да е и интересен. Които мислят, че емоциите и преживяванията (а може би и екшънът – защо не?) не пречат на възбудата, напротив – могат да я създадат и подсилват, ако бъде вложен някой милиграм мозък. В който да има съспенс, изненада, абе с една дума, тръпка. Да не можеш от първите 30 секунди да предскажеш сюжета докрая. Да видиш човешки дилеми, свързани с нещата. Да видиш изобретателност, остроумие, веселба, купон…

Все си мисля, че такова порно ще е по-възбуждащо. 🙂

Преди няколко дни излезе поредната стабилна версия на Debian GNU/Linux – 6.0, “Squeeze”. Следя привършването й от доста време. Дойде ред на оценката.

Debian е известен в Линукс света с много неща. Ще спомена накратко най-важните.

Изключителна стабилност: Повечето Линукс дистрибуции се отличават с надеждност, издръжливост, липса на вируси и т.н. Дебиан обаче се откроява дори на този фон. Надеждността му е изключителна: той работи.

Поостарели версии на софтуера: Уви, надеждността се постига чрез продължително тестване и чистене на бъгове. И след излизането си Дебиан често има ъпдейтове, но нищо от калибъра на Windows Service Pack. Отскоро обаче съществува Debian Backports – хранилище за най-нови версии софтуер, компилирани за текущата версия на дистрибуцията. Иначе казано, дори със старичка версия на Дебиан пак можете да имате най-новите програми.

(Има и друга причина за това. Човек рядко има нужда от швейцарско ножче с 200 остриета – в 99% от случаите му трябва най-обикновен нож, който реже добре; не най-доброто възможно, а достатъчно доброто. Дебиан е достатъчно добър за сървъри вече повече от 10 години. Тази му версия обаче вече е достатъчно добра и за работни компютри. Напълно е годна за почти всякаква работа, ако тя не включва изрично специализирани за работа с Windows или MS Office продукти.)

Изключително богат: Да работиш на Дебиан създава усещане, сравнимо с това да командваш атомен самолетоносач. На практика не съществува софтуер за Линукс, който да не е стандартна част от Дебиан. Squeeze съдържа около 30 000 пакета, и пълният му обем е към 10 компресирани DVD-та (а свободният софтуер е много по-компактен от несвободния). Дори най-мощните колекции комерсиален софтуер, струващи много хиляди, са направо мизерни пред него.

Труден за инсталиране: Преди 10 години наистина не беше от най-лесните. Днес обаче трудността му на инсталиране е пълен мит. Почти всеки ден инсталирам компютри: Дебиан се инсталира по-лесно от Windows XP. (Като минимум, с инсталирането на Дебиан имате готов компютър. С инсталирането на Windows имате компютър, на който тепърва трябва да слагате и драйвери, антивирус, антибот, офис пакет, браузери, торент клиент, специализиран софтуер…)

Поддържа много архитектури: Машината ви трябва да е изключително екзотична, за да не тръгне върху нея Дебиан. 32/64-битови PC-та, Sun Sparc, DEC Alpha, HP Server, Itanium, ARM-базирани машини (напр. повечето смартфони) – Дебиан върви върху тях. Иначе казано, уменията и навиците ви в него ви правят способни да обяздите почти всякакъв реално срещащ се хардуер.

Squeeze ме зарадва и с някои нови неща. Ето ги:

Напълно свободно ядро: Социалният договор на Дебиан гласи, че той е свободен софтуер. Доскоро в ядрото му се допускаха драйвери, които не са напълно свободни. Сега обаче те са изместени в non-free секцията. Въпреки воя, че това ще осакати горките потребители и ще ги изгони от Линукс, аз до момента буквално не съм успял да видя лично хардуер, за който Дебиан да няма свободен драйвер, но да има несвободен. (Но десетки пъти съм виждал хардуери, за които свободните драйвери работят по-добре от несвободните.) Все още свободните драйвери за повечето NVidia и някои ATI видеоплатки не поддържат 3D ускорение, и игрите не вървят върху тях добре – но към момента кусурът е този.

kFreeBSD вариантите: Често казват: “Дебиан не е Линукс – Дебиан е Дебиан.” Досега всички варианти на Дебиан са били базирани на Линукс ядро. В Squeeze обаче вече има две архитектури, които са базирани на FreeBSD ядро. Иначе казано, Дебиан вече е в състояние да се справи дори в ситуация Линукс ядрото да бъде забранено по някаква причина. 🙂

… Работя на Дебиан от години. Щастлив съм от това, и съм способен да пиша още и още похвали за него. (Колко други операционни системи се радват на такава любов от потребителите си?) Но истината е, че най-добрата похвала за него е неговата работа. Съветвам всеки желаещ да го изпробва. Може и да не му хареса. Но ако му хареса, ще е щастлив с него.

Преди много години изпращахме дядо ми в последния му път. Много го обичах, и бях като покосен от скръбта. Настроението ми не се оправи и на почерпката след погребението – сврях се в един ъгъл, за да се поприкрия от купищата “моите съболезнования”, “какъв човек беше само” и “как ли ще я караме без него”. И това привлече вниманието на един възрастен чичко, неизвестно ми какъв член на огромния селски род на дядо. Пристъпи тихичко в ъгъла и ме побутна по рамото:

– Здрасти, момко. Иска ти се да бяхте пак заедно с дядо ти, нали?

Кимнах мълчаливо. Нито имаше смисъл да отричам, нито ми се говореше.

– Не го слушай това искане. Много хубаво изглежда, ама не е хубаво.

Зяпнах го изненадано. Подиграваше ли ми се?

– Знаеш ли какво е то? Когато си отидат, мъртвите ни викат от отвъдното, да се съберем с тях. Ей тука, отвътре. – Той посочи сърцето ми. – Защото ни обичат, и не искат да се разделят с нас. И ние ги чуваме, и поискваме да се съберем с тях, защото и ние ги обичаме. Това е, което усещаш. Не е обич, обичта е друго нещо. Повика на мъртвите е. Не го слушай.

Ядосах се. Тоя селски чиче какво си въобразяваше? Че точно в тоя момент може да ми мели дивотии на главата?

– Глупости. Откъде ще ни викат, като няма отвъдно? Къде да идем?
– Където са те. Дали е някъде или никъде няма значение, на едно и също място отиваме. И те го знаят, то не е далече от акъла, и ни викат. А ние искаме да идем при тях… Не ги слушай. Рано ти е още.
– Че аз не съм тръгнал да се самоубивам!
– Така е, не си. Но всеки път, когато поискаш да идеш оттатък, мъничко от теб отива. Докато си млад, и още не си отпратил много, не се усеща. Но като остарееш, и се е понасъбрало вече от теб отвъд, почва да тежи. Пак тогава се насъбират и повече отишли си близки, и те викат по-силно. Затова още отсега не ги слушай. Не пускай парченца от тебе да отиват отвъд, и да се трупат.
– И какво като се трупат?
– Колкото по старееш, толкова по-силен е повикът. Докато не те притегли да идеш и ти там. Знам, вие младите казвате, че смъртта идва от болести. Ама от какво идват болестите, не питате. Защо един ги хваща, пък друг не, и защо един ги боледува много години, а друг умира от тях начаса… Не бива да ходиш там по-рано. Докато можеш да устискаш душата в зъбите, ще има с какво и на кого да помогнеш на тоя свят. Дори ако мислиш, че няма с какво. Затова трябва да се пазиш. Не за дълга старост, старостта е нерадост. За да те има за другите, да ги крепиш.

Почти бях кипнал, но си премълчах. Не биваше да правя скандал на погребение.

– Не слушай поканите на умрелите, момко. Свиквай още отсега да им отказваш. Не с лошо и омраза, те са ти родителите, заслужили са да ги обичаш. Успокой ги тук вътре, кажи им да те почакат. Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите. Някъде ли, никъде ли, ще дойде време да се съберем с тях. Те са ти родителите, обичат те – нека ти дадат време, нека почакат. Нека ти позволят да проживееш колкото можеш, нали затова са те родили и отгледали. Разбери тъгата им по теб, дай им топлина и успокоение вътре в себе си. Кажи им, че и ти тъгуваш по тях, и ще дойде време да сте заедно. Просто ги помоли да те изчакат малко, съвсем мъничко пред цялата вечност. Нека ти позволят да бъдеш жив.

… В неделя изпращах обичана близка, невероятно достоен и истински човек. Видях сина й, смазан от скръбта. И ми се иска да му кажа същото, което онзи селски чичко, може би вече покойник, каза преди почти трийсет години на мен. Дано има сили да го чуе с повече мъдрост и ум, отколкото имах аз тогава.

Да помоли умрелите да не го викат толкова силно, колкото и силно да го обичат. Да ги увери в топлината и обичта си, и да ги убеди да го изчакат. И да не обръща внимание на повика им, за един съвсем кратък пред вечността миг, за докато е жив и може да подкрепя другите.

За да може, когато отиде при тях, да се е наживял. Да е събрал достатъчно от това, което наричаме живот, за да има за цяла вечност напред, и да му остане какво да раздаде и на тях.

И да остане нещичко след неговата преходност, и тук, и оттатък.

Преди векове начинът да предадеш идея е бил да напишеш книга… Добре де, не преди векове. Преди трийсет години, да кажем. Книгата беше приемлив обем за излагане на една добра идея.

Нещата оттогава се промениха. Преди десет-петнайсет години вече малко хора имаха търпението да четат книги. (Дори от тези, които по принцип четяха.) Предпочитаха кратки разкази. Дългите книги – ако може, в резюме. Не повече от три страници. Пардон, не повече от една. Ако има как да влезе всичко, ще е чудно. Не ми се губи от интересното, само от пълнежа. Пусто нямане на време, тази работа направо ни пие мозъците, нямаме кога да се наспим…

Мина още време, и това също стана много. Стандартната машинописна страница стана горният размер на нещо, което повечето хора биха прочели. “Имаш ли някоя книга за четене” започна да се асоциира с предстоящо пътуване, или чакане на опашка в НОИ… Да, отделни луди продължаваха да четат по-големи обеми. Другите ги гледаха като… като луди. Или като хора без работа. Включително през дългите вечери на пляскане на карти. Изпилващото количество работа и ангажираност отучи хората да вникват внимателно. Все едно им извади очите. А научаването отново да възприемаш обеми и да вникваш в същността им е лесно колкото да ти поникнат нови очи. Дори когато ежедневието вече не е така изпилващо и инфарктно…

Дойде времето на блоговете. Кратките записи бяха ценни – смогваш да ги прочетеш. За да бъдат заменени после от микроблогването. Туитър. 140 знака лимит. И горчивата констатация, че за разлика от хората, маймуните помнят по цели три минути. И чуденето – има ли накъде обемите да се свият още, нещата да станат още по-кратки?

Надали. Човешката реч не може да се качи над определена информационна плътност. Правени са много опити – хайку, сентенции, пословици и поговорки… Някои от тях – много успешни като съотношение. Но уви, годни предимно за изразяване на прости, абстрактни понятия. Концепциите, които няма как да бъдат изразени в под три минути, са вече извън обхвата на повечето умове.

Интересно е обаче в какви направления може да се продължи съкращаването на обемите. Естествено, за сметка вече на количеството предавана информация.

Една от формите за свръхкратко послание е Интернет никът. Той печели от многозначността (ако е добре премислена), вместо да губи. Затова не бих се учудил, ако изборът на никове скоро бъде превърнат в Нета в изкуство. Умението да кажеш много с малко винаги впечатлява, и демонстрира едно къде-къде по-така положение.

Проблемът при този подход е, че той разчита за предаване на богатство на предефинирани стереотипи (обичам думичката “тезауруси” – точно на място е в случая). Вярно е, културното богатство на човечеството е огромно, но дори от него е реално използваема само малка част. Какво би говорел сам по себе си на повечето хора (без помощта на търсачка) примерно никът Steerpike, или King Gorice? Всъщност, колко ника биха говорели каквото и да било на средностатистическия суб-триминутен човек? Хиляда? Съмнявам се. А понеже средностатистическите хора са доста, познайте колко ли хиляди Фродовци или Хан Соловци се мотаят из Нета. И какви кандидат-звездни войни се вихрят заради никове…

Както и да е. Интересно ми е дали подборът на ник ще се превърне в официално изкуство. От една страна, използването на чужд тезаурус за описване не представлява творчество – ключов момент на изкуството липсва. От друга обаче, натискът на тенденцията “с по-малко пръдня – повече боя” е много силен, и нищо чудно да реализира някаква форма на “оизкуствяване”.

Да видим.

< Преди година-две те спряха да те четат. На мнение са, че си се взел много на сериозно. < Нещо да се чувстваш като спасител... > Така е. Наистина съм се взел много на сериозно по някои въпроси.
> Спасител – надали. Не ми стигат силите за целта. Но правя каквото мога.
> Всеки си има своите каузи. И аз съм човек като всички други, и имам право да имам своите.

Това е част от чата ми с един много стар и много добър приятел. Уви, наистина съм се взел много на сериозно. Поне по някои въпроси… Не защото съм капацитетът по тях, или защото имам силите да оправя света. Защото все някой трябва да се вземе насериозно и по тях. Нужно е да има някой такъв. По-добре неумел, отколкото никой. По-добре аз, отколкото никой.

Имаше обаче и още нещо. Усещах, че се занимавам с разни теми, и се вземам насериозно в тях и по друга причина. Преумората на дните обаче я беше скрила от ума ми – не можех да я уловя, дефинирам и изкажа… Разговорът си остана дотук.

Ден-два по-късно обаче, твърде уморен дори за да мога да заспя отведнъж, в главата ми се плискаше мътилка от деня, и от годината, и от целия ми живот. С по един крак в реалността и в сънищата, едновременно лежах под завивката и продължавах чата с приятеля ми. И препрочитах в спомените си, кой знае защо, “Балада за Георг Хених”… И в един момент реалности и не-реалности се преплетоха окончателно, и на сънувания екран към сънувания ми събеседник потече монолог.

> Виждаш ли… това е като с дърводелците.
> Някои правят виоли д’аморе. Други правят бюфети.
> Тези, които правят виоли д’аморе, понякога гледат на тези, които правят бюфети, като на простаци.
> Тези, които правят бюфети пък почти винаги гледат на тези, които правят виоли д’аморе, като на кукута.
> А истината е, че светът има нужда и от виоли д’аморе, и от бюфети. Всеки човек различно. Как да кажеш кое е по-нужно?
> Не са много различни. Бюфетът храни тялото на човек. Виола д’аморе храни личността му, душата му.
> Да, да пълним търбуха си умеем всички. Да храним личността си – уви, не всички.
> А напоследък всички правят бюфети, почти никой – виоли д’аморе. Не защото дърводелците ценят само търбуха, просто това се търси.
> Не можеш да налагаш на хората избор. И да ги насилиш да слушат виола д’аморе, ще се мръщят като от зъбобол и ще сънуват с отворени очи бюфета.
> Изборът отвътре е неподвластен на силните отвън. Дори ако са добронамерени.
> Ако успееш да спечелиш някого, става. Но не всеки умее да печели, особено пък всекиго…
> Има и още нещо. Каквото ядем, съгражда тялото ни. Каквото вършим – личността ни.
> Най-дълбоко и проникновено свири на цигулката не музикантът, а майсторът й. Той влага в нея душата си, колкото и каквато я има.
> И, дялайки дървото й и настройвайки струните й, дяла и настройва себе си. Колкото и както умее.
> Влага душата си както не я влага в бюфет. Затова и виолата му дава каквото бюфетът не може да му даде.
> Затова истинският майстор, дори ако прави в реалния свят само бюфети, в сънищата и мечтите си прави виоли д’аморе. Не за другите, на виола д’аморе свири само Господ. За, и заради себе си.
> Аз правих моите виоли д’аморе в сънищата и мечтите си твърде дълго. Почувствах, че това не ми е достатъчно. Душата ми остава гладна.
> И поисках да ги правя и в реалния свят. Каквито си ги представям. Колкото и както умея.
> Няма да стана Георг Хених. Не смея и да го мечтая. Просто не искам да стана неусетно майстор Франта.
> Съжалявам, ако това е отблъснало някого. Надали съм му голяма загуба.
> Интернет е пълен с много по-свестни от мен. По-умели във вдъхновяването. Има предостатъчно кого другиго да четат.
> И съм сигурен, че го правят. Имат нужда. Ако я нямаха, нямаше да започнат да четат мен.
> А аз… продължавам да правя каквото смятам за важно. Често отчаян от некадърността си.
> Но това правене ми помага да бъда себе си.

В просъницата това обяснение беше стройно, хармонично и живо. Като балерина на сцената, облечена в красотата на тоалета и на движенията си. Или като герой, в силата на бронята си и на тялото си. В реалността се получи мърляво, чорлаво, небръснато и в раздърпан анцуг. Като целия ми блог. Като – често – мен.

Не ми хареса така. Опитах се да го оправя. Стана много по-стройно и стегнато. Здраво и внушително, като добре издялан бюфет. Но някак пусто. Вече съдържаше много логика и смисъл, но не съдържаше частицата от душата ми… Върнах първоначалния вариант.

Не зная как да обясня коя точно частица от мен се губи, и каква. Преумората е скрила точните думи от ума ми.

Но се надявам някой път, може би в полусън, да ги открия.