Facebook и руската дезинформационна война

January 17th, 2019

Едно официално изявление на шефа на отдела за киберсигурност на Facebook. Всичко е казано ясно, стегнато и с примери.

Ако някой не разбира английски, може да ползва българския превод през Google Translate. Отвратителен е като качество, но все пак повечето неща се разбират. Ако някой хич не може да разбере за какво става дума, нека ми пише – ще се опитам да направя превод на страницата.

България не е между изброените страни. По моя неофициална информация обаче, същото се случва и тук. Просто във Facebook, YouTube и няколко други по-големи сайта още не са стигнали до чистене на опериращите у нас мрежи. Изглеждаме им по-маловажни от Румъния и прибалтийските републики. (Другата причина е, че руските пропагандни мрежи тук се поддържат предимно от физически намиращи се в България тролове.)

Не е луд който разпространява изгодни му лъжи и търси кого да зомбира, за да го използва като марионетка в масовки. Луд е който му вярва.

Нямам какво друго да добавя.

Пациенти, пациенти – 5

January 8th, 2019

Мислех, че вече буквално няма какво да се добави. Уви, имало…

—-

Един от пациентите ни написал оплакване до Министерство на здравеопазването. Били сме му извадили бъбреците и сме ги били продали на черния пазар. Пратиха ни съвместна комисия от Министерството и МВР, провериха навсякъде, сигурно търсеха въпросните бъбреци. Без да им пука, че и да искаме, не можем да правим операции, психиатрична болница сме, и пациентът е шизофреник от 40 години…

—-

Вчера една пациентка се съдра да ме убеждава, че диабетът ѝ бил от недостатъчна вяра в Бога. Че ако вярвала достатъчно, щяла да се излекува без никакви лекарства…

Пийте си хапчетата, госпожо, моля ви. Бог в момента е зает другаде.

—-

Бях още студент. На упражнение ни показват бабка на към 70, бивша акушерка. Преподавателят обяснява какво ѝ е. В това време пристига сестрата, да ѝ слага инжекция. Бабката внезапно я спира:

– Не, не ти. Ей ти, студентката, дето си се скрила най отзад, взимай спринцовката, да се учиш! Че като завършиш и застанеш на дежурство, може да няма кой друг вместо теб… Голяма работа като не уцелиш, ще пробваш пак, докато стане. Аз съм дърта, ще издеяна…

Шапки долу пред жената.

—-

– Ало, нали може да ви питам нещо по телефона? Детето има анди… ангина. Ние го лекуваме де, ама можем ли да го лекуваме и с още нещо?

– А с какво го лекувате?

– Правим гаргара с керосин три пъти на ден. Има ли още нещо полезно, да го добавим?… Докторе?… Докторе, там ли сте?…

… Надявам се детето им да е самолет. Иначе гаргарата с керосин вероятно наистина ще го излекува постепенно. Или отведнъж в някой момент. От всичко и завинаги.

—-

Пристигаме с линейката на адреса. Дете на 7 години. Сепсис на коляното. Едва се сдържам да не ги напсувам, че не са ни повикали по-рано. Разпитвам как се е стигнало дотук.

– Ами то детето си ожули коляното преди две седмици. Ние го лекувахме де, не знам защо се поду и загнои така. По книгата трябваше да мине.

– По коя книга?

– На Малахов. Собствената му баба даваше урината – всичко трябваше да е наред!

– Мдаааа… – Геройски преглъщам дълго обяснение къде точно да си заврат книгата на Малахов. – Ще се наложи да вземем детето в болница. Ако има късмет, ще му спасим крака.

– В болница?! Не сме съгласни! На доктори доверие нямаме!

– А защо тогава викате Бърза помощ? – Поглеждам детенцето и се чудя дали в такъв случай пребиването на жени не е оправдано.

– Мислехме, че ще ни дадете някакво природно лечение, истинско! Не вашите там химии!

Ставам и отивам до тоалетната, за да се наплискам със студена вода и да подтисна импулса да убия някого. Там стои нощно гърне с нещо, което вероятно е урината на бабата – зелена, с повлекла гной вътре, очевидно от възпалени бъбреци.

… Добре, че социалните служби се оказаха адекватни. Още същия ден ни помогнаха да вземем детето. Даже бяха успели да докарат полицай, и се оказа нужен – единствено заплахата с арест спря мамичката да не се нахвърли върху нас с точилка…

—-

И още една история на тема уринотерапия.

Дванадесетгодишно момче. Диабет тип 1, ювенилен. Бащата му спрял лечението и го лекува с уринотерапия.

За щастие момчето се оказало адекватно, или може би урината не му е харесала на вкус. Успяло да отключи някак шкафа, където бащата бил заключил инсулина му, скрило го някъде и си слагало тайно. На бащата казало, че се е оправило и получава вече от урината обратни ефекти, да я спрат. След като свършило инсулина, ходило в аптека на другия край на града да се опита да си купи. Аптекарката успяла да го разприказва, обещала му че на следващия ден ще получи инсулин, и ни се обади… Та така.

—–

Спешно повикване – „детето не може да диша“. Пристигаме на пожар. Слава богу, не е толкова страшно – хлапакът диша през устата свободно. Носът му обаче е подут и запушен по начин, който даже не сме виждали.

– Да не му е влязло нещо в носа? Да го е ухапала пчела примерно, или някакво друго насекомо? Или да е мирисал нещо, на което е алергичен?

– Ъъъъ… Има ли как да е алергичен на чесън?

– Съмнявам се. Чесън ли е мирисал?

– Накапахме му в носа изцеден сок, срещу хремата. Старо народно лекарство, изпитана работа!…

Две седмици по-късно обонянието на детето продължава да е на нулата. Нямаме представа дали ще се възстанови някога. Родителите се чудят как е възможно от народна медицина да се получи такова нещо. Тайно ни подозират дали ние не сме повредили носа на чадото им, за да ги спрем да се лекуват с народни лекарства…

—-

– Докторе бе, може ли да те питам нещо? Аз порових малко в Гугъл и си изясних диагнозата, ама да чуя все пак второ мнение…

– За диагнози от Гугъл второ мнение дава Bing. Мен ще ме питате, като ви потрябва диагноза от лекар.

Пуснали в Гугъл запитване на тема, от която хал хабер нямат, и очакват адекватен отговор. Понеже Гугъл има как да направи от пръдня боя. А каквото им е върнал, познанията да го разберат като учили шест години и практикували двайсет години лекари, сигурно ще им ги налее по телепатичен път.

И си слагат диагнози. Кой – едра шарка. Кой – жълта треска. Кой – липса на 18-та хромозома. Като им кажеш, че грешат, не ти вярват. А като им предпишеш ковчег, понеже случай с липса на 18-та хромозома преживял повече от час след раждането няма, се сърдят…

Диагнозата на тия е Гугъл на главния мозък. И Яхуу на гръбначния.

—-

Любезен и възпитан мъж на седемдесет и четири. Рядкост в градчето ни. Не крещи, но се поти като водопад от болката. Подагричните кризи понякога са жестоки. Слагам му колхицин, силни противовъзпалителни, даже ампулка фентанил – това имам, спешният шкаф е поизпразнен… Олеква му.

– Та, защо решихте да си спрете лекарствата?

– Ами така пише в сайта. Разрушавали астралната обвивка на тялото и докарвали рак. Ама нали много боли пустата, не можах да изтърпя…

Показва ми въпросния сайт. Продават поредното сибирско, китайско или индийско чудо, не си дадох труда да чета описанието. Лекува от всичко, заменя всякакви лекарства и така спасява горкото човечество от рака, който те докарват. С куп „доказателства“ от „учени“, че преди да се появят съвременните лекарства, ракът не е съществувал…

Добре, че пациентът е благословен с подагра, дето може да боли страшно, като не я лекуваш. Ако беше рак, щеше да го заболи сериозно, когато метастазите почнат да прояждат костите, и навременната мярка вече е поръчка на гробно място.

—-

Вчера имах една клиентка – пищиса ме. Носи една болонка, почти вече в кома.

– Докторе бе, можете ли да направите нещо да се посъживи малко детето?

– Ако ми разкажете какво е станало и как, сигурно ще мога – уверявам я с приветлива усмивка.

– Абе тя е с възпаление на матката, ама я лекувам от него, чудесно се оправяше. Просто последните ден-два нещо се омърлуши, и реших за всеки случай да я донеса.

„Омърлушила се“ – то кучето едвам диша вече! Притискам леко корема – животинчето скимти и приритва през безсъзнанието, и от влагалището потича гной… В това състояние няма да издържи операция. След няколко секунди размисляне се опитвам да съчиня дрен от една тръбичка от система. Вазелин, внимателно пъхване. Гнойта потича като изворче. Каквото и да са предписали, не е свършило капка работа. Трябва да разбера кой е колегата, да го предупредя да знае.

– Нещо лечението не е хванало…

– Не може да не е хванало! Хомеопатия е!

– Хомео… патия?! За куче?! – Хомеопатологиите всичките са луди, ама тая е за връзване. Ще умори „детето“… И при животни няма как да има плацебо ефект. – Защо решихте, че ѝ е помогнало?

– Ами чудесно си се оправяше! Само вчера и днес нещо се поомърлуши…

Ясна работа. Някой колега е сложил диагнозата, изписал е каквото трябва, но… Ветеринари луди да изпишат хомеопатия няма, ако нашите пациенти умрат, не ни се разминава като на хуманните лекари. И върху кого е плацебо ефектът също е ясно… Изтича толкова гной, че коремът на болонката видимо спада. Добре, че е млада и очевидно жилава, успяла е да оцелее дотук. Да видим ще успея ли да я извадя от трапа.

Когато тръгвам да ѝ бия антибиотици, клиентката се възпротивява:

– Ама докторе, не ѝ слагайте химии! Ще ѝ провалят лечението.

– Не се безпокойте, ветеринарните антибиотици не пречат на хомеопатията. Природни са. За животни никой не си дава труда да прави химия, скъпо излиза, ние действаме с истински извлеци. – Направо ум не ми побира как се оказвам толкова изобретателен в лъжите. Май спасяването на живот от опасна луда е силен стимул. Слава богу, че вече е възрастна и няма да има деца…

—-

Пристигаме на адрес. Двама братя ергени, дъхтят на спиртоварна, и без разпорежданията на МНЗ не смеем да запалим цигара около тях. Единият в безсъзнание.

– Колко сте изпили?

– Че ние въобще не пием!

– А на какво ми мирише тогава?

– Добре де, пийнахме по една чашка.

– Колко литрова?

– Ми към бутилка си разделихме. Ама само една… И вчера една, де. Наистина! Оня ден бяха две, ама вчера вече бяхме посвършили парите, само за една стигнаха. И днес пробвахме един спирт, дето го намерихме в мазето, не знам какъв е…

– Бе вие акъл имате ли?!

– Абе докторе, вие сърце нямате ли? Как да не пийне човек по случай Новата година? Не сте хора, от мен да знаете!

Днес е 13 февруари…

—-

Влиза днес един в аптеката и ме пита:

– Извинявайте, имате ли бацилококцинум?

—-

– По какъв повод ни викате?

– Боли ме тук отстрани. Вече три часа.

– Хронични заболявания?

– Май не…

– Легнете, да ви прегледам… Боли ли като, почукам тук?

– Ох!

– Ясно. Случвало ли ви се е и преди?

– Ами да. Имам камъни в жлъчката.

– Нямате хронични заболявания, значи. Я да ви измеря кръвното… Сто и петдесет на деветдесет. Колко ви е обикновено?

– Пия лекарства за кръвно.

– Това добре, а колко е кръвното ви обикновено?

– При мен няма обикновено. Ту скача, ту пада. Но пия лекарства. Ще ми сложите ли инжекция?

– Да. И отиваме в болницата. Подгонил ви е холецистит.

– В болница няма да ходя, само ми сложете инжекция.

– А защо няма да ходите?

– Майка ми умря в болницата преди три години. Оттогава не обичам болници.

– А от какво умря?

– Че откъде да знам? На вас може ли да ви изкопчи човек нещо от устата? Не си мръднаха пръста, нали беше на деветдесет години. Закараха я, вкараха я в реанимацията, и след два часа умря.

– А от какво боледуваше?

– От какво ли не! Последните пет години не беше ставала от леглото!

– Ясно. Тръгваме ли за болницата?

– Казах ви вече, няма да ходя. Само ми сложете инжекция… Ама няма ли първо да си измиете ръцете?

– Не. Страх ме е. Леля ми така преди три години, докато си миеше ръцете и получи инсулт. Оттогава аз не си ги мия.

– Вие подигравате ли ми се?!

– Вие се подигравате на себе си. Стягайте се и да тръгваме. Иначе до максимум три-четири часа, като ви заболи повече, ще ни викате пак, да ви вземем.

—-

– Момичета, да знаете да продават някъде хомеопатични противозачатъчни?

– Докторке, миналата година карах двойна бронхопневмония, а тази година – тройна! Да ме пратиш на ТЕЛК, а?

Не на ТЕЛК – на Гинес трябва да го пратя. Защото или има три бели дроба, или е карал пневмония и на черния дроб…

За планината и чистотата

January 3rd, 2019

Разказът е на Димитър Кенаров. Препубликувам го тук, дори непоискал разрешение – твърде кипнал, след като го прочетох. Такива случки трябва да стават известни колкото се може по-бързо и на колкото се може повече хора.

—-

Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни връх. Преживяването беше магическо, но за малко да завърши трагично. Тук съм описал точно какво се случи. Надявам се разказът да предизвика дебат кой държи планинските хижи и заслони и как правилата трябва да се променят. Споделете, ако искате.

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „Черни връх”, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „зелена” пътека, която плавно се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме излишни рискове. Витоша може да не е особено висока и стръмна, но е открита и всеки, който е ходил често там знае, че през зимата времето може да се промени изключително рязко. Не един или двама души са губили живота си по склоновете на този „теменужен остров в лунносребърни води”. При лошо време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Към 11:10 вечерта вече бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, дрехите ни започнаха да се заскрежават, но ситуацията беше относително спокойна и под контрол. Температурата беше около -15 градуса по Целзий, но никой от нас не усещаше особен дискомфорт. С бавно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от класически фантастичен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах чувството, че сме попаднали будни в някакъв общ космичен сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия приятел Кирил Радев. Кирил, с когото посрещнах заедно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне сам от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е невероятно силна личност и чудесен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отказ от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема премерен риск.

И наистина, на около триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се приближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути започна да излиза от мрака и да се превръща в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни викове и непринудена възхита постепенно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-накрая се изравни с нас: напълно гол до кръста, по шорти и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, почти божествена концентрация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно създание. Предполагам такова трябва да е учудването на екипажа на подводница, който изведнъж съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил само промърмори набързо, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути вече го изгубихме от поглед. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше напълно сигурен.

И тук сънят започна да се превръща в нещо като кошмар. Когато след около десет минути стигнахме обгърнатия в причудливи снежни форми заслон на Черни връх, ободрени при вида на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел сигурно са се чувствали така, когато най-накрая за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи сам на дървената пейка в малкото преддверие на сградата. „Заключено е” ни каза той с отпаднал, заекващ глас. „Как така? Защо?” бяха нашите объркани възгласи. Първото нещо, което ми мина през ум беше, че всъщност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го управляват просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но защо тогава всички прозорци светеха? Да не би да са забравили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и макар кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да ползва масите. Спомних си как тогава цареше прекрасна, много топла атмосфера и как се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше променило сега? Бях се обадил по телефона на заслона предварително и ми беше казано, не особено любезно, че планът тази година е да се празнува в „семеен кръг”, но това ме беше успокоило достатъчно, знаейки, че все пак ще има някакви хора горе и при извънредна ситуация няма да бъдем оставени съвсем без помощ, на произвола на елементите. Ние четиримата наистина не се нуждаехме особено да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона всъщност ни беше напълно достатъчно, за да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна трапеза и малко вино за наздравица в полунощ – за нас походът до върха беше далеч по-важен от крайната дестинация, важното беше, че бяхме заедно, група приятели с малко нестандартни разбирания за живота. Но ситуацията с Кирил изглеждаше тежка и започнахме наистина да се тревожим. След като тялото му бе спряло изведнъж да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по шорти от центъра на София до Черни връх, той бе започнал неистово да трепери, да губи способността си да говори и да показва признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил възможностите си и подценил планината, което малко ме ядоса, но в крайна смета кой от нас не прави грешки? Затова сме заедно там горе, за да разчитаме на топлината на другия.

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който задължително трябва да се стопли. След няколко безкрайно дълги секунди отвътре се чу приглушен женски глас, „Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което отново настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше намерение да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная случващото се: в преддверието на планински заслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, но хората – планинари! – от другата страна на вратата, които празнуваха Нова година, бяха готови да го оставят да умре на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отказва насред океанската пустош да откликне на зова за помощ на капитана на друг кораб. Ако има морално падение, ако има изобщо концепция за грях, това е отказът на милосърдие насред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкова ужасяващо огромни, а хората толкова малко, всяко човешко действие – добро или лошо – като че ли изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих навън и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени отвътре прозорци, зад които спокойно се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих яростно по стъклото, за да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за момент като случайно раздвижен от вятъра пламък на свещ, след това отново възвърнаха старата си флегматичност. Влязох отново в преддверието на заслона, за да проверя дали усилията ми са произвели някакъв ефект, но за съжаление вратата все още седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към действие. Извадихме всички резервни дрехи от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара спасително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне удобно на пейката в преддверието. Джоуди започна да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, защото ръцете му трепереха прекалено силно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, но признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и отвътре се показа средна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, невъзмутимо преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, ако може да се нарече разговор, имаше подчертано абсурдистки характер. Междувременно моят стар журналистически нюх ми напомни да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„Това е заслон, нали?” попитах ядосано аз. „Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„Не” невъзмутимо отвърна жената. „Тука няма никой.”

„Значи вие сте никой?”

„Чакайте да се разберем. Не е заслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1,200 лева на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като посочи небрежно към преддверието, в което стояхме заедно с треперещия Кирил, „това е заслон, ако може да се нарече заслон. Или така някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е заслон. Идете бедствайте на Самар.”

„Имате човек с хипотермия отвън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, така ли?”

„Ама аз съм на работното си място.”

„Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„Примерно сега не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„Но в случая вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„Ами разбира се, че ще празнуваме. Това е моята работа и тука ще си празнувам Нова година.”

„Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и яростно блъсна вратата под носа ми.

Всички онемяхме за момент, опитвайки се разберем ситуацията, на която току-що бяхме станали свидетели. Никога не съм вярвал особено в човешката природа – по-скоро смятам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна жестокост в името на собствения си комфорт, но все пак, дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че има и такива специални моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до нивото на ангелите. Обичам планината, точно защото там хората, за разлика от онези в града, като че ли са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че сега се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а сякаш никога не бе напускал тинята на София. Трагизмът разбира се винаги има и смешна страна и сега, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един разговор в „Мечо Пух” който ще си позволя да цитирам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„Има ли някой вкъщи?”

Отвътре се чу трополене и после – тишина.

„Питам има ли някой вкъщи?” извика силно Пух.

„Не!” обади се един глас и после добави: „Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!”

„Жалко!” каза Пух. „Ама съвсем ли никой няма?”

„Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено съвсем ясно, че всъщност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската спасителна служба долу на Алеко. Разговорът беше кратък и делови, спасителите му казаха, че веднага тръгват с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли междувременно да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, ако е възможно да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, чудо на чудесата! – вратата се разтвори и жената по тениска се показа, лицето ѝ така навъсено и страшно, че само змии липсваха в косите ѝ, за да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – важното за нас беше, че нашият приятел нямаше да студува, въпреки че, сега като се замисля, всъщност може би е по-страшно да бъдеш сред хора със студена сърца, отколкото навън, насред зимния вятър.

По-късно Кирил ми разказа какво е станало вътре в чайната. След като е влязъл, дори не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях вече на градус, са започнали веднага да му се карат, да коментират жлъчно лекото му облекло, да му викат как такива като нас всъщност сме искали само да се снимаме с телефоните си и да качваме снимките в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – за да се хвалим пред приятели. Накрая са го предупредили, че ей сега, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лева, ако няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите дори не му е предложил чаша чай.

След около десет минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, вече бяха при нас. Държаха се изключително професионално и точно, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия колега. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, но той вежливо отказа. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, но той само махна с ръка. „Не се притеснявайте изобщо. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в човека постепенно започваше да се възвръща. След малко другият спасител излезе с Кирил, който вече се беше стабилизирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, за да го свалят в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, за да се върнем с колата заедно в София.

През това време новата 2019-та беше неусетно настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и щастие, и вече успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, след като Кирил и спасителите потеглиха надолу, макар и от другата страна на вратата да продължаваха да „празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ненормални” хора, които не си бяха останали вкъщи на Нова година. Най-прекрасните хора! В малкото тясно пространство, на което сега ние бяхме станали своеобразни домакини, настроението бавно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде винаги има светлина.

—-

Сигурно ще попитате защо пускам този запис под заглавието „За планината и чистотата“?

Защото е важно да пазим планината чиста от боклуци. Мястото им не е там.

И още: „хижарите“, за които разказва Митко Кенаров, не бива да се измъкнат само със скъсан договор за наем. Те трябва да отидат на подсъдимата скамейка, за опит за убийство. С удоволствие ще отделя някоя пара за адвоката, който ще се погрижи да ги даде под съд за целта. И приканвам всички мои читатели да се присъединят към инициативата.

Съжалявам, че трябва да започна тази година в блога си с такъв запис. Но май наистина е време за почистване – и ние сме единствените, които биха запретнали ръкави.

Какво става с Биткойн?

December 15th, 2018

Напоследък забелязвам, че курсът на Биткойн пада по схема, която не е забелязвана преди. А също и че доста банки по света – почти всички в България – най-категорично отказват да превеждат пари за покупка на криптовалути. Което е странно – това не са техни пари, че те да имат причина да имат изобщо мнение по въпроса, та камо ли да го налагат на потребителите си с риск от скъсване на отношенията. Много неразумна бизнес-тактика – как така е толкова категорична и разпространена?… И се зачудих какво става с Биткойн, и какво ни очаква откъм него.

Към момента изводите ми са следните:

В развитието на дадена икономическа единица (това е опит да се преведе английското entity) има два етапа – от малка към средна и от средна към голяма. (Естествено, не всички минават и двата, или дори само първия.)

Всеки от етапите има своите изисквания. Обикновено първият етап се постига чрез вътрешни за единицата качества. За фирма например те са упорит труд, находчивост, изобретателност, пробивност, добър продукт и т.н. Вторият етап обиикновено се постига, когато единицата прехвърли значителна част от собствеността си (често – контролен дял) на влиятелните единици в нейната екосистема. Направи ли го, те ѝ отварят място за растеж и притискат конкуренцията ѝ. Не го ли направи, вършат същото срещу нея – а са влиятелни, понеже имат ресурсите да наложат кой ще успее, а кой – не.

Биткойн може да бъде разглеждан като финансова икономическа единица. Благодарение на вътрешните си качества, въпреки че беше преценявана от финансистите като чисто спекулативен актив, за изминалите 10 години тя успешно порасна до среден за своята екосистема размер. Това започна да обръща вниманието на големите в ИТ технологиите към нея, и доведе до високата оценка на нейните технологии – блокчейнът, социалният договор, механизмът на стойността ѝ и т.н. А развитието на технологии като Lightning Network я подготви за практическа използваемост в ежедневния живот.

Това на свой ред предизвика вниманието на влиятелните във финансовата екосистема – големи банки, хедж фондове и т.н. Те оцениха финансовите ѝ качества, и основно факта, че е неинфлационна валута. Никое правителство не може да завърти печатница за биткойни. (Това е и недостатък, но него го виждат технологичните икономисти, не финансистите – за него друг път, да не разводнявам темата.) Иначе казано, Биткойн се оказва валутата-мечта за големите, несравнимо по-добра за техните цели от всяка друга… Но се оказаха изпреварени от пъргави ИТ инвеститори, които сложиха ръка на всеки свободен биткойн. Докато влиятелните се осъзнаят, Биткойн установи стабилен курс около 6000 долара (след кратък пик до близо 20 000), и пазарна капитализация около 100 милиарда долара. (Което между другото значи и че той премина първия етап на растежа успешно.)

За да расте оттам нататък обаче Биткойн трябва да премине през втория етап. А именно, влиятелните в екосистемата му трябва да получат голям, по възможност контролен дял в него. За Биткойн това би означавало те да станат собственици на значителен, по възможност „контролен“ процент от наличните биткойни – а това не е лесно. Голяма част от тях са собственост на хиляди дребни личности. Друга голяма част са собственост на няколко Биткойн предприемачи, които обаче не са сред влиятелните и много трудно ще бъдат приети сред тях. Почти един милион са собственост на мистериозния Сатоши Накамото, който и до момента е в неизвестност и никога не е продал и един биткойн… Опитат ли се влиятелните да купуват значителни количества биткойни, пазарът ще го усети и цената им ще скочи до небето, особено след като се разбере кой купува по много. Най-сетне, 6000 долара е реална цена за 1 биткойн, а влиятелните не са свикнали да пазаруват по реални цени – свикнали са да манипулират пазарите, за да променят цените както им е угодно.

Единственият начин да се извърши това прехвърляне на собственост е тези, които притежават сега биткойни, масово да се разочароват от Биткойн. По възможност дори да се изплашат от него. Това би трябвало да ги накара масово да разпродават биткойните си на загуба, в продължение на много време. Така влиятелните ще получат възможност да изкупят голямо количество биткойни относително евтино. И те разполагат с достатъчно и отлично отработени инструменти, за да манипулират пазара в тази насока.

Затова очаквам Биткойн да държи нисък курс, от време на време постепенно да пада още, и този процес да продължи дълго време, може би години. Вероятно падането ще бъде съпроводено с масивна astroturfing кампания как „балонът се спука“, „пирамидата се срина“, „лалетата станаха на лук“ и т.н., за постепенно наплашване и на упоритите hodl-ери. Продължителният нисък курс ще позволи на влиятелните да изкупуват биткойни незабелязано, най-вероятно чрез подставени лица и фирми и огромен брой дребни акаунти, за да не привлекат внимание и да не се разкрие трикът.

Ключовият момент в този процес вероятно ще е капитулацията на ИТ инвеститорите, които държат големи количества биткойни, и разпродажбата им. (Нищо чудно тази капитулация да бъде подпомогната от всевъзможни финансови проблеми, които те – разбира се, абсолютно случайно – ще срещнат през това време.) С някаква малка вероятност това може да стигне до публичност. Далеч по-вероятно обаче е инвеститорите (които не са идиоти) да се договорят с влиятелните тихомълком зад кулисите. Вероятно договорката ще е да им продадат или подарят достатъчно биткойни. Влиятелните пък ще съдействат курсът на Биткойн след това да се качи достатъчно, за да не са инвеститорите на загуба. Ако инвеститорите се усетят достатъчно рано и се договорят за съвместни действия, това може да приближи значително приемането в икономиката и скока на курса на Биткойн.

Появят ли се индикации за подобни сделки и прехвърляния, това може да е симптом, че „времето на Биткойн“ идва. (Особено ако засягат сметки на Сатоши Накамото.) Ако успея да забележа сериозни такива индикации за значителни прехвърляния, докато курсът на Биткойн е още нисък, аз бих инвестирал в него. Сегашните инвеститори няма да разпродават евтино или подаряват, ако няма скоро да са на печалба дори само от остатъка – те ще знаят всичко описано тук много преди мен, по-умни и информирани за ситуацията са от мен. Ще е глупаво да не следя какво правят. Ако нямаш сетива да усетиш къде е храната, но можеш да следваш тези, които имат сетивата, е мъдро да го правиш.

Защото, ако нещата минат по този сценарий, не е изключено десетилетие по-късно въпросът вече да е не „колко долара струва един биткойн“, а „колко биткойна струва един долар“. Или по-скоро един милион долара.

Ортодокс

December 7th, 2018

Беше една вечер, след обсъждане в софийския клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ на предстоящите празници „Таласъмия“ – първото им издание. Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи – естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си: колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?

Празниците отминаха, идеята – не. Графоманията упорито искаше своето и накрая реших да ѝ го дам, за да ми олекне. Още повече че често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя. Започнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.

Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих им навъсено вратата и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджули и се намъкнаха през прозореца.

Рационалният ми ум не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. А както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият – средновековен, другият – високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и следващи се организираха, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата.

По костите на историята се трупаше плът, раздърпваше ги и ги тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия и го осакатих, уж временно – оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.

Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…

—-

Това е предисторията на романа „Ортодокс“ А историята му… тя днес получи ново продължение. На хартия, като официално издадена книга. Повече от двайсет години по-късно – но по-добре късно, отколкото никога. 🙂

Официалното представяне на книгата е на 8 декември, събота, от 11:00 часа в Детския отдел на Столична градска библиотека. Заповядайте и бъдете добре дошли! Ще бъде представена също една страхотна книжка на писателите от клуба „Светлини сред сенките“, ще има връчване на награди – изобщо, няма да съжалявате. (Повече за представянето – на страничка на Човешката библиотека.

И ще можете да си купите „Ортодокс“, на приятелска цена – 13 лева вместо 18. Предлага се и вариант като електронна книга – там цената е… колкото вие решите. 🙂 Сериозно, можете да я вземете, прочетете и после платите, ако решите, че си е струвала. Не вярвам в бизнес-модел, който пробутва на хората котка в чувал, за да не могат да преценят нужна ли им е реално, или не. Затова и електронната книга ще е без цифрови защити – раздавайте я на който решите, че ще я хареса.

(Както пише Паулу Коелю в блога си – „Пирати от всички страни, обединявайте се и пиратствайте книгите ми!“ Няма да дораста до неговото ниво, но прогресът е съграден върху подражаването на успяващите. Нали? 🙂 )

Ако не можете да дойдете на представянето, можете да поръчате книжката било от Човешката библиотека, било от мен лично. Цената пак ще е 13 лева, като за приятели, и ще ви бъде изпратена с куриер (за ваша сметка) или, ако имате път към София, дадена лично по предварителна уговорка. И, ако искате, с поименен автограф и пожелание от автора на вътрешната корица. Ще бъде чудесен подарък, както за вас, така и за всеки ваш познат, голям или малък, който обича фантастиката и/или смеха. Обещавам! 🙂

А ако все още се съмнявате дали книжката ще ви хареса, можете да я прочетете предварително на страницата за произведения на сайта ми. Заедно с и други неща, които съм писал. 🙂 Свободно и безплатно.

Накрая – скромна молба. Разкажете, репостнете или препубликувайте тази информация за който се интересува от книги.

Благодаря ви предварително и от сърце!

Какво е това християнството

November 30th, 2018

Наскоро водих приятелски спор с един добър познат, дълбоко вярващ християнин. Той беше искрено убеден, че повечето представители на една друга религия – ислямът – мислят на християнството единствено злото, и че е много трудно или дори невъзможно да бъдат разубедени. Простичко казано – че те търсят да дойдат в Европа като бежанци, за да ни завоюват и да ни наложат своята религия и порядък. И затова е важно като цяло да не бъдат допускани тук.

Не съм го питал смята ли и че смятат да изнасилят жените ни – щеше да бъде твърде директна подигравка (чрез отправката към Ку Клукс Клан и подобните им), не искам да му я причиня. Но покрай този спор се замислих – какво е да си християнин?

Дядо ми на времето е един от подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Не е бил неин инициатор, нито виден организатор – просто един от подписалите я, най-обикновен човек от улицата. Само той знае колко ли е треперил дали заради този подпис няма да го изгонят от общинската работа, която е хранела жена му и детето му, и е поддържала него самия жив, на косъм пред смъртта от туберкулозата. И знае и защо я е подписал – защото е вярвал, че тя ще спаси хора. До този момент той не е имал нито един познат евреин. Просто е смятал себе си за нещо като християнин, ако и не особено вярващ – и е смятал, че християните не оставят никого в лапите на смъртта… С много неща от произхода си не се гордея – те не са мое лично достижение, не съм се потил и страдал заради тях лично, нямам основание да си ги приписвам. С това, че имам такъв дядо, се гордея – защото той успя да научи на този урок и мен.

Само той ли е бил такъв глупак? Не. През Втората световна война християнски свещеници са спасили стотици хиляди евреи. Крили са ги в църкви и в домовете на вярващи, хранили са ги от църковните пожертвования, снабдявали са ги с фалшиви документи на чужди имена, тайно са ги прекарвали през граници към не-хитлеристки страни. Надали има европейска страна, която не може да се похвали с подобни подвизи. Навсякъде с един и същи мотив – че евреите също са хора, и да ги изоставиш на смъртта е предателство към това, което означава да си християнин. Простичко казано – че „другият“ е твой брат, дете на твоя Бог, и че който предава на смърт брат си, не заслужава добро от своя Създател.

Жив ли е и днес този начин на мислене? Или е паднал жертва на старателно сятата в нас и умело продавана ни омраза? На лъжата, че „другите“ са наши врагове, а тези, които ще ни „пазят“ от тях – наши приятели?

Преди малко повече от месец холандските имиграционни служби отиват да депортират едно арменско семейство. В Холандия от 2010 г., то е изгубило и последното обжалване на решението да му се откаже политическо убежище, и трябва да бъде върнато в Армения. И са щели да бъдат депортирани, ако не се намесва пасторът на местната църква. Той приютява семейството в черквата и отказва да пусне властите под предлог, че в момента вътре се извършва служба, и те по закон нямат право да я прекъсват… И води службата десетки часове, сменян от време на време от приятели. Докато научат за случилото се и други свещеници от други църкви, и се присъединят.

Към момента службата продължава без прекъсване вече повече от месец. Свещениците са решени да не я прекъсват, докато правителството не се намеси и не гарантира по някакъв начин на това семейство оставане в Холандия.

Прави ли са свещениците? Не зная. Законът казва, че не са – но законът не винаги е всичко.

Заслужава ли това семейство да бъде оставено в Холандия? Не зная. Може би са престъпници (не ми се вярва – щеше моментално да бъде разтръбено в ултрадесните медии). Може би са мързеливци, които искат само да паразитират на социални помощи. Може да са много неща – няма как да го зная истински, не съм бил там и не съм ги видял с очите си.

Но зная, че действията – както и думите – говорят не толкова за тези, които адресират или описват, колкото за тези, които ги вършат или изричат. Тази служба не ни казва много за арменското семейство – но ни казва наистина много за свещениците, които я водят.

Не зная, може би не съм прав. Кой съм аз, атеистът, че да съдя кой какъв е? Преценете си сами.

Но за мен тези свещеници са истинските християни.

Прозата и поезията

November 16th, 2018

Често се чудя – къде точно е границата между поезия и проза.

Има ли я изобщо? Или поезията е проза с настроение, а пък прозата – поезия, дето си е загубила настроението?… Или пък прозата е пораснала поезия с костюм и достойнство за пазене, а пък поезията си е забравила някъде костюма с все достойнството и е щастлива да е просто себе си, онова отвътре? Дето няма защо да се пази, понеже е по детски неуязвимо и безсмъртно?

А може би пък прозата е деловит чиновник, който носи на раменете си света, и не може да си позволи да го остави, защото кой го знае къде ще се търколи безстопанствен? А пък поезията е този свят, който мечтае чиновникът да го остави по погрешка и забрави някъде, за да може да се търкаля накъдето го поведе кой знае какво?

И може би понякога си разменят ролите, като цар и шут – прозата се разсмива и прескача съседската ограда, за да краде зрели круши, а пък поезията нахлупва фуражка и слага пагони, и изкомандва сърцата да поведат умовете на бой в името на същия този свят, без право на страх и почивка?

Кой знае?… Мисля си – може би има такива. Срещам ги от време на време. Често потайни и срамежливи, неизвестни за мнозинството като езотерични жреци. А толкова нужни на всички нас.

Днес искам да пиша за един такъв. Всъщност, не искам да пиша за него, той и сам умее да напише за себе си. И за още много други неща. Бъдете му гости. И каквото научите за поезията и прозата, моля ви, върнете се тук да го споделите. Защото сигурно ще е различно от това, което аз съм могъл да науча. И ще ви благодаря.

Ученически

November 8th, 2018

Не знам дали знаете – имам си едно уики с колекция от… глупости. (Попълнена с поредния бисер току-що.) Та, дойде ми „вдъхновението“ и реших да пусна някои от раздел „Ученически“ тук.

—-

Катедралата е величествена със своите аркади, огънати от вековете.

Скоро бойното поле се изпълнило с трупове, някои били недокоснати, а други още дишали.

На брега на реката рибарите поставяха червеи на въдиците си, а в реката се виждаше обратното.

Живея с майка си и баща си, който е починал.

Кокошките стават рано сутрин и започват да снасят. Добрите деца трябва да следват техния пример.

Едно време живеели големи животни, наречени динозаври, които поради смяна на сезона измрели.

В Москва се живее хубаво. Милицията е много добра и арестува много хора.

Хората посадили в парка дървета и скамейки…

Момчето лежало в леглото с леден компресор на главата.

Момчето и кучето спрели до езерото и се съблекли.

Тази топола затова и се нарича пирамидална, защото расте хоризонтално.

Обичам училището, защото то е шумно, радостно и вечнозелено.

От дете мечтая да стана лекар и да режа на хората ръце, крака и други важни органи.

Неговите очи с нежност се гледаха едно друго.

Селянинът бил заможен: имал свиня и жена.

По това време е имало и жени-воеводки, които са обладавали по стотина-двеста яки мъже. Но това не било верният път за освобождението на България.

Преди милиони години конят е бил малко животно, наподобяващо вампир… След дълго развитие конят се превърнал в сложно и добре устроено животно, напомнящо днешното магаре.

Бай Ганьо върши престъпление, но също обича да пише рецензии и др.

Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите

Червената шапчица минавала през гората, където растели много гъби, и затова не успяла да различи вълка от баба си

Бой със саби на Аврам Хаджи Турян
(в оригинал „Танц със саби“ на Арам Хачатурян)

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии – 2

November 5th, 2018

„И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.“

Това може да бъде чудесно – но може да бъде и страшно.

Преди десетилетия четох най-първия сценарий за филма „Сталкер“, написан лично от братя Стругацки. В него е дадено повече място и по-подробно описание на една легенда и загадка, която бива спомената и във филма на Андрей Тарковски – легендата за Бодливеца… За не-челите „Пикник край пътя“ и не-гледалите филма, идеята е следната.

В един момент Земята бива посетена от нещо – най-вероятно извънземни, безкрайно по-напреднали от нас, напълно неразбираеми и напълно лишени от интерес към нас. Когато нещото си тръгва, на шест места по света остават след него т.нар. Зони – места, където се виждат най-невероятни и неразбираеми неща, природните закони могат да са изкривени, всичко може да е смъртно опасно и т.н. Местата биват охранявани от армия и изучавани без особен успех от учени. И в тях често се промъкват т.нар. сталкери – отчаяни смелчаци, които се опитват да измъкнат оттам каквото странно могат и да го продават на който би го купил.

Сюжетът проследява пътуването на трима през една от тези Зони. Единият е писател, загубил вдъхновението си. Другият – учен, движен от възгледите си. Третият – сталкерът, който ги води. Целта им е нещо, наричано Машината на желанията – място, където се сбъдват най-съкровените желания на отишлия там… Движейки се през опасностите, те обсъждат историята на най-великия сталкер, живял някога – Бодливеца – и се опитват да разберат загадката му, за да си изяснят какво всъщност ги чака.

Бодливеца е сталкерът, открил Машината на желанията. И е разбрал, че входът към нея се пази от нещо, наричано Месомелачката. Първият, опитал се да влезе, почти винаги загива по ужасяващ начин. След него за кратко време може да се мине спокойно… Бодливеца неведнъж ходи до Машината на желанията, водейки със себе си по някого. И всеки път се връща сам и все по-богат. Един ден, неуспял да намери вече наивник, отвежда брат си. Връща се както винаги сам – и нечувано богат… Но няколко дни по-късно тръгва натам отново, сам. За смайване на всички се връща, и е най-богатият човек на света. И същата вечер се обесва.

Преодолели всичко и застанали пред Месомелачката, тримата разгадават загадката. След като е жертвал брат си, Бодливеца осъзнава в какво се е превърнал и съвестта му проговаря. След няколко дни той не издържа и тръгва към Машината на желанията, за да умре или да измоли обратно брат си, на каквато и да е цена. Преминава през Месомелачката, кой знае защо пуснат от нея – може би защото е бил в такова състояние, че тя не го е смятала за човешко същество. И се моли пред Машината на желанията, от дъното на душата си… Но когато се връща, вижда че брат му го няма, а само е получил още повече пари – че алчността му се е оказала по-съкровена от любовта към брат му. И когато разбира това, се обесва.

Случайност отваря пътя на тримата към Машината на желанията. Но вече никой от тях не смее да влезе. Разбрали са, че истински ужасното там не е Месомелачката, а самата Машина на желанията. С това, че изпълнява наистина най-съкровените ти желания, и така ти показва истинската ти същност…

Мисля си – колцина от нас наистина носят най-дълбоко в себе си именно тези честни, чисти и благородни желания, които всички сме убедени, че са нашата същност? Когато си пред очите на сума ти народ, е лесно да развалиш комфорта си, за да помогнеш на някого в беда. Но когато никой няма да разбере, ще имаш ли силите? Дали общество, в което гласуваме по всеки въпрос според истинския си усет за него, няма да се окаже глутница бесни кучета, в която всеки атакува и ръфа без задръжки всеки изпречил му се? Етиката е социално явление – има ли как да я има когато си извън социума?

Вероятно това ще може да се направи подлежащо на (само)регулиране, евентуално след няколко лоши инцидента, които да обяснят на достатъчно хора нуждата. Но колко от хората ще искат да се регулират, когато пак няма да има кой да ги види какво всъщност правят? И когато те самите няма да виждат как ИИ гласува за тях да бъдат пратени по дяволите помощите за самотни майки или инвалиди, и няма да ги мъчи каквото е останало от съвестта им? Чърчил казва, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател. Да го префразирам – най-добрият аргумент срещу такова общество е петминутен разговор със средния българин. Ако някой се съмнява, да заповяда да погледне мнението му за бежанците от войни и други ужаси. Масовият българин охотно е готов да изкара тези бежанци всякакви престъпници, само и само да не му се наложи да дели с тях някоя хипотетична стотинка. И да ги върне без колебание под куршумите или където ще мрат от глад, за да не му се мотаят… (А ако тук стане война, този българин ще бяга някъде и там ще се възмущава защо са го настанили в приют, където чаршафите не се перат всеки ден и храната не е като в ресторант. И уреди ли си статут там, моментално пак ще праща тези след него на опашката обратно да мрат… Дай му на този масов българин ИИ да гласува вместо него, па гледай дали ще го настрои гласуването да е хуманно и мъдро – или да е дребнаво и злобно по неговата си мярка. И най-лошото е, че не само ние сме така. Много други народности са по-добре от нас, но твърде малко са толкова по-добре, че мероприятието да доведе до вземане на що-годе достойни решения.)

Това може да изглежда много неприятно, но е само началото. Взимането впредвид какво масовите хора всъщност искат ще наруши един особено фундаментален баланс, от който зависи съществуването и развитието на цивилизацията ни – балансът между либерализъм и консерватизъм, между стремеж към промени и стремеж към избягването им. Подкрепата за консерватизма ще стане смазваща. Развитието ще запази някакви шансове единствено където има възможност подкрепящите го да се отделят физически от противниците му и да образуват ново общество, в което да са мнозинство и което да взема свои отделни решения накъде да се движи. (А след едно-две поколения, или дори просто след известно развитие желанието за напредък ще се изчерпи и това общество също ще стане консервативно, и искащите развитие ще трябва отново да се отделят…)

Има ли разрешение този проблем? Бях се натъкнал на него преди около двайсет и пет години, тогава той имаше за мен толкова абстрактен вид, че едва успявах изобщо да го разбера. Опитите да конструирам обществена система, която да се справя с този проблем, доведоха до нещо, което хич не ми харесваше. Утеших се с мисълта, че всичко това е мъглявите фантазии на млад и недоучен БАН-аджия. А за да не отива на вятъра трудът ми, използвах получения модел като вселена за литературни произведения. Произведението, което се развива в тази вселена – имам и други, повечето недовършени – някои от вас са го чели (в много недоработен вариант), надявам се до месец да излезе в печатен и електронен вид… Но май нещата вървят към това този модел наистина да се окаже реалистичен – и дори може би единственият дългосрочно жизнеспособен за човешката цивилизация.

… Но това е далечна перспектива. Има и други аспекти, които и в по-близък план касаят идеята за участие на ИИ в управлението, като продължение на нашето гласуване или дори като преки изпълнители в него. И които могат да превърнат тази идея в благословия или проклятие… Но за тях – в последващ запис.

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии

October 31st, 2018

Откакто имаме история, всяка голяма научно-техническа новост се е очаквало да промени света издъно. Компютрите. Генетиката преди тях. Преди нея – електричеството. Преди него – парата. Сигурно чак до огъня и слизането от дърветата… И за всяка е имало оптимисти, които са очаквали тя да спаси света, и песимисти, които са очаквали тя да го загроби.

А реалността се е оказвала някъде по средата. Всяка новост е носела и ползи, и вреди. Обикновено ползите са били повече – ако някой не вярва, да заповяда в някой африкански резерват да живее по дърветата, малкото пробвали твърдят, че било поучително. Но са били повече благодарение на тези разумни хора, които са търсели как да вземат всичко от ползите и да ограничат вредите колкото се може повече. Във водата оптимистът вижда спасение от жаждата, песимистът – наводнение което ще му отнесе къщата, а реалистът си построява къщата по-настрани от реката и слага в нея делви за съхраняване на вода. Леко противоречиво, но най-разумното.

По-долу ще откриете мнението на един от оптимистите – Джейми Съскайнд. Футурист и поддръжник на изкуствения интелект, той наскоро издаде книгата „Бъдещата политика“ (Future Politics). Едно от нещата, които предлага в нея, е използването на ИИ за целите на демокрацията. Не споделям оптимизма му на 100%, но мисля, че това мнение е важно да се чуе и знае.

И най-безсъвестно откраднах от fastcompany.com и преведох леко поредактирана извадка от книгата. Дано не ме вкарат в затвора за тази отвратителна кражба – а и да го направят, печелят всички умни хора, които четат български, а губя само аз. (Не, не се пробутвам за Левски, мащабите са несравними. Просто правя това, което всеки честен човек на мое място би направил.)

—-

Демокрацията е на кръстопът. С наближаващите междинни избори (за Конгрес на САЩ, през ноември 2018 г. – Григор) и президентските избори през 2020 г. на хоризонта, милиони американци се готвят да дадат доверието си на кандидати, чиято реторика е демократична, но в същото време не скриват намерението си да компрометират институциите, които ограничават властта на избраните лидери. Не само в САЩ, а навсякъде по света – от Бразилия до Унгария – гласоподавателите се обръщат към авторитарни лидери, които обещават да дадат властта на народа, но чиято дефиниция за „народа“ изключва повечето, които са различни от тях. Забележителното обаче е, че този „нелиберален“ завой в развитието на демокрацията не е най-голямото предизвикателство пред идеята за правителство на хората.

Цифровите технологии все повече разрушават допусканията и условията, които в течение на столетия са били основата на демокрацията. Фалшивите новини и поляризацията вече са познати теми на всеки, който се интересува от здравето на демокрацията. Само преди седмица Facebook съобщи, че удвоява персонала си, грижещ се за сигурността и обществото, на 20 000 души. В бъдещето обаче ще трябва да се справяме с много по-важната тема за демокрацията и ИИ, да задаваме въпроса кои решения могат и трябва да бъдат вземани от могъщи цифрови системи, и дали тези системи не биха представлявали хората по-добре от политиците, избрани в Конгреса.

Това е перспектива, която може да донесе славни успехи, но и ужасни рискове. Хенри Дейвид Торо пита през 1849 г.: „Е ли демокрацията, каквато я познаваме, последното възможно подобрение на управлението? Не е ли възможно да се отиде и още по-напред в признаването и организирането на правата на човека?“ Това е въпросът, който стои пред нас и днес.

Ние обичаме да разговаряме с тези, които харесваме, и да четем новини, които потвърждават убежденията ни. Информацията и хората, с които не сме съгласни, ги отграждаме от себе си. Технологията прави това за нас все по-лесно. Ако сте либерал, който следи в Twitter конкуренцията в изборите за Конгрес, средно 90% от информацията, която виждате, идва от демократи. Ако сте консерватор, 90% от тази информация идва от републиканци.

В зората на Интернет беше предсказано, че ще можем лесно да подбираме и определяме наша собствена информационна среда, като избираме какво ще четем на базата на политическата му ориентация. Все повече обаче това филтриране го вършат от наше име автоматични системи, които избират какво заслужава да бъде рапортувано и документирано, и решават колко контекст и подробности към него са необходими. Проблемът в това е, че светът, който аз виждам всеки ден, може да е напълно различен от този, който виждате вие.

Терминът „фалшиви новини“ (fake news) отначало беше използван за обозначаване на лъжите, които бяха лансирани и широко разпространявани из Интернет. Сега самият този термин вече е лишен от значението си, и бива използван за описване на каквото и да било, с което описващият не е съгласен. Някои платформи за социални медии са предприели мерки за борба с тях, но същността на онлайн комуникацията (както е проектирана към момента) способства за бързото разпространение на дезинформацията. Резултатът е така наречената политика, която не се вълнува от истината (post-truth politics). Замислете се за момент върху нещо: през последните три месеца на президентската надпревара в САЩ от 2016 г. водещите 20 фалшиви новини във Facebook са били споделяни, отбелязвани и коментирани повече пъти, отколкото водещите 20 реални новини от всички медии в САЩ заедно. (Включително Ню Йорк Таймс, Уошингтън Таймс, Хъфингтън Пост…) 75% от хората, видели заглавията на тези фалшиви новини, са ги вземали за истина.

За съжаление, същностната ни тенденция към групова поляризация води до това, че членовете на група, която споделя едни и същи възгледи, с течение на времето стават все по-крайни в тези възгледи. Както казва Кас Сънщайн, „именно хората, които най-вероятно няма да се вслушат в различни от техните мнения, са тези, които най-много имат нужда да ги чуят“. Ако нещата продължават по същия начин, с времето ще имаме все по-малко общи базови възгледи и споделен опит. Ако това се случи, разумните дискусии ще стават все по-трудни. Как можем да се съгласим за нещо, когато информационната ни среда ни кара да сме на различни мнения за всичко? Твърди се, че Ейбрахам Линкълн е казал: „Аз вярвам дълбоко в хората. Даде ли им се истината, можете да разчитате на тях да се справят с всяка национална криза. Големият проблем е да доведете до тях реалните факти.“

Кой ще ни доведе до реалните факти?

Важно е да знаем, че тези проблеми не са неизбежни. Можем да им намерим решения. Операторите на социални мрежи бавно въвеждат мерки за регулиране на дискусионните им пространства. Софтуерни инженери като тези на loomio.org се опитват да създадат идеални платформи за дискусия, като използват софтуер. Тайванската платформа vTaiwan е позволила да се постигне консенсус по важни елементи на обществената политика, включително политика за онлайн продажби на алкохол, регулация на споделянето на автомобилни пътувания и закони, които управляват споделената икономика и Airbnb. Цифровизирането на проверката на факти и идентифицирането на тролове набират обороти, вече започва автоматизирането им, макар и засега несъвършено. Тези усилия са важни. Оцеляването на дискусията като инструмент за решаване на проблеми за в бъдеще зависи в голяма степен от успеха им.

Ясно е, че простият пазар на идеи, колкото и примамливо да звучи идеята, може да не е най-доброто. Ако съдържанието се разпределя и приоритизира според колко цъкания биват правени върху него (и колко рекламен приход носи като резултат), често истината ще бъде жертвана. Ако стаята за дискусии е доминирана от който държи властта да филтрира, или пък контролира най-агресивната армия от ботове, дискусиите ще бъдат изкривени в полза на тези с по-мощната технология, а не тези с по-добрите идеи. Дискусионната демокрация има нужда от форум за задълбочено обсъждане, не от пазар с кресливи търговци.

Както вече виждаме, за в бъдеще тези, които контролират цифровите платформи, все повече ще определят свободата на словото на другите. Понастоящем технологичните фирми стават по-решителни в ограничаването на изказванията, очевидно насочени към сеене на омраза. Твърде малко от нас са се натъжили, когато Apple премахнаха от платформата си няколко приложения, които твърдяха, че били лекували гейове от тяхната сексуалност. Нито пък когато няколко разпространители на съдържание спряха да разпространяват това на ултрадесни групи на омразата след събитията в Шарлотесвил през 2017 г. (Мрежата за разпространение Cloudfare спря акаунта на неонацисткия сайт Daily Stormer. Услугата за стрийминг на музика Spotify спря да разпространява музика от „групи на омразата“. Услугата за чат на тема игри Discord спря акаунти, свързани с демонстрацията в Шарлотесвил. Фейсбук забрани някои крайно десни групи с имена като „Рицарят с червените криле“ (Red Winged Knight), „Обединени бели националисти“ (White Nationalists United), „Десен взвод на смъртта“ (Right Wing Death Squad) и „Авангард на Америка“ (Vanguard America).

Но какво става, когато Facebook премахна и страницата на кмета на голям кюрдски град, въпреки че беше лайкната от повече от четиристотин хиляди души? Според Зейнеп Тюфекчи, Facebook са предприели това, понеже не са могли да различат обикновено съдържание, което просто е за кюрдите и тяхната култура, от пропаганда, публикувана от ПКК, която е определена като терористична организация от U.S. State Department. По думите на Тюфекчи, „това е все едно да блокираш всяка страница, на която има детелина или леприкорн, понеже била страница на Ирландската републиканска армия“.

Целта ми не е да критикувам тези отделни решения – всяка година се правят милиони като тях, много от автоматични системи. По-важното е, че властта да се решава какво трябва да бъде смятано за толкова неприятно, отвращаващо, плашещо, нараняващо или обидно, че не бива изобщо да бъде споменавано, има значителен ефект върху качеството на на нашите дискусии. Не е ясно защо така наречените „насоки за общността“ се очаква да са най-добрият начин това да се управлява на системно ниво; в крайна сметка, засегнатата общност е политическата общност като цяло. Да се твърди, че тези платформи са като частни дискусионни клубове, е наивно: те са новите агори, и техните ефекти засягат всички нас.

Идеята за абсолютно неограничена свобода на словото в дигиталните платформи определено е неприемлива по начало. Още през деветнадесетото столетие философът Джон Стюърт Мил приема, че определени ограничения са необходими. Той дава примера, че е приемливо да напишеш във вестника, че „търговците на царевица докарват бедните до глад“, но не е приемливо да крещиш точно същото пред разгневена тълпа, събрала се пред къщата на търговец на царевица. Мил е разбирал, че не бива да се колебаем да въвеждаме правила, които определят формите на изказване, за разлика от тези, които определят съдържанието на казаното. Както не е прекалено опасно за свободата на словото да не може да се крещи в жилищен квартал посреднощ, също така можем спокойно да приемем, че обсъжданията онлайн трябва да бъдат водени в съответствие с правила, които ясно и честно определят кой може да говори, кога, за колко време и т.н. Разгневената тълпа на Мил е много лесно да бъде събрана, физически или дигитално, с технологиите, с които разполагаме.

Няма да е трудно да припишем вината за политиката, която не се вълнува от истината, само на цифровите технологии. Истината (!) е, че хората имат дълга и богата история на използване на измамата за политически цели. Описанието от 1963 г. на Ричард Хофщатер за „параноидния стил“ в политическия живот – „настървено преувеличаване, подозрителност и фантазии за конспирации“ – все едно е казано за днешното време. Такова е и оплакването на Джордж Оруел в неговия дневник от 1942 г.:

„Всички ние се давим в мръсотия. Когато говоря с който и да е, или чета писанията на който и да е, който има някакъв проблем с някого или нещо, имам усещането че интелектуалната честност и балансираната преценка просто са изчезнали от лицето на земята. […] Всеки просто „защитава тезата си“, като умишлено заглушава гледната точка на другия, и нещо повече, с абсолютна безчувственост към всякакви страдания освен неговите собствени и тези на неговите приятели.“

Демокрация на ИИ

Погледнем ли напред в бъдещето, вече ще сме разбрали, че една от основните цели на демокрацията е да освободи информацията и познанието, съхранени в умовете на хората, и да ги приложи в политиката. Но ако се замислите, изборите и референдумите не създават кой знае каква съкровищница от информация. Гласуване по малък брой въпроси – обикновено кандидатите на коя партия подкрепяте – създава твърде малък брой точки за данни. Поставено в контекста на все по-квантифицирано общество, генерираното от избирателния процес количество информация – дори като се вземат предвид частните допитвания – е смешно малко. Вземете предвид и че през 2020 г. се очаква на всеки два часа да генерираме толкова информация, колкото цивилизацията ни е генерирала от появата си до 2003 г. Тази информация ще създава отчет за човешкия живот, който би бил непредставим за предшествениците ни.
И това поставя въпроса: защо да управляваме на базата на една чавка в квадратче веднъж на четири години?

Когато съберем накуп и синтезираме големи количества от наличните данни – давайки еднаква тежест на интересите, предпочитанията и стойностите на всеки – ние можем да създадем най-ясният и най-пълен портрет на общото добро. При този модел политиката ще може да бъде базирана на несравнимо богата и точна картина на животите ни: какво правим, от какво имаме нужда, какво мислим, какво казваме, как се чувстваме. Тези данни ще бъдат непрекъснато актуални, ъпдейтвани в реално време, вместо събирани веднъж на четири или пет години. На теория те биха позволили по-добра политическа равнопоставеност, тъй като ще бъдат събирани от всички поравно, а не само от политически активните. И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.

Системите за машинно обучение са все по-способни да научават нашите възгледи от това, което казваме, и вече съществуват технологии за анализиране на общественото мнение чрез обработка на популярните позиции в социалните медии. Дигиталните системи вече предсказват индивидуалните ни възгледи с все по-голяма точност. Алгоритъмът на Facebook например на базата на само 10 лайка вече може да предсказва позициите ни по теми по-добре от колегите ни, на базата на 150 – по-добре от членовете на семейството ни, на базата на 300 – по-добре от съпругата / съпруга ни. И това е нищожно количество информация в сравнение с това, което ще бъде достъпно в близкото бъдеще.

Логичният следващ въпрос е: каква роля ще играе за в бъдеще изкуственият интелект в управлението на делата човешки?

Знаем, че вече има стотици, ако не и хиляди задачи и дейности, които преди са били правени само от хора, които сега могат да се правят от ИИ, често по-добре и в много по-големи размери. Тези системи вече могат да бият най-добрите играчи-хора в почти всички игри. Имаме всички основания да очакваме не само че тези системи ще стават все по-добри за в бъдеще, но и че подобряването им ще се ускорява все повече и повече.

Ние все повече доверяваме на ИИ системи задачи с най-висока важност и към които сме най-чувствителни. От наше име те търгуват стоки и дялове за милиарди долари, съобщават новините и диагностицират фатални заболявания. В близкото бъдеще те ще шофират нашите коли вместо нас, и ние ще разчитаме да ни докарат безопасно където трябва. Вече нямаме проблеми да поверяваме живота и доходите си в (метафоричните) ръце на ИИ системи. И тъй като те ще стават експлозивно все по-способни, комфортът ни ще бъде все по-оправдан.

При това положение не е неразумно, да не говорим за налудничаво, да попитаме при какви условия бихме позволили на ИИ системи да участват в някои от функциите на правителството. Ако Deep Knowledge Ventures – базирана в Хонг Конг инвеститорска фирма – може да повери избора на борд на директорите ѝ на алгоритъм, би ли било много странно в бъдещето да поверим на ИИ система управлението на местните водопроводни услуги или енергийни доставки? Време е специалистите по политическа теория да приемат сериозно идеята, че политиката – точно както търговията и много професии – може да се окаже подходяща кариера за изкуствения интелект.

Най-първо бихме могли да използваме простички ИИ системи, за да ни помогнат да правим изборите, които демокрацията изисква от нас. Вече съществуват приложения, които ни съветват за кого да гласуваме на базата на нашите отговори на въпроси. Едно такова приложение се рекламира като „уреждане на политически романси“, което звучи малко като отиване на среща на сляпо с неприятно изглеждащ политик, който ви чака на бара. За в бъдеще подобни приложения ще стават все по-сложни, черпейки информация не от въпросници, а от данните, които показват реалните ни животи и приоритети.

По-нататък може би дори бихме позволили на подобни системи да гласуват вместо нас в демократичния процес. Това би включвало делегиране на правомощия (за по-дребни или по-големи неща, според както решим) на специализирани системи, на които вярваме да определят нашите интереси по-точно, отколкото ние можем. Облагане с данъци, помощи за консуматори, екологични политики, финансови регулации – всичко това са области, където сложността или необразоваността ни могат да ни окуражат да упълномощим ИИ система да вземе решението вместо нас, на базата на каквото то знае за нашия опит и предпочитания. При интензивна пряка демокрация от типа, описан по-горе, делегирането на гласа ви на доверена ИИ система може да спести доста часове на ден.

Още по-напредничав модел може да включва централно правителство, което прави допитвания до популацията хиляди пъти дневно, вместо по веднъж на четири години, без да се налага да му отделяме време. ИИ системи могат да отговарят на правителствени нано-гласувания от наше име, с мигновена скорост, и отговорите им няма да се налага да бъдат ограничавани до просто да или не. Те биха могли да съдържат условия (моят гражданин подкрепя този аспект на това предложение, но е против онзи аспект) или степени на отношение (моят гражданин е донякъде против това, но категорично подкрепя онова). Такъв модел ще може да твърди с много повече основание, че взема предвид интересите на обществото, отколкото моделът, който използваме днес.

С времето ИИ могат да вземат участие дори в законодателния процес, като помагат да се съставят предложения за закони или техни промени. Още по-нататък дори бихме могли да позволим на ИИ, легализирани като юридически лица, да биват избирани на административни и технически позиции в правителства.

ИИ системите могат да участват в демокрацията, като в същото време остават подчинени на традиционните демократични процеси като човешки обсъждания и гласувания. Също така, те могат да бъдат подчинени на етиката на човешките си господари. Не бива да е необходимо хората да предават на тях своите морални преценки, ако не желаят.

Въпреки всичко, към идеята за ИИ-базирана демокрация има и сериозни възражения. Най-първото сред тях е възражението за прозрачност: можем ли наистина да наричаме една система демократична, ако не можем да разберем основата на решенията, които се вземат от наше име? Въпреки че ИИ-базираната демокрацията може да ни направи по-свободни и проспериращи в ежедневието ни, тя също така може да ни превърне в роби на системите, които вземат решения от наше име. Не е трудно да си представим как Перикъл клати глава с отвращение.

В миналото хората са били подготвени при определени обстоятелства да предават политическите си права на могъщи недостъпни интелекти. Преди да са имали крале, евреите от Стария завет са живеели, без да се занимават с политика. Били са подчинение единствено на Бог, обвързани от клетвата, която предшествениците им са дали пред него. Древните гърци са се водели по поличби и оракули. Римляните са се ръководели от звездите. Тези практики сега ни изглеждат глупави и далечни, неадекватни към познанията ни за рационалност и научен метод. Те обаче ни карат да се замислим. Колко далеч сме готови да стигнем – и какво сме готови да жертваме – за да постигнем система за управление, която наистина представлява хората?

—-

Ентусиазира ли лично мен идеята за ИИ-та, които гласуват от мое име? Не особено. Надявам се да смогна да разкажа защо, в последващ запис. Но диагнозата на съвремието ни – и описанието на традициите на тази диагноза – е толкова точно, че дори само то вече си заслужава четенето.

А пък мисля, че и в идеята за гласуващите и дори за управляващите ИИ системи има хляб, ако бъде реализирана правилно – но това вече е друга тема.