Grigor Gatchev - A Weblog

– Бенгалски огньове! Пет броя за левче! Пет броя за левче!…

– Хайде на тиквата, екстра добруджанска тиква, като мед сладка, топи се в устата!…

– Мъжки чорапи, чифта по левче, молим! Мъжки чорапи, чифта по левче, молим!…

Обичайната гълчава на Женски пазар. Пъстра тълпа търговци, шарена и всеобхватна, предлага всичко, което човек може да си представи. Сякаш арабски сук, преместен по невъзможен начин от горещината на Дамаск или Кайро в замръзналия център на София. Преминавам край сергии с какво ли не, чакащи търпеливо (или гласовито) купувач. Това, което търся обаче, вероятно ще бъде на земята.

Нужна ми е коледна елхичка.

Подминавам равнодушно отсечените, натрупани на купчини или изправени на кръстачки. Не ме грабва идеята да закича дома си с прясно отсечено дръвче. Неведнъж момичета са ме поглеждали иронично, защото им предлагам да им подаря цвете както си расте, без да го късам – или в краен случай в саксия. Отвръщам на погледа им с усмивка – знам, някои ще си тръгнат, но други ще се замислят, и ще разберат, че така ще се радват повече. Те са, които ще бъдат щастливи с мен като човек. Неволен, ненарочен тест, дали сме сродни души.

Да, зная – много от дръвчетата са отсечени при прореждане на насаждения. Ако сте достатъчно лековерни. Истината е, че много, може би повечето, или са отсечени нелегално някъде, или са отгледани специално за да бъдат отсечени и продадени по Коледа. Нямам как да ги отлича от отсечените по необходимост, така че отказвам идеята.

За момент погледът ми спира върху купчинка отрязани клонки. Елхичката на бедния – продават ги за по лев-два-пет. Почти всичките са отрязани или при подкастрянето на дръвчетата в гората, или при махане на излишни клонки от готовите за продаване елхи. При тях съображението “да не са рязани специално” почти отпада. Не ги ли купя и закича, ще отидат в някоя бороварна… Да, биха били добър избор. Но все ми се струва, че ще намеря и нещо по-добро.

В едно от магазинчетата покрай сергиите виждам изложена изкуствена елха. Приближавам и се заглеждам – наистина е красавица! Почти нереално зелена, повече от живите дръвчета. Върховете на игличките искрят като смарагди. Направо е жива приказка. Колко ли биха й се радвали децата? На колко ли красота би ги научила?… Да, скъпа е – но си струва парите. А и ще бъде елхата ни не една и не две години, и всяка година ще спасява от отсичане някое дръвче.

Има обаче и доводи против. Изпомпаният заради нея нефт, химическите заводи, замърсяването… Да, неголеми доводи на фона на предимствата. Единствената причина да не я купя е, че има и още по-добро. То е, което търся сред вече падащия мрак.

Най-сетне! Дебело облечена жена минава покрай мен и носи саксия с дръвче, високо над метър. Умислен, твърде късно се сещам да я питам откъде го е купила. Нужно ми е по-мъничко дръвче, но сигурно имат… Да не би да е оттук? Няколко щайги с наредени какви ли не елхички – отсечени, в саксийки, в по-големи саксии. До тях възрастен мъж потропва с крака.

– Извинявайте, колко струват?

– Аз само ги пазя. Изчакайте за момент, жената, дето ги продава, ей сега идва…

Наистина, след не повече от минута жената е тук. Същата, която видях да носи високото дръвче.

– Извинявайте, ама вече прибрах повечето. На кръстачка ли търсите, или…

– В саксия, ако обичате.

– Тези най-мъничките са по пет лева. Това в саксийката е петнайсет. Голямото, дето ме срещнахте да го нося преди малко, е четиридесет.

– Добре ли са се хванали? – Мъничко ме хваща срам от наблюдателността й.

– Да, погледнете. – Тя подръпва доста силно дръвчето в саксийката, но то не иска да излезе от нея. – Тук е расло. Даже вече саксийката му е малка, ще трябва след празниците да го засадите някъде.

– Засега ще е в по-голяма саксия. Иска ми се да го ползвам няколко години като елха, преди да го посадя.

– Тогава не го дръжте дълго вътре. Ще се събуди от топлината, и ако после го изнесете навън, студът ще го попари, и ще изсъхне. Пресадете го веднага след празниците, докато е още студено. И му сложете шепа пясък в пръстта, да е малко по-рохкава. Пясък от строеж става, само първо го промийте за всеки случай, да не е с вар вътре…

След минута крача през мрака, ухилен до уши, и нося саксийката. Искаше ми се да е еличка, а това е смърч – но какво чак толкова значение има? Ще го сложа на балкона, и ще го нагиздя както си му е редът. В коледната и новогодишната вечери ще го внасям за по час-два, колкото да му се порадваме, и пак ще го изнасям, да го опазя живо. А когато и голямата саксия му стане тясна, и стане твърде тежко, за да е удобно за пренасяне, ще го посадя някъде. Ако имам тогава двор – там, в него, и през зимата пак ще му окачвам по нещичко, за благодарност. Ако не – някъде сред природата, да расте, да я краси, и да радва хората, и птичките, и всичко живо… И ще си купя ново дръвче в саксия, за да посадя един ден и него.

Ето това според мен е истинската коледна елха – не убито дръвче, а живо, което ще бъде посадено. Така с парите си уча производителите на елхи да спомагат за зеленината наоколо. И съчетавам удоволствието от празничната елха с това от помощта за природата. И с топлото чувство, че някъде едно най-обикновено дръвче живее, и ще живее, благодарение на мен.

Честита ви Коледа, без значение дали сте хора, или дръвчета. Нека празникът бъде празник за всички.

Този път е за БГ-Фантастика.

Никога не съм предприемал по-измислен, по-непланиран и по-неподготвен проект от този. И никога не съм получавал от един проект толкова повече от това, което съм очаквал.

Преди малко повече от година се наех да забутам идеята – просто по уверение на колегите ми от фондация “Фантастика”, че ще помагат с всичко, което могат. Никога дотогава не бях инсталирал уики – преборих го. Нямах особена представа как да се оправям с фините елементи по него – къде се понаучих, къде получих ключова помощ от хора като Спас Колев и Борислав Манолов… И уикито тръгна.

Прогнозата ми за една година напред беше, хм, прогноза на реалист. Смятах, че уикито ще има около стотина статии, и че на практика няма да има други приноси освен моите. И въобще не ми пукаше. Смятах, че трябва да го направя – а оттам нататък, да става каквото ще. Колкото се получи. Както стане.

Преценката ми за колегите от фондацията се оказа вярна – с изключение на Тодор Ялъмов, никой няма нито един принос към уикито. Въпреки уверенията, че само чакат да го проима, за да почнат едва ли не денонощно да пишат. И въпреки няколкото пъти, когато Наско Славов и аз показвахме как точно се прави, и колко лесно е… Изглежда, че мнозинството от хората са зяпачи, а не работари. Понякога много добросъвестни, свестни и знаещи хора, но… зяпачи. Това е положението.

Странното е другото. Помощта дойде откъдето не я очаквах. От хора, които не бяха изявявали шумна подкрепа, и не бяха обещавали хиляди часове работа. Повечето от които дори не познавах дотогава… Заслугата вместо 100 статии днес в уикито да има над 2300, и то да бъде най-богатият справочник за българската фантастика, който съществува, е тяхна.

Искам да спомена имената им – заслужили са го. И ме е страх, защото с гаранция ще изпусна несправедливо някои, не по-малко заслужили от останалите. Моля предварително за прошката им – и бъда ли подсетен, с удоволствие ще ги добавя.

Искам да спомена за варненския фен, издател, писател и какво ли не още Венци Тодоров, човек с фантастика вместо кръв във вените. Искам да разкажа за живия патриарх и символ на българското фенство Наско Славов – човекът, който знае всичко за фантастиката, което има да се знае. Да разкажа за невероятния Калин Ненов, който познава всекиго и успява да даде рамо навсякъде и във всичко. И за Тодор Ялъмов, когото вече споменах, и който ме възхити с познанията си за ранната българска фантастика.

Искам да напомня за Светла, която написа десетки образцови статии за българския диаболизъм, неговите автори и произведенията им. За Интери, която нощ след нощ изриваше неизброими авгиеви обори, и без която уикито сега щеше да е неподредена каша. За Спас Колев, на когото дължим много от ранните шаблони, и за Борислав, който помогна за удобствата на редакторите, и чието дело са ботовете тук. За упорития труд на Ангел, който дълго време беше опора на уикито.

Не съм забравил Littlebitcr4zy, която поддържаше в началото пламъка на работата. Нито Мандор, с чудесните му намеси и богатите познания. Полезните корекции на Иван Богданов. Купищата филмова информация на Cromberg, и богатите и полезни статии за художниците на Калин Николов. Информацията за игри и списания на Nightstalker и Jackrum.

Не искам да пропускам и приносите на Tcop. Малкото, но чудесни и ценни статии на Spiritia (която смогна да допринесе и тук, освен колосалната си работа в Уикипедия), и навременната помощ на Методи Колев.

Вальо Иванов и Ивайло Г. Иванов (вторият най-често анонимно) допринесоха немалко за собствените си статии (за тяхна чест – без самореклами).

Да не забравя и веселите мистификации на Hero1 :-). Въпреки че няма нито един полезен ред, той направи работата ни тук интересна, без да е гадна. Надявам се някой ден да допринесе и нещо истинско.

Някои напълно анонимни редактори имат колосални приноси – уви, познавам ги само по IP адрес. Да, не е твърде трудно да се открие личността зад него – но след като те са избрали анонимността, съм морално задължен да ги уважа… А така ми се искаше да спомена имената им с добро!

Честит да ни е рожденикът! Радвайте му се – той израсна от вашия труд, даден безкористно и смело. Заслужили сте да бъдете около тортата за рождения му ден, и да се гордеете с делото си. Вие сте, благодарение на които той съществува.

Вдигам тост за всички, чийто труд го сътвори. Дано завинаги останете творци!

… Писнало ми е напоследък да пиша все за лоши неща. Така ми се иска да напиша нещо хубаво и романтично, нещо красиво, някоя импресия, някое описание, хрумка, идея или впечатление… А напоследък все са грозни.

Възмущението ми този път спечели производителят на харддискове Western Digital. В качеството на “антипиратска инициатива”, те са блокирали онлайн споделянето на файлове, записани на мрежови дискове, управлявани под тяхната програма Anywhere Access. Без никакво значение дали файловете са защитени срещу копиране, или не, и дали не са всъщност лична продукция на споделящите ги, която те искат да разпространят в Мрежата.

До момента не съм чул за по-нагла, по-безогледна и по-брутална намеса в правата на потребителите. Следващият етап вероятно ще ми забрани… не знам какво. Май тази реалност изби с атомна бомба каквито фантазии имаха черногледците на тема DRM. Не ми хрумва какво повече може да е следващото нещо, което някой производител може да реши да ми забрани. Да съхранявам файлове, които не са предварително одобрени от канцеларията на правителството? Да разпространявам в Интернет собствено творчество по какъвто и да е начин? (Оп-паа, това второто си е почти станалото вече. Май наистина ми се изчерпа фантазията.)

От днес бойкотирам продукцията на Western Digital. Понякога не се ли защити човек, му се качват наистина на главата.

(Питащите “Какво си мислиш, че можеш да постигнеш” моля да се запознаят с принципите на Ганди, и по-специално с “Може да правиш нещо много дребно, но това, че го правиш, е огромно нещо.” Като се има предвид с какви хуманни средства е действал, надали за последните поне хиляда години има човек, който да е постигнал повече от него. Надявам се който може да си прави изводи да си ги направи.)

Напоследък пиша все за лоши неща…

Последните няколко записа тук изляха яда ми от овчедушието на българина. Този обаче е заради безсилието ни пред болестта.

Един от любимите ми автори е Тери Пратчет. Авторът на серията за Света на Диска (а и не само на нея) е не само великолепен хуморист, но и изключителен хуманист, воин на светлината и учител на самостоятелното, независимо мислене и търсенето на истината. Неведнъж, когато съм се опитвал да си представя Толкин “отвътре”, пред очите ми е изниквал един Гандалф с островърха шапка, жезъл и топъл човечен поглед под рунтави побелели вежди. Вторият, който извиква в ума ми представата за магьосник и защитник на Доброто, е именно Пратчет.

Затова и новината толкова ме шокира. Болестта на Алцхаймер опустошава ума и личността на жертвите си, и надеждното й спиране засега е извън възможностите на медицината. Не се съмнявам, че най-добрите експерти на света ще бъдат в помощ на Пратчет, но въпреки това се боя, че ще успеят да я отблъснат – освен ако не се случи чудо.

Информацията е оповестена лично от Пратчет, на сайта на илюстратора на книгите му Пол Кидби, в новина, кръстена в типично Пратчетов стил “An Embuggerance”. И в нея няма нито капка хленчене, самосъжаление или предаване пред съдбата – просто “Беше честно да ви предупредя”. И също: “По-добре хората да са щастливи – мисля, че има време за още няколко книги.”

Кратичкият послепис е, естествено, “Бих искал да обърна внимание на всички, които четат това, че то означава просто “Не съм умрял”…” И наистина, просто е трудно да си представиш Пратчет умрял, или превърнат в болничен зеленчук. Да, някой ден той ще бъде умрял, точно както и всички ние. Но ще е оставил на Доброто в света едно огромно наследство, запечатано в умовете на хората – и съм сигурен, че ще продължи да работи над него до последния си миг.

Послеписът продължава: “Зная, че е много човешко да попитате можете ли да направите нещо, но на този етап ще се забавлявам с предложения само от много големи експерти в мозъчната биохимия.” Аз обаче си мисля, че има неща, които можем да направим за него и без да сме експерти.

Едното е да (пре)прочетем книжките му – и не само да се смеем до захлас, а и да потърсим и съзрем в тях светлината на доброто, и силата на човечността. И да ги поемем в себе си, за да може, когато Пратчет угасне, тази сила да продължава да свети, чрез нас.

Другото е да не го чакаме да бъде победен от болестта, за да поемем част от товара му. Да, не всеки може да пише така завладяващо. Но на всеки е по силите да се научи на мъничко повече човечност. Една неголяма крачка отвъд това, което смятаме за разумно и безболезнено. Усилие, което правим, излагане на болка, което понасяме – не защото вярваме, че е нужно и си струва, а в знак на признание и уважение към Пратчет.

Може и да ни заболи. Но постоянстваме ли в тази си крачка, нищо чудно много скоро да забележим, че сме получили повече сила и доброта, и усилието си е струвало, колкото и безсмислено да е изглеждало отначало. И да не се свеним да раздаваме от тази доброта и сила, както ги раздава той. Всеки според уменията си – чрез изкуство или наука, чрез грижа за дете или усмивка към случаен човек, чрез анонимна и безкористна услуга към някой може би незнаен, чрез виждане в лошия и на доброто, и подмамване да се покаже на бял свят то.

И събраната от всички нас крачка към доброто в повече, и сътвореното от нея, сумирано накуп, ще даде един виртуален Пратчет. Точно както любовта ни към децата, свои и чужди, дава един виртуален, но страховито могъщ Дядо Коледа… И в света ще продължават да струят неговите доброта и мъдрост, светлина и сила, смях и щастие. Не гранитен или бронзов монумент на Писателя, а изграден от доброто му вътре в нас, жив и активен, и продължаващ да твори добро – и затова много по-истински от гранитния.

Вече имаме новини по въпроса. Пресни.

Още на “откритата дискусия” Ники Василев беше попитан пряко – как така е назначен конкурс с предварително изискан производител на софтуера (Майкрософт), и с така подбрани условия, че на тях да отговарят точно 2 възможни доставчика? Нещо като “Утре обявяваме състезание с победител Иван Петров, на което ще бъдат допуснати еди-кои си двама”… Отговорът му беше толкова мъгляв, че не мога дори да си го припомня. Въпроса обаче си го спомних, когато видях текста на новината.

Защо са на държавната администрация 60 000 лиценза за софтуер??? Че тя няма дори 20 000 компютъра, на които този софтуер изобщо би тръгнал (камо ли пък да върви така, че с него да може да се върши работа). Далеч по-леките софтуерни продукти с отворен код са много по-подходящи за наличната й техника… Този софтуер в най-добрия случай би вкарал администрацията ни в огромни допълнителни разходи за закупуване на хардуер, който да може да работи с него. Разходи, които свободният софтуер би спестил.

Или пък може би купуват толкова лицензи, защото държавните служители ще могат да използват софтуера и на домашните си компютри? Че защо тогава ни бутат тази клауза в очите като предимство? Тези пари идват от моя джоб – не съм длъжен да спонсорирам лицензионен софтуер за домашна употреба на никого… А и така, пак лицензите са много. Не всички служители в ДА въобще имат компютри, а на компютрите на повечето от тези, които имат, последният софтуер на Майкрософт също няма да тръгне, или ще върви бавно до неизползваемост. Да не им купят после и нови компютри, пак за наша сметка?…

Уви, шегата настрана – историята е тъжна. Оказва се, че някой е купил от нашия джоб много повече, отколкото му трябва. Подобни сделки в около 100% от случаите са свързани с недекларирана обмяна на пачки под масата. Казано простичко – Никито Василев краде (пардон, НИ краде) като за последно. Вместо да сложи в ДА свободен софтуер, който щеше да му е безплатен, слага платен. Да, безплатният софтуер изисква поддръжка – но по-малко от платения, който и лепи много повече вируси, и най-често е технически по-нестабилен…

И това е само началото. Я да видим какви цени са дадени? ЦАПК “Прогрес” е предложил 68 760 000 лв. за тези 60 000 лиценза. Консорциум “Стак” (състоящ се от “Стемо” ООД и “Акт Софт” АД) – 73 929 600 лв. (Цените са без ДДС.) Очевидно ще спечели по-ниската цена – 1146 лв. ($860). Нека приемем нея за сравнение.

Какво влиза в тази цена? Windows и Office. Нека предположим, че става дума за скъпи версии – Windows XP Professional, и MS Office Pro 2007. (Обективно погледнато, WinXP Pro може да е реално необходим на места с големи мрежи, но чак MS Office Pro е напълно излишен – MS Office SB би бил предостатъчен, да не говорим, че дори и версия 2000 ще върши чудесна работа. Но – да кажем.)

В различни магазини цените им са различни. Йовко привежда цените в Stealtech Computers, където те са 219 лв. ($163) за Windows и 470 лв. ($350) за Office. Първата ми проба наслуки ме отведе в Leader Technologies, където Windows e 202 лв. ($151), а Office – 440 лв. ($329). Ако предположим, че МДААР са тежкари и предпочитат да пазаруват от Stealtech, те биха получили цена от 689 лв. ($513) за комплект – тоест, потенциалните победители ЦАПК “Прогрес” предлага цена с 67% (2/3) над тази. Ако пък вземем за база цените на Leader, които са 642 лв. ($480) предложената търгова цена е с 80% над нея.

Има и други варианти, разбира се. Решим ли да бъдем модерни, можем да вземем Windows Vista Ultimate. Нейната цена ще оскъпи сделката с около 45 долара, което ще свали надценката на само 60% за ЦАПК “Прогрес”, и 73% за “Стак”. Горките те… Но пък, естествено, ще превърне девет десети от наличните в ДА компютри в неизползваеми тухли – Vista Ultimate просто няма да върви на тях. Ще трябват нови, или пък солиден ъпгрейд. Чудесна възможност загубите от така жестоко орязаната надценка да бъдат избити… ;-(

“Кожодерство” ли? Нищо подобно. Цените на дребно, които току-що цитирах, са на дребно – за единична бройка. Не помня точните цени на едро, но 60 000 бр. би трябвало да струват на бройка по-малко от половината на това! И то при положение че се купуват от местен прекупвач, който слага свой процент върху тях, а не пряко от Майкрософт, което при тези количества е напълно естествен вариант, и би снижило цената още… Не е кожодерство – дране до кокал е.

Накратко, цените са завишени не с проценти, а с няколко пъти. Което при търг е възможно единствено ако големият процент от завишението отива като рушвет за организаторите на търга.

Има и още подробности. Някакви пари отделно се дават за “сървърни операционни системи” (Windows Server) – там дори не си дадох труда да смятам колко е завишението. Но здравата ме развесели замазването на очите по-долу в новината.

Доставчикът се ангажирал да проведе необходимото обучение на служителите, за да могат да използват тези продукти. Чудесна клауза, която принципно би трябвало да оправдава част от завишението. Случайно ли обаче, през последната година на практика всички служители в ДА са преминали компютърно обучение (ако вярваме на Ники Василев на “отворената дискусия”), и съответно, абсолютно случайно, нямат нужда от обучение. Какво съвпадение, а?

Договорът включвал уговорката към изтичането му, на 31 май 2011 г., правителството да стане собственик на тези продукти – и то не просто на закупените сега, а на последните им версии към въпросната дата. Звучи ви като тежък разходооправдателен аргумент, нали?… Може би, водени от досегашния ни опит, си казвате вече: “Да, бе. А пък после ще излезе, че не било точно така, и че такова нещо нямало.” Бързам да ви уверя – не сте прави. Просто по сегашни планове датите за пускане на следващи версии и на Windows, и на Office са по няколко месеца СЛЕД тази дата. Пак съвсем случайно, естествено.

А, и още една мъъъъничка подробност. Съжалявам, уважаеми пресцентър на МДААР, но правителството не става след изтичането на договора собственик на тези софтуерни продукти. Да си им собственик означава да държиш изходния им код, да можеш да си ги дописваш, напасваш, променяш, ъпдейтваш по твой вкус, да можеш да ги разпространяваш (включително продаваш, за да си покриеш разходите по тях), и какво ли не още. Става собственик само на съответните лицензи, които обаче не позволяват всичко това. Позволяват го лицензите на тези продукти, които са свободен софтуер. Които не струват нищо, които щяха да вървят добре и на наличната техника на ДА, и т.н…

Спомням си как Илия Базлянков създаде доста приличния Тиликс почти само с личния си труд, в свободното си време, за една-две години работа. Ако тези 68 000 000 лева бяха насочени към създаване на българска дистрибуция свободен софтуер, предназначена за нуждите на администрацията, тя сигурно щеше да хвърчи и да пренася по въздуха кораби. С гаранция в тях щеше да влезе написването на всичкия необходим специализиран софтуер за администрацията, и сигурно още няколко пъти по толкова специализиран софтуер за българските общини, училища, други държавни служби, и какво ли още не. България щеше да бъде осигурена “от глава до пети” със собствен софтуер, с който да може да прави каквото пожелае… Ето какво извадиха от бъдещето ни кражбите на Никито и комбината му. Честито!

Присъединявам се към Вени в предложението за даване на този договор на прокуратурата. Всеки има право да напише от свое име, като данъкоплатец, жалба – надявам се да успея да намеря готови образци, и да ги пусна тук. Най-малкото защото насраното, с извинение, от Ники Василев има и един траен ефект:

“С развитието на електронното правителство у нас тенденцията е броят на компютрите в администрацията да нараства, а с това и необходимостта от софтуерни продукти. Ето защо рамковото споразумение дава възможност след изтичането на тригодишния договор при необходимост да бъдат закупени допълнителен брой лицензи за нуждите на администрацията, като се запазва същата договорена цена.”

Като се запазва същата договорена цена. Тоест, сключен е договор обирът да продължава и за в бъдеще.

(Реакцията на Ели по въпроса.)

Изводите са си за нас.

Закъснях за едноличния си протест с половин час, стигнах чак към 11:30 – здравето ми беше посдало нещо. Намерих там Комата, решила да урежда свой протест – кой знае защо, по същата причина, по същото време и на същото място. 🙂 По-рано, още в 11 ч., там е била Ели; разминали сме се за минути. А едновременно с нея е била и Делибалтова, въпреки че също е болна.

И това са протестиралите. (Което пак не е малко, като се има предвид ситуацията.)

… Стърчах на улицата пред Военния клуб, държах отпечатания набързо импровизиран плакат, и наблюдавах как реагират хората наоколо. Отначало сякаш всеки имаше своята реакция. След това общото бързо изплува и се уедри, очертаха се няколкото основни типа реакции.

Журналистите с камери (с едно изключение – мисля, че беше телевизия Евроком) много старателно ни подминаваха. Забързани стъпки, полуизвърнати виновно към нас гърбове, уплашени погледи. Вероятно предупредени, че лоши за правителството ни неща не бива да бъдат отразявани; вероятно дълго преди нашия протест. Отминават с мисъл за хлебеца си, с изражение “не ви забелязвам, случайно гледам надругаде”. Страхливото оправдание на някой, който знае, че не бива да постъпва така, че е виновен, и му е неудобно от това – но въпреки всичко го е страх.

Ходещи свидетелства за продажността на медиите у нас, и агресивността към тях на управленците ни. Натоварени – като връх на подигравката към професията им – с камери и стативи… И пред очите ми внезапно изплува отдавна забравен спомен. Одеса, 1988 г. Перестроечни плакати по улиците, които осмиват съветската идеология, лъжливост и безсъвестност. И ние, група български туристи, вървим уплашено по улицата. Иска ни се да зяпаме с удоволствие, и да ръкопляскаме, и да снимаме плакатите или дори да си купим някой… а вместо това вървим, полуизвърнати виновно с гръб към тях, не ги забелязваме, случайно гледаме надругаде. Със същия страх в очите.

Сбогом, свобода. Прощавай, демокрация. Здравей, социализъм – под каквато и кожа да си се скрил. Помня те. Познавам те. Нищо ново не си научил. И нищо старо не си забравил… Надявахме се, че сме те зазидали в миналото, че сме се отградили безопасно от теб. Но безхаберието ни е прокопало дупка в стената от време, издигната с толкова труд, и отново си изпълзял. И отново завърташ камшика на страха, за да ни вкараш под строй в оборите. За да бъдем отново сто и десет хиляди квадратни километра ферма, с осем милиона овце.

– Не ферма, драги. Фирма. Нали за това се борехте? На ви го. Не ти ли харесва? – Реалността се е раздвоила странно. Едновременно съм пред Военния клуп с плаката в ръка, и в някаква тъмна зала, и на другия й край стои, едва различим в мрака, събеседникът ми.

– Млъквай. Каквото имаше да казваш, си го казал отдавна – сега само се повтаряш, с други думи. И фирма да го наречеш, и демокрация, докато ти го строиш, винаги ще е ферма.

– Че защо тогава оставихте мен да го строя? Защо не направихте като чехите, унгарците, поляците? Не е в мен проблемът. Ако бяхте хора, нямаше да съм тук, ама не сте. Докато има добитъци, ще има и пастир, дояч, стригач, колач… Иначе, точно намери думата – добитъци. Поздравявам те. Дано това те стопли, ха-ха-ха.

– Докато те има теб, ще има и хора, и ще са ти трън в петата. Винаги.

– Ти си Дон Кихот, драги. Луд, който вярва, че от добитъка стават хора. Откачен, като всички други, пред които добитъците уж се прекланят, ама истински се кланят на мен – всякакви там Левски, Бенковски, опълченци, Паисиевци… Не съм ти “социализъм” – по-древен съм и от Маркс, и от Мойсей, и от всички имена, запомнени от историята. Хиляди като теб са забравени, а аз съм пак тук, и ще бъда.

– “Хилядите като мен” си имат общо име – човеци. Били са тук преди теб, колкото и да си древен. И ще бъдат тук и когато вече ще те няма. Отделните имена се забравят, и тези на твоите слуги също – но един ден ще се забрави твоето, а човеците ще останат.

– Дали? Единици сте. Останалите грухтят и чакат да им сипя ярма в копанята. И нямат нищо против да ги доя до сухо, яздя, стрижа, дера, коля за кеф. Ако не им харесваше, нямаше да мога. Лъжеш себе си, че можеш да ги промениш.

– Да лъжеш се опитваш ти, но не успяваш. За единиците и останалите съм писал отдавна – не на мен тия. Върви да ги продаваш на който още можеш. Времето ти изтича…

Двойната реалност внезапно се слива, като филмов ефект, и отново съм само пред Военния клуб, и дискутираме с Комата минувачите.

Очаквам да видя една друга група – възрастните минувачи, свикнали на соц-страха, които да подминават по същия начин. За моя изненада обаче я няма. Възрастните крачат спокойно, гледат свободно. Някои недоумяват при вида на плаката – очевидно не са в течение на историята. Други се усмихват и кимат. Някои спират, казват окуражителни думи, питат кога ще има организиран протест, с какво да помогнат… Отпращам ги със съвети да следят в Интернет. Ако те нямат достъп, да помолят да следи някой познат, който има, и да ги предупреждава.

Пълна противоположност обаче са доста от по-младите. Същото подминаване като на журналистите – но без усета за вина, просто с безразличие. Не ми влиза в работата. Кво ми пука, аз съм добре… Вирнати нослета, безразлични към всичко извън собствената кожа. Кви деца, кви пет лева, не ме занимавайте…

– Наско казва, че истински хора сме само правените преди 1985 – подхвърля Комата, ядосана от гледката. – Дето сме от самолетна стомана. По-новите са китайско производство. Ментета, демек…

Кимвам утвърдително. И двамата чудесно знаем, че не е така, че и сред младите има предостатъчно свестни и достойни хора. Но за миг отчаянието е взело връх… След секунда вече и двамата се срамуваме лекичко. Нищо. Нека ни е за урок – друг път да знаем, да не се предаваме лесно. Това е малка победа за оня от тъмната зала – нямаме право да му я даваме.

Вече раздрал пелената на яда, се вглеждам по-внимателно в младите. Да, много от тях не разбират за какво става дума. Но и много се заглеждат в плаката. Не им говори нищо. Не разбират защо на Масларова трябва да й се иска оставка, и дали не е просто за редовност. Така са научени – да се спасяват поединично… Нищо. Ще мине време, и животът ще ги научи, че “спасявай се поединично” в някои случаи е лъжа. Че истината е “загивай поединично”, или пък “спасявай се заедно”. Просто не са имали времето и опита, който са имали по-възрастните – но ще станат от доста от тях човеци.

Гледай хубаво, Оня от залата. Опровержението ти крачи покрай мен. Още не знае какво ще стане от него, може би не вярва. И надали някога ще те срещне в лице, като мен. Но ще стане, знам го. И ти също го знаеш.

Към 12 вече започва да ме втриса, и се налага да си тръгна. Чуваме се с Ели. Оказва се, че двамата с Комата сме изпуснали Масларова, но Ели не е. Че разпънала плаката точно под носа й. И че Масларова просто я изгледала с безразличие. Тъй де, защо да се впечатлява от един протестиращ?…

И двамата обаче и за миг не съжаляваме за протеста си, ако и да сме били почти сами. Вече не съм млад, знам – не всяка битка може да бъде спечелена. Но и без да съм самурай, знам и друго – достойният бой е по-важен дори от спечелената битка, той е истинската победа. Моят свят свършва с мен – боря ли се докрай, може и да падна, но дали в бой или в леглото си, ще си тръгна непобеден.

Така че и сам воинът е воин. Винаги.

Не бях смогнал да гледам филма до тази неделя. И тогава не успях, но получих линк към него в мрежата – и гледах колкото можах да издържа.

След разказите на познатите ми бях готов да видя какво ли не. Олющени стени, необгрижени деца, мизерия… За това, което видях, не бях готов.

Мислех си, че просто няма такова нещо, което като го видя в този филм, да ме учуди – да не говорим пък да ме смае, или пък разгневи повече от обикновено… Това, което видях, нямах силите да го догледам.

А дойдоха и още парченца от историята около това. Преди тях бях бесен до степен да не мога да си намеря място. След тях… не зная. Прекрачих някаква граница.

Ако не сте гледали филма, гледайте го – но бъдете готови за много повече, отколкото очаквате. Човек трябва да е много обръгнал на филми на ужасите, за успее да го догледа… Това е, което става в България. Под крилото на нашето социално министерство, и на министър Емилия Масларова.

Гледахте ли го вече? Ако да, как ви звучат думи като “престъпна небрежност”, “нехайство”…? Единствената дума, която за мен е близка до реалността е “геноцид” – и тя също отразява голите факти на преживяемостта на децата, но не и ужаса от студеното безразличие към съдбата им.

… Добре. Да кажем, че министърката просто не е успяла да “огрее” навсякъде. Проблемно министерство, с много задачи – чудовищно е, но принципно е възможно. Позор е за нея, но поне не е обвинение в умишлено престъпление срещу деца… Идват журналистите от ББС, снимат филма, излъчват го по ББС. Министерството, и министърката, научават за положението на нещата в Могилино. И реагират… как?

Министърката за нула време устройва показ как всичко в Могилино е съвсем наред, как има съвсееееем дребни проблемчета, които бързо се отстраняват, и т.н. От заснетия поръчков репортаж ясно се вижда колко набързо, и колко временно са били замазани нещата – а на моменти и колко внимателно са снимали журналистите, и въпреки това не са успели да прикрият докрай истината… Това е и последният журналистически екип, влязъл в дома в Могилино – от този момент заместничката на Емилия Масларова престава да издава разрешения на журналисти да снимат там.

(Откога станаха нужни разрешения, за да се снима как управниците ни си вършат работа? Сигурно откогато и за да протестираш срещу тях…)

Филмът обаче е излъчен в Англия, а там живеят и достойни хора. За нула време оттам пристига сформирала се буквално от нищото група състрадателни британци, които носят храни за децата в дома. За да бъдат те захранени, и спасени от гладна смърт. Специални храни, предвидени за съвземане на крайно изтощени деца… Познайте какво става с тях? На групата е отказан достъп до дома – това вероятно лесно сте се сетили. Отказани са им и храните. Познайте с какъв мотив. Ако не можете да познаете, всъщност, си задайте въпроса има ли значение. Какъвто и да е мотивът, геноцидът си е геноцид.

Капакът е едно разкритие, което научих днес съвсем случайно, и което за мен лично беше още една стъпка отвъд онази граница. Още няма документални доказателства, в такива случаи са трудни за получаване – но се оказва, че Министерството на социалните грижи е сключило договор с в-к “Земя”. Журналистите от вестника да пишат ласкателни репортажи за министерството и министърката му, а пък то им плаща за добре свършената работа.

С парите, събрани от нашия джоб. За да има храна за деца като тези в Могилино.

Колеги журналисти от “Земя”, гледайте филма! Да видите от чии панички са извадени парите, срещу които славословите Масларова! Сребърниците на Юда са по-достойно заплащане, Христос може да е бил бог, но поне не е бил дете!…

… Все още съм под контрол. Няма да призовавам за разстрели и линчувания, това не са средства на цивилизован човек. Но декларирам официално – на следващите избори ще гласувам безусловно и без колебание за тази партия, която обещае да даде Емилия Масларова под съд за предумишлено убийство на деца, или каквато е аналогичната юридическа формулировка в нейния случай. Ако ще да е Атака – ще гласувам за тази партия!

Защото партия, която не възнамерява да направи това, ще е по-вредна и опасна за България от всяка, която съм видял до момента. Ще е партия, която смята да остане безучастна, когато уморяват от глад децата ни. Дам ли гласа си за такава партия, ставам съучастник в Могилинското престъпление.

Солженицин казва в Нобеловата си реч (по памет): “Писателят е, който има ключа от умовете и душите на хората около него – затова и той носи отговорността за начина, по който биват използвани тези умове и души… Ако танковете на страната ти са опръскали с кръв пролетта на нечий чужд площад, петна от тази кръв остават по лицето на писателя, завинаги. И ако в полунощ са удушили в леглото му верен и истински приятел, по дланите на писателя остават синини от въжето.”

Благодаря ти, Писателю – казал си го по-истински, отколкото аз бих могъл. Призовавам, настоявам, заклинам всеки блогер, всеки журналист, всеки писател, всеки, който има дори една капка съвест и човечност, да декларира официално това, което декларирах аз. За да не остават по лицата и дланите ни петна и синини от мизерията, страданието, немотията, смъртта на децата от Могилино.

(И на умиращите от рак деца, за които няма пари за лечение, но за луксозни лимузини за министрите и депутатите ни е имало. И колко ли още други…)

… Утре, 11 декември, от 11 часа в Централния военен клуб (добре известен на всички посетители на Опънфест) Емилия Масларова ще закрие Европейската година на равни възможности за всички. Не ми хрумва по-подходяща личност за закриването на такава година – но точното попадение не ме трогва. Смятам да си направя един импровизиран плакат, и да отида там отпред, за да поискам оставката й. Мирно, кротко, възпитано, но и абсолютно категорично.

Ще го направя самостоятелно, без да организирам никого в своя подкрепа, и без никой да организира мен. Просто ще отида, и ще изразя мнението си като гражданин. Ако други смятат да дойдат и да направят същото, аз нито съм им организатор, нито съм ги канил, така че не се чувствам отговорен за действията им. Всеки има право да изразява гражданската си позиция както реши.

Ако ме арестуват… ще си проличи по липсата на следи от мен в Мрежата след това. (Ако всичко е наред, най-късно до вечерта ще съм пуснал или нов запис тук, или коментар под този, като минимум.)

Всъщност, направо се надявам да го направят. Едно, че ББС вероятно с удоволствие ще се заинтересува от случката, а може би и не само те – управниците ни прекрачиха напоследък доста граници. Вероятно ще се наложи да ме освободят твърде бързо – и това ще е урок за по-страхливите, че да те арестуват не е толкова страшно… И друго, че някои арести са по-достойни и от най-скъпоценния орден. Те са доказателството, че си бил достоен човек в труден миг – и гаранцията, че няма лесно да се превърнеш в свиня. И минаването през тях е пътят към силата да останеш достоен човек докато те има.

Международно-политическият. Имам предвид историята около Косово.

Накъде тръгнаха нещата е ясно. През януари Косово ще обяви независимост от Сърбия, и САЩ и повечето западноевропейски страни ще я подкрепят. Оттук нататък обаче тръгват проблеми, които може да засегнат и нас.

Като начало, сърбите са заявили, че който признае Косово, не признава тях – тоест, късат дипломатически отношения. Не знам дали наистина ще го направят – все пак перспективата за членство в ЕС е голям морков, пък няма как да го бъде, ако са си скъсали отношенията с ЕС. Имат доста изгода да са посдържани.

Русия обаче няма нито капка изгода Сърбия да е сдържана. Риба, особено по-далеч от границите ти, се лови най-добре в мътна и разбунена вода. И руското разузнаване има силно влияние върху сръбските институции. Така че е не задължително, но не и изключено Сърбия наистина да си скъса отношенията с призналите Косово страни.

Как това ще засегне България? Ако ще си говорим истината, контролът на Русия тук е по-силен, отколкото върху някои от собствените й провинции. Хвани Първанов, удари Станишев – кой половин руснак и завършил в Русия, кой действащ полковник от руските спецслужби… А ЕС сигурно ще окаже също силен натиск да признаем Косово. Резултатът ще е много неприятно разкрачване – което и да изберем, все ще имаме неприятности. Било с ЕС, било със Сърбия (и Русия зад гърба й).

И това е само началото на проблема. Хубаво, Косово ще стане независимо – а каква икономика ще прави? Там в момента е царство на наркотрафика, цял ЕС е писнал. Затова и подкрепя независимо Косово, с идеята, че една усетила се силна власт ще изчисти наркотрафикантите. Мен обаче “малко” ме съмнява, като знам кои хора ще влязат в тая власт… Не че с тукашните кадри на МВР ще усетим разликата, но все пак.

Има и още. Стане ли напечено около Косово и Сърбия, ей ги къде са. Косовските сърби дали ще търпят мирно и тихо Косово да се отдели? От НАТО са разположили специални войски, да им пречат те да се отделят на свой ред – но ще смогнат ли да им попречат? Според мен надали. Особено като знам как в някой момент албанците ще тръгнат да колят по-немирните, и какъв отзвук ще има това в Сърбия. На сърбите в момента не им е до война, но подобна случка може да накара всеки да хване оръжието.

Капакът на нещата е отдавнашното етническо буре с барут, Босна. Около половината от територията й е т.нар. Република Сръбска – територия, заселена с и контролирана от сърби. Даде ли Косово пример за обявяване на независимост, познайте каква ще е най-логичната реакция на тези сърби. А те не са незначително малцинство като косовските. И почнат ли срещу тях пък репресии, чашата на Сърбия с гаранция ще прелее.

Възможно ли е всичко това да се разреши без кръвопролития, на мирна основа? Сигурно да. Ще падне щуро прекрояване на граници, но поне за мен и най-добрата граница струва по-малко от и най-лошия човешки живот… Проблемът е, че цивилизованият ЕС май това не го е разбрал, като гледам какво защитават.

Е, ще поживеем, ще видим.

Съвсем случайно научих, че за малкия Мартин са събрани пари, за да може да бъде опериран в Германия. Събрани са били само за десетина дни. И по десет хиляди лева са дали родителите на Дарина, и тези на малкия Криско – братя по блог…

Англичаните казват, че истинският джентълмен си личи по това как се държи към теб, след като вече не си му потребен. След това събиране на пари ние, българите, можем да кажем – истинският човек си личи по това дали продължава да се бори за живота на чуждите деца, дори след като е изгубил своето… Не мога да си представя по-естествена постъпка от страна на тези родители. Но продължавам да й се възхищавам така, че не смогвам да намеря думи, които да го изразят. Господи… имало и такива хора!

(За мой позор, аз не дадох нито лев за Мартин. Чак сега научих за набирането на средства…)

… И отново се обръщам с гняв към изметта, която управлява държавата ни. Към “хората”, които си гласуваха преди години милиони за луксозни лимузини, когато не достигат пари за лечението на смъртно болни деца. Които и сега устройват търгове с предварително указан в прав текст победител, на цена десетки милиони – когато същото може да се придобие на една трета от тази цена. (А нещо също толкова добро, ако не и по-добро – почти безплатно.) За мен тези хора са убийци на деца. Наречете ме наивник, емоционален, популист, както щете. Да, такъв съм. А фактите остават – едни милиони можеха да бъдат дадени за лечение на деца, а вместо това отиват за… Хайде, наречете ме пак популист! Или наивник!…

И – с още повече гняв – към всички, които ги търпят. Онези са просто боклуци. Измет, която гледа само личния си интерес, и не й пука за чуждите деца. А вие не сте ли?… Ако вашето дете е болно, ще сте готови на всичко. Когато е болно чуждото, си измивате ръцете с подхвърлени няколко лева, все едно ще го спасят. Спасиха ли тези пари Дарина? Криско? Дано, дано съм черноглед и лош пророк – но да видим ще спасят ли Мартин?…

Не разбрахте ли, че спасението на децата ни не е в стотинките, които можем да отделим от залъка си, а в милионите, които ни събират чрез данъци именно за здравето на децата ни? И след това ги дават за управленски мерцедеси и гушите на братовчедски фирми? Няма ли най-сетне да потърсите сметка на престъпниците, които си гледат келепира? Поне когато стигнахме дотам деца да мрат?!… Ако не – с какво сте различни от изметта отгоре?…

Народе????

Не приемам аргумента “Какво можем да направим ние?”. Който иска, търси начини, който не – причини. “- Аз не мога! Аз не зная! – туй всякой е глас” го е описал Петко Славейков в стихотворението си “Не сме народ, а мърша”. Излизайте на себе си с тая лъжа, но не на мен.

Ако някой наистина не вярва, ще му дам нагледен, актуален пример. В моята община – Оборище – на кметски избори мястото спечели бившата кметица Пенка Арменкова. Тръгна отначало с по-лоши позиции от конкурента си (както почти навсякъде Алианс за София срещу ГЕРБ), ако вярвам на едно проучване, което ми попадна – но взе изборите с 62%. Мисля, че основната причина за това е подкрепата, която й дадоха няколко блога (да се надуя – и моят).

Сериозно го мисля. Тези 24% разлика от конкурента й изглеждат колосална разлика, но всъщност са само 1154 гласа. А блоговете са все по-четена и популярна медия, и се ползват с много повече доверие от традиционните медии. Твърде персонални са – всеки стои зад това, което казва, с името си; вероятността да пробутват тайничко платена реклама е сравнително ниска. (Със сигурност ще почне да има платени рекламни блогове, но те лесно се познават. Вероятно ще има и блогери, които ще се продадат – но ще бъдат хванати, и нещата пак ще се изяснят.) “Оборище” има 40 000 гласоподаватели – достатъчно е 2-3% от тях да са били спечелени от блоговете, като са ги прочели, или са повярвали на някой прочел ги, и ето ти смазващата изборна победа. Съвсем реалистична цифра.

Не знам какво ще излезе с времето от Пенка Арменкова. Може да стане по-корумпирана и от сегашните ни “дами и господа ХХ процента”. Може да се окаже, че винаги си е била такава, и просто не сме го знаели. А може и да стане истински честен и чист политик – пардон, държавник… Но каквото и да стане, ще излезе на бял свят. Ние, които си заложихме името за нея, непрекъснато ще следим какво тя прави. И забележим ли нещо мътно или мръсно, без колебание ще го опишем дружно. Условията на сделката с нас са такива – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ние може да държим влиятелни блогове, но не сме скрити олигарси, а обикновени хорица от квартала. Или ще работиш и управляваш за нас, обикновените хора, а не за луксозните лимузини и гушите на братовчедските фирми, или ще си ходиш.

Макар и не толкова добре видим е примерът и с Мартин Заимов. Тръгна от на практика трета позиция, и се представи на предизборната кампания като пълно недоразумение. Няколко влиятелни блога обаче му дадоха подкрепа – и той се оказа на втора позиция, далеч пред много по-добре стоящия и убедително изглеждащ Бриго Аспарухов… Блоговете ни, нашите гласове, са силни. По-силни, отколкото предполагаме, защото стоим зад тях с имената си. Имат силата да променят света ни. Могат да накланят везните на избори. И от нас зависи да използваме този инструмент. Да подкрепяме тези, които са приели простата договорка – имаш нашата подкрепа, но ще играеш честно и чисто. Ще управляваш не в интерес на шепа олигарси, а в наш, на избирателите ти.

Да, може да ни пренебрегват – но след като няколко пъти изборите ги спечелят подкрепени от нас хора, ще започнат да се съобразяват с нас. Да, може да правят фалшиви блогове, и да се опитват да купуват блогери – но това ще става известно, и рикошетът ще е зловещ. Да, може да ни излъжат – но така ще им го изкараме през носа, че друг да не смее да повтори. Докато половината от сегашната измет не отиде в музея за политически трупове, а другата не се научи да се чувства отговорна пред избирателите си. Така, както се чувстват политиците в държавите с народи, които контролират политиците си.

Докато не дойде ден дори да разпределят държавните пари за здравето на децата, а не за поредните служебни мерцедеси. Преборим ли се, ще стигнем до този ден. Имаме силата – достатъчно е да вярваме в себе си.

И да се борим.

Засягал съм вече темата. Но ми се струва, че тогава не разчоплих достатъчно една от страните й.

Вудуистът, който желае да бъде Конник на някой от Конниците на Господа, го прави не от божествено почитание. (И вудуистите са напълно откровени по въпроса.) Прави го, за да се сдобие с обществено положение и признание. “През устата на Жак говори Легба, господарят на пътищата и посоките – грижи се за Жак, слушай го, бъди добър с него, иначе Легба ще ти отмъсти!”. Биологът би казал, че става дума за симбиоза – Жак предоставя на Легба физическо тяло, чрез което той да се изявява в реалния свят, срещу което получава част от авторитета му.

И тази част от авторитета е напълно реална. Ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти наистина – другите му “коне” веднага ще съобразят какъв пример даваш, и ще се погрижат да превърнат теб в пример какво се случва с незачитащите Легба. Ако ти си “кон” на друго вудуистко божество, може и да не пострадаш много – събратята ти по “конничество” ще се намесят в твоя подкрепа (а насаме и ще те предупредят да престанеш да създаваш проблеми), и ще бъде спазарено примирие. Или пък, ако последователите и на двете божества са достатъчно глупави, ще влязат във война помежду си – която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети. Ако пък си просто нахалник без божествена подкрепа, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Казано иначе, социалната среда поставя идеята за бога в положение на бог. Абзацът по-горе спокойно би могъл да се формулира и по следния начин: ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти, понеже не зачиташ верния му кон. Ако си кон на друго божество, двете божества ще се разберат помежду си (и твоето ще те укроти), или ще започнат война (която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети). Ако пък си обикновен човек, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Успялата да обедини около себе си хора идея винаги се оказва в обществото в положение на бог. Тя не е материално тяло, но подчинява на себе си хората, точно както личността на човек не се намира в никоя негова мозъчна клетка поотделно, и няма веществен израз, но подчинява отделните негови мозъчни клетки. Вървите по улицата с приятел, подхвърляте си шеги – но влезете ли в офиса, той се превръща в шефът, който трябва да те накаже заради проявената немарливост (а ти – в подчиненият, който ще изтърпи наказанието; действието може да е неприятно и за двамата, но не подлежи на съмнение или изоставяне).

Могъществото на идеята (бога) се определя от броя и влиянието на “конете”, които той язди. (Не искам да казвам “броя на вярващите в него”, за да не изплагиатствам Пратчет директно.) И всяко едно поне малко успешно божество се стреми да натрупа сили, като събира повече поддръжници, или/и издига спечелените вече на влиятелни позиции. Тези, които не го правят, биват изместени от по-агресивните, и отмират. Биолозите биха се усмихнали и биха казали, че за идеите обществото е вид екосистема, в която те търсят своите екологични ниши, и се провежда техният Дарвинов отбор и селекция….

За другото пък биолозите биха казали, че това са най-елементарни и нормални стадни (групови, обществени…) отношения, и че без тях не бихме могли да функционираме като общество. Ще са прави. Но това, погледнато откъм другата му страна, значи нещо важно: чрез приемане на определени социални роли в обществото, и неприемане на други, ние определяме пряко какво да бъде това общество. Че от нас зависи дали ще се кланяме на бог Честност, или на бог Рушвет. И т.н., и т.н…

Нещо повече. Какво е обществото ни? Аз не знам. Знам какво е моето общество. Нямам представа обаче какво е обществото на някое циганче от Лом, примерно – знам само че вероятно е доста различно от моето. С различни стойности, различни стратегии за добър живот, различни типове хора наоколо… С избора си на… хм, божество, ние избираме и в какво общество да влезем, и да живеем.

Понякога изборът не е много лесен, и навлизането в друго общество не става бързо. Но най-често става. Всеки знае случаи на деца, дори от много добри семейства, които попадат в наркоманска или криминална среда, приемат нейните ценности, и бързо се оказват в съответен вид общество… И обратното – вече неведнъж виждам как хора, живели в кошмарни условия, едва ли не по случайност успяват да потърсят други ценности. И приемат ли ги, това неминуемо ги среща със съвсем различни хора, притегля ги към тяхното общество, и постепенно ги измъква от старото – намира им нова работа, нов дом, и т.н… Казано другояче, има зли и добри богове, има равнодушни и състрадателни богове. Има и безхаберни, а и активно помагащи богове. Точно така реални, както сме и ние.

За някои хора сигурно това няма да е най-типичният поглед към света, а може би няма изобщо да е приемлив. За други обаче може да се окаже правилният начин да им бъде обяснено нещо важно. Написах това с надеждата някой такъв да го прочете, и да открие за себе си своята истина. Тази, която търси, и която е неговата си, а не красива пощенска картичка или скрийнсейвър, съдържащи зомбиращ бот.