Grigor Gatchev - A Weblog

Гледам хештага #IfIWasAMan. Накратко – жени споделят какви неща са им казвали, дето никога нямало да бъдат казани на мъж.

Малко примери:

“You are a stereotype breaker.” – Това със сигурност никой мъж не го чува, нали? Примерно аз не съм го чувал десетки пъти…

“Your bio is fantastic, but it does seem that what you have achieved has been to your benefit rather than the company’s.” – Вероятно мъже напоследък не се явяват на интервюта за ръководна позиция. Иначе не мога да си обясня как не го чуват при всяко второ кандидатстване.

“Wow, you grasped this cyber-security concept quite well. I keep forgetting you studied cryptography.” – И това (или подобните му) мъже не ги чуват, нали? (А ако аз цитирам какво чувам на тема познанията си по медицина, сигурно сам ще напълня такъв хештаг…)

I have never heard of a man being described as “over-confident”! – Госпожо, отидете до пожарната да ви промият ушите! За мъже това се чува по-често, отколкото за жени. (За съжаление е и по-често справедливо.)

“You are challenging to work with because you ask a lot of questions.” – Това го вярвам, че жените го чуват по-често. Мъжете обикновено чуват вместо това “Fuck off with your nagging, or I’m firing you!” – разбира се, ако животът не ги е вече научил да не го правят, още като малки. Иначе казано – причината жените да го чуват по-често е, че момчетата обикновено го чуват и понасят неприятни последствия, а момичетата – не.

“Five kids and running a tech business. You are brave!” Is the implication behind brave that I must be stupid or out of my depth? – На тази дама ще ме е страх да ѝ кажа „добър ден“. Такова обвинение в сексуален тормоз ще ми спретне…

По време на телевизионно интервю: “Can we continue a bit longer? Our ratings are going up.” – Девойката дори не е разбрала, че ѝ правят комплимент, за да се почувства по-уверена в себе си.

I am always struck when men describe women as “force of nature”. I once asked a man if he had ever described another man that way, and he said: “Err, I don’t suppose so, no…” – Ужас! Ами ако някой мъж ви опише като „красиви“ или „женствени“? Надали често описва с тези думи мъже, нали?

… Знаете ли кое е лошото?

Когато чете такива неща човек (без значение на пола му), остава с впечатлението, че жените са тъпи патки, които не знаят какво искат. И престава да обръща внимание на факта, че сред тези оплаквания има и предостатъчно “If you plan having children, we cannot hire you.”, и тонове други подобни. Или – в България – колко често се случва жени да звъннат на 112, понеже мъжът им ги скъсва от бой, и да получат отговор: „Това са семейни проблеми, ние не се занимаваме с тях.“ Че жените срещат купища истинска дискриминация и страдание, но… лъжичка катран каца мед разваля.

Момичета, не се колебайте да затваряте устите на тъпите патки с претенции мигновено и решително. Не рискувате да бъдете пребити или убити, за разлика от мъжете, които се изправат решително срещу мъже насилници. Иначе и вие ще бъдете смятани – и от мъжете, и от жените с мозък – за тъпи патки. И ще има защо – насилието и дискриминацията срещу жени често се извършват от мъже, но много често са съградени в тези мъже върху претенциите и самомнението за изключителност на някои жени.

Същото, с други думи: Жена, която не е готова да защити дори непознат мъж от претенциите на някоя тъпа патка, не заслужава да бъде защитена от мъж от домогванията на някое тъпо говедо. Който не иска да направи безопасното, не заслужава да направят за него рискованото.

– Добър ден, Григор ли е?

– Да. А вие сте?…

– Ами аз имам нужда от малко помощ.

– Добре, казвайте. – Която и да сте.

– Ами, Хром се оказва много по-добър за въвеждане!

– Ъъъъ… Добре, чудесно. А с какво да ви помогна?

– Ами аз тук въведох едни неща, ама искам да ги преподредя, а не се получава!

– А къде сте ги въвели?

– Нали ви казах – в Хром!

– Ох… Това добре, а в кой сайт сте ги въвели?

– Ами тук, в компютъра ми!

– Това добре, а… къде? В Уикипедия ли, във Фейсбук ли…?

– Нали ви казах – в компютъра ми! Тук, пред мен!…

… Това е реален разговор, който проведох днес!

– Ало, Григоре, можеш ли да минеш утре вечер през нас? Детето има рожден ден, да използваме повода да се видим.

– Утре вечер… ммм… Да, мога. Да си нося ли и каквото е нужно при компютърни проблеми?

– Амииии… ъъъъх… За всеки случай.

Че не си ви знам… А в този случай неприятното е, че познатият ми ще настоява да ми плати, въпреки че няма пари да се усмихне. Нали се гордее с това колко десен е. И подкрепя всяка кауза, за която някой го излъже, че била дясна, да го види дали ще се хване. Хваща се.

Напоследък активно пропагандира, че данъците били кражба. Пробута му го един остроумен анархист, с обяснението после зад гърба му: „Няма ли данъци, няма как да има държава. Време е глупавите да работят за умните.“ Оттогава колко други „десни“ е рекрутирал за каузата, нямам представа… Нито пък е моя работа. Приятелите се подкрепят, дори когато се критикуват. Нека му стегна компютъра.

(Но си задавам въпроси около идеята. Срещам я доста по-широко, отколкото е реално той да я е разпространил. И на други десни ли я е пробутал познатият ми анархист? Или има и други остроумни анархисти, с които я е споделил?… Както и да е.)

Рожден ден наистина имаше, и изненадата беше много приятна. Вместо да седят един до друг, вторачени в смартфоните си, децата играеха някаква игра с пионки и зарчета, много подобна на Монополи. Докато чистех компютъра от вируса, ги гледах. Едно от тях, на име Билал, се справяше направо смайващо. Жив остър поглед, мигновена преценка какво кога е изгодно и какво кога не, какво срещу какво да спазари, с кой срещу кого да се съюзи. След само няколко обиколки на дъската вече притежаваше половината неща по нея. Ще стане от това хлапе бизнесмен.

– На осем години тъкмо им е време да понаучат някои неща – обади се домакинът зад гърба ми.

– Да смятат и да преценяват ситуации? – попитах.

– И нещо друго, много по-важно. Сега ще им го покажа.

Той отиде и взе почти всичките пари и придобивки на Билал. Част от тях прибра обратно в играта, останалата раздаде по равно на другите деца. Билал го гледаше недоумяващо и леко обидено. Останалите деца се радваха.

– Това се нарича социализъм – обясни им домакинът ми. – Колкото и добре да се справяш, държавата ти взима спечеленото с ум и труд, прибира си част от него и раздава останалото на тези, които нищо не работят.

Билал наистина беше поразсърден и обиден, но се мъчеше да не го покаже. На осем години. Браво, хлапе. И аз на над петдесет имам какво да науча от теб… Останалите деца подскачаха от удоволствие. Сигурно щяха да запомнят социализма като нещо много хубаво и приятно. Домакинът ми изобщо не забелязваше, че май постига точно обратното на целта си. Чудех се дали да не му го посоча, след това реших да се поуча от Билал. Колкото и да му обяснявам, няма да разбере. Религиозните фундаменталисти са така, без значение как наричат религията си… Дали няма някакъв начин да му го демонстрирам?

Билал попита възпитано може ли да продължат играта. Домакинът великодушно ги остави – вече беше демонстрирал каузата си… След към час играта свърши – Билал отново беше прибрал към четири пети от всичко на дъската, другите кътаха по някоя уличка и къщичка.

– Може ли и аз да се опитам да им покажа един урок? – попитах домакина. Той ме изгледа подозрително:

– Абе ти май нещо левичар си падаше, ама… Нищо, давай.

За него левичари са и Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, така че игнорирах думите му. Вместо това се обърнах към децата:

– Искате ли още една игра, докато дойде тортата?

– Да! – обадиха се пет гърла в хор. Билал се усмихна, сгреба в шепи натрупаните благини и посегна да ги върне обратно в кутията. Спрях го:

– Не, изчакайте. Всеки почва с каквото е спечелил в предишната игра. Така е по като наистина.

Домакинът ме погледна недоумяващо.

– Ама така не е честно! – заобаждаха се едно през друго децата. В хора участваше – може би за учудване на домакина ми – и Билал. Обърнах се към него:

– Защо да не е честно? Ти си ги спечели. Има ли нещо лошо в това да ги запазиш?

– Защото не е – заяви Билал категорично. – Не бива така.

– Че защо да не бива? Ти имаш полза от това. Защо не си съгласен?

– Ами, така не е интересно. Другите няма да искат да играят така, а аз защо да си играя сам? – Той размисли секунда-две. – Пък и да искат, като имам почти всичко, пак все едно си играя сам. Така е тъ… глупаво – поправи се той. – Интересното на играта е кой ще победи. А така е ясно, защо да играем? Няма смисъл… Така че нямам никаква полза!

Чак зяпнах. Това хлапе наистина е интелигентно не по годините си. Как налитам на такива толкова по-често от другите хора? Или може би ги забелязвам по-често?… Зад мен обаче се раздаде сърдито сумтене. Обърнах се – домакинът ме гледаше по начин, който ми казваше еднозначно дали все още съм добре дошъл. За щастие, вирусът вече беше изчистен. Пожелавах им учтиво лека нощ и си тръгнах, пълен с мисли.

Защо иначе интелигентният ми домакин не можа да разбере урок, който осемгодишни деца разбраха мигновено? И дори когато ги видя да го разбират, не се замисли? Че повече няма да ме покани, е ясно. Че неспособността му да разбере важни неща от реалността е негов проблем и ще мъчи него, а не мен – също. Но все пак е приятел. Няма ли как да му помогна? Защо е такъв, какво го е направило?

Докато вървях през нощния хлад, картината малко по малко се сглоби в ума ми.

Много малко хора имат силата и мъдростта да си строят динамична картина на реалността. Повечето избират далеч по-лесния път – да я съградят върху някаква аксиома, която е непоклатима истина, неподлежаща на съмнение при никакви обстоятелства. Котва, която ще удържи личността им от всякакви бури на промяната. Вечно и неоспоримо добро, което ще пребъде, и го знаеш кое е без да полагаш усилия да мислиш и преценяваш… Техният Бог. В каквото и да го виждат, и колкото и да отричат, че това е религия. А когато са така ревностни в нея – фундаментализъм.

Понякога това е полезно. Не случайно експеримента на Милграм са го издържали успешно в най-висок процент не хуманните професии като учители или лекари, а свещениците. По-често обаче е ужасяващо. Избитите в името на тази или онази религия са неизброими. Избитите в името на светлия комунизъм, националсоциализъм и т.н. са десетки, може би стотици милиони, за десетилетия вместо за хилядолетия. И започва да ми прави впечатление, че правилото кога имаме полза, а кога вреда, е май просто. Полза имаме, когато поставяме гласа на разума и сърцето си над повелите на религията си, каквато и да е тя. Тръгнем ли по обратния път, оставим ли умовете ни да бъдат събрани на стадо и водени накъдето някой овчар реши, той често ни повежда към мрака.

Без възможността да се състезаваме и да печелим няма игра – никой не вижда смисъл да го прави, оказваме се в социализъм. По-възрастните помним добре живота тогава, и които не бяха привилегировани – не с добро… Но надмине ли социалното неравенство около нас една граница, също не сме щастливи. И тя е дали започваме с равни възможности да печелим, или още от старта едни имат всичко, а други – нищо или почти нищо. Бъде ли премината, усещаме, че играта е започнала да става неинтересна, че няма смисъл така, че така е глупаво. И се досещаме, че правилата или пък водещите играта не са читави, или дори са направо фалшиви, създадени да ни лъжат.

И, загубили вяра в официалните авторитети, започваме да търсим опора в каквото си харесаме. Християнство или ислям, политическо левичарство или десничарство, анархизъм или конспиративни теории. Или дори сляпо кланяне на науката – това също може да бъде религия и фундаментализъм, точно както всичко друго. Истинската наука приема себе си като най-доброто налично към момента обяснение, но и непрекъснато се поставя под съмнение. Това е, което я прави наука… Точно както и фундаментализмът всъщност е приемане на някаква концепция, каквато и да било, като непоклатима истина. Всяко нещо може да бъде наука или фундаментализъм – разликата е според как го приемаме.

А ние го приемаме според от какво изпитваме нужда. Във времена на социална несправедливост – най-често като каквото претендира да е нейната алтернатива. Ислямска държава или ултраконсервативно християнство, източни религии или езичество, клиничен патриотизъм или настървено целуване на нечий ботуш. И най-вече „алтернативни“ неща – алтернативна медицина (хомеопатия, антиваксерство…), алтернативна география (плоскоземие и т.н.), алтернативно ляво или дясно (и двете всъщност лумпен-анти-истаблишмънтство)… И когато ни се смеят се утешаваме, че и на Галилей са му се смели – но забравяме, че сред смешните на един Галилей се падат хиляди клоуни, които зад комичната външност крият студена пресметливост, и милиони селски или квартални идиоти, които се мислят за Галилеевци.

Когато преминат към фундаментализъм, тези хора се превръщат в армия от зомбита. Готова без колебание да се хвърли под картечниците и танковете за славата и властта на първия мошеник, открил магическата дума, която ги управлява. И тази магическа дума често си я казват моментално на всеки, който има уши да ги чуе – а такива има предостатъчно. А ние, останалите, се чудим откъде ни идват на главата нацистките зондеркоманди и комунистическите отряди, антиеврейските погромаджии и фанатиците от „Ислямска държава“. И често търсим с каква конспиративна теория да си ги обясним, и срещу кое зло да замаршируваме в строй, за да ги изличим заедно с него от лицето на земята… Точно така, вливаме се в армията на зомбитата и си избираме магическата дума, знаещият която ще ни е господар и ще му служим, дори ако ни прати под картечниците и танковете. Избрали идеално грешния начин да се справим с проблема, който търсим как да разрешим.

Това е урокът, който моят домакин трябва да разбере. А надали ще може. Дано се намери някой Билал да му го демонстрира на дело… Всъщност, най-вече дано се намери начин той да разбере, че неспособността му да осъзнае и надскочи слабостта си и нуждата си да е фундаменталист му пречи. Че така той осакатява децата си, точно като тези религиозни фундаменталисти, които отказват да им разрешат животоспасяващо кръвопреливане, или да ги пуснат на училище, в което момичета и момчета учат заедно. И всъщност че осакатява най-първо и най-тежко себе си.

А след като го разбере може пак да си бъде десен. Хем тогава наистина ще бъде десен, а не наивник, построил дясното си върху грубата шега на анархист.

Напоследък терминът „нелиберална демокрация“ е много популярен и моден. В някои страни тя е налице. Други са се запътили натам… Какво всъщност означава? Какво да очакваме от нея, като плюсове и минуси? Каква е, в тези пълни с дезинформация времена, истината – поне каквато аз я виждам?

Определение

Обикновено така бива наричана социалната система в страни, където в икономиката има ограничена степен на пазар, но властта е под авторитарен контрол. Историците отдавна имат термин за такъв тип система – феодализъм. Познатият ни от историята средновековен феодализъм е негов вариант. Друг негов вариант (с по-сериозни ограничения на пазара) е съветският и източноевропейски комунизъм. Трети е германският нацизъм отпреди и по времето на Втората световна война, и сходният му италиански фашизъм. Четвърти е съвременната „нелиберална демокрация“, каквато виждаме например в Китай. (Русия е близо до завършването на преход към нея; Турция и Унгария са в началото на такъв преход; Румъния е пред риск да го започне.) Съществуват и други варианти.

Сърцевината на тази система е, че цялата власт в едно общество – казано по друг начин, цялото общество, включително хората в него – принадлежи на определена, рязко отграничена група хора (феодална каста). При средновековния тип феодализъм тя се нарича благородници или феодали. При комунистическото общество – партийни членове (често над определено ниво в партийната йерархия). При съвременната „нелиберална демокрация“ все още няма утвърден термин. Ненаучно, на повечето места се използват варианти на термина „мафия“, като отражение на факта, че произходът и методите на кастата са в значителна степен криминални. (Често тя бива ръководена от престъпници, навлезли в политиката с цел да избягнат отговорност и/или да получат повече власт.)

В България прилично точно описва върхушката на тази каста изразът „комунистически политченгета с високи чинове“. По-ниските ѝ слоеве имат смесен произход – кримки, кариеристи, политченгета с по-нисък чин или техни роднини – примерно потомци – и т.н. (Част от комунистическите политически полицаи не са се присъединили към тази каста, често на сериозна цена за тях. Елиминираните от кастата биват ликвидирани като влияние, така че престават да са обществен фактор.) Отделни личности могат да се окажат в групата по случайност или заради изключителен талант, съчетани с неспособност за осъзнаване сред що за хора се оказват, или пък с изначален морално-етичен дефицит.

Реално, произходът на хората във феодалната каста е без значение. Причисляването им към нея води до значителна степен на изолиране от тези извън нея, и към приемане на нейните стойности (ако те не са стойности на индивида по начало). Този процес бързо превръща огромния процент от тях във властови връх и морално-етична утайка на обществото. Те започват да изживяват себе си като специални хора, на които изначално се полагат права и привилегии, които не се полагат на другите. Смятат се за единствените истински хора в това общество – всички останали са за тях добитък, който съществува, за да бъде тяхна собственост и да бъде доен и стриган.

Във феодалната каста властта и правата са разпределени под формата на пирамида. На върха има един човек или тесен кръг от хора (крал, генерален секретар / Политбюро, капо ди тути капи, „генералите“…). Върхът реално притежава всички права и власт в системата, дори ако де юре те не са негови. Той делегира части от тях на свои васали, които се грижат за спазването на феодалния порядък. Те на свой ред делегират част от тях към свои васали с цел вършене на работата, те – надолу към свои, и т.н. (В миналото е била правена ключовата грешка простолюдието да бъде приемано като най-долен слой на системата, а не като отделна каста, която трябва да бъде отделена чрез непреодолима граница.) В някои случаи тази пирамида и властта ѝ са официални (средновековен тип феодализъм). В други (комунизъм) съществуването ѝ е отчасти официално, но властта ѝ частично или изцяло се отрича на думи. В трети (съвременни „нелиберални демокрации“) тя е скрита от обществото, съществуването ѝ се отрича и разкриването му се преследва безмилостно, или пък се нормализира като публична тайна.

В класическия феодализъм кастата на „останалите“ е известна като поданици. Съвременните феодални системи (комунизъм, нелиберална демокрация…) често я наричат „граждани“, като част от опита им да се представят за демокрации. В обществената йерархия те на думи са навсякъде, но на практика стоят безусловно под дори най-ниските слоеве на феодалната каста. Ако например световно известен академик и лауреат на Нобелова награда бъде блъснат от колата на шофьор на трети заместник на районен прокурор или сенчест бизнесмен, или дори от обикновен крадец, който обаче си плаща данъка протекция на системата, извършителят не рискува да пострада. Дори ако бъде осъден – като правило заради значителна обществена реакция – присъдата му ще е смешна и ще бъде „изтърпявана“ в луксозни условия. Ако обаче академикът посмее да отстои правото си да пресича пред въпросния шофьор, или да се опита да се защити от крадеца (и успее), ще бъде осъден на далеч по-сериозна присъда, която ще излежи ефективно в най-отвратителния наличен затвор. Причината за този „парадокс“ е проста: академикът с всичките си титли и постижения е поданик, докато шофьорът и крадецът са членове на феодалната каста.

Структура на феодалната система при нелиберална демокрация

Разделянето на обществото на касти се извършва чрез система на привилегии. Например поданиците на теория имат определени права, но на практика могат да ги използват само когато това не пречи на феодалите. Малък процент от тях, чиито възгледи и/или ценности са близки до пропагандата и механизмите на феодалната система, обикновено биват допускани да ползват правата си в почти пълен или пълен размер. Работещите в органите за опазване на властта на феодалите обикновено имат още привилегии – достъп до евтини (държавно спонсорирани) стоки и услуги, лека работа с дълги почивки, привилегии пред правораздаващата система и т.н. Малко под тях обикновено са работещите в частни силови структури, често в зависимост от колко високопоставен сред кастата е феодалът, който ги притежава.

Нелибералната демокрация обикновено проявява нулева загриженост за поданици, чиито права биват нарушавани в чужбина (освен ако това не ѝ е нужно за пропаганда), без значение колко несправедливо е нарушението. Ако обаче в чужбина бъдат нарушени правата на феодал, той бива защитаван старателно. Често това е сигурен признак дали някой спада към феодалната каста. Друг сигурен белег за спадане към нея или не е поставянето на човека вътре в страната пред реда и закона спрямо чужденци от силни либерални демокрации: феодалите обикновено биват поставяни над чужденците (ако те не са важни фигури), поданиците – задължително под тях.

Феодалната каста обикновено е в значителна степен над официалните закони (освен тези феодали, които са в процес на елиминиране от нея). Спорове на феодал с поданици се решават от органите за опазване на системата (съд, силови институции и т.н.) в полза на феодала. Феодалите обикновено се ползват с безнаказаност за престъпления, независимо от тежестта им, освен ако не са срещу други феодали. Ако особено тежко престъпление на феодал е невъзможно да се прикрие или припише на поданик, и особено ако към случая има интерес от силни либерални демокрации, срещу феодала може да бъде произнесена някаква формална присъда. Тя обаче рядко бива привеждана в реално изпълнение, и дори тогава обикновено се реализира в далеч по-малък от присъдения размер и по начин, който реално не нарушава интересите на феодала. Често тези факти са добре видими при проверка на броя на влиятелните хора (като правило феодали), осъдени за корупция – престъпление, в което са замесени почти всички от тях. В нелибералните демокрации този брой клони към нулата и включва като правило само феодали в процес на елиминиране от кастата им. (Обикновено процесът на елиминиране се състои именно в такива присъди.) Феодалната каста използва тези случаи за пропаганда, че корупцията се наказва в нелибералната демокрация, дори по-сигурно, отколкото в либералната.

Силата в нелиберална демокрация се опазва за феодалната каста на принципа „целта оправдава средствата“. Например, ако срещу поданик бъде извършено криминално престъпление, институциите в обществото вземат или не мерки срещу извършителя, в зависимост от дали той се ползва с пряката или косвена протекция на някой феодал, или не. Ако обаче поданици се опитат да се самоорганизират срещу престъпността, институциите мигновено оценяват това като потенциална точка на концентриране на власт, която може да бъде използвана по-нататък срещу феодалната каста, и задължително я смазват, дори ако е насочена срещу престъпници без протекция от феодал.

Престъпността при нелибералната демокрация е част от механизмите, чрез които феодалите изземват средствата на поданиците. Тя служи на определени феодали, предава им лъвския пай от ограбеното, и т.н. Протекцията на феодалите осигурява неприкосновеността на престъпниците пред органите за опазване на реда. Всичко това прави престъпността част от феодалната каста, а не от поданиците – затова при нелиберална демокрация те реално стоят над „гражданството“ и то не може да се защити от тях; защитата става възможна единствено след замяна на нелибералната демокрация с либерална. Както и при рушветните форми на събиране на ресурси от поданиците, липсата на протекция от феодали (срещу предаване на повечето ресурси на тях) се наказва от органите категорично – те са инструментът, който подсигурява удържането на престъпниците на мястото им във феодалната система. Пак те притискат престъпниците да се организират в строга йерархия, която предава лъвския пай от събраните ресурси нагоре срещу защита от органите на реда отгоре.

Престъпната общност изпълнява и други роли в нелибералната демокрация. Нивото и насочеността на нейната активност, в комбинация с манипулации чрез медиите, е важен начин за манипулиране от феодалната класа на „общественото мнение“ на поданиците. Умелият социален инженер може успешно да опази властта и контрола на феодалите над поданиците им чрез този метод дори при сериозно разклатени ситуации. (Често такива ситуации във феодалната система остават прикрити от поданиците толкова умело, че могат да бъдат разпознати единствено по това как медиите и престъпността насочват мисленето на обществото в синхрон към внезапно възникнали или трайно нерешавани проблеми с престъпността вместо към наболели проблеми с властта.) При нужда от брутални силови действия на властта, например срещу анти-феодални размирици, престъпността е ценен провокатор. Нейни членове са удобни изпълнители на „мръсни“ поръчки срещу не-феодални институции и лидери. При избори употребата на престъпните общности често спестява на феодалите необходимостта от пряко фалшифициране на резултатите, за да запази властта си…

Разлики в социалния договор между двете системи

В либералната демокрация хората имат сравними права, определени от корпус правила (законодателство), които важат в голяма степен за почти всички. Всеки има право на икономическа и политическа инициатива, които са в значителна степен свободни, и са достъпни според възможностите на индивида – лични, наследени и т.н. Словото (в по-широк смисъл – информацията) е в значителна степен свободно. Де юре и де факто в тези общества в голяма степен се покриват. Като обобщение, там социалният договор гласи, че всеки индивид има значителна икономическа и политическа свобода, и може да постигне значителен социален (длъжностен, икономически и т.н.) напредък.

(В качествените либерални демокрации хората имат на практика еднакви права. Законодателството важи в почти еднаква степен за всички. Икономическата и политическа инициатива са на практика напълно свободни, и зависят почти изцяло от личните възможности на индивида. Свободата на словото се ограничава почти само от условия с важност от мащаба на военна тайна, и дори тогава с опазването на тайната са натоварени само официално запознатите с нея. Там социалният договор реално позволява издигане на всеки индивид според личните му качества и цели. Качеството на една либерална демокрация зависи именно от тези параметри.)

Във феодалната система социалният договор отразява разграничаването на феодалите от поданиците, и различните права на двете касти. За кастата на поданиците той предвижда най-основни права, които не позволяват значителен напредък в обществото и на практика не дават възможност за преминаване в кастата на феодалите. Дори тези права важат само докато не противоречат на интереса на феодал. Например, поданиците на теория могат да осъдят феодал, или да накърнят другояче интересите и/или властта му, но на практика не се получава да го постигнат. Ако феодалът си хареса тяхна собственост, им я отнема без те да успеят да му се противопоставят. Това е пряко следствие от факта, че де юре поданиците са свободни, но де факто са собственост на феодалите. Понякога статутът на де факто собственост се подсилва и чрез де юре инструменти, напр. закрепостяване при средновековния феодализъм или местожителство при комунизма. Като правило де юре и де факто в тези общества се разминават в значителна степен: те са царство на лъжата.

(В миналото това разделение на кастите понякога е било нарушавано. Един от примерите за това е британската Магна Харта, която по недоглеждане на авторите си предвижда определени свободи и права пред краля не само за благородниците, а за всички. Именно тя прави възможно завоюването на икономически позиции от не-феодали и последвалата индустриална революция, която ограничава властта на феодалите и в крайна сметка праща в историята средновековния тип феодализъм. Пак тя е в основата на свободата на мисълта и словото, които полагат теоретичните основи на съвременната либерална демокрация. Съвременните феодали обикновено разбират ролята на тази грешка и внимават да не допускат подобни.)

Разлики между феодализма и истинската демокрация като системи

Дори където двете системи са сравними, силните и слабите им места са различни. Феодалната система е де факто командна и може да концентрира ресурси до степен и на цена, която гражданите на либерална демокрация рядко са склонни да позволят. Затова тя обикновено постига по-добри резултати в условия, които позволяват екстензивен растеж, или в екстремални ситуации – бедствия, война… Стремежът на овластените в нея да опазват позициите си обаче е сериозна пречка в интензивния растеж, където дизрупцията е необходимо условие. Там либералната демокрация, в която властта на пазещите статуквото е по-слаба, а инициативата то да бъде дизруптирано е по-силна, обикновено постига по-добри резултати. Тъй като характерът на растежа на социалните системи е фон Нойманов, периодите на екстензивен растеж в потенциалния живот на системата обикновено са много пъти по-кратки от периодите на интензивен растеж. Затова либералната демокрация може да изостане краткосрочно зад феодалната система, но в дългосрочен план неизменно я надминава и постига по-добро икономическо и социално развитие, включително по-добър жизнен стандарт на гражданите си. (Свободата на гражданите и удовлетворението, което тя носи пряко или чрез реализиране на даваните от нея права, е както основна база за постигането на по-добра производителност, така и привлекателна за гражданите сама по себе си.)

Класически пример за сравнение в развитието на двете системи е това на комунистическия СССР, сравнено с това на западните либерални демокрации. През 1920-те и 30-те СССР расте, разорава целините и се индустриализира с темпове, непостижими за западните демокрации дори извън криза. През 1960-те обаче СССР изчерпва екстензивните възможности за развитие и растежът му започва да изостава зад този на Запада. През 1990-те разликата достига размери, които водят до разпадане на комунистическата обществена система и рухване на СССР. Част от нея се дължат на персонални грешки на съветското ръководство, напр. първоначалното отричане на ключови области като генетика и кибернетика. Огромната част обаче се дължи на същностните различия на двете системи.

Преходът от либерална демокрация към нелиберална

Ако се развива на базата на либерална демокрация, феодалната система като правило извършва преход към един от вариантите си – т.нар. нелиберална демокрация. Той започва с идването на власт на корумпирани или другояче престъпни политици, или навлезли в политиката измамници. Обикновено те водят политика на безогледен и без дългосрочен план популизъм, насочен към най-лесните за лъгане прослойки в обществото – обикновено най-нискоинтелигентните и неуспелите. Представят се за непоколебими защитници на определени стойности, като правило крайни – „традиционни“, „консервативни“, „защита на бедните“, алт-леви или алт-десни, или каквито други биха били популярни в съответната обстановка сред подкрепящите ги. Дефинират като „враг на стойностите ни“ неспособни на реална самозащита социални групи – по етноси (евреи, цигани…), възгледи (либерални, образовани, скептици), произход (мигранти, членове на определено малцинство) – срещу които лесно се демонстрира сила. Повеждат борба (най-често предимно симулирана) срещу въпросния „враг“, като го използват като плашило, набеждават го за всички свои провали и причисляват към него всеки, който разбира истинската им същност и се опитва да я разкрие пред обществото. Представят за задължителен елемент от тази борба разрушаването и елиминирането на демократичните ценности и порядки – независимост на съда, медиите, изборните органи и т.н. – и подмяната им с послушни марионетки. Смазват демонстративно всяка форма на самоорганизация на обществото, с изключение на организирани и контролирани от тях погромаджийски групи. Поставят силовите органи над и извън закона, дават им привилегии спрямо гражданите и ги превръщат в своя лична гвардия, като възнаграждават у тях личната преданост и наказват предаността на истинските ред, закон и демокрация. Полагат усилия да „нормализират“ нарушаването на закона от тях и техните силови структури. Безмилостно отстраняват тези, които разбират същността им и я показват пред избирателите.

Често такива политици просят, и често получават сериозна, обикновено тайна помощ от държави с установена феодална система, срещу различни видове национално предателство в полза на другата държава. Държавите с установена феодална система обикновено помагат с желание – дори ако не получат национално предателство от споменатите политици, те имат сериозен интерес конкуренцията им на държавно ниво да е некачествена и непривлекателна. Установяването на подобни връзки на вървящи по този път политици обикновено доказва истинската им цел – промяна на системата в страната към феодална. Такава промяна като правило е много по-разрушителна и пагубна за страната, отколкото „обикновено“ национално предателство, и извършващите го политици го знаят и знаят какво би означавало понасянето на отговорност за нея. За да я избягнат и да запазят властта си, те обикновено са готови на всякакви престъпления, независимо от мащаба им.

Самият преход към нелиберална демокрация обикновено отнема известно време, през което едни или други демократични институции и/или права на поданиците могат да бъдат частично запазени (особено ако не пречат на извършването на прехода). Ключово за извършването на прехода е овладяването от създаващата се феодална каста на икономиката. Критична точка е постигането от нея на собственост на над 40% от икономиката; оттам нататък връщането назад е изключително трудно. (Често тази собственост е скрита зад офшорни компании, фирми за прикриване на истинския собственик и т.н. В други случаи тя се изразява чрез някакъв вид мафиотски контрол над де юре „собствениците“.) Когато кастата постигне собственост на над 50% от икономиката, страната вече може да бъде върната към либерална демокрация единствено по силов път (напр. като загуби война срещу либерална демокрация и бъде окупирана).

В такива случаи задължителни, но често недостатъчни условия са правилното идентифициране на всички членове на феодалната каста, лустрацията на цялото им имущество, пълното разрушаване на всички техни лостове за въздействие и доживотната забрана за тяхно участие в икономическия и политически живот, с непрекъснат активен контрол върху спазването ѝ. Друго на практика задължително, и често недостатъчно условие е доживотното физическо отстраняване с пълно изолиране от обществото (напр. затвор без право на комуникация) на върхушката ѝ. Трето такова условие е пълното публикуване и документирано дискредитиране на всички лъжи, които кастата е използвала, за да се качи на власт и да я задържа. Дори при правилно прилагане на всички тези мерки, рискът на освободеното общество за връщане към феодална система продължава да е висок, докато подкрепилата идването на власт на пре-феодалите прослойка съществува. Тъй като тя при либерална демокрация обикновено не може да постигне ресурсите и привилегиите, които получава от популистите кандидат-феодали (няма нужните умения и трудолюбие), вярата ѝ в про-феодалната лъжа е изключително резистентна на лечение и рецидивира при всяка възможност. Отчасти е ефективен икономическият ѝ ъплифт, примерно масовото ѝ издигане (чрез обучение в нужните за собствен успех умения и отношение към труда, и възможност да го положат с добър резултат) до средна класа. Дори тогава обаче рискът продължава да е силен в течение на поне две поколения.

Достъпен начин да се прецени процентът собственост на феодалната каста в обществото е преценяването на процента собственост в икономиката на най-богатия 1% от гражданите. (Феодалната каста заедно с подставените от нея за „собственици“ лица обикновено е под 1% от обществото; останалите извън нея най-богати вътре в този 1% обикновено притежават пренебрежимо малка част от икономиката.) В либерални демокрации тя е под 40% (в качествени – под 30%). Качване на собствеността на най-богатия 1% над 40% от икономиката обикновено е рисково дори за либерални демокрации с традиция, тъй като създава условия за корупция от мащаба. Тя концентрира много ресурси в малка, лесно превземаема група и настройва останалите срещу тази група и порядките в обществото, които останалите обвиняват за корупцията. Това улеснява взимането на властта от измамник-популист с авторитарни амбиции и налагането от него на недемократични обществени порядки. В такива условия той действа чрез договаряне с най-богатите да ги издигне до феодална каста, и получава задкулисната им подкрепа (въпреки че публично ги обявява за най-злите си врагове, и дори може реално да репресира тези от тях, които са били против него.)

Лъжите на феодалната система

Феодалите добре знаят, че системата им е по-лоша за обществото от либералната демокрация, макар че не го признават пред не-феодали. (Например при комунизъм висшите комунисти са напълно наясно с предимствата на либералната демокрация, въпреки че пред поданиците говорят точно обратното. Ако някой искрено вярва, че комунистическата система е по-добра, той не бива допускан в комунистическата върхушка, тъй като е глупав до степен да е потенциално опасен.) Затова, когато феодална обществена система съ-съществува с либерална демокрация, феодалите инвестират значителна част от ресурсите си в лъжене на поданиците, че феодалната система е по-добрата. (В противен случай „стадото“ твърде бързо разбира разликата и бяга към либералната демокрация, и/или изработва отношение към феодалите, което в момент на тяхна слабост може да премине в самоорганизиращо се противостоене.) Колкото по-голяма е разликата в качеството на живота между двете системи, толкова повече ресурси биват инвестирани от феодалите в пропаганда срещу либералната демокрация и предимствата ѝ.

Инструментите за пропагандиране на тези лъжи са каквото е подходящо за ситуацията и изпълнимо за феодалната каста. При средновековния феодализъм то не се налага, тъй като либералната демокрация още не съществува като алтернатива. (В самия му край тя се появява, но остава подценена като опасност от феодалите: те сключват в Европа различни „съюзи на монарсите срещу народите“, но подценяват създаващата се либерална демокрация в САЩ.) При комунизма феодалната каста разчита на тотален контрол върху средствата за масова информация и ограничения върху контактите с либерални демокрации (които в крайна сметка се оказват недостатъчни). При нелибералната демокрация се разчита основно на поставяне под пълен контрол на медиите (обикновено чрез съсредоточаването им в ръце на върхушката на феодалната каста), на филтриране/блокиране на връзките към либералната демокрация през Интернет, и на масирано разпространяване на лъжи. Последното най-често се прави чрез платени журналисти, „агенции за Интернет влияние“ и други подобни. Често с тази роля биват натоварвани и подходящи, или дори специално създадени органи за опазване на властта на феодалната каста, обикновено реализирани като тайни служби.

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност). Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

Феодалната система и икономическият просперитет

Цялата собственост във феодалната система реално принадлежи на върхушката ѝ, дори ако юридически не се води нейна, и се делегира надолу по пирамидата на феодалната каста, до най-ниското ѝ ниво (но никога чак до поданиците – това е ключова грешка, която би им позволила някаква реална степен на контрол и власт). Създадените чрез тази собственост и упражнявания чрез нея труд блага и ресурси се реквизират обратно нагоре към върха на пирамидата, и реално принадлежат на него. Той решава къде колко от тях ще бъде разпределено. Например при нелиберална демокрация всички значими икономически единици са собственост на членове на феодалната каста. Средните и малки икономически единици често се водят де юре собственост на средно- и нископоставени членове на феодалната каста, или на подставени лица – но де факто са собственост, както и всичко друго в системата, на върхушката на кастата. Изгуби ли „собственик“ на такава единица благословията на сеньора си, той изгубва и собствеността върху нея в полза на друг васал.

Критерият за определяне колко собственост, права и привилегии на кого делегира един феодал, е кой от васалите му е най-предан. (Критерият производителност в създаването на блага е по-маловажен. Ако се допусне той да доближи по важност личната вярност, феодалната система рискува да премине естествено към свободен пазар, а оттам да потегли към либерална демокрация.) По-преданите получават повече, което води до това почти всички ресурси на всеки феодал да отиват за демонстриране на повече преданост към сеньора му. Също, всеки феодал се опитва да увеличи създаването на ресурси в своя феод, но всички други феодали му пречат в това, и обикновено успяват. (Често с помощта на сеньора му – той има изгода васалите му да са сравними по успех, за да се състезават по-нахъсано, а това се постига най-лесно чрез подрязване на по-успешните.)

Тези механизми насочват произведените от феодалната система ресурси към цели, различни от натрупването им и напредъка на негова база. Също, обикновено най-голяма лична преданост дават издигнати на висок пост, които обаче нямат качества и умения да ръководят и естественото им място е на дъното на обществото – затова те често са предпочитани от феодалите за васали или управители, но рядко са реално полезни за производителността. Най-сетне, дизрупциите с цел изкачване във феодалната пирамида означават слизане на такива по-високо в нея – затова по-високопоставените в тази пирамида се борят срещу дизрупциите, а те са задължително условие за интензивния икономически растеж. Поради всички тези причини нелибералната демокрация обикновено не постига така добри производителност на труда и икономически, технологичен или научен прогрес, както либералната.

Тъй като иска за себе си повече ресурси, феодалната каста търси начини да увеличи производителността. Пазарната система е един от тях, като форма на принуда към поданиците да работят по-здраво, за да подсигурят съществуването си. (Тъй като нямат как да получат в системата значим социален напредък, те не се чувстват стимулирани да полагат повече усилия.) Тя обаче създава потенциал за икономическо дизруптиране на отделни феодали, и потенциално на цялата каста. Затова свободата ѝ бива ограничавана по различни начини, а това отново ограничава производителността ѝ.

Един от начините за увеличаване на производителността е позволяването на поданиците да задържат повече от създадените от тях ресурси за себе си, в съответствие с производителността им. Тук обаче влиза в сила същностно ограничение на феодалния тип икономика. Задържаните по такъв начин ресурси е недопустимо да се доближават до ресурсите, които биват получавани срещу лична преданост към феодалите – иначе механизмите на феодалната система ще се окажат с по-слабо влияние от тези на икономическата ефективност. Това би отворило път за постепенно отслабване на феодалната система, и може да се стигне дори до възможност за преход към либерална демокрация. Затова този начин за увеличаване на производителността е допустим във феодалната система само до това ограничение. Колкото по-застъпен е, толкова по-трудно става и повече контрол върху икономиката изисква балансирането на съотношението между получаваните ресурси в полза на личната преданост, и толкова повече нараства рискът за грешки в този баланс, със съответните последствия за феодалната система. Притежаването на колкото се може по-голям дял от икономиката и наличието на повече механизми за контрол върху нея и единиците ѝ улеснява задачата по това балансиране, но не премахва ограничението, което прави феодалната икономика естествено по-непроизводителна и неефективна от тази на либералната демокрация.

Между „собствените“ икономически единици често се позволява известна конкуренция, за да се избегне твърде голямо спадане на производителността им. Степента на конкуренцията обаче обикновено се ограничава до степен тя сама по себе си да не може да издигне един конкурент над друг – във феодална система това трябва да става на базата на разликата във верността на двамата към техния сеньор. Изместването на този приоритет от друг по същество разрушава феодалната система, така че е недопустимо за нея. Всякакви начини на конкуренция, които биха подкопали събирането и прехвърлянето нагоре на ресурси, обикновено са абсолютно забранени – например конкуренция чрез сваляне на цените на стоки за потребление от „стадото“. Управители на единици, които постигат твърде добра производителност, обикновено са изгодни за техния феодал, но потенциално са сериозна заплаха за другите около него, и често биват саботирани или дори елиминирани по един или друг начин.

В някои случаи се позволява на „стадото“ да притежава незначителни като размер и влияние икономически единици, напр. малки фирми. За да не бъде изпуснат контрола на феодалната система върху тях, обикновено тя създава законодателство, което е нереално да бъде спазено, и фирмите биват контролирани и изцеждани до сухо чрез факта на нарушаването му.

Един механизъм, който се грижи за това, са чиновниците, които притискат тези фирми за рушвети. Съгласно теорията на игрите, в такава ситуация чиновниците са силната страна и могат да вземат като рушвет на практика цялата печалба на икономическата единица – и се стремят към това. Лъвският пай от рушвета отива за началниците им, предава се по веригата нагоре и се събира у върховете на феодалната каста. По подобен начин биват изцеждани от ресурси свръх необходимото за оцеляване и отделните граждани – при тях преките рушветовзематели са лекари, учители, чиновници, полицаи и т.н.

Тези механизми играят двойна роля. От една страна, чрез тях феодалната каста снабдява себе си с колкото може повече блага. От друга, така тя изземва всички ресурси на „стадото“ свръх необходимите му за пряко оцеляване, и не му оставя възможност да задели ресурси, за да ѝ противодейства. Това прави рушветчийството основен структурен елемент на нелибералната демокрация – без него тя е дългосрочно нестабилна и недоходна за върхушката си. Затова тя не допуска то да бъде ограничено – както и ограничаването на престъпността, ограничаването му е възможно единствено при замяната ѝ с либерална демокрация.

Феодалната система често търси предприемчивост и инициативност от чужбина, тъй като рискът да бъдат разпространени сред „стадото“, и да му дадат ресурси срещу нея, е по-нисък. За да ги набави, тя се опитва да привлече от чужбина инвеститори. Дошлите в страната икономически инициативи биват посрещнати с проста покана: добре дошли са да доят „добитъка“ до сухо, но трябва да споделят печалбите с феодалната каста. (Това за тях да остане достатъчно, за да си струва инвестирането, се гарантира.) Често от чуждите инвеститори се иска да назначат за управители хора на феодалната каста, „с местен опит ще постигнат по-добра печалба“ – но още по-важната задача на тези управители е поддържането на контрол върху „стадото“. (Значителна степен на чужди инвестиции във феодалната система се допуска само при стриктно спазване на това правило, иначе тя рискува да бъде дизруптирана.) Когато феодалите могат да допуснат екстремално изцеждане и обезправяване на „стадото“, и така да бъдат по-примамливи за чуждите инвеститори, те често имат и други искания, например за придобиване на технологично и друго ноу-хау от чуждите фирми, помощ в изолиране и филтриране на Интернет, в разпространение на лъжите им пред „стадото“, и т.н.

Взаимодействия на феодалната система с либерални демокрации

Когато феодалната каста открие възможност, тя активно се опитва да елиминира либералната демокрация в други страни, за да избегне сигурното надконкуриране от нея. Най-често тя търси и подкрепя политици на либералната демокрация, които имат желание да я превърнат в нелиберална и да станат де факто феодали, или пък социопати, които виждат демократичния ред като пречка пред реализирането на щенията си. Силно предпочитание се дава на корумпирани личности, които могат да бъдат контролирани чрез информацията за престъпленията им. Подкрепата се извършва по всякакви начини – финансиране по време на избори и извън тях, предоставяне на получена по разузнавателен път ключова информация, пропаганда в тяхна полза, обучение на тях или техни помощници в социално инженерство, изпращане на работа към тях на „специалисти“ с подходящ опит, в подходящи случаи военна подкрепа, и т.н. Политици, които са влиятелни, но не са достатъчно корумпирани или авторитарно настроени, също могат да бъдат подпомогнати, като правило чрез придаване към тях на „експерти“. (Които се грижат постепенно да ги „просветят“ в авторитаризма и/или корумпират, докато ги доведат до нужните предпочитания и/или степен на контрол върху тях.)

Силни и богати либерални демокрации също могат да играят асиметрични игри срещу бедни и слаби феодални системи, като им отпускат помощи срещу условия. Оптималната им стратегия е прецизен подбор на условията, комбиниран със затваряне на очите пред открадването на помощите от корумпирани феодали с влияние, които могат да бъдат използвани срещу системата. Така може да се постигне поддържане във феодалната система на демократични елементи, които ѝ пречат да бъде ефективна в агресията срещу либералните демокрации. При особено майсторска игра могат да постигнат дори перспектива феодалната каста да загуби единоначалието си и да развие вътрешни дрязги, които да ограничат способността ѝ да поддържа в страната си феодална система. Каквато и да е корумпираност в либералната демокрация в хода на този процес обаче е важна нейна слабост: феодалната система получава възможност да обърне процеса срещу нея, или да предаде информация за нея на друга, по-силна феодална система.

Ключова слабост на либералната демокрация, чрез която нелибералната я атакува, е допускането на корупция в обществото, и особено в политиката. Корупцията е по-излагащ на опасност фактор дори от дългогодишна липса на икономически растеж: ако той се дължи на обективни причини, различни от корупция, преобладаващият процент граждани в обществото виждат това и не са склонни да се вслушват в дезинформационната пропаганда на нелибералната демокрация. Корумпираността на върховете в либерална демокрация обаче води до рязка загуба на доверие на низините в тях, податливост към антидържавни внушения и конспиративни теории, и т.н. Това води до слабост в механизъм, специфичен за либералната демокрация: при нея гражданите държат повечето от властта, но малко от тях са достатъчно грамотни в социалното инженерство, за да разпознават мемове, инженерирани да увреждат и феодализират обществото им. Нелибералната демокрация не страда от тази слабост, тъй като при нея поданиците реално нямат власт, и убежденията и възгледите им реално са без значение. Нелиберална демокрация, която поддържа добро технологично ниво в областта на социалното инженерство, и има ефективни механизми за създаване и разпространение в либералните демокрации на дезинформация и конспиративни теории, лесно може да разложи и обезсили дори много силна либерална демокрация, която е допуснала значителна степен на корумпираност в управлението си. Затова корупцията е ключово оръжие на нелибералната демокрация срещу либералната, и ефективната борба срещу нея е въпрос на оцеляване на либералната демокрация.

Днес ми гостува с една обява не друг, а Александър Карапанчев. Да, същият онзи, авторът на прекрасни фантастични разкази. А обявата е за една прекрасна книга, на която аз вече съм горд собственик. И единственият разказ в нея, за който съжалих, че е вътре, е моят – понеже съм го чел. 🙂

Но да не отнемам думата на Сашо:

В нашето книгоиздаване е имало не една библиотека с фантастична литература. Но те са били преобладаващо поредици от преводни заглавия. Дори в легендарната „Галактика“ на издателство „Георги Бакалов“ – Варна, българските книги бяха редки птици, пръснати през десетина от световни автори. В серията на „Отечество“ бяха по-чести, но все пак – „гости“.

След началото на демократичното книгоиздаване в доминиращата поредица „Избрана световна фантастика“ на „Бард“ бе заковано още в заглавието ѝ отсъствието на родни автори, на които беше сложено клеймото „непродаваеми“. Но имаше и изключения: няколко по-малки издателства (първо сред тях бе „Аргус“) направиха свои поредици за бг литература на въображението. Сега Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ стартира нова библиотека с най-доброто от родния супержанр – „Съзвездие BG“. Тя изгрява с антологията „ФАНТАСТИВАЛ В ЕВРОПОЛИС“, която предлага своего рода визитна картичка на Дружеството.

Томът представя 27 автори с по един разказ или новела, които характеризират типичния им стил и любим тематичен кръг. Текстовете се редуват с 30 висококачествени репродукции от наши графици и илюстратори, разположени на цяла страница. Антологията е подбрана и оформена с любов и пиетет към детайла в два варианта – с меки и твърди корици (с цветни форзаци, изобразяващи кориците на книгите, издавани от членове на „Тера Фантазия“ през годините от началото на клубовете по фантастика и прогностика, та до днес).
Освен на хартия „Фантастивал в Европолис“ излиза и в електронен вариант. Той e без дигитални (DRM) защити и се разпространява на принципа „Читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: писатели, художници, редактори, коректори и оформители.

Антологията и следващите я авторски томове имат за цел да изведат постиженията на българските фантасти извън затворения кръг на фендъма у нас, да споделят творческите им светове с широката четяща общественост в България.

Чрез „Фантастивал в Европолис“ можете да опознаете литературните стилове на 27 творчески личности, които са публикували повече от 120 книги в различни издателства. Между тях са утвърдени литератори като Любомир П. Николов, Любомир Николов-Нарви, Николай Теллалов, Янчо Чолаков, Елена Павлова, Николай Светлев, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, юристите Мартин Петков и Антон Фотев, поетът Красимир Георгиев, компютърните специалисти Григор Гачев и Георги Малинов, гейм дизайнерът Божидар Грозданов, астрономът Валентин Д. Иванов, кибернетикът Иван Попов, кинорежисьорът Вал Тодоров, дипломатът Евгени Алексиев.

Сред произведенията тук е и новелата на Чолаков „И попита войникът: Кой ме повика?“, чийто превод бе публикуван в американското списание Nameless Digest и впоследствие влезе в номинационния списък за наградата „Джон Кембъл“. Много от другите пък, като разказа на Мартин Петков „Доматите сини, телетата с криле“, участват в предстоящия сборник с българска фантастика на руското издателство „Вече“. Такава е съдбата и на „Онова нещо, отлетяло с птиците…“ от Вал Тодоров, който присъства и в наскоро излязлата немска антология с български автори Sternmetall: Neue Phantastik aus Bulgarien.

• ЗА ПОРЪЧКИ на „Фантастивал в Европолис“:

Атанас П. Славов (at_slavov@abv.bg).

Антологията съдържа 520 страници и с твърди корици струва 25, а пък с меки – 20 лева.

Често пиша на тема глупостите на различните сортове антимедицина и лъжемедицина – антиваксерство, хомеопатия и подобни. Този път обаче искам да пусна линк към един разкошен обзор на Христо Блажев на поредната книга на Бен Голдейкър, издадена на български под заглавието „Капаните на фармацевтиката“. (Оригиналното е “Bad Pharma: How Drug Companies Mislead Doctors and Harm Patients”.)

В първата му излязла на български книга, „Псевдонауката“, Голдейкър много аргументирано и с огромни количества факти показва истинската същност на псевдонауката и псевдомедицината. В тази той подхваща лъжите и измамите на фармацевтичните компании. Не случайно след излизането ѝ британското правителство започна разследване на техните практики.

Много от написаното в книгата сигурно ще даде повод на конспироманите и псевдомедиците да потриват ръце и да тържествуват. Нормално е – тя разкрива много мръсотии, да не кажа направо престъпления на големите фармацевтични компании. Само дето те нямат нищо общо с популярните конспирации, с които ви плашат, за да ви продадат някоя измама. И книги като тази не очернят истинската медицина – те ѝ помагат да бъде истинска.

Повече информация за книгата – на сайта на Книголандия, в обзора на Христо Блажев. А още повече – в самата книга. 🙂

Напоследък привличането към религиозни деноминации е важен дял от набирането на „активи“ от някои разузнавания. („Актив“ ще рече човек или група, успешно зомбирани чрез каквато и да било конфесия или кауза, и готови да изпълняват нарежданията, които им поставят служители на съответното разузнаване, дегизирани като авторитети от тази конфесия или кауза.)

Целта обикновено е „активите“ да бъдат впрегнати в служба на съответната държава и вреда на своята. По това лесно ще познаете маскираното като религия, конфесия или кауза разузнаване. Ако то ви пробутва авторитети само или предимно от дадена държава (евентуално поомесени с такива от вашата, за замазване на очите), бъдете леко подозрителни. Ако тази държава не е известна като световният център на съответната религия, конфесия или кауза, бъдете повече от леко подозрителни. Ако успоредно с това ви пропагандират как вашата държава е пропаднала в това отношение, и спешно се нуждае от спасяване чрез действия срещу нейните зли, зомбирани или служещи на Великия Враг управници, е разумно презумпцията ви да бъде за маскирано разузнаване до неоспоримо доказване на противното. Ако Великият Враг случайно е държава, която пропагандираната ви чрез авторитети държава смята за свой враг, или пък нещо, което се асоциира с нея, вече имате не презумпции, а заключение. И ви съветвам да бъдете силни и да го приемете веднага, въпреки че душата ви пищи от отнемането на комфорта ѝ. Разузнавания, които си служат с подобни измами, обикновено смятат „активите“ си за консуматив. Спасете се от тях, преди да бъдете употребени по еднократен начин.

Вярно е обаче и че разузнаванията обикновено работят изключително професионално, с научно създадени и изпитани методи – дори ако са увити в средновековна на вид опаковка, примерно старообрядчески религии или етно-базирани мистики. Разкъсването на тяхната зомбировка обикновено е много трудно дори за скептични и здравомислещи хора, и често е дори непосилно. По мои наблюдения, защитната сила на интелигентността срещу такава зомбировка клони към нулата. Ако мислите, че две-три висши образования или научни степени ще ви опазят от нея, това само ви прави по-лесна плячка. Същото впрочем важи за каквото и да е друго убеждение, че някакво ваше качество ви пази от зомбиране – по мои наблюдения това е единият от двата основни рискови фактора, които ви правят уязвими. (Другият е преживяване на тежки премеждия и житейски сътресения. Двата заедно обикновено означават сериозен реален риск.)

Затова публикувам тук описание как се решава сродна като характер, но значително по-лесна задача – как да избегнете попадане в секта. Повечето секти не работят чрез изпитани научни методи, и зомбировката им е далеч по-некадърна. (Има и изключения – сциентолози, секта на Муун и т.н. С тях трябва да се внимава значително повече.) Твърде често например стигат до крещящи сигнали, които отварят очите на повечето усетили се и няма да бъдат допуснати от едно разузнаване – тоталитарни порядки в сектата, искания да им припишете имуществото си, лидери които проповядват един начин на живот а водят прикрито друг, и т.н.

Описанието е откраднато най-безсрамно от шведския ежедневник Dagens Nyheter („Днешни новини“), и преведено през руски (уви, не зная шведски, а темата ми се струва наистина важна).

—-

Какво кара хората да се присъединяват към секти, в които по начало те не биха и помислили да влязат? Психологът Хокан Йерво и психотерапевтът Хелена Льофгрен смятат, че има редица фактори, които увеличават риска.

Често нещата започват с това, че срещаш едни мили хора, които проявяват интерес към теб като личност и ти помагат да се чувстваш важен. А малко по-късно се оказваш засмукан в секта. Отначало те привлича не идеологията или религията, а усещането за съпричастност. Чувството, че си част от единно цяло.

Така казват психологът и психотерапевтът, с които разговаря „Дагенс нюхетер“. И двамата имат дълъг опит от работа с хора, които са успявали да се измъкнат от тоталитарни организации и секти. Освен това, те самите също са членували в организации, близки до секти.

– Най-често нямаш и представа в какво се замесваш и какво става. Такъв избор много рядко се прави съзнателно – казва психологът Хокан Йерво, който заедно с Петер Далгрен е написал книгата „Влияние и манипулации“. По неговите думи, встъпващият в сектата се оказва въвлечен в определено обкръжение. Това става благодарение на скрито, много добре премислено манипулиране, което с времето става все по-силно. Накрая човекът попада в капан, от който е много трудно да се измъкне.

– Това става като наркотик, непрекъснато искаш повече и повече – казва психологът. Проблемът е свързан с това, че човек в същността си е социално същество, стадно животно, което иска да бъде добро, полезно и открито към другите, смята той. – Трудно е да се отнасяш към някого с подозрение, така не ти се иска. Ако всички се подозирахме един друг, обществото щеше да е много тъжно – казва той.

Хелена Льофгрен е виждала като терапевт много хора, които са избягали от секта и имат нужда от нейните консултации. Тя също е убедена, че е голяма рядкост някой да влезе в секта, разполагайки с пълната информация за нея. Според нея е много важно как близките се отнасят към човека, попаднал в секта. Най-голямата грешка е да кажат директно това, което мислят – че е бил измамен и че му промиват мозъка.

– Като реагирате така, вие затваряте всяка възможност за диалог. Осъждането е най-сигурният начин да накарате човека да престане да общува с вас – казва тя. Вместо това според нея е по-добре да бъдат създадени условия за доверителна беседа, в хода на която ще можете да задавате въпросите, които ви интересуват.

И тя, и Хокан Йерво сътрудничат с организацията „Източник на помощ“ (Hjälpkällan) – обединение, което подкрепя хора, измъкнали се от секти, и такива, които имат опит от участие в религиозни съобщества. И двамата са категорично несъгласни с представата, че в сектите биват притегляни хора, които се отнасят към особен тип на „слаби хора“.

– Не може да се каже, че има някакви определени типове личности, които е по-лесно да бъдат лъгани, или които са по-податливи на влияние от другите хора – казва Хокан Йерво. – По-скоро съществуват ситуации, в които човек е по-лесно да бъде замесен в нещо, в което по начало не би участвал. – И двамата смятат, че има редица фактори, които значително увеличават риска от попадане в секта. Особено внимание Хокан Йерво отделя на четири от тях:

1. Възраст между 16 и 26 години. В тази си възраст ние сме по-лесни за повлияване и по-открити, отколкото след това. Младият човек е по-раним, няма достатъчно опит и действа по-импулсивно.

2. Човек, останал без социални връзки. Без такива връзки човек е по-податлив на влияние. Затова младежите са особено уязвими, особено когато пътуват сами. – Много мошеници таргетират именно самотните пътуващи – казва Хокан Йерво. – Тези, които пътуват в компания, са значително по-защитени.

3. Хора, които смятат, че е трудно да бъдат излъгани. Хокан Йерво смята, че медиите не отделят достатъчно внимание на описването на тревожните сигнали, за които трябва да внимавате, ако не искате да се окажете в секта. Затова много хора не знаят за опасностите и смятат, че те не ги грозят.

4. Човек, който се интересува от всичко в живота и е открит за нови впечатления. Това са чудесни качества, казва Хокан Йерво. Но ако нямате късмет, можете да се окажете в лоша компания.

Хокан Йерво има и личен опит. На 20 години той е станал член на движението на сциентолозите, и е прекарал в него 14 години. Решението да завърши психология и да помага на изтръгналите се от тоталитарни организации тръгва оттам.

„Дагенс Нюхетер“: Какво ви накара да станете сциентолог?

Хокан Йерво: За мен бяха актуални всички изброени рискови фактори. Бях млад, току-що се бях преселил в Гьотеборг, където нямах познати, бях самотен и бях открит за живота. Възприемчив към всичко, се сблъсках със сциентолозите още първата седмица.

Хелена Льофгрен също е била в секта в младостта си – Християнската обединителна църква, по-известна като църквата на Муун, чиито членове твърдят, че Месията се е върнал на Земята в облика на лидера им.

– Бях на 23 години. Срещнах на улицата в Ню Йорк група много мили студенти, които се занимаваха с благотворителност, или поне така мислех тогава. Мина немалко време, преди да разбера, че става дума за нещо религиозно – разказва тя. Прекарала е в организацията две години, след което е била измъкната оттам по поръчка на родителите ѝ, и е преминала специален курс по „депрограмиране“. – За щастие, имах жилище, пари и приятели, така че можех да започна да се уча. Но ми трябваше и професионална помощ, за да се науча да живея по-нататък.

С времето Хелена Льофгрен е завършила психотерапия и е решила да специализира именно помощ за хора, които са се измъкнали от тоталитарни организации. Личната ѝ история е илюстрация как човек може да бъде въвлечен в нещо, което той всъщност не подкрепя, и дори не подозира, че това може да му се случи. По начало тя е смятала, че има имунитет към подобно влияние. Израсла е в открито семейство, където се говори свободно за политика и феминизъм. Работила е като програмист. Пътувала е много и е срещала най-различни хора.

– Смятах, че имам развити аналитични способности, добър интелект и бях напълно нерелигиозна. Това, че може да попадна в някаква странна религия, изобщо не се връзваше с мировъзрението ми. – Проблемът е, че много хора, които смятат встъпилите в секти за слаби или податливи на чуждо влияние, недооценяват възможните емоционални манипулации, смята тя.

– Човек не прави рационален и свободен избор. Той се намира под грубия натиск на чувствата. Имате ли усещането, че става нещо странно, значи е време да прекъснете нещата – казва тя.

Тези, които не успяват да устоят, плащат жестока цена. Човек предава себе си в ръцете на една висша власт и се отказва от правото да управлява собствения си живот. Започва да прави компромиси за нещата, които касаят личния му живот.

Когато попаднеш в света на сектантските идеи, откъсването може да бъде много трудно. Първото, което трябва да направиш, е да разбереш, че си на погрешен път. Но и това не е така просто. Задаването на критични въпроси или поставянето на нещата под съмнение е немислимо в тоталитарна група. Много хора скъсват връзките си с предишния живот, и така стават още по-уязвими за групата.

– Това е и целта ѝ. Но тогава вече нещата не ви изглеждат толкова благи. Идва неувереността. Колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се измъкнеш – казва Хокан Йерво. – Най-голямата грешка, която много допускат, е да се обърнеш със съмненията си към тези, които са те привлекли в сектата. От тях ще получиш единствено обвинения в измяна и в нарушаване на разни обещания.

„Дагенс Нюхетер“: Какво е нужно да направите?

Хокан Йерво: Тайно да планирате бягство и да се измъкнете. Много често ще ви се иска да приключите отношенията с добро, но ако те са деструктивни, това няма как да се случи. По-добре да избягате успешно, отколкото да се борите неуспешно.

Опитът на Хелена Льофгрен свидетелства, че начинът, моментът и причините за скъсването много зависят от от конкретния човек:

– Може би усещате, че даже децата ви започват вече да страдат от това. Още един сигнал: лидерите на сектата живеят не така, както проповядват пред другите.

Важно е после да получите професионална подкрепа. Човек става в сектата много уязвим и често запазва емоционална връзка с нея дори след напускането, добавя тя.

– Някои имат после нужда да разговарят дълго. Не им дават покой въпросите за вината и срама. Много от попадналите в секта като вече зрели хора имат нужда да разберат как биха могли за в бъдеще да имат доверие на околните и на самите себе си.

Кога трябва да внимавате

Хокан Йерво изброява няколко белега, които трябва да ви стреснат и предупредят, че сте близо до това да попаднете в секта:

1. Преувеличено дружелюбие. Човек започва бързо да се чувства много ценен, много го хвалят и му отделят много внимание.

2. Нов познат започва да ви моли за услуги, които не ви е много удобно да му направите

3. Очерняне на вашите приятели и роднини. Започва с дреболии, но постепенно стига дотам те да бъдат избутани напълно от живота ви.

4. Започвате да се отказвате от собствения си живот. Например преставате да ходите на тренировки, и/или да се срещате с приятелите си.

5. Внезапно всичко започва да ви изглежда непривлекателно. Появява се неувереност, не знаете как да се държите. Етапът на хваленето е отминал, все повече ви критикуват.

Отличителни белези на сектата

Колкото повече точки съвпадат, толкова по-вероятно е да става дума за опасна религиозна група или движение:

– Лидерите са винаги прави. Не може да бъдат критикувани, тъй като са по-развити от другите членове на организацията.

– Картината на света е черно-бяла. Ученията на движението са безупречни и безгрешни, критикуването им е неприемливо.

– Девизът винаги е „всичко или нищо“: членовете на движението трябва да правят всичко, което им се предписва, за да се развиват духовно.

– Има обвинения и контрол над мислите. Критичното мислене е грях.

– Участието в мероприятията на групата е задължително.

– Всеки, който иска да напусне движението, ще бъде заринат от нещастия. След смъртта си ще попадне в ада.

Превод от „Интелигентният атеист“ на Сергей Калинин (по линк от Комата):

Борците с хомеопатията разбират неправилно целевата си аудитория. Те се опитват да ѝ докажат по логичен път, че тя не работи. А вместо това трябва да ѝ обяснят, че хомеопатията са я измислили илюминати, за да управляват умовете през закодирано във водата излъчване.

Нямам какво да добавя.

Уважаеми Господине / Госпожо,

В прикачен файл Ви изпращаме Вашата нова фактура от ЧЕЗ Електро България АД. Моля, потвърдете получаване на настоящото съобщение като кликнете тук.

Спестете време и платете сметката си към ЧЕЗ чрез електронно банкиране, предлагано от Вашата банка или онлайн на www.ePay.bg.

Това е автоматично генерирано съобщение, моля, не отговаряйте на този имейл!
За връзка с нас: информационна линия 0700 10 010, www.cez.bg, info@cezelectro.bg

Attachments:
Сканирани преддоговорни указани

—-

Повечето вероятно сте се досетили – това съобщение няма нищо общо с ЧЕЗ. То е просто стръв, която да ви накара да лапнете кукичката. А кукичката е прикрепените към него „сканирани преддоговорни указани“ – всъщност вирус. (Ако погледнете името на файла в архива внимателно, ще установите, че завършва на “.pdf.exe”. Благодаря ви, Майкрософт, за прекрасната идея да почнете да криете в Windows разширението на файла по подразбиране, след като дълги години е било видимо!)

За сметка на това, съобщението е написано на отличен български и оформено в перфектно съответствие на тези от ЧЕЗ. Очевидно качеството на фишинга расте, и вече може да подмами дори човек с повече от една мозъчна клетка. Бъдете внимателни.

Едно официално изявление на шефа на отдела за киберсигурност на Facebook. Всичко е казано ясно, стегнато и с примери.

Ако някой не разбира английски, може да ползва българския превод през Google Translate. Отвратителен е като качество, но все пак повечето неща се разбират. Ако някой хич не може да разбере за какво става дума, нека ми пише – ще се опитам да направя превод на страницата.

България не е между изброените страни. По моя неофициална информация обаче, същото се случва и тук. Просто във Facebook, YouTube и няколко други по-големи сайта още не са стигнали до чистене на опериращите у нас мрежи. Изглеждаме им по-маловажни от Румъния и прибалтийските републики. (Другата причина е, че руските пропагандни мрежи тук се поддържат предимно от физически намиращи се в България тролове.)

Не е луд който разпространява изгодни му лъжи и търси кого да зомбира, за да го използва като марионетка в масовки. Луд е който му вярва.

Нямам какво друго да добавя.