Grigor Gatchev - A Weblog

< Преди година-две те спряха да те четат. На мнение са, че си се взел много на сериозно. < Нещо да се чувстваш като спасител... > Така е. Наистина съм се взел много на сериозно по някои въпроси.
> Спасител – надали. Не ми стигат силите за целта. Но правя каквото мога.
> Всеки си има своите каузи. И аз съм човек като всички други, и имам право да имам своите.

Това е част от чата ми с един много стар и много добър приятел. Уви, наистина съм се взел много на сериозно. Поне по някои въпроси… Не защото съм капацитетът по тях, или защото имам силите да оправя света. Защото все някой трябва да се вземе насериозно и по тях. Нужно е да има някой такъв. По-добре неумел, отколкото никой. По-добре аз, отколкото никой.

Имаше обаче и още нещо. Усещах, че се занимавам с разни теми, и се вземам насериозно в тях и по друга причина. Преумората на дните обаче я беше скрила от ума ми – не можех да я уловя, дефинирам и изкажа… Разговорът си остана дотук.

Ден-два по-късно обаче, твърде уморен дори за да мога да заспя отведнъж, в главата ми се плискаше мътилка от деня, и от годината, и от целия ми живот. С по един крак в реалността и в сънищата, едновременно лежах под завивката и продължавах чата с приятеля ми. И препрочитах в спомените си, кой знае защо, “Балада за Георг Хених”… И в един момент реалности и не-реалности се преплетоха окончателно, и на сънувания екран към сънувания ми събеседник потече монолог.

> Виждаш ли… това е като с дърводелците.
> Някои правят виоли д’аморе. Други правят бюфети.
> Тези, които правят виоли д’аморе, понякога гледат на тези, които правят бюфети, като на простаци.
> Тези, които правят бюфети пък почти винаги гледат на тези, които правят виоли д’аморе, като на кукута.
> А истината е, че светът има нужда и от виоли д’аморе, и от бюфети. Всеки човек различно. Как да кажеш кое е по-нужно?
> Не са много различни. Бюфетът храни тялото на човек. Виола д’аморе храни личността му, душата му.
> Да, да пълним търбуха си умеем всички. Да храним личността си – уви, не всички.
> А напоследък всички правят бюфети, почти никой – виоли д’аморе. Не защото дърводелците ценят само търбуха, просто това се търси.
> Не можеш да налагаш на хората избор. И да ги насилиш да слушат виола д’аморе, ще се мръщят като от зъбобол и ще сънуват с отворени очи бюфета.
> Изборът отвътре е неподвластен на силните отвън. Дори ако са добронамерени.
> Ако успееш да спечелиш някого, става. Но не всеки умее да печели, особено пък всекиго…
> Има и още нещо. Каквото ядем, съгражда тялото ни. Каквото вършим – личността ни.
> Най-дълбоко и проникновено свири на цигулката не музикантът, а майсторът й. Той влага в нея душата си, колкото и каквато я има.
> И, дялайки дървото й и настройвайки струните й, дяла и настройва себе си. Колкото и както умее.
> Влага душата си както не я влага в бюфет. Затова и виолата му дава каквото бюфетът не може да му даде.
> Затова истинският майстор, дори ако прави в реалния свят само бюфети, в сънищата и мечтите си прави виоли д’аморе. Не за другите, на виола д’аморе свири само Господ. За, и заради себе си.
> Аз правих моите виоли д’аморе в сънищата и мечтите си твърде дълго. Почувствах, че това не ми е достатъчно. Душата ми остава гладна.
> И поисках да ги правя и в реалния свят. Каквито си ги представям. Колкото и както умея.
> Няма да стана Георг Хених. Не смея и да го мечтая. Просто не искам да стана неусетно майстор Франта.
> Съжалявам, ако това е отблъснало някого. Надали съм му голяма загуба.
> Интернет е пълен с много по-свестни от мен. По-умели във вдъхновяването. Има предостатъчно кого другиго да четат.
> И съм сигурен, че го правят. Имат нужда. Ако я нямаха, нямаше да започнат да четат мен.
> А аз… продължавам да правя каквото смятам за важно. Често отчаян от некадърността си.
> Но това правене ми помага да бъда себе си.

В просъницата това обяснение беше стройно, хармонично и живо. Като балерина на сцената, облечена в красотата на тоалета и на движенията си. Или като герой, в силата на бронята си и на тялото си. В реалността се получи мърляво, чорлаво, небръснато и в раздърпан анцуг. Като целия ми блог. Като – често – мен.

Не ми хареса така. Опитах се да го оправя. Стана много по-стройно и стегнато. Здраво и внушително, като добре издялан бюфет. Но някак пусто. Вече съдържаше много логика и смисъл, но не съдържаше частицата от душата ми… Върнах първоначалния вариант.

Не зная как да обясня коя точно частица от мен се губи, и каква. Преумората е скрила точните думи от ума ми.

Но се надявам някой път, може би в полусън, да ги открия.

Наскоро видях отново една много популярна из Нета картинка. Не се сдържах, и с дизайнерската помощ на Ели я преведох на български. Ето я:

Зад шеговитата форма се крие много тъжна истина. Монополизмът на “праводържателите” на интелектуална собственост неизбежно ги довежда до това да смятат себе си за царе, а клиентите си – за крепостни селяни. И да правят каквото си поискат с продукта, който им поднасят. Без да се вълнуват, че така съсипват потребителското му качество.

Потребителите, естествено, търсят начини да избегнат това съсипване на качеството. А праводържателите, които печелят от него – да го запазят. В САЩ вече има закони, които правят подсъдно това да изтриеш рекламите от телевизионно предаване, което си си записал.

А технологичните мерки, предназначени да ограничат потребителската стойност на продаваните интелектуални продукти, нямат край. Официално те са предназначени да спрат нелегалното разпространение на продуктите. Реално обаче никоя от тях не е ефективна в това, и създателите им го знаят. И това изобщо не ги смущава – всъщност тези мерки са предназначени за друго. Да ограничат потреблението на легално закупените продукти. Да бъдат принудени купувачите да плащат повече, за да получат същото “количество” потребителско качество. Иначе казано, “за каквото и да ти говорят, става дума за пари”. Поне когато говори бизнесът. Би било странно да става дума за нещо друго.

Мога да пиша още много – и за “изкуствения недостиг” (artificial scarcity), и за какво ли не още. Не е нужно. Просто погледнете още веднъж картинката. Помислете си – вярна ли е, или не (защото все пак е шега, а не Божие откровение). Ако не е вярна, просто се посмейте.

Ако обаче е вярна, се позамислете. Струва си.

През последните няколко месеца имах твърде съмнителното удоволствие да участвам в дискусии, които засягаха “пиратството” в Интернет, и в крайна сметка опираха до авторски права и интелектуална собственост.

Праводържателите винаги искаха по същество криминализиране на всякакви форми на нарушаване на техните права (няколко пъти се изпуснаха в прав текст, че го искат и за “честната употреба”), безусловни правомощия да нареждат на полицията каквото решат, и отнемането на всякакви права на потребителите.

Неведнъж и аз, и други присъстващи им отговаряха, че така просто не става. Че продажбата на интелектуален продукт е сделка. Че ако едната страна има в сделката само права, а другата – само задължения, тоя бизнес не е читав… Винаги този аргумент беше отхвърлян най-категорично. С винаги един и същи довод – “Това е моя собственост. Ще го предлагам при каквито условия си искам.”

Продуктът е тяхна собственост – дотук добре. Дали обаче това наистина им дава правото да го предлагат при каквито условия си искат?

Наскоро имах удоволствието да слушам интервю за радиото на писателя Любомир Николов. В него той спомена: “Приказките по начало са били за възрастни. Просто с времето сме постъпили с тях както със старите мебели – напъхали сме ги в стаята на децата.” Описанието много ми хареса, и в компания го споменах на един познат.

– Ами да, често правим така – намеси се друг присъстващ, чул от разговора само тази фраза. – Отглеждаме си децата със стари неща, и така ги осакатяваме. Ако трябва ще гладувам, но детето ми ще носи задължително нови дрехи. Хем ще се научи да ги пази…

Донякъде бях съгласен с него. Неглижираното дете с подбито самочувствие често остава осакатено. Наистина не бива така… Но умът ми неволно се върна отново към началната тема на разговора. И към причината, заради която аналогията ми беше харесала толкова.

Като дете обожавах именно местата, пълни със стари мебели. Прашасали, разхвърляни, разкривени и прокъсани къде ли не, те имаха своя атмосфера, присъствие и дух. За разлика от лъснатите, перфектно подредени и студени нови мебели, които обаче нямаха историята и богатството им. Може би подсъзнателно съм ги асоциирал с навикванията: “Внимавай да не ги счупиш! Не размествай столовете! Да не катурнеш масата!”. И оттам с най-омразното на всяко дете – нещо да не е за игра… Но имаше и друго.

Новите мебели изглеждаха в детските ми очи лъскави, строги и дисциплинирани, но празни от вълшебството, което направо струеше от старите. Ценени и пазени от бедното ми семейство, те ме учеха, че нещата имат стойност, и трябва да бъдат пазени. (Да пазя нещата, защото уважавам вложения в тях човешки труд, се научих много по-късно.) Бяха като млади милиционери с изгладени новички униформи, винаги готови да те сложат на мястото ти, и да покажат блясъка на страната ни пред чужд държавен глава. Но неспособни на топла дума, или окуражаване. Имаха правота и показност, но нямаха мъдрост… Старите мебели бяха като побелял резбар, който усмихнато разказва как се казват птиците и овцете, с които украсява дървото, и къде се е запознал с тях. Или като прегърбена баба, която топло реди стари приказки, докато в кухнята къкри най-вкусната гозба на света…

Старите мебели не просто имаха история. Историята ги беше одухотворила, беше им вдъхнала живот, и когато започнеше някоя игра, те ставаха участници в нея. Дори ако другите деца ги нямаше, със старите мебели никога не бях сам. Те не чакаха да измислиш игра, в която да ги вплетеш – измисляха я и я подхващаха, и те увличаха в нея, докато успееш да ги погледнеш. Дупките по изтърбушения плюшен фотьойл се превръщаха в гърла на вулкани, или гнезда на птици. Зяпналото чекмедже на старото нощно шкафче – в отворил уста крокодил: приближиш ли до него, ще скочи и ще те лапне. И нямаше нищо лошо в това да нарисуваш с машинно масло кръг и три кръстосани черти на пробития и захвърлен бидон за зеле. Защото къде се е чуло и видяло рицарски кон без нарисуван на него герба на рицаря му?…

Щастлив съм, че имах в детството си старите мебели, а не фабрично направени люлки или къщички. На люлката можеш да се люлееш, в къричката – да си трапер, или цар в замък, или космонавт в кораба си… Но старите мебели мигом се превръщаха и в люлки, и в къщички, и във всичко друго, възможно и невъзможно. Не зная дали любовта ми към фантастиката не е продължаващо търсене на пъстротата и разнообразието, което ми даваха “отпадъците”. Но и сега, когато се окажа на някой запуснат таван, или в отдавна изоставено мазе, внезапно светът става искрящо пъстър, необикновен и вълшебен. Неуловим за сетивата, но проникващ в същността, наоколо се понася полъхът на детството.

Да, идва време да трябва да се научиш да пазиш дрехите си, и мебелите. Пропуснеш ли този урок, е лесно да израстеш самовлюбен. Но преди него е времето, което служи да се научиш на въображение, и летеж на ума, и детско щастие, и усет за вътрешно богатство. Пропуснеш ли тези уроци, оставаш осакатен – не толкова биещо на очи, но още по-тежко, отколкото от липсата на самочувствие. Самоусещането за стойност и място в света може да се изгради и със закъснение, ако и по-трудно. Усещането за красота и богатство, и умението да различиш мъдростта от пресметливостта, веднъж пропуснати, се изграждат много, много по-трудно.

Затова и си мисля – когато децата ми станат на подходяща възраст, в стаите им задължително ще има стари мебели. Дори ако имам всичките пари на света. А ако има как, наоколо ще има и цял килер, таван или мазе, пълни с какви ли не вехтории, и случайно ще бъдат забравени отключени, или ключът за тях случайно ще е достъпен за децата… Не съм безотговорен родител, с гаранция ще съм прегледал внимателно вехториите за опасни неща. И ще съм се погрижил да няма как нещо тежко да смаже увлечения в играта дечко, или да може той да падне отвисоко върху нещо твърдо. Но ще направя каквото мога, за да подсигуря подобно място за децата си.

За да се научат да различават мъдрост от пресметливост, и богатство от пари. И да бъдат мъничко по-истински и пълноценни хора.

В логиката е общоприет изразът “reductio ad absurdum” – свеждане на едно твърдение до абсурд, с цел да бъде опровергано. Методът често е полезен логически инструмент, защото нагледно демонстрира неверността на твърдения. С него обаче нерядко и се злоупотребява, като логиката му се насилва и изкривява, за да представи за абсурдно твърдение, което просто не изнася на злоупотребителя. Например: “Хората, които не обичат деца, нямат деца. Х няма деца, следователно не обича деца.”

По подобие на този израз чикагският професор Лео Строс в книгата си “Естествено право и история” въвежда израза “reductio ad Hitlerum” – на развален латински, свеждане на едно твърдение до Хитлер. Наскоро след Втората световна война Хитлер е името, свързано с всичко отрицателно. Затова и желаещите да опровергаят или просто оплюят дадено положение често го представят като свързано с Хитлер.

В средите на философите и логиците методът “reductio ad Hitlerum” обикновено се смята за признак на погрешно, или най-малкото съмнително твърдение. От една страна, Хитлер не е открил или въвел на практика нищо ново – редно е да бъде посочена връзката на положението с истинския източник. Свързването му вместо това с Хитлер предполага търсене на популистки ефект вместо на научност. От друга страна, Хитлер, както всеки човек, е имал и положителни черти – бил е любящ баща, непушач и непиещ, и т.н. В този смисъл, “reductio ad Hitlerum” е твърдение от типа на “Хитлер е бил непушач и масов престъпник. Х също е непушач, следователно също е масов престъпник”.

Напоследък обаче имиджът на Хитлер като еталонното зло, използвано за охарактеризиране на всяко друго, започна да избледнява. С този имидж все повече се сдобива новото плашило на 21 век – тероризмът. Съответно, все по-често наблюдаваме нов вид аргумент – reductio ad terrorisum (пак на развален латински).

Reductio ad terrorisum се състои в изкарване на всичко, което се зловиди на някого (и най-вече на правителства, официални институции или големи бизнеси) като вид тероризъм. Използването на този метод включва следното:

– Нещото бива еднозначно отречено и обявено за зло, което няма как да бъде дискутирано или поставяно под съмнение. Всеки, който посмее да поставя въпроса дали то наистина е тероризъм, бива обявен за негов сподвижник, тоест терорист.
– Подразбира се становището, че тероризмът е архи-престъпление, което надхвърля мащабите на обичайните престъпления. Че в името на борбата срещу него са позволени всякакви средства, и могат да бъдат нарушени или дори отменени всички закони.
– Подразбира се становището, че компетентни дали нещо е тероризъм, или не, са Големите Институции – правителство и прочее. Предполага се, че обикновените хора нямат компетентността да направят тази преценка.

Целта на метода е властта и близките до нея да се освободят от ограниченията, които законите им налагат в постигането на целите им, и от контрола на гражданите върху тях. Затова те обявяват всяка форма на противопоставяне срещу тях за тероризъм. Подкрепящите това противопоставяне, по логиката на властта, са терористи. Ако се откажат от противопоставянето, милостиво могат да бъдат “опростени”, макар и вече завинаги “под подозрение”. Ако не, то срещу тях могат да бъдат използвани всякакви средства и санкции, включително изрично забранените от закона, и без нужда от съдебно доказване на съпричастността им към реална терористична организация. Властта ги дефинира като “твърде опасни, за да се бори срещу тях по обичайните начини”, и действа енергично “в името на безопасността и спокойствието на народа”.

При нужда властта може да симулира съществуване на реална терористична организация, или да манипулира хора да създадат такава, или да подсили вече съществуваща. Обикновено това се прави, когато позициите на властниците са несигурни, или апетитите им – нараснали, и се нуждаят от повод за репресии и/или отмяна на ограничаващи ги закони. Пример: преди години бях разговарял с бивш оперативен работник от ДС, работил “във връзка” с атентатите от турски екстремисти покрай възродителния процес. Той иронично заяви, че турците били “много тъпи” – на един-двама от атентаторите се наложило не само да им подхвърлят удобни начини да се сдобият с експлозиви, но и буквално да им проведат косвено обучение как се прави бомба. Те имали желанието да правят атентати, де, ама били толкова зян, че се наложило да им помогнат…

Понякога властта направо създава терористични организации, най-често с външнополитически цели. Например, израелските тайни служби създават през 70-те години “Хамас”, за да подкопаят влиянието сред палестинците на оглавяваната от Ясер Арафат “Фатах”. По време на съветското нахлуване в Афганистан американските тайни служби създават и финансират “Ал Кайда”, като средство да мобилизира афганистанците срещу съветската армия. Такива организации обаче с времето проявяват тенденцията да се измъкнат от контрола на създателите си, и често (и закономерно) се обръщат срещу тях. Когато това стане, те се оказват удобният “враг пред портите”, с който управниците оправдават вземането на антидемократични мерки.

Пряко тайно сътрудничество между терористи и авторитарни управници вероятно е рядко. Ако обаче терористичната организация западне, или властта на авторитарните управници отслабне, или желанието им да ограничат правата в обществото се засили, сътрудничеството става вероятно. Всяка от двете страни се крепи на съществуването и силата на другата. Властта оправдава своеволията си с опасността от тероризма, а попълненията на терористите са мотивирани най-често от своеволията на властта. Взаимната полза е твърде голяма, за да бъде пренебрегната.

От гледна точка на властта, тероризмът е не само “враг пред портите”, който оправдава пред обществото вземането на извънредни мерки. Тъй като могат да са навсякъде, терористите са и идеалният “вътрешен враг”. Те са удобно оправдание за отмени на граждански свободи и права, изолиране на властта от контрола на гражданите, развръзване на ръцете й за тотален контрол над обществото, и репресии срещу всички форми на граждански активизъм. При нужда те могат да бъдат удобно оправдание дори за отмяна на законодателството като цяло (напр. на конституцията), и установяване на авторитарен режим. Ако Макиавели живееше днес, вероятно немалка част от “Владетелят” щеше да бъде посветена на използването на тероризма като оправдание за засилването на властта.

(Съгласни ли сте безусловно с последното твърдение? Ако да, внимавайте. То пък е reductio ad Machiavellism. Възможно е да е вярно, но това трябва да го прецените със своя ум, извън контекста на този текст… Ето ви мъничък урок на тема критичен подход към похвата reductio ad.)

Като цяло, похватът reductio ad terrorisum е подобен на reductio ad Hitlerum – използването му е признак на най-малкото подозрителна логика и съждения. Също, то е признак, че зад твърдението е възможно да се крият намерения, много опасни за демокрацията и гражданските свободи в обществото. Причината е, че на практика всички възприети мерки срещу тероризма представляват ограничавания на гражданските права и свободи – тоест, reductio ad terrorisum не става за оправдаване на почти нищо друго. Независимо дали намеренията се изповядват от лакоми за власт негодници или просто от заблудени и наплашени хора, те водят до прилагане на именно такива мерки. И независимо дали мерките са планирани предварително и умишлено, или са приети с въздишка като неизбежно зло, те водят до именно такива резултати.

Затова reductio ad terrorisum е червената лампичка, “детекторът за негодници” на всеки съзнателен гражданин. Още по-сигурен детектор е предлагането на “сурови мерки” срещу тероризма, които всъщност са ограничаване на граждански свободи и властови репресии. Наглед “грижа за реда”, тези мерки са идеалната хранителна среда за тероризма, най-сигурният начин той непрекъснато да получава нови и нови подкрепления. Колкото по-сурови са репресиите, толкова по-изобретателни и интелигиентни хора биват радикализирани до степен да се присъединят към тероризма, и толкова по-жилав и силен става той. Реално класическите мерки срещу тероризма представляват гасене на огъня с бензин. Има само един начин що-годе интелигиентен политик да не разбира това – да го разбира, но всъщност да го цели.

Истината е, че терористи винаги е имало, и ще има – лудите няма как да свършат. Едно е обаче с тероризъм да се занимава някой и друг случаен луд. Съвсем друго е да го правят отлично организирани големи групи от хора, мотивирани да умрат, за да постигнат целта си. Лудите все пак са малко, никак не е лесно да докараш значителен брой хора до готовност да станат самоубийци. Обикновено с такова количество репресивни ресурси разполага единствено властта, или толерирани от нея могъщи организации. Затова и появата на reductio ad terrorisum като популярна обществена идеологема като правило означава едно – властниците търсят или създават повод да авторитаризират управлението си. И мъдрият гражданин е в положение “враг пред портите” – тоест, време е да вземе извънредни мерки.

Някои актуални примери за reductio ad terrorisum:

– Обявяването преди няколко дни в Тунис на протестите срещу корумпираната власт за “тероризъм”
– Обявяването от някои американски (а и не само) политици на изнесените от Уикилийкс телеграми и видеото “Collateral Murder” за “подпомагане на тероризма”
– Обявяване от някои държатели на интелектуални права на нарушаването им за “тероризъм” (наред с “рекет” и, разбира се, “пиратство”)
– Обявяване (на много места по света) на изнасянето на информация за корупция във властта за “подпомагане на терористи”
– Обявяване (на много места по света) на борбата за граждански свободи за “подпомагане на тероризма”, или дори направо за “тероризъм”

Никак няма да е трудно да бъдат добавени и други, но мисля, че и тези са достатъчно за илюстриране на написаното.

Останалото си е за всички нас.

Заглавието е откраднато от статията на Атанас Чобанов, която е и повод за този запис. Не винаги съм съгласен с него, нито пък за всичко. Но за основното в тази статия съм.

През последните 30 години твърде много неща в САЩ се промениха. Незабелязано и полека. Тихо и кротко гражданските права там бяха сериозно орязани, и непрекъснато продължават да биват орязвани. Институцията, от която зависи балансът на правата в страната като цяло – Върховният съд – се измести не просто надясно, а към про-авторитаризъм до степен да е вероятно най-проавторитарният Върховен съд в историята на САЩ. Висшите политици започнаха да се изживяват като недосегаеми и гьонсурати почти колкото българските… И още много други, които няма смисъл да изреждам. Имат си причина, която обаче също ще дискутирам в някой друг запис. Защото в този искам да кажа нещо простичко.

Който се надява, че отнякъде ще му бъде наложена свястна демокрация, в която се живее охолно и спокойно, няма да я дочака. Такава демокрация има само в държави, в които хората имат силни граждански свободи, и закони, които опазват правата им. А това го има само в държави, в които избирателите контролират политиците си с желязна ръка, и ги изритват от креслата при гафове. Като за целта охотно си зарязват рахатлъка, работата и ангажиментите, и не се колебаят пред опасността да бъдат нарочени, вписани в Някакви Списъци, арестувани или дори съдени. Вместо това при подобна опасност си помагат едни на други. И никога не забравят, че враг номер едно на всяка страна в 21 век обикновено са не съседите, или терористите, а правителството й.

А най-силната държава на света в момента престава да бъде свястна демокрация. От изначалния й вид има огромен път дори до типичната западноевропейска държава (вярно е, напоследък поизминат). И много по-огромен до типичната балканска пост-соц държава… Надали ще извърви този път лесно и бързо. Но в момента го върви.

И с това се срива и демокрацията в света като цяло. Във всяка държава е пълно с политикани, мечтаещи да станат сатрапи и деспоти. През годините между Втората световна война и падането на социализма САЩ нерядко подкрепяха такива хора тук и там, но като цяло подкрепата им за свястната демокрация и истинската свобода за хората беше несравнимо по-силна. Повечето западноевропейски държави приеха истински демократичен модел след Втората световна основно под влиянието, и нерядко под натиска на САЩ. Немалко диктатори и кандидат-диктатори по целия свят се препънаха в тяхното противодействие. Всъщност, рухването на социализма също се дължи най-вече на мечтата на соц-хората за истинска свобода – идеал, разпален основно от САЩ.

Във “Фашизмът” Желю Желев много точно посочва – тоталитарната държава тласка към тоталитаризъм целия свят. Но и истински демократичната държава също тласка към демокрация целия свят. Когато най-могъщата държава в света престане да бъде опора на демокрацията, демокрацията в целия свят отслабва. И това, че САЩ в един момент се очаква да бъдат надминати от Китай, не е точно утешение. Никак.

Поредната стъпка, която е и поводът да пиша, е нареждането на щатски съд към Twitter да му предадат всички архиви на лица, свързани с Уикилийкс. Няма да обяснявам защо да бъдат съдени Уикилийкс е точно същото, както да бъде съден и Ню Йорк Таймс, или Гардиън. Но ще посоча интересен детайл – съдът по начало е наредил на Twitter да запази в пълна тайна разпореждането, и да не предупреждава въпросните лица. Нареждането е отпаднало, когато юристите на Twitter са го атакували – тоест, преборили са се юнашки, за да защитят правата на потребителите си. Които не им плащат нищо. И са се преборили именно срещу съда, който се очаква да е пръв защитник на тези права, вместо техен нарушител.

Малко се развеселих на реакцията на една от изрично посочените – Биргита Йонсдотир, членка на исландския парламент. Съобщението й в Twitter “Те разбират ли, че съм депутат в Исландия?!” обиколи света… Разбират. Не са идиоти. Просто не им пука. Клати се безконтролността на властта им, възможността да правят каквито пожелаят престъпления, без да отговарят за тях. Ще разследват, ако трябва, и държавни глави… Направо българска работа.

Много по-точна беше реакцията на Джулиан Асанж – “Ако това го беше направило иранското правителство, всички организации за защита на свободата на словото щяха да изригнат.” Прав е, нали? Хайде сега нека се огледаме и видим колко и кои организации за защита на свободата на словото изригнаха срещу щатския съд, или правителство. Имаше такива. Твърде малко. Останалите мълчаха. Изводите са си за нас.

А да изригват срещу подобни неща е работа не само на организациите за защита на свободата на словото, но и на всеки журналист с ум и съвест. Колко такива се намериха тук, в България? На колко и кои от “очите и ушите ни” можем да вярваме? Мисля, че е време да си отговорим на този въпрос. За да не се чудим защо избраниците ни се оказват все негодни да управляват дори каруца (но способни да окрадат всяка държава до шушка). Колко и кои български журналисти надигнаха глас?… Изводите са си за нас.

Вярно е, в България в момента сме “да им имаме проблемите на американците”. И да беше само в полицейщината… А най-страшното е, че онзи германски дипломат е абсолютно прав (и дипломатично мек). Бойко Борисов наистина е пълен провал като държавник, и за капак всички други в българската политика са още по-негодни от него. Но… това сме заслужили. С двайсет години тъпоумие при избора на политици, и скатаване и безхаберие при контролирането им. Какъв друг би могъл да бъде резултатът? Да имаме някой свестен политик? Да, бе. Какво полезно вирее в нива, в която никой не чисти плевелите?

Така че, мисля си – може би в лошото има и добро. Че след като свястната демокрация в САЩ се клати, отпада още един приказен герой, когото чакаме да ни оплеви нивата. И ни е крайно време или да почнем да си я плевим старателно и непрекъснато ние, с пот на челото и разранени ръце, или ще продължаваме да ядем колкото и каквото сме си заслужили.

Гледам напоследък какво става из страната ни. И се сещам за онази песничка:

Девет милиона мишлета
изкарват се взаимно ченгета,
а котараците подхвърлят досиета
и си пият кафето…

В съвременния вариант досиетата са заменени със стенограми на подслушвания. Иначе ситуацията ни е същата. Нещо като Уикилийкс, само че по български.

Какво ще рече по български ли? Нещо като стария виц: “не били 200 000 а 20 000, не били компютри а компоти, и не сме ги изнесли за Япония, а са ни ги върнали от Сомалия – останалото е вярно…”. Горещ привърженик съм на изнасянето на мръсните тайни на управниците на бял свят, и с две ръце бих подкрепил подобна инициатива.

Тази обаче няма да я подкрепя. Защото не е подобна.

Неведнъж съм писал, че не понасям политическата коректност. И защо точно.

Преди няколко дни пък писах, че не понасям Слави Трифонов – най-вече заради некоректността му (всъщност, направо простащината му) към доста участници в шоуто. И гости, и персонал…

Като капак, прочетох днес един запис в блога на Енея. Който подгря мислите в главата ми окончателно.

Първата ми реакция беше полу-ядосан коментар под записа. След това реших, че коментарите другаде не са достатъчни. Блогът ми не е място за ексхибиционизъм – мястото е, където не само се уча да бъда какъвто искам, но и казвам каквото искам да кажа. Затова ще го кажа и тук.

“Политическа” некоректност ли е да се подиграваш на някого, понеже е сляп, или сакат? Или със странно по критериите ти име, отдругаде, с друг цвят на кожата…? Къде е тук политиката?

Няма я, естествено. Това е не политическа, а най-обикновена човешка некоректност. Точно както не е политическа некоректност да измамиш или да нагрубиш някого. В по-тежките случаи е най-обикновена простащина. Но не е политическа, защото в нея няма политика.

Политическа некоректност е да изхвърлиш думата “негър” от изданието на “Хъкълбери Фин”, понеже някой се бил обиждал от нея. Да разрешаваш на някое малцинство неща, които са забранени за останалите, понеже било “малцинство”. Да замениш израза “циганин” с “ром”, понеже “циганин” била обидна дума (все едно “ром” не е, при точно същите обстоятелства и по точно същите причини)… Политическа е, защото е причинена от политически съображения. Всъщност, излъгах. От политикански съображения. Но и така и иначе си е политкоректност.

Мога да давам примери, докато и идиотите не разберат нещата. (Политкоректните няма да ги разберат и тогава, понеже не искат, а на някои и не им изнася.) Но няма нужда. Разликата между коректност и политическа коректност е очевадна – като между стол и електрически стол. Самият израз “политическа коректност” е от категорията на “честен политик”, “социалистическа демокрация” и други подобни оксиморони.

Където дойде политическата коректност, истинската си тръгва – за нея повече няма място. Ако снимате филм за Юлий Цезар, политическата коректност ще иска да го представите, съгласно холивудското правило, като черна еврейка лесбийка… Затова съм, и ще бъда противник на политическата коректност, и поддръжник на фактологичната коректност.

Защото истинското, некоректно име на едната е “лъжа”, а на другата – “истина”. Нямам нито против различните раси, сексуални ориентации или религии – но имам всичко против подмяната на истината с лъжа. Пък била тя и “политически коректна”.

Помните ли страничката във Фейсбук “Да помогнем на Веселин Маринов да спре да пее”? Не съм му фен, но посланието ми се стори някак тъжно… Затова и се развеселих на умишлената иронична двусмислица в името на една друга, наскоро създадена там страница – “Да помогнем на Слави Трифонов да спре да ни забавлява“.

Мен Слави отдавна е спрял да ме забавлява, защото съм спрял да го гледам. Понякога мятам по един поглед на актьорските изпълнения в шоуто му. Понякога го слушам, ако пее нещо, особено ако не е хептен чалга (доста от неговите “чалги” за мен не спадат към този жанр – приятни и одухотворени песни са). Но не мога да понасям екранното му присъствие. Нямам представа дали извън екрана не е съвсем различен, може би много приятен и свестен човек. Но такъв, какъвто го виждам в шоуто му, не ми харесва.

Не мога да понасям простащината му – понякога приглушена, но понякога демонстративна. (И най-много не мога да я понасям, защото помня – преди време я нямаше. По-тъжна гледка от развален човек е единствено развален човек, който някога е бил свестен.) Не мога да понасям и злобата и злопаметността му към несъгласните с него (комбинирани с нарастващо беззъбие към силните на деня, дори ако са сгафили тежко). Още повече не мога да понасям удоволствието, което изпитва да се подиграва с външността или имената на хората: хубавите момичета най-често се отървават с не особено бонтон закачки, но за другите обикновено няма милост. А най ми е противно комплексарството му, и меракът да унижава другите. (Ако някой е забравил отношението към повечето чужденци в “Добре дошли в България”, да каже – аз не съм.)

Често казват: “Като не ти харесва, не го гледай”. Хубав възглед, принципно, но не винаги верен. Ако трябва да дам един много краен, но илюстративен пример – представете си преди 80 години да кажеш на германците: “Ако не ти харесва Хитлер, не слушай речите му”. Факт е, че колкото и противно и античовешко предаване да се направи, все ще има хора, които ще го гледат, защото е лъскаво и в някакъв праймтайм, без да са боклуци по душа. Но гледането му постепенно би ги направило… Така е и със Слави Трифонов – екранният му образ учи зрителите си на простащина и комплексарство. Не ми е приятно да го кажа толкова директно, но така мисля. И ако някой ми каже, че не е вярно, от една-две вечери гледане на шоуто вероятно ще му извадя достатъчно примери за правотата си.

(Този типаж на Слави се отразява и на цялото шоу. Вероятно не случайно от основния сценарен екип на Ку-Ку и Каналето остана само Иво Сиромахов – единственият, когото съм забелязал да изпитва неподправено удоволствие, когато се подиграва с името или физическите недостатъци на някого. Така да се каже, търкулнатото гърне си намери похлупака, и форма и съдържание се напаснаха…)

До момента никога не съм съжалявал, че нямам Фейсбук акаунт. Сега обаче, ако имах, сигурно щях да подкрепя инициативата. Не държа Слави да се махне от екрана – според мен той има потенциал. Но ми се иска да вземе под контрол амбициите и комплексите си, и да престане да сее смрад. Защото когато някой я сее от популярен телевизионен екран, я жънем всички.

На 30 декември домейнът ми изтичаше. За съжаление обаче имах предостатъчно и клиенти, и приятели наредени на опашка. И когато смогнах, вече работното време отдавна беше минало. Нямаше как да го платя още няколко дни напред.

В първия момент се ядосах на себе си. На какво прилича обущарят да ходи бос?… След това се замислих, че всъщност често става точно така – именно обущарят ходи бос. И че домейнът ми служи не за полза, а на собствената ми суета… Разсмях се, и махнах с ръка. Нека Интернет си почине малко от мен. Нека по празниците да има едно място по-малко в Нета за губене на време. Ще е една възможност повече и за мен, и вероятно и за други да си вдигнат погледите от монитора, и да видят живите и усмихнати хора наоколо. Да пийнат по чаша вино, вместо да се джафкат из коментари, или да четат излиянията ми.

… Празниците отминаха. Домейнът е платен, сайтът отново е онлайн, и в момента дозадръствам Нета с поредното си излияние. Нещата отново са каквито са свикнали да бъдат.

Но се чудя дали не е по-добре по-честичко сайтът ми да се оказва офлайн. По възможност по празници. За да е по-лесно на потенциалните му читатели да се сетят и за по чаша вино. 🙂 И за живите и усмихнати хора наоколо, и изобщо за цялата пъстрота и красота на офлайн света…

И аз покрай тях – също.

… Неволно тегля паралел с една от неизчерпаемите книги на човечеството – “Властелинът на пръстените”. Уж художествена, уж фикция, но писана от един от хората, дълбали най-дълбоко около връзката между художественото творчество и реалността. (Не вярвате ли? Прочетете “За вълшебните истории”, заедно с “Листо от Нигъл”. Или пък “Филомитон и Мизомитон”. Не са големи, няма да преуморят никого.) И неволно правя паралел с нея.

Паралелът е с ордена на магьосниците, и по-точно споменатите в романа трима. Двама от тях се провалят в поставената им задача. Потъналият в красотите и богатството на живота на Средната земя Радагаст забравя за задачата си, и почти няма принос към постигането й. А погълнатият изцяло от задачата Саруман, който вижда във всичко останало единствено инструменти за изпълнението й, забравя нейната цел и смисъл – и това го отвежда до пряко служене на Злото… Справя се единствено Гандалф, който не забравя задачата си, но и никога не пропуска да се възхити на обикновеното в света наоколо. И най-вече на хобитите, с техните простички грижи и радости – може би именно защото са толкова простички, и затова толкова истински. Толкова близки до смисъла на нещата, до истинската цел на задачата му…

В известен смисъл, всеки от нас е един такъв магьосник. Поел цял куп задачи в живота, претоварен от тях. И затова понякога склонен да забрави Голямата Задача – да остава човек дори под натиск. Но забрави ли я, потегля тихичко по пътя на злото. Не винаги бързо, и не винаги стига далече. Но е по-добре да не я забравя. Да си спомня за простичките неща, за простичките грижи и радости. И да умее да ги цени…

Толкова от мен. Аз отивам да се заема с една простичка радост – обикновена, но вкусна и приготвена с щастие вечеря. 🙂