Grigor Gatchev - A Weblog

– Бе ти що се мажеш с лайна?
– За да прогонвам марсианците.
– Че къде си виждал наоколо марсианци?
– Ето, виждаш ли? Работи!

Положението в електроцентралата все още е далече от спокойно. Всеки ден може да донесе нови промени, включително нови опасности. (Поне за населението, което живее около нея. Ние сме на обратната страна на глобуса – можем спокойно да оставим тревогите за тези тук, които не излизат от къщи без каска срещу падащи керемиди и гръмоотвод срещу мълнии.) Но най-лошото вече е извън списъка на възможностите.

Повече ме тревожи нещо, което ни засяга тук, пряко и непосредствено – идиотизмът и паникьорството на идиотите и паникьорите. На практика не ми е известно бедствие в историята на човечеството, при което паниката и глупостта да не са взели повече жертви от самото бедствие. Така беше и с Чернобил, включително и в България. Иначе казано, пострадалата ядрена елекроцентрала е по-малка опасност от паникьора. А идиоти и паникьори в България имаме, уви, и в излишък. Бихме могли да ги изнасяме за Япония, ако не беше жалко за хубавата държава.

… Както и да е. Преди малко прочетох един стегнат и точен, ако и не твърде подробен преглед какво е положението във Фукушима Дайичи засега. Препоръчвам го на тези, които искат да знаят каква е реалната ситуация. Писнало ми е от “новини” от категорията “говорещи сини зеленчуци”.

Имам нахалството да препоръчам и нещо друго. Идиотите и паникьорите НЕ СА безвредни. Повтарям, те са по-опасни от пострадала ядрена централа. АЕЦ-ове не гърмят всеки ден и час, а идиотите и паникьорите ни бутат към вършене на глупотевици непрекъснато. Дали не е добре да направим един брейнсторминг – как да намалим вредното облъчване от тях? Напоследък дозите му станаха прекалено високи, и на моменти сериозно застрашават здравето и живота на този или онзи.

(Един пример – паниката около GSM клетките. Наскоро разговарях с иначе много интелигиентно момиче, наплашено, че клетката върху блока отсреща може би я облъчва, и може да й докара рак. По време на разговора ни тя поне два пъти води разговори по мобилен телефон – тоест, не я е страх дали той няма да я облъчи и да й докара рак. Причината? Клетката е много голяма и изглежда много страшно, а GSM-ът е дребна и симпатична джаджа, която не оставя усещане за заплаха… И това момиче е завършило средно, че и висше образование. Учило е в училище, че силата на въздействието намалява пропорционално на квадрата от разстоянието. Не й е никакъв проблем да сметне, че клетка, която е на 30 метра, те облъчва 9 000 000 пъти по-слабо от GSM, който е на 1 см от главата ти. Да не говорим, че не я е страх да излиза на слънце, което облъчва към един милион пъти по-силно от GSM-а. И го прави с видима светлина, която е поне десет пъти по-високоенергетична, и съответно по-канцерогенна от радиовълните. Нищо чудно даже да ходи на плаж, да се пече на това слънце. И то вероятно лятно време, когато слънцето е най-силно…)

Понякога се чудя – дали не е добра идея да направя магазин за предпазни средства? Примерно магически пирамиди, които се слагат под леглото, за да те пазят от вредното биоенергетично излъчване на Космоса. Или пояси, които защитават ключовите четвърта, пета и шеста чакра от психотронните атаки на зложелатели. Или добавка за салатното олио, която свежда до нула съдържанието в него на холестерол… С абсолютно чиста съвест ще мога да рекламирам, че магическите ми пирамиди свеждат вредните космически биоенергии до нулата. И че след добавяне на добавката ми към олиото всички изследвания на най-реномирани лаборатории показват нулево съдържание на естествения холестерол в него…

Ще се напечеля ли от тази работа? Съмнявам се. Пък и не ми пука. Ако гонех печалба, този блог нямаше да го има, като начало. Важното е друго. Почвам да си мисля, че хора с идиотизъм над едно определено ниво е опасно да разполагат с пари. (Както и с каквото и да е друго.) И че оставянето им с по-малко пари, или други начини да въздействат на околните, е активно и полезно благодеяние към човечеството…

Бях писал преди време за един впечатляващ случай – дело за нарушаване на софтуерни патенти, в което Майкрософт се явява ответник.

Онзи ден страните по делото бяха изслушани. Съдът още не се е произнесъл. Но решението му може да е много по-важно, отколкото повечето хора предполагат. Затова ми се ще да драсна някой и друг ред по въпроса.

Делото срещу Майкрософт е повдигнато от канадската фирма i4i, която твърди, че софтуерният гигант нарушава техен патент (начин на използването на XML формата). Искът им е за над 200 милиона обезщетение, и до този момент всички нива на съда са се произнесли в тяхна полза.

Защитата на Бил Гейтс и компания в отговор е косвена: те искат не точно искането на i4i да бъде отхвърлено, а да се промени режимът за обяваване на един патент за невалиден. Към момента, за да бъде обявен патентът за невалиден, е необходимо да бъдат представени “ясни и убедителни доказателства” – което, като се имат предвид юридическите изисквания за яснота и убедителност, е изключително трудно. Искането на Майкрософт е за обявяване за невалидност да е достатъчно да се представят “доказателства за достатъчна вероятност”, тоест да се покаже, че разумното положение е патентът да се смята за невалиден.

Какво мотивира позицията на Майкрософт? Положението на фирмата. От една страна, софтуерните патенти са основна и незаменима част от арсенала й за мачкане на конкуренцията: без тях Майкрософт биха изгубили доста от шансовете си да мополизират софтуерния пазар. От друга обаче, този арсенал е неприложим срещу NPE-тата (известни още като “патентни тролове”), тъй като те не произвеждат нищо, за да има как да им се повдигне контраобвинение. И проблемът тук е, че i4i е именно такава фирма – и изобщо не е единствената. Не бъде ли отслабена строгостта (разбирай: безсмислеността) на софтуерните патенти, Майкрософт могат скоро да бъдат разорени.

Разбира се, най-лесното и правилно решение би било софтуерните патенти да бъдат отменени изобщо – но Майкрософт нямат изгода от това. Би било разумно и да се вземат мерки поне най-безсмислените софтуерни патенти да не се издават по принцип, но Майкрософт нямат изгода и от това. Те имат изгода от решение, което да помага на големите да печелят срещу малките, и предложеното от тях е именно такова.

Кое е изгодното за потребителите като цяло, и за свободния софтуер в частност решение? Според мен то е Майкрософт да спечелят тази инициатива. Създаването на дори малка програмка, която да не нарушава хиляди съществуващи софтуерни патенти, е много трудно; проверката какви патенти тя би могла да нарушава, и изчистването от използването им биха стрували хиляди пъти повече от написването на програмата. За по-големи програми разходите растат. Ако не бъдат взети мерки влиянието на патентите върху софтуера да бъде ограничено, създаването на софтуер, комерсиален или свободен, ще стане реално невъзможно. (Ще стане толкова изгодно да си “патентен трол”, че те ще се навъдят с хиляди, и тъй като имат нужда от печалби, лакомо ще търсят всеки, посмял да напише и два реда код, за да го разорят.)

Какво ще бъде решението на съда? Това е най-трудно да се предскаже.

i4i не само са спечелили делото на всички инстанции досега. Те имат подкрепата на огромен набор големи фирми – 3M, Proctor & Gamble, General Electric, Dolby Laboratories, повечето големи фармацевтични фирми, и американския Solicitor General. Срещу подобна артилерия всяка съпротива изглежда предварително обречена.

Ако не си Майкрософт – защото в този случай ще разполагаш с най-могъщата, най-добре обучената, най-добре финансово въоръжена и с най-здрави позиции фирмена машина за лобиране на света. Процесът на ЕС срещу Майкрософт по повод предлагането на Media Player заедно с Windows показа, че лобито на Майкрософт като на шега надви обединените лобита на IBM, Sun, RealPlayer и още няколко други големи технологични компании. Не успя да се справи с брюкселския бюрократичен апарат, но той все пак е от категория обединение на двадесетина държави, няколко от тях от Г-8. А като минимум IBM са горила, каквато рядко се среща… Така че нещата не изглеждат съвсем предрешени.

Артилерията в подкрепа на Майкрософт също е не по-малко впечатляваща. Всички високотехнологични компании са напълно наясно как патентното тролене може да унищожи бранша им. Затова зад Майкрософт са застанали Hewlett-Packard, Dell, HTC, Facebook, eBay, LinkedIn, Netflix, Apple и дори Google – реално целият ИТ бранш. А неговите обединени усилия са най-малкото равностойни по тежест на поддръжката на i4i… Че делото не е предварително загубено се потвърждава и от очевидното: Върховният съд на САЩ е допуснал делото за разглеждане. Ако смятаха, че Майкрософт са го загубили по дефиниция, просто щяха да откажат да го разгледат, и щяха да останат в сила решенията на по-долните инстанции.

До каква степен този процес ще засегне обикновените хора? В срок от днес и утре – реално никаква: то не ги касае. Но само наглед. Решения, които нямат колосален ефект, не привличат толкова подкрепа и от двете страни. Почти целият корпоративен свят, който има някакво отношение към патенти и интелектуална собственост, е застанал зад някоя от страните. Иначе казано, решението на съда ще има ключова роля за развитието в бъдеще на интелектуалната собственост.

Особено ключова ще бъде тази роля в развитието на информационните технологии, по понятна причина. А от тяхното развитие животът ни зависи в дългосрочен план вероятно повече, отколкото дори от такива вездесъщи неща като цената на петрола / бензина / енергията. Затова и поне аз смятам да следя този процес с особен интерес.

И да си правя изводите, докато е време.

Преди няколко месеца моя роднина сключи договор с Виваком за домашен телефон. Планът й включваше 1600 безплатни минути към повечето страни по света, което й беше много изгодно – тя има роднини в САЩ, и често си пише с тях. Сега можеше и да се чува.

Срещнах я преди няколко дни, и докато разговаряхме, тя ми се оплака:

– Нещо услугата май е станала прекалено популярна напоследък. Обикновено в началото на месеца водя по един-два разговора, и после все не мога да се свържа – казва ми “претоварено направление”.

– Тоест, в началото на месеца хората говорят по-малко, а после почват повече? Нещо не ми звучи убедително.

– И на мен, ама какво друго може да е?

После животът ме подгони, и забравих за разговора. Днес обаче говорих с моя позната, която директно ме попита:

– Абе да не би на БТК капацитетът за външни връзки да им е паднал напоследък? Забелязвам, че като се обаждам до САЩ, почти винаги получавам съобщение за претоварено направление.

– Де да знам, възможно е.

– А знаеш ли кое е най-странното? Има ден-два в месеца, точно когато започва поредният месец от договора ми, когато успявам да говоря. Но през другите дни винаги направлението е претоварено. Да не би аз да не правя нещо както не трябва?

– Хм… – Спомних си за роднината ми. – Да не си случайно на един план, дето включва хиляда и шестотин безплатни минути към кажи-речи целия свят?

– Точно така? Знаеш ли нещо по въпроса? Какво съм оплескала?

– Не, просто се чудех… Не ми се вярва вината да е твоя. Може просто да улучваш моменти, когато и други хора говорят. Знаеш, повечето хора звънят горе-долу по едни и същи времена на деня…

– Не е това. Днес се обадих в четири сутринта, специално да проверя тази възможност. Кой говори тогава? А пак ми даде претоварено направление…

… Най-лесно е да предположа, че Виваком просто пращат зарибените наивници за зелен хайвер. Възможно е обаче да греша, и проблемът да е другаде. Затова имам въпрос – случайно да сте на такъв план за домашен телефон? Ако да, сблъсквате ли се със същия проблем?

Напоследък почти не пиша. Нямам време.

За щастие, други (които също нямат време) все пак пишат. Така че поне мога в издебнати моменти да чета, и да се радвам. (Благодаря ти от сърце, Любо!) На фона на ужасяващия духовен глад и мизерия напоследък и най-дребната хапка е пиршество. А тази хапка не е дребна, и е вкусна.

Възхищавам се на Любо Николов. Смазан е от количеството работа. А сигурно и от безпаричието – преводаческият труд напоследък не е добре платен, дори този на най-добрите… И въпреки това продължава да пише. По дочутото от него, съвсем скоро ще видим и последната глава от първата част на “Елесар”. А после ще има и втора. И много се надявам да има и трета. 🙂

Преди време подхвърлих идеята – стане ли готова поне част от книгата му, да я направим на аудиокнига. Да се намерим мераклии, да разпределим гласовите роли, и да запишем репликите. (Да, да, знам. И аз не съм актьор, и гласът ми става най-вече за плашене на гарги. Но ще направя каквото мога. По-добре не съвсем пипнато, но да направя нещо. Все ще се намери кой да му се радва.) Ако се намери и кой да даде малко звукови ефекти, и да помогне за монтажа, ще е просто супер. За музика… дори не се надявам. Мисля си за Глориан – той може да направи истинска музика, като за такова нещо. Но познанството ми с него е един-два разговора по телефона, преди доста години, а и той сигурно също е претоварен, и няма да има нужното време. Така че дано успеем да се съберем достатъчно ентусиасти, за да направим поне ролев запис. (Добре де, признавам си – с удоволствие бих изчел цялата книга и сам, просто за да я има на аудио. Но ролевият запис ще е по-хубав.)

Идеята е тази аудиокнига да се разпространява свободно, точно както са достъпни за всекиго и записите с главите от “Елесар”. Много ми се иска, когато Любо Николов ги обедини в книга (той смята и да ги доизпипа), тази книга също да е достъпна свободно. Не зная дали ще е възможно – интелектуалците днес живеят полугладно. (Не ги бъркайте с културтрегерите, те са обратното на интелектуалец!) Но много ми се иска. И зная, че и той се разкъсва между задължението да храни семейството си и желанието творбите му да са свободни като птици, за всеки, който поиска да ги чете.

В тази връзка, един момък, когото уважавам от сърце и душа – Митко Стефанов – преди няколко дни подхвърли наново една стара идея. И ми се иска да я споделя с всички, които още надникват понякога тук.

Идеята е да съберем пари, и да “откупим” правата върху тази книга на Любо Николов. Ако успеем да съберем достатъчно, и върху други – той има немалко чудесни творби. Схемата на откупуването е проста: получава определена сума срещу ангажимента да лицензира дадена творба под Криейтив Комънс лиценз.

Ще се съгласи ли? Ако съдя по опита на Николай Теллалов, свободното пускане на произведение не само не подяжда продажбите му като книга, но дори ги стимулира. Но за да има продажби, трябва да има отпечатана книга, а доста от българските издатели за нищо на света няма да отпечатат свободно произведение – противоречи на модата за интелектуална собственост с цел власт, контрол и “арестуване” на потребителите. Дори тези издатели, които са хора на книгите, а не хора на парите, може би няма да посмеят да издадат тези свободни книги. Затова Любо трябва да има с какво да се издържа, за да може да пише, и евентуално с какво да издаде написаното. (Възвращаемост сигурно ще има, но ще е след като се вложат парите за издаването.)

Затова предполагам, че съгласието му би било въпрос на цена. Досега не съм посмял да го попитам колко ли ще струва освобождаването на това му произведение, или което и да е друго. Не зная дали ще му е приятно да прочете този въпрос в блога ми – той понякога чете тук. Не зная дали ще му е лесно да отговори. Но… това е към него.

Към всички останали е въпросът ми: бихте ли дали колкото ви е по силите, за да откупим права на добри произведения, и да ги освободим за четене? Тези на Любо Николов вероятно ще са сред първите, както защото са истински добри, така и защото той горещо симпатизира на идеята за свободното творчество. 🙂 Струва ли си да пробваме?

Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.

Докато бързах днес по улицата, си припомних тези чудесни стихове на Арсений Тарковски. Синът му Андрей Тарковски ги поставя във филма “Сталкер” в устата на пожертвания брат на Бодливеца, за да може да го опише целия само с няколко думи… За тях могат да се кажат безброй суперлативи. Но ги извика в ума ми не художествената им красота, а посланието в тях.

Вървях и си мислех – що за странна ненаситност е моята? Хората се борят за слава. И за пари, още повече. А най-много за власт… Мен тези неща не ме вълнуват, или ги виждам единствено като средство за други, по-ценни и истински неща. Но пък за нещата, които за мен са по-ценни и истински, съм също така ненаситен. Сбъркан ли съм?

Ненаситността е част от човешката природа. За много зло и за много добро… Но защо към различни неща? Защо някои са ненаситни в правенето на добри и красиви неща, а други – в трупането само за себе си? Къде е разликата?

От рационална гледна точка, правенето на нещо за друг освен за себе си е безсмислено и глупаво. Очевидно е защо. Но от малко по-мъдра гледна точка, алчността за себе си също е безсмислена и глупава. Неведнъж съм виждал как богаташи се радват на новото си супервозило, или яхта, или вила – но радостта им не е по-голяма от тази на селско хлапе, качило се за пръв път на стария, разпадащ се вече мотопед на батко. А ако богатството не ти носи повече щастие, за какво ти е? Горкият Бийгълов крал Хагард – той поне имаше мъдростта да си даде сметка какво не го прави щастлив, и да търси друго. Спомням си думите му към Мабрук: “Кадърният магьосник не можа да ме направи щастлив. Нека видим дали некадърният няма да успее.”

И тук тръгвам да търся себе си. В повечето игри, свързани с разни печалби, печеля “като евреин”, както казва един мой познат. В реалния живот фирмата ми ме издържа, но никога не е успяла да постигне нещо повече. Случайно ли? Не, естествено. Причината си е в мен. Закъсат ли нещата (или аз лично) икономически, отделям повече време за работата, и я закрепвам. Разхлаби ли се обаче положението, силите ми неусетно започват да изтичат към други неща. Блогване, писане на разкази или пък свободен софтуер, помощ за закъсали приятели… Към нещата, които ме правят щастлив.

Така е, защото не си превърнал хобито си в работа, казва самодоволно разумът. Ако беше, щеше да те прави щастлив работата, и щеше да си хем доволен, хем богат… Не си прав, разуме. Не си разумен. Малко ли познати си видял, които превърнаха хобито си в работа? То експресно стана скучно и досадно за всички тях. Вместо да се сдобият с цял ден щастие, загубиха и малкото, което им го даваше. Заклаха кокошката, която им носеше златните яйца на радостта от живота.

Защо става така, и щеше ли да стане и с мен? Сигурно да. На човек му носи щастие това, което върши за удоволствие, без да е длъжен. Никак не е трудно да скриеш от себе си задължителния елемент в хобито, превърнато в работа, в поне 90% от случаите. За шеф на фирма обаче това е на практика невъзможно. Самостоятелността си има цената. А струва достатъчно, за да плащаш тази цена. И да си доволен, че имаш възможността да я платиш, и да получиш самостоятелност. Каквото и хоби да превърна в работата си – а хобита имам много – все ще държа сам да съм си шеф. Така че този елемент остава.

Дали положението е същото за всеки? Съмнявам се. Хората са твърде различни, за да има как всички (или дори повечето) да са като мен. Но това правило си е моето, не заставям никого да го следва. Просто го харесвам за себе си. И смятам да продължа да търся как да съм щастлив с това, което имам, дори ако е малко – но да бъда алчен за творене на добри и красиви неща.

Всъщност, мисля си, че двете вървят заедно. 🙂

В приятелска компания днес станах свидетел на следния разговор:

– Честит празник!
– ?
– Днес е професионалният празник на психолога! Ти нали си психолог?
– Не, психиатър съм.
– А кога е професионалният празник на психиатъра?
– Хм… В България всеки ден е професионален празник на психиатъра.

(Щях да забравя разговора, но преди малко имах нещастието да погледна коментарите в dir.bg…)

“Който владее миналото, владее бъдещето.” – Джордж Оруел

На 17 март Уикилийкс публикуваха пълния текст на каблеграма за организираната престъпност в България. И преди това е излизала (в “Гардиън”), но имената бяха скрити – Уикилийкс има политика да не оповестява имената на лица, които могат да пострадат от това. Българската съдебна система обаче не е абсолютно никаква заплаха за едрите престъпници. Вероятно затова и в сегашната публикация имената не са спестени.

Каблеграмата е изготвена от американския посланик в България, и е предназначена за американските служби. Той има достатъчно ресурси, за да знае истината за нещата у нас, и достатъчно подготовка, за да знае какво ще му се случи, ако мами службите си. Затова смятам, че е истината по въпроса.

Уви, тя е от 2005 г. Някои от описаните в нея вече са мъртви. Някои вече не са това, което бяха тогава. Но повечето са си същите, и продължават да се занимават със същото. Също, части от нея (предимно приложенията) липсват. Но основният текст изглежда като да е пълният.

Полезна ли е, при това положение? Да. Чрез нея можем да разберем кой ни е лъгал тогава, и кой е казвал истината. А и кой сега я публикува, и кой старателно я премълчава. Утре пак ще има избори, и бюлетините ще пускат не ЦРУ, ФСБ или МОСАД, а ние. Знаем ли на кого да вярваме, кого да разбираме наопаки и за кого да внимаваме за какво мълчи, ще знаем за кого, и срещу кого да гласуваме. Ако, разбира се, искаме да живеем в свястна държава, а не в сегашната… да бъда дипломатичен, кочина.

Пускам тук превод на текста на каблеграмата. Употребата на главни и малки букви е запазена, въпреки че на места на български текстът не изглежда добре. Структурата по абзаци – също, въпреки че някои от абзаците са дълги и неудобни за четене. Някои дребни грешки също са запазени, за максимално съответствие с оригинала.

Ако искате да подкрепите истината, пуснете го и вие, където можете. Това ще бъде също защита за мен – описаните тук престъпници продължават да са могъщи, и еничерите им не са захвърлили бухалките и чуковете. Един човек може да бъде премахнат лесно. Хиляди – не. Истината е силна не сама по себе си, а с подкрепата, която честните хора й оказват.

– Здрасти, Гриша! Позна ли ме?
– Ъ… Боже, откога не сме се виждали!
– От училище. Какво става с тебе?…

След пет минути сладък разговор имах покана да дойда на гости на някогашния ми съученик, “още тази вечер, ако можеш, така и така е неделя”. Което и направих. 🙂

Когато позвъних ми отвори дребничко, слабичко момиче с огромни очи и изплашен поглед. Пълна противоположност на съученика ми, плещест като скала и също толкова спокоен и непоклатим. Вгледа се в мен с ужас, сякаш се готвех да я нападна.

– Извинете, аз търся Джони…

– Влизай! – пробоботи гласът му отвътре.

Момичето ме покани едва ли не с поклон, и докато свалях якето си, бързо се шмугна в една от стаите. Не я чух да казва нещо, но няколко секунди по-късно Джони отговори оттам:

– Именно за да не чистиш и готвиш целия ден. Спокойно, човекът е стар приятел, такива работи не го притесняват.

Разминахме се на вратата на стаята с момичето. То изсипа куп извинения с толкова тих гласец, че сякаш шепнеше, и изчезна към кухнята.

– Сядай където си харесаш – кимна Джони добродушно. – Жената настоява да сготви нещо.

– Ама няма нужда…

– И аз така казвам. – Той отвори един шкаф и заподрежда на масата какво ли не. За минута тя буквално изчезна под купчините сладки, соленки, всякакви питиета и какво ли още не. Помислих си, че сигурно винаги са готови за посрещане на гости, просто за всеки случай. – Ама ако не покаже гостоприемство и грижа, ще се тормози. Гледа ли ти се Ливърпул срещу Нюкясъл?

– С удоволствие…

На няколко пъти момичето идва да донесе още неща от кухнята – фино нарязани и перфектно подредени в големи чинии сирена, луканки, апетитни сосове към тях. Когато видя, че Джони не е сложил прибори, едва ли не й потекоха сълзи, и след минута около чинията ми имаше подредени неизвестно колко видове лъжички, вилички, ножчета и още един-два прибора, които и до ден днешен не зная какви са. Надали са за сладки или соленки… Казах си наум, че сигурно приятелят ми ще отнесе скандала, като си тръгна, но скоро си промених мнението – жена му го гледаше по-предано и топло, отколкото и най-школуваната гейша гледа шогун.

При поредното посещение забелязах, че в антрето тя сваля кухненската престилка и отваря за мъничко външната врата, за да се проветри от миризмата на готвене, преди да влезе при нас. А след това, за да спести място на масата, нареди няколко вида сладки в една чиния, по-симетрично и красиво, отколкото и на телевизионна реклама. Готвех се да й благодаря, но някакъв инстинкт ме спря. Вместо подреждането похвалих цветята на прозореца. Лицето й направо грейна за миг, след това отново се стегна в съсредоточено, леко уплашено изражение. Хм…

Да имат лоши отношения в семейството? Не ми се вярваше. Както немалко от много здравите физически хора, Джони беше много благ и добродушен човек. А острият му ум и интелектуалните традиции на семейството му изключваха варианта и да я “стяга” от простотия. Какъв ли беше проблемът на това момиче? Замислих се, че дрехите й, принципно домашни, са по-подбрани и нагласени, отколкото на повечето жени за официален прием. И че въпреки че не очакваше гости, беше идеално вчесана и дори леко гримирана. Да е била на работа? В неделя – едва ли…

– Изглежда ми някак наплашена – вметнах внимателно след като тя донесе поредната чиния, този път синьо сирене. – Ако е преживяла нещо лошо, мога да помогна, познавам психолози…

– Не е такова лошо, за каквото си мислиш – изфъфли с пълна уста приятелят ми. – Просто има много тежък комплекс за малоценност. Още от дете, дълга история. И се мъча мъничко по мъничко да я уча, че е човек като всички други… Добре, че ме подсети. Я да ида да видя нещо… – Той стана и се запъти към кухнята. Не съм любител на подслушването, но гръмливият му глас се чу отлично и през затворената кухненска врата:

– Нека да е с малко по-малко подправки… Не се безпокой, милото ми, ще бъде чудесна и така… И заради него също, той като ученик не обичаше много подправени работи. Дори да се е променил, лесно ще си добави, да махне ще е трудно… Не се безпокой. Винаги готвиш идеално… И да не е, какво от това? Съвършени ли сме с него, че да намираме кусури… Не се бой, всичко ще е наред… Обещавам ти. Ако каже нещо, аз съм виновен… Не бой се, човекът е много свестен, и ти си много голяма майсторка. Повече, отколкото обикновеният мъж може да оцени изобщо… Не бой се. Така ще е чудесна…

Десетина минути по-късно тримата седяхме около масата. Двамата с Джони надхвалвахме сготвеното – не помня точно каква супа беше, но беше просто великолепна. Хем вкусна, хем лека на усет, хем хранителна като основно ястие… Момичето се беше изчервило лекичко, от време на време си гребваше по мъничко и с искрена убеденост обясняваше, че това нищо не е, и че е срамота, че не е могла да се подготви както трябва.

На два пъти учтиво й отказах да си слагам още сол, пипер и сигурно още десетина най-различни подправки – беше идеална на вкус и така. Приятелят ми се оказа далеч по-дипломатичен. След поредната покана той, сякаш замислено, рече:

– Благодаря ти, мило, но няма нужда. Подправките не правят супата.

– Няма ли да ви е безвкусна? – В очите й отново изплува страх.

– Когато са с точната мярка, подправките могат да направят супата малко по-хубава. Но дори без никакви подправки тя продължава да е супа, и да е вкусна. Тя е, която е истинското, и важното, и ценното нещо. Подправките са само детайл. Без нея те нито са ядене, нито са вкусни.

Приятелят ми се усмихна и й кимна. И ми се стори, че страхът в погледа й отстъпи, първо на замисляне, след това на усмивка.

Темата е ужасна каша. Възел от противоречиви неща, които предпазливите и мъдрите избягват да коментират. Аз обаче не спадам към тези категории, така че ще си позволя нахалството.

Когато става дума за политика, са адекватни единствено циниците. Уви, такава ни е политиката… Такова е мнението ми и за операцията на НАТО и прочее за “зоната без полети” в Либия. Движена е единствено от икономически и политически интереси.

За пореден път се възхищавам от френската дипломация. Тези хора са в дипломацията каквото немците са в машиностроенето – светът може само да им диша праха. Кога успяха да хванат връзки с бунтовниците в Либия, кога измъкнаха от тях обещания за икономически отстъпки и стабилност при доставките на петрол, кога юрнаха целия свят да защитава “техните”. Като капак на всичко, кестените ги вадят от огъня САЩ, които няма да спечелят абсолютно нищо от тази операция, освен може би измъчена капчица самочувствие, че някой все още ги взема за световния полицай. Мамка му, шапка им свалям на французите. Събраха от една страна на барикадата арабските страни и САЩ, и то буквално за дни. Не знам дали френският Чуждестранен легион наистина е най-боеспособната военна единица на света, но дипломацията им твърдо е най-дипломатоспособната. Не съветвам абсолютно никой да ги подценява.

Всъщност, имат ли въобще право подобни арабо-натовски коалиции да се месят във вътрешните работи на една държава, още повече пък с военна сила? Не би трябвало да го имат. Би трябвало това да си е жива агресия, и да заслужава да бъде оплюта и низвергната. А проблемът е, че не е съвсем така. Дяволът се крие в подробностите.

Като начало, Кадафи е забележителна личност. Не може да му се вярва на нито една дума, дори по критериите за политик – а това е изключително рядко постижение. Предполагам, че ако каже “Добър ден”, и е денем, ще получи инфаркт от срам… Такъв човек просто не е за управленец, защото ще съсипе страната си. И той го прави.

Либия е единствената държава в Северна Африка, която има петрол. Вярно е, либийците живеят по-добре от жителите на околните държави, и доста чужденци работят в Либия. Но в наличната нефтена ситуация беше логично либийците да живеят като бахрейнците или катарците, а те са поне един порядък под този стандарт. И при тях да работят повече чужденци, отколкото са местните – пак нищо общо с наличната ситуация… Да живееш малко по-добре от съседа си не е похвала, ако ти живееш върху злато, а той – върху камъни.

Атмосферата в страната също не е от най-добрите, от много години. Либийците са поне шест основни племена. Това на Кадафи се ползва с доста облаги, в смисъл че живее почти както ако там управляваха “нормални” политици. Другите обаче често мизерстват. Омразата и противоречията им са непрекъснати, и поне от 30 години насам обстановката в Либия непрекъснато е на косъм от граждански размирици. Спира ги само ужасът от Кадафи, и интригите му за “сплотяване на Либия”. (Една от тези интриги е ужасяващата вест, че едни шест медицински сестри от чужбина назаразили либийските деца със СПИН… някой да има нужда от дообясняване?)

Всичко това все още по никакъв начин не може да е повод за военна намеса в Либия. При бунта на несъгласните с него Кадафи обаче се оказа не просто способен, а охотно готов да избива народа си почти до същата степен като китайските мандарини. Това вече според мен спокойно може да е повод за намеса. Докато някой само те тормози и те кара да живееш в мизерия, ако го търпиш, си виновен единствено ти, и отговорността да го отхвърлиш е само твоя. Ако обаче при опит да го отхвърлиш той е готов да избие всички вдигнали се до крак, отговорността да смъкнат подобен изрод вече е на всички честни хора по света.

Честни хора ли са политиците, които организираха военната намеса? Честни като политици, естествено… Само че обикновените либийци това не ги вълнува. Който и да им помага да смъкнат Кадафи, е добре дошъл. И каквото и да им наложи после този някой, ще е доста трудно да е по-лошо от живота под него. Да живееш зле, ако държавата ти е голям износител на петрол, е постижение. Освен либийците го могат почти единствено руснаците. Само че те имат да изхранват 150 милиона население, а не 6, и дори така постигат много повече от Либия… Всъщност, предполагам, че с удоволствие биха подкрепили който и да е, който просто ще ги спаси от танковете на Кадафи. Без значение какво ще ги прави после – каквото и да е, после поне ще са живи.

Затова и съм по-скоро склонен да подкрепя операцията в Либия. Не заради политиците, които стоят зад нея – повечето от тях, да не кажа всички, са… политици. Лъжци, лицемери, лекета и т.н. Заради обикновените либийци, които имат право на нещо по-добро от Кадафи.

Да, свалянето му не е гаранция, че ще получат нещо по-добро. Но поне е възможност. Нека получат каквото си изберат и направят сами.

Това е свободата.

Най-сетнеееее! 🙂

И, да издам тайната: все пак това не е последната глава от първата част – ще има още една глава! Просто… ами просто така се е случило.

Странно нещо е разказването на история – дори когато авторът си ти, и тя е само в ума ти. Сякаш се разхождаш по пътищата на страната, която описваш. Виждаш героите си и случките, и трескаво бързаш да документираш, да изречеш или запишеш случващото се. Не го управляваш – насилиш ли го, няма вече да е истинско и живо, дори само вътре в теб. Героите ти с клюмнали глави ще изпълняват каквото им нареждаш, и с изчервени лица ще твърдят, че е било както го описваш. Но в унинието им ще има укор към теб, и съвестта ще те раздира точно както ако принуждаваш насила живи хора. И преработената от теб местност ще стои неестествена, с раздрана земя и криви къщи, и кравите тъжно ще скубят оскъдни сламки, и ще гледат с копнеж тучната зелена трева току до тях, която си им забранил.

Много бързо ще се принудиш или да погазиш съвестта си, и да се разделиш с жива частица от доброто в себе си, или да махнеш с ръка и да оставиш нещата да се случват както… както е истината за тях. Престрашиш ли се да избереш истината, наградата е огромна. Чувстваш се облекчен и щастлив, като след достойно върнат дълг, като след пусната на свобода птица. Изсушената и посивяла в хватката ти реалност внезапно се разлиства и заискрява, неизмеримо по-жива и богата, прещедра награда за смелостта ти.

Как става това, след като всичко е вътре в теб? Нали всъщност все ти го твориш, и така и иначе? Къде е логиката, каква е причината?… Не зная. Но съм го усещал в себе си твърде много пъти – винаги е така. Оставиш ли нещата да се случват истински, те стават толкова богати, че просто е невъзможно да обхванеш всичко отведнъж. При всяко връщане към тях виждаш нови и нови неща, които преди не си забелязал, които си пропуснал. А мине ли повечко време между връщанията, то тече и там. Случват се нови случки, пътя си поемат нови истории, и събития, и приключения. Можеш да разказваш цял живот, и винаги ще имаш какво ново да разкажеш.

(Понякога може да заразиш и околните. Майсторството на Любо Николов зарази така мен, да разкажа какво се е случило с Нарви. Не беше същото, което се е случило в ума на Любо – двамата сме различни, световете ни няма как да са еднакви. Нито беше толкова талантливо. Но заразата е непреодолима… И сега, като четях поредния разказ, отведнъж в миг видях Графството от времето на Помдерой Бързолък, и се смях със сълзи на гледката как Вавелукс пригажда за шлем пробитата тенджера на майка си, без да му пука, че надали ще издържи и един по-сериозен удар.)

Същото вероятно се е случило и с Любо – докато е описвал историята на Галдо на този етап, я е оглеждал отново и отново. Сигурно всеки път е забелязвал все нови и нови неща, които при първия оглед не е видял. И когато са се събрали достатъчно е разбрал, че няма как да побере всичко в една глава, нито пък има как да пропусне случилото се. Та кой истински разказвач може да премълчи без нужда и смисъл част от историята?… Пък и да, краят на първата част от пътя се отдалечава малко, но удоволствието от пътя става по-дълго. 🙂

И вместо да ви пожелая приятно четене, ще подхвърля отново идеята да се хванем и да запишем на аудиокнига тази история! Имам обещанието на Любо тази аудиокнига да е свободна, и да се разпространява също така волно, както и написания текст. Да е от полза ще може всеки почитател на таланта му. Четене на роли, монтаж на аудиозаписите… Може да стане нещо наистина хубаво и феновско. Струва си.